Брандън Сандърсън
Душата на императора (7)

Ден
13

— Това е ново — каза Гаотона, докато разглеждаше прозореца от цветно стъкло.

Това беше крайният резултат от един особено удовлетворяващ прилив на вдъхновение от страна на Шай. Опитите й да направи Фалшификация, с която да трансформира прозореца в негова подобрена версия, се провалиха многократно; всеки път си възвръщаше предишния напукан, крив вид след около пет минути.

Но после бе намерила парче цветно стъкло, пъхнато отстрани до рамката. Тогава осъзна, че прозорецът някога е представлявал витраж — също като много от останалите в двореца. След това го беше счупило нещо, което бе успяло и да изкриви рамката, и затова се бяха появили пролуките, през които проникваха мразовитите повеи на вятъра.

И вместо да го поправят, както трябва, му бяха сложили обикновено стъкло и го бяха оставили да се напука още повече. Печатът на Шай в долния десен ъгъл го бе възстановил — бе пренаписал историята му така, че един майстор бе открил строшения прозорец и грижливо заменил стъклото и рамката. Печатът хвана веднага. Дори след толкова много години, прозорецът все още възприемаше себе си като нещо красиво.

А може би тя просто пак се поддаваше на сантименталността.

— Казахте, че днес ще доведете някого, на когото да мога да изпробвам печатите — напомни Шай и издуха праха от края на печата на душата, който току-що беше издялкала.

Бе издълбала набързо поредица символи на гърба му — страната, противоположна на сложно гравираното клише. Окончаващият символ се слагаше последен на всеки печат на душата и означаваше, че по него няма да се гравира нищо повече. Шай открай време го оформяше като очертанията на Май-Пон, родната й страна.

След като приключи с последните знаци, Шай поднесе печата над пламъка на една свещ. Това бе едно от свойствата на камъка на душата — от огъня се втвърдяваше така, че не можеше повече да се дълбае. Но нямаше нужда да предприема тази стъпка. Окончаващите символи на върха бяха единственото, което бе наистина необходимо, а и всъщност можеше да издълбае печата от каквото и да било — стига да го направи достатъчно прецизно. И все пак, камъкът на душата се ценеше високо именно поради възможността да бъде втвърден по този начин.

След като целият печат почерня на пламъка — първо едната, после другата страна, — тя го поднесе към устните си и духна силно. Дъхът й отнесе овъглените люспици по повърхността и разкри красивият камък, нашарен в червено и черно.

— Да — съгласи се Гаотона. — Някой, върху когото да се упражняваш. Доведох ти го, както обещах.

Гаотона прекоси тясната стая и отиде до вратата, пред която Зу стоеше на пост.

Шай се облегна на стола, който беше превърнала в доста по-удобна от преди Фалшификация преди няколко дни, и зачака. Беше се обзаложила на нещо със себе си: дали предоставеният за опити човек щеше да бъде един от стражниците на императора? Или щяха да доведат някой от низшите чиновници — може би придворният писар на Ашраван. Кого щяха да принудят арбитрите да понесе богохулствените занимания на Шай в името, както твърдяха, на общото благо?

Гаотона седна на стола до вратата.

— Е? — попита пак Шай.

Той разпери ръце настрани.

— Можеш да започваш.

Шай пусна крака на пода и се изправи.

— Вие ли?

— Да.

— Вие сте един от арбитрите! Един от най-влиятелните хора в империята!

— А — отвърна той. — Не бях обърнал внимание на този факт. Аз отговарям на изискванията ви. От мъжки пол съм, роден съм в същия град като Ашраван и го познавах много добре.

— Но… — поколеба се Шай.

Гаотона се приведе напред и хвана ръце.

— Разисквахме въпроса в продължение на седмици. Бяха предложени и други възможности, но в крайна сметка решихме, че не можем с чиста съвест да накараме някой от хората ни да се подложи на това извращение. Единственият възможен изход беше да го понесе някой от нас самите.

Шай се отърси от първоначалния шок. „Но Фрава би дала такава заповед без никакъв проблем“, помисли си. „Както и останалите. Трябва упорито да си настоявал за това, Гаотона.“

Другите арбитри го смятаха за съперник; вероятно с удоволствие бяха приели тъкмо той да се превърне в опитен заек за предполагаемо отвратителното, мерзко изкуство на Шай. Онова, което се готвеше да направи, беше напълно безопасно, но тя никога не би успяла да убеди някой Височайш в това. И все пак се улови, че й се иска да предразположи и успокои Гаотона, когато придърпа стола си до неговия и отвори малката кутия с печати, които бе създала през последните три седмици.

— Тези печати няма да хванат — каза тя, като вдигна единия. — Това е израз, който Фалшификаторите използват за печатите, които променят предмета по прекалено неестествен начин, че да подействат задълго. Съмнявам се някой от тези да се задържи повече от минута — и това ако приемем, че съм ги изработила правилно.

Гаотона се поколеба за миг, след което кимна.

— Човешката душа е различна от тази на един предмет — продължи Шай. — Хората непрекъснато растат и се променят, в движение са. Това е причината печатите на душата, които се използват върху хора, да се износват по начин, който не се случва с предметите. Дори в най-добрите случаи, ефектът им преминава след един ден. Белезите на Същността ми са добър пример. Избледняват и изчезват след около двадесет и шест часа.

— Тогава… императорът?

— Ако си свърша работата добре — обясни Шай, — ще се налага да му се слага нов печат всяка сутрин — точно както Кръвноотпечатващият подновява този на вратата ми. Но аз ще внедря в печата способността да помни, да учи и да израства, така че императорът няма да се връща към същото състояние всеки ден, а ще надгражда върху основата, която ще му предоставя. Но също както човешкото тяло се изтощава и има нужда от сън, печатът на духа също трябва да бъде освежаван. За щастие, това може да направи всеки — самият Ашраван също би трябвало да няма проблем с това, — стига печатът да бъде правилно изработен поначало.

Тя подаде на Гаотона печата, който държеше, за да му даде да го разгледа по-отблизо.

— Всеки от печатите, които ще използвам конкретно днес — продължи тя, — ще промени нещо дребно в миналото или вродените черти на характера ти. Но тъй като не си Ашраван, промените няма да хванат. Понеже двамата с императора споделяте много обща история, обаче, действието ще продължи поне за известно време — стига да съм ги изработила както трябва.

— Искате да кажете, че това съдържа в себе си… модела на душата на императора? — попита Гаотона, докато изучаваше печата.

— Не. Само Фалшификация на малка част от него. Не съм сигурна дори дали изобщо ще проработят. Доколкото знам, никой досега не се е опитвал да направи нещо точно такова. Но съм чувала разкази за хора, които са Фалшифицирали нечия чужда душа от… користни подбуди. Ще използвам онова, което знам за тях, за да постигна целта ни. Ако съдя по него, печатите, които подействат поне за минута върху теб, би трябвало да издържат доста по-дълго върху императора, защото са пригодени към неговото лично минало.

— Малко парче от неговата душа — каза Гаотона и й върна печата. — И така, опитите… Няма да използвате печатите, които изпробвате сега, за окончателната ни цел?

— Не, но ще обърна внимание на онези части, които работят, и ще ги включа в една по-голяма Фалшификация. Мисли за тези печати като за отделните букви в дълъг текст. След като приключа работата си, ще мога да ги навържа един след друг така, че да разказват определена история. Историята на миналото и характера на един човек. За съжаление, дори Фалшификацията да хване, ще се забелязват дребни разлики. Предлагам ви да започнете да разпространявате слухове, че императорът е бил ранен. Не тежко, в никакъв случай — но загатнете, че е отнесъл сериозен удар по главата. Това би обяснило несъответствията.

— Вече броди мълва за смъртта му — каза Гаотона. — Разпространява я Фракцията на Славата.

— Е, вие пък дайте на хората да разберат, че само е бил ранен.

— Но…

Шай вдигна печата.

— Дори да постигна невъзможното — което, държа да отбележа, ми се е удавало само в редки случаи, — Фалшификацията няма да съдържа всичките му спомени. В нея мога да вградя само онова, което съм чела или за което съм могла да се досетя от предоставената информация. В миналото на Ашраван има много лични разговори, които Фалшификацията няма да си спомня. Мога да го надаря с умението да се преструва много правдоподобно — това доста ми се удава, — но това ще му помогне само до известна степен. В края на краищата някой ще забележи, че в паметта на императора има големи дупки. Разпространете слуховете, Гаотона. Ще ви потрябват.

Той кимна и запретна ръкава си и поднесе голата си ръка към нея, за да може да сложи печата. Тя го вдигна и Гаотона въздъхна, след което стисна очи и кимна още веднъж.

Тя притисна печата към кожата му. Както винаги, когато поставяше печат върху плът, тя почувства как сякаш натиска нещо твърдо — като че ли ръката му се беше превърнала в камък. Печатът потъна леко надолу. Това усещане винаги леко я смущаваше. Завъртя печата, а после го отдръпна и разкри кръглия червен знак на ръката на Гаотона. След това извади джобен часовник и започна да следи стрелката за секундите.

Над печата се виеха тънки, бледи струйки дим. Това се случваше, само когато обектът беше живо същество. Душата се бореше да не бъде пренаписана. Но червеният кръг не изчезна веднага. Шай, която бе затаила дъх, издиша успокоено. Това беше добър знак.

Питаше се… ако опита нещо подобно върху императора, дали душата му би се възпротивила на чуждото вмешателство? Или пък би приела печата, за да възстанови онова, което й е било отнето? Както и прозорецът бе желал да му се възвърне предишната красота. Не можеше да си отговори на въпроса.

Гаотона отвори очи.

— Дали… подейства?

— Хвана. Засега — отговори Шай.

— Не се чувствам различно.

— Това е идеята. Ако императорът усети ефекта на печата, ще разбере, че нещо не е наред. А сега ми отговори, без да се замисляш, по инстинкт: кой е любимият ти цвят?

— Зелено — отвърна той моментално.

— Защо?

— Защото… — той спря колебливо и наклони глава. — Защото просто е така.

— А брат ти?

— Почти не си го спомням — сви рамене Гаотона. — Умря, когато бях много малък.

— И добре е направил — каза Шай. — От него щеше да излезе ужасен император, ако го бяха избрали да…

Гаотона се изправи на крака.

— Не смей да говориш така за него! Ще наредя да те…

Той се сепна посред изречението и погледна към Зу, който се пресегна за меча си разтревожено.

— Ще… Братко?

Печатът изчезна.

— Минута и пет секунди — обяви Шай. — Добре изглежда.

Гаотона вдигна ръка към главата си.

— Спомням си, че съм имал брат. Но… аз нямам. Никога не съм имал. Мога да си спомня колко му се възхищавах; спомням си и колко ме боля, когато умря. Такава болка…

— Това ще отшуми — обясни Шай. — Образите ще изчезнат като някой лош сън. След около час едва ще можете да си спомните какво ви е разстроило така.

Тя си записа нещо и продължи:

— Мисля, че реагирахте прекалено остро, когато обидих паметта на брат ви. Ашраван го е боготворил, но е крил чувствата си от околните заради вината, която е изпитвал — боял се е, че от брат му може би е щял да излезе по-добър император от него.

— Какво? Сигурна ли сте?

— За това ли? — попита Шай. — Да. Ще трябва да преработя печата леко, но смятам, че е общо взето както трябва.

Гаотона се отпусна отново на стола и впери в нея древните си очи. Погледът му сякаш се опитваше да я прониже, да достигне до дълбините на душата й.

— Добре познавате човешкия характер.

— Това е една от първите стъпки в обучението ни — отвърна Шай. — Преди изобщо да ни позволят да докоснем камък на душата.

— Какъв потенциал… — прошепна арбитърът.

Шай потисна импулсивното си раздразнение. Как смееше да я гледа така — сякаш си е пропиляла живота? Обичаше Фалшифицирането. Тръпката да живее, като разчита само на собствените си умения и пъргав ум. Тя просто беше такава. Нали?

Замисли се за едно определено Отражение на същността, заключено при останалите. То беше единственото Отражение, което не беше използвала никога, но в същото време беше най-ценното от петте.

— Нека опитаме още един — заяви тя, без да обръща внимание на погледа на Гаотона.

Не можеше да си позволи да се обижда. Леля Сол обичаше да повтаря, че гордостта ще бъде най-голямата опасност в живота на Шай.

— Добре — съгласи се Гаотона, — но не мога да разбера едно. Доколкото разбрах от малкото, което ми разказа за действието им, не мога да проумея защо тези печати изобщо действат върху мен, колкото и за кратко да е. Не е ли необходимо да познавате отлично историята на даден човек, за да може печатът да проработи върху него?

— За да може да хване — да — отговори Шай. — Както казах, всичко опира до правдоподобността.

— Но това е напълно неправдоподобно! Аз нямам братя.

— А, разбирам. Да видим дали ще мога да го обясня разбираемо — започна тя, като се облегна на стола си. — Аз пренаписвам душата ти така, че да отговаря на тази на императора — точно както пренаписах историята на прозореца така, че да включва новото цветно стъкло. И в двата случая се получава благодарение на факта, че е нещо познато. Рамката на прозореца знае как трябва да изглежда един витраж. Някога е имало такъв в нея. Въпреки че новият прозорец не е същият като онзи, който някога е бил в нея, печатът хвана, защото отговаря на идеята за витраж. Вие сте прекарал дълго време в близост до императора. Душата му е позната на вашата душа, също както на рамката на прозореца й е познато цветното стъкло. Затова трябва да изпробвам печатите на някой като вас, а не върху самата себе си. Да сложа печата върху вас е като… като да вложа в душата ви частица от нещо, което тя вече знае. Получава се само ако тази частица е много дребна, но стига да е такава — и стига душата ви да я счита за позната част от Ашраван, както вече обясних, — печатът ще подейства, макар и за кратко, преди да бъде отхвърлен.

Гаотона я изгледа изумено.

— Звучи ви като куп суеверни измишльотини, предполагам?

— Наистина е много… загадъчно — отговори арбитърът и вдигна ръце. — Една рамка на прозорец да е запозната с „идеята“ за витраж? Една душа да приема идеята за друга?

— Тези неща съществуват отвъд нас — рече Шай и приготви следващия печат. — Мислим за прозорците, знаем какво представляват; представите ни за това какво е и какво не е един прозорец придобиват… ново значение в Сферата на Духа. Донякъде може да се каже, че им вдъхваме живот. Свободни сте както да вярвате на обяснението, така и да не вярвате; мисля, че така или иначе няма значение. Важното е, че мога да изпробвам тези печати върху вас, и ако хванат поне за минута, това е много добър знак, че съм на правилен път. Най-добре би било да изпитам действието им върху самия император, но в това състояние той не би могъл да отговори на въпросите ми. Няма да е необходимо само да ги накарам да хванат — ще трябва и да ги напасна така, че да работят заедно, и за това ще ми е нужно да ми обяснявате какво чувствате. Така ще мога да ги поправям, докато не ги нагодя съвсем. А сега моля за дясната ви ръка, ако обичате.

— Добре — съгласи се Гаотона и се овладя.

Шай притисна нов печат към дясната му ръка. Заключи го с полузавъртане, но веднага щом го отдръпна, знакът изчезна сред облаче червен дим.

— По дяволите.

— Какво стана? — попита Гаотона и протегна пръсти към кожата си.

По пръстите му се размаза обикновено мастило. Печатът бе изчезнал толкова бързо, че то дори не бе попило.

— Този път какво направихте?

— Явно нищо — каза Шай, докато внимателно разглеждаше клишето на печата в търсене на слабото му място. Не намери такова. — Този не съм го направила както трябва. Много е силен.

— Какво съдържа?

— Причината Ашраван да се съгласи да стане император — обясни Шай. — Проклети нощи. Сигурна бях, че този ще стане.

Тя поклати глава и остави печата встрани. Изглежда Ашраван не се беше предложил като кандидат за престола поради дълбоко вкорененото желание да се докаже пред семейството си и да избяга от далечната — но дълга — сянка на брат си.

— Аз мога да ви кажа защо го е направил, Фалшификаторке — рече Гаотона.

Тя го измери с поглед. „Именно този мъж е окуражавал Ашраван да се възкачи на имперския трон“, каза си тя. И в крайна сметка, Ашраван го бе намразил заради това. „Или поне така мисля“.

— Добре тогава — отговори. — Защо?

— Защото искаше да промени нещата — обясни арбитърът. — В империята.

— Не споменава такова нещо в дневника си.

— Ашраван беше скромен човек.

Шай вдигна вежда. Това твърдение не отговаряше на сведенията, които бе получила.

— О, той наистина имаше несдържан нрав — продължи Гаотона. — А и когато навлезеше в някой спор, стисваше зъби и отказваше да отстъпи от мнението си. Но като човек… Като характер… Дълбоко в себе си, той беше смирен и скромен човек. Трябва да проумеете това.

— Разбирам — отвърна Шай.

„И пред него си го правил, нали?“, запита се тя. „Това разочаровано изражение. Скритият намек, че от нас се очаква да бъдем по-добри хора, отколкото сме сега.“ Тя не беше единствената, която бе почувствала как арбитърът я гледа като разочарован дядо — внучката си.

Това я изкушаваше да го отпише и да не обръща повече внимание на думите му. Само че… Той се беше предложил като доброволец за опитите й. Смяташе изкуството й за ужасяващо, затова бе настоял да го понесе лично, вместо да изпрати друг.

„Ти наистина говориш искрено, нали, старче?“, помисли си Шай, докато Гаотона седеше на стола си с отсъстващо изражение и размишляваше за императора. Откри, че изпитва недоволство.

В нейния занаят имаше мнозина, които се присмиваха на честните хора и ги смятаха за лесна жертва. Това обаче беше погрешно схващане. Честността не водеше задължително до наивност. Един нечестен глупак и един честен глупак можеха да бъдат измамени с еднаква лекота, просто по различни начини.

Един честен и умен човек, обаче, винаги — винаги — беше по-труден за измамване от някой, който бе едновременно нечестен и умен.

Искреността. Тя бе толкова трудна за имитиране. Това именно бе основното й определение.

— Какви мисли криете зад този поглед? — попита я той и се приведе напред.

— Мислех си, че вероятно сте се отнасяли към императора по същия начин, както към мен — досаждали сте му с непрекъснатото си опяване за всичко онова, което е трябвало да постигне.

Гаотона изсумтя.

— Сигурно именно това съм правил. Това обаче не прави думите ми неверни. Той можеше… Е, можеше да се превърне в повече, отколкото беше. Също както вие сте могла да бъдете великолепна художничка.

— Аз вече съм такава.

— Истинска художничка.

— Аз вече съм такава.

Гаотона поклати глава.

— Картината на Фрава… Пропуснахме да забележим нещо в нея, нали? Тя нареди да проучат фалшификацията обстойно, и специалистите ни откриха няколко дребни грешки. Аз не успях да ги видя, преди да ми ги покажат отблизо, но наистина бяха там. И когато помислих малко повече върху това, започнаха да ми се струват странни. Линиите на четката са безупречни, дори майсторски. Стилът си отговаря напълно с оригинала. Ако сте успяла да постигнете това, защо бихте направили грешка като да нарисувате луната прекалено ниско? Разликата е много дребна, но ми се струва, че човек с такива способности не би я допуснал… не и неволно.

Шай се обърна да вземе нов печат.

— Картината, която смятат за оригинала — продължи арбитърът, — онази, която виси в кабинета на Фрава в момента… Тя също е фалшива, нали?

— Да — призна Шай с въздишка. — Размених ги няколко дни, преди да се опитам да открадна скиптъра. Проучвах охранителните мерки и стражниците, които пазеха в двореца. Промъкнах се в галерията, влязох в кабинета на Фрава и подмених картините за проба.

— Затова онази, която смятат за фалшива, всъщност е оригиналът — довърши Гаотона с усмивка. — Нарисували сте грешките върху истинската картина, за да си помислят, че е копие!

— Всъщност, не — поправи го Шай. — Макар че съм използвала този номер в други случаи. И двете картини са фалшиви. Просто едната е явен фалшификат, оставен така, че да бъде открит в случай, че нещо се обърка.

— Значи оригиналът все още остава скрит някъде… — заключи Гаотона с глас, в който се долавяше любопитство. — Проникнала сте в двореца, за да проучите положението с охраната, след което сте заменили оригиналната картина с имитация. После сте оставили втора, малко по-лоша имитация в стаята си, за да ни подведете по фалшива следа. Знаели сте, че ако ви бяха хванали, докато бяхте в двореца — или ако по някаква причина ви предадеше някой от съмишлениците ви, — щяхме да претърсим странноприемницата, да открием некачествения фалшификат и да решим, че още не сте успели да размените картините. Специалистите ни са щели да приемат, че качественият фалшификат е истинската картина. И така никой не би продължил да търси оригинала.

— Горе-долу това беше.

— Много умно измислено — отбеляза Гаотона. — Ако ви бяха заловили, докато се опитвате да откраднете скиптъра, бихте могли да „признаете“, че целта ви е била картината. Обискът на стаята ви би го доказал, когато открием скритото копие, и бихте била подведена под отговорност за опит за обир на частно лице — в случая, Фрава, — което е много по-леко престъпление от опит за кражба на имперска реликва. Щяха да ви осъдят на десет години каторжен труд, вместо на смърт.

— За съжаление — рече Шай, — бях предадена в неподходящ момент. Шутът нагласи нещата така, че да ме хванат, след като изляза от галерията със скиптъра.

— Ами оригиналната картина? Къде сте я скрила? — той се поколеба, след което продължи. — Още е в двореца, нали?

— Може и така да се каже.

Арбитърът я погледна, все още усмихнат.

— Изгорих я — допълни Шай.

Усмивката моментално изчезна.

— Лъжете.

— Не и този път, старче — увери го Шай. — Картината не си струваше риска да се опитвам да я изнеса от галерията. Направих размяната само като проверка на охранителните мерки. Вкарах имитацията лесно — никой не претърсва посетителите на влизане, само на излизане. Истинската ми цел бе скиптърът. Да открадна картината беше от второстепенна важност. След като ги размених, хвърлих истинската в една от камините в главната сграда на галерията.

— Но това е ужасно — възкликна Гаотона. — Тази картина беше оригинал на Шу-Жен, най-великият му шедьовър! Сега той е сляп и вече не може да рисува. Разбирате ли изобщо колко ценна…

Той заекна, а после добави:

— Не разбирам. Защо, защо бихте направили такова нещо?

— Няма значение. Никой няма да разбере какво е станало. Ще продължат да се любуват на фалшификата и ще бъдат доволни, така че не съм навредила на никого.

— Картината беше безценно произведение на изкуството! — впери той в нея гневен поглед. — Вие сте я разменили с друга, само заради собствената си гордост. Нямали сте намерение да продадете оригинала. Просто сте искали в галерията да бъде изложено вашето копие. Унищожили сте нещо прекрасно, за да въздигнете себе си!

Шай сви рамене. Той не разбираше случилото се напълно, но фактите бяха такива — наистина бе изгорила картината. Имаше причини да го стори.

— Приключихме за днес — обяви арбитърът, все още зачервен от ярост.

Докато се изправяше на крака, махна с ръка към нея презрително и завърши:

— А пък аз бях започнал да си мисля… Ха!

И излезе с тежки стъпки от стаята.