Пиер Певел
Рицарят (28)

Глава 25

Лорн беше готов, когато дойдоха да го вземат. Чакаше в една от залите на замъка, безразличен към портретите на кралете на Лангър, които красяха стените. Беше напрегнат и тревожен. Не знаеше какво иска от него Ерклант ІІ, знаеше само това, което Пратеникът му беше казал или оставил да разбере: той имаше изключителна съдба и тази съдба започваше тук, в Цитаделата, с аудиенция при умиращия крал.

Въведоха го в тронната зала.

Тя беше дълга и висока, обточена с колони и потънала в мрак. Тесните й, ъглести прозорци бяха изцяло закрити с дебели черни завеси. Големи свещници бяха разположени равномерно още от вратата и трептящите пламъци на свещите позволяваха едва-едва да се види нещо.

Лорн тръгна към трона, поставен на подиум в края на дълъг червен килим. Килимът приглушаваше шума от стъпките му. Цареше дълбока тишина, но сякаш имаше нещо живо и трептящо под каменните сводове. Лорн чувстваше, че върви към съдбата си. Стоеше изправен и се мъчеше да остане невъзмутим, а юмрукът му стискаше дръжката на сканда, който висеше на хълбока му.

Седнал на трона си от абанос и оникс, старият крал Ерклант II чакаше неподвижен. Беше с ботуши, облечен в черна кожа и сива ризница. Тъмен воал, придържан от короната му, покриваше лицето му. Дясната му ръка почиваше върху дръжката на меча му, прибран в ножница, сякаш почиваше върху дръжката на бастун.

Лорн се поклони пред подиума, покрит с килим в черно и сребърно. Над него се извисяваше голям череп, който изглеждаше от огладен камък — черепът на Серкарн, Драконът на разрушението, убит от Ерклант I след Мрака.

— Ела, приближи се да те видя по-добре — каза Върховният крал с дрезгав глас.

Лорн се изкачи по стъпалата на подиума, за да целуне пръстена с герб на ръката, която кралят му подаваше — суха, изпосталяла ръка. После отстъпи назад и се върна на мястото си пред подиума, като коленичи на едно коляно на пода с наведена глава в знак на уважение и покорност.

— Изправи се, Лорн. Изправи се — каза Ерклант, като придружи думите си с движение на ръката.

Лорн стана и позволи на краля да го разгледа. Тогава забеляза Норфолд, който стоеше на две крачки от трона и не го изпускаше от очи.

— Окото ти — каза Върховният крал след малко. — Дясното. То… променило се е, нали?

Лорн не беше сложил опушените си очила, за да се представи пред краля. Но и без това щяха да са му ненужни, дотолкова слаба беше светлината тук.

— Да, сир.

— Тъмнината?

Лорн кимна с глава.

— Покажи ми ръката си — каза Върховният крал.

И понеже Лорн се колебаеше, той настоя:

— Покажи ми я.

Лорн бавно размота кожената превръзка, която обвиваше лявата му ръка. После стъпи с единия си крак на подиума и се наведе с протегната ръка, за да може Върховният крал да види каменния печат, вграден в кожата му. Старият крал хвана ръката му и дълго разглежда белега на Далрот.

— Боли ли те? — попита той.

— Понякога.

С бавни и внимателни движения — движения на крехък старец — старият крал пусна ръката на Лорн.

После се изправи и попита:

— Причинихме ти голяма злина, нали?

Тъй като Лорн мълчеше, старият крал продължи като на себе си:

— Да. Голяма злина…

За миг остана замислен, преди да отрони:

— Доволен съм да те видя отново, синко.

Син.

Върховният крал винаги беше наричал Лорн така от обич. Разбира се, той имаше още много други кръщелници, освен него, защото никога не беше отказвал тази чест за първородните синове на своите благородници и рицари. Но в случая с Лорн връзката беше наистина привилегирована. Лорн знаеше, че кралят го обича като баща. Никога не се беше съмнявал в това, поне до процеса и осъждането си. Тогава Ерклант не беше направил нищо, за да го спаси или поне да го защити. Не му беше спестил изпращането в Далрот. С една дума — беше го изоставил.

За Лорн раната беше дълбока и си оставаше такава.

— Вие… вие нищо не направихте — каза той с глас, отпаднал от емоция — Можехте… Една ваша дума и… и…

Не можа да завърши, коремът му се беше свил на топка.

Върховният крал не отговори, но блестящите му очи не преставаха да гледат Лорн през черния воал, който скриваше изпитото му лице.

После сериозно каза:

— Помогни ми.

Опита се да стане, като се вкопчи в трона си с едната ръка, а с другата се подпираше на меча си. Изненадан, Лорн се поколеба, докато Норфолд вече се беше спуснал и помагаше на Върховния крал да се изправи.

— Благодаря, Норфолд — каза Ерклант, след като си пое дъх. — Но ми се струва… струва ми се, че Лорн има достатъчно сили сам да ми подаде ръка.

Капитанът разбра и с неудоволствие повери краля на Лорн. Хванат неподготвен, той нямаше избор и изведнъж се оказа, че поддържа един стар човек, който му се стори ужасно уязвим. Каза си, че Ерклант можеше да си счупи врата от нищото и срещайки погледа на Норфолд, прочете в него ужасно предупреждение.

— Оттук — каза Върховният крал, като посочи едни черни завеси.

Зад завесите имаше балкон.

Лорн помогна на краля да премине през завесите, после го придружи до парапета. Оттук се виждаше цялата долина. Смрачаваше се. Студените сенки на планините се простираха издължени и неподвижни. Уединена сред стръмните склонове, Цитаделата беше потънала в тъмнина.

Кралят се държеше за каменния парапет, но Лорн, който се досещаше колко слаби бяха краката му, не изпускаше лакътя му.

— От сега нататък — каза Ерклант, съзерцавайки пейзажа, — тук е цялото ми кралство…

— Сир, вие все още сте Върховният крал.

— Да, нося короната му — възрази старият крал, обзет от огромна умора. — Но тя е много тежка… Вече нямам сили да царувам, да управлявам. Кралството ми страда от това. Твърде много го занемарих, Лорн. Твърде много. И по моя вина то умира. Също като мен…

Уморен, той се обърна и с дългия си пръст, чиято кожа приличаше на пергамент, посочи едно кресло на балкона. Лорн му помогна да седне и — като болногледач — подреди колкото можа възглавничките около него.

След като седна удобно, Върховният крал облекчено въздъхна.

— Така е по-добре — каза той. — Благодаря.

После потърси нещо около себе си, изглеждаше раздразнен и тъй като Лорн продължаваше да стои прав, извика:

— Донесете стол за рицаря!

— Не, сир. Уверявам ви, че…

— Стол за рицаря!

Някой побърза да донесе една табуретка на Норфолд, който стоеше встрани, на прага на балкона. Капитанът сложи стола до креслото и се отдръпна.

— Седни — каза кралят и Лорн се подчини. — По-близо, по-близо…

Лорн приближи достатъчно табуретката, така че Върховният крал да може да говори на ухото му, приведен настрани. Дъхът на Ерклант беше парлив, а дишането му свистящо.

— Нищо не можех да направя, знаеш ли? — каза му той доверително. — Ако се бях намесил, ако се бях застъпил за теб… щяха да ме обвинят, че подменям собственото си правосъдие. Защото си мой кръщелник. И приятел на Алан… Разбираш ли?

Не, Лорн не разбираше.

Защото това, което Върховният крал беше отказал да направи тогава в името на своята неподкупност, в крайна сметка го беше направил три години по-късно. От угризения или от дълг. Или по-вероятно по инициатива на Събранието на Ирканс.

— Освен това трябваше да се пази тайна — добави кралят. — Тайната на обвиненията, които тегнеха върху теб, и тайната на твоя процес. Всичко това, за да се запази друга една тайна. По-голяма тайна. Тайната на проклетите преговори с Иргаард — погледът на краля заблестя под воала. — С Иргаард… Иргаард! Но как можах да се оставя да ме убедят, че сближаване с Иргаард е не само възможно, но и желателно? Как?

Кралят спря за момент и — примирен — си възвърна спокойствието.

— Ако бях поел твоята защита, щеше да избухне скандал — каза той. — Щеше да се разбере защо, как ти беше обвинен. И за какво. Нашите… нашите съюзници щяха да научат за преговорите ни с Иргаард. Щяха да открият какво се готвехме да направим. Да предадем съюзниците си. Да нарушим договорите си. Щеше… щеше да има кризи. Войни може би… — Той отново се оживи, доколкото позволяваха малкото му сили. — И тези доказателства, Лорн! Тези доказателства! Те… те не оставяха никакво съмнение! Не можех да повярвам, че си виновен, ти, когото бях обичал като син. Но ти беше, Лорн! Ти беше!

Той млъкна и взе в костеливите си ръце ръката, която Лорн беше опрял на облегалката на креслото.

— Прости ми — умоляващо каза старият крал, гласът му беше дрезгав от вълнение. — Прости ми…

Съсипан от вълнение, гневен, Лорн не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи.

Сякаш хванат в провинение, той скришом погледна към Норфолд, който стоеше безизразен, но готов да се намеси. Искаше му се да отдръпне ръката си, но крал Ерклант я стискаше с малкото сила, която му беше останала.

Поколеба се.

Почувства как в него се надига едно чувство, което разпозна прекалено късно и което бързо го обзе изцяло…

Бунт.

Като не можеше да издържа повече, той рязко стана и дръпна ръката си, сякаш ръцете на краля бяха започнали да го горят.

— Не! — извика той.

Върховният крал инстинктивно се дръпна.

Норфолд се впусна с ръка на меча и няколко пръста от стоманата вече се подаваха от ножницата, когато Лорн се обърна и треперейки, се облегна на парапета.

Старият крал спря капитана си с жест, ръката му остана насочена към него, за да го държи на разстояние.

Чакаше.

Лорн се съвземаше, все още с разширени ноздри, но с вече успокоено дишане. Очите му обаче оставаха замъглени. В далечината с падането на нощта небето се покриваше с плътни облаци, които скриваха първите бледи светлини на Мъглявината.

— Събранието на Ирканс ми каза, че си невинен, Лорн — каза старият крал развълнувано. — Кълна ти се, че не знаех…

Лорн не реагираше.

— Пазителите ми разкриха, че имаш съдба и че тази съдба трябва да може да се изпълни.

Като разбра, че опасността е преминала, Норфолд се отпусна и прибра меча си, но без да се отдръпне.

— Казаха ми кой си бил — добави Върховният крал.

Тук Лорн реагира:

— Кой съм бил?

— Кой си — уточни Ерклант. — Кой си бил винаги.

Лорн си спомни онова, което Пратеникът му беше доверил измежду другите неща: „Ние му разкрихме кой сте.“

— Сир, не разбирам.

Старият крал се изправи, сухо отказа помощта на Норфолд и бавно, мъчително направи усилие да стигне до Лорн.

— Ако Пазителите са прави, ти си нещо повече, отколкото си мислиш, Лорн. Пазителите понякога грешат. Или лъжат, ако смятат, че това е необходимо за изпълнението на волята на Сивия дракон… Но ако казват истината, тогава е възможно ти да си последната надежда на Върховното кралство.

Лорн вече не знаеше какво да мисли, но не можа да сдържи една цинична усмивка.

— Последната надежда — подигравателно каза той. — Аз!

С бавността на трудно сдържана ярост той се обърна към стария крал и вдигна левия си юмрук, за да му покаже белега на Тъмнината на опаката страна на ръката си.

— Аз? — повтори той почти заплашително.

Всичко това нямаше никакъв смисъл.

Една голяма бяла капка падна шумно върху облегалката на креслото. Последваха други, които се разбиваха в плочите на балкона, по парапета и по покривите наоколо.

Върховният крал вдигна очи към небето и на лицето му се изписа примирена усмивка.

Лорн знаеше, че за белите дъждове се смяташе, че са изпратени на Върховното кралство от неговия покровител — Ейрал, Белия дракон. В драконовия пантеон той беше Драконът на познанието и светлината. Заредени с бледа пепел, която се превръщаше в прах, когато изсъхне, тези дъждове често се смятаха за лошо предзнаменование. Те бяха като предупреждения, които Ейрал пращаше от Свещената планина.

— Да влезем — каза Ерклант. — Освен всичко съм много уморен.

Лорн остана под дъжда.

— Утре ще ида да се поклоня пред гроба на Ерклант Стари — каза старият крал, докато Норфолд го отвеждаше вътре. — Ела с мен, Лорн. Моля те само за това. Ела с мен утре…

И добави:

— След това ще бъдеш свободен да правиш каквото искаш.