Пиер Певел
Рицарят (36)

Глава 6

Вдигнаха лагера малко преди разсъмване, преминаха прохода, което им позволи да спечелят ценни часове, и в средата на деня стигнаха до Разклона за Ерм. Теожен предпазливо слезе от коня и изпрати Орвейн и съгледвачите напред. Определиха часови. Мъжете завързаха конете си и се събраха на групи под сенките, за да обядват къс сушено месо и парче сух хляб. Вече три дни пестяха храната и гладът започваше мъчително да се усеща.

— За щастие, вода не ни липсва — каза Гилем, като се върна, след като беше напълнил манерката си.

Родено от бързите, прозрачни води на висок ледник, едно поточе течеше недалеч сред покритите с мъх скали.

— Може би да отделим един-два часа за лов — каза един рицар със сплетена брада.

Беше набит, с широки рамене, бойна секира висеше на халка на колана му, ръцете му бяха покрити с племенни татуировки. Казваше се Гаралт и говореше със скандски акцент, който Лорн лесно позна — същият като на майка му.

— Съгледвачите могат да се върнат всеки момент — отвърна граф Д’Аргор. — Тогава ще трябва да чакаме хората, които сме пратили на лов. И може би напразно, ако се върнат с празни ръце. Няма да се оставим да умрем от глад, обаче ще ловуваме на връщане, след като изпълним мисията си.

В този момент дрезгав животински крясък раздра тишината сред върховете. Лорн не чуваше за пръв път тази сутрин подобен крясък, но никога толкова наблизо. Вдигна глава и огледа небето.

— Мъжки змей — посочи му Теожен — Вик на предизвикателство. Не след дълго ще чуем и…

Не успя да завърши изречението си.

Втори крясък отекна, още преди ехото от първия да заглъхне в далечината.

— Там — каза Лестер, като сочеше с пръст.

Два змея се бяха появили над един скалист хребет. Два млади мъжкаря, които кръжаха един до друг в яростен балет. Удряха се с муцуни и с нокти, изглеждаха, сякаш искат да се захапят за вратовете и да се изкормят.

— Двама мъжкари, които се бият — каза барон Д’Ортан.

Беше присвил очи, ръката му ги предпазваше като козирка.

— Наближаваме област, в която змейовете се размножават и правят гнездата си — обясни Теожен на Лорн. — Ще я заобиколим. Гелтите няма да поемат риска да минат през нея, нито пък ние.

— Тия двамата се забавляват — каза Лестер.

Едва беше погледнал към змейовете и седнал на един голям камък, се правеше, че се интересува единствено от парчето сирене, което ядеше, набодено на ножа му.

— Сигурен ли сте? — учуди се Ортан.

— Убеден съм.

Тъй като не знаеше много за змейовете, Лорн се затрудняваше да каже дали присъства на истински дуел, или на подобие на битка.

Баронът се обърна към Теожен.

— А вие, графе? Какво мислите?

— Бих се съгласил с вас…

— А! — възторжено възкликна Ортан. — Чувате ли, Лестер?

— Чувам.

— Но тъй като познавам Лестер, ще се съглася с неговото мнение — продължи графът.

— Наистина ли? Е, добре, продължавам да твърдя, че съм прав — каза Ортан.

— На ваше място не бих се обзаложил.

— Облог? Това е идея!

Лорн размени съучастнически поглед с Теожен. Графът нарочно беше подхвърлили идеята за облог и не беше недоволен, че поне за момент неговите рицари не мислят повече за преследването.

— Какво ще кажете за един облог, Лестер? — каза баронът.

— Ще кажа, че това ще са твърде лесно спечелени пари.

Репликата развесели Ортан.

— Двайсет и пет сребърни лангри? — предложи той.

— Петдесет?

— Съгласен. Петдесет.

— Грешите, Ортан — каза Гаралт. — Трябваше да послушате графа.

— Ще видим. Държите ли на думата си, Лестер?

Лестер грижливо уви парчето сирене в кърпа и избърса ножа в бедрото си. Изглеждаше напълно сигурен в себе си, но без да проявява надменност или задоволство. Просто излъчваше спокойната убеденост, че е прав.

— Държа — каза той. — Бароне, дължите ми петдесет сребърни лангри.

И сякаш за да му отдадат право, змейовете престанаха да се нападат точно в този момент. Отдалечиха се, като си играеха и единият гонеше другия.

Имаше смехове и дори няколко подигравки, които Ортан, като добър играч, прие с усмивка.

— Несъмнено братя — каза той. — Ако тези мъжкари бяха съперници, щяха да се разкъсат един друг.

— Предупредих ви — весело каза Теожен. — От всички нас Лестер най-добре познава змейовете.

— Бога ми, вярно е… Лестер, ще ви платя вашите петдесет сребърни лангри веднага, щом се върнем.

Дориан дьо Лестер се изправи и се обърна към барона.

— Не ги искам. По-добре ги дарете на нещастниците, изгубили всичко заради гелтите.

— Съгласен. Но в такъв случай удвоявам сумата.

Двамата мъже си стиснаха ръцете, преди да бъдат поздравени за щедростта. Теожен се усмихваше бащински — усмивката му изразяваше смесица от радост и гордост.

Която обаче бързо изчезна.

Съгледвачите се връщаха.

— Те наистина се разделиха — каза Орвейн, като скочи от седлото.

Пи вода от манерката, която му подадоха, благодари с поглед и добави:

— На Разклона за Ерм, както си мислех. Две групи. Едната отива към северния проход, другата — към западния. Следите, които са оставили, са ясни.

— Каква е преднината им? — попита Гаралт.

— Едва половин ден — каза Орвейн със задоволство.

— Хванахме ги! — извика граф Д’Аргор, като размаха отмъстително юмрук.

* * *

Продължиха пътя си.

Бяха се разбрали, че граф Д’Аргор ще поведе половината от отряда към западния проход, а барон Д’Ортан ще поведе другата половина към северния проход, който беше по-отдалечен. Скоро двете колони се разделиха, всяка една имаше по един голям рог и равна част провизии. Въпреки перспективата да хванат гелтите и най-накрая да се изправят срещу тях, мъжете бяха мрачни. Към умората се прибавяше несигурността кога ще се видят отново и дали изобщо някога ще го направят.

Заедно с Орвейн, Лорн и Лестер бяха от хората, които тръгнаха с Теожен. Гаралт, Гилем и други последваха Ортан, всяка колона наброяваше между двайсет и двайсет и пет конника. Лорн със съжаление направи за последно знак с глава към Гаралт, в когото беше видял истински воин. Войникът със сплетена на плитка брада и татуирани ръце тежко отвърна на поздрава му. Изобщо не бяха имали възможност да поговорят и да се опознаят, но инстинктивно се ценяха. Освен това Гаралт знаеше, че във вените на Лорн тече скандска кръв.

Преди да се изгубят от поглед, двата отряда спряха. Теожен се обърна и изсвири с рога за довиждане. Ортан направи същото и графът загледа как колоната на барона се отдалечава в добър ред по посока на долината. Беше неспокоен. Измъчваше го лошо предчувствие, без да го показва.

Или поне така си мислеше, преди да забележи, че Лорн го наблюдава.

Размениха погледи и графът разбра, че Лорн се беше досетил. Как — Теожен не знаеше. Рицарят, когото Върховният крал му беше изпратил, сякаш виждаше всичко изпод качулката си, иззад тъмните си очила. Може би споделяха един и същ страх.

А може би и поради една и съща причина.

Инстинктът.

След като Теожен даде знак за тръгване, Лорн подкара коня си с цъкане на език.

* * *

Тръгнаха по пътека, която се виеше покрай скалиста стена и се изкачваше към разкъсани хребети. Бяха се насочили към един висок проход, който отвеждаше към висока долина, разположена между три планини, чиито върхове се губеха в облаците. Конниците образуваха дълга колона, която бавно напредваше по ръба на празното пространство надолу, докато пътеката стана толкова тясна, че предпазливостта ги накара да слязат от конете и да продължат пеша. Конете нервно цвилеха. Трябваше да ги държат здраво за юздите, за да избегнат някое фатално отклонение, когато под копитата им се срутваха дребни камъчета или някоя внезапна вихрушка ги изплашваше, като виеше в ушите им.

Орвейн вървеше напред. Беше на четири-пет хвърлея пред тях и често спираше, за да разчита следите, оставени от гелтите, да наблюдава околността и да се вслушва. Беше заменил леката си броня с по-здрава, със солидни нараменници, но беше без шлем и белите му коси се вееха на вятъра. Граф Д’Аргор яздеше начело на колоната, следван от Лорн. Лестер завършваше редицата далеч назад.

Лавината ги изненада в края на следобеда.

* * *

Орвейн даде сигнал за тревога прекалено късно.

Видя как преминаха първите камъни, които повлякоха други и други след себе си, вдигаха валма от прах, бутаха вълни от скали и камънаци, които се спускаха по склона и покосяваха колоната. Лорн се хвърли на закрито под една леко издадена скала, сви се и покри главата си с лакти. Другите нямаха неговия късмет, рицари, войници и коне бяха погълнати, премазани, пометени и избутани в пропастта. Грохота на лавината удави крясъците им. Лорн затвори очи и зачака, дишаше трудно, парчета се сипеха като дъжд по раменете му.

Изчака да престане оглушителната шумотевица.

Изчака да престане този ад, който се изсипваше и отнасяше всичко…

После почти изведнъж лавината престана.

С бучащи уши Лорн бавно се изправи, предпазливо, като все още не смееше да покаже главата си навън. Закашля се, изхрачи се, опита се да види нещо в прахта, която бавно слягаше, докато все още се търкаляха малки камъчета. Различи един масивен силует — граф Д’Аргор, който цял покрит с прах, с рана на челото, идваше към него.

— Добре ли сте?

Лорн кимна утвърдително и последва Теожен към купчината камъни и пръст, която покриваше пътеката зад тях.

От нея се издигаха отчаяни стенания и цвилене. Кръв течеше между камъните като поточета. Лавината беше унищожила отряда. Бяха пощадени само тези, които бяха в началото и в края на колоната.

И Орвейн.

Той пристигна в галоп, когато Теожен, Лорн и неколцина други вече търсеха оцелели.

— Гелтите — извика той, като скочи от седлото, — те го направиха…

— После! — изгърмя гласът на графа. — Помогни ни!

Лорн, Лестер и графът се опитваха да повдигнат една скала, която беше затиснала крака на един нещастник. Орвейн им се притече на помощ, но не можа да се сдържи и рече:

— Видях ги като тръгнаха. Десетина, не повече. Това беше клопка. Клопка! Гелтите… гелтите бяха предвидили всичко. Завоя, Разклона, двете пътеки, всичко. А аз, аз ни…

Не довърши думите си.

Също като останалите, и той се закова на място, когато чу звук, който смрази кръвта му.

Звук от рог, който зовеше от далечината — зловещ и самотен, донасян от ехото.

— Ортан — рече Теожен.

— Нападнали са ги — каза Лорн.