Пиер Певел
Рицарят (13)

Глава 10

Напуснаха двореца на губернатора, но не се отдалечиха прекалено и останаха на възвишенията на Самаранд.

Елана беше хванала Лорн под ръка и те вървяха по павирани, осветени улици, украсени с цветя и флагове, където празникът продължаваше. Хората танцуваха под светлините на факлите и играеха на топка пред препълнените кръчми. В съпровод на флейти и барабани с цимбали, преминаваха весели хора, влизаха и излизаха през портите на къщите. На кръстовищата свиреха оркестри и навсякъде имаше жонгльори, гълтачи на огън, акробати и мечкари, които изнасяха представления.

Лъчезарна и безгрижна, Елиана говореше много.

Лорн мълчеше и едва я слушаше. Болката, която обхващаше лявата му ръка, обхвана и натежалата му китка. Освен това тълпата и шумът го дразнеха. Струваше му се, че всички виждат, че всички знаят. А тези, които не знаеха, се досещаха. Беше белязан от Тъмнината. Беше като белег на лицето — срамно зло, петно, което беше невъзможно да скриеш. Улавяше прикрити погледи. Други чувстваше зад гърба си.

Във всеки от тях четеше недоверието, отвращението или страха, които изпитваше към самия себе си. И всички бяха враждебни.

— Дали да не отидем у дома? — предложи Елана.

Изречена с най-чаровна усмивка, тази покана потвърди съмненията на Лорн. Знаеше, че би трябвало да почувства някакво привличане, дори желание към Елана. Но въпреки това единственото, което изпитваше, беше недоверие. Кой би могъл да поиска да бъде с него? Как една толкова млада и красива жена би могла да потърси компанията на мъж, жигосан от Тъмнината в плътта и в душата си? Или беше луда, или имаше някакъв интерес.

Но Елана изглеждаше напълно с всичкия си.

Следователно искаше нещо от него. Беше напълно сигурен, белегът от Тъмнината го измъчваше все повече и повече, до такава степен, че му пречеше да мисли.

— Искате ли? — попита Елана.

— Да — излъга Лорн, като разкършваше ставите на превързаната си с кожа ръка.

По челото му блестеше студена пот.

— Сигурен ли сте?

Той кимна утвърдително.

— Струва ми се… Струва ми се, че се нуждая от малко спокойствие. Да, да идем у вас. Добра идея.

Тя взе ръката му в своята.

— Елате. Съвсем наблизо е.

* * *

Беше кокетна и дискретна къща в дъното на малка, спокойна уличка. Елана отключи със собствения си ключ, като се извини: за да могат да се порадват на празника, беше освободила слугата и камериерката си за вечерта. Лорн разбра, че тя опитва да му даде увереност, като го кара да мисли, че са сами, което несъмнено беше лъжа.

Влезе, като внимаваше повече от когато и да било.

Вътре беше чисто, добре поддържано, но беше трудно да се каже дали някой наистина живееше тук, или не. Но Елана като че ли добре познаваше мястото. Тръгнаха по стълба от лакирано дърво и влязоха в приятно украсения салон. Докато младата жена запалваше няколко свещи, Лорн отиде до прозореца и видя, че от тази страна не бяха на първия етаж, а доста по-високо. Като всичките си съседки, къщата опираше в един хълм и се издигаше над река с няколко моста, която петнайсет метра по-надолу се извиваше между високи фасади.

Лорн се сдържа да не направи гримаса: ръката го болеше все повече и повече. Това започваше да го тревожи. Не само защото белегът на Тъмнината никога досега не го беше болял, а защото се досещаше, че другите симптоми — неразположението, потенето — бяха свързани с него.

Какво ставаше с него?

— Искате ли да пийнете нещо?

Лорн се овладя.

— Да — отговори той и се обърна.

Тя беше съвсем близо до него и държеше по една чаша във всяка ръка. Усмихваше се безмълвно, горда от своя ефект.

Лорн взе чашата, която тя му подаваше, но не отпи от нея.

— Какво е това? — попита той любезно.

— Вино. Сармско, струва ми се. Не обичате ли?

— И само това?

— Как така? — учуди се младата жена.

— Вино. И нищо друго.

— Ами да.

Тонът на Лорн стана суров.

— Наистина?

Младата жена се разтревожи.

— Какво? Но…

— Наистина? Отговори!

Тя направи крачка назад. Запази спокойствие, но чертите на лицето й се изопнаха. Почувства, че нещо не беше наред, че положението излиза от контрол…

— Без дрога? — попита Лорн, като се приближи заплашително към нея.

— Ама какво ви става? — опита Елана. — Не…

— Отговори!

— Не разбирам! — каза тя, без да го изпуска от очи.

Отстъпваше бавно, предпазливо, както прави човек, който се намира пред хищник, готов да скочи.

— Нищо, което да ме приспи? — продължи Лорн. — Нищо, което да ме замае или да ме убие?

Младата жена понечи да избяга, но той беше по-бърз.

Хвана я и я притисна към стената. С бързо движение извади камата, която носеше на колана си, и я опря в брадичката на Елана, която веднага замря.

— Викай — каза той.

— К… какво?

— Викай. Викай за помощ.

Тъй като тя не разбираше, той грубо я разтърси.

— Викай!

Тогава тя се подчини.

Извика, но не достатъчно силно, както Лорн искаше, който с пламнал поглед я разтърси отново.

— По-силно!

Този път тя извика:

— Помощ!

Доволен, тогава Лорн й направи знак да мълчи, като постави показалеца на устните си, и зачака.

Слушаше, внимаваше и за най-малкия шум.

Нищо.

— Никой? — каза той почти шеговито.

— Аз… Казах ви, че…

— Да! Знам какво ми каза!

— Но тогава защо ме накарахте да…?

— Защото… защото…

Лицето му беше изкривено от вътрешни терзания, беше му трудно да мисли. Гадеше му се. Не можеше да си служи с лявата си ръка, без да стиска зъби от болка и погледът му на моменти да помътнява.

Трябваше да се съсредоточи.

— Защото ти нямам доверие! — успя да каже накрая. — Ти… ти ме накара да дойда тук, поради някаква причина… и аз искам да знам каква! И не ми казвай, че е заради хубавите ми очи!

От гняв заби камата си в стената, точно до бузата на Елана, която трепереше и се свиваше. Хвана гърлото й с две ръце и стисна.

— Ще ми кажеш какво искаш от мен — избълва, като опръска лицето й със слюнка. — Ще ми кажеш защо ме доведе тук. И… и искам да знам за кого работиш. За кралицата? За… за… — опитваше се да се сети. — За Ирелис? За Иргаард? За…

Дори и да искаше да отговори, Елана не можеше.

Лорн я беше стиснал толкова силно, че не можеше да диша, а още по-малко да говори. Не й достигаше въздух. Очите й бяха изпъкнали и пълни със сълзи, докато се опитваше да отслаби хватката около гърлото си. Но не беше достатъчно висока, а Лорн, обладан от силно вълнение, сякаш вече не си даваше сметка за нищо. Болката в лявата му ръка го заслепяваше. Пред очите му се беше спуснала червена пелена. Гласът му звучеше сериозно и бавно, когато повтаряше:

— За кого? За кого? Говори!

Напразно Елана се опитваше да се освободи, силите й отслабваха. Накрая, почти задушена, успя да пророни едно жалко:

— Ми… лост…

И тази дума, тази простичка дума, прошепната от умиращ глас, преобърна всичко.

Едва изречена, но въпреки това достигна до Лорн. Изведнъж той осъзна какво прави. Сякаш изведнъж бе извлечен от някакъв кошмар. Пусна Елана, която падна на колене, отстъпи замаяно и ужасено загледа ръцете си, обстановката, накрая младата жена.

— Из… извинете — продума той. — Аз…

Не разбираше какво го беше прихванало. Не разбираше защо подозираше тази млада жена в…

Но в какво наистина?

Ръката все така го болеше. Продължаваше да се чувства зле, но си беше възвърнал достатъчно ясния разум, за да може — като в плътна мъгла — да проумее ситуацията и сериозността на поведението си.

Поведение, което не можеше да си обясни по друг начин освен като лудост, като влияние на Тъмнината, която се беше събудила в душата му, както се събуждаше в плътта му…

Елана беше станала.

Все още задъхана, стресната, тя се опираше на една масичка, на която беше поставена голяма глинена кана. Дългите й, разрошени коси падаха пред лицето й. Раменете й се повдигаха в ритъма на затрудненото й дишане.

Отнесен, неустойчив, Лорн се питаше какво се беше случило с него.

Искаше да помогне на Елана и да я подкрепи, без да знае, че тя се чувства много по-добре, отколкото си придава вид.

Каната го удари в слепоочието.

Първият път го накара да залитне.

На втория падна.

Последва трети, от който каната се счупи, а той остана в безсъзнание на пода с окървавено слепоочие.

Напълно овладяна, Елана погледна проснатия Лорн и поклати глава — не можеше да повярва и беше раздразнена. Не очакваше той да й даде толкова материал за размишление, както и да я разкрие толкова бързо…

* * *

Лорн се съвзе, но продължи да лежи неподвижно.

С буза, долепена към пода, отвори едното си око и видя Елана, която движеше наляво-надясно една запалена свещ пред прозореца. Тя се обърна, но очите му бяха затворени и той се престори, че още е в несвяст, когато тя го провери, като повдигна с пръст единия му клепач.

Това, което установи, като че ли я удовлетвори.

Въпреки това скоро се върна с въже, за да завърже Лорн. Той я остави да го направи — беше неспособен да се бори. Нямаше достатъчно сили. Виеше му се свят и не виждаше ясно. Дори не беше сигурен дали краката могат да го държат, а ръката продължаваше да го измъчва жестоко.

Водена от любопитство, известно време Елана разглеждаше каменния печат на ръката на Лорн. После завърза китките му, но я прекъснаха, преди да довърши.

Някой идваше.

Лорн различи краката на няколко мъже. Един от тях размени няколко думи с младата жена. Тъй като ушите му бучаха, Лорн не разбра какво си казаха. Гласовете им достигаха до него променени и му се струваше, че говорят на чужд език.

Все пак разбра една дума:

„Ирелис.“

Ако беше чул добре, Лорн на всяка цена трябваше да се измъкне. По никакъв начин не биваше да остава в ръцете на тези типове и на Елана. Не знаеше какво точно искаха от него, но нямаше никакво намерение да го открие за своя сметка.

Колко бяха тези мъже?

Двама или трима? Може би четирима?

Без значение.

Лорн знаеше, че няма сили да се бие дори срещу един-единствен от тях. Дори не знаеше дали щеше да може дълго време да се задържи на крака.

Така че може би един добре премерен удар…

Изчака да го хванат и да го изправят на крака. Възползвайки се от това, че мъжете, които го държаха, нищо не подозираха, той се освободи с едно движение на раменете и се втурна напред.

Направи няколко големи крачки към сивия, вълнист правоъгълник, който прозорецът очертаваше.

И се хвърли в него.

— Не! — извика Елана.

Лорн полетя надолу.