Пиер Певел
Рицарят (35)

Глава 5

Водени от граф Теожен, те яздиха дни и нощи, и още дни. Преследването ги отведе далеч навътре в планините през диви долини и извисени проходи, към високите хребети, където гнездят змейовете. Храната им свършваше, но яростна воля им вдъхваше живот, а конете им бяха яки животни, свикнали с трудностите на аргорските планини. Не отслабнаха и все напредваха, въпреки болките, въпреки умората, въпреки заплахите от небето.

„Хроники“ („Книга на Рицаря с меча“)

Установиха лагера си на склона на планината, на входа на просторна пещера, която ги защитаваше и най-вече скриваше огньовете им. Опасността не беше в това гелтите, които преследваха, да видят светлината, опасността идваше от змейовете, които ловуваха нощем. Беше средата на лятото — времето, когато малките се учеха да летят. Денем майките бдяха над своите рожби, които представляваха лесна плячка за самотните възрастни мъжкари. Така че женските можеха да търсят храна само след като паднеше нощта, бяха гладни и също толкова тревожни, поради което и особено агресивни. Този сезон на Летенето всъщност беше причината, поради която Теожен не можеше да прибегне до ездачите на змейове, за да намери и преследва гелтите, които ограбваха земите му. Между дебнещите мъжкари и женските, които нападаха, когото видеха, да се прелита над високите долини на Аргор беше самоубийство.

С меч в ръка, Лорн беше натоварен да провери дъното на пещерата, начело на неколцина мъже. Върнаха се, без да са забелязали ни мечка, ни планински лъв; през това време останалата част от отряда привършваше с грижите за конете и разпъването на лагера. Както всички членове на експедицията, и Лорн беше изтощен, но не позволяваше да му проличи. Решимостта на Теожен побеждаваше всички слабости: неуморим, той беше сила, която не се спира пред нищо, и човек можеше единствено да го следва. Но Лорн се питаше дали щяха да хванат гелтите, преди да е станало твърде късно, сиреч преди те да стигнат до своите земи — там, където никой не можеше да иде да ги търси. Съмнение започваше да се чете по лицата на всички — сигурно си задаваха същия въпрос. Но също като Лорн, и те мълчаха.

Крайно изтощен, той се надяваше на кратък отдих, когато Дориан дьо Лестер сухо му извести:

— Графът ви вика.

Враждебността помежду им се появи още в първия миг и още при първата си среща едва не кръстосаха саби. Оттогава насетне Лестер упорито наблюдаваше Лорн, който се опитваше да не му обръща внимание. Не си говореха повече от необходимото, а враждебността им се проявяваше единствено в мълчания и погледи. Впрочем Теожен не би го позволил.

— За какво ме вика?

Лестер не отговори.

Лорн се обърна към графа, който стоеше на входа на пещерата, загледан в тъмното, настрани от часовите, които наблюдаваха небето, и далечните крилати силуети. Отиде при него, чувствайки в гърба си погледа на Лестер, и изчака малко, преди да се обади:

— Графе?

С напрегнато лице и присвити очи Теожен не реагира, погълнат от мислите си. Вече от няколко дни не беше възможно да се видят огньовете на кулите, пазещи Аргор. Независимо от това, всяка вечер графът мълчаливо гледаше по посока на тях, сякаш погледът му можеше да се пренесе над планините, които го разделяха от замъка му.

И от гроба на съпругата му.

— Графе? — учтиво повтори Лорн. — Викали сте ме?

— Смятате ли, че тази експедиция има смисъл? — попита Теожен с поглед, прикован в залеза.

Лорн нямаше време да помисли какво да отговори.

— Всички знаем, че жените, които тези гелти са отвлекли, несъмнено вече са мъртви — продължи графът. — Убиването на гелтите няма да върне онези, които те са убили, и няма да заличи злото, сторено от тях. И за да ги накараме да платят цената за своите престъпления, други — вие, аз, Орвейн, кой знае? — също може да умрат… — обърна се към Лорн. — Е, питам ви, рицарю: всичко това има ли смисъл според вас?

На свой ред Лорн също се загледа в здрача, чиито огньове се отразяваха в тъмните му очила, и каза:

— Вие не успяхте да опазите своята провинция, поданиците и васалите си, графе. Какъв друг избор ви остава, освен да донесете главите на виновните?

С гневен поглед Теожен дълго наблюдава безизразния профил на Лорн. После гневът му намаля. Лорн беше прав. Колкото и цинично и разочароващо да беше разсъждението му, той имаше право и Теожен трябваше да го признае.

— Казахте ми, че не познавате съдържанието на писмото, което ми донесохте, нали? — попита графът.

— Това е истината — каза Лорн.

— Вземете.

Теожен му подаде писмото на Върховния крал. Лорн позна върху него печата от черен восък и го взе неразбиращо.

— Отворете го — насърчи го графът.

— Графе, не зная дали…

— Отворете го, рицарю.

Лорн се поколеба. След това отвори писмото и помисли, че това е някаква шега, чийто смисъл му убягва.

Листът беше празен.

Вдигна поглед и отправи мълчалив въпрос към Теожен. Графът като че ли се забавляваше и го гледаше насмешливо. Тогава Лорн си спомни с какво спокойствие графът беше отворил и прегледал писмото на Върховния крал. Тогава не беше изразил и най-малка изненада, не беше направил никакво движение, което да показва някакво чувство, а минаваше за раздразнителен и холеричен човек. Несъмнено беше такъв. Но и несъмнено умееше да играе добре играта си.

— Но какво е…? — започна Лорн.

— Изненадващо, нали?

— Не разбирам.

Теожен се усмихна.

— Не разбирате ли? Е, добре, аз виждам две обяснения за тази загадка. Първото е, че кралят си е изгубил ума, както твърдят някои. Че е луд до степен да праща хората да носят празни листа на последните му привърженици. Или да ви провъзгласи, вас, за Пръв рицар на кралството — добави той.

Ударът му успя.

В погледа на Лорн заблестя пламъче, той стисна челюсти, но нищо не каза. Ръката, на която носеше пръстена с вълчата глава, беше същата, обвита в кожа, на която носеше и белега на Тъмнината.

— Ето ги — каза Теожен и стана.

Това прекъсна мислите на Лорн — той проследи погледа на графа и видя за кого говори: най-накрая разузнавачите се връщаха. Въоръжени с лъкове и дълги ками, те носеха леки оръжия и вървяха пеша, като водеха изтощените си коне.

Начело беше Орвейн.

— Има новини — отгатна Теожен, като тръгна към тях.

* * *

— Гелтите ще се разделят — оповести Орвейн.

Граф Д’Аргор беше събрал своите рицари около един огън, встрани от останалата част от отряда. Бяха по-малко от десетина души, сред тях и Лорн, който слушаше Орвейн. Този ветеран най-добре от всички познаваше отдалечите планински области, в които напредваха, и на него Теожен имаше най-голямо доверие.

— Проследихме следите им дотук — каза той, като посочи една точка на картата, която набързо начерта в пръстта с меча си. — Разделиха се тук и тръгнаха през тази долина на изток.

— На изток? — учуди се Лестер. — Сега на изток ли се движат?

— Каква преднина имат пред нас? — попита Теожен.

— Един ден — отговори Орвейн. — Ден и половина, може би. Но не повече.

— Ще ги настигнем. Добре.

— Но защо отиват на изток? — настоя Лестер. — Това е съмнително!

— Понеже ги настигаме, може би се надяват да ни разпилеят — предположи Гилем.

— Или да ни вкарат в капан — каза Ортан. — Преди три дни гелтите поеха на север. Вече три дни се движат към Дивите планини и своите територии. Защо е сега тази промяна в посоката? Лестер е прав. Това няма никакъв смисъл.

— Не е сигурно — каза Орвейн.

— Досети ли се какво замислят? — попита графът.

— Така мисля. Месир Гилем правилно се досети: гелтите знаят, че ги настигаме и това ги тревожи.

Поласкан, младият мъж се усмихна смутено. Той още нямаше двайсет години и беше син на могъщ васал и приятел на граф Д’Аргор. След внезапната смърт на баща си преди няколко месеца той го наследи, без да е достатъчно подготвен за това. Оттогава се стараеше да се покаже на висота за задачата, която му беше поверена, и беше сред първите, които се отзоваха на бойния призив на Теожен. Въпреки всичко неговата младост и неопитност му пречеха да се наложи и понякога дори се колебаеше да вземе думата.

— Но гелтите не се опитват да ни разделят — продължи старият рицар. — По мое мнение те отиват тук.

Мечът му посочи ново място на картата, начертана на земята.

— Към Разклона за Ерм? — учуди се Теожен.

— Да, графе. И там ще се разделят.

— Защо? — запита Ортан.

— За да ни принудят да разделим силите си — каза Лорн. — Или да се откажем да хванем половината от тях.

— Какво знаете вие? — попита Лестер.

Лорн го погледна мрачно.

— Бил съм се с гелтите в продължение на година край Валмир. Познавам ги.

— Освен това — намеси се Орвейн, — две малки групи от конници се движат по-бързо от една голяма.

Теожен взе думата:

— Ако не се лъжеш относно техните намерения и ако те наистина имат около ден преднина пред нас, това означава, че ще лагеруват на Разклона тази вечер. И следователно ще се разделят утре.

— Едната група ще тръгне на север, а другата ще продължи на изток — уточни Орвейн.

— Но ще го разберем със сигурност едва утре вечер, когато стигнем Разклона — отбеляза Ортан.

— Всъщност — каза Теожен, като присви очи към картата, нарисувана на земята — може би ще бъдем там малко по-рано.

Гледаше един малък проход, който изглеждаше незначителен, но неговият стар боен другар се беше погрижил да го начертае и сега разбираше защо.

— През този проход — обясни Орвейн — гелтите не са минали. Или защото не знаят за съществуването му, или защото вече са го подминали, когато са решили да тръгнат към Разклона за Ерм. Но за нас има още време. И това е начинът да спечелим ценни часове.

Граф Д’Аргор се изправи и се усмихна доволно.

— Господа — рече той със задоволство, — най-сетне ще имаме преднина.

* * *

По-късно, независимо от умората, Лорн не можеше да заспи. Беше оставил Исарис в замъка Аргор и откакто беше започнала експедицията, всяка вечер се уверяваше до каква степен неговото присъствие го успокоява. Убеждаваше се, че рижото коте прогонва неговите тревоги и демони. Без него кошмарите, студената пот, съмненията и угризенията се връщаха веднага щом заспеше.

Когато заспеше.

Дремеше, когато изпращяването на една цепеница в огъня пробуди ехото от светкавица, раздираща небето над Далрот. Лорн се сепна, задъхан и замаян остана за момент седнал на постелята си, преди да успее да се съвземе. Белязаната ръка го болеше и той се разтревожи, че някой може да го изненада в това състояние. За щастие, като че ли всички в пещерата спяха.

Лорн разбра, че сънят няма да дойде. Въздъхна и стана с изкривено от болка лице — кръстът го болеше от дългите дни мъчителна езда. Взе меча си, дискретно направи знак на часовите и излезе.

Застанал пред входа на пещерата, Лорн можеше на спокойствие да оцени покоя наоколо и тъй като дните бяха ужасно горещи — прохладата на планинския вятър. Нощта беше ясна, луната светеше високо. Бледите съзвездия на Голямата мъглявина се простираха към хоризонт от черни хребети. Виждаше се прекрасно и Лорн изпита облекчение, че не трябва да си пази очите от хапещото слънце.

Остави се да го обгърне спокойствието на дивите планини на Аргор и се усмихна…

… преди да забележи двама мъже, които се бяха отдалечили леко от пещерата и разговаряха тихо така, че никой да не може да ги чуе.

Лорн лесно разпозна величествения силует на графа. Но трябваше да изчака другият да се обърне с лице към него, за да познае Гилем. За момент се поколеба дали да се приближи безшумно, но предпочете да ги наблюдава от разстояние.

Жестовете на Теожен изразяваха обич към младия мъж — бащински жестове. Без съмнение той го познаваше от най-ранното му детство и сигурно му даваше съвети и го успокояваше в навечерието на предстоящата битка с гелтите, които преследваха от дни. Гилем слушаше, кимаше, видимо се мъчеше да направи добро впечатление, искаше да се покаже смел.

След малко Теожен го възнагради с едно мъжко потупване, което целеше да разсее последните му съмнения и да събере всичката му смелост. След това се разделиха. Потънал в мрачните си мисли, Гилем се върна в пещерата, без да види Лорн, който беше седнал на една голяма, плоска скала. Графът обаче го видя и седна до него, като уморено въздъхна.

— Чухте ли? — попита той.

— Не, но разбрах.

— Страхува се.

— Какво по-нормално? Колкото по-навътре навлизаме в планината, толкова по-уязвими ставаме. Конете ни са преуморени, а скоро няма да имаме и храна. Хората се съмняват. А утре ще трябва да разделим силите си, за да продължим преследването.

— Скоро ще настигнем гелтите. Утре. Или в другиден.

— И ще умрат хора. Гилем е прав да се страхува.

— Той не се страхува да умре.

— Греши.

Заинтригуван, Теожен се обърна към Лорн.

Какво общо имаше този мъж с младия рицар, който беше някога? Лорн беше на възрастта на Гилем, когато графът го срещна за пръв път в двора на Върховното кралство. Няколко години по-късно се върна увенчан със слава от околностите на Валмир, беше приет в Сивата гвардия и щеше да се жени за великолепната Алисия дьо Лоранс, дъщерята на могъщия херцог на Сарм и Валанс. Сякаш съдбата му се усмихваше. Също като щастието му, и успехът му беше дързък и невероятен.

— Вие също не спите — отбеляза Теожен.

Лорн се усмихна примирено.

— Не се страхувам. Моите страхове умряха в Далрот.

— Умряха там? Или останаха затворени там? Ако е така, не ви завиждам. Мъжът винаги е сбор от страховете и смелостта си, рицарю. Ако страховете ви все още са там, това означава, че една част от вас ви е напуснала. Но аз няма да ви обиждам като ви окайвам.

На свой ред Лорн също се обърна към графа. Дълго се гледаха, като Лорн се питаше до каква степен графът беше прозрял правилно. После отново се загледа в нощния хоризонт.

Но не го виждаше.

От една малка торбичка на колана си Теожен извади метална манерка. Отвори я, отпи направо от нея и я подаде на Лорн да направи същото. Лорн на драго сърце прие и погълна една глътка ароматна ракия, която му подейства сякаш по гърлото му се разля разтопен метал. С мъка преглътна, смръщи се и за малко не се задави.

— Малко е силно — съгласи се графът, като си взе манерката.

— М… малко? — каза Лорн прегракнало.

Прочисти си гърлото, преди да добави:

— Какво е това?

— Рецепта от моите планини. Не е лошо, нали?

— Ами… запомнящо се е.

— Искате ли още? — предложи Теожен, като подаде манерката.

И понеже Лорн отказа, той вдигна рамене и отпи още.

— Никак не харесвате Дориан, нали? — попита той след известно мълчание.

Лорн се поколеба, преди да забележи, че графът се усмихва и че усмивката му е не само помирителна, но и разбираща. Той очевидно знаеше какво може да очаква от Дориан дьо Лестер. Лорн като че ли не беше първият, който имаше проблеми с него.

— Не — каза той. — Но ми се струва, че е взаимно.

— Лестер ви няма доверие, рицарю. И честно казано… — Теожен замълча за малко и изчака Лорн да го погледне. — Можете ли наистина да му се сърдите? — попита той с тон на дружески упрек.

Лорн не отговори.

После сведе очи към белязаната си ръка и започна да разтрива ставите си. Замисли се за това кой беше той, за това, което знаеха или си мислеха, че знаят хората за него, за вида си и за начина си на поведение. След което вдигна очи и срещна погледа — приятелски и развеселен — на графа.

— Дориан е досадник, но е верен, точен и смел — каза Теожен. — За жалост, по причина, която не зная, е ожесточен срещу целия свят и срещу самия себе си. Ще видите, че в крайна сметка вие двамата ще започнете да се разбирате добре…

Като плесна с ръце по бедрата си, графът стана, разкърши широките си рамене и добави:

— Трябва все пак да поспя няколко часа. Вие би трябвало да направите същото, рицарю. Сигурен съм, че утре Орвейн ще ни събуди по-рано от обикновено. Лека нощ.

— Лека нощ, графе.

Теожен тръгна към пещерата, но Лорн го извика:

— Графе!

Той се обърна.

— Да?

— Преди малко, преди да се върнат разузнавачите, не ми казахте другото обяснение. Ако Върховният крал не е луд, тогава защо ме натовари да ви донеса празно писмо, според вас?

Теожен застана стабилно на двата си крака, скръсти ръце и зачака, убеден, че Лорн знае отговора.

— Не нося вестите, нали? — каза Лорн. — Аз съм самата вест.

Граф Д’Аргор кимна утвърдително.

— Вие и този пръстен на пръста ви. Изпращайки ви при мен, Върховният крал ми изпраща вест. Казва ми, че не се е отказал, че е готов да се върне в играта и че вие сте главният му коз, който възнамерява да изиграе. Върховният крал направи от вас свой представител. Направи ви своя ръка, свой меч.

В този момент Теожен стана сериозен, строг и в тъмното — почти заплашителен.

— Защо? Не зная — заключи той. — Оттук насетне единственото, което е важно за мен, е да разбера дали сте достоен за това.