Пиер Певел
Рицарят (30)

Глава 27

Защото беше пожелал да почива вечно на мястото на своята първа слава, там, където се беше бил с дракона и го беше победил.

„Хроники“ („Книга на кралете“)

Долината оставаше покрита с пелена от блед прах, когато напуснаха Цитаделата и по една стръмна пътека стигнаха до проход, пазен от величествена укрепена порта — останка от Последния мрак.

Норфолд водеше отряда, следван от шестима конници, носещи сивите кралски флагове, на някои от които се вееха петте корони на Върховното кралство, а на други — вълчата глава, която беше личният герб на краля. Лорн и Върховният крал ги следваха. Двайсет конници, облечени в тъмни кожени доспехи и ризници, завършваха шествието, на главите си носеха шлемове, мечовете висяха на хълбоците им, а щитовете бяха сложени отзад на конете.

Върховният крал носеше короната си, а на лицето му беше сложена абаносова маска, инкрустирана със сребро. Беше облякъл дълго наметало и дебели ръкавици, така че дори сантиметър от повехналата му кожа да не е изложен на слънцето. Лорн се беше учудил, когато го видя да се появява така, а още повече, когато го видя да сяда на седлото с помощта само на един коняр. Беше отправил въпросителен поглед към Норфолд, който обаче остана безизразен.

— Да тръгваме — каза тогава кралят с дрезгавия си глас, преди да забие шпорите.

След три часа езда стигнаха до една долина, където капризен вятър духаше, свистеше, вдигаше вихрушки и воали от сивкав прах, които бавно слягаха. Само един път прекосяваше тази страшна, отчайваща долина. Той водеше в храма, изграден на склона на най-високата от Закрилящите планини, която пазеше мавзолея на Ерклант I.

Разминаха се с неколцина поклонници, повечето окаяни, които се отдръпнаха пред тях и като си махнаха качулките, почтително поздравиха, виждайки цветовете на Върховното кралство и на Върховния крал. Тогава ескортът премина в галоп. Остави мъжете и жените в прахта, така че те се съмняваха дори дали бяха съзрели своя крал и невярващо, сякаш обзети от ужас гледаха как се отдалечава сред оглушителния тропот на подкованите коне, цвиленето, дрънчащите оръжия и плющящите на вятъра знамена…

Също като тях, Върховният крал отиваше в храма, където, предупредени за посещението му, свещениците с бръснати татуирани глави го чакаха. Облечени в сиви раса, те принадлежаха към орден, отдаден на почитта към паметта на първия от Върховните крале, на молитви за душата му и на поддържане на гроба му. Всички бяха дали обет за мълчание.

Конниците слязоха от конете в един двор, пазен от голям червен свод. Изтощен, кралят беше обзет от слабост, което накара Лорн и Норфолд да го сложат да седне на една пейка. Тогава Лорн разбра причината за изненадващата му сила — дъхът му лъхаше на опиващия вкус на кеша.

Следователно Върховният крал се дрогираше.

Той свали ръкавицата си и нетърпеливо щракна с пръсти към Норфолд. Капитанът подаде една бутилка, от която кралят отпи няколко малки глътки, като повдигна отдолу абаносовата си маска. Лорн гледаше как една златиста капка се стича по костеливата брадичка на неговия крал.

— Сир — каза той, — не биваше да…

Но умиращият крал не се нуждаеше от неговата загриженост, която оттласна с движение на ръката си. Когато се почувства по-добре, той стана, вкопчен в Норфолд.

— Ела, синко — каза на Лорн със задгробен глас. — Почти стигнахме.

* * *

В дълбоката тъмнина се появи отвесна черта от светлина. Разшири се, стана процеп между крилата на огромна порта, която се отваряше.

Кралят влезе, опрян на Лорн, и докато вратата се затваряше зад тях, те тръгнаха към каменния подиум, двата трона, сложени един срещу друг, и запалените факли, блестящи в тъмнината пред тях. Лорн вървеше според стъпките на краля. Следваше го и го придържаше, без да е наясно защо бяха дошли тук.

— Къде сме? — прошепна той.

Кралят не му отговори.

Изкачиха стъпалата на подиума, което изчерпа и последните му сили. Той се строполи на празния трон и трудно си пое въздух.

Всичко на това място беше непознато за Лорн.

Познаваше храма, мавзолея и огромния надгробен паметник в прослава на Ерклант I, пред който двамата с Алан бяха длъжни да идват всяка година, когато бяха деца, на годишнината от смъртта на първия Върховен крал. Пред същия този паметник минаваха поклонниците в пълна тишина, надзиравани от свещениците. Защото смятаха, че там почиват останките на победителя на Серкарн.

Но ужасният гроб беше на друго място, зад колосалните порти, в студения, тъмен корем на планината. Прост, но масивен, той се издигаше зад каменния трон, на който беше изобразен Ерклант I. Лорн различаваше фигурата в мрака — върху пиедестал, пламъците от факлите се отразяваха в черния мрамор, прорязан от жилки аркан, фриз от старинни руни обкръжаваше основата му.

Лорн се запита кой друг, освен свещениците в храма, знаеха за тази тайна.

— Ето го — каза старият крал. — Доведох ти го.

Лорн се обърна към Върховния крал, който беше свалил абаносовата си маска и сякаш се обръщаше към статуята на своя дядо, седнал пред него.

— Сир?

Но кралят не му обърна внимание и добави:

— Единствен ти можеш да ми кажеш дали той е същият, който Пазителите твърдят — добави кралят.

— Сир, вие не…

Тогава Върховния крал се обърна към Лорн.

— Ела. Ела тук, до мен…

Лорн се поколеба, но се подчини и застана вдясно от краля.

— Гледай — каза кралят, като посочи право напред.

Лорн погледна в указаната посока, към статуята на Ерклант I и към гроба, чийто силует се очертаваше зад нея в тъмното.

— Ние сме готови — оповести кралят, като насили прегракналия си глас. — Ние те чакаме! Можеш да се появиш!

Смутен, неспокоен, Лорн гледаше статуята, седнала пред него.

Приликата й със сегашния Върховен крал беше изумителна, до такава степен, че Лорн очакваше да я види как се размърдва, напуска каменната си скованост и оживява. Щеше да започне с леко движение. Може би с потръпване, от което камъкът да се пропука. Или със светлина, която ще се появи от дълбочината на орбитите на очите му.

Изведнъж Лорн разбра, че в плътния мрак, който ги обгръщаше, имаше живот. Чу се тежък шум от влачене на вериги. После шум от стоманени нокти и кости, стържещи по скалата. Някакъв повей раздвижи огъня на факлите.

Разбра, че не гледа в правилната посока и че Върховният крал не говореше на призрака на своя дядо. Студена пот се стичаше по гърба му и Лорн повдигна очи към гроба в момента, когато една лапа стъпи на него.

Огромна люспеста лапа.

Лапата на дракон, който вървеше напред и бавно подаваше главата си от мрака.

„Аз съм Серкарн — каза драконът с мощен глас, който отекна в ума на Лорн. — А ти кой си?“

Пребледнял, Лорн извади меча си. Напразен рефлекс. Ако драконът избълваше огън, и той, и скандът му щяха да бъдат погълнати от пламъците.

— Не съм застрашен — каза кралят, като си помисли, че Лорн искаше да го предпази. — Нито ти, ако си този, когото смятам. Прибери меча си. Не ти е нужен.

Лорн не чуваше.

Раздвоен между очарованието и страха, той не можеше да отдели очи от Серкарн — Дракона на разрушението, когото първият Върховен крал беше победил и убил според легендата. Обаче този дракон беше тук, пред него.

Излизаше от тъмнината и го гледаше.

Лорн усещаше, че сърцето му ще се пръсне.

Драконите бяха царували над света. Те бяха божествени същества, преди саможертвата на Дракона-крал да доведе до техния упадък в края на Мрака. Когато Ерклант Стари беше победил Серкарн, драконът вече не беше някогашното безсмъртно създание. А и несъмнено днес беше още по-безпомощен, пет века по-късно. Но в гърлото му бучеше пещ. Ноктите му можеха да разкъсат и най-здравата броня, а люспите му можеха да потрошат и най-добрата стомана. Челюстите му бяха достатъчно широки, за да поемат цял човек, а зъбите му — достатъчно остри, за да го разполовят.

И нищо не можеше да устои дълго време на дъха му.

Обаче най-лошото несъмнено беше злокобната аура, която се излъчваше от него, аура, която ужасяваше Лорн и го караше да се облива в студена пот. Защото жарта, която светеше във вътрешностите на това чудовище, не беше от този свят, а се хранеше от Тъмнината.

Драконът на разрушението подаде глава напред, на светлината на факлите. Червените му очи блестяха като сфери, пълни с разтопен метал. Ципеста яка, пронизана от рога от слонова кост, красеше основата на главата му. Тя почти скриваше нашийника от аркан, който стягаше врата му и от който започваха дългите, тежки вериги, които се влачеха по камъните и пристягаха гърдите и лапите му.

Лорн разбра, че Ерклант I не беше убил Серкарн. Беше го пленил и поробил.

— Подчинен е чрез вълшебство на кралете на Лангър и на техните потомци — каза старият крал и стана. — На него дължим оттогава до сега нашата мощ и нашата слава.

Слисан и объркан, Лорн се обърна към Върховния крал, но той говореше на Серкарн:

— Е, стари мой приятелю? Каква е присъдата ти?

Униженият дракон се размърда във веригите си и изръмжа. Но потопи своя ужасен поглед в очите на Лорн и започна да търси, да рови…

… накрая намери.

„Пазителите не са те излъгали — обяви той със съжаление. — Нищо не мога да направя срещу него.“

Лорн усети как една костелива ръка се поставя на рамото му.

— Чуваш ли? — попита кралят.

Лорн го гледаше, без да разбира.

— Какво означава това?

Тънките, сухи устни на Върховния крал се усмихнаха. Зениците му, които приличаха на малки черни топченца, блестяха от надежда и радост.

— Това означава — каза той, — че ще ти поверя съдбата на моето кралство. Защото умирам и след по-малко от година вече няма да ме има.

Тогава Лорн се обърна и вдигна поглед към пламтящите очи на дракона. Стори му се, че мощта на Серкарн може да го помете и унищожи, когато си пожелае.

Това беше…

— Но ако нищо не се направи, Върховното кралство ще изчезне заедно с мен — продължаваше старият крал.

Беше все едно да се изправиш срещу мълчалива буря, срещу невидим ураган.

— Зная, че ти правя едно ужасно признание, Лорн. Но се нуждая от теб. Върховното кралство има нужда от теб.

Все едно беше пронизан от нечувана сила, появила се от дълбините на света и на времето.

— Лорн, чуваш ли ме?

Но Лорн не отговаряше.

Или по-скоро не отговаряше на краля, защото беше цял обсебен от думите, които мислено разменяше с дракона — и само тях можеше да чуе.

Така в мълчание измина един дълъг миг.