Брандън Сандърсън
Душата на императора (1)

Пролог

Гаотона прокара пръсти по дебелото платно, взрян отблизо в едно от най-великите произведения на изкуството, което някога беше виждал. За съжаление, обаче, то беше лъжа.

— Тази жена е опасна — изсъскаха гласове иззад него. — Това, което прави, е извращение.

Гаотона обърна платното към оранжево-червените пламъци на огнището и присви очи. Вече беше стар и зрението му не беше същото. „Каква точност“, помисли си, докато проследяваше движенията на четката и опипваше леко пластовете гъста боя. Точно като тази на оригинала.

Самият той така и нямаше да забележи грешките. Цветчето, което не беше на съвсем точното място. Луната, която беше на един косъм разстояние по-надолу в небето. На специалистите им им беше отнело цели дни задълбочени изследвания, за да успеят да открият несъответствията.

— Тя е един от най-добрите живи Фалшификатори.

Гласовете принадлежаха на останалите арбитри — колеги на Гаотона и най-важните бюрократи в цялата империя.

— Репутацията й се е разпростряла толкова широко, колкото и самата империя. Трябва да я екзекутираме, за да сплашим останалите — продължи един от тях.

— Не — чу се острият, носов глас на Фрава, председателката на арбитрите. — Прекалено е ценна. Тази жена може да се окаже нашето спасение. Трябва да я използваме.

„Защо?“, каза си пак наум Гаотона. „Защо някой, способен на такова майсторство, би използвал таланта си, за да фалшифицира чужди картини? Защо не създава собствени произведения? Защо не иска да бъде истински художник?… Трябва да разбера.“

— Да — продължи Фрава, — тя е крадец и се е заела с един наистина долен занаят. Но аз мога да я контролирам и с помощта на уменията й ще се измъкнем от неприятното положение, в което попаднахме.

Останалите замърмориха обезпокоени възражения. Жената, за която говореха — Уан Шай-Лу — не беше прост мошеник. Беше много повече. Бе в състояние да промени самата същност на действителността. Това пораждаше още един въпрос: защо изобщо си бе направила труда да се научи да рисува? Не беше ли обикновеното изкуство нищожно в сравнение с мистичните й способности?

Толкова много въпроси. Гаотона вдигна поглед към останалите от мястото си до огнището. Те наобиколиха бюрото на Фрава съзаклятнически. Дългите им, многоцветни роби блещукаха на светлината на пламъците.

— Съгласен съм с Фрава — рече Гаотона.

Останалите погледнаха към него. Намръщените им изражения сякаш внушаваха, че не се вълнуват от неговото мнение, но позите им говореха друго. Уважението, което изпитваха към него, беше потиснато някъде дълбоко в съзнанието им, но не беше забравено.

— Изпратете да доведат Фалшификаторката — добави Гаотона и се изправи. — Желая да чуя какво има да ни каже. Подозирам, че ще ни е по-трудно да я контролираме, отколкото твърди Фрава, но нямаме избор. Или ще прибегнем до заложбите на тази жена, или ще бъдем принудени да отстъпим властта си над империята.

Мърморенето стихна. Колко години бяха минали, откакто Фрава и Гаотона бяха успели да постигнат съгласие за каквото и да било, камо ли за нещо толкова спорно, колкото използването на Фалшификаторката?

Останалите трима арбитри кимнаха един по един.

— Така да бъде — завърши Фрава меко.