Пиер Певел
Рицарят (10)

Глава 7

Върховният крал Ерклант II се свърза с кралица Селиан във втори брак след смъртта на първата си съпруга. Несъмнено той никога не я обикна, макар че тя му даде двама синове.

„Хроники“ („Книга за Войната на тримата принцове“)

Шивачките се суетяха, привършваха зашиването на някое копче, премерването на ръкав, довършването на подгъв, наместването на гънка. Сред тях кралица Селиан се беше оставила в ръцете им, стоеше права и повдигаше ръка, ако беше необходимо. Висока и слаба, все още красива, с тъмни очи и строги устни, тя стоеше невъзмутимо, но очите й следяха всичко наоколо и от време на време караше жените да се отдръпнат, за да може да се види в голямото огледало, поставено пред нея. Това щеше да бъде тоалетът, който тя щеше да носи скоро, на едно събитие, което щеше да отбележи триумфа на нейната политика и да я наложи в очите на всички като властващата кралица на Върховното кралство. Събитие, достойно да бъде разказано в Хрониките.

— Господарке?

Кралицата извърна глава към една от почетните госпожици, която й показваше различни бижута върху сатенена възглавничка. Тъкмо показваше едно от тях, когато известиха, че господин Естеверис желае да бъде приет. Кралицата въздъхна и позволи на своя министър да влезе. Зад гърба й една от шивачките се качи на малка табуретка, за да й сложи колието от злато и рубини, което беше избрала.

Появи се мъж на петдесетина години, дебел и плешив, облечен разкошно, с пръсти, отрупани с пръстени. Като бивш прелат, Естеверис беше предпазлив човек и умел политик, който никога не нарушаваше поведението си на благочестиво спокойствие. Минаваше за човек, който знае всичко за интригите и заговорите, които се крояха във Върховното кралство. Независимо от безбройните шпиони, които поддържаше, и от добрите души, които идваха спонтанно да му се изповядат с надеждата за някаква облага, това несъмнено беше неискрено. Но Естеверис внимаваше да не противоречи на тези слухове и дори се стараеше хората да ги смятат за истина.

Той се поклони.

— Господарке.

— На какво дължа посещението ви, господин министре?

— Дойдоха нови вести, господарке. Вести от Цитаделата.

— Слушам ви.

Естеверис не отговори.

И тъй като продължаваше да чака, кралица Селиан разбра и изгони придворните си. Стаята се опразни за няколко мига и веднага щом вратата на преддверието й беше затворена, кралицата натърти:

— Е?

Министърът загрижено каза:

— Върховният крал отново прие посланик на Събранието на Ирканс.

Тъй като кралицата не реагираше, той добави:

— За втори път само за няколко месеца, господарке.

Но кралицата продължаваше да е безразлична. Тогава той настоя:

— След първата среща Върховният крал нареди да се проведе процеса, който оневини Лорн Аскариан. А сега научавам, че един взвод е напуснал Цитаделата, за да иде в Самаранд. В Самаранд, където принц Алдеран скоро ще дебаркира, господарке. Това не може да е съвпадение…

Естеверис замълча, убеден, че кралицата ще реагира.

Не се излъга.

С бързо щракване с пръсти тя посочи една масичка, на която беше подреден сервиз от позлатено сребро. Като се поклони, министърът отиде да напълни една чаша с вино, а кралицата седна в едно кресло с ниска облегалка. Тя пое чашата, която Естеверис й поднесе, и едва натопи устни в нея.

— Струва ми се, че също така не знаете какво е било казано на втората среща, нито на първата…

— Не, господарке — призна министърът превзето.

— Нямате ли шпиони в Цитаделата?

— Само неколцина, господарке.

— Но, за щастие, твърде ефикасни…

Естеверис познаваше достатъчно добре кралица Селиан, за да знае, че никога не беше добър знак, когато тя иронизира.

— Върховният крал прие сам пратеника на Събранието — обясни той. — Дори Норфолд, капитанът на стражата му, остана пред вратата. Моите шпиони не могат да рискуват да…

С движение на ръката кралица Селиан го накара да замълчи, после, като се сдържаше, почука с върха на ноктите си по облегалката на креслото си.

— Мисията на този взвод?

— Не зная.

— Многоброен?

— Двайсетина рицари от Сивата гвардия.

— И няма никакво съмнение, че отива в Самаранд…

— Никакво, господарке.

— И е по заповед на моя съпруг.

— Да, господарке.

Кралицата на Върховното кралство стисна устни.

Самаранд беше най-влиятелният от седемте Свободни града — тяхната столица, в известен смисъл. Навремето провинцията на Свободните градове беше принадлежала на Върховното кралство, преди да бъде завладяна от кралство Иргаард. После, веднага след като беше коронясан, сегашният Върховен крал си беше върнал владението в края на една война, която беше изтласкала армиите на Черния дракон отвъд Морето на мъглите. След това Ерклант беше дал относителна независимост на всеки един от Свободните градове, за да спечели тяхното признание и лоялност: те щяха да се управляват както желаят при условие, че си плащат данъците и никога не се възправят против интересите на Върховното кралство. След иргаардското робство тази възвърната свобода стана основа на благоденствието на Свободните градове. Независимо от това, един от тях скоро щеше да се освободи напълно от опекунството на Върховното кралство и да се върне в лоното на Иргаард…

— Мислите ли, че Върховният крал би могъл да се опита да се противопостави на отстъпването на Ангборн? — попита Естеверис.

Този въпрос беше призив към благоразумие, който министърът многократно беше повтарял. Негова беше основната заслуга за този майсторски дипломатически и политически дар, който скоро щеше да направи Ангборн изцяло иргаардски град. При това беше съвсем наясно какво струва това отстъпване на Върховния крал и на последните му привърженици.

Кралицата сви рамене.

— Този малоумен дъртак?

— Провинцията на Свободните градове е най-великото завоевание в царуването на вашия съпруг — подчерта Естеверис. — И едно от най-славните му постижения е изтласкването на армията на Иргаард в морето. Нашите противници имат право като казват, че отстъпването на Ангборн на Черния дракон означава едновременно да се обезцени победата и да се докара Иргаард пред вратите ни. Няма никакво съмнение, че Върховният крал, колкото и да е изолиран, не…

— Искате ли да оставите съпруга ми там, където е? Оставете го в тази крепост, която избра за свой гроб. В края на краищата нали това иска? Да го оставят да умре на спокойствие?

Министърът почтително се поклони.

— Що се отнася до противниците ни… — продължи кралицата, — отстъпването на Ангборн на Иргаард ще се случи, независимо дали това им харесва, или не. Това е полезно за Върховното кралство. То ще възстанови нашите дипломатически отношения с Иргаард и ще постави началото на безпрецедентен съюз. Върховното кралство и Иргаард! Двете най-могъщи кралства на Имелор най-накрая съюзени!

Във вълнението си кралицата беше станала и беше направила няколко крачки. Успокои се и добави бавно:

— Това ще е свършен факт след няколко седмици, Естеверис. След няколко седмици ще бъдем в Ангборн пред делегации от цял свят и ще подпишем с Иргаард договор, който ще принуди всичките ни неприятели — вътре и вън — дълго да преразглеждат своите… позиции.

Селиан се усмихваше и погледът й блестеше, вперен някъде навън. Стоеше изправена и вече удовлетворена в роклята, която щеше да носи по този случай и която — също като нейния триумф — очакваше единствено последните детайли.

Отгатвайки, че тя предвкусва близката си победа над всички онези, които оспорваха властта й или се съмняваха в способността й да управлява сама, министърът внимателно не спомена данъка, който Иргаард трябваше да плати, за да придобие Ангборн. Разбира се, политическите и дипломатическите ползи, които Върховното кралство щеше да извлече от тази операция, бяха сигурни. И все пак, ставаше въпрос Ангборн да бъде продаден — както и страховитата крепост, която го пазеше, — за да се напълни хазната. Върховното кралство беше пред пълна разруха и се нуждаеше от иргаардското злато.

— Остава обаче това, че Върховният крал изпрати двайсет рицари от своята стража на мисия в Самаранд — каза Естеверис след малко. — Ако мисията им не е свързана с договора, тогава несъмнено има нещо общо с пристигането на принц Алдеран.

Министърът замълча за малко, достатъчно, за да стигне най-накрая до това, което искаше:

— Или с връщането на Лорн Аскариан…

Кралицата се обърна язвително към него.

— Лорн! Значи ли това, че Далрот не го е победила?

— Възможно е вече да не е жив, господарке.

— Колко време прекара той всъщност в Далрот?

— Почти три години.

— Може ли човек да преживее толкова?

— Не и с целия си разум, така поне казват.

— Щом е така, какво би могъл да иска Върховният крал от този човек?

— Не зная, господарке.

Селиан, кралица на Върховното кралство, помисли, после се усмихна високомерно и плесна с ръце, което върна веднага всички шивачки.

— Още една прищявка на лудия дъртак — каза тя безгрижно. Отново стана център на трескава дейност и с изправен гръб повдигна ръцете си хоризонтално. — Да се забавлява, както му харесва — добави тя. — Ние имаме друга работа…

* * *

Естеверис се прибра в луксозните покои, които заемаше в двореца. Нареди да му приготвят парфюмирана вана и облечен само в дълга, широка риза, се потопи в димящата вода. Прозрачната, фина тъкан залепна по гънките на дебелото му, без никакви косми тяло. Големи капки пот покриха червендалестото му лице, което една прислужница постоянно попиваше.

Министърът беше загрижен.

Разбира се, положението на кралството го тревожеше. Празната хазна. Легитимността на управлението на кралицата, която все повече биваше оспорвана. Провинциите, които заплашваха да се надигнат, и благородниците, които заговорничеха с херцога на Фелн. А и имелорските кралства, които се въоръжаваха по границите, защото не гледаха с добро око на сближаването между Иргаард и Върховното кралство.

Но Естеверис се тревожеше също толкова и от завръщането на Лорн Аскариан и от аудиенцията, на която — убеден беше — Върховният крал щеше да го извика. Преди да обяви втория процес срещу Лорн, стрият крал беше приел пратеник на Събранието на Ирканс. Това не можеше да е случайно. Събранието трябваше да знае достатъчно, за да иска освобождаването на този човек, независимо от всичко, което беше изтърпял в Далрот. Какво бяха казали на Върховния крал? Какво му бяха разкрили, за да го убедят?

Естеверис трябваше да тръгне от принципа, че кралят знае. Което си беше повече от тревожна перспектива особено като се замислеше какво можеше да разбере Лорн, което щеше да е достатъчно да бъде обладан от желание за отмъщение. А и как нямаше да е, като се има предвид всичко, което му се беше случило? На негово място всеки щеше да иска да разбере кой е интригантствал против него, за да го погуби, и защо.

Странно, но това като че ли не безпокоеше кралицата.

Как беше възможно?

Как можеше тя да не вижда заплахата, която представляваше завръщането на Лорн? Как можеше да не се интересува от това, което Ерклант замисляше в Цитаделата? Когато Върховният крал се затвори там, всички помислиха, че иска да завърши дните си в мир, далеч от чуждите погледи. На Естеверис му беше хрумнала идеята, че кралят си търси убежище, откъдето да може да действа тайно. След всичко случило се тази интуиция май се оказваше правилна…

„Стара лисица“, помисли си министърът, като се усмихна сред ухаещите пари на ваната си. Оставаше само безгрижието на кралицата да стане опасно и ако тя продължаваше упорито да не прави нищо против Лорн, тогава Естеверис трябваше да се натовари с това.

За доброто на Върховното кралство и на кралицата.

Може би също така и за неговото собствено.

Със спуснати клепачи той поиска още топла вода.