Пиер Певел
Рицарят (38)

Глава 8

Нямаше по-добри ездачи на змейове от аргорците, нито по-добри змейове от тези, които те яздеха. Раждаха се в най-недостъпните планини. Люспите им бяха черни, никой друг не можеше да ги опитоми, освен синовете на Аргор. И не само че те единствени успяваха да ги дресират, но и само тези змейове — сред всички — можеха да станат бойни змейове, които нито огънят, нито стоманата, нито гърмът на барута никога не можеха да уплашат. Впрегнати в бойни формации, големите черни змейове бяха горди и страховити ездитни животни. Когато бяха диви, бяха възможно най-кръвожадните и най-жестоки създания.

„Хроники“ („Книга за славата и пораженията на Аргор“)

Тръгнаха преди зазоряване и яздиха цял ден почти без да слизат от седлата.

Вече бяха само петима.

Петима мъже, които в името на честта, смелостта, дълга, лудостта или верността не пожелаха да се откажат. Шансовете им да успеят бяха слаби. Бяха изтощени и щеше да се наложи да се бият един срещу шестима или седмина. Да се бият и да победят. На всяка цена. А преди това щеше да им се наложи да се изправят пред още по-страшна опасност.

Проломът Лаес представляваше неравна, дълбока рана, която разкъсваше едно голямо плато, притиснато между високи хребети. Прекосяването му от единия до другия край отнемаше два-три часа езда между стръмни, голи скали, от които се отцепваха цели парчета. Но не тези свличания на скали превръщаха преминаването на пролома в лудост през този сезон, това бяха змейовете, които гнездяха в извивките на скалите, и които, за да предпазят малките си, нападаха всеки, който им се появеше пред погледа.

— През пролома Лаес — беше казал Орвейн — ще можем да стигнем до долината Горлас за два дни. И може би дори преди самите гелти.

— А защо гелтите да не минат също през този пролом? — беше попитал Лорн.

Ясният, категоричен отговор беше дошъл от Лестер:

— Защото е равносилно на самоубийство.

— Змейовете правят гнездата си в пролома — беше обяснил Гаралт. — А сега е сезонът на Излитането, което означава, че женските са по-агресивни и опасни от застрашени лъвици. Денем дремят, но си остават особено бдителни. Най-малкият шум, най-малкото движение ги вдига под тревога и се нахвърлят върху натрапника… Голям отряд няма никакъв шанс да премине, без да ги събуди и да бъде разкъсан.

— Но една шепа хора могат, нали? — беше попитал Лорн.

Тогава Теожен се беше обърнал към Орвейн, който беше кимнал утвърдително.

* * *

— Проломът Лаес — каза Теожен. — От много време не го бях виждал.

Бяха спрели на надвесена скала, докато се спускаха от един проход. От седлата наблюдаваха платото, което проломът Лаес разсичаше, и стръмните хребети около него, осеяни с остри върхове. Над тях се рееха змейове, отиваха и се връщаха с бавни поклащания на крилете, после изчезваха в пролома. Понякога някой от тях изкряскваше. Викът му, едновременно прегракнал и остър, раздираше тишината, тогава друг му отговаряше или два, или повече, ехото от тях се смесваше и се носеше надалеч — като предупреждение.

— Ще стигнем там утре на обяд.

— Отлично — каза Лестер.

Тъй като се стъмваше, направиха лагера си на това място. Не запалиха огън, пиха вода от една манерка и си поделиха едно животинче, което Гаралт беше убил малко преди това. Нощта беше студена, вятърът духаше от север.

Стигнаха до началото на пролома на следващия ден, малко след обяд. Той разцепваше скалната стена и отваряше път към една гигантска пукнатина с отвесни стени. Чуваше се ръмжене и стенания, които отекваха чак тук — страховити и заплашителни.

Теожен не обиди своите рицари с въпрос дали бяха все така решени да го последват. Но погледна Лорн въпросително.

Лорн кимна в знак на съгласие.

Раздраха одеялата си, за да направят от тях парцали, с които увиха копитата на конете, и затегнаха и най-малкия ремък, провериха и последната халка в доспехите си. Махнаха нагръдниците, нараменниците и набедрениците, които можеха да се ударят и да вдигнат шум, оставиха на себе си само ризниците и кожените дрехи. Това не беше саможертва. В пролома горещината щеше да е адска.

Теожен пристъпи навътре първи.

Следваха го Орвейн, Лорн, Лестер и Гаралт, който завършваше колоната. Пукнатината беше достатъчно широка, за да могат да вървят по двама-трима заедно, но бяха решили да вървят в редица, на разстояние от няколко хвърлея. Страхуваха се от срутвания и не искаха някой кон да подразни или да подплаши друг. Достатъчно беше един да изцвили — или дори да изпръхти по-силно, — за да подплаши змейовете.

Вървяха в крачка, в пълно мълчание, нарушавано единствено от страховитите стонове на змейовете и на малките срутвания на камъчета, спускането на прахта, която шумолеше по скалите като кратки, леки водопади. Не говореха. Бяха напрегнати. Напрягаха уши и дебнеха височините за най-малкото движение. Но не виждаха добре, защото слънцето ги заслепяваше, а потта се стичаше в очите им. За Лорн това мъчение беше ужасно. Примижаваше зад тъмните си очила и трябваше да остане с качулката, под която се задушаваше. Слънцето, което едва се спускаше от своя зенит, обливаше дефилето със светлината и топлината си и го превръщаше в ослепителна пещ — врящ, неподвижен ад с нажежен въздух.

И все пак не беше случайно, че избраха да прекосят пролома именно в този час. Налагаха си този ад поради една съвършено проста причина: горещината правеше змейовете лениви, почти ги убиваше и те дремеха по върховете на скалите. Бдителността им беше намалена и тъй като мързелуваха, реагираха късно и можеше да не проверят откъде идва шум, който не се повтаря. Колкото и неприятна да беше тази горещина за хората и техните коне, тя беше техен съюзник. Пазеше ги.

Или поне те така се надяваха.

След час Теожен спря, плешивата му глава блестеше от пот и той изчака да се съберат останалите. Тук пукнатината беше тясна и парчета от нападали скали я бяха задръстили. Трябваше да се изкачват по струпаните блокове и да се провират между тях.

Конниците слязоха на земята.

— Аз първи — каза Орвейн тихо.

Граф Д’Аргор се съгласи.

Като държеше коня си за юздата, Орвейн тръгна между скалите, които понякога бяха опасно нестабилни. Обмисляше, внимаваше, наблюдаваше, не стъпваше напосоки. Успя да премине и можеше да посочи пътя.

Другите го последваха — един след друг.

Първо Теожен.

После Лестер.

Лорн.

И накрая Гаралт.

Всеки сдържаше дъха си, страхуваше се да не се подхлъзне, да падне, да не почувства как някоя скала се клати под него или под коня му. Онези, които чакаха, не бяха по-малко нервни. Поглеждаха тревожно към ослепителното небе всеки път, когато се търкулнеше камъче или някоя скала проскърцваше. Стените, издигащи се около тях, им се струваха особено крехки. Блоковете, от които се спускаха нишки прах, когато вятърът духнеше по-силно — струваше им се, че всеки момент ще се отцепят.

Нищо подобно не се случи и всички изпитаха огромно облекчение, когато Гаралт премина срутването. Оставаше само конят му да слезе от една плоска скала. Което той направи умело…

Но бутна един камък, изпод който изскочи змия и го ухапа по крака.

Конят се изправи на задните си крака и изцвили от страх и болка. Гаралт трябваше да пусне юздата. Наложи се да скочи, за да хване коня си за муцуната и успя някак да го успокои.

Твърде късно?

Останалите бяха замръзнали на място в очакване да чуят шум, движение, почти не смееха да вдигнат поглед. Времето застина и в продължение на няколко много дълги секунди се чуваше само вятърът.

После една крилата форма се хвърли в празнотата от височината на скалите.

— Там! — извика Лорн.

После втора, трета.

— На седлата! — заповяда Теожен. — Бягайте!

И петимата яхнаха конете си и се впуснаха в галоп. Проломът се събуждаше, излизаше от вцепенението си. Изпълни се с пронизителни крясъци и с плясък на крила. Прибавена към копитата, които биеха прашната земя в бесен бяг, шумотевицата стана оглушителна. Конниците препускаха с цялата си бързина, прескачаха препятствията, без да намаляват и без да се обръщат назад. Знаеха, че за тях спасението беше в бягството. Най-лошото, което можеше да се случи, беше станало и вече нищо не можеше да се направи. Трябваше да бягат. Да се измъкнат. Да излязат от пролома, преди да бъдат хванати.

И да се молят змейовете, доволни, че са прогонили натрапниците от своята територия, да не ги преследват по-нататък…

Лорн не се молеше.

Съсредоточен, той пришпорваше коня си колкото сили имаше. В този момент не го интересуваше дали ще умре веднага след като се измъкне от този бучащ ад, само да се измъкне. После щеше да мисли. После щеше да има време да съжалява и да се чуди какво да прави. Лорн мислеше само как да оживее.

Да оцелее.

Теожен и Орвейн бяха отпред. Гаралт беше наравно с него. Не виждаше Лестер — значи идваше след тях. Или беше паднал. В този хаос беше невъзможно да различи нечий галоп от друг. И най-вече Лорн чуваше прекрасно пронизителните крясъци и пляскането на кожените криле, които се приближаваха. В главата му нахлуха спомени. Спомени от кошмари в свят от мъчения и призраци, които нощ след нощ, непрестанно го бяха измъчвали. Шумът от преследването се превърна в шум от вечна буря, чиито гръмотевици разтърсваха една прокълната крепост.

Уплаши се.

Заболя го коремът.

Студена пот обля гърба му.

Небето се изпълваше с крилати силуети. Змейовете ставаха все по-многобройни, събуждаха се и излитаха, едните вдигаха под тревога съседите си, които събуждаха други и с крясъците си предизвикваха някаква заразна истерия. Повечето се издигаха по инстинкт над Пролома — търсеха опасността, която застрашаваше колонията, не я намираха и яростно, тревожно, неспокойно се предизвикваха, караха се, понякога се биеха. Само няколко забелязаха конниците на дъното на дефилето и се спуснаха върху тях. Преследваха ги около десетина, сред тях една стара женска, чийто размах беше такъв, че сякаш можеше да докосне стените на пукнатината, когато се оказваха сближени.

Лорн видя как Гаралт го задмина. Пришпори коня си безмилостно, но нищо не се получи — той губеше сили и намаляваше скоростта си. За щастие, краят на пукнатината вече се виждаше. Отпред, в края на скалистите стени край тях, се виждаше ивица ослепителна светлина, водеща към спасението.

Тогава Лорн разбра, че има шанс.

Въпреки коня си, който губеше сили, въпреки змейовете, които завземаха все повече пространство, той разбра, че можеше да се надява да се измъкне. Това щеше да е справедливо. Дори много справедливо. Но само ако конят му издържеше и лошият късмет не се намесеше…

Пое риска да погледне назад.

Лестер беше все така на седлото, но беше изостанал с няколко хвърлея. Зад него змейовете летяха ниско над земята и скалите с големи, мощни размахвания на крилете, с отворена уста и изпъкнали зъби, с пламнали очи.

Изведнъж една сянка надвисна над Лорн.

Наведе се навреме: един змей се спускаше върху него от висините. В последния момент изправи полета си и ноктите му се сключиха в нищото. Изрева от разочарование, докато се отдалечаваше с разперени криле, понесен от инерцията си.

Теожен и Орвейн напуснаха пролома Лаес.

След тях Гаралт.

Лорн го следваше наблизо.

После Лестер.

Те не спряха. Галопираха, без да намаляват и без да се обръщат, щастливи, че са избягали от пещта, от страховитите крясъци, от смъртоносната клопка на процепа. Повечето от змейовете се отказаха, когато започнаха да се отдалечават от пролома и от гнездата, от малките, от яйцата, които пазеха. Бяха преминали. Бяха успели или поне така започваха да си мислят, когато голямата змеица, последната, която продължаваше да ги преследва, удари Лестер и го накара да изтърве стремената. Лорн чу вика му и видя как се изтърколи в праха, докато другите продължаваха да препускат напред.

Лорн взе решение за части от секундата.

Изкрещя и като опъна юздите, накара коня си да спре, да се завърти на задните си копита и веднага да тръгне в обратната посока.

Към Лестер, който вадеше меча си и се клатеше като пиян.

И към старата змеица, която вече се връщаше.

Тя премина втори път. Все още замаян, Лестер я видя в последния момент и успя единствено да се защити от ноктите й. Тя го повали на земята, преди да се обърне обратно малко по-нататък. Лестер успя някак да се изправи. Смело се изправи срещу нея, макар че погледът му беше замъглен. Светът като че ли танцуваше. Планините бяха като вълни и той успяваше единствено да различи силуета на съществото, което се спускаше върху него с крясък.

Това трето преминаване щеше да е окончателно.

Лестер нямаше да оцелее и той го знаеше. Реши да вложи последните си сили в единствения удар, който можеше да нанесе на старата женска. Нямаше да я убие, но щеше да й остави доста лош спомен…

Зае отбранителна позиция.

Лорн се появи в мига, когато змеицата плавно се спускаше върху Лестер с протегнати напред нокти. Конят му се втурна напред, направи невероятен скок и мина под протегнатия врат на влечугото. С юзди, стиснати между зъбите, Лорн размахваше меча си с две ръце. Удари. Скандската стомана проблесна и преряза. Змеицата изрева. Конят изцвили и потрепери. Плисна кръв. Лорн беше изхвърлен от седлото.

Голямата змеица мина покрай Лестер и падна зад него.

Главата й отскочи по-нататък.

Търкулна се…

После спря в една скала.

* * *

Лорн някак се изправи на крака с меча в ръка.

Заслепен, прашен, с ударено чело, вдигна очилата си от земята, сложи ги, изчака очите му да свикнат.

Лестер изглеждаше жив.

Тогава Лорн се разтревожи за коня си. Потърси го с очи и го видя: изглеждаше добре. Тръгна към него. После вдигна поглед към висините.

Но небето беше чисто.

Разтревожени от вика на Лорн, Теожен, Орвейн и Гаралт също обърнаха. Скоро и те дойдоха. Орвейн и скандът останаха до Лестер, а Теожен подкара коня си към Лорн.

Лорн бавно се връщаше, като теглеше за юздата преуморения си кон, който леко накуцваше. Спря като видя, че графът се приближава.

Зачака.

На свой ред Теожен спря пред него и остана на седлото. Гледаха се мълчаливо, после графът каза:

— Благодаря.

Лорн кимна.

И като продължи да върви, рече:

— Петима мъже няма да са в повече за това, което ни очаква.