Пиер Певел
Рицарят (26)

Глава 23

След като намериха Лорн в Мъртвите земи, сивите гвардейци, които Върховният крал беше изпратил да го търсят, го ескортираха до Елариан, откъдето отплуваха за Риас. След кратко плаване във водите на Сграбчващото море, те отново поеха на път и яздейки към Цитаделата, стигнаха до Закрилящите планини.

„Хроники“ („Книга на Рицаря с меча“)

Направиха почивка в подножието на Закрилящите планини, в един стар замък, защитаващ достъпа до затворена котловина. Тази почивка беше добре дошла за всички и особено за Лорн, който все още не беше напълно възстановен от битката си с вълците в Мъртвите земи.

Освен това Тъмнината продължаваше да го изпитва.

По време на краткия преход до Риас беше преживял една криза, която успя да запази в тайна: сам в своята каюта, треперещ и трескав, свит в леглото от спазми във всичките си крайници, беше заглушил мъчителните си стенания. За щастие, кризата се оказа не така остра, както първата, и беше успял да я овладее. На сутринта дискретно беше изхвърлил през борда черната жлъч, която беше повърнал в нощното си гърне, и беше оставил само мокри от лоша пот чаршафи като доказателство за болестта си. Страхуваше се следващата криза да не го изненада така, че да не може да я скрие. Искаше му се да вярва, че липсата ще започне да се усеща все по-слабо с времето, че кризите ще се разредят и ще станат по-поносими. Но дали някога щеше наистина да се излекува от Тъмнината?

* * *

Тази вечер, както всички останали, откакто сивите гвардейци го ескортираха, Лорн се беше хранил малко встрани от отряда, без никой да разговаря с него. После беше запалил парче свещ, което държеше в джоба си, и отворил една мръсна, измачкана книга, която беше купил на пристанището, преди да отплуват за Риас.

Безразличен към разговорите на конниците, които си говореха тихо в просторната столова, той беше погълнат от четенето и галеше котката, която Пратеникът му беше оставил, когато офицерът, командващ отряда от конници, дойде и седна до него. Казваше се Рилсен и до този момент изобщо не беше говорил с Лорн. Също като своите конници, и той винаги се беше отнасял към него с хладно уважение, като човек, който изпълнява дълга си последователно, но не по своя воля. Лорн не искаше повече. Всъщност мълчанието, на което го осъждаха, му допадаше, като единственият му другар беше малкото рижо коте.

Рилсен остана за миг мълчалив и отпи глътка от тясно метално шише, което носеше у себе си. После с бързо движение, което издаваше известно неудобство, подаде шишето си на Лорн.

— Нощите сред тези стари камъни винаги са студени — каза той.

Това беше опит за сближаване. Лорн се учуди, но не видя никаква причина да откаже. Затвори книгата си, взе шишето, отправи мълчалив тост към офицера и изпи малка глътка ракия.

Стори му се добра.

— Благодаря — каза той и върна шишето.

Рилсен го запуши, после го пусна в ботуша си.

— Какво четете? — попита той.

— Хрониките.

— Коя книга?

— Първите крале на Лангър.

Хрониките на кралствата в Имелор беше огромен текст, наброяващ стотина тома, събрани в отделни книги и разделени на песни и стихове. В тях историята и легендата се преплитаха и ерудитите спореха дали дадена книга заслужава да бъде включена в Хрониките, дали дадена песен беше наистина на мястото си, дали даден стих не трябваше да бъде изтълкуван отново. Споровете бяха безкрайни, още повече, че всяка година продължаваха да се пишат и да се появяват все нови и нови книги. Освен това не всички бяха истински хроники. Така някои книги бяха пътеписи, философски размисли, сборници с молитви, мистични и пророчески текстове. Произходът на най-старите книги беше забулен в загадки, което не беше попречило някои от тях да се превърнат в основополагащи текстове за Върховното кралство и за други места.

Книгата Първите крале на Лангър беше една от тях.

— Това е една от любимите ми книги — каза Рилсен.

— На мен също.

— Баща ми ми четеше Първите крале, когато бях малък. С тях се научих да чета.

Лорн се усмихна тъжно.

В Далрот често си беше рецитирал пасажи, които знаеше наизуст. И когато се умореше от тях, възстановяваше други по откъслечни спомени. Понякога в паметта му беше останал само ритъмът или изказът на някой стих, а думите липсваха. Тогава си ги измисляше. Всичко беше добро, стига да можеше да избяга поне в мислите си.

Рилсен видя мъчителния воал, който смути погледа на Лорн, но не го разбра. Очите му се спряха на котката, която беше заспала.

— Как се казва? — попита той.

— Нямам никаква представа.

Отговорът озадачи офицера.

Истината беше, че Лорн все още избираше и се колебаеше, понеже познаваше котките. Знаеше, че човек никога не кръщава истински една котка. Когато най-накрая ти се струва, че дадено име е подходящо, то е, защото котката си го е избрала.

Настана мълчание. Време беше Рилсен, който беше изчерпал безобидните теми, да мине по същество.

— Искам да знаете, че нямам нищо против вас — каза той.

Лорн го погледна и се помъчи да се сети кой беше този млад офицер.

Преди три години той също беше част от Сивата гвардия и тогава никой не се съмняваше, че един ден той щеше да я командва. Върховният крал беше негов кръстник. Беше доверен приятел на принц Алдеран. Беше се покрил със слава край Валмир и — независимо от скромния си произход — щеше да се ожени за дъщерята на могъщия херцог на Сарм и Валанс. Тогава като че ли във всичко му вървеше.

— Присъединих се към Сивата гвардия един месец след Вашето заминаване — обясни Рилсен.

— Моето заминаване… — повтори Лорн горчиво.

— Тогава всички ви смятаха за виновен. Гвардейците не искаха дори да произнесат името ви.

Лорн прие удара.

Може би в крайна сметка не беше чак толкова чувствителен. Но да чуе, че сивите гвардейци, тези, към които той беше толкова горд, че принадлежи, се бяха отрекли от него, го нараняваше повече, отколкото можеше да си признае.

— А сега? — попита той.

— Сега вече не знаят какво да мислят. Тези, които дойдоха след вас, като мен, са по-скоро благоприятно настроени. Мислят, че днес в нищо не можете да бъдете упрекван, защото бяхте оневинен за това, за което несправедливо сте били осъден. Но другите… — офицерът въздъхна. — Трябва… трябва да разберете, че всички, до капитан Норфолд, бяха подозирани след вашето осъждане. А вие знаете, че подозрението е първото, което засяга честта. Някои не можаха да го понесат и предпочетоха да напуснат гвардията, отколкото да отговарят на унизителни въпроси. А на тези, които останаха, им е трудно да ви простят. Зная — побърза да добави той. — Зная… но в продължение на три години вие въплъщавахте всичко най-лошо, което можеха да си представят: предател, опетнил честта и краля си, опетнил честта на всички сиви гвардейци. И ето че от днес за вчера… Затова се държат така хладно към вас. И трябва да призная, че самият аз не зная как да се отнасям към вас. Защото макар кралят да изиска вашата невинност да бъде призната…

— Чакайте малко — прекъсна го Лорн.

Страхувайки се, че не разбира правилно, той се изправи, което наруши спокойствието на котката.

— Казвате, че кралят е изискал да…

Той не довърши.

— Вашата невинност да бъде призната, да — каза офицерът. — Защо?

Лорн не отговори.

Досега мислеше, че Върховният крал е разпоредил нов процес, в края на който той е бил оневинен. Или поне така му беше казал Алан и така изглежда мислеха всички. А като че ли Рилсен твърдеше, че кралят беше постановил неговата невинност. Тогава беше ли имало втори процес? И ако беше така, това не беше ли просто формалност, чийто изход е бил написан предварително, според кралските изисквания? На Лорн му се струваше, че кралят искаше той да е свободен и беше използвал властта си това да стане. Но защо? Защо след три дълги години? И дали Върховният крал беше действал по собствена воля, или за да задоволи исканията на Събранието на Ирканс?

В края на краищата, ако се вярваше на Пратеника, Лорн имаше съдба…

— Какво става? — разтревожи се Рилсен.

— Нищо — излъга Лорн. — Аз… уморен съм, това е.

И тъй като вниманието на Лорн вече беше единствено в това да гали главата на котката си, която спокойно мъркаше, Рилсен стана и се върна при хората си.

* * *

Потеглиха на другата сутрин.

Трябваше да прекосят множество дефилета, да минат през долини и планински проходи, които ставаха все по-тесни и все по-високи. Ден след ден въздухът ставаше по-хладен, по-остър. Растителността се разреди. Понякога ги връхлитаха хапещи ветрове, които свистяха и отнасяха жалбите си към голите върхове. Закрилящите планини бяха враждебен свят от сиви скали и черни камънаци, с оскъдна трева, тръни и храсти, хилави дръвчета, вкопчени в камъка. Конниците говореха малко, като най-често се движеха в колона по стръмните пътеки, а нощем почиваха в руините на укрепленията, които по времето на Мрака защитаваха всеки проход до Цитаделата.

Скрит под качулката си и зад тъмните си очила, с котката на рамене или в някоя от дисагите, Лорн сякаш беше обгърнат от черна аура. Това се дължеше на неговата сдържаност, на лишеното му от емоции мълчание, на разстоянието, което поддържаше между себе си и другите. Но това се дължеше и на нещо по-дълбоко. Също като екипажа на кораба, който го беше докарал от Далрот, гвардейците избягваха да срещат погледа му и говореха тихо зад гърба му. Той интригуваше и тревожеше. Не че се страхуваха от него, но конниците от ескорта му нямаха доверие, спирани от инстинктивна предпазливост. Несъмнено се досещаха за Тъмнината в него.

Лорн имаше предостатъчно време да размишлява.

Съжаляваше за начина, по който се беше отнесъл към Алан преди да напусне Самаранд. Обвиняваше се, че няколко пъти беше отблъснал ръката, която неговият приятел му подаваше. Но ако я беше приел, после щеше да се наложи да се открие, да се разкрие напълно, да се остави на него. Далрот беше направила кожата му дебела, но под кожата болката бе все така силна. Лорн не знаеше кой беше в този момент. Как би могъл да сподели чувствата, съмненията и страховете си? Знаеше, че не се е освободил напълно от Далрот и че това щеше да отнеме време. Но имаше ли той това време? Щеше ли Тъмнината да го остави един ден на мира? Лорн се страхуваше, че тя се е превърнала в част от него, толкова съществена част, че да не може да се отърве от нея, без да я ампутира. Може би се беше превърнал в измъчена, самотна душа, която никога нямаше да намери покой. Може би трябваше да го приеме и да заживее с тази ужасна истина. Може би щеше да си направи услуга — на себе си, както и на тези, които го обичаха и искаха да му помогнат.

Единствено котката на Пратеника го успокояваше.

Тогава, докато галеше животното, което мъркаше, затворило очи, Лорн се отпускаше и съзерцаваше пейзажа. Огромните планини, дълбочината на пропастите, височината на върховете почти го опияняваха. Често беше прекосявал Закрилящите планини, за да отиде в Цитаделата. Но гледката, която се откриваше пред него, не беше от тези, с които човек свиква, а и колко пъти беше мечтал за тези планини в тъмнината на своята килия? Днес планината се издигаше в края на Върховното кралство. Но някога тя се извисявала над дива област, която днес отчасти беше потънала под Сграбчващото море, а от нея бяха останали само Мъртвите земи. Историята беше написана и легендата се беше изковала тук. През Последната война на мрака именно в Закрилящите планини крал Ерклант I, начело на няколко хиляди души, беше разгърнал войските си, за да устои на победоносната армия на Драконите на сянката и забравата. Точно в тези планини неговите герои бяха построили Цитаделата, където, притиснати, героично се бяха били, докато пожертването на Дракона-крал беше предизвикало бедствието и открило пътя към победата. И пак тук крал Ерклант I сам беше победил Дракона на разрушението и беше придобил неговата власт.

Историята на Върховното кралство беше изкована тук и точно тук Лорн преживя своя апогей, своя залез и своето падение. Беше се изправил срещу съдбата си в сянката на тези легендарни планини.

Сега се връщаше в тях.