Пиер Певел
Рицарят (33)

Глава 3

Лорн завари Каларин в трескаво състояние. След като премина подвижния мост и двойната решетка, трябваше да слезе от коня си на двора и го да води за юздата.

В замъка на граф Теожен цареше суматоха.

Войниците бяха навсякъде, преминаваха в строй или се разминаваха, блъскаха се безредно — стрелци с лък, арбалетчици, копиеносци. Лицата на всички бяха изопнати и напрегнати. Конете цвилеха. Копитата им биеха звънко по паважа. Под един свод неколцина мъже се мъчеха да удържат веригите на една змеица, която пръхтеше. Трябваше да викаш, за да те чуят, и да си пробиваш път с лакти. Встрани отряд стрелци с пушки упражняваха маневра. Зареждаха пушките, опираха ги в рамо и се целеха в чучела, опрени на един зид. Стреляха, без да впечатлят особено някого във всеобщата суматоха, изстрелите уплашиха само ято гарвани, които заграчиха и отлетяха. Лорн познаваше тази треска: треската преди битка.

Видя един интендант, към когото като че ли всички се обръщаха, върза коня си, остави го на Исарис да го пази и отиде при мъжа. Тъй като непрекъснато някой искаше нещо от него, той няколко пъти хвърли поглед към странника, чиято качулка падаше над тъмните му очила и който нищо не казваше.

Накрая попита:

— Какво искате? Казвайте бързо!

— Нося писмо. За графа.

— Дайте ми го. Ще изпратя някой да му го занесе при първа възможност.

— Не. Трябва да го връча лично на него.

Зает с преглеждането на един списък, който току-що му бяха дали, интендантът изгуби търпение:

— Слушайте, нямам време за губене. Тук сме във война! Гелтите нападнаха три села и взеха пленници! Така че или ми давате това писмо, или вие…

Прекъсна думите си, като вдигна очи от списъка, тъй като странникът се отдалечаваше.

Вдигна рамене и се върна към работата си, а Лорн тръгна по едни стълби, които се изкачваха към укрепленията.

* * *

Граф Теожен д’Аргор беше събрал най-приближените си барони и рицари на върха на една просторна бойна кула. Скупчени около една маса, покрита с карти, всички бяха в бойни доспехи, с меч на хълбок, бойни ръкавици, затъкнати в пояса, и шлемове в ръка. Прилепена към централната кула, тази беше предназначена за излитане на змейовете. С плющящи знамена в четирите й края, тя се извисяваше над замъка и неговите околности и дори над околните долини. Погледът стигаше надалеч. От това място сякаш цялата провинция можеше да се види, чак до заснежените върхове и под едно безкрайно небе.

Теожен ръководеше военен съвет.

Оставен на масата, прословутият му боздуган не позволяваше на картите да се разместват, докато той обсъждаше какви мерки трябваше да се вземат спешно и сочеше с пръст път, по който трябваше да се тръгне, мост, който трябваше да се пази, проход, който трябваше да се затвори. Целта беше да се определи местонахождението на гелтските конници, които опустошаваха областта и бяха разграбили няколко села и ферми само на няколко левги от замъка. Задачата беше трудна, тъй като Аргор се простираше над неизброими долини, дерета и долчинки. Истински лабиринт. Лабиринт, пазен, разбира се, от кули, порти и укрепени мостове. Но всяка защита си има слаба страна и гелтите, които от месеци застрашаваха североизточните граници, този път бяха ударили в сърцето на провинцията. И бяха неуловими, изчезваха веднага, след като бяха вилнели, и се повяваха на друго място, където никой не ги очакваше.

Обаче последното нападение беше капката, която преля чашата. Беше станало, докато Теожен призоваваше своите рицари и събираше армията си. Не всичко бе готово, но сега графът разполагаше с достатъчно конници, за да прочисти северната част на своята провинция, да прогони гелтските крадци и — с помощта на Червения дракон — да ги избие.

— Времето ни притиска — каза Теожен д’Аргор.

Наведен над своите карти, черните му очи ги изучаваха внимателно.

— Гелтите са взели пленнички — продължи той. — Ако все още не са ги убили, след като са се възползвали от тях, това означава, че възнамеряват скоро да минат границата и да си отнесат плячката у дома.

— Гелтите ще ни се измъкнат, ако успеят да стигнат до своята територия — каза един рицар с побелели коси, издължено лице и обгоряла от слънцето кожа.

Казваше се Орвейн, беше рицар без земя и преди двайсет и пет години беше положил клетва за вярност към графа. Оттогава не беше преставал да му служи и да бъде негов съветник.

— Вярно — потвърди Теожен. — И не само че няма да можем да ги избием като награда за престъпленията им, но и никога няма да видим отново затворничките им.

— Защо да не минем границата? Защо да не преследваме гелтите в тяхната територия? — запита един млад барон. — Те имат по-малко скрупули!

— Защото това би било самоубийство — отвърна Орвейн. — Дори начело на армия.

— И ще означава да започнем война — допълни Теожен.

— Война? — понечи да възрази младият рицар. — А не е ли вече…?

— Не, Гилем — прекъсна го графът. — Ако бяхме във война с гелтите, повярвайте ми, щяхме да знаем. И грижите ни щяха да са други, не банда крадци. Аргор вече щеше да е потънал в кръв и огън — лицето му помръкна при мисълта за нова война с гелтите. — Ще ми се да вярвам, че имаме работа с войници, които поради една или друга причина са решили да нарушат договорите. Може би принадлежат към клан, който се е отцепил. Нищо чудно някой млад, амбициозен крал да е бил коронясан…

Граф Д’Аргор въздъхна, изправи се и сериозно погледна към васалите си. Независимо от годините, той си оставаше природна сила и все още носеше ризницата, която го беше пазила по време на първите войни на Ерклант II.

— Няма да поема риска да предизвикам война — добави той. — Но и дума не може да става грабителствата на гелтите да останат ненаказани. Ще ги хванем, преди да стигнат до собствените си земи, и ще ги избием до крак.

Всички се съгласиха, освен Орвейн, който тихо каза, сякаш на себе си:

— Убийството на тези войници може да предизвика гнева на клановете. По-добре ще бъде да ги заловим и да ги предадем, за да бъдат съдени и осъдени от своите.

Отговори му несъгласен шепот, но той не се обиди. Знаеше, че има право, но знаеше също така, че гласът на разума рядко бива слушан в такива трудни времена.

Намеси се барон Д’Ортан.

На лицето му бяха изписани умора и гняв, той беше един от първите, отговорили на бойния призив на граф Д’Аргор. Няколко от престъпните грабежи бяха в неговото владение. Безпомощно беше гледал изтезавани тела, обесени по дърветата или изгорени във все още димящи развалини.

— Тези варвари грабиха, изнасилваха, убиваха. Те проляха аргорска кръв. Нищо друго, освен аргорско въже или острие не може да ги накара да платят цената за всичко това.

Останалите се съгласиха.

Орвейн размени поглед с Теожен и разбра, че в това отношение той трябва да удовлетвори васалите. Освен това не ставаше въпрос единствено за отмъщение: несъмнено на гелтите трябваше да им се даде да разберат, че аргорските граници не могат да бъдат нарушавани безнаказано и че графът ще отговори на удара с удар.

— Не се безпокойте, Ортан — отговори Теожен. — Краят на техните глави ще е върху коловете.

Баронът кимна признателно.

— Остава да ги намерим, преди да ги избием — каза един рицар, чиито доспехи бяха украсени с черни и кървавочервени мотиви. — Тези гелти не са тръгнали на приключение. Изчакали са сезона, когато небето е забранено за нашите ездачи на змейове, и изглежда добре познават долините, през които минават. Дори с армия преследването им няма да е лесна работа.

Висок, слаб, с мрачен поглед и добре поддържана брада, Дориан дьо Лестер беше представителен мъж. На хълбока му висеше меч, чиято дръжка беше украсена с червен опал. Наближаваше трийсет години и изглеждаше богат и добре възпитан, дори изискан. Определено можеше да се каже, че се отличаваше от грубите феодали на Аргор, начело с Теожен.

Това обаче не означаваше, че към него се отнасят с по-малко уважение.

И го слушаха.

— Вярно — каза графът. — Но ако гелтите се върнат, както си мисля, тогава ще можем да съсредоточим нашето търсене в тези области — посочи с показалеца си три точки на най-голямата и подробна от картите, разгънати върху масата. — Защото така или иначе ще трябва да преминат през единия или другия от тези проходи, нали?

Орвейн беше на неговото мнение.

Но не му трябваше да изучава картата отблизо, за да възрази:

— Седем прохода. Девет, ако гелтите поемат риска да минат през Мрачната долина или Стоманените водопади. Това е твърде много. Дори да тръгнем сега, не бихме могли да наблюдаваме всичките.

Графът се съгласи с нежелание.

— Много добре го зная.

— Някои от патрулите ни още не са се върнали — каза Лестер. — Последните ще се върнат утре вечер, нека да ги изчакаме. Те ще ни донесат може би сведенията, които ни липсват.

Теожен знаеше, че това беше най-доброто, което можеха да направят. Но се ядосваше, че трябва да чака.

Да чака още…

— Един от тези патрули няма да се върне — обяви Лорн.

* * *

Лорн беше решил сам да намери граф Д’Аргор и беше успял без особено затруднение. След това беше достатъчно да показва пръстена си на всеки часови, когото срещаше. Увереността му и природната му властност бяха направили останалото. Не беше от тези, на които дълго препречват пътя.

— Какво правите тук? — попита граф Д’Аргор.

— Върховният крал ме изпраща.

Теожен се намръщи. Ръката му, сложена върху масата, леко се беше преместила към боздугана.

— Какво, готово ли е? Най-накрая се решиха да ми изпратят помощта, която от месеци искам, за да мога да браня границите? — иронично каза той, като предизвика няколко усмивки. — Идвате точно навреме, рицарю. Но аз очаквах не само един меч — сведе поглед към оръжието на Лорн. — Скандски меч, доколкото виждам…

Вперил изучаващ поглед в Лорн, който свали качулката си, но остави очилата, Теожен потвърди:

— Аз ви познавам. Вие сте Лорн, нали? Синът на учителя по фехтовка.

— Аз съм. Лорн Аскариан.

С юмрук на сърцето Лорн се поклони в знак на уважение към граф Д’Аргор. Графът изведнъж си спомни всичко и въпреки че видимо оставаше невъзмутим, в очите му Лорн прочете за какво мислеше в този момент:

Далрот.

Лорн извади едно писмо от ръкава си и понечи да се приближи.

— Върховният крал ме натовари… — започна той.

Но Лестер застана между него и масата. Лорн се направи, че не го вижда, без да каже дума. Сред васалите започна мълчалива борба, повечето от тях бяха сложили ръка върху мечовете си. Тогава Орвейн се приближи предпазливо с намерението да избегне разправия.

Именно Теожен обаче успокои положението:

— Казахте, че един от нашите патрули няма да се върне. Какво знаете за това — попита той.

Лорн се обърна към него.

— Гелтите ги избиха — думите му предизвикаха смайване. — Присъствах на битката.

— Присъствахте, така ли? — рече Лестер.

Лорн не му обърна внимание. Смяташе, че не дължи нищо на никого, интересуваше го единствено графът.

— Останах с един от войниците в последните му мигове — каза той. — Казваше се Сарес.

Теожен погледна въпросително Орвейн.

Орвейн тежко кимна: да, един от войниците, тръгнали на обиколка тази сутрин, се казваше Сарес.

— Кога се случи? — попита старият рицар.

— Преди няколко часа.

— Къде? — попита Теожен. — Покажете ми.

Лорн изчака Лестер да се отдръпне и се приближи до масата, наведе се над картата, която му посочиха, потърси… и сложи пръст върху една долина.

— Тук — каза той.

Графът и неговите васали изглеждаха смаяни.

— Сигурен ли сте? — попита един от тях.

— Да.

— Невъзможно — рече друг.

— Мога да разчитам карта — заяви Лорн с лека горчивина.

Загрижен, смутен, Теожен потъна в изучаването на картата, като мислеше на глас:

— Сега вече нищо не разбирам…

— Защо? — попита Лорн, без да се обръща конкретно към някого. — Какво става?

— Ако не грешите… — обясни Орвейн.

— Не греша.

— Ако не грешите, то тогава гелтите не се връщат в тяхната територия, както смятахме ние. Което е необяснимо, защото са взели пленнички, които могат само да ги забавят… Колко бяха тези, които нападнаха патрула?

— Малко повече от двайсет конници.

— Тогава не са били всички.

— Над двайсет конници против един патрул! — извика възмутено Гилем, най-младият от рицарите. — И вие нищо не направихте?

— Не е имало нищо, което сам човек да би могъл да направи — възрази Орвейн, вземайки страната на Лорн.

После, като се обърна към него, продължи:

— Видяхте ли пленничките?

— Нито една.

— Несъмнено са били с другите гелти…

— Или вече са били убити.

Орвейн внимателно се вгледа в Лорн.

Напомняше му някои ветерани, у които войната беше убила човешкото поради извършени, видени или изтърпени ужаси. Това ги правеше отлични бойци. Но макар че тези мъже бяха от онези, които извоюваха победи и преобръщаха съдби, макар че бяха страховити противници и безценни съюзници на бойното поле, в същото време те бяха изгубени души, които рано или късно угасват.

— Освен ако…

Теожен не завърши думите си.

Забързано премести боздугана си, за да извади пакет с карти, из които започна да рови, без да ги пази, докато най-накрая намери една, която — по-стара и по-оръфана от другите — представяше подробно няколко хребета, прохода и долини. След като я разви, той бързо я погледна и се усмихна.

— Това е — каза той.

— Какво? — попита Орвейн.

— Не виждаш ли?

Рицарят без земя започна да изучава картата, но Лестър първи се сети.

— Проходите близнаци! — каза той.

— Да — каза графът, като се изправи в цял ръст. — Проходите близнаци. Гелтите наистина се връщат към своите земи, но не по най-краткия път.

— Нито най-естествения — отбеляза Орвейн. — Никога нямаше да се сетим да тръгнем да ги търсим там. Или пък прекалено късно, след като намерехме патрула…

Теожен се обърна с признателност към Лорн.

— Благодаря, рицарю. В крайна сметка вашата помощ се оказа изключително ценна.

И като се обърна към васалите си, добави:

— Господа, утре на зазоряване тръгваме на експедиция, от която няма да се върнем всички. Подберете най-добрите си оръжия, най-добрите си хора и най-добрите си коне. Вървете! Знаете какво да правите.

Всички кимнаха и сред бойното потракване на оръжия и железни токове, отидоха да дадат своите заповеди. Лорн остана сам с граф Д’Аргор и Орвейн. Смрачаваше се и скоро щеше напълно да се стъмни, както става винаги в планината. Беше се появил северен вятър — силен и прохладен.

Без да каже и дума, Теожен протегна ръка.

Лорн му подаде писмото от Върховния крал и зачака. Графът разчупи печата, очите му пробягаха по хартията. После отново грижливо го сгъна и го пъхна в ръкава си с бавни движения, които му даваха време да помисли.

След това се вгледа в Лорн, сякаш се надяваше в него да намери отговорите на въпросите, които си задаваше. Погледът му се задържа върху ръката му, омотана с кожена препаска, същата, на която Лорн носеше ониксов пръстен, украсен с вълча глава от позлатено сребро над два кръстосани меча. Теожен носеше почти същия пръстен, с тази разлика, че неговият нямаше кралска корона. Доколкото знаеше, съществуваше един-единствен подобен пръстен и той винаги го беше виждал на безименния пръст на Върховния крал.

— Кралят ви е провъзгласил за Пръв рицар на кралството — каза той с тон на хладна констатация.

— Да — отвърна Лорн.

— Познавате ли съдържанието на това писмо?

Лорн поклати глава отрицателно.

Той не знаеше какво се мъчеше да открие графът, какви въпроси беше повдигнало кралското съобщение у него. Не знаеше какво беше съдържанието на писмото, но се досещаше, че то поставя проблем пред графа и че той, Лорн, беше свързан с него.

Внезапно Теожен стана и докато вървеше решително, каза с тон, който не търпеше възражения:

— Тази вечер ще вечеряте на моята маса, рицарю. После ще останете колкото желаете под моя покрив. За жалост, както вече знаете, ще ми е невъзможно да ви правя компания.

— Няма да остана — каза Лорн.

Теожен спря.

— Пътували сте дълго от Цитаделата дотук. Починете си.

— Тръгвам с вас утре.

Графът се поколеба.

— Вашата история ми е позната — каза той, като мислеше за Далрот, Тъмнината и за изпитанията, които Лорн беше изтърпял.

— Тогава знаете, че съм се бил с гелтите и че помощта ми може да се окаже ценна. Освен това наистина ли можете да се лишите от един меч? Надявали сте се на подкрепление от Върховното кралство? Преди малко се подиграхте, но това подкрепление съм аз. И ме праща Върховният крал.