Пиер Певел
Рицарят (11)

Глава 8

След като Портата на навигаторите ги пренесе във водите на Морето на мъглите, три дни по-късно те пристигнаха близо до Свободните градове. Пътуването мина без затруднения, след като кралският галеон напусна ужасите и мъченията в Морето на мрака. Най-сетне това беше краят на прехода.

„Хроники“ („Книга на Рицаря с меча“)

— Аз съм — каза Алан, като почука на вратата на каютата.

— Влез.

Принцът завари Лорн да чете, легнал на кушетката си.

— Дойдох да ти кажа, че пристигаме.

Лорн затвори книгата и погледна през прозореца. Бяха подминали град Ангборн на неговия остров и сега плуваха в спокойните води на морето на Свободните градове.

Пълен на юг, доколкото Лорн можеше да прецени.

— Благодаря. Ще слезем в Самаранд, нали?

— Да.

Разтревожен, Алан придърпа една табуретка и седна приведен напред, със събрани ръце и лакти, опрени на коленете.

— Какво има? — попита Лорн.

— Изобщо не излезе от каютата си през последните дни.

— Намерих няколко книги в един стар сандък. И тъй като изоставах с четенето…

Шегата не развесели Алан.

Лорн въздъхна, седна на края на кушетката и погледна приятеля си в очите.

— Добре съм — каза той. — Дай ми време. Ще ми мине.

Но погледът му говореше друго.

Но ако Лорн беше излъгал, то беше не толкова, за да успокои приятеля си, колкото да го оставят на мира — колкото и искрена и добронамерена да беше, загрижеността на Алан, често непохватна, му тежеше.

— Наистина ли? — настоя принцът.

— Наистина.

Истината беше, че Лорн предпочиташе да избягва екипажа.

От суеверие моряците се отнасяха с подозрение към него. Беше белязан от Тъмнината. Което беше все едно, че е прокълнат и можеше единствено да привлече злото, поради което едновременно се страхуваха от него и го презираха. На Лорн не беше нужно много време, за да забележи враждебните, неспокойни погледи, които привличаше, когато напускаше каютата си. И сякаш за да усложнят още повече нещата, слънчевите лъчи го ослепяваха мъчително, очите му не можеха да свикнат с дневната светлина. Така привикна да излиза на палубата само нощем, на светлината на Мъглявината. Денем размишляваше, четеше и си почиваше.

— Изглеждаш по-добре — каза Алан, като стана.

Наистина, Лорн изглеждаше по-добре. Разбира се, лицето му беше бледо и сбръчкано. Но беше възвърнал силите си. Разноцветните му очи искряха с нов блясък. Беше обръснал брадата си, а подстриганата му черна коса падаше до раменете.

Алан отиде до масата и си сипа чаша вино.

— Искаш ли? — предложи той.

— Не, благодаря.

Принцът изпразни чашата си на един дъх, след което го попита:

— Мислил ли си какво ще правиш?

— Какво искаш да кажеш?

— Сега, когато си свободен. Какво ще правиш?

Лорн сведе отчаян поглед към лявата си ръка и към превръзката, която скриваше печата от червен камък, забит в ръката му.

„Свободен“, помисли си той.

Дали наистина беше свободен? Щеше ли някога да бъде свободен с този позорен белег? За да го видиш как се появява, трябваше да си изтърпял влиянието на Тъмнината. Но това не беше достатъчно: не всички, които се приближаха до Тъмнината, биваха белязани. Без някой да знае защо, тя не поставяше руната си на всекиго. Дали предпочиташе най-силните, най-жестоките, най-склонните да й служат? Във всеки случай това беше ужасяваща привилегия. Разбира се, тези, които приемаше, я надживяваха. На тях им спестяваше най-лошото от своето унищожително въздействие и те като че ли се спасяваха от физическата и умствена разруха, която поразяваше другите. Но в крайна сметка те винаги плащаха цената. Защото ако Тъмнината не убиваше тези, които приемаше, тя привличаше нещастието върху тях и рано или късно съдбата идваше да им поиска сметка.

Следователно, по някакъв начин Лорн дължеше на своя белег това, че все още беше жив. Той представляваше изборът на Тъмнината. Без него щеше да е мъртъв. Или луд, или с разядено, безформено тяло. Трябваше ли това да го радва? Никой не успяваше да избяга от Тъмнината. Никой не се освобождаваше завинаги от нея.

— Ще те разбера, ако повече не искаш да имаш нищо общо с Върховното кралство — продължи принцът. — Но знай, че когато се почувстваш готов, ще бъда щастлив да си до мен.

Лорн знаеше, че независимо дали ще приеме, или не, това предложение означаваше едно: бляскава реабилитация.

— Благодаря — каза той.

— Недей да ми благодариш. Не ти правя услуга. Наистина ще имам нужда от теб.

Лорн смръщи вежди и стана.

— Какво става?

Принцът се поколеба, после рече:

— Върховното кралство е зле, Лорн. Властта на майка ми е все по-оспорвана, а баща ми…

Гласът му пресекна.

Лорн чакаше.

Този, който той беше някога, сигурно щеше да предложи на принца подкрепата на една приятелска дума, на ръка, поставена окуражително на рамото. Но той чувстваше, че засега не може да го направи. Може би щеше да се случи отново.

Алан си сипа втора чаша вино, която пресуши наполовина.

— Баща ми вече не царува, Лорн. И е много зле.

— Толкова ли е лошо?

— Да. Ти… няма да можеш да го познаеш, ако го видиш. Повече е мъртъв, отколкото жив. Слаб и бледен. Кожа и кости. Ще речеш отдавнашен труп. Сух. Като пергамент. Да се уплашиш. А гласът му… А очите му! Те…

Алан спря да говори, неспособен да продължи повече. Допи си чашата и остана така, с поглед, зареян някъде навън.

— Аз… зная, че ти имаш всички основания да му се сърдиш, Лорн. Но те уверявам, че ако видиш в какво се е превърнал, ще ти дожалее за него.

Лорн се съмняваше в това, но предпочете да не казва нищо. Обаче попита:

— Какво му е? От какво е болен?

— Никой не знае. Лекарите, маговете, свещениците — всички са безсилни. До степен, че хората започват да говорят за Голямото зло — принцът се оживи. — Голямото зло! А защо? Можеш ли да ми кажеш защо баща ми ще страда от Голямото зло? Заради какво престъпление?

Лорн не отговори.

Според легендата Голямото зло поразява виновните крале. Продължава, докато вината не бъде поправена или простена и може да навреди на цялото кралство. Глад, войни, епидемии. Накрая никой не бива пощаден.

Алан си възвърна спокойствието.

— Ако не се случи преди това, Върховното кралство ще започне война след смъртта на баща ми. Тогава ще трябва да грабна оръжието, за да защитавам трона, и бих искал да мога да разчитам на теб. Но както ти казах, ще те разбера, ако откажеш. Впрочем, не искам от теб да ми отговориш сега. Само да помислиш.

— Обещавам ти да помисля. Но засега…

— Зная, зная. Трябва ти време.

И двамата се усмихнаха.

— Знаеш ли защо баща ти заповяда да бъде възобновен процесът срещу мен? — попита Лорн. — Вероятно ме е смятал за виновен, когато бях осъден, защото не упражни правото си на помилване. Какво се промени след три години?

— Не зная — отговори принцът. — Но малко преди да нареди възобновяването на процеса, беше посетен от пратеник на Събранието на Ирканс.

— Пратеник?

— Поне така казват.

— Само това…

Лорн се замисли за момент.

— Изглежда имам някаква съдба — каза Алан неохотно. — Може би и при теб е така…

Но Лорн не можа да отговори.

— Чу ли? — попита изведнъж принцът, като се заслуша.

— Да.

— Като че ли са залпове от оръдие…

Заинтригуван, Лорн тръгна към палубата. Алан, който знаеше за какво става дума, го последва, без да бърза толкова.

Кралският галеон беше влязъл в устието на голямата река Ейрдър и се приближаваше към пристанището на Самаранд. Градът приветстваше пристигането му с топовни салюти от крепостните стени.

С ръка над очите, Лорн преброи девет оръдия.

— Сметката е вярна — каза той, когато Алан дойде до него. — Девет за принц с кралска кръв. Нещо ми подсказва, че те очакват.

— За пореден път Естеверис е подготвил нещата добре.

— Естеверис?

— Първият министър на майка ми. Не го ли помниш? Е, много скоро ще се запознаеш още веднъж с тая змия… — Алан въздъхна примирено. — Докато чакаме, ще трябва да изиграя достойно ролята си на принц.

Изведнъж на Лорн му се стори, че принцът е безкрайно уморен.

* * *

Самаранд беше украсен със знамена в цветовете на Върховното кралство, когато кралският галеон пристигна. Бяха издигнати естради и бариери и се чакаше само да бъдат хвърлени цветята от прозорците при преминаването на кортежа. Задържана от войниците, радостна и нетърпелива тълпа се трупаше по кейовете и в съседните улици. Времето беше великолепно. Целият град беше в празнично настроение.

След като галеонът пусна котва във водите на пристанището, една делегация от нотабили тръгна към него на борда на голяма, разкошна лодка. Отдалеч се виждаше Алдеран дьо Лангър, принц на Върховното кралство, който влезе в лодката, за да стигне на сушата. Извисиха се приветствени викове „да живее“, но народната радост избухна с пълна сила едва когато принцът се появи, облечен във великолепна дреха със сребърни ширити, на трибуна, украсена със златни листа и покрита със синя коприна.

Засвириха тромпети — това беше триумф.

На кейовете спонтанното движение на тълпата принуди войниците да се намесят и да повишат глас. Заповедите им потънаха в приветствията, възгласите и ръкоплясканията. Хората протягаха шии, блъскаха се с лакти, застанали рамо до рамо. Усмихнат, Алан поздравяваше с ръка и приемаше овациите на хората.

Лорн беше останал на галеона. С качулка на главата, пазеща очите му от слънцето, той наблюдаваше сцената и възторжено каза:

— Не си спомням да е бил толкова популярен…

— Стана такъв едва след като се върна — отговори му отец Домнис. — Сякаш въплъщава всички надежди на Върховното кралство в тези смутни времена.

Млад и красив, харизматичен, Алдеран дьо Лангър се ползваше с обичта на народа, който охотно му прощаваше миналите лудории. Младостта трябваше да се преживее. А и не беше ли помъдрял много? Не беше ли обиколил имелорските кралства като обикновен благородник, за да усъвършенства познанията си за света? Не беше ли останал повече от две години в манастир? Казваха, че е щедър, внимателен и смел.

— Някои вече мечтаят той да наследи трона след смъртта на Върховния крал — продължи белият свещеник.

— Това е малко прибързано — каза Лорн. — Дали Ирдел също ще се откаже от трона?

Алдеран не беше единственият принц на Върховното кралство. Имаше двама по-големи братя: Жал и Ирдел. Впрочем ако Жал се беше отказал от правата си над короната, като беше избрал Църквата, Ирдел си оставаше първороден и като такъв — наследник на Ониксовия трон.

— Ирдел е все още жив, доколкото зная, нали? — настоя Лорн.

— Не се бъркам в политиката, синко. Но зная, че Върховното кралство е разединено и застрашено. Народът е неспокоен. Мечтае за велик крал и се страхува, че Ирдел няма да бъде такъв.

Лорн млъкна.

Спомни си какво беше споделил с него Алан малко преди това. Беше казал, че се страхува във Върховното кралство да не избухне война след смъртта на краля и че ще трябва да се бие, „за да защити трона“. Но против кого трябваше да воюва? И от кого трябваше да защитава трона?

Своя трон или трона на брат си Ирдел?

Лорн веднага се обвини за това, че си представя приятеля си като узурпатор. Несъмнено никога преди това не би му хрумнало подобно подозрение, но дали все пак се лъжеше?

Спокоен и уверен, принцът отговаряше на приветствията, които получаваше. От трибуната каза няколко думи на тълпата, след което отдаде чест под аплодисментите и яхна един кон, за да застане начело на дългия, великолепен кортеж, който го очакваше.

Лорн повдигна очи към ослепяващото слънце.

Вече беше свободен и светът му струваше безкраен, пълен с несигурност и опасности.