Пиер Певел
Рицарят (17)

Глава 14

Лорн се събуди с гримаса.

Страдаше, тялото му беше сковано и всичко го болеше, слепоочията му пулсираха, пронизвани от мигрена, която почти го заслепяваше. Дишаше трудно, гърдите му бяха обвити със стегната превръзка, предназначена да намести ребрата му. Лежеше в стаята, определена за него в покоите на принца. Как се беше озовал в леглото си? Дръпнатите завеси скриваха светлината и в стаята цареше приятен полумрак, макар навън да беше слънчево. Всичко беше спокойно.

Отец Домнис се молеше мълчаливо, застанал на колене до леглото му. Когато видя, че Лорн идва на себе си, свали качулката на бялото си расо и стана.

— Как се чувствате, синко? — попита кротко той.

— Отче?

Лорн понечи да се изправи, но падна назад.

— Опитайте се да не мърдате, синко. Искате ли нещо?

— Жаден съм.

— Разбира се.

Свещеникът му донесе чаша вода, в която сипа няколко капки от една кехлибарена течност. После му помогна да я изпие, като внимателно придържаше главата му. Лорн с удоволствие позна вкуса на ликьора от кеш. Нямаше по-добро средство за борба с болката.

Докато Лорн отново затваряше клепачи в очакване дрогата да окаже своето въздействие, отец Домнис отиде да открехне вратата и тихо каза няколко думи на стражата отвън. След това внимателно затвори вратата и безшумно се върна до леглото.

Лорн усещаше, че мигрената го отпуска.

— Какво се е случило? — попита той със затворени очи.

Гласът му — слаб и дрезгав, издаваше човек, готов да потъне отново в съня.

— Нищо ли не помните? — попита белият свещеник.

— Толкова… съм… уморен…

— Тогава продължавайте да спите, синко. Заспивайте. И ме оставете да се моля за душата ви…

* * *

По-късно Алан дойде при отец Домнис до леглото на Лорн. Чакайки резултатите от всяко неуспешно издирване, той не беше мигнал, откакто приятелят му беше изчезнал.

— Изглежда, че никой нищо не знае за това момиче, с което Лорн е тръгнал — каза той тихо.

— Може би тя няма нищо общо с тази история.

— Съмнявам се…

— Трябва да си починете, синко.

Алан се направи, че не го чува, и отчаяно загледа Лорн. Съвсем блед, с лице, белязано от удари, той беше изпаднал в толкова дълбок сън, че нямаше как да не се тревожат. Свещеникът избърса мъничко черна жлъч, която още се процеждаше от затворените му устни.

— Но какво му се е случило, отче?

— Страхувам се, че е чул Призива на Тъмнината.

— Призива на Тъмнината? Какво е това?

— Лорн дълго живя в Тъмнината. Твърде дълго…

— Това го зная.

— Но ако е оцелял, то е, защото… Как да кажа? — белият свещеник търсеше подходящите думи. — То е, защото Тъмнината го е… приела, вместо да се мъчи да го унищожи. Пощадила го е и го е допуснала в лоното си, както свидетелства белегът на ръката му.

— Пощадила? Мислите ли?

— Лошо се изразявам… но вие познавате пораженията, които Тъмнината може да нанесе на телата и душите. Вашият приятел не се е превърнал в бесен луд. Нито в пелтечещ идиот. И тялото му не е развалено.

— Очите му са пострадали.

— Което е почти нищо, сравнено с деформациите, понесени от някои нещастници…

— Вярно е.

— Лорн е силен. Несъмнено точно поради това Тъмнината го е избрала.

— И сега го вика.

— В известен смисъл. Но по-скоро той копнее за нея. В Далрот Лорн е бил подложен на изобилие от Тъмнина. Той е… привикнал към нея. И сега тя му липсва като… — притеснен, отец Домнис се прокашля. — Като…

— Както на мен ми липсваше кешът. Не се измъчвайте така, отче. Разбрах… Той ще оздравее ли?

— Не зная.

— Отговорете ми.

— Нищо не е невъзможно, синко. Обаче…

— Какво, още ли има? — Алан вече проявяваше нетърпение и едва сдържаше гласа си. — Говорете, за бога!

На отец Домнис му трябваше време да подбере думите си.

— Вече няма никакво съмнение, че Тъмнината е в него.

Лорн помръдна в съня си.

Тогава Алан хвана отец Домнис и го отведе встрани от леглото.

— Какво се опитвате да ми кажете, отче? Че няма надежда?

— Не! Несъмнено Лорн ще може да се очисти от Тъмнината, която е в него. Но трябва и той самият да го иска.

— Да го иска! Ама разбира се, че ще го иска! Как би могъл да не го иска?

Отец Домнис сметна за по-разумно да не противоречи на принца по този въпрос. Но той знаеше, че Тъмнината може да оказва неустоимо привличане. За някои тя беше ужасяваща, смъртоносна дрога, но те не можеха без нея, независимо от злото, което им причиняваше в крайна сметка.

— Ще бъде дълго и мъчително, синко.

— Дълго?

— Възможно е един живот да не стигне.

* * *

Настъпи сутринта, когато Лорн успя, седнал в леглото си, да се нахрани без помощ.

Това беше първото истинско хранене, след като един патрул го беше намерил в Бежофа и го беше донесъл все така в безсъзнание в двореца на губернатора.

— Ето това вече е удоволствие да се види — каза Алан, докато една прислужница отнасяше останките от обилния обяд, който Лорн беше погълнал с апетит.

Понеже прислужницата беше млада и хубава, Алан не се сдържа да я проследи с поглед. А тя, тъй като не беше глупава, му се усмихна крадешком, преди да затвори вратата.

— Как си? — попита Алан.

— Доста по-добре. Благодаря.

— Позволяваш ли да пусна малко слънце? Навън времето е прекрасно, а тук все едно има бдение над мъртъвци.

С притворени капаци на прозорците, стаята беше потънала в полумрак.

— Предпочитам да не го правиш — каза Лорн.

— О! Не се ли чувстваш добре?

Лорн каза „не“ с глава.

Наистина очите му бяха все така чувствителни към силната светлина. Особено дясното, което беше станало бледосиво, го болеше много: почти веднага започваше да се чувства сякаш някой забива нажежени до бяло игли в главата му.

Алан седна на леглото.

От това дюшекът се наклони и Лорн, който все още внимаваше и за най-дребните си движения, сгърчи лице от болка.

— Извинявай — каза принцът, като си даде сметка за своята непохватност.

— Ще… ще се оправя… — каза Лорн, като предпазливо се опитваше да заеме по-удобно положение.

Алан се постара повече да не мърда.

— Знаеш ли, че много се притеснихме?

— Ние? — попита Лорн.

— Добре. Аз много се притесних — поправи се принцът, като наблегна на „аз“. — Но какво те прихвана да изчезнеш така?

— Не… не зная…

— Отначало онази вечер те търсих навсякъде. Тъй като имах много лошо предчувствие, наредих да започне издирване. И чак на другия ден те намериха. В безсъзнание. И то в Бежофа! Кажи ми обаче какъв дявол си търсил в Бежофа?

— Дълга история.

— Няма проблем. Имам много време.

— Уморен съм, Алан.

— Не. Ще спиш, след като ми разкажеш кой те подреди така.

Тонът беше приятелски, но твърд.

Лорн познаваше достатъчно Алан, за да знае, че нямаше да го остави на спокойствие, преди да получи удовлетворение. Молбата на принца беше също така искрена, както безпокойството и въпросите му. Искаше да знае и щеше да узнае.

— Свидетели казват, че са те видели да тръгваш с една красива, тъмнокоса млада жена — каза принцът.

Лорн потвърди с кимване на глава.

И тогава разказа за срещата си с Елана, за капана, в който тя го беше примамила, и за момента, когато беше скочил през прозореца. Но скри пристъпа си на насилие, когато, убеден, че тя го мами, се беше опитал да я накара да говори. Не каза нищо и за Ирелис.

— Ще можеш ли да разпознаеш къщата, в която те е завела? — попита Алан.

— Мисля, че да.

— Ще се учудя, ако някой ни чака там, но може би са останали някакви следи. Наистина ли не знаеш какво искаха от теб онези типове?

— Да ме отвлекат. Но освен това…

— Тъй като ви бяха видели да тръгвате заедно, събрах някои сведения за тази Елана. Всъщност никой не знае коя е тя. И не беше в списъка на гостите.

— Не й липсва дързост. Говореше с посланика на Иргаард и с теб, когато дойдох при тебе.

— Да. Трябва да е била по следите ти още от самото начало. Сигурно е мислела, че най-добрият начин да се доближи до теб е като мине през мен.

— И тъй като ти никога не можеш да устоиш на една красива жена…

— Преувеличаваш — възпротиви се Алан.

— Е, хайде де.

— И после?

— Ами… много ми е смътно. Спомням си, че паднах в реката и не зная точно как, но успях да не се удавя. После…

Още веднъж Лорн скри истината.

Разказа за Делио, но нищо не каза за кризата, през която беше минал, нито за отчаянието, нито за срама, нито за мъчителните тревоги, нито за болките, които беше изпитал до такава степен, че съжаляваше, че е жив. Наистина ли се надяваше да излъже Алан, или лъжеше самия себе си? Не можеше да каже. Може би искаше само да отложи за по-късно момента, когато щеше да се наложи да се изправи лице в лице със събитията от онази ужасна нощ. Но най-важното беше, че заради Тъмнината и заради властта, която тя имаше върху него, той лъжеше единствения си приятел.

Принцът обаче не беше глупав.

— Защо ме лъжеш? — попита той тъжно.

Лорн го погледна, без да може да каже и дума.

— Зная — продължи Алан, — че онази нощ ти се е случило нещо друго. Нещо ужасно, което отец Домнис нарича Призива…

Тъй като Лорн продължаваше да мълчи, Алан стана.

— Стражите те донесоха така, както те бяха намерили на улицата, където си лежал. А именно полумъртъв. И покрит с черна жлъч, която продължаваше да храчиш и след това… Това беше достатъчно на отец Домнис, за да разбере какво ти се е случило.

— Не… не си спомням всичко — опита Лорн.

— Престани! — ядоса се Алан, без да повишава глас. — Престани. Нищо не те задължава да ми се доверяваш. Нищо не ми дължиш. На никого нищо не дължиш. Но не ме прави на глупак. Ако не искаш да ми кажеш нещо, просто си кажи и това ще е достатъчно.

Гледаха се в продължение на един дълъг, много дълъг миг.

— Не искам да говоря за това — каза накрая Лорн, преди да извърне погледа си.

— Както желаеш. Но не мога да ти помогна против волята ти.

— Нищо не съм искал от теб, Алан. Остави ме на мира.

Този удар беше тежък за принца.

* * *

Лорн си възвърна силите.

След няколко дни вече беше в състояние да се разхожда в градините, като в началото се подпираше на бастун, а скоро вървеше и без него. Възстанови се и си наложи дълги и мъчителни упражнения. Не ставаше дума само да оздравее от раните си. Искаше да си върне силата, бързината и издръжливостта, които притежаваше преди Далрот. Освен това усилията, които полагаше, му пречеха да мисли и го караха да потъва в дълбок сън с настъпването на нощта. Така че се упражняваше от сутрин до вечер, прекарваше дълги самотни часове в оръжейната зала, където се упражняваше с меча, и вземаше от конюшнята коне, които изтощаваше докрай.

Двамата с Алан повече не се върнаха към мъчителния разговор, който бяха провели. Принцът очакваше приятелят му да съжали, дори да се извини, но Лорн не искаше повече да търси прошка от никого. Правеха се, че нищо не се е случило, но отношенията им станаха хладни и обтегнати. Алан беше обяснил какво се беше случило на отец Домнис, който се тревожеше. Тогава свещеникът беше взел страната на Лорн: несъмнено Тъмнината беше говорила. Алан беше разбрал. Но независимо от всичко, думите на Лорн го нараняваха.

Докато завършваше възстановяването си, Лорн трябваше да допусне, че макар и тялото му да си връщаше предишната си форма, очите му продължаваха да са все така чувствителни. За него беше мъчение да излезе навън, без да се е покрил, докато грее ярко слънце, и това беше слабост, с която в бъдеще трябваше да се съобразява. На първо време реши да носи кожена превръзка на дясното си око, но това пречеше на възприятията му и опасно намаляваше зрителното му поле. После отец Домнис намери решение и изработи правоъгълни очила, чиито опушени стъкла позволяваха на Лорн да вижда, без да бъде заслепяван. Отначало Лорн не показа особен ентусиазъм — още нямаше трийсет години и за него очилата подхождаха само на старците и на ерудитите, миришещи на мастило и хартия. Но трябваше да се примири с фактите и да приеме, че тези стъкла изпълняваха отлично задачата си.

С черните си коси, бледността, мълчанието, разноцветните си очи и тъмните дрехи, които носеше, тези очила сложиха последен щрих към аурата, която го обгръщаше. Без дори да става въпрос за печата на гърба на лявата му ръка, от него се излъчваше нещо мрачно и тревожещо. Хората свеждаха глави, когато го срещнеха по коридорите; не го поглеждаха освен скришом; шушукаха зад гърба му. Това не го притесняваше. Напротив, ценеше самотата. В нея намираше известна утеха — между четири стени на тишина и забрава.