Пиер Певел
Рицарят (15)

Глава 12

— Дръж. Струва ми се, че имаш повече нужда от мен…

Лорн повдигна глава.

Един мъж, когото не беше забелязал, седеше в сянката на преддверието. Просяк. Който му подаваше една бутилка.

Лорн се поколеба, избърса си носа и устата в ръкава.

— Ама пий, де! — настоя другият.

Лорн взе бутилката с трепереща ръка. В края на краищата всичко щеше да е добро, ако махне гадния вкус от устата му.

Макар че…

Лорн се смръщи след първата глътка и едва преглътна.

— Не е много добро, а? — каза развеселен просякът.

— Ами не, наистина не е.

— Това е виното, което буржоата дадоха на града, за да отпразнува посещението на принца. Повярвай ми, те пият по-добро там горе, при губернатора. Ама ние, другите, те си мислят, че ние пием това и сме доволни. И даже трябва да благодарим…

Просякът млъкна за момент.

— Казвам се Делио.

— Лорн.

— Пийни още малко, Лорн. Става, уверявам те.

Лорн отпи и веднага съжали. Наистина виното му се стори не така отвратително, но не и до степен да му даде трети шанс. Върна бутилката на просяка, който я пресуши на няколко глътки.

— На твое място нямаше да се цупя толкова. Знам какво ти е. Ще ти мине — каза Делио успокоително.

Лорн го погледна втренчено и просякът разбра.

— О! — каза той така, сякаш беше разбрал. — Виждам.

— Какво виждаш?

— Това ти се случва за пръв път, не е ли така?

— Знаеш ли какво ми е?

— Абе, зависи. Пипаш ли кеш?

— Не.

— Тогава да, знам.

Делио се изправи и излезе от сянката на преддверието. Заинтригуван, Лорн също стана и се опря на стената. Краката му леко трепереха, но го държаха.

— Какво…? Какво ми е? — попита той. — Какво става с мен?

Нетърпението му беше направило гласа му дрезгав и заплашителен.

По друго време нямаше да обърне внимание на просяка. Но се чувстваше до такава степен объркан от болката, която го влудяваше, че беше готов да чуе всичко, да изслуша всичко.

Може би дори да повярва на всичко.

— Къде го пипна това? — попита Делио.

С поглед и с движение на брадичката си той посочи белязаната ръка на Лорн, който разбра, че белегът на Тъмнината отново беше станал видим. За пореден път го закри с дясната си ръка.

— Не си прави труда — каза просякът и свали мръсната качулка от главата си.

Лицето му беше ъгловато и лошо обръснато, дясната му буза беше разядена от рана, хванала червеникава кора. Това беше кървавата чума, чумата на Тъмнината. Не беше заразна, но и не можеше да се излекува.

Лорн разбра защо мъжът миришеше на развалено месо, освен на мръсотия.

— Е? — настоя Делио. — Къде го пипна това? В Мъртвите земи?

Без съвсем да знае защо, Лорн реши да каже истината:

— Далрот.

Просякът се опули.

— Далрот? — възкликна той. — Мамка му… Поздравления.

За момент замълча, после изведнъж попита:

— Плащаш си последиците, а?

— Каза, че знаеш какво ми се случва — каза Лорн.

Уморяваше се.

— Няма да ти хареса.

— Говори!

Делио отстъпи крачка назад, но се подчини.

— Би трябвало да знаеш какво се случва, когато пушач на кеш внезапно е лишен от любимата си дрога…

Лорн знаеше много добре. Но се чувстваше прекалено уморен и прекалено много го болеше, за да се разчувства наистина от спомена за легналия Алан със студената лула в устата. Дори не знаеше дали все още беше способен на състрадание.

— Чувства липса.

— Точно така. И с тебе става същото нещо, но с Тъмнината.

Забравяйки за болката в лявата си ръка, Лорн хвана просяка за яката. Очите му пламтяха от гняв.

— Аз… Казах ти, че няма да ти хареса! — изскимтя Делио.

— Какви ги говориш?

Просякът се задушаваше.

— Това е… тъмнината… тялото ти… то… то е свикнало… то има нужда от…

Лорн го блъсна гневно, преди да успее да си довърши изречението.

— Лъжеш!

Делио залитна и се блъсна в стената. Разтривайки врата си, каза:

— Добре, добре… Може би се лъжа…

— А защо да те слушам — избухна Лорн. — Защо да ти вярвам? Защо да вярвам на брътвежите на някакъв смрадлив, мръсен бедняк? На един просяк? На един… на един болен, разяждан от Тъмнината? — изплю се той. — Защо, а? Защо?

Погледът му беше все така изпълнен с гняв. Но беше и поглед на изгубен човек, бълнуващ, на когото не му е останало друго, освен бунта и отрицанието като последни убежища.

— Защото не струваш повече от мен? — предположи Делио.

Лорн застина, засегнат в сърцето.

От страх да не получи още един удар, просякът се държеше на разстояние. Но Лорн само го гледаше внимателно и размишляваше, въпреки мъките на треската — скован и треперещ, в очите му се четеше болезнена несигурност.

Започна да се задушава.

Коленете му се огънаха и Лорн щеше да падне, ако Делио не се беше спуснал да го прихване.

— Ей, остани с мен, приятелю…

Понеже беше по-нисък от него, на просяка му беше трудно да го удържи. Но Лорн се облегна на рамото му и се съвзе.

— Добре ли си? — разтревожи се Делио.

— Трябваше да скоча.

— Откъде да скочиш?

— От една крепостна стена.

— Това рядко е добра идея. Можеш ли да вървиш?

— С… струва ме се, че да.

— Имаш ли пари?

— Малко.

— Ще стигнат. Ела, ще те разведрим…

* * *

Минаха по един мост над Ейрдър и влязоха в Бежофа.

Хапнаха по супа в една евтина гостилница, после продължиха да обикалят някакви мизерни кръчми. Вървяха по разни улички, минаваха през задни дворове, по-тъмни от кладенци, слизаха в изби, където хората пиеха, за да се напият и забравят. Това беше опасен и отвратителен свят. Тук хората се убиваха за една медна тока, момичета разтваряха краката си срещу обещанието да спят в легло, а гладни деца просеха пред вратите на пушалните за кеш. Но в този свят никой не задаваше въпроси. И никой никого не съдеше.

В крайна сметка Лорн изпита доверие към Делио.

Отначало го беше последвал без да мисли, а после от слабост. Беше се оставил да го влачи. Супата малко го беше ободрила, а тъмнината на местата, където ходеха, го караше да чувства по-уверен. Като че ли силата на кризата беше попреминала. Още страдаше от спазми, но се почувства по-добре и въпреки умората, оцени компанията на просяка.

Човекът беше симпатичен. Спираше да говори само когато отпиваше от стомните и халбите, охотно плащани от Лорн. Роден в Сарм, той беше бивш моряк, преминал първата половина от живота си на море, който просто не се беше върнал на борда след престой в едно пристанище. Не знаеше защо. В уречения час беше поръчал нова чаша вино, вместо да се върне на кораба. Беше се случило в Самаранд преди петнайсет години.

— Казвам си, че един ден ще потегля с някой кораб. Но знам, че не е вярно. Знам, че ще умра тук. А като става въпрос за умиране, този град не е по-лош от някой друг, нали?

Лорн се беше съгласил.

Просякът беше бъбрив, но не беше любопитен. Освен това знаеше всичко, което трябваше да знае за Лорн — той имаше пари и беше готов да харчи, за да му плаща пиенето. По този въпрос Лорн не си правеше никакви илюзии. Не се съмняваше, че Делио ще си отиде в момента, когато престане да плаща, и че ще го забрави на другия ден. Но това не го интересуваше. Делио го разсейваше. Той беше веселяк и с помощта на пиянството се оказа, че знае купища забавни вицове, кой от кой по-непристоен. Един от тях накара Лорн да избухне в смях и да изплюе виното, което току-що беше отпил. Един мъж беше целият облян и щеше да стане разправия, ако Делио не беше укротил положението с нова шега.

Нощта напредваше и празникът в Самаранд свърши. Музикантите прибраха инструментите си, хората се прибраха по домовете си и улиците малко по малко се опразниха. Скоро останаха само неколцина пияници, които стражата разгонваше, и влюбените, които не искаха вечерта да свършва.

Но Бежофа никога не спеше напълно.

* * *

Отиваха от една кръчма към друга, когато на завоя на една тъмна уличка Лорн забеляза нечие присъствие в мрака. Отначало се направи, че няма нищо, преброявайки петима. После покровителствено сложи ръка на гърдите на Делио, за да го задържи настрана.

— Внимавай — каза той.

Просякът отстъпи, преди мъжете да се покажат. Бандити. Зверове, свикнали с най-долна работа. Облечени в дебела кожа и груби дрехи, те носеха ками на коланите си и всички, с изключение на един, държаха тояги с олово накрая. Онзи беше скръстил ръце. Висок и плешив, с голи рамене, покрити с черни косми, той, изглежда, беше водачът на бандата.

Уверен в себе си, той се радваше.

— Можеш да се хвалиш, че добре ни накара да потичаме — каза той.

— Търсили ли сте ме? — попита Лорн.

— Можеше да се убиеш, като скочи от онзи прозорец…

Искрено безразличен към собствената си съдба, Лорн сви рамене. Чу как зад гърба му Делио изчезва преди да е станало прекалено късно.

Бандитите се приближиха, готови за бой.

— Ще е по-просто, ако ни последваш — каза плешивият.

— Къде?

— Ще видиш.

Лорн въздъхна.

Бандитите го обкръжиха бавно, предпазливо, като някои удряха с тоягата по дланта на ръката си. Без да прави каквото и да било, за да им попречи, Лорн мислеше. Не се чувстваше в състояние да се изправи срещу когото и да било, нито срещу каквото и да било. Но мисълта да се подчини на тия бандити му беше непоносима.

— Никъде няма да дойда с вас.

— Ние сме петима.

— Няма значение.

Без оръжие, откакто беше забил камата си в стената у Елана, Лорн стисна юмруци и се приготви да се отбранява.

— Не искам да ти причиня нещо лошо — каза му плешивият.

— Хубаво успокоение. Мисля, че най-вече ме искаш жив.

Мъжът се усмихна. Повечето му зъби ги нямаше.

— По-умен си, отколкото те мислех — каза той.

— Понеже можеш да мислиш, така ли?

Усмивката на плешивия изчезна.

— Както искаш… Не го убивайте — каза той на хората си. — И не го наранявайте прекалено много.

Бандитите знаеха как се печели улична битка: нападнаха заедно. Преди да има време да реагира, удар с тояга засегна Лорн отстрани, после втори удар в гърба, а третият за малко да счупи китката му. Той изкрещя и не видя откъде дойде ударът, който го уцели под брадичката и го отхвърли назад. Падна опрян на една олющена стена.

Бандитите се скупчиха над него. Шефът им ги разблъска, за да мине.

Той не беше нанесъл нито един удар.

— Край, това беше — каза той.

Но Лорн се изправи, като се подпираше на стената.

Олюлявайки се, той се усмихна налудничаво и изплю една кървава храчка. Вдигна юмруците си и зае поза на боксьор. Чувстваше се неуверен на краката си и погледът му беше празен.

— Хайде — заповяда плешивият.

Единият от бандитите атакува. Лорн го изненада с дясно кроше в слепоочието, но не можа да направи нищо против другите. Ударите се сипеха върху него. В хълбоците. В бъбреците. В корема. Неспособен да се защитава, той пазеше главата си с лакти. Стискаше зъби, олюляваше се, но не падаше. Това ги ожесточи още повече и боят продължи.

Накрая удар ниско в гърба го накара да падне на колене. Следващият — в бъбреците — го накара да се огъне и да се открие. Последният, право в лицето, го просна по гръб.

Лорн беше изнурен и разбит, лицето му беше покрито с кал и кръв. Със скръстени ръце той изкашля една топка гъста жлъч, която омаза устата му. Вече почти не виждаше. Ушите му бучаха. Страдаше и искаше да умре.

Шефът на бандитите се извиси над него.

— Защо си причиняваш това? — попита той.

Лорн не отговори. Изръмжа и мъчително застана на четири крака. Все още се опитваше да се изправи.

— Боже мой! — каза плешивият едва чуто.

И тогава дойде последният удар.

Беше жесток ритник, който Лорн получи в ребрата и който го ослепи от болка. Главатарят на бандитите реши, че това е последният удар. Доволен и сякаш облекчен, той гледаше как Лорн пада неподвижен на калните павета. Дали все още дишаше? Да, за щастие. Но несъмнено щеше да носи тежко наследство от раните си. Никой не би могъл да се оправи напълно след такъв бой, какъвто отнесе той.

Изминаха няколко секунди в тихата уличка.

После в мига, когато плешивият щеше да даде заповед да го отнесат, Лорн се преобърна по корем. И бавно, тежко, като някакъв каменен гигант, спал твърде дълго, се надигна.

Първо на едното коляно. После на двата си крака, които не трепереха.

Изправи раменете и главата си и си пое дълбоко въздух. Стисна юмруци. Лентата на гърба на лявата му ръка се смъкна и откри каменния белег. Странен пламък блестеше в погледа му. Болката в лявата му ръка беше почти изчезнала, беше станала уютна, успокояваща.

Тя го люлееше.

— Ама какво е т…? — изсумтя главатарят на бандитите.

* * *

Ненормално спокоен и с бистър ум, Лорн започна първо с двамата по-бързи бандити. Ловко отбягна нападението на първия и с длан му нанесе удар под носа, който вкара носния му хрущял в мозъка. Докато мъжът се строполяваше, Лорн хвана китката на втория. Завъртя го, извивайки ръката му зад гърба, и го принуди да застане на коляно на земята, стисна челюстта му в гънката на лакътя си и с бързо завъртане му счупи врата.

Изпукването накара нападателите му да замръзнат на място — те инстинктивно се отдръпнаха и се спогледаха неспокойно.

Лорн пусна трупа, който се свлече. Грабна камата му, докато бандитите и водачът им стояха на разстояние. Приклекнал, зае отбранителна позиция и погледна предизвикателно противниците си.

Чувстваше се добре и се усмихваше. Отдавна не се беше чувствал така…

Жив.

Един от бандитите реши, че играта вече не си заслужава риска, и избяга, преди шефът му да има време да го спре. Другите двама се колебаеха. В техните очи раздаването се беше променило.

Този път Лорн нападна пръв.

Скочи, избегна ловко един неумел удар с тояга, завъртя се около себе си, като се плъзна до единия бандит и ставайки, му нанесе няколко удара с камата в тялото: три отсечени, бързи удара, всеки един от които засегна жизненоважен орган. Като се обърна към този, чийто удар с тояга беше избегнал, Лорн заби камата в окото му и счупи острието, което остана да стърчи оттам сред бликащата кръв.

Главатарят нападна.

Беше извадил много дълга кама. Това беше качествено острие, за което той полагаше грижи и знаеше как да си служи с него. Камата изсвистя два пъти под носа на Лорн, който на третото преминаване сграбчи китката на противника си с две ръце, удари го с коляно в корема и го притисна в хватката на ръката си. Лицето на плешивия се сгърчи и той падна на колене, без да може да направи и най-малкото движение, скован от болка. Пусна камата си и простена:

— Милост…

Но Лорн се отпусна върху него с цялата си тежест и му извади рамото. Със сълзи в очите, мъжът се задави от болка и повърна. Лорн се наведе, хвана го за едното ухо и го принуди да го погледне в очите.

Това, което главатарят на бандитите видя в тях, го ужаси.

— Ми… милост — повтори той.

Лорн се наведе бавно, докато бузите им не се отъркаха и смрадта на пот и мръсотия не изпълни ноздрите му.

— Благодаря ти — прошепна в ухото му Лорн, докато вдигаше оръжието му.

Плешивият гледаше невярващо.

— Бла… благодаря?

Не видя как дойде ударът с кама, който му преряза гърлото. Лорн стана и се отдръпна, за да види как мъжът се задушава в собствената си кръв, с пети драскащи по земята, докато огърлица от розови балончета напоява гърдите му.

Когато тялото престана да мърда, Лорн си пое дълбоко въздух, преди да се запъти към бъчвата с дъждовна вода, сложена под един улук в началото на уличката. Потопи главата си в нея, изми лицето си от калта и кръвта, които го покриваха, и бързо се изправи, изпълнен с нова енергия, с вода, стичаща се от косите му.

Но нещо не беше наред.

Разбра го, още преди болката да го удари в корема като удар с чук. Падна на колене, стенещ, със сгърчено от болка лице, като се държеше за корема. Струваше му се, че някакво диво животно разкъсва вътрешностите му. Искаше да се изправи, като се хване за бъчвата, но болката стана по-силна. И изведнъж му се стори сякаш нажежен до червено пирон пронизва лявата му ръка. Изкрещя. Невярващ, повдигна белязаната си ръка пред очите си, които горяха от пот, и я загледа, сякаш не беше негова, сякаш виждаше за пръв път сгърчените си пръсти и опънатите си до скъсване мускули.

Болката в корема стана още по-силна и го заслепи.

Падна.

Обърна се по гръб.

Изхълца и преди да изгуби съзнание, повърна голяма топка черна слуз, която се полепи по бузите му.