Пиер Певел
Рицарят (22)

Глава 19

Лорн се събуди на сутринта, легнал в тревата, с десния си юмрук стискаше юздите на коня си, който кротко пасеше. Трудно се раздвижи, тялото го болеше, а остатък от черна жлъч беше полепнал по бузата и брадичката му. Седна, изтри се и бавно започна да си припомня.

След като беше избягал от укрепения хан, беше препускал, докато имаше сили. После, тъй като конят му не можеше повече, беше продължил ходом, като се мъчеше да остане в съзнание и се клатушкаше на седлото, преди да припадне и да се строполи като чувал. Възбудата от битката и инстинктът за оцеляване му бяха позволили да издържи, но накрая Тъмнината го победи.

А можеше ли да бъде другояче?

Лорн въздъхна.

Беше жив и беше свободен. Това стигаше.

Но мъжете на Ирелис сигурно се бяха спуснали по петите му още на разсъмване. Лорн наистина се съмняваше, че Елана ще се откаже сега, след всичко, което беше опитала.

Беше изгубил достатъчно много време.

Лорн се изправи с изкривено от болка лице, видя, че ръката му беше ранена, но не беше нещо сериозно, и възседна коня си.

* * *

Лорн продължи да пътува на юг, като непрекъснато лъкатушеше, минаваше по каменисти пътеки и през поточета, за да заличи следите си. Внимаваше, но не се беше отказал от намерението си да достигне Бренвост на Сграбчващото море. Градът беше голям. Можеше лесно да се скрие в него, преди да отплава. Впрочем възможностите, които му се предлагаха, бяха нищожни. На изток дивите планини препречваха хоризонта. Ако се откажеше да пътува към крайбрежието, нямаше друг избор, освен да поеме към Свободните градове и да навлезе на запад в Мъртвите земи.

Лорн продължи да язди три дни и си мислеше, че е объркал преследвачите си, когато една вечер забеляза трима конници на един хребет. Значи бяха открили следите му. Или поне търсеха в правилната посока. Но как? Хипотезата за добър преследвач беше достатъчно обяснение, но Лорн намери отговора, когато на следния ден забеляза крилати форми под облаците и имаше време, колкото да се скрие.

Змейове.

Ездачи на змейове кръстосваха небето и оглеждаха областта. Дали Ирелис ги беше извикал, за да помогнат на Елана и нейните хора в търсенето? Трудно му беше да го повярва, но трябваше да приеме очевидното: тези, които го преследваха, разполагаха с големи, ама много големи средства.

Трябваше да вземе решение.

* * *

Когато се стъмни, Лорн се погрижи за коня си и хапна къшей хляб и малко сушено месо. После, скрит в една борова горичка, в която беше принуден да прекара следобеда, за да избяга от ездачите на змейове, седна с лице към мрака. С поглед, вперен в далечината, той мислеше и разсеяно разтриваше китката и белязаната си ръка през превръзката, покриваща белега.

Сега вече трябваше да дебне и небето, и хоризонта и да пътува нощем колкото можеше. Но дори и така рискът да бъде хванат отново беше твърде голям, ако продължеше на юг. Впрочем конниците сигурно бяха разбрали, че се опитваше да достигне Бренвост. Ако искаше да им се изплъзне, трябваше още отсега да поеме в друга посока, но в коя? И дума не можеше да става да се върне към Свободните градове — дори и да успееше, там сигурно го чакаха. Да тръгне на изток? Това означаваше да поеме риска да го видят ездачите на змейове и да го хванат преди да стигне до планините. Тогава какво?

Да потъне в Мъртвите земи?

Областта, която се простираше на запад, докъдето ти видят очите, беше подложена на разрухата на Тъмнината по времето на Мрака. Дълго време животът в нея беше обречен, защото водата, въздухът, почвата — всичко в нея беше отровено. После малко по малко природата си възвърна правата, ала без да победи истински, като понякога раждаше разни чудовища. Днес Мъртвите земи бяха една огромна ивица — враждебна и дива. Там Тъмнината вече представляваше истинска опасност само на някои много отдалечени места.

Или поне Лорн се надяваше да е така.

Защото мисълта да поеме към Мъртвите земи му се нравеше все повече. Разбира се, имаше риск. Но имаше ли друг избор за него? Беше убеден, че в крайна сметка или някой ездач на змей, или някой конник щеше да го види, освен ако не изненадаше преследвачите си. При това не ставаше дума да отиде далеч навътре в Мъртвите земи. Само да направи един лек завой, като мине през тях, за да може да достигне до брега на Сграбчващото море без неприятности. Може би в крайна сметка щеше да успее дори да стигне до Бренвост.

Освен това…

Освен това интуицията му подсказваше, че трябва да иде в Мъртвите земи. Без да може да го обясни, той чувстваше, че пътуването, което беше започнал, минаваше оттам. Може би нещо го чакаше там. Или някой. Предусещаше някаква необходимост, прибавена към обещанието — неясно, смътно — за помощ и подкрепа.

Лорн си даде достатъчно време да помисли добре, седеше неподвижно, а залязващите светлини на настъпващия мрак се отразяваха в тъмните стъкла на очилата му. Претегли всички плюсове и минуси, после погледна коня си. Не беше същият кон, с който беше дошъл в странноприемницата. Сигурно го беше откраднал от някой от конниците, които ескортираха каретата. Този кон му беше служил добре. Дори му беше спасил живота, но Лорн беше загубил от размяната. Това животно нямаше нито издръжливостта, нито скоростта на бойния кон, който беше принуден да остави в конюшнята на хана. С него нямаше да стигне далеч, ако продължаваше както досега…

Скоро взе решение.

Лорн за последен път провери екипировката си, прегледа храната, която му оставаше, и когато нощта се спусна, възседна уморения си кон. На бледата светлина на Голямата мъглявина потегли към далечния хоризонт на една ветровита, отчайваща пустош, където под огромното небе гигантски синкави скали разкъсваха пространствата от кафяв и червеникав лишей.