Стивън Ериксън
Гаснещ зрак (9)

5.

И тук тонът на разказа трябва да се промени.

Война до смърт? Своенравните приключения на азатанаите? Глупави млади и озлобени стари, вдигнете, прочее, скептично вежда и нека да се гмурнем в нелепостта на невъобразимото и невъзможното.

Няма да отрека храбростта на азатанаите, нито ще се опитвам да омаловажа значението на тяхната намеса. Драконъс не беше сам в главоломния си устрем към погибел. Въпросът, за който не остава отговор, е следният: богове ли са те? Ако да, то те са детински. Препъват се в могъществото си, безотговорни към своите повереници. Достойни за преклонение? Досещате се добре за отговора ми.

Любопитни сте, разбирам, и всъщност сте объркани от това как оформям своя разказ. В ума ви, сигурен съм, на мястото на началата му липсваше формалността на територии, брегове, намекът за един дискретен и различим свят, в който обитават митове и легендарни същества. Смея ли да предположа, че този конфликт е вътре във вас, не в мен? Дълбокото минало е свят на въображението, но смътен и неразличим със своята загадъчност. И все пак не е ли тъкмо тази загадъчност, която тъй разпалва огъня на удивлението? Но неоформеният свят е рехава среда и малко материалност може да се съгради над непознатото.

Давам ви места, твърдите скали и прашна земя, повехнали треви и изгорени лесове. Градове и лагери, руини и скромни обиталища, твърдини и манастири — достатъчно, за да се стъпи на твърда основа, достатъчно, за да се очертае драмата и с това, уви, загадъчността се отвява.

Ако ви заговорех сега за безчетни светове, блъскащи се в ефирната пустош, и може би да разположа всеки от тях като остров сред мъглите на забвението, дали въображението би се разгоряло отново? Приближете се, тогава. Островът, който е Куралд Галайн и Мъдър Карканас, допира до селения полувидими, рядко усещани, сред които загадъчността избуява. Нека разгърнем света, приятелю, и видим какви чудеса се разкриват.

Война до смърт. Своенравните приключения на азатанаите. Глупави млади и озлобени стари…

 

 

В място на вечния сумрак се простираше равнина брулени от ветрове наноси. Полузаровени в пластове сивкава ситна прах, отломките от безчет цивилизации затулваха всяка възможна гледка, достигайки до хоризонтите. Идоли на божества се присвиваха с гръб към несекващия вятър, подпрели високи дюни, които се извиваха, за да очертаят празни котловини в скутовете си. Статуи на крале и кралици стояха кривнати, затънали до бедрата в прахта, с вдигнати нагоре или изпънати като в благослов ръце. Високи гърбове на тронове стърчаха като надгробни камъни от низините. Тук-там основни стени от рухнали дворци и храмове очертаваха хребети и линии; стаи извайваха кухини и пропукани куполи се надигаха на лъскави гърбици.

Сгънал криле, азатанаят Скилен Дро тръгна по дирята, лъкатушеща през този зловещ и унил пейзаж. Полетът бе изключен, тъй като въздухът над равнината разяждаше, а да яхне високите ветрове, наситени със зърниста прах, беше твърде изтощително дори за такъв като него.

Вместо това високият изгърбен азатанай газеше до прасците през сухите безжизнени наноси, змийските му очи бяха вперени в раздрания ров, оставен от онзи, който бе минал пред него. Загадъчният му предшественик влачеше нещо, което само се хлъзгаше над дълбоките бразди, разорани от дебелите му криви крака.

Много време бе минало, откак Скилен Дро за последен път бе посетил това селение. Оттогава отломките и развалините се бяха умножили. Повечето идоли не можеше да разпознае. Много от статуите, изобразявали императори, крале, кралици и деца богове, разкриваха черти, които бяха чужди и понякога смущаваха острите сетива на Скилен. Той можеше да усети напора и притеглянето на капризните течения невидима енергия, които знаеше като Проривите, макар че не азатанаите бяха скалъпили тази дума.

Проривите носеха забравени монументи от други селения. Като плавеи, фрагментите се изхвърляха тук, сякаш единственото предназначение на тази равнина бе да служи като хранилище на пропаднали вери, изоставени мечти и нарушени обещания. Може би тя беше, както вярваха някои от родствениците му, кътчето на ума, а въпросният ум бе самата вселена.

Трудно му беше да реши дали тази представа му допада, или го дразни. Ако вселената наистина притежаваше ум, то той беше претрупан. А ако в този ум вирееха такива кътчета, то пазителят бе заспал или, може би, пиян. Тази ръка на полусъзнателност изобилстваше с разсъдливи вихрушки и въртопи, спирали от непреклонни възгледи и безмилостни представи, кръжаха и кръжаха, докато се погълнеха сами. Идеи връхлитаха и отстъпваха от канарите в потока, закъдряха се покрай тях и се разпадаха в кипящ въртоп. Не, това беше ум в зимен сън, където само смътни спомени и проблясъци на вдъхновение правеха водите неспокойни.

„Но не моят ум ще наложи ритми над космичната буря. Тази плът е неподатлива пред онова, което чака отвъд нея. Само играя с думите на други, някакъв въображаем инстинкт гъделичка гърлото ми и плюе огризките от безчет поети, които съм погълнал.

Тази равнина е безмълвна, най-вече. Тези статуи, боядисани някога, сега се накланят, обрулени и уморени. Боговете клечат и се молят за молитва, копнеят за шепот на почитание и неполучили това, биха се примирили напълно с гълъб, кацнал кротко на главата… но дори този скромен благослов им е отказан тук, в този кът на ума, този склад на Проривите.“

Успя да различи нещо напред. Здание, като че ли от камък, се издигаше над общата разруха, оградено с ниска стена. Наносите, които го обкръжаваха, изглеждаха свръхестествено равни. Скилен успя да види нещо, което приличаше на портална вишка, пищна арка с изящна каменна облицовка. Но подхождаше отстрани, следвайки дирите, които водеха към каменната стена право пред него.

Разперил жилавите си криле, Скилен плесна във въздуха и вдигна облаци прах. Плъзна се напред, издигна се по-нависоко с резки плясъци и бързо се понесе натам. Видя, че дирите продължават в двора от караулката… а там, свита на високото стълбище на входа на зданието, самотна фигура сякаш изтупваше от себе си облачета прах.

Скилен се плъзна над стената и кацна леко на пътеката. При появата му седналата фигура вдигна глава, но лицето й остана скрито под тежка гугла от груба вълна.

— Скилен Дро, не мислех, че ще дойдеш.

Все още не решил какво да отвърне, Скилен се обърна към караулката. Подмолно течение се изливаше през нея, макар пороят енергия да не раздвижваше нито зрънце прах или пясък. След миг, усетил как силата отърква люспите на челото му, страните и муцуната с острите като игли зъби, Скилен отново се извърна към къщата. Потокът профуча покрай него и потече през огромната дървена врата зад седящия на стъпалата.

Качулатият мъж може би кимна, тъй като качулката леко помръдна.

— Знам. Отговор е, един вид. — Една бяла длан посочи към къщата зад него. — Утайки. Хранилища. Бездънни сякаш. Възможности, вечно връхлитащи. Изчезват ли? Кой може да каже? Някои мисли — продължи той с разсъдлив тон — бягат от специфичното. Избягват особеното. Откъсват се и така прекъсват тайните си пътища. А реката се издува и издува все повече. Скилен, стари приятелю, какво си намислил?

— Рисковано е — осмели се да отвърне Скилен, на вълна от миризми и ухания.

Седналият закачулен мъж въздъхна.

— Предполагам. Всичко това, което предлагаш, докато си в онзи страховит поток… ще напълни ли то просто къщата, как мислиш? Начинът ти на говорене тук, изливащото се покрай мен и през тази нелепа дървена врата — думите ти: боиш ли се от тяхното безсмъртие, щом се просмучат в хоросан и камък?

— К’рул. Защо тук?

— Без причина — отвърна К’рул. — По-скоро без моя причина. Видя ли дирите? Един Строител ме намери. Аз… проучвах. — Помълча за миг, а когато продължи, тонът му бе променен, търсеше повече непринуденост. — Общо взето, пренебрегнат съм. Но не този път и не с тогова. — К’рул махна замислено. — То ме довлече тук. Е, отначало ме влачеше из двора, сякаш искаше да ме остави там, или там, или може би ей там. Нито едно място като че ли не го задоволи. Накрая ме остави на стълбището, а после? Ами, изчезна. — К’рул стана и изтупа още прах от халата си. — Скилен, може би беседата ще е по-лесна, ако не стоиш на пътя му. Този Прорив е изключително мощен, нали?

Скилен огледа двора. Забеляза петната, където Строителя беше оставял К’рул. Нямаше никакво различимо очертание в тази карта. След малко се отдръпна от каменната пътека.

— Какво чака вътре?

К’рул поклати глава. Качулката се смъкна назад от движението и откри изпито, обезкървено лице.

— Като другите, предполагам. Стаите… преобърнати. Вървиш по неравен таван, бъркотия от подпори и стръмни рампи, които водят надолу… или е нагоре? Да бродиш вътре е като да те споходят преобърнати мисли. Преобръщането на перспективата като нищо може да съдържа послание, но ми се губи.

Но Скилен едва чу думите, толкова ужасѐн беше от състоянието на К’рул.

— Какво те измъчва?

— Аа, далече си стигнал, значи. Такова утешение ли е изолацията? Прости ми за този въпрос, Дро. Разбира се, може да се намери мир в незнанието, в несъществуването, в не-чуването и в не-намирането. Мир в това да забравяш, докато за другите си общо взето забравен. — К’рул се усмихна унило. — Но все пак бих искал да знам: ако си бил, то къде? А ако не, тогава защо?

— Намерих свят в спор със самия себе си. Заблудата на разума, К’рул, е мизерно нещо.

— А тази извисена фигура, която сега ми представяш? Предрешил си се като тези… същества?

— Една от породите им, да. Играх убиеца — отвърна Скилен. — Не познават изтънчеността. Градят цивилизация на функция, на механична цел. Подтикнати са да обяснят всичко и така да не разберат нищо. Отказват художествеността. Но изкуството се крие в многото оттенъци на един свят. Отхвърлили са стойността на общия дух във всички неща. Придържат се към един цвят и обръщат внимание само на един оттенък. Рационалният ум може да играе само рационални игри: това е капанът. Но забелязах, К’рул, присъщата наглост и ирония в техния култ към доказуеми истини. — Замълча, после добави: — Те идват.

К’рул се изсмя, толкова грубо, че въздухът потрепери.

— Помниш ли, веднъж говорих за възможности? Е, направил съм дар от тях. Или по-скоро дарове. Магия, която не изисква спазаряване с такива като теб или мен. И вече се злоупотребява с тези дарове.

Скилен изчака, като сдържаше всеки мирис, всеки аромат. Имаше магия в пролятата кръв на азатанаите. Самият К’рул беше кървил до почти пълно пресъхване. Жестът беше на неуравновесен ум.

Мъжът пред него махна неопределено с ръка и каза:

— Ерастас се опитва да наложи власт над тези дарове. — Кривна глава и изгледа Скилен, после добави: — Не. Сега мисля, че власт не е подходящата дума. Позволи ми да ти предложа такава, която ти, в сегашното си състояние, би могъл по-добре да разбереш. Стреми се да наложи мириса си над моите дарове и чрез това — някакъв вид влияние. Скилен, не мисля, че мога да го спра.

— Какво още?

— Старвалд Демелайн — каза К’рул. — Драконите се завръщат.

Скилен Дро продължи да гледа втренчено К’рул, докато той не извърна очи. Загубата на кръв, толкова голяма и дълбока, беше прекършила нещо у него. Тази мисъл събуди болезнено любопитство у Скилен Дро.

— Чух твоя зов, К’рул, и ето, че съм тук. Предпочитах те като жена.

— Дните ми за раждане приключиха, за известно време.

— Но не и кървенето ти, изглежда.

К’рул кимна.

— Въпросът е кой пръв ще ме намери. Ерастас или — ако излезе от Старвалд Демелайн — Тиам? Скилен Дро, трябва ми пазител. Виждаш ме най-уязвим. Не можах да се сетя за никой друг освен теб — никой друг толкова решен да остане настрана от нашите светски грижи. И все пак, какво ми предлагаш ти? Само едно признание. Къде си бил? Другаде. Какво си правил? Залагал си капани. Все пак… наистина питам, Скилен.

— Аз съм виновен за драконите…

— Едва ли!

— … и не се боя от Ерастас, нито от който и да е друг азатанай.

К’рул отвърна на това с насмешка:

— Разбира се, че не се боиш.

Скилен не каза нищо.

К’рул поклати глава.

— Моля да ме извиниш за това, Скилен. Най-малкото, трябва да ти кажа какво е направил той.

Скилен Дро въздъхна тежко и с безразличие.

— Както желаеш.

— Ще ме защитиш ли?

— Да. Но знай това, К’рул. Все пак те предпочитах като жена.

 

 

Беше започнало с разговор, в който думите, изричани на един лек дъх, покълваха като семена, израстваха и след това узряваха в умовете на всички, които по-късно щяха да твърдят, че са присъствали. Разговор, помисли Ханако, който да осветли нелепостта на всичко последвало. Това беше проклятието сред Тел Акаи, където само мълчание можеше да спре връхлитащия потоп на онези неща, безчетни на брой, към които разбитите оцелели можеха да погледнат през рамо, да кимнат на знаците, ужасните предзнаменования и всички онези небрежни слова, хлъзнали се напред и назад.

Но мълчанието беше рядко животно сред Тел Акаи и от тази трагична истина животът на цял народ тръпнеше от хиляда рани. Разбира се, много скоро то щеше да се разкъса. Още докато той и събратята му падаха от безпомощен смях.

Твърде често сред неговата раса смехът — безхитростен и откровен — беше единствената реакция на болка и тази мисъл отново извърна Ханако към ясното потвърждение на абсурда.

Седеше на наклонената страна на една канара и ръсеше кръв от повече рани, отколкото смееше да помисли. Повдигащата му се гръд бе забавила отчаяните си хрипове. Кръвта, която беше глътнал — собствената му, — тежеше в стомаха му, кипеше като развален ейл. От другата страна на огромната канара и извън полезрението му Ерелан Крийд пореше с ножа си през дебела кожа, тананикаше тихо същата онази монотонна и немелодична гама от ноти като планински певец, разбуждащ гласните си струни, каращ звуците да се изпъват и стягат, да се огъват и звънят. Глупакът Крийд беше прочут с това, че влудяваше селските псета всеки път, щом се залисаше с някоя работа.

Ръката с ножа имаше глас. Другата ръка, която обелваше вмирисаната кожа от козината, му отговаряше със свой глас. Хлипът на отпуснат мускул и гънки мазнина образуваха влажен хор. От всички твари, известни на Ханако, само мухи можеха да танцуват на тази песен, стига да имаше достатъчно дръзки или достатъчно отчаяни, за да се осмелят да долетят в този мразовит планински въздух.

Пред Ханако, на общо взето равната тераса, която бе очертала бивака им, Ласа Руук едва сега се надигаше на ръце и колене, след като пристъпът й смях най-сетне отстъпваше. Когато вдигна глава и погледна към него, той видя блясъка на сълзи в очите й, мокрите вадички, които се стичаха през калта по закръглените й страни, и мръсната вече слуз, стичаща се от ноздрите й.

— Какво? — попита тя ведро. — Още ли няма какво да кажеш? Изявление, моля! Мигът проси за дума, ако не и две! Умолявам те, Ханако! Бяха само един-два шамара от Господаря на гнева, а ти все още си настръхнал!

— Мога само да потръпна — въздъхна той, — като виждам намушкания ти хълбок.

— Привидното ти търпение е това, което толкова ме порази — отвърна тя и прокара мускулестата си ръка по устата, за да забърше слузта и мръсотията, и те лъснаха в тънките, почти бели косми на китката й. После се вдигна и забърса назад буйната си вълниста руса коса. — Но това е проклятието на младостта в края на краищата. Сгълчи ме за нечувствителността ми, Ханако, и можем да се свием отново в познатите си роли.

Зад канарата вероломната песен на Ерелан Крийд внезапно спря. Камъни изскърцаха под краката му и след това воинът се появи, повлякъл зад себе си кожата на пещерния мечок.

— Оплакваше се от нощния студ, Ханако — рече той. — Но сега, в идващите месеци и може би години, ще можеш да се топлиш нощем… докато дъвчеш кожата на господаря, та да стане по-гъвкава.

Ласа изсумтя и се наложи да почисти носа си отново.

— Гъвкавост, която господарят добре позна. Както и кожата му. Но години ли, Ерелан? По-скоро десетилетия. Проявата на господаря тук, Ханако, е несравнима с нищо, което помня. Чудо е, че е успял да намери достатъчно голяма пещера, която да го приюти.

— Още по-чудно е, че изобщо не я видяхме — каза Ерелан, — след като е на няма и двайсет крачки над нас.

— И тъй, канарата, която щеше да скрие сутрешния тоалет на Ханако, поднесе на господаря най-мизерния дар, на самия праг на дома му. — Още докато казваше това, тя поднесе на Ханако спиращата си дъха усмивка, която вече бе впримчила трима съпрузи.

— Не съм поднасял такъв дар — отвърна Ханако. — Онзи невтасал самун сега пребивава в левия ми ботуш.

Думите му накараха Ласа Руук отново да се превие на две, смехът й бе толкова силен, че едва дишаше.

Ерелан мина покрай Ханако и плесна кървава длан на рамото на младия воин.

— Другия път като решиш да се отдалечаваш, поне си носи оръжие. Нямаш ноктите или зъбите на мечка. Все пак въргалящата се прегръдка беше хубав маскарад като за начало на тоя ден. — После тикна нещо пред лицето на Ханако и той се дръпна назад. — Ето, виж долната челюст на господаря — само дето не падна. За малко да я отпориш толкова, че да накара един дерач да се поколебае да вземе парата.

Ханако въздъхна и взе трофея. Зяпна щръкналите предни зъби, спомнил си усещането, когато бяха остъргали по черепа му. Тънките бели пръстени на гнездото на езика, изпънати в успоредни редове, бяха деликатни като морски раковини.

— Колкото до езика — продължи Ерелан, — е, имаме си закуска. — Воинът продължи напред, заобиколи проснатото тяло на Ласа Руук и се наведе до огнището. Беше затъкнал дебелия отрязан език под колана си и сега го издърпа, сложи го на един камък в огнището и той зацвърча. — На Господаря на гнева му свършиха нещата, които да каже, ха-ха.

Имаше много нещастия, които придаваха облик на живота на един Тел Акаи, но хилавите остроумия на Ерелан Крийд бяха между най-жестоките проклятия. Стигаха да задушат смеха на Ласа и тя отново се надигна, зачервените й очи се впериха в парчето месо, което вече цвърчеше на камъка, и лицето й се поотпусна.

Ханако потисна стона си и се изправи.

— Отивам да се измия.

— После ще видим какво има за кърпене — отвърна Ласа и кимна.

„Нетърпелива младеж. Да, разбирам го, Ласа Руук. При намерението ни и при това забавно решение, което така ни стъписа в този поход, мечокът като нищо можеше да ми спести пътуването.“ Ханако въздъхна отново, заобиколи покрай терасата и стигна до малкия водопад и езерцето, запълнило купела, който водата беше изровила в скалистата плитчина. Малкото му дрехи бяха вече прогизнали дрипи и той ги остави на земята, щом се съблече.

Водата беше бистра, чиста и изумително студена. Шокът от разкъсванията, покриващи повечето от тялото му, бързо отстъпи на блажена изтръпналост, щом застана под падащата вода. „Ханако, който толкова мрази студа напоследък. Толкова бързо смразен от ранния дъх на вятъра. Ханако, който някога пълзеше по замръзналите езера, какво е станало с теб? Като в онази поговорка: «Родена в планините, копнее за долините. Родена срещу морето, копнее за равнините. Родена в долината, а очите й вперени в заснежените върхове…» И тъй нататък, сякаш вече казаното никога няма да стигне до съвършенство, а брадвата вечно замахва срещу дървото, докато сипещите се листа ни погребат. Там стоим, безчувствени за трепета в ръцете ни, слепи за торта пред очите ни.

Тел Акаи, вие сте скотове сред цветя.“

Студената вода отми кръвта, забави капките, процеждащи се от раните. Гол и премръзнал до схванатите си натъртени кости, Ханако се върна при бивака.

Завари Ерелан и Ласа свити при огъня: режеха късове от опърления език. Ласа повдигна вежди, щом го видя.

— Обичам език — каза и облиза пръсти, после кривна глава. — Но все пак предпочитам истинска мръвка.

Ерелан го погледна намръщено.

— Нямаш ли други дрехи?

— Имам… няколко парцала — отвърна Ханако. — Но ми трябва шиене.

Ласа стана и пристъпи към него. Заоглежда раните, опипваше ги, стоеше твърде близо… толкова близо, че накара нещо да се забърше в бедрото й. Тя погледна надолу и си затананика тихо. После вдигна очи и вдигна и вежда.

— И най-студеният планински сняг не може да сбръчка храбрия ни Ханако. Обявявам те за здрав и без нужда от шило и черво.

— Подиграваш ли ми се? — попита той.

— Ако един белег възбужда — каза тя и отстъпи назад, — то твоите хиляда ще ти спечелят буйна страст, каквато светът никога не е виждал. Виждаш ли как едва се сдържам, млади воине? И то аз, жена с трима съпрузи!

— Искаш да ме държиш до коляното си, Ласа Руук.

Очите й се разшириха.

— Аа, сега пък! Прав си да ме кориш. Наистина си пораснал… ами, от бедрото до коляното, бих казала, че и повече.

Ерелан Крийд се засмя, но беше неуверен смях.

С ведра усмивка, Ласа го изгледа косо и се обърна.

— Трябва да вървим. Ще превърна този капризен импулс в преднамерена игра и ще тръсна юздите на двамата ми работни коня.

Намръщен, Ханако клекна до пътната си торба и извади малкото резервни дрехи, които се беше сетил да вземе. Утринното слънце вече грееше раздрания му гръб и всяка рана щипеше. Да, права беше да ги нарича „свои“, въпреки че досега нито той, нито Ерелан се беше осмелил да претендира за ласкава милувка. Трима съпрузи бяха оставени и Ласа Руук все още не беше издала някаква лакомия да добави още в нощта си под кожите. Работни коне, как не.

Извади внимателно тъканата си конопена риза, а после и гамашите от същата груба тъкан.

— Не забравяй да вземеш кожата — каза Ерелан Крийд, докато Ханако стягаше багажа си. — Воински обичай е мъжете да носят завоеванията си и да приемат дарове от Господаря и Господарките на Дивото. С това наметало, Ханако, почиташ убития.

Ласа разрита въглените на огнището, после започна да ги тъпче.

— Ваш обичай, Крийд, и на никой друг. Носите честта все едно ви приляга, макар и да се изпъва и къса от надутата ви гордост. Убитите се трупат след вас и светът им е ни повече, ни по-малко негодувание. Че дишате вместо тях. Че сърцата ви все още туптят в гърдите ви. Че се движите в плът и кръв и призраците, които ви терзаят, не са нищо за вас. Всичко това гложди душите им без покой.

Но Ерелан само си тананикаше, докато навиваше походната си постеля.

Ласа Руук се доближи до Ханако и сниши глас.

— О, вземи кожата, Ханако. Ти пребори Господаря все пак. И то въпреки липсата на приличен нощен сън.

— Щях да побягна — отвърна Ханако. — Ако ми беше дал избор.

— Казват, че страхът изяжда душата, но аз бих казала друго. Страхът яде изборите пред теб, Ханако, докато не остане само един. Господарят на гнева позна този страх.

— Появи се и видя, че съм преградил изхода му от пещерата, Ласа Руук.

Тя кимна.

— А по природа не е по-различен от нас. Ние не разбираме идеята за отстъпление. — Обърна се и загледа пътя напред и надолу. Планинският склон се спускаше надолу на стъпала до обрасла с гора долина. Блещукащо езеро се пробуждаше от издигащото се слънце в дълбокото корито на долината. — Дори този поход — продължи тя — е нелеп. — Мисълта донесе ярка усмивка на лицето й и тя се завъртя към Ханако засмяна. — Коя посока? Къде лежи смъртта, о, храбри млади воине? На изток, където слънцето се преражда всяко утро? На запад, където гасне с всеки здрач? Дали на юг, където плодът гние на клона и насекоми без отдих гъмжат по земята в ежедневния си труд да я разчленят? Или в жестокия север, където една спяща жена се буди, за да открие, че трупното влечуго е откраднало половината й тяло? Или изобщо не се буди, а лежи неизменна? Във всяка посока смъртта триумфира. Искаме да тръгнем редом с „джагъта с пепел в сърцето“. Крачим тук, за да закрачим в неговия поход там… но къде е там?

Ханако сви рамене.

— Това бих искал да узная и аз, Ласа Руук. Бих искал да видя как отговаря този джагът.

— Струва ли си тази война?

Той извърна очи към пищната долина, към сребърния резец на езерото, спомнил си разговора, който бе започнал това пътуване. Приказката, дошла на невидими криле, за един скърбящ джагът, възбунтувал се срещу смъртта, която отнела жена му, и ужасната клетва, която дошла от това. Не е ли съдбата на живите да се борят с чувството на безсилие, което идва при виждането на смъртта? Нищо ли наистина не може да се направи, нищо освен да носиш бремето, глождещата мъка, свирепия гняв? Колко дързък можеше да е този джагът, та да обяви война на самата смърт?

Имало беше подигравателен смях, сякаш всички присъстващи бяха готови да се изпитат едни други, да бият като с мечове по куража на Тел Акаи и извратеното им одобрение на една сладка, влудяваща нелепост. И все пак. Колко бързо насмешката отстъпи на онова тъмно течение в душите им, щом напомнената скръб се надигна като призраци в нощта и всеки един случай на безсилие закърви наново. И тъй, разговорът се загърна в себе си, изгубил всякакъв хумор, а на негово място изникна почернялото, овъглено ликуване. Радост, по-сладка от всяка друга. Разцъфваща възхита към бляскавата дързост на джагъта.

Много блянове се предложиха, примамливи, подканящи една душа да ги последва. Малко бяха земни. Още по-малко — изобщо възможни. Но във всеки от тях, знаеше Ханако, имаше вкус на нещо като надежда, достатъчно, за да примами човек по онази пътека, макар и само в света на желаното. Бляновете щяха да се търпят, година след година вкусът се притъпяваше от жал и се смаляваше от горчив опит, докато изрови дупки в корема. Знаеше всичко това твърде добре, макар да му се подиграваха за младостта му — откога, в края на краищата, бляновете бяха само за старите и мъдрите, които ги познаваха единствено по останалото им разочарование? Не беше ли тъкмо светът на децата който все още примамваше, както бе препълнен до небесата с блянове — блянове все още ненакълцани на ивици, все още неразкъсани или изгнили отвътре?

Смъртта е жътварят на амбицията, гълтачът на надеждата. Тъй мърмореха старите във всяко село около нощните огнища, а пламъците оживяваха смъртните маски на лицата им. Само спомени можеха да живеят в такива лица, когато нощите напред предлагаха толкова малко.

Все пак… родени с амбиция и познаващи само надеждата, децата не знаеха нищо за смъртта.

Разговори като онзи, на който Ханако бе станал свидетел в селото си, несъмнено бяха лумвали като горски пожар в поселенията на Тел Акаи, от планината до морския бряг и във всички селища на долината, сгушени между двете. Джагътът бе призовал за армия в името на една война, която не можеше да спечели.

Тел Акаи бяха дали отговора си с барабанния тътен на тежък, горчив смях, и рекоха: „Това е война, която можем да водим.“

Патосът на такова твърдение стигаше, за да те опияни. Ханако усети как онзи волен, див порив отново се надигна в гърдите му, докато премисляше въпроса на Ласа Руук. Вкусът му бе като на триумф на глупак.

— Дали си струва тази война? Тя е, мисля, единствената война, която си струва.

Смехът й бе тих, с някаква интимност, от която кожата на Ханако настръхна с потта под дрехите му.

— Ще говориш от мое име — каза тя. — В моя защита.

Той се намръщи.

— Не разбирам. Твоя защита от кого?

— Ами, от съпрузите ми, разбира се, щом разберат накъде тръгвам. — Обърна се и присви очи нагоре към планинската пътека в очакване, преди отново да го стрелне с бляскавата си усмивка. — Но хайде да ги поведем в честна гонитба! Какво ще кажеш, храбри убиецо на Господаря на гнева?

Ханако погледна към Ерелан Крийд. Грамадният воин изглеждаше стъписан от откровението на Ласа Руук.

— Проклета да си, Ласа Руук! — изръмжа той.

А тя повдигна вежди.

— Какво пък съм направила сега?

— Кой друг, ако не ти, ще усложни дори тази война — каза Ерелан.

Изведнъж разбрал, Ханако се усмихна на Ерелан Крийд, а след това избухна в смях. И като видя грейналите пламъчета на гордост в очите на воина, смехът му стана още по-неудържим.

Война на смъртта? Ами че какво сложно можеше да има в това?

— След мен, мои храбри бранители! — викна Ласа Руук. — Искам да плувам в онова езеро още преди обед!

 

 

Дори след векове, в които хаосът на любовта между тях проблясваше в диви отливи и приливи, треската на страстта можеше да ги завладее за миг. В съскаща ярост нокти дращеха дълбоко и изтръгваха люспи, които кръжаха надолу към земята. Челюсти щракаха и впиваха зъби в дебелите мускули на врата. Крилете биеха объркано и Далк Тенес, стиснал здраво, току усещаше ужасната й тежест, която повличаше и двамата към планинските зъбери далече долу.

„Любима съпруго, усетих как се изви и откъсна — щом яростта у двама ни се изтощи. Видях как се хлъзна по силно течение, намерила най-сетне тяга, която те отпрати нагоре и далеч от мен. Мигове след това, Искари Мокрас, ти беше не повече от точица, но аз все още тръпнех от твоя зной и знаех, че и ти тръпнеше от моя, затаил се в теб.

Ние сме късчета от Тиам. Нещо като деца, но твърде мъдри, за да сме деца. Гиздим се с осанката на древни, но оставаме твърде глупави, за да я съхраним. Ветровете, които яхаме — това море от безкрайни небеса, — ни държат извисени, нито много високо, нито твърде ниско. Ние сме в средата на живота си, във века на връщането назад.“

От онова отваряне на портала, от онзи внезапен порой, който беше или избавление, или призив, на който не можеше да не се отзове, Далк се беше понесъл в бесен полет, устремен да се отдалечи от събратята си. Имало беше сблъсъци, безразсъдни както винаги, докато всеки дракон се бунтуваше срещу собствената си раздробена същност. Историите и родословните линии, които ги обвързваха, по-тежки от всяка верига, по-стегнати от всяка кожа, превръщаха приятелството в треска.

И все пак той беше обладал своята любима, високо над тези планини и след седмици дебнене. А след това я беше оставил да отпадне, заситена и наранена, искаща само да заспи в някое самотно място. Където можеше да се изцери и да размисля за ръмжащото потомство изчадия, които щяха да дойдат.

Беше ли инстинкт това, тази потребност да се завладее един нов свят? Тъй че скалите и земята да тръпнат от резките им викове и да станат дом за непознатото? Или всяка страст бе равносилна на пленена в клетка душа, оглушала от собствения си хаотичен глас? Инстинктите можеха да компенсират орда от съжаления и Далк все още не можеше да реши що за вкус ще придобие това деяние. Гласът в ума му беше говорил за някой друг и този друг беше самият глас. В кръжащ диалог на безкрайно убеждаване цели селения можеше да бъдат погълнати, обгърнати, очертани със заблуди и така — присвоени.

„И все пак, въпреки всичко това, вратата на клетката не се отваря.

И тъй, ние владеем каквото сме владели винаги, и всяка граница отвъд границите на черепа ни е само илюзия. Виж само как се бием за тях. Виж как умираме за тях. Не величие изпълва гробищата, а извъртане.

Ние сме нови в този свят и въпреки това нямаме какво ново да му предложим.

Очите ми ме водят, от едно познато място на друго, но не мога да се спася от мястото между очите ми, тази клетка на самия мен и тези думи… тези безкрайни думи!“

Бягство или призив. Въпросът тепърва щеше да се реши. Магия гореше ярко в това странно селение, но течеше необуздана. Течения връхлитаха безпосочно, сблъскваха се без цел.

В съскаща ярост нокти дращеха дълбоко и изтръгваха люспи, които кръжаха надолу към земята. Челюсти щракаха и впиваха зъби в дебелите мускули на врата. Крилете биеха объркано и стиснал здраво, току усещаше ужасната й тежест…

Щеше да ловува отново.

„Ще направя тази магия моя.“

Скоро след това, щом се понесе на високите ветрове, издигащи се от зъберите на планините срещу западното море, Далк Тенес улови миризмата на прясно пролята кръв. Обърна се, зави и пое по ленива спирала надолу към земята. Изчерпването на страстта носеше свиреп глад.

 

 

— Нещо вещерско има в мълчанието на една съпруга — каза Гарелко.

— Беше съблазънта на още няколко мига в леглото — отвърна Раваст и кимна. — Забравила ли ни е тя? Градината ли плевеше, забравила как се проточи утрото? Защо осъжда този сън — тъй радостно откраднат — с проклятието си, което е нашата вина? Бях неспокоен в дрямката си.

Татенал се изсмя зад Раваст.

— Но не дотолкова, че да отвориш и едно око! Да се огледаш, да се зачудиш, да трепнеш от студеното огнище, да чуеш — с нарастващ ужас — хъркането на Гарелко.

— А, с него съм свикнал — каза Раваст. — Не е по-дразнещо от твоето зверско пухтене. Все пак това, което казваш, е съвсем вярно. Отхвърлихме признаците, че нещо не е наред.

— Съпрузите живеят под този облак с непрестанен трепет — каза Гарелко, щом поведе малката група надолу по стръмната камениста пътека. — Като по замръзнало езеро, ледът под нас е с неизвестна дебелина. Като по горска пътека, с миризмата на котка наблизо, където всяка трънка бляска с котешки очи към превъзбуденото ни въображение. Като на ръб на стръмнина, със злокобната сянка на някое крилато чудовище, плъзгаща се над нас.

При това последно наблюдение Раваст изсумтя тежко.

— И продължаваш за това — събитие, което нито аз, нито Татенал видяхме. Небето беше ясно, утрото свежо и ако наистина е имало някаква сянка, то някой кондор ще да е сбъркал темето ти с гнездо на съперник. Но при по-внимателен оглед сянката, която те е стреснала — умната птица, не е видяла яйца, заслужаващи някакво внимание.

— Ние сме мъже — изсумтя Гарелко. — Яйцата са за чупене.

— Ние сме съпрузи — поправи го Татенал. — Яйцата са да ги дръгнеш.

— Така си е — въздъхна Раваст.

— Говорех за вещерството в мълчанието на една съпруга, мои изтерзани братя. Не сте ли я виждали как стои на вратата, с гръб към вас? Не са ли потрепервали коленете ви, докато умът ви подскача като скакалец назад през деня — или беше миналата седмица? Как сте могли в сляпото си блаженство да й нанесете някоя обида?

Раваст сви рамене.

— Сърцето, съмняващо се в собствената си любов, ще къкри и в най-кроткия сезон. Коремите ни куркат вече от месеци.

— Пак ли за това, Раваст? — Татенал плесна Раваст по рамото — онова, на което не беше окачена острата бойна брадва. — Любовта й към нас си е отишла. Стоновете ти ще направят плъст от шепа въ̀лна и ще задушат същата тази ценност, от чиято смърт се боиш.

— Ще ми се да не беше споменал въ̀лна — отвърна Раваст с ръмжене. — Стап малко прекалено охотно обеща, че ще се грижи за стадата ни. Не вярвам на този човек.

— А когато тя стои до теб — подхвана отново Гарелко, — но не казва нищо? Това ли е топлината и утехата на близостта? Ще се къпем ли в нейния миг на сантиментална щуротия? Онова ревящо невъзможно мигновение, когато тя забравя всяко наше минало престъпление? С мълчанието си тя владее зверилница от власт. Колкото до мен, ами, бих предпочел камшика на думите й, тирадата на гнева й, трясъка на грънци по черепа ми.

— Ти си едно пребито псе — каза Татенал и отново се засмя. — Гарелко, първият от съпрузите й, първият в постелята й. Първият, който ще запърха и ще се присвие пред най-лекия ветрец на недоволството й.

— Хайде да не говорим за ветровете на недоволството й — предложи Раваст.

— Защо не? — попита Татенал. — Тема, която тримата можем да споделим в изблик на взаимно съчувствие! Същинското проклятие на нашия съюз е нейната любов към готвенето, толкова обезсърчаващо несъответна на таланта й. Не сме ли яли по-добре тези три нощи по дирята? Нали за това никой от нас не е предложил да забързаме крачки и да я догоним? Не се ли наслаждаваме, всъщност, на великолепието на добре приготвена вечеря? Стомахът ми е твърде преситен, за да лъже, и, ох, колко спокоен е точно сега!

— Жените — каза Гарелко — трябва да се държат настрана от всяка кухня. Ентусиазмът на съпругата ни е това, което я поддържа слаба, когато по-добре е да се валя в тлъстина, с мас, лъснала на меките й устни.

— Ха — изръмжа Татенал. — Дори Ласа не може да понесе твърде много от сготвеното от Ласа. Това не е нищо друго освен нейния заговор, който гарантира изящния й вид. Тук си прав, Гарелко. Ако изобщо я хванем, ще променим правилата. Ще я вържем и ще я държим окована много далече от кухнята. Ще й дадем свястна храна и ще гледаме как дебелее под грижите ни.

— Изглежда достойно отмъщение — съгласи се Раваст. — Ще се закълнем ли за този курс на действие?

Гарелко спря на пътеката и това принуди другите двама да направят същото. Той се обърна рязко към тях и ги изгледа презрително.

— Чуйте се само, храбри палета! Клетва, как не! Курс на действие! Че с такава решимост ние тримата бихме могли да отблъснем хиляда връхлитащи джеларкани. Но виж как погледът й се плъзга по нас и всичката решимост се разпада като добре изпечен пай! — Завъртя се отново и продължи напред, като клатеше глава. — Куражът на съпрузите е правопропорционален на близостта на съпругата.

— Не е нужно да е така, Гарелко.

— Ах, Раваст, ти си глупак. Как е нужно да са някои неща изобщо не важи пред това как са. Оттам — сервилното ни поведение, тревожните ни разсъждения, плашливите птици на очите ни.

— Да не споменаваме оскубаната ти коса.

— Определено и това, Татенал. И е чудо, че ми е останала поне малко.

— Не толкова чудо, колкото кошмар. По-хубавичък ли беше в младостта си, Гарелко? Така трябва да е било, след като все още чакам да видя единствен миг на жалост в съпругата ни.

— Преди брака — каза Гарелко — бях желан на длъж и шир. Привличах погледите и на майки, и на дъщери. Дори нашият крал мъжелюбец не можеше да се сдържи да не ми пусне ръка — а кой сред нас би могъл да отрече, че има око за красиви мъже?

— Той е късметлия — измърмори Раваст. — Или поне беше. Прочути любовници никога не бива да остаряват прекалено. По-добре да умрат от пръснати сърца, с мятане на гъвкави крайници и капещи масла. Такива лебеди се тътрят в мизерия.

— И още се перчи, и така ни смущава всички — каза Татенал.

Гарелко махна пренебрежително с ръка.

— Съдбата на всеки застаряващ крал. Или кралица, впрочем. Или, за да сме честни, на всеки герой.

— Ба! — възрази Татенал. — Това е съдбата на всеки млад, който престава да е млад. Тъй че е съдба на всички ни.

— И това ли терзае сега съпругата ни? — попита Раваст. — Толкова ли я плаши загубата на дивата й красота, че й се ще да накара смъртта да замести остаряването?

— Самоубийствено непокорство? — разсъди Татенал зад Раваст. — Има определен чар в това.

— Чар и Ласа Руук не се връзват добре — каза Гарелко. — Небрежни изблици на страст? Да. Съблазън и обещанието за мъжки разпад? Разбира се. Манипулация и внезапно отмъщение? Абсолютно. Онази усмивка и онези очи, които могат да накарат дори крал мъжелюбец да потръпне? О, виждали сме ги самите ние, нали? Ами, не си представям…

В този момент Гарелко заобиколи острия завой на пътеката и гледката пред него замрази думите на езика му. На стъпка зад него Раваст погледна нагоре и спря.

Пред тях, на една широка издатина, чудовищно влечуго ядеше грамаден кървав труп и сега вдигна глава и ги изгледа. Зверският му съсък опръска тримата Тел Акаи със ситна мъгла от кръв.

Щом дългият врат на съществото се изви и главата се извиси, Гарелко издърпа обкования си с желязо кривак, стегнат на гърба му, и скочи напред.

Челюстите на влечугото се разтвориха широко и главата връхлетя отгоре.

Гарелко отскочи настрани и заби края на кривака си в дясното око на чудовището.

То изрева и дръпна главата си назад.

С бойна брадва в ръцете, Раваст затича нагоре по стръмнината, за да набере височина. Видя как съществото замахна с огромната си ноктеста лапа и се хвърли от склона. Острието на брадвата посече между два пръста, вряза се през стегнатата плетеница от жили и след това дълбоко между костите.

Ужасено, съществото залитна назад, като изтръгна брадвата от ръцете на Раваст, и се превъртя върху леша, с който се хранеше. Ребрата на леша се скършиха като съчки.

Татенал се втурна между Раваст и Гарелко, развъртял двуръчния си меч, и посече дълбоко мятащото се ляво бедро на чудовището.

То се затъркаля надолу и се натресе в една канара. Сблъсъкът я надигна и я отпрати надолу от издатината. Миг след това чудовището я последва и изчезна от поглед, последно видяха люшкащата се дълга опашка. Грохот разтърси земята, когато канарата се стовари далече долу.

Последва рязък, гръмовен звук и тримата видяха как съществото се понесе на широките си криле и се плъзна над горския покров. Полетът му беше нестабилен, тъй като главата му бе странно килната настрани. Брадвата на Раваст блестеше ярко на слънчевата светлина, вклинена между ноктестите пръсти.

Татенал вдигна меча си, за да покаже на другите трите люспи, полепнали по острието.

— Добре, Гарелко — каза Раваст. — Не са просто сенки.

— Ласа е лагерувала тук — заяви Гарелко, след като огледа издатината. — Вижте как е разритала въглените на огнището, също както го прави у дома. Навиците на съпругата ни оставят диря, за която не ни трябва хрътка да я проследим. — Стегна отново кривака на гърба си и тръгна надолу по пътеката. Другите го последваха.

— О, не — продължи Гарелко, — както казвах, малко чар има в скъпата ни съпруга. Гибелна съблазън? О, да. Онази възбуждаща до хленч извивка на бедрото й, когато седи със сгънати крака, толкова неустоима покана за мъжка ръка! Как бихме могли да отречем това? А какво да кажем за…

Разговорът продължи, докато тримата съпрузи вървяха надолу към леса.

Наближаваше пладне.

 

 

— Моите съпрузи май изобщо не бързат — каза Ласа Руук, — и затова ще платят скъпо. Не съм ли достатъчно възбуждаща? Достатъчно привлекателна? — Доближи се до Ханако, докато раменете им се опряха. — Е?

— Разбира се, че си, Ласа, че и повече — каза Ханако, докато се мъчеше да задържи очите си на пътеката.

— Разбира се — продължи тя, — те са ми сърдити, и с основание.

Ерелан зад тях се обади:

— Ти дори не им остави бележка.

— Ах! Не мислех точно за това, честно казано. Вече три пъти едва не подпалих дома ни. Има едно безгрижно дяволче в мен… о, не гледай толкова стъписано, Ханако! Ще си призная слабостите си, все едно колко мили и привлекателни може да са! Все едно, дяволчето също има нерви и всяка нощ двамата с него трябва да гледаме — всяка нощ — как тримата ми простаци съпрузи се тъпчат с мизерното ядене, което съм им сложила на масата. Никакъв вкус ли нямат?

— Трябва да имат — възрази Ерелан, — щом се ожениха за теб!

— Ха-ха! Хвана ме натясно. Тогава ще го кажа така: в годините след светлите им мигове на ясна преценка те са се оставили да затънат в тъпа нечувствителност, в блудкаво користолюбие. Небцата им са като на кучета, грухтенето им е като на прасета… чудно ли е тогава изобщо, че дяволчето ръмжи и рита въглените, докато чергите не затлеят?

— Каква е причината за това твое отмъщение? — попита Ханако.

Тя го бутна с рамо толкова силно, че той залитна.

— Нищо не знаеш за брака ти, девственико!

Ерелан се изкиска и Ласа му изръмжа:

— И ти! Воинът, който носи всичко, което завладее! Къде е жена ти? Какво? Ничия ръка никога не ти е махвала подканящо? Как тъй ние, гъвкавите отражения, не сме изпоприпадали в отговор на вялото ти мъжество? Бляскавата ти гордост и гниещите трофеи, които си накичил по себе си?

Ханако не посмя да погледне назад, за да види ефекта на тирадата й върху Ерелан Крийд. Беше благодарен, че вече го е оставила на мира.

— Остроумието ти е песен за ушите ми, Ласа — каза Ерелан. — Затова се засмях.

— Не си срещал остроумието ми — предупреди го сопнато Ласа. — И би трябвало да благодариш на древните скални богове за това. — Извърна се отново. — Ба, имам нужда от баня. Ханако, мили младоко, като стигнем до езерото — освен ако не е било само мираж, предназначен единствено да терзае нуждата на една жена от приличен тоалет — би ли поглезил тялото ми със сапун и мазила?

— А съпрузите ти?

— Ами, те не са тук, нали? О, не! Глупаците вероятно са много далече назад по дирята, която им оставих. Берат къпини, навярно, с насинени устни, докато дрънкат безкрайно за всичко и нищо. Или са си намерили място да лежат на слънце — както правят често, когато пазят стадата. Като си помисля, въобразяват си, че не мога да ги видя горе по хълмовете! Аз имам най-острите очи, Ханако. Най-острите! Те са лениви и самодоволни, мърляви и мързеливи.

— Е, значи ще те обслужа при езерото — каза Ханако.

Тя го бутна отново с рамо.

— Наистина ли?

— Дразниш ме неоправдано, Ласа Руук.

— Дразня само онова, дето се крие в теб.

— Чудно ли е изобщо, че оставам нащрек?

Тя махна с ръка.

— Ще подмина дързостта ти, Ханако от Стръмнините, Убиецо на Господаря на гнева. Съпрузите ми живи да гният. Аз ще си взема любовник, напук и на тримата. Бих могла теб да избера, Ханако, какво мислиш за това?

— Разбирам, че ме очакват три смърти, след като явно умирането ми веднъж няма да е достатъчно.

— Какво? О, те ли? Помисли над това малко повече, момченце. Те вече знаят, че пътувам с компания — о, Ерелан не би им дал повод за ревност, след като единствената му любов е воинската суета. Но ти, Ханако?! Млад, чаровен, и не си ли най-високият храбрец в селото? Най-силният? Не отпра ли тази сутрин долната челюст на Господаря на гнева? А после прекърши врата му? Не, скъпи кандидат-любовнико, май дори ти не можеш да подпалиш огън под краката им. Но виж — блясък ли е онова напред, през онези клони? Слънцето не е ли точно над нас?

— Няма как да…

— Шшт! Благословена съм да преживявам синхрон в живота. Съвършенства се срещат където и да направя своя остров. Усмихни се сладко и покажи сигурни ръце в разтриването на сапун и масло, Ханако, и бих могла да ти позволя да повървиш на моя бряг.

„И да повърна там като полуудавен.“

— Боя се, че езерото ще е толкова студено, колкото беше и потокът.

— Предизвикателство към мъжеството ти, значи. — Малко след това тя спря и вдигна ръка.

„Група напред? Е, езерото изглежда прилично. Може би Бягащите псета са си направили лагер на брега му.“

Ерелан се приближи до тях, след това смъкна боздугана си с дългата дръжка и тръгна напред, ниско приведен.

Ханако се обърна към Ласа Руук. Погледите им се срещнаха и тя завъртя очи. Застъпваха предпазливо след Ерелан Крийд.

Горската пътека свърши десетина крачки напред, запушена от стена ниски балвани, затрупани с наноси от силни порои. Ерелан се беше изкатерил по този вал и надничаше през рехавата завеса голи клони. В езерото точно пред него нещо се мяташе в плитчините и ако можеше да се съди по звука, беше голямо.

Ханако посегна за бащиния си меч — който глупаво беше оставил в постелята си, когато бе тръгнал за сутрешната си среща с Господаря на гнева. Измъкна го от ножницата и огледа затъпеното му нащърбено острие. Историята на това оръжие говореше за поредица от провали. Нищо чудно, че се бе поколебал да го извади.

Ласа Руук отпусна длан на раздраната му подута ръка.

— Остави това за Ерелан — прошепна му. — Виж как с радост се натоварва сам.

Доближиха се и застанаха до спътника си. През плетеницата клони на храстите пред Ханако се очерта туловището на крилато люспесто чудовище. Беше свило единия си преден крайник до туловището си и кървеше от едното бедро, докато се тътреше тромаво в плитчините. Грамадната глава в края на дългия му жилав врат се клатеше и се кривеше на една страна.

Нетърпеливите думи на Ерелан излязоха на шепот.

— Сляпо е с дясното око. Чакам само да тръгне към брега.

— Защо не го оставим на мира? — попита Ханако.

— Виждаш ли оная брадва — там на брега? — изсумтя Ерелан. — Измъкната от оня преден крак?

Ласа ахна.

— Олеле! Брадвата на любимия ми Раваст!

— Виж и кръвта по муцуната му — продължи с ръмжене Ерелан. — Съсиреците между зъбите му!

— Съпрузите ми са били изядени, и не от мен!

Ерелан внезапно се надигна.

— Този воин отмъщава за теб, Ласа Руук!

Метна се на една канара, след това скочи на каменистия нанос и се втурна напред.

Чудовището, което шляпаше във водата, не чу нищо. Сляпото му око беше извърнато към брега, тъй че изобщо не видя свирепия щурм на Ерелан.

Тежкият боздуган се стовари върху главата на звяра. Ударът се оказа достатъчно силен, за да разбие костта до окото, широката скула и едната страна на черепа.

Кръв швирна от ноздрите на съществото и то залитна замаяно.

Ерелан удари отново, този път високо отгоре и право върху плоското теме. Боздуганът потъна дълбоко в черепа, спрян само от обкованата с бронз дръжка. Издъхващият звяр се люшна на една страна и избълва дебела струя кръв. Краката му заритаха колебливо, щом Ерелан изтръгна боздугана. Воинът се изкатери по гърба на чудовището, стъпи на рамото му и замахна за трети път. Пукотът на костите на врата беше рязък и отекна над езерните води.

Съществото се свлече треперещо и издъхна.

Ханако и Ласа излязоха на каменистия бряг тъкмо когато Ерелан извади ножа си за кормене и го заби в гърдите на трупа.

— Търси сърцата — каза Ханако. — Според воинските му…

— Побрал е в себе си всяка мъжка треска — каза Ласа Руук с горчивина. — Странностите му ни смразяват. Съпрузите ми! — Падна на колене до брадвата. — Раваст, толкова млад, толкова свеж за леглото ми! Виждам яростта на вашата битка! Храбростта на упорството ви! Кой от вас първи скочи в пастта на изчадието? Гарелко, твърде муден както винаги, твърде стар, кокалите му вече пукаха! Татенал! Отметна ли назад главата си звярът, за да те глътне наведнъж? Като парче месо? Като риба в гърлото на чапла? А ти мърмореше ли недоволно както винаги? О, как сърцето ми скърби! Раваст!

Ерелан — вече беше изрязал дълбока дупка в кървящата гръд на съществото — изръмжа победоносно, докато се мъчеше да изтръгне огромна плувнала в кръв грамада от мускули, която все още тръпнеше.

— Виж, държа първото! Ха!

Скочи на чакъла, вдигна сърцето високо над главата си, отвори уста и остави капещата кръв да потече по лицето му и да я напълни.

Лицето, което извърна към Ласа Руук, беше ужасно.

— Аз съм твоят герой, Ласа…

И изведнъж очите му се разшириха сред море от червено.

— Искари Мокрас! Арак Рашанас, моят безчестен брат, те иска с неистова страст! Аз го преследвам! Твърде много обиди, твърде много измени! Смачкани яйца правят пътека към високото ти гнездо! Оставя те да копнееш и да се съмняваш в силата на моето семе! Ще го убия! — Ерелан се надигна, сърцето на звяра падна от ръцете му, той залитна и стисна главата си с ръце. — Взех я отново, Арак Рашанас! Тя ще донесе моето потомство в този нов свят! Родени са с омразата към теб в сърцата си — в това се заклевам!

Залитна във водата.

— О, този огън! Тази болка! Латал! Майко! Изцери ме!

Падна като в несвяст и водите го покриха в мътилка от кръв.

Ханако се хвърли в ледените плитчини. Стигна до Ерелан и го надигна… и с ужас видя розовата вода, бликнала от отпуснатата му уста. Раните на Ханако се отвориха наново, докато извлече Ерелан на брега.

Ласа не беше помръднала — беше все така на колене пред брадвата на Раваст. Погледна задъхания от усилие Ханако и попита:

— Мъртъв ли е?

Ханако не знаеше какво да отговори, тъй че превъртя мълчаливо Ерелан на една страна. Притисна длан до шията му и усети глухо тътнещите панически удари на сърцата му.

— Жив е, но се боя, че гърдите му ще се пръснат, Ласа!

Ерелан се сгърчи в спазъм. Ботушите му изритаха и изровиха бразди в чакъла. Ръцете му замахаха слепешком и избутаха Ханако настрани. Воинът се превъртя на гръб, опули очи и зяпна в небето.

— Тя пее името ми… в болката вътре в нея… моята обич пее името ми!

— Какво значи това? — попита Ханако. — Ерелан?

— Далк!

— Ерелан!

Живот блесна в очите на Ерелан и те изведнъж се впиха в Ханако. Страх и ужас се бореха в този дивашки поглед.

— Ханако! — прошепна той. — Аз не съм сам!

 

 

Раваст дремеше на слънцето, с пълен с диви плодове корем. Бяха на една поляна, която бяха зърнали край пътеката, където лежаха разпръснати огромни каменни плочи, следи от някой паднал храм навярно, или изровени останки от плячкосана гробница. Все едно. Обедното слънце къпеше поляната със сладка топлина и мъките на света изглеждаха далечни.

Татенал се шляеше из менхирите, а Гарелко хъркаше на каменното си легло.

— Раваст, обявявам тези за азатанаи.

— Очарователно.

— Ти все още си твърде млад — каза Татенал. — Нищо от дълбочината на древността не може да се намери в скимтящото кутре, каквото е душата ти. Докато аз, който съм познал множество окаяни десетилетия — не толкова много като Гарелко, несъмнено, — аз, прочее, съм израснал до проумяването на нашия мимолетен живот посред този мачкащ, тъпчещ, едва тътрещ се ход на безсмисленото време. Казах ли безсмислено? Да, и се вслушай добре, Раваст.

— Думите ти са като песен, унасяща това дете в сън — каза Раваст.

— Като птица пърха мъдростта ми около черепа ти, отчаяна, че изобщо ще намери път навътре. Азатанаите са изключително древен народ, Раваст. Загадъчен също. Като чичо, който се облича странно и няма нищо, което да ти каже, но ти намига разбиращо от време на време. Да, те може да са влудяващи в своята загадъчност и такъв един разбиращ поглед безсловесно би ни разказал за чуждоземни приключения и видени гледки, които да отнемат дъха на по-низшите.

Раваст примига срещу слънцето, надигна се и присви очи към Татенал. Той седеше на един долмен и с показалеца на дясната си ръка проследяваше непознатите думи, изваяни на каменната повърхност.

— Говориш за Канин Трал…

— Който след това замина отново! Години минаха вече, откакто за последен път сме го виждали или знаехме местонахождението му. Но сега, най-сетне, вече ми е все едно. Той просто послужи като дразнещ пример. Говорех за азатанаите и тяхната обсебеност от камъка. Статуи, монументи, каменни кръгове, гробници със зали — винаги празни! — а тяхното безумство стига още по-далече, Раваст! Каменни мечове! Каменна броня! Каменни шлемове, които ще вършат работа само на каменни глави! Предполагам, че те и серат камъни…

— Е, виждали сме достатъчно подозрителни камъчета по тая пътека…

— Подиграваш ми се, но ти казвам, няма нито едно място по целия свят, което те да не са видели, да не са проучили, в което да не са се намесили. Джагътите бяха прави, като прогониха онзи, когото намериха, че се крие между тях. Може би си мислиш, че ние, Тел Акаи, сме неуязвими, но няма как да се разбере дали някой азатанай не се крие сред нас — избират си плътта, която да носят, знаеш ли…

— Е, това са глупости, Татенал — каза Раваст, отпусна се отново на гръб и затвори очи. — Ако бяха както казваш, нямаше да са смъртни — щяха да са богове.

— Богове? Ами, защо не? Ние почитаме скалите богове…

— Не, не ги почитаме. Само ги обвиняваме, когато нещата се объркат.

— А когато сме благословени с късмет им благодарим.

— Не. Когато нещата вървят добре, поздравяваме себе си.

— Ох, цинично дете, този свеж свят толкова ли те отегчава? Изтощен ли се чувстваш, след като разкриеш всичките истини на света? Ще плъзнеш ли вяло преситеното си око над всички глупци, чиято компания си прокълнат да изтърпиш?

— Подиграваш се на търпимостта ми. Само младежката ми жизненост ме поддържа.

— Азатанаите са построили това само за да го съборят — дори Тел Акаи не би могъл да бутне така тези камъни, да ги изкорени така. Виждам около нас ехото на стара ярост. Доколкото знаем, самите наши скали богове са били азатанаи.

— Значи е добре, че сме загубили вяра.

— Тя не е.

Раваст се намръщи и се надигна.

— Бих казал обратното! Не вяра кара някого да гледа към смъртта и само към смъртта. Това, ако не друго, е пораженчество. Падение. Няма да се намери глупак, който би почитал смъртта.

— А, но тя върви не за да коленичи пред Господаря на Каменните купчини, а за да воюва срещу него.

— Все едно да бие по планински склон.

— Точно така — отвърна Татенал, загледан в отломките наоколо.

— Никакъв азатанай няма да има в компанията на джагътите — каза Раваст. — Подозирам не повече от шепа глупаци. Други джагъти, обвързани само от някаква вярност към скърбящия си брат. Може би няколко Бягащи псета, жадни подвигът им да бъде възпят. И ние, Тел Акаи, разбира се, за които такъв призив е твърде скандален, за да му се откаже.

— Отказахме.

— В името на стадата, които да пазим, градините, които да копаем, мрежите, които да плетем. И все пак, Татенал, виж ни, тук, по тази диря.

— Следваме я, за да си я върнем. С оръжия на разума ще я убедим…

— Ха! Идиот! Тя само е отпуснала каишките ни и има търпението на господарката. Виж ни тук, как си играем на свобода! Но скоро ще тръгнем отново по тази диря и тя ще ги стегне отново.

Гарелко извика нещо. Обърнаха се към него и го видяха как рязко седна и се ококори.

— Ах! — извика той. — Сънувах дракон!

— Не беше сън, глупако — рече Татенал. — Срещнахме дракон тази сутрин и го прогонихме.

Гарелко примижа към Татенал.

— Тъй ли? Значи всичко беше истинско?

Раваст зяпна Татенал.

— Онова дракон ли беше?

— Че какво друго да е?

— Ами… не знам. Гигантски гущер. Крилат. С дълъг врат. Змийска опашка. И люспи…

Другите двама съпрузи го гледаха безизразно. Раваст се намръщи и измърмори:

— По описание всъщност сравнението е уместно.

Гарелко изпъшка и се протегна.

— Това сливане на сънища и истина ме дразни. Доколкото знам, още не съм се събудил и проклятието ми е да видя как вие двамата ме терзаете дори в дрямката ми. Дано да дойде ден, когато сред Тел Акаи се раждат толкова момичета, колкото и момчета. Тогава един съпруг ще може да стои сам, лице в лице с жена си, и ще има мир и вечна радост на света.

Татенал се засмя.

— Глупости дрънкаш, Гарелко. Тайстите сключват такива бракове и не са по-щастливи от нас. Проклятието на сънищата ти те кара да копнееш за лудостта, която те са възприели.

— Тогава ме събуди, моля те.

Раваст въздъхна и се смъкна от плочата.

— Усещам как каишката се изпъва, а бой с камшика не би ме зарадвал.

— Отдавна не си бит хубаво — каза Татенал.

— О, хайде стига.

Тримата приготвиха отново багажа си, а междувременно Раваст отново си припомни за изгубеното си оръжие. Срещу дракон, ни повече, ни по-малко. Малцина изобщо щяха да му повярват, а уверенията на двамата му колеги по брачно ложе нямаха голяма стойност. Тъй или иначе, беше неприятна мисъл, това доказателство на стари легенди и полузабравени сказания.

Изчерпали за момента думите, мълчаливо продължиха спускането си.

 

 

— Имам нужда от съюзници освен теб.

Скилен Дро погледна тътрещата се до него загърната фигура.

— Ще намериш малцина.

— Има едно разяждащо море, есенцията на което е хаос.

— Знам го.

— Маел не го иска — каза К’рул. — Всъщност никой от нас не го иска. Ардата бе решила да слезе там и обмисляше пътуване в дълбините му. Има известен риск.

— Сама ли е?

К’рул се поколеба, после отвърна:

— Не мога да съм сигурен. Ардата пази ревниво владението си. Мисълта ми е, че бихме могли да се позовем на това нейно собственичество.

— Аз ще те защитя, К’рул. Но не сме съюзници. Ти глупаво си се направил уязвим.

— Ясно.

— Това ще й го изясня.

— Разбрано, Дро.

Вървяха по ръба на огромна яма. Стръмните й стени бяха напукани, разбити като от ударите на някакъв гигантски чук. По прашното дъно на кратера се виждаха кристални издатини, които блещукаха със синкава светлина. Стръмна рампа беше прорязана на противоположната страна на стръмнината и завиваше, докато се изгубеше от поглед, някъде срещу ръба, който заобикаляха. Оттук Скилен Дро не можеше да види къде води рампата. Имаше някаква странна променливост в размерите на тази яма и в пейзажа, който я обкръжаваше. Обикаляха покрай нея вече от доста време.

— Кариера ли е това, К’рул?

— Строителите, предполагам. Те, както ми казват, са стрили цели светове до чакъл, оставяйки ги вечно да кръжат на облаци около слънцето — не нашето слънце, трябва да се предположи.

— В тази яма няма Прориви. Въздухът й е застинал. Никаква енергия не е останала в нея. Да се спуснем, К’рул, значи да умрем.

— Нямам отговори за начинанията им, Дро, или за това как прилагат силата си. Къщите, които градят тук, изчезват скоро след завършването им.

— Само за да се появят отново някъде другаде, като пораснали от семена.

— Нещо ги подтиква да правят каквото правят — каза К’рул и замълча, за да се изкашля. — Или всъщност някой. Това поне е общото между нас и Строителите — загадката на произходите ни. Дори силата, която ни е хвърлила на света, за да намерим плът и кост, като че ли е отвъд познанието ни. Винаги ли сме били? Винаги ли ще бъдем? Ако да, с каква цел?

Скилен Дро помисли известно време над думите на К’рул.

Продължиха под сумрачното небе. Крачката им беше бавна, тъй като на К’рул сякаш не му беше останала много сила. И да капеше все още кръв от жертвоприношението му, алените капки не обагряха тези прашни наноси. Не, кървяха някъде другаде.

— Тъкмо липсата на цел ни тласка напред, К’рул. Усещаме отсъствие и се стремим да го запълним. Липсва ни смисъл и се стремим да го намерим. Несигурни сме в любовта и я изповядваме. Но какво е това, което изповядваме? Дори един облак прах ще се стегне един ден и ще направи нещо като свят.

— Тогава, Скилен, ако те разбирам, единственото, което имаме, са нашите убеждения?

— Строителите правят къщи. От натрошен камък строят къщи, сякаш за да дарят безредния свят с ред. Но, К’рул, за разлика от теб, аз не съм убеден. Кой, в края на краищата, е разбил камъните? Мисля, че Строителите са наш враг. Те не са съставители на разумност, нито дори на ред. Къщите им са построени, за да побират. Те са затвори — Строителят, който те е домъкнал в онази къща, е искал да те окове към нея, в двора й, толкова съвършено затворен от онази каменна стена.

К’рул спря и извърна Скилен към себе си. Една бледа ръка бръкна в сянката на качулката, сякаш К’рул се чукна с пръсти по челото.

— И все пак не успя.

— Може би все още си твърде силен. Може би къщата все още не е била готова за теб.

— Имаме родственици, които почитат такива къщи.

— Липсва им смисъл и цел и се стремят да ги намерят. В подредбата на камък — изненадва ли те това, К’рул? Наши деца ли са Строителите, или ние сме техни? Ако сме просто поколения, едното предшестващо другото, тогава кой от нас се е отклонил от нашата цел?… Строителите градят светове на отрицание, К’рул. Въпросът, който трябва да зададеш, е следният: за какво са предназначени те? А от него следва: наша задача ли е да им се противопоставим? Или просто да гледаме и да осъждаме ентропията, която е техният паметник?

К’рул мълчеше.

— Почитание? Само глупак почита това, което вече е неизбежно. Ако ме интересуваше — ако смятах, че това би се оказало ефикасно, бих казал на нашите родственици следното. Вашето преклонение е безсмислено. Вашето обожаване целува един череп и когато коленичите, има само прах. Вашата вяра е в един бог без лице.

К’рул отново прокара длан над скритото си лице.

— Скилен Дро, наричаш ме глупак, и с право.

— Какво вдъхнови твоя дар, К’рул?

— Има ли значение?

Скилен сви острите си изпъкнали рамене.

— Все още не мога да кажа.

К’рул въздъхна и продължи напред и след малко двамата отново крачеха един до друг по безкрайния ръб на кратера.

— Търсех нарушаване на правилата, Скилен. О, знам, какви правила? Ами, изглежда — струва ми се, — че те съществуват. По-важното, те не ни отговарят. Погледни добре всеки от нас. Нас, азатанаите. Нашите навици, нашите склонности и предпочитания, и как те служат на нуждата ни да различаваме всеки от нас от другите. Но правилата ни предшестват, както причината предшества следствието.

— Някои неща наистина споделяме — продължи той. — Например, силното чувство за собственост, когато стане дума за силата ни. Признавам, намирам вдъхновение във Властелина на Нощта, когато от любов той даде на една смъртна жена толкова много от силата си. А след като това бе сторено… ами, не можа да си я върне.

— Не знаех за това. Стъписан съм от тази новина. Не мислех, че Драконъс е толкова… невнимателен. Кажи ми за съжаленията му.

— Не знам да има такива, Скилен. Открил съм, че има нещо почти пристрастяващо в отстъпването на сила. Да се опияниш от безпомощност… ами, престанало е да бъде толкова странна идея. Ние взехме под внимание дара на Властелина и го сметнахме, накрая, за твърде скромен. Това оттогава се промени, след като Драконъс отиде още по-далече, но за това ще ти разкажа по-късно.

— Плаши ме трагедията в този разказ.

— Стига скромност. Ако не беше онова, което бях подтикнат да направя. Тъй че, заедно вече, Драконъс и К’рул, идваме да застрашим селението с опустошение. Чрез нашите дарове. Чрез безпомощността, която толкова желаехме. Разбери, не изглеждаше така, не и в началото. Актовете бяха… щедри. Беше ли това всъщност нашето предназначение? Загадката на нашето съществуване, решена от една проста жертва? Като отстъпваме толкова много от себе си?

— Предал си на смъртни дара на магията. Но не смъртни заплашваш сега, нали? Ти ми каза за Ерастас и мириса на влияние, който той се стреми да наложи над твоите дарове. Казваш, че не можеш да го спреш. Ако това е вярно, какво се надяваш да постигнеш сега?

— Точно затова те потърсих, стари приятелю. Признавам, взех предвид разкаянието ти. Бремето на съжаление, което носиш, толкова жестоко, че да те откъсне от приятелството ни.

— Би искал да ме използваш така?

— Бих искал по-скоро да не го виждаш така, Скилен. Сметни го, вместо това, за още един дар. От мен към теб. Нищо съществено, че да можем да го измерим, но достатъчно, за да даде цел.

— Предлагаш ми цел? Родена от стари престъпления? Назови ми този дар тогава. И помисли добре преди да заговориш, тъй като размислям дали да не те разкъсам на парчета заради наглостта ти.

— Изкупление.

Скилен Дро се смълча — дори в мислите си, — след като душата му сякаш изтръпна в ужас от думата. Отхвърляне и неверие, отричане и отказ. Такива импулси не се нуждаеха от език.

К’рул като че ли усети поне част от това, защото въздъхна и рече:

— Ерастас се стреми да наложи някакъв ред над даровете ми и да превърне случайността в таен убиец на надежда и желание. Дро, има порти вече. Те чакат бранители. Сили с върховни права. Но не мога да търся при Азатанай. Драконъс би искал да ги издири сред тайстите, но смятам, че това е съмнително — и всъщност отчаяно. Не, знаех, че трябва да потърся другаде. — Поколеба се, след което каза: — Стари приятелю, Старвалд Демелайн се отвори към това селение, вече два пъти. Има дракони между нас — най-храбрите от събратята, несъмнено. Амбициозни, алчни.

— Готов си да се пазариш с тях? К’рул, ти си глупак! Да мислиш, че ще приемат с радост присъствието ми! Аз съм последният, когото биха копнели да видят!

— Не съм съгласен, Дро — отвърна К’рул, вече с гняв. — Казах ти, че не съм приключил с даровете си. Това отдаване се надига от вълна към потоп. Не ни трябва никакво друго съкровище, което да размахаме в спазаряването. Във всички случаи, освен един, ще се бият за това, което предлагаме.

— Готов си да развихриш такива битки? Да видиш появата на самата Тиам на този свят?

— Не, ще ги намерим така, както са — поотделно, разпръснати и жадни да останат така. Колкото до Тиам, отново имам отговор, начин да я възпра. Вярвам, че ще свърши работа, но пак, в това наистина имам нужда от помощта ти. Всъщност силите ни трябва да се съчетаят.

— Сега разбирам. Твоят дар на изкупление към мен, а от това моята благодарност към теб, а от това — силата ми, съчетана с твоята. Надалече си го обмислил, К’рул, с мен като вярна хрътка по петите, на всяка стъпка по пътя.

— Обмислях само как бих могъл да спечеля съюза ти.

— А измислил ли си подобни манипулации за другите, чиито съюз търсиш? Ами Ардата? Аа, разбира се, хаосът на Витр, толкова близък по същност до жизнената кръв на драконите.

— Хаосът е необходим, като баланс на онова, което търси Ерастас — отвърна К’рул.

— Кой още чака на разположение? Маел? Гризин Фарл? Не, не той, освен ако не е за да го пратиш сред враговете си. Килмандарос? Найтчил? Фарандер Тараг? А Каладън Бруд — щях да помисля, че Висшият зидар, над всекиго от нас, би бил първият ти избор в това. С Бруд на твоя страна дори Ерастас не би могъл да…

— Каладън Бруд е, засега, изгубен за нас.

Скилен Дро изгледа К’рул… някъде в последните няколко мига се бяха спрели отново.

— В какъв смисъл изгубен, К’рул? Върховен крал ли играе някъде? Тогава ще отлетя при него и ще го измъкна от жалкия му трон. Ами Маел? Още ли се крие под вълните и гради своя пясъчен замък?

— Каладън Бруд не се поддава на земни амбиции. Колкото до Маел, ами, скарани сме все още засега.

Смехът на Скилен излезе на съсък, груб и почти болезнено сух.

— Значи аз съм третият ти възможен избор.

— Не. Без теб, Скилен Дро, нямам никаква надежда да постигна това, което целя.

— Дотолкова поне разбирам, К’рул. Добре, възбуди любопитството ми. Кажи ми, що за схема си измислил да възпреш всеки дракон да не налети на битка с мен веднага щом ме види?

— Никаква.

— Какво?!

— Бездната да ни вземе, Скилен! Назови ми един дракон, който би могъл да те надвие в двубой!

— Значи ме виждаш да се бия с всеки от тях?

— Не непременно. А и да стане, гледай да не ги убиеш. Не, Скилен, все още не разбираш защо толкова си ми нужен. Когато стъпим на смъртния свят, те ще разберат, че отново си между тях. Скилен Дро, нужен си ми като стръв.

Скилен се пресегна надолу, грамадната му люспеста лапа стисна предницата на наметалото на К’рул. Той го надигна, докато лицето му не се озова срещу неговото. Качулката падна назад и Скилен остана доволен, като видя смътната червенина на бузите на К’рул.

— Бих предпочел да не ме пуснеш от толкова високо — каза К’рул хрипливо.

— Каза, че Старвалд Демелайн се е отворил два пъти. За колко дракона говорим?

— О, първия път донесе само един дракон и той вече е мъртъв.

— Мъртъв?

— Ами, толкова мъртъв, колкото могат да го докарат драконите.

— Кой го уби?

— Не съм сигурен. Трупът му гние на брега на Витр.

— Кой дракон? Назови го!

— Корабас Отар Тантарал.

— Корабас!

— Но не се тревожи — каза К’рул. — Още не съм приключил с нея.