Пиер Певел
Рицарят (37)

Глава 7

Пристигнаха на мястото на битката през нощта.

Теожен д’Аргор водеше една шепа хора.

Мръсни, изтощени, изнемощели, някои ранени, яздеха коне, които едва вървяха от умора. При това се смятаха за щастливи, че не бяха нападнати след лавината. Никой нямаше да оцелее, но такова нападение не влизаше в плановете на гелтите. Противно на това, което сочеха следите им, противно на това, което си бяха помислили Орвейн и съгледвачите, те не се бяха разделили на две равни групи. След Разклона само десет от тях бяха тръгнали към западния проход, за да подготвят лавината, а всички останали се отправиха към мястото на засадата.

Грижливо организирана, тя не беше оставила никакъв шанс за Ортан и хората му. Баронът беше паднал под първата вълна от стрели, пронизан в гърлото. След това трийсетина воини се бяха спуснали върху обърканите конници, опитващи се да удържат уплашените коне.

Лорн добре знаеше какво означава засада.

Знаеше и какво означаваше да се устрои, знаеше и какво беше да я понесеш. Дори преди няколко години беше преживял гелтска засада. Гелтите, с които се биеше тогава, застрашаваха границите на Валмир, на три хиляди левги от планините на Аргор. Но това не беше само народ от номадски племена. Когато стигна на мястото на клането, сред разхвърляните огньове, натрупаните тела и стенещите ранени, Лорн си припомни дъжда от назъбени стрели, бойните крясъци, воините, които сякаш изникваха от нищото и след жестоката битка изчезваха веднага като някакви ревящи призраци.

Въпреки раните си Гаралт беше един от малцината, които още се държаха прави. Тъй като един часови ги предупреди, той се впусна да посрещне Теожен и другите и легнал на земята, видя, че те бяха само седмина, от които един ранен.^[1]

Мълчаливо слязоха от конете.

Лорн и Орвейн помогнаха на рицаря, на когото една скала беше счупила глезена, да слезе от седлото. И тъй като граф Д’Аргор мълчеше и гледаше тъжната гледка пред себе си, Лестер каза:

— Гелтите ни чакаха. Предизвикаха лавина от скали и камъни, докато се изкачвахме към прохода.

Гаралт кимна.

Той нямаше кой знае какво за обясняване.

— Колко оцелели? — попита Теожен.

— Седем заедно с мен. Всички ранени.

— Ортан?

— Мъртъв.

Графът прие новината, стискайки челюсти. Ортан беше негов приятел и доверен човек.

Един войник, на когото едната ръка и едното рамо бяха превързани, дойде и пошушна нещо на ухото на Гаралт.

— За Гилем — тежко каза скандският воин. — Не му остава много.

* * *

Младият рицар беше положен под едно сухо дърво, главата му лежеше върху дисаги. Пребледнял, лицето му беше изкривено от болка и притискаше с две ръце превръзката, която придържаше вътрешностите му. Зъзнеше от студ до един огън. Някой хвърли още дърва в пламъците, но нищо не помагаше.

Като видя Теожен, Гилем поиска да се изправи.

— Не мърдай, синко. Не мърдай.

Графът откачи боздугана си от колана, подаде го на Лестер и клекна до умиращия. Лестер направи същото. Лорн остана назад, прав. От лицето му под качулката се виждаха само пламъците, които се отразяваха в очилата му.

Теожен взе окървавената ръка на младежа в дланите си — огромни и мръсни.

— Смелост, синко.

Гилем мъчително кимна.

— Т… това беше първата ми… битка…

— Гаралт казва, че си се бил храбро. Гордея се с тебе, синко. Както баща ти щеше да се гордее.

— Вие… така ли смятате?

Графът развълнувано се усмихна. Очите му се напълниха със сълзи.

— Дори съм сигурен! Сигурен, сигурен! — извика той малко по-силно с надеждата да прикрие смущението си.

Слаба усмивка се появи на устните на Гилем. Мъчеше се да не затвори клепачи. Дишането му отслабваше.

— Вие… ще отмъстите за мен, нали? За мен… и за всички други!

— Кълна ти се, синко.

Лестер се обърна и погледна Лорн едновременно учудено и разтревожено.

— Бих искал също да…

— Какво, синко? — попита Теожен. — Кажи ми.

Но главата на Гилем падна настрани.

Беше издъхнал.

* * *

Гаралт беше устроил лагера на завет от вятъра, недалеч от мястото на засадата, под едни огромни скали, от чиято височина един-единствен човек можеше да наблюдава цялата околност. Смяташе, че е невъзможно гелтите да се върнат, защото, ако искаха да не оставят нито един жив, вече щяха да са го направили. Но предпазливостта беше задължителна, защото планините на Аргор криеха и други опасности: от време на време в далечината се чуваше рев на диво животно или на самотен змей. Ранените, които не можеха да станат, бяха положени да легнат колкото се може по-удобно близо до огньовете. Другите си почиваха, дремеха по малко, повечето не можеха да заспят. Малко встрани Теожен, Гаралт и Лестер говореха тихо.

Орвейн доброволно беше пожелал да бди.

Когато дойде неговият ред в полунощ, Лорн отиде да го смени и го намери седнал, съвършено неподвижен, с ръце, опрени на коленете, и поглед, зареян в далечината. Малко камъче се търкулна под крака на Лорн, старият рицар се сепна и се обърна с ръка на меча.

— Аз съм — каза Лорн.

С безизразно лице Орвейн зае отново същата поза с очи, вперени в редицата черни хребети под млечните съзвездия на Голямата мъглявина. Дали наистина ги виждаше?

— Поемам вашия ред — каза той. — И всички останали до зазоряване.

Лорн се поколеба, после седна до Орвейн. Свали качулката си, вдигна очилата на челото си и се загледа в същата посока, както ветеранът — мълчеше, а разноцветните му очи едва примигваха.

Измина един дълъг миг.

После Орвейн каза:

— Всички тези мъже умряха по моя вина. Ортан, Гилем, всички. Провалих се. Реших, че съм по-умен от гелтите, и вкарах всички с наведена глава в клопката, която ни бяха приготвили. Никога няма да си го простя.

Тръсна глава отчаяно и повтори:

— Никога.

Замълча.

— Как така те познаваха толкова добре областта? — попита Лорн.

Старият воин не разбра веднага.

— Моля?

— Гелтите. Тези планини не са техни, нали? Те са на вражеска територия. Тогава как така ги познаваха толкова добре?

Орвейн се намръщи замислено.

— Не… не зная — призна той.

— Клопката, която ни заложиха, беше обмислена много добре. Те знаеха, че вие ще се досетите, че те отиват към Разклона. Но най-вече бяха предвидили, че ще ни хрумне да минем през този никому неизвестен проход и че за да спечелим половин ден преднина пред тях, няма да се поколебаем. Беше обмислено много добре. Но преди всичко това доказва, че те също знаят…

— … за съществуването на прохода — завърши Орвейн.

— Точно така. Но как? Благодарение на карти?

— На тази област? Съмнявам се, че съществува друга, освен онази, която Теожен притежава.

— Тогава имат водач. Аргорски водач.

— Предател — изплю се Орвейн с очи, блеснали от омраза.

Лорн се изправи.

Тръгна, без да се обръща, и отиде при Теожен, който продължаваше да говори с Лестер и Гаралт. Седна на одеялото си, леко встрани, и се заслуша.

— Графе, това би било лудост — казваше скандът, като се мъчеше да не говори прекалено силно.

— Не можем да оставим тези жени на съдбата им.

— Вече имаме само осем конници — каза Лестер. — Всички са ранени, от които трима тежко. Което означава, че останалите петима ще могат да ги откарат обратно.

— Което означава — размишляваше Гаралт, — че оставаме само вие, аз, Лестер, Орвейн и… Лорн?

Обърна се към Лорн, за да провери. Той кимна.

— Което прави петима мъже — продължи Лестер. — Против трийсет, най-малко.

— Трийсет, които не ни очакват — подчерта Теожен. — Трийсет, които си мислят, че са се отървали… Освен това не говоря да ги нападнем, а да освободим затворничките и да избягаме с тях.

Скандът не знаеше какво повече да каже.

Лестер въздъхна и се опита за последен път да го накара да чуе гласа на разума:

— Графе, знаете, че ще ви последваме и ще ви се подчиним, каквото и да става — Гаралт и аз. Зная и какво обещание дадохте на Гилем… Но гелтите имат вече един ден преднина пред нас. А ние всички сме на края на силите си. Никога няма да ги настигнем.

Аргументът постигна целта си.

Теожен не беше глупак. Знаеше, че Лестер беше прав. Не го беше страх да се впусне да преследва трийсет гелтски воини. Но той беше реалист и практичен човек. И ако наистина нямаха никакъв шанс да настигнат гелтите, тогава за какво?

Точно този момент избра Дунван, за да излезе напред, в осветеното.

Беше чул всичко и каза:

— Ако все още приемате да ми се доверите, мисля, че знам решението.