Пиер Певел
Рицарят (27)

Глава 24

Накрая, след дълги дни, те навлязоха в една долина, притисната между стръмни скали и стени. По един стар павиран път минаха покрай едно градче и продължиха към края на долината. Тя завършваше на дъното на мрачна пропаст, чиито стръмни стени, издигащи се към небето, се събираха в място без изход.

Там се гушеше Цитаделата.

Това беше огромна крепост. Преди да се стигне до нея, трябваше да се преминат множество стени, които преграждаха пропастта. После се стигаше до подножието на първата крепостна стена. Цитаделата изглеждаше най-величествена точно от това място, където човек чакаше — дребен и смазан — да се отворят портите, да бъде спуснат подвижният мост и да се вдигне решетката. Следваха други крепостни стени, построени на стъпала, като най-високата обграждаше замък, чиято главна кула и останалите кули с бойници бяха отчасти издълбани в скалите.

Лорн последва ескорта до замъка в дълбока тишина, само копитата на конете чаткаха по каменните павета. Цитаделата беше свещено място, в което поданик на Върховния крал никога не влизаше, без да изпита смесица от страх и дълбоко уважение, защото историята и легендата на Върховното кралство бяха създадени тук. Но Лорн изпитваше особено чувство. Беше роден в Цитаделата. Тук беше посветен в рицарство и получи почести, после пак тук беше задържан, докато траеше процесът му, и осъден. Връхлетяха го спомени — меланхолични, а често и мъчителни. Видени образи. Чути думи. Смехове и сълзи. Изчезващи аромати. Цяла вихрушка от противоречиви чувства, които го разтърсиха…

Норфолд, капитанът на Сивата гвардия, чакаше във вътрешния двор на замъка. Зад него войниците в ризници бяха строени в шпалир на стъпалата на главната кула. Лорн стъпи на земята и подаде юздата на коня си на един коняр. От седлото си Рилсен му кимна с глава и изчезна, последван от конниците, които командваше.

Лорн погледна Норфолд, без да каже дума.

Животът му се беше превърнал в кошмар, когато капитанът го беше арестувал преди три години. По онова време Лорн беше натоварен да осигурява сигурността на поредица поверителни срещи между Върховния крал и Иргаард. Тези срещи целяха да бъде изготвен проект за мирен договор, като всичко трябваше да бъде запазено в пълна тайна. Върховното кралство и Иргаард бяха врагове открай време и равновесието на съюзите между имелорските кралства почиваше в голяма степен на този вековен антагонизъм. Ако съюзниците им откриеха, че Върховният крал и Черния дракон се сближаваха зад гърба им, това щеше да предизвика дипломатически и политически кризи, които със сигурност щяха да опропастят предприетите усилия. Но ако бъдеше намерен един първоначален терен за разбирателство, щяха да последват други преговори, които може би щяха да завършат с край на петвековната явна и скрита война. Лорн знаеше какви ще са последиците за изхода на срещите при най-малкото изтичане на информация. Предупреден за залозите, той съзнаваше голямото доверие, гласувано му от Върховния крал, и честта, която му беше оказана. И всичко сякаш се развиваше по най-добрия начин, докато един ден Норфолд невъзмутимо поиска меча му, преди да го арестува.

Изправен пред Лорн три години по-късно, Норфолд отново не мигваше.

Никак не се беше променил. Висок и як, капитанът беше на около петдесет години и имаше идеално оформена брада. Мълчеше, сдържаше се, но погледът му беше страховит и изразяваше всичко, което не можеше да каже. Не беше простил на Лорн. Не вярваше в неговата невинност. И макар да беше решен да изпълни дълга си, макар да се подчиняваше на заповедите на Върховния крал, не оставяше никакво съмнение относно дълбокото си убеждение. Лорн го караше да изпитва единствено ярост, омраза и презрение. Мястото му беше в Далрот и то до края на живота му.

С високо вдигната глава Лорн му отвръщаше със също толкова красноречив поглед.

Спокоен поглед, който казваше:

„Върви на майната си.“

Норфолд го разбра и кимна едва забележимо, сякаш за да каже, че отговаря на предизвикателството и поема хвърлената ръкавица. И двамата мъже разбраха, че от тук насетне щяха да бъдат заклети врагове.

— Последвайте ме — каза капитанът след малко.

— Кралят очаква ли ме?

— Не. Денят напредна доста. Несъмнено Негово Величество ще ви приеме утре сутрин. Ще можете да си починете.

Тръгнаха заедно по голямото стълбище на кулата, между изправените войници, застанали мирно и гледащи право пред себе си. Нощта вече се спускаше над Цитаделата и започваха да палят факлите.

* * *

Лорн се възползва от горещите бани в замъка, после се оттегли в стаята, определена за него в една от кулите. Там го чакаха чисти дрехи — сгънати и изгладени. Стените бяха голи, а мебелировката съвършено строга, но леглото беше меко и след няколко нощи на бивак и езда в планините, Лорн се отпусна на него с удоволствие. Почти беше заспал напълно облечен, когато му донесоха вечерята.

Малко по-късно на вратата отново се почука точно когато привършваше вечерята си.

— Влезте — извика той, след като изтри уста.

Вратата се отвори и се появи един висок, суров здравеняк. Надвишаваше Лорн с цяла глава, носеше черната ризница на личната охрана на краля и имаше войнишки мустаци. Беше между трийсет и пет и четирийсет годишен и не беше трудно да се отгатне, че цял живот е бил войник. Белег като сърп красеше дясната му скула.

Лорн не можеше да си спомни дали го беше виждал преди.

— Да? — каза той.

— Получих заповед от капитан Норфолд да ви се представя, месир.

— Поради каква причина?

— Натоварен съм да осигуря защитата ви.

— Моята защита или надзора ми?

— Стана въпрос единствено за вашата защита.

Погледът на мъжа беше спокоен, почти безразличен. Лорн се помъчи да го прецени, но напразно.

— Нищо не мога да направя срещу това, нали?

— Простете, месир?

— Каквото и да кажа, вие ще останете до мен.

— Заповедите са си заповеди, месир. Могат да бъдат променяни от тези, които ги дават, но не могат да бъдат пренебрегвани от тези, които ги получават.

— И тази, която сте получили относно мен, идва от капитана на гвардията.

— Да.

Лорн не видя никаква причина да създава трудности.

— Добре — каза той. — Името ви?

— Хурст.

— Хурст? Това име ли е?

— Име е, когато се казваш Хурственскарен.

— Ясно. Малко име?

— Вескарстендир.

Лорн се запита дали гвардеецът не му се подиграва. Наблюдава го внимателно известно време, но онзи изглежда беше от хората, напълно лишени от чувство за хумор.

— Вескарстендир — повтори Лорн.

— Да.

— Вескарстендир Хурственскарен.

— Да.

Лорн положи огромно усилие да остане невъзмутим.

— Мога да ви наричам Вескар.

— Предпочитам Хурст.

— Добре. Хурст. Лека нощ, Хурст.

— Лека нощ, месир.

Като каза това, Хурст затвори вратата.

Известно време Лорн разсъждаваше върху причините, поради които занапред щеше да има телохранител. Който, като се замислиш, си беше пазач. Норфолд нямаше доверие на Лорн и несъмнено искаше да му покаже, че го държи под око. Но може би капитанът беше разбрал, че Лорн беше станал жертва на опит за отвличане в Самаранд. А негов дълг, независимо дали му харесваше, беше да го пази. Ако нещо се случеше с Лорн, Норфолд със сигурност щеше да отговаря пред Върховния крал. Тъй като го познаваше добре, Лорн изпитваше уважение към някогашния си капитан: нямаше по-лоялен, неподкупен и предан от него. Ако му е било заповядано от краля, той щеше да даде живота си, за да спаси живота на Лорн.

Тъжна ирония…

Станал отново мрачен, Лорн си сипа чаша вино и отиде да се облегне на прозореца.

Тъй като беше почти пуста, Цитаделата беше съвсем смълчана. Чуваше се само свистенето на вятъра, плющенето на знамената и сигналите от тръба, които отмерваха военния живот. Цитаделата никога не бе била весело място, но все пак Лорн я познаваше като много по-оживена, когато като юноши идваха с Алан да прекарат лятото при Върховния крал. Крал Ерклант всъщност винаги беше предпочитал Цитаделата пред дворците си. Все пак беше крал воин. Но несъмнено и защото можеше по-лесно да ходи на гроба на дядо си, Ерклант I, чието име носеше и почиташе паметта му.

Ерклант Стари.

Този, който беше победил в Последната война на мрака. Този, който беше основал Върховното кралство. Този, който беше победил Серкарн — Дракона на разрушението и беше придобил неговата мощ.

Легендата и историята се преплитаха толкова тясно, когато ставаше дума за него, че беше трудно да повярваш, че е бил същество от плът и кръв, че е живял в тази Цитадела и се е бил срещу армиите на сянката и забравата в тези планини. Но още по-трудно беше да повярваш, че останките му почиват недалеч, под една каменна плоча.

Блуждаещият поглед на Лорн се спря на една кула, чийто силует различаваше. Там се помещаваше затворът, където той беше чакал изхода от своя процес. Дори не беше присъствал. Обвинен, че е предал тайната на секретните преговори между Върховното кралство и Иргаард, чието успешно развитие трябваше да гарантира, на него му беше наложено мълчание и безсилие, докато съдиите разглеждаха при закрити врата свидетелства и документи, които изглежда го уличаваха. Никой не пое защитата му. Процесът беше бърз и по-малко от месец, след като беше арестуван, Лорн отплава за Далрот. Що се отнася до преговорите между Върховното кралство и Иргаард, те бяха подновени след две години по инициатива на министър Естеверис. И по странен каприз на съдбата Лорн се беше върнал тогава, когато те щяха да завършат с възстановяването на дипломатическите отношения между двете страни и след време — с мирен договор.

Огорчен, Лорн отпи глътка вино, чийто вкус не усети.

* * *

Изтощен, Лорн заспа и започна да сънува.

Кошмарите му го отпратиха в собствения му ад. Видя се скитащ, изгубен и тревожен в една крепост, която беше едновременно Далрот и Цитаделата. Чуваше викове, плачове, стенания. Неговите може би. Пратеникът му говореше, но гласът му беше заглушен от шума на буря, чиито пурпурни светкавици го заслепяваха. Безпомощен, Лорн гледаше как Пратеникът се отдалечава. После се обърна и ужасѐн вдигна поглед към един излъскан драконов череп. Изкрещя, когато драконът отвори челюстите си и го изпепели в пламтящ огън.

Лорн се събуди стреснато, беше задъхан, сърцето му биеше лудо. Котката беше седнала до него и го гледаше, а едната й лапа беше сложена върху потните му гърди.