Пиер Певел
Рицарят (34)

Глава 4

Първата славна проява на Ерклант II беше освобождаването на провинциите на Върховното кралство, които Иргаард беше завладял. Втората беше да отмъсти за своя баща, чийто живот беше отнесен от меча на дракона. Третата беше завладяването на Свободните градове, защото Върховният крал не се задоволи да си върне земите, които бяха негови.

Той завладя Градовете, откъдето прогони армиите на Черната хидра, които се върнаха в Иргаард — отвъд Морето на мъглите и неговите мрачни брегове.

„Хроники“ („Книга на кралете“)

Тази сутрин Върховният крал не събра сили да стане. Остана в леглото в стаята си с тапети в черно и сиво, отказа всякаква храна, пожела единствено да натопи устни в чаша вино с мед. Слугите оправиха тоалета му сякаш се грижеха за мъртвец.

Вечерта повика Норфолд.

— Новини от Лорн? — попита той.

Въздухът тежеше от уханията на парфюмите, които се предполагаше, че прикриват мъртвешката миризма, излъчваща се от тялото му.

— Никакви — отговори капитанът на кралската гвардия.

Беше въоръжен. С меч на хълбока, той беше облечен в прословутата сива ризница и държеше шлема си с гребен под мишница.

— Смятате ли, че вече е стигнал в Аргор?

„Ако изобщо е тръгнал към Аргор“ — помисли си Норфолд.

— Несъмнено — отговори той.

— Тогава вече се е срещнал с графа. И му е предал писмото.

Върховният крал се замисли и добави:

— Добре. Да, добре… Добре…

После каза:

— Когато отвори писмото, Теожен ще разбере. Познавам го. Ще разбере. И ще направи каквото трябва…

По-мрачен от обикновено, Норфолд нищо не каза. Той беше войник. Умееше да мълчи, да пази чувствата си за себе си.

Но старият крал го познаваше достатъчно, за да може да прочете какво става в него.

— Вие не одобрявате моя избор, Норфолд.

— Сир, нямам право да…

— Зная какво си мислите!

И тъй като Върховният крал сякаш чакаше отговор от него, капитанът се поколеба и каза:

— Вие го провъзгласихте за Пръв рицар на кралството, сир.

— Не смятате ли, че е достоен за това? Спомням си обаче, че искахте един ден той да ви наследи като капитан на сивите гвардейци…

Норфолд кимна и каза с треперещ глас:

— Той извърши предателство. Измени на честта и дълга си.

— Той беше несправедливо обвинен. Заговор. Той беше невинен.

Норфолд млъкна и се запита кого от тях двамата се опитваше да убеди Върховният крал.

— Вие не харесвате Лорн. Никога не сте го харесвали. А сега… А сега изпитвате завист към него…

— Уверявам ви, че не е така, сир.

— Да, така е — настоя старият крал провлечено. — Завиждате. Завиждате…

— Но вие го направихте ваш представител — продължи Норфолд. — С този пръстен на ръката си той е… все едно сте вие! Той говори и действа от ваше име.

— Зная.

— А ако му хрумне да не ви се подчини, сир? А ако злоупотреби с властта, която му поверихте, за да…?

— Зная!

Върховният крал приличаше на мумифициран труп: кожа като пергамент, измършавели крайници, костелива гръд, хлътнали бузи, изпъкнали скули, дълбоко потънали очи, никакви устни. Но сякаш в него беше пламнал някакъв огън.

Оживен, той нанесе последния си удар:

— Трябва ми шампион, Норфолд! Рицар, който да е моя ръка, мои очи и мой глас! И който да може да спаси Върховното кралство. Да го предпази от враговете му. От Иргаард! От кралицата! Който да може да го предпази дори от Тъмнината!

Под въздействието на вълнението, той се беше изправил в леглото, очите му пламтяха. Изтощен, след малко се отпусна назад върху възглавниците и каза:

— Лорн е този човек. Той… винаги е бил такъв.

Пристъп на кашлица го накара да замълчи.

Норфолд извика и направи каквото можа, за да му помогне, преди слугите да се заемат — да повдигнат възглавниците на Върховния крал, да му дадат да пийне малко вода и да избършат устата му.

Капитанът се отдръпна.

Страхуваше се да не пречи и не се чувстваше на мястото си. Мразеше да гледа как страда този крал, когото обичаше и към когото можеше да покаже обичта си единствено по своя твърд, войнишки начин. Много пъти беше срещал смъртта, но пред болестта и неумолимото отпадане се чувстваше напълно безсилен, разколебан и непохватен.

— Ще видите — каза Върховният крал, като размаха костеливия си пръст към него. — Лорн ще покаже, че е достоен за моето доверие. Но най-вече ще покаже, че е достоен за своята съдба.

Това беше изречено с такава надежда, че Норфолд не можа да направи друго, освен да се съгласи и да се усмихне с фалшиво доверие. В този момент не искаше нищо друго, освен благополучието и спокойствието на своя крал, та дори и с цената на някаква жалка лъжа.

— Освен това той е от моята кръв — добави Върховният крал, докато силите го напускаха и той потъваше в сън. — Това не е нищо, не е, нали? От моята кръв… Това не е… нищо…