Пиер Певел
Рицарят (40)

Глава 10

През първите дни от обратния път се страхуваха да не ги преследват. Но стана ясно, че гелтите просто бяха избягали и нямаше да се върнат. Тогава намалиха скоростта, оставаха да лагеруват по-дълго, избягваха опасните проходи, вървяха по по-леки пътеки. С пленничките се държаха внимателно, но не ги разпитваха за това, което бяха преживели, и оставиха по-силните да се погрижат — по женски — за по-слабите, по-измъчените.

Лорн обаче забеляза, че една от тях стоеше встрани от другите. Беше младата жена със светлите очи, която му беше спасила живота. Другите говореха малко с нея, избягваха я, не й възлагаха никакви задачи, но никога не забравяха да й донесат ядене. Една вечер, докато почиваха, Лорн седна до Орвейн и го попита дали знае коя е тя и защо има право на такова отношение. Казваше се Майрин.

— Вещица — обясни старият рицар, преди да се изплюе между краката си, за да избегне проклятието.

Лорн не попита повече.

Ала беше заинтригуван и ден след ден все повече се чувстваше привлечен от младата жена. Красотата й не обясняваше всичко. Нито пък мистериозността й. Имаше нещо друго, нещо като близост, едновременно дълбока и физическа, която може би и тя изпитваше и сякаш разбираше по-добре от него. Често улавяше погледа му, докато той я гледаше, и го понасяше със странно спокойствие.

Спокойствието на човек, който знае и чака.

* * *

Една нощ Лорн се събуди внезапно и видя Майрин, която беше клекнала до него и го гледаше, едната страна от лицето й беше осветена от пламъците, другата се криеше в мрака.

— Започва — каза му тя с тона, с който той беше казал на ранения войник, при пристигането си в Аргор, че ще умре.

Тогава забеляза, че му беше горещо, много горещо, много повече, отколкото можеше да се очаква от горещината на близкия лагерен огън. Но потта му беше ледена. И трепереше.

В същото време разбра, че болка пронизва лявата му ръка, започвайки от белега.

Тъмнината.

Стенанията и гърчовете на Лорн скоро събудиха лагера и предизвикаха безпокойството на всички. Трескав, с напрегнати мускули и разкъсвани от болки вътрешности, той виждаше силуетите, които се събираха и се надвесваха над него.

Надигнаха се гласове.

— Какво става?

— Болен ли е?

— Какво му е?

— Лорн! Лорн!

Сред суматохата се отдели един глас — ясен и спокоен, гласът на Майрин:

— Това е Тъмнината.

Това породи безпокойство.

— Тъмнината!

— Той е обсебен от Тъмнината!

— Но Лорн! Погледни!

— Ще умре ли?

Сега вече някакви призраци се навеждаха над него. Призраци, дошли от Далрот, внимателни и жестоки. Те го гледаха как се бори с невидимите връзки, които изгаряха крайниците му, и се хранеха от неговата лудост.

Един мъж ги разблъска.

— Не, не! — каза Теожен. — Няма да умре. Оставете, зная какво е.

— Хайде, помогнете ми, графе — каза Майрин.

— Орвейн, ела да ми помогнеш. Останалите, дръпнете се! Дръпнете се! Не сте на представление!

Лорн почувства как хладни ръце го държаха здраво. Против волята си, той се бореше с тях, искаше да се освободи.

Но напразно.

Като си напяваше нещо, вещицата сложи ръка на челото му. Лорн почувства сякаш разтопено олово минаваше през главата му и се изливаше по гръбнака му. Закрещя като луд. Риташе. Бореше се. Но въпреки това чу молитви — молитвите на жените, паднали на колене, които молеха за защита Дракона-крал.

— Накарайте ги млъкнат — извика Майрин, преди да продължи със заклинанията си, ръката й продължаваше да е залепена за горящото чело на Лорн.

— Тихо, жени! — заповяда Теожен. — Тишина!

И изведнъж всичко свърши.

Лорн изгуби съзнание в мига, когато едно парче от Тъмнината го напускаше. Не видя как Майрин се дръпна назад, сякаш някой я беше ударил през лицето, нито Теожен, който я прикрепяше, докато тя изплюваше — изнемощяла — едно голямо парче черна жлъч в огъня.

* * *

На другия ден слънцето вече беше високо, когато Лорн се събуди. Чувстваше се с отпочинал дух, но тялото го болеше, сякаш го бяха изтезавали. Седнала на същото място до него, Майрин бдеше.

— Добър ден — каза тя, когато той отвори очи.

— Добър ден — изправи се той с изкривено от болка лице. — Как съм?

Младата жена се усмихна.

— По-добре. Поне се надявам. Вземете, изпийте това.

Тя подаде на Лорн едно канче, което той изпи на един дъх. И веднага съжали. Сместа, която беше погълнал наведнъж, имаше вкус на пръст и горчиви треви.

— Какво е това? — попита той, като сдържаше гаденето си.

— Може би трябваше да се тревожите преди да го изпиете, а?

— Не е лъжа.

Присвил клепачи срещу ослепителното слънце, Лорн погледна мъжете и жените, заети със заниманията си в лагера. Забеляза, че го поглеждаха крадешком и говореха тихо, както и че се колебаеха да се приближат.

Реши да не им обръща никакво внимание.

— Благодаря — каза той и върна канчето на Майрин. — За това. И за тази нощ.

— Няма за какво.

— Как разбрахте, че ще имам криза? Защото вие го знаехте, нали?

Младата жена повдигна дългите си коси зад дясното си ухо и показа — там, в кожата й — печат, подобен на този, който Лорн имаше на обратната страна на ръката си. Но нейният беше по-малък и камъкът му беше сив.

— Родена съм с това.

Ето защо, помисли си Лорн, веднага беше почувствал такава близост с Майрин.

Тъмнината беше познала Тъмнината.

— Няколко дни ще се чувствате по-добре — каза тя. — Но не мислете, че сте излекуван. Аз само облекчих състоянието ви.

Лорн кимна.

— Все пак благодаря.

Дойде Теожен.

— Е, рицарю? Как се чувствате? — попита той енергично. — По-добре? Прекрасно!

Майрин се изправи.

— Оставям ви.

— Нали не ви гоня?

— Не. Имам работа.

Граф Д’Аргор погледна как младата жена се отдалечава и каза:

— Хубаво момиче…

После се наведе, за да застане на една височина с Лорн, и със сериозен вид тихо попита:

— Как сте, рицарю? Наистина.

— Добре съм.

— В състояние ли сте да яздите днес?

— Да.

— Вчера уплашихте всички. Трябваше да ме предупредите, че… — чудеше се какво да каже, но не можа да намери подходящите думи. — Е, вие знаете.

— Кризите са все по-нарядко — каза Лорн.

— Много добре. Много добре… Това ми е познато, знаете ли?

Тъй като Лорн повдигна вежда учудено, Теожен разбра, че го е подвел.

— Не! — уточни той. — Не аз. Но жена ми. Тя… тя умря от това.

Изненадан от това признание, Лорн не знаеше какво да каже.

— Съжалявам — едва чуто каза той.

За миг графът остана меланхоличен и замислен, с изгубен поглед. После се съвзе и бързо се изправи с възвърната енергия.

— Хапнете нещо и се пригответе, рицарю. Вдигаме лагера след час.

* * *

Последните дни от пътуването минаха без произшествия, Лорн и Майрин най-често яздеха един до друг, без да говорят. После една вечер видяха огньовете на кулите на Аргор и разбраха, че са спасени. Нощта беше весела за всички, освен за Майрин. Лорн не разбра защо, но нищо не попита.

На другата сутрин тя вече беше тръгнала, когато Лорн и останалите се събудиха.

— Никой не знае коя е тя всъщност — обясни Теожен. — Била случайно в едно от селата, нападнати от гелтите. Дошла да продава отварите си. Изглежда, че нарочно привлякла вниманието към себе си, за да позволи на една майка и двете й дъщери да се скрият…

Лорн се обърна към графа, който добави:

— Ще я видите отново, ако такава е волята на Сивия дракон, рицарю. Хайде, на път.