Пиер Певел
Рицарят (16)

Глава 13

Озлобени срещу кралицата, някои от големите благородници започнаха да хранят намерения за бунт. Те се обединиха зад херцог Дьо Фелн, който неуморно интригантстваше.

„Хроники“ („Книга за Войната на тримата принцове“)

Таен пратеник беше известил за пристигането им.

Конниците пристигнаха през нощта и граф Теожен д’Аргор ги гледаше от прозореца си как влизат в двора на неговия замък. Това беше висока кула, построена на склона на планината, като част от нея беше вдълбана в гранита — сурово, самотно жилище, където графът се беше оттеглил, след като го отстраниха от Съвета на Върховния крал. Обичаше това място несъмнено защото се ласкаеше от мисълта, че прилича на него: твърдо и студено, но солидно и без преструвки.

И от друго време.

Конниците носеха големи тъмни плащове, покриващи задниците на конете им. Повечето от тях бяха мъже на меча, бяха десетима на брой, но само двама слязоха и последваха в кулата слугите, които бързо бяха притичали да ги посрещнат със запалени факли.

Теожен д’Аргор остана на прозореца и погледът му се изгуби сред тъмните, накъсани силуети на неговите планини. Знаеше какво е довело конниците. Досещаше се какво ще му предложи Дънкан дьо Фелн, но не беше сигурен какъв отговор да му даде. Върховното кралство обаче вървеше зле. Ако се вярваше на някои, страната беше дори на ръба на дълбока пропаст. Вината беше на един крал, който вече не царуваше, и на една амбициозна и мразена кралица.

На вратата се почука.

Веднага след това влезе херцог Дьо Фелн и хвърли наметалото си на едно от креслата, разположени пред камината, като с Теожен си размениха по едно нищо незначещо потупване.

— Добър вечер, графе.

— Добър вечер.

Не се бяха виждали, откакто граф Д’Аргор се беше върнал в планините си. Той си оставаше природно силен, въпреки своите петдесет и седем години. Висок и снажен, беше понапълнял, но още изглеждаше способен да размаже шлем и череп с един удар на боздугана си — неговото любимо оръжие. Макар да владееше по-добре меча, Дънкан също се беше отличил със своята смелост по време на битка, което му беше струвало белега върху скулата му. Минаваше обаче не толкова за военен, колкото за умел политик. С добре подстригана брада и уверен поглед, той беше с десетина години по-млад от Теожен.

— Дъщеря ми е с мен — извести той. — Ако позволявате, бих искал тя да присъства на нашия разговор.

Графът се обърна към Ейлин дьо Фелн, виконтеса на Беорден, която също влезе.

— Достатъчна е една дума от ваша страна, графе, и ще се оттегля — каза тя с реверанс, който етикетът не изискваше.

— Не — отвърна Теожен. — Тъй като баща ви желае да останете…

С покорна усмивка на уста младата жена се изправи и като отвърза връзките на плаща си, остави на един слуга грижата да го отнесе. Красотата й беше деликатна: тен на лилия, миловидно лице и коралови устни. Но най-завладяващото у нея бяха очите й — очи, пълни с живот, интелект и хитрост.

— Благодаря, графе.

Беше облечена като конник и само в черно и червено, защото още носеше траур за съпруга си — много стар и богат благородник, чието богатство беше напълнило хазната на Фелн.

Теожен покани херцога и дъщеря му да седнат до огнището, за да се възползват от топлината и светлината, които огънят разпръскваше. После почака прислужника, който сервираше традиционното ледено вино от планините на Аргор, да си отиде и каза:

— Слушам ви, херцоже.

— Известен ви е поводът за моето идване, нали?

— Искате да се присъединя към вашия заговор.

Без да показва нищо, Ейлин се забавляваше. Да атакува директно беше напълно в нрава на Теожен: той принадлежеше към друго време, към друг свят, различен от света на баща й. Но Ейлин знаеше също така, че той охотно играеше тази роля, за да прикрие собствената си игра и да накара събеседниците си да се разколебаят. Херцогът също го знаеше. Не се остави да го подведе и спокойно уточни:

— Бих искал да се присъедините към силите, които ще върнат величието на Върховното кралство.

Графът се усмихна. Отпи глътка вино, без да изпуска Дънкан от очи. Дънкан продължи:

— Ако Върховното кралство вървеше на зле, когато ви отстраниха от Съвета, то сега е още по-лошо. По селата назрява бунт. Реколтата беше лоша, а народът е смазан от данъци. На всичкото отгоре хазната е празна и скоро няма да има пари за най-належащите нужди на кралството. А какво ще се случи, когато Върховното кралство вече не е в състояние да защитава границите си?

Теожен смръщи вежди.

— Как така?

— Става вече два месеца, откакто плащат само по половин надница на гарнизоните на север и на изток — обясни херцог Дьо Фелн.

— Съмнявам се Вестфалд да ни нападне.

— Съгласен съм. Ами Иргаард?

— Иргаард?

— Върховното кралство се готви да му отстъпи Ангборн.

При тези думи юмруците на Теожен се свиха. Дънкан го забеляза, но нищо не показа.

Добави:

— Да го продаде е по-точната дума.

Все така със свити юмруци, Теожен стисна челюсти, докато Ейлин, чиито очи блестяха, сдържаше усмивката си. Тя знаеше, че графът беше сред първите съратници на крал Ерклант, тези, с които си беше върнал обратно провинцията на Свободните градове, отбранявал трона си и прогонил армиите на Черния дракон. Да се изостави, да се изгуби или — по-лошо — да се продаде Ангборн беше посегателство върху целостта на кралството, но освен това за войник и мъж на честта като Теожен това беше обида към паметта на тези, които бяха проливали кръвта си или бяха дали живота си, за да освободят Свободните градове от иргаардското робство.

— За Върховното кралство — продължи херцог Дьо Фелн — това е възможност да напълни отново хазната. Но за Иргаард?

За момент Д’Аргор помисли, че въпросът е реторичен, но Дънкан очевидно чакаше отговор. Подразнен от настойническия отговор на херцога, той повдигна рамене, но все пак каза:

— От това Иргаард печели Ангборн, разбира се!

Дънкан дьо Фелн не можа да се сдържи и се усмихна леко — Ейлин го забеляза и направи физиономия: тъй като се смяташе за по-интелигентен от всички или почти, понякога баща й беше най-лошият си враг.

— Да, но не само — каза той. — Иргаард печели Ангборн и неговата крепост. Те се издигат на остров, който пази залива на Свободните градове. Помните ли този остров, Теожен? Помните ли тази крепост?

Графът кимна мрачно.

Ангборн беше залогът в последното действие от завладяването на Градовете. Няколко месеца страховитата битка се вихреше в изкопите и по крепостните стени, докато иргаардците се сражаваха до последния човек, за да задържат крепостта. Колко хора бяха загинали там? Теожен можеше да назове едва неколцина, но всички бяха паднали до него…

Все така внимателна, Ейлин си каза, че баща й знае какво да каже на Теожен. Но не го ли шантажираше малко в повече? Не насилваше ли нещата? Независимо от вида си, графът не беше някакъв селяндур, когото лесно можеше да измами.

— Който контролира Ангборн — поде отново херцогът, — контролира залива. А който контролира залива, може да диктува своя закон на Свободните градове. Повярвайте ми, Ангборн е само първият етап от завоюването.

И добави:

— От въоръжено завоюване. Черния дракон…

Теожен престана да слуша и повдигна очи към едно разкъсано знаме, закачено на стената. Беше черно с избродирана в сребърно вълча глава. Знакът на Върховния крал. Не на Върховното кралство, а неговият личен знак — на Ерклант. Кралят му беше дал това знаме вечерта след една тежка битка и оттогава графът го пазеше като талисман.

Той беше воин, стар воин, който познаваше цената на лоялността и стойността на пролятата кръв.

— Черния дракон — прошепна на себе си…

Никога не го беше срещал, дори не го беше виждал. Но се беше бил с един от изтърсаците му. Един „принц-дракон“, както ги наричаха. Имаха човешки външен вид, но носеха в себе си част от мощта на баща си. Това ги правеше опасни противници, способни да освободят сила от Тъмнина, която би помела първите редици на всяка армия.

Забелязвайки, че говори напразно, Дънкан дьо Фелн беше млъкнал. За момент се поколеба. По-умела в улавянето на емоциите, дъщеря му пое инициативата и стана, което накара Теожен да се изтръгне от спомените си.

— Забелязвам, че присъствието ми е излишно — каза Ейлин с очарователна усмивка. — Освен това е късно. Бихте ли ми показали къде е олтарът ви? Ще ми се да си събера мислите, преди да си тръгнем.

— На кого се молите? — попита граф Д’Аргор.

— Олтар, посветен на един или друг от Първите предци, ще е подходящ. Не се съмнявам, че ще отнесе молитвите ми до Етрил.

— Жена ми също се молеше на Дракона на сънищата. Ще заповядам да ви отворят нейния параклис — каза Теожен, без да показва чувството, което изпита при спомена за съпругата си.

Младата жена постави ръка на гърдите си и леко се поклони.

— Благодаря много, графе.

* * *

След като останаха сами, Теожен и Дънкан за момент запазиха мълчание. Графът беше станал, за да си налее друга чаша вино. Изпи го на един дъх и практично каза:

— Много е късно, за да попречим на отстъпването на Ангборн.

— Така е — съгласи се херцог Дьо Фелн. — Но трябва да се подготвим за бъдещето. Ако Върховното кралство беше на върха на мощта и славата си, перспективата за война с Иргаард трябваше да ни разтревожи, а в състоянието… По-добре да се молим, ако не предприемем никакви действия…

Граф Теожен д’Аргор не беше от хората, които се осланят на Първите. Или на когото и да било впрочем.

— Да се молим! — възкликна той.

— Да, графе. Да се молим. Да се молим, ако Черния дракон нападне, да ни нападне възможно най-късно. Да се молим данъкът, който Иргаард ще плати, да е достатъчен да напълни хазната, в противен случай да се молим Вестфалд да продължава да ни продава житото си на кредит. Да се молим чуждестранните банкери да не предявят твърде скоро иск за връщане на огромните суми, които са дали назаем на Короната. Да се молим провинцията да не пламне в бунт. Да се молим следващата зима да не е много тежка. И понеже сме на тази вълна, да се молим кралицата да намери някакво подобие на здрав разум. Да се молим, графе. Да се молим.

Теожен въздъхна. Седна, помисли, после попита:

— На какво се надявате от моя страна?

Херцогът се наведе напред и каза:

— Кралица Селиан се възползва от болестта на краля, за да упражнява регентска власт, която е не само опустошителна, но и незаконна. Така че ние имаме всички основания да й се противопоставим. Ако се изправя против кралицата, големите благородници ще ме последват…

— Разбира се единствено за благото на Върховното кралство — иронизира го граф Д’Аргор.

Дънкан се усмихна криво.

— Разбира се, някои се надяват просто да си върнат титлите и почестите, които кралицата им отне, както отстрани и вас от Съвета. Но какво значение имат мотивите на един или друг? Става въпрос за спасението на кралството.

— Да, но ако е вярно, че големите благородници ще ви последват, вярно е също така, че дребните благородници на меча ще последват мен. Освен това искате да можете да разчитате на моите змейове. Ето защо искате да съм на ваша страна.

В цялото Върховно кралство нямаше по-добри ездачи на змейове от аргорските планинци. И само в Аргор умееха да обучават тези крилати влечуги за военни цели.

— Да, наистина — съгласи се херцогът. — С тази малка разлика, че не ви искам до себе си, а начело на всички нас.

Теожен се изсмя.

— Начело — каза той. — Гледай ти…

Замълча, после впи поглед в очите на Дънкан и каза:

— Така че моята глава да падне преди вашата, ако приключенийцето, което ми предлагате, нещо се обърка…

Херцогът се изправи и се възпротиви:

— Графе! Вие не…

Но Теожен го прекъсна, като избухна в смях:

— Шегувам се, Дънкан. Шегувам се… Седнете.

Но не го мислеше. След като отново стана сериозен, добави:

— Остава да ми предложите да вдигна оръжие против трона. Това може да потопи кралството в гражданска война.

— Не. Ако вие водите нашите войски, силно се съмнявам, че ще бъде пролята и капчица кръв и че ще има и един топовен изстрел. Когато види, че цялото кралство се е изправило против нея, кралицата не би могла да направи друго, освен да отстъпи пред нашите искания:

— А именно?

— Регентство, но този път законно, до оздравяването на краля.

— Ако кралят изобщо оздравее. И кой ще го упражнява това регентство?

— Съветът.

— В който ще заседавате вие.

— Вие също.

Замислен, Теожен поклати разсеяно глава с поглед, изгубен някъде.

— Ако кралицата не отстъпи — каза накрая сериозно, — това означава война. И тя ще бъде кървава.

* * *

След срещата си с графа Дънкан дьо Фелн отиде при дъщеря си, която го чакаше на двора заедно с другите конници. Загърната с голямата си мантия, вече беше възседнала коня си.

— Откога се молиш на Дракона на сънищата? — попита херцогът, като смушка коня си.

— Откакто зная, че покойната графиня се е молела на него.

— Умело — съгласи се Дънкан с усмивка.

Леко пришпори коня си и цялата група потегли.

— Е? — попита Ейлин, преди да наберат скорост и шумът от ездата да ги заглуши.

— Накарах го да си помисли.

— Само?

— Очаквах го. Теожен е скала, която не можеш да поместиш лесно. Но тази среща не беше напразна. В края на краищата и най-високата кула започва от един камък, нали?

С доволно цъкане с език Дънкан пришпори коня си в галоп.