Стивън Ериксън
Гаснещ зрак (5)

1.

Ренар излезе от палатката, вдигна очи към ярката утринна светлина и не мигна. Зад нея, от другата страна на платнената стена, мъжете и жените се надигаха от кожените си завивки, оплакваха се горчиво от влажния студ, подвикваха сърдито на децата да побързат с греяното вино. Вътре в палатката въздухът бе наситен с душната миризма от любовни ласки, вонящата пот от войници, вече отишли си, металната лютивина от смазките, с които войниците точеха оръжията си и ги разтриваха в кожената сбруя, за да я запазят гъвкава, с дъха на пияници и смътната подмолна жилка от повръщано. Но тук навън миризмите бързо се отвяха и главата й се прочисти, докато гледаше събуждащия се лагер.

Взимаше пари също като другите курви, въпреки че не й трябваха. Издаваше фалшивите си стонове и мърдаше под мъж като жена нетърпелива и жадна, а когато те потреперваха, изпразвайки съкровищата си в нея, и ставаха слаби и невинни като деца, ги държеше в прегръдката си като майка. Във всяко отношение, прочее, беше също като другите. И все пак я държаха настрана, вечно изключена от близката им компания. Беше осиновената дъщеря на лорд Урусандер, в края на краищата, легионен командир и неохотен владелец на титлата Баща Светлина, а това бе привилегия, достойна за мечти, и ако цветни венчелистчета се пръскаха по дирята й, те бяха с цвета на кръв. Нямаше приятели. Нямаше привърженици. Всички около нея бяха студенокръвни като влечуги.

Скреж бе посребрил туфите трева между палатките и земята бе замръзнала и корава. Пушекът, който се вдигаше от готварските огньове, не стигаше нависоко, рееше се като смут около главите на войниците, докато те приготвяха снаряжението си.

Можеше да види, във възбудените им жестове, в нервите, които издаваха със суетенето с токи и катарами, и можеше да чуе, в киселия тон на разговорите им, че мнозина вече вярват, че това ще е денят. Битка предстоеше, битка, която щеше да бележи началото на гражданска война. Ако се обърнеше наляво и можеше да накара взора си да посече през склона на хълма на североизток, през тъмната грамада от камък, пръст и корени, и после отново навън в утринната светлина, щеше да види лагера на Стражите, лагер не по-различен от този, ако оставеше настрана тези блестящи като сняг кожи и коса с цвета на предено злато. А в центъра на онзи, другия лагер, на щандарт, извисен от командната палатка, щеше да види герба на лорд Илгаст Ренд.

Денят вдъхваше усещане за неохота, но иронично, като жена, преструваща се, че се съпротивлява в първата си нощ на силните ръце, които разтварят бедрата й, а след това въздухът се изпълва с полагащата му се доза рязко дишане, стонове на екстаз и тежко пъхтене. А когато всичко свърши сред дълбоки езера задоволена страст, по тревата има кръв.

„Точно така. И както би казал Хун Раал, ако имаше ум, справедливостта е остроръбо нещо и днес ще бъде извадено от ножницата, и развъртяно с твърда ръка. Неохотата е илюзия и както само Оссерк знае, съпротивата ми всъщност бе фалшива, в деня, в който ме взе синът на Урусандер. Затънали сме в лъжи.“

Разбира се, също толкова вероятно беше лорд Урусандер да се опълчи на тази привидно неизбежна съдба. Вържеш краката на жената, стегнеш целомъдрен колан с тръни на двата хълбока, за да откажеш удовлетворение и от двете посоки. Би могъл като нищо да съсипе нещата за всички.

Тъй че в по-прозаичните подробности — скрежа, лекия, но леден вятър, облачетата дъх и дим, далечното цвилене на коне и случайния рев на товарно муле; всичките звуци на един пробуждащ се ден в компанията на мъже, жени, деца и животни — можеше, ако бе по-нехайна, да повярва, че потокът на живота е плавен, с всичките му обещания наредени пред него, светли като утринното слънце.

Придърпа наметалото около присвитите си рамене и тръгна през лагера. Минаваше между редици палатки, като стъпваше внимателно, за да избегне въжета и колове, внимаваше с браздите, които цепеха диагонално през пътеката, и стърнището, останало след жътвата едва преди седмица. Заобикаляше изкопите, всечени дълбоко в пръстта, където изпражнения плуваха над мудната повърхност на мътна вода наред с подутите трупове на плъхове. Към ранния следобед, когато слънцето стоплеше въздуха достатъчно, щяха да дойдат комари на гъсти, вихрещи се облаци, жадни за кръв. Ако войниците стояха в строй срещу врага, нямаше да е голяма утеха преди сблъсъка на оръжия.

Макар майка й да бе служила като капитан в Легиона, Ренар нямаше голям усет за тънкостите на войната. За нея тя беше сила, до този момент заключена в миналото й: владение на внезапни отсъствия, празно със загуби и лош късмет, където дори скръбта беше хладна на допир. Беше някъде другаде и да мисли за нея беше все едно да краде спомените на непознат. Ветераните, които взимаше под кожените си завивки, бяха познавали това владение и всяка нощ, докато вероятността за битка се приближаваше, тя долавяше в тях смътна умора, някакъв фатализъм, който замъгляваше очите им и отнемаше малкото думи, които бяха склонни да изрекат. А когато се любеха, приличаше на срамен акт.

„Майка ми умря на бойно поле. Събудила се е една сутрин, също като тази, безрадостните й очи са обходили това, което ще донесе денят. Дали е видяла гниещия си труп там, в собствената си сянка? И дали е познала, още щом го е зърнала, оръжието, което е щяло да я посече — заслепяващ блясък, приближаващ се през гъстата гмеж? Погледнала ли е в очите на своя убиец и дали е видяла в тях ясно изписана своята смърт?

Или не е била по-различна, в онази сутрин, от всеки друг глупак в ротата й?“

Въпросите изглеждаха банални, като прашасали неща, прахта — изтръскана, издухана във въздуха от тежка, но безсмислена въздишка. Ренар не беше родена да държи меч. Ножът в тънката кожена кания на бедрото й беше скромен в прагматичната си неизбежност. Все още не бе готова да си представи, че го изважда. Докато крачеше, не блестяща — кожата й все още не беше благословена с белота, — я заобикаляха войници и на ярката светлина, която се надигаше като друг свят, свят не като снощния, я отбягваха ловко, видима, но не и видяна, и видът й, ако изобщо предизвикваше нещо, едва ли събуждаше много повече от жегване на съжаление — мекото усещане за плътта й, тежината, която носеше и която изненадваше всеки мъж, щом го възседнеше в тъмното. Всичко това беше без значение сега.

Но все пак можеше да се намери власт в това: евтината жена като предвестник на съжаление, караща лицата да се извръщат, караща иначе силни мъже да се наведат над някоя задача, смръщили чела. Насладите на плътта образуваха само една остра гънка в усещането за живот, а на противоположната страна тази плът познаваше болката и ужасната щета. В един невнимателен миг човек може да сбърка петната на едното с другото.

Беше напомнянето, което не искаха, не тук и сега, така че вървеше между тях, без да я заговарят, твърде плътна, за да е призрак, ала все пак отбягвана. Разбира се, това навярно можеше да се каже за всички призраци — за живите поне, — и ако беше така, то светът беше пълен с тях, плътни, но не достатъчно плътни, и всеки ден бродеха невидими, с мечти за някой бъдещ миг, и си представяха единствения свой съвършен жест, който да изтръгне от всекиго сладката изненада на разпознаването.

Знамето на командната палатка, златното слънце на синьото му поле, вече бе точно пред нея и докато се приближаваше, тя забеляза празнината, обгръщаща тази палатка, сякаш някаква невидима преграда обкръжаваше пространството. Никакви войници не го доближаваха, а онези, които видя там, около него, до един се извърнаха. След няколко мига долови отвътре викане, дрезгавия рев на едва сдържан гняв: гласа на Вата Урусандер, командир на легиона и неин приемен баща.

Тези, които можеше да са отговаряли на Урусандер, говореха тихо, с мърморене, което не можеше да премине през платнените стени, при което сякаш техният лорд спореше със самия себе си, като безумец, воюващ с гласовете в главата си. За един кратък миг Ренар си го представи сам в командната палатка. И тя щеше да влезе и да стане свидетел на срамното му унижение. Видя се как наблюдава със странно равнодушие как той извръща към нея смутеното си, озадачено лице. После този миг отмина и тя се приближи към входа, където зацапаното платнище бе провиснало като просешка черга.

Все още бе на няколко крачки от палатката, когато видя как платнището се раздвижи и след това се изду на една страна. Капитан Хун Раал се появи и нахлузи кожените си ръкавици, щом се изправи. Лицето му бе червено под избелялата маска на чудодейното му преображение, но пък то винаги беше червено. Спря, огледа се, погледът му за миг се впи в Ренар, която бе забавила стъпките си. Една от братовчедките му се появи зад него, Севег, и на закръгленото й, бледо като тебешир лице за миг пробяга изражение, което можеше да е било задоволство, но се изви в презрителна усмивка, щом видя Ренар.

Севег сръга братовчед си, отстъпи встрани и се наведе в насмешлив поклон.

— Ако имаш болежки в тази мразовита утрин, скъпо момиче, зимата не е виновна.

— Подминала съм ги отдавна болежките — отвърна Ренар и пристъпи напред.

Но Хун Раал се пресегна и я докосна по рамото.

Тя се спря и се обърна към него.

— Мисля, че няма да се зарадва да те види, Ренар — каза капитанът и я изгледа с кървясалите си очи. — Колко наметала на поражение може да носи един човек?

— Миришеш на вино — отвърна Ренар.

Дръпна платнището настрани и влезе в палатката.

Лордът не беше сам. Уморена на вид, лейтенант Серап — две години по-голяма от сестра си Севег и доста по-тежка — седеше вляво от него на очукан походен стол, не много по-различен от този, който понасяше тежестта на Урусандер. Очуканата маса за карти бе в средата на помещението, но стоеше накриво, сякаш я бяха бутали или ритали. Картата от плътна хартия, на която бе нанесен околният район, се беше измъкнала от придържащите я камъни на единия край и ъглите й се бяха навили нагоре, сякаш бързаше да скрие онова, което разкриваше.

С кожа, толкова бяла, че сякаш почти светеше, приемният баща на Ренар беше забил поглед в окаляния платнен под пред също толкова окаляните му ботуши. Злато имаше вече в дългата му коса, опръскало среброто. Буквално всички в легиона вече бяха белокожи.

Серап, навъсена, се покашля и рече:

— Добро утро, Ренар.

Щом тя заговори, Урусандер стана и изпъшка:

— Твърде много болежки. Спомени се събуждат в костите първо и пращат болка до всеки мускул, и всичко това — за да напомни на човек за годините зад него. — Без да обръща внимание на осиновената си дъщеря, лордът се обърна към Серап и сякаш я изгледа озадачено за миг. — Не си виждала все още портрета ми, нали?

Ренар видя как лейтенантът примига, сякаш изненадана.

— Не, милорд, макар да са ми казвали, че талантът на Кадаспала бил…

— Талантът му? — Урусандер се озъби в мрачна усмивка. — О, да, да поговорим за таланта му, нали? Око, венчано за ръка. Ловки мацвания на гений. И ликът ми е чудесно уловен в най-тънка боя. Можеш да погледнеш образа ми на онова платно, Серап, и да си кажеш как съвършено предава дълбочина все едно съм застанал в свят, в който можеш да пристъпиш. И все пак доближи се, ако смееш, и ще откриеш, че лицето ми не е нищо освен боя, тънка като кожа, с нищо зад нея. — Усмивката му вече беше напрегната. — Нищичко.

— Милорд, никоя рисунка не може да направи нещо повече.

— Да, не може. А портрета сега го чака избеляване, нали? Може би скулптура тогава? Някой скулптор азатанай с присъщия неизмерим талант. Прах по ръцете му и длето, което вика. Но пък кога чист мрамор е разкривал истината под повърхността? Болките, напряганията, жегванията, извиращи отникъде, сякаш всяка нишка нерв вътре е забравила собственото си здраве. — Въздъхна и се извърна към входа. — Дори мраморът се надупчва с времето. Лейтенант, приключих с Хун Раал за днес, и с всички проблеми на кампанията. Не ме търсете навън и не пращайте вестоносец да ме търси… отивам на разходка.

— Добре, милорд.

Той излезе от палатката.

Ренар отиде до опразнения от Урусандер стол и се настани в него. Топлината му се бе задържала на кожената седалка.

— Няма да те приеме в това състояние — каза Серап. — Ниско и бързо си паднала, Ренар.

— Аз съм призрак.

— Призракът на съжалението за лорд Урусандер. Приличаш на обратната страна на майка си, като обърнат камък, и докато всичко, което виждахме в нея, беше на слънчева светлина, ти не си нищо повече от мрак.

Ренар изпъна дясната си ръка и огледа не съвсем бисерната кожа.

— Зацапан мрамор, още неразяден от старост. Гола, ти си като сняг. Но аз не съм.

— Идва при теб — каза Серап. — Но бавно, в знак на неохотата на вярата ти.

— Това ли е? Нося колебанието си?

— Враговете ни поне носят ръждата си открито.

Ренар отпусна ръката си и каза:

— Вземи го в постелята си. Болките му, жегванията… изтръгни от ума му мислите за тленност.

Серап изсумтя отвратена, после попита:

— Това ли зърваш всяка нощ, Ренар? В онова безгрижно лице, зареяно над собственото ти? Някое смътно напъпване на безсмъртие, като роза в пустиня?

Ренар сви рамене.

— Превърнал е плътта си в торба, натъпкана със слабости. Развържи възела, лейтенант.

— За доброто на Легиона?

— Ако съвестта ти се нуждае от успокоение.

— Съвест. Не съм помисляла, че ще чуя тази дума от теб. — Серап махна пренебрежително с ръка. — Днес Хун Раал ще води Легиона. Отиде да преговаря с лорд Илгаст Ренд. Това безумие трябва да свърши.

— О, да, а той е сдържан човек, нашият Хун Раал.

— Раал получи заповедите и ние бяхме свидетели. Урусандер се бои, че да е начело на Легиона днес ще се окаже твърде провокативно. Не иска да предизвика публичен спор с лорд Илгаст Ренд.

Ренар й хвърли бърз поглед и извърна очи.

— Разчитай на Хун Раал да направи този спор публичен, ако ще се спускаме в евфемизми за битка.

Серап поклати глава.

— Ако днес се извадят оръжия, ще ги извадят първо Илгаст Ренд и неговите непригодни Стражи.

— Жегнат от обида и притиснат в ъгъла от самодоволния образ на Хун Раал. Бих казала, че това, което описваш, е неизбежно.

Тънките вежди на Серап се вдигнаха.

— Курва и ясновидка едновременно. Браво. Постигнала си онова, за което жриците на Майка Тъма копнеят, докато се мятат нощем в безсъница. Трябва ли да те пратя при Дъщеря Светлина като нейна първа послушница?

— Да, всъщност името, което Синтара си избра. Дъщеря Светлина. Винаги съм го смятала за самонадеяност. О, а сега и от теб, в допускането, че имаш правото да ме пращаш където и да било.

— Прости ми за прегрешението, Ренар. Има един учител в лагера — виждала ли си го? Човекът е без един крак. Сигурно би те взел под грижите си. Ще посъветвам Урусандер следващия път като се видим.

— Имаш предвид Сагандер, избягалия от дома Дракони — отвърна Ренар, безразлична към заканата. — Курвите говорят за него. Но той вече има дете, което смята да учи. Дъщерята на Тейт Лорат, или поне така ми казаха. Шелтата Лор, на която се обляга като човек, осакатен от самосъжаление.

Погледът на Серап се втвърди.

— Шелтата? Този слух не съм чувала все още.

— Не общуваш с цивилните във войската и с курви. Е, не и редовно — добави с лека усмивка. — Все едно, до гуша ми е дошло от учители. Твърде много години ме учиха и, ах, колко деликатно се държаха с дъщерята на мъртва героиня.

— Успели са да изострят ума ти, Ренар, макар да се съмнявам, че някой би се гордял с жената, която създадоха.

— Доста ми идват наум, които с радост биха споделили постелята ми и биха сметнали за сладка закъснялата си награда.

Серап изсумтя и стана.

— Какво дойде да видиш тук, Ренар? Това е първият ти път в палатката на баща ти, откакто напуснахме Нерет Сор.

— Трябваше да му напомня — отвърна Ренар. — Докато оставам невидима за очите му, той стъпва покрай мен.

— Ти си страдание за него.

— Имам много компания в това, лейтенант.

— А сега?

— Сега ще се кача с моите кикотещи се приятелки на някой хълм, за да наблюдаваме битката. Ще впием гарванови очи в полето долу и ще си говорим за окървавени пръстени и брошки.

Усещаше дълго погледа на Серап върху себе си, цели четири или пет дъха, а след това тя излезе от палатката и я остави сама.

Ренар стана, отиде до масата и намести камъните, за да затиснат навитите ъгли на картата. После се наведе над нея и огледа тънките мастилени линии, очертали терена.

— А, този хълм тук би трябвало да свърши добра работа днес.

„Разговори за алчност, с блеснали очи. Рязък смях и кикотене, груби шеги, а ако мъжете и жените, които взехме снощи, легнат студени и смирени в калта в долината долу, е, винаги ще има други, които да ги заменят.

Алчността прави курви от всички ни.“

 

 

Капитан Хаварал препусна в лек галоп надолу по склона. Вятърът с писък помиташе сухи листа по пътя му. Широкото корито на долината напред не беше толкова равно, колкото би му се искало, с лек наклон, благоприятен за врага. От билото на възвишението зад него, където Илгаст Ренд бе строил армията си Стражи, теренът бе изглеждал повече или по-малко идеален, но сега той трябваше да избягва хлътнатини, скрити от голи храсталаци, криви дървета и тук-там тесни, но дълбоко изровени коловози, които кривяха надолу и примамваха конския глезен към болезненото изпращяване на кост. Стражите бяха конна сила, разчитаща на бързина и подвижност. Това, което виждаше по този склон, го безпокоеше.

Беше Страж през целия си зрял живот и често в отсъствието на Калат Хустаин бе поемал цялостното командване като старши офицер. Не беше лесно просто да се отърси от усещането си за измяна, когато научи, че лорд Илгаст Ренд му е прехвърлил тази отговорност, но все едно щеше да следва заповедите без никакво оплакване, без никакъв израз на негодувание на лицето си. Тъй или иначе, тази сутрин личните обиди бяха най-малката му грижа. Това, че Стражите бяха тръгнали срещу Урусандер; че той и другарите му сега се подготвяха за битка, всичко това заради няколкостотин избити селяци в горите, беше, поне за него, пълна лудост.

На всичкото отгоре нямаха надеждно разузнаване за попълнението на Легиона. Беше ли напълно попълнен? Или това, както Ренд явно вярваше, още не бе постигнато? Прагматични грижи бяха тези. Днес можеше да се окажат изправени срещу пълната мощ на Легиона на Урусандер.

„Гражданска война. Отказах да мисля за това. Смъквах кожите на Стражите ми всеки път, когато някой само намекнеше за това. Ето ме сега, един стар глупак, подложен на обсада от знаещи погледи. Да се надяваме, прочее, че не съм изгорил последните трохи уважение сред войниците си. Нищо не оформя един глупак по-бързо от куха тирада.“

Но дори глупаците могат да имат кураж. Щяха да следват заповедите му. Да мисли другояче беше невъзможно.

Засега яздеше сам, наблюдаван от хиляда и петстотин души от своите, понесъл покана до лорд Урусандер за преговори насаме с Илгаст Ренд. Тази битка все още можеше да се предотврати. Мир можеше да се извае от тази безформена каша, но да копнееш за това не беше обезкуражаване. Беше всъщност отчаяно домогване към последните капчици мъдрост.

Как щеше да се държи Урусандер, изправен пред гнева на лорд Ренд? Това щеше да е сцена, достойна за гледане, та макар и само през дупчица, бодната в задната стена на палатката. Не че такова нещо изобщо беше възможно. Двамата мъже щяха да се срещнат сами и гласовете им едва ли щяха да се разнесат достатъчно, за да бъдат чути от някого отвън.

Беше стигнал до средата на коритото, когато видя отряд ездачи, появил се на отсрещния хребет.

Намръщи се и конят му за миг обърка пътя си, щом той неволно отпусна юздите.

Знамето не беше на Вата Урусандер. Вместо него знаменосецът развяваше цветовете на Първа кохорта на Легиона.

„Хун Раал. Не ни ли е дошло до гуша от този човек?“

Обидата беше явна и Хаварал се усети, че се колебае. След това се укори наум. „Не, не за мен. Не съм нито Калат Хустаин, нито Илгаст Ренд. Нямам правото да показвам такава обида. Освен това Урусандер може да чака вест и просто праща своя капитан, както Ренд изпрати мен.“ Идеята звучеше убедително, стига да не насочваше твърде много критичност в тази посока. Срита коня си с подновена увереност и продължи напред, право към делегацията.

Севег яздеше до братовчед си, а другите в свитата на Раал бяха същите лакеи, които го бяха придружили на последната му визита в лагера на Стражите. Истината на слуховете бе явна за очите на Хаварал. Бяха се преобразили, кожите им бяха като алабастър. Все пак да се види тази чудодейна благословия на Светлината бе стъписващо. Яздеха с високомерие, с осанката на същества, вярващи, че са посветени в опасни тайни и поради това с основание трябва да вдъхват и страх, и почит. Като толкова много войници, бяха по-лоши от деца.

Въздухът загорча и Хаварал едва се сдържа да не се изплюе.

В глупав израз на неучтивост или дръзко презрение те спряха първи, за да изчакат идването му.

Вятърът се надигаше, режеше по дължината на коритото, вихреше листа около глезените на конете и ги правеше неспокойни, а облаците комари вече се надигаха от тревите и прииждаха на бръмчащи рояци в заслона на войници и животни.

Щом Хаварал спря пред тях, първа заговори Севег:

— Илгаст праща старец да ни поздрави? Трудно можем да те наречем ветеран, нали? Стражите не са войници. Никога не са били, както скоро ще откриеш.

Хун Раал вдигна ръка да прекъсне по-нататъшния коментар на братовчедката си.

— Капитан Хаварал, нали? Добре дошъл. Утрото е мразовито, нали? От онзи мраз, който засяда в кокалите ти.

„И това трябваше да смекчи твърдостта ми? Витр да ме вземе, човече, ти дори не си трезвен.“

— Нося ви вест от лорд Илгаст Ренд — каза Хаварал, впил поглед в зачервените очи на Раал, ужасни на фона на бялата кожа. — Той желае да преговаря насаме с лорд Вата Урусандер.

— В такъв случай съжалявам, приятелю — отвърна Хун Раал. Пиянската усмивка заигра на тънките му устни. — Това е невъзможно. Моят командир ми нареди да говоря от негово име. С това уточнение, щастлив съм да преговарям с лорд Ренд. Макар и не насаме, мисля. Съветниците са полезни в такива обстоятелства.

— Телохранители, искате да кажете? Или убийци?

— Нито едно от двете, сигурен съм — отвърна Хун Раал с къс безгрижен смях. — Командирът ви, изглежда, оценява живота си по-високо, отколкото е оправдано. Нито пък съм склонен да се чувствам по някакъв начин заплашен от близостта му.

— Гордостта на знатния — каза Севег и поклати глава в неверие. — Махнете му да слезе тук, капитане, и да започваме. След като е склонен отново да се прави на войник, напомнете му за простите ни порядки.

— Достатъчно, братовчедке — каза Хун Раал. — Вижте как този мъж пребледнява.

Хаварал стегна юздите на коня.

— Това, което си навличате днес, е петно на безчестие, което дори вашите кожи не могат да скрият. Дано вечно го носите в срам.

Обърна коня си и пое обратно.

 

 

Докато гледаха как се отдалечава, Севег каза:

— Скъпи братовчеде, позволи ми да го посека, умолявам те.

Хун Раал поклати глава.

— Спести си кръвожадността, скъпа. Оставяме Ренд да развихри гнева си и да предизвика предстоящата битка. По този начин, братовчедке, сме оправдани за последствията.

— Тогава ще намеря този старец на полето и ще взема живота му.

— Той не е нищо повече от пратеник.

— Видях омраза в очите му.

— Ти я събуди с жилото си, братовчедке.

— Обидата с това, че пращат него, е дело на лорд Илгаст Ренд, признавам го. Но не виждам нищо достойно за уважение сред Стражите. Поне да ги водеше самият Калат Хустаин.

Братовчед й изсумтя.

— Скъпа глупачке, Калат изобщо не би ги довел при нас.

Тя помълча за миг, после сви пренебрежително рамене.

— Спестен ни е походът, значи.

— Да.

По знак на Хун Раал обърнаха конете и поеха обратно натам, откъдето бяха дошли. Комарите се понесоха по дирята им, но скоро останаха далече назад.

 

 

Утрото се проточи, трупащо собствената си ярост с резкия отривист вятър, който притискаше тревите на хълма, на който стоеше Ренар, недалече от другите мъже и жени. Зад тях, на този остров на зли страсти, осиротелите деца, неофициално осиновени от двайсетината курви, споделящи близката палатка, тичаха, смееха се и кълняха освирепелите насекоми. Три-четири палеха огън от буци изсъхнала тор, с надеждата, че пушекът ще прогони гадините, но това не помагаше. Други палеха лули, ако можеха да изпросят ръждивец от някоя милозлива курва. Тези, които не можеха, просто тъпчеха трева в чашките. Отчаяното им кашляне предизвикваше вълни пронизителен смях.

Курви от други палатки заизлизаха на билото на хълма, завикаха обиди и запсуваха. Съперничещи си групи деца започнаха да се замерват с камъни. Първата кръв за деня бе пусната, когато един остър камък улучи едно момиче в слепоочието и добави нов белег на лицето му. Ядосано, момичето подгони момчето, хвърлило камъка, и то побягна с писък.

Ренар, заедно с всички останали, се загледа след децата, затичани надолу по склона.

Отдясно Хун Раал беше строил своята кохорта, макар древното название да беше неуместно, тъй като всяка кохорта на Легиона на Урусандер вече бе съставена от цели хиляда войници. Това бе силата, която Раал изправяше срещу Илгаст Ренд и неговите Стражи, построени на отсрещния хребет на долината. Невидими за Стражите и техния лорд, две флангови кохорти чакаха на задния склон, с части леко въоръжена конница между пехотинците.

По билото, виждаше тя, пики се подготвяха в шест реда дълбока линия зад Хун Раал и офицерите му. Ренар знаеше, че такива оръжия са най-пригодни срещу конница. Няколкостотин леки пехотинци се придвижваха надолу по склона, въоръжени с метателни копия. Някои се развикаха на двете деца, предупреждаваха ги да се махнат, но никое от децата не реагира; дългите крака на момичето вече скъсяваха разстоянието между него и по-малкото момче, чийто смях беше секнал — то вече бягаше не на шега.

Ренар виждаше кръвта, вече покрила половината лице на момичето.

Няколко мига преди момичето да го настигне момчето рязко зави и се втурна към редиците на врага.

Момичето го догони, бутна го с две ръце и го събори. Момчето се претърколи и се помъчи да се изправи, но момичето беше по-бързо, затисна го с колене и едва сега Ренар видя камъка в дясната му ръка.

Виковете на пехотинците секнаха, когато момичето натресе камъка в главата на момчето, още веднъж, и пак. Махащите ръце и ритащите крака на детето се отпуснаха и не помръднаха повече. Момичето продължаваше да млати с камъка.

— Плащай, Скрила! — викна една от курвите. — Приех ти залога, тъй че плащай!

Ренар придърпа халата по-плътно около себе си. Видя как един пехотинец се приближи към момичето и му каза нещо. Когато му стана ясно, че то не го чува, го перна отстрани по главата. Пусна копието си, сграбчи момичето и изтръгна с усилие окървавения камък от малките му ръце. След това го бутна настрани.

Момичето се олюля, вдигна глава и едва сега видя къде го е отвела гонитбата. Дългите му крака отново засвяткаха, когато затича обратно към хълма, но сега бягаше като пияно.

Тялото на момчето беше малко и опърпано, проснато като останка от зловещо жертвоприношение, и войниците го заобикаляха отдалече, докато настъпваха.

— Така трябва да почва една война! — извика курвата, вдигнала стиснатата си в юмрук печалба.

 

 

Капитаните и вестоносците им се струпаха около лорд Илгаст Ренд. Колкото и стабилен да изглеждаше знатният командир, тежък в очуканата си броня и с изражение, не издаващо нищо освен увереност, възседнал бойния си кон, Хаварал се мъчеше да надвие студения ужас. В корема му имаше празнина, която никое перчене не можеше да запълни.

Остана в края на струпаните офицери, със сержант Кулис до него, да действа като ездач и глашатай, когато се дадат заповедите.

Строг и смръщен, Кулис не беше от словоохотливите, тъй че когато заговори, Хаварал се изненада.

— Казано е, че всяка армия е като тяло, същество от плът, кост и кръв. И разбира се, за онзи, който я командва, може да се каже, че е главата му, мозъкът. — Гласът на сержанта бе нисък. Едва ли някой друг щеше да долови думите му.

— Не е моментът, сержант — каза с тихо ръмжене Хаварал. — Да повдигаш въпроси на вярата.

Несклонен сякаш да бъде разубеден, Кулис продължи:

— Но всяка армия също така има сърце, бавно туптящ барабан в самия център на гръдта й. Един истински командир знае, че трябва да командва първо него, преди всичко останало.

— Кулис, казах: спри.

— Днес, сър, сърцето командва главата.

Методичното мислене на сержанта бе направило бавни и отмерени стъпки, стигащи до истина, която Хаварал бе разбрал още от първите му думи. Лорд Илгаст Ренд беше прекалено гневен и непрестанно забързващият барабанен ритъм ги бе довел стремглаво до това било, под това студено утринно небе. Враговете насреща им бяха, всички до един, герои на Куралд Галайн. Още по-лошо — не бяха тръгнали срещу Стражите и следователно не ги бяха провокирали.

„Ще бъде просто, значи, да се хвърли вината за началото на тази гражданска война в нозете на лорд Илгаст Ренд. И на нас, Стражите.“

— Чудим се, сър — каза Кулис, — кога ще говорите?

— Да говоря? Какво имаш предвид?

— Кой по-добре познава ума на Калат…

— Калат Хустаин не е тук.

— Лорд Илгаст…

— На лорд Илгаст беше дадено командването на Стражите. Сержант, кои сте това „ние“, за които говориш?

Кулис изсумтя.

— Родствениците ви, сър. Всички те сега гледат към вас. В този момент, сър. Гледат към вас.

— Предадох думите на Хун Раал — каза Хаварал. — И лордът реши да им отговори.

— Да, сър, виждам ножа в ръката му. Но ние, меховете кръв, носим сега капки пот.

Хаварал извърна очи. Гаденето, изливащо се в стомаха му, кипна. Очите му обходиха редиците на Стражите, чакащи на своите покрити с дървена броня коне, дъха на животните, излизащ на облачета пара, по някоя глава тук-там, тръскаща се сред рояка комари. Родствениците му бяха неподвижни на седлата, лакираните им, стегнати с кожа дървени нагръдници блестяха на ярката слънчева светлина. Под ръбовете на шлемовете им видя, едно след друго, лица твърде млади за това.

„Моите благословени несретници, които така и не могат да носят удобно войнишкото облекло. Които вечно странят от другите. Могат да се изправят срещу десетина люспести вълци и да не мигнат. Да яздят до Витр и да не се оплачат от отровния въздух. Чакат сега сигнала за настъпление, за да атакуват. Моите деца.

Моите мехове кръв.“

— Сър.

— Легионът на Урусандер е жаден за това — каза Хаварал. — С цялата си мощ те трябва да тръгнат срещу Стражите, преди да настъпят към Карканас. Легионът не може да ни допусне зад гърба си. Посрещаме го днес, на суха трева и в зъл вятър, и мечтаем за идеща мека пролет.

— Сър…

Хаварал се обърна към него със сгърчено лице.

— Мислиш ли, че всички капитани останаха неми? — изсъска му. — Вие, глупаци, наистина ли си въобразихте, че преглътнахме жлъчта си и не сторихме нищо, освен смирено да се поклоним на командира ни?

Кулис потръпна от думите на капитана си.

— Чуй ме — каза Хаварал. — Аз не командвам тук. Що за срам ме караш да понеса? Мислиш ли, че няма да препусна надолу с теб? С пиката ми, насочена и нетрепваща редом до теб? Бездната да те вземе, Кулис — отчая ме!

— Сър, нямах предвид такова нещо. Простете ми за думите ми.

— Не те ли предупредих да не засягаш проблеми на вярата?

— Да, сър. Съжалявам.

В този момент се разнесоха викове и привлякоха вниманието им към дъното на долината, където се бяха появили две малки фигури, едната гонеше другата.

А след това, притихнали, станаха свидетели на едно убийство.

Дойдоха стрелци да прогонят детето и след това продължиха напред.

Миг по-късно гласът на Илгаст Ренд се разнесе ясен в студения въздух:

— Легионът явно поддържа зле лагера си. Помислете добре над това нещастие, Стражи, и за жестокостта на детството. Хун Раал командва игралното поле като убиеца. Побойника. И мечтае да си спечели място в Цитаделата. — Думите не отекнаха, тъй като вятърът ги отнесе. След кратка пауза лордът продължи: — Но вие не сте вече деца. Пробудете каквито спомени ви трябват и дайте отговор!

Умни думи, призна Хаварал, да разчоплят стари рани.

— Пики в готовност и се подготви за настъпление. Капитани Хаварал и Шалат, фланговете тръгват в галоп и след това завиват навътре при сините флагове. Ще хванем леката пехота в капан и приключваме с тях.

Хаварал подръпна юздите и извъртя коня си.

— Към нашия ескадрон, сержант. Вярвам, че това ще е добре разчетено, след като виждам пиките вече да тръгват.

— Оставят билото — каза Кулис, щом поеха към фланговите части.

— Склонът стига.

— И конете ни ще са по-малко задъхани, когато стигнем до тях.

Хаварал кимна.

— Виждат дървената броня и си въобразяват, че на конете ни им липсва издръжливост. Чака ги изненада, сержант.

— Да, сър.

— Илгаст Ренд беше войник — каза Хаварал. — Битките не са му чужди.

— Ще следя за сините флагове, сър.

— Непременно, сержант.

Стигнаха до ескадрона и обърнаха напред точно когато прозвуча заповедта за настъпление.

— Внимавайте с терена, Стражи! — извика Хаварал, спомнил си дупките и ровините по склона.

И поведе надолу. Конят му искаше да препусне в галоп, вместо в тръс, но Хаварал държеше здраво юздите и се изпъна назад, принуждавайки животното да забави.

Леките пехотинци, всеки с по три-четири копия в ръце, се разпръсваха. Вече изглеждаха разколебани, настъплението им се забави, щом видяха приближаващата се конница.

От един ескадрон вляво на Хаварал изцвили кон и хвърли ездача си — явно бе счупил преден крак в някоя ровина или бразда.

— Теренът! — викна Хаварал. — Внимавай с всяка стъпка!

Привлечени от пот и хрипливи дихания, комарите се струпаха на още по-гъсти рояци, докато Стражите се спускаха към дъното на долината. Мнозина кашляха от вдишаните твари, но основният звук бе от скърцането на броня, тропота на конски копита и напористия вятър, който се плъзгаше под железните шлемове и виеше като уловен в капан.

Хаварал слезе пръв от склона и продължи по равното корито, дал най-сетне на коня си свобода да забърза. Ескадронът му препусна след него.

Беше обичал един мъж някога, много отдавна, и споменът за онова лице бе погребан от годините. Появи се изведнъж в умственото му око, сякаш излязъл от сенките, жив и изкусителен, както бе някога. Други се струпаха зад него, всички объркани страсти, които бяха белязали юношеството му, и с тях дойде тъпата болка, терзанието на духа.

Не беше престъпление да се отклониш от обичайната пътека, но все пак си имаше цена. Все едно. Онзи млад мъж си бе отишъл, не искаше да остане задълго с никой любовник, а името му бе изчезнало от живия свят след подпалването на селото му от форулкански нашественици. Дали бе умрял или си бе избрал друг живот, Хаварал не знаеше.

„Но сега вещата ти усмивка е пред мен. Съжалявам само за края, моя любов, само за края.“

Смут изпълни главата му и отпрати в душата му скръбна песен, която породи мъгла от сълзи в очите му. „Песен на старец е тази. Песен за всички смърти в един нормален живот, как идват и отминават като стихове, и този хор, който свързва всяка с всяка, о, той нищо не оглася, освен въпроси, на които никой не може да отговори.“

До него сержант Кулис го погледна и с корава усмивка каза:

— Колко ясен е умът в този момент, сър! Светът е толкова контрастен, че е почти непоносим за гледане!

Хаварал кимна, после изръмжа:

— Проклет вятър! — И примига.

Първото синкаво петно, появило се сред сигналните станции, ги накара да препуснат в галоп и те възвиха навън, настрани от леките стрелци. Щом формацията конска подкова се очерта, пехотинците изведнъж се стъписаха, осъзнали какво става. Флаговете се завъртяха и показаха по-тъмно синята си страна, за да възвестят обръщането навътре и атаката.

Леките части се бяха изнесли твърде далече — Хаварал го виждаше ясно, — а линията на пиките все още се тътреше тежко напред, едва на средата на отсрещния склон.

Хаварал наведе пиката си и пъхна задния край в дългия една ръка кожен калъф, закрепен за седлото. Чу и усети здравото щракане на края в бронзовото гнездо.

— Сгащихме ги! — извика Кулис. — Много сме бързи!

Капитанът не отвърна. Видя леки копия, хвърлени от яки ръце, видя пики, наведени напред, за да отбият повечето от тях много преди да могат да поразят гърдите на конете. Няколко животни изцвилиха, но гласовете на Стражите вече изпълваха въздуха, извисени над тътена на конските копита.

„Гняв взет назаем може да е това, но ще свърши работа.“

Леките стрелци се пръснаха като зайци.

Няколкостотин войници на Легиона щяха да умрат и сълзи потекоха от очите на Хаварал, оставяйки студени бразди по страните му.

„Започва. О, благословена Майко Тъма, започва.“

 

 

Севег изруга и се обърна към Хун Раал.

— Много се отдалечиха тия глупаци. Кой ги командва?

— Лейтенант Алтрас.

— Алтрас!? Братовчеде, той е помощник-интендант!

— И нетърпелив като кутре с развързана каишка.

Тя погледна капитана до себе си. Профилът му беше рязко очертан, почти величествен, ако човек не погледнеше по-внимателно. И да му въздействаше гледката с неизбежното избиване на триста войници на Легиона, нямаше никакъв доловим знак. „Друг вкус за командване, значи. Лорд Урусандер изобщо нямаше да го направи така. И все пак никаква полза няма да се оспорва това.“ Изгледа замислено лицето на братовчед си, спомни си как рухваше това изражение при правенето на любов, как ставаше толкова детински разпуснато…

Долу на полето крилата на конницата на Стражите стягаше смъртоносния си клуп около леките пешаци. Пики се навеждаха, набождаха тела, надигаха ги във въздуха или ги приковаваха към земята. Повечето оръжия пробождаха войниците отзад.

С крайчеца на окото си Севег улови жеста на Хун Раал, почти лениво махване на облечената в метална ръкавица ръка.

Зад тях външните части на конницата на Легиона на задния склон се раздвижиха и бързо се понесоха в галоп. След това, завъртайки все едно единият им край бе закован на място на терена, бойците завиха срещу склона. Ездачите се наведоха напред, щом конете им започнаха изкачването.

„Трябваше да заповяда това по-рано. Сто удара на сърцето. Петстотин. Нито един пешак няма да остане.“

Сякаш прочел мислите й, Хун Раал каза:

— Имах списък на недоволници. Войници, твърде склонни да оспорват какво е нужно, за да донесе мир на владението. Спореха край лагерните огньове. Мърмореха за дезертиране.

Севег не каза нищо. Нямаше нищо престъпно в задаването на въпроси. Последното обвинение беше нелепо. Дезертьорите никога не говореха за това предварително. Всъщност беше обратното. Смълчаваха се в дните преди да изчезнат. Всеки войник знаеше тези признаци.

Предните редици на конницата на Легиона изкачиха склона, прехвърлиха билото и се понесоха надолу в плътно множество, за да стигнат на бойното поле отвъд фланговете на Стражите. Тя видя как първите вражески ездачи усетиха заплахата и объркването ги завладя, пики се надигнаха, за да позволят бързото обръщане. Централната формация, където ядрото на силата на Ренд все още настъпваше в тръс, започна да се издува.

— Виж — каза внезапно Хун Раал. — Той изоставя фланговете си да бъдат смачкани и се обръща към нашите пики.

— Бронираните им коне са изненадващо подвижни — каза Севег: виждаше как външните редици вече се подреждат, пиките се снишават, докато бойците се изтеглят от центъра, за да посрещнат конницата на Легиона.

— Превъзхождаме ги числено — каза Раал. — И конете им са изтощени.

Пътят към центъра на Ренд вече бе чист, осеян само с неподвижни трупове. Три четвъртини надолу по склона пиките на Раал се спряха, наместиха оръжията си и забиха пети в неподатливата замръзнала земя.

В миналата война срещу джелеките пиката бе доказала своята ефикасност. Но гигантските вълци връхлитаха без дисциплина и бяха твърде глупави, твърде храбри и твърде упорити, за да променят навиците си. При все това Севег не можеше да разбере как Стражите могат да отвърнат на тази настръхнала линия от остри железни върхове.

— Ренд е загубил ума си — каза тя, — ако се надява да разбие центъра ни.

— Признавам, че изпитвам малко любопитство за това — изсумтя Хун Раал. — Много скоро ще видим какво е наумил.

Конницата на Легиона се понесе в атака. Стражите също. След няколко мига се сблъскаха.

 

 

На билото на хълма Ренар потръпна от далечния сблъсък. Видя тела, които се надигаха безшумно, сякаш невидими ръце се пресягаха от празното небе и ги изтръгваха от седлата им. Ръце и крака махаха във въздуха и червени цветя блясваха внезапно като флагове в гмежта на битката. Падаха коне, мятаха се и ритаха. Миг по-късно грохотът на сблъсъка стигна до нея.

Курвите викаха, децата се бяха струпали между мъжете и жените по билото, смълчани и загледани с ококорени очи, някои с палци в устите, други — дърпащи от лулите си.

Ренар видя, че в първоначалния сблъсък се олюляват и падат много повече коне на Легиона, отколкото на Стражите. Подозираше, че това не е предвидено. Предимството на дървената броня на вражеските коне, която все пак осигуряваше изненадващо добра защита, бе, че не забавяше бързината и подвижността на животните. При все това превъзхождащата численост на Легиона спря контраатаката, пое удара и сега, докато ездачите се биеха в кипящия вихър, Стражите започнаха да отстъпват.

Тя погледна към центъра и видя, че най-предните Стражи са стигнали до подножието на склона. Заплющяха флагове, сменящи цвета си на вълна, тръгнала от станциите на отсрещния хълм, и изведнъж Стражите се понесоха нагоре по склона.

Очакващите ги пики блеснаха на слънцето като рукнал планински поток.

Ренар усети някого до себе си, обърна се и видя момичето с накървавеното лице. Сълзи миеха страните му на тесни криви бразди, но светлите му очи, впити в битката долу, бяха сухи.

 

 

Лицето на любовника му беше вече навсякъде, от всички страни. Под ръбовете на шлемове, сред неговите бойци и сред враговете, връхлитащи срещу него. Хлипаше, докато се биеше, виеше, докато посичаше този скъп на сърцето му мъж отново и отново, и крещеше всеки път, щом някой от другарите му паднеше. Беше оставил пиката си забита до половината в тялото на един кон — върхът бе пронизал гърдите му и бе стигнал чак до корема. Неверие беше пробягало през Хаварал тогава — много малко съпротивление беше усетил по дръжката на оръжието: върхът се беше хлъзнал покрай всяко възможно препятствие. Ездачът на коня се бе опитал да замахне с тежкия си дълъг меч към капитана, но рухващото под него животно го бе изтръгнало от ръката му и миг по-късно пиката на един Страж проряза през врата му и главата му изхвърча във въздуха.

Ескадронът му отстъпваше, рухваше. Лорд Ренд не беше направил нищо, за да предотврати това, и Хаварал вече разбираше ролята, която ескадронът му бе предназначен да изиграе — на жертвен вал, предпазващ центъра. Щяха да продължат да се бият без надежда за победа или дори за бягство, и в тази окаяна съдба единствената им задача бе да умират бавно.

Не знаеше нищо за останалото от битката. Малкото флагове, които виждаше, едва видими далече на отсрещния склон, до един бяха черни.

Размахваше меча си и сечеше войниците на Легиона. Множеството лица на любимия му бяха разкривени, гневни, изпълнени и с ярост, и с ужас. Други му показваха същото лице в сиво, замъглено объркване, докато бойците се отпускаха или се хлъзгаха от седлата си. Изненадата от смъртта бе нещо, което никой актьор на сцена не можеше да улови, защото истината й мяташе нечовешка сянка върху очите и тази сянка плъзваше, за да завладее кожата на лицето, рукваше надолу да избели гърлото. Беше тиха и беше ужасно неопровержима.

„Любими, защо ми причиняваш това? Защо си тук? Какво съм ти направил, за да понеса това?“

Беше изгубил Кулис от поглед и все пак копнееше за него, отчаяно му се искаше да зърне лице различно от онова, което сега го обкръжаваше. Представи си как го стиска здраво, как заравя лицето си в извивката на врат и рамо, и плаче, както може да плаче само старец.

Не е ли и самата любов изненада? Равна на тази от смъртта? Не отнема ли първо очите? Такива трепети, че да отслабят и най-храбрия мъж или жена… тръпнещото й ехо никога не напуска тленна душа. Беше се лъгал. Никаква музика нямаше в това, никаква песен, никакъв хор на копнеж и на жал. Имаше само хаос и лице на любим, който никога, никога нямаше да си иде.

Убиваше любимия си неспирно. Отново и отново, и отново.

 

 

Само няколко конски дължини отделяха двата центъра.

Севег видя как пиките на вражеските ездачи се наклониха на една страна и едва в този миг забеляза, че цялата половина на Стражите в предната линия са закрепили оръжията си на левите си страни… а тази линия беше отдясно на нея.

Щом двете сили се сблъскаха, челната линия ездачи се разтвори настрани в забавен ритъм и рев възвести звънливия сблъсък на прътовете на пиките им с тези на пиките срещу тях, когато пометоха насрещните оръжия навън все едно огъват настрани стръкове трева.

Непосредствено зад тях и в същия забавен каданс като на тези пред тях, втората линия удари в оголения фронт на линията в центъра; тласъкът се разля на вълна настрани.

Севег извика изумена. Точността на маневрата беше стъписваща, ефектът — опустошителен.

Центърът на Легиона се огъна, докато издъхващи бойци биваха отскубвани от земята и тласкани към редовете зад тях. Пики закачаха свои войници, повличаха оръжия или кършеха прътове. След няколко мига засвяткаха мечове, засякоха по глави, вратове и рамене.

Войниците се мъчеха да удържат, мнозина падаха, а първите врагове продължаваха да се врязват все по-дълбоко, кипнали нагоре по склона.

— Смрад на Бездната! — изсъска Хун Раал, изведнъж вцепенен. — Вкарай пешите ни флангове! — извика той, изправен на стремената. — Бързо, проклети да сте всички! — Завъртя коня си. — Втори ред център, надолу по склона бегом! Оформи втора линия и дръж да спасите живота си!

„И нашия.“ Устата на Севег изведнъж пресъхна и тя усети как вътрешностите й се свиха, сякаш всеки орган се бореше да отстъпи, да побегне, само за да се окаже заклещен в капана на костите. Ръката й стисна дръжката на меча. Кожата, увила дръжката, беше твърде гладка — още не беше изтъркана и потъмняла от пот — и оръжието сякаш се възпротиви на хватката й.

— Дръж го в ножницата, глупачко! — сряза я братовчед й. — Ако паникьосаш войниците ми, жива ще те одера.

Долу Стражите кълцаха, сечаха и косяха, идваха все по-близо. От шестте реда дълбока линия на пиките останаха само два и предният бързо се разпадаше.

После над билото загъмжа от войници от двете страни на Севег и Хун Раал, събраха се, щом ги подминаха, и снишиха пиките си.

— Сега вече ще ги смелим — каза Хун Раал. — Но проклет да съм, това беше добре отиграно.

— Не си е представял, че е срещу цели три кохорти — отвърна Севег и собственият й глас прозвуча тънко в ушите й, докато облекчението я изпълваше.

— Не бих отказал и още две.

„И така да се опразни лагерът на Урусандер. Но това щеше да издаде намерението на Раал твърде ясно.“

— Виж левия фланг! Нашата кавалерия пробива!

Тя погледна натам и облекчението отстъпи на въодушевлението.

— Моля те, братовчеде, разреши ми да се присъединя към тях!

— Добре, върви. Не, чакай. Дръж ескадрона си вкупом, Севег. Окървавете мечовете си на всяка цена, но само по ръбовете — искам да препуснеш към Илгаст Ренд. Той не се измъква. Подгони го, ако потрябва. Той ще се изправи днес във вериги пред мен, разбираш ли ме?

— Жив, значи?

— Жив. Хайде, върви, забавлявай се.

„Твърде бързо ме нарече глупачка, братовчеде. Няма да забравя тези публични унижения, а когато следващия път те взема в прегръдката си, ще ти напомня другата страна на насладата.“

Махна на ескадрона си и пое по билото.

 

 

Хаварал зарита, мъчеше се да се измъкне изпод мъртвия си кон. Животното беше неимоверно тежко, затиснало беше единия му крак, но все пак той се бореше. Когато затиснатото коляно поддаде на упоритото дърпане и костта се изтръгна от ставата, извика от болка.

Заля го мрак, но той се помъчи да остане в съзнание.

„Е, това е. Не отивам никъде.“

Някъде зад него, извън полезрението му, конницата на Легиона опустошаваше центъра. Капитанът не бе успял да ги удържи и вече, знаеше го, битката беше загубена.

Трупове — човешки и конски — лежаха на купища около него. Кръв и изсипани вътрешности образуваха по земята лъскав килим, а той бе покрит със същото. Комарите гъмжаха около лицето му толкова нагъсто, че пълнеха устата му като мека житена каша, задавяха го, докато ги преглъщаше непрестанно. Насекомите изглеждаха едновременно разгневени и смаяни от тази нетрепваща плячка и макар да се трупаха на такова множество, че зачерняха труповете в своя глад, това изглеждаше напразно, сякаш не можеха да смучат кръв без напора на биещото сърце на плячката им.

Хаварал събираше тези наблюдения, придържаше се към разсъжденията си все едно останалото от света, с всичката негова драма, с всичкото му клето отчаяние повече не заслужаваше внимание. Дори любимият му си бе отишъл от полето и онези лица, които можеше да види, все едно дали от Стражите или от Легиона, всички тях смъртта ги бе направила чужди. Не познаваше никого от тях.

Чу гласове наблизо, а след това гърлен вик, и малко по-късно се появи ездач, спря и надвисна над него. Слънцето бе високо, очертаваше фигурата в силует, но той позна гласа й, когато проговори:

— Старче, какъв късмет, че те намирам.

Хаварал не отвърна. Комари продължаваха да се давят в ъгълчетата на очите му и ги караха да сълзят още повече. Мислеше, че отдавна се е изплакал до сухо. Високото слънце го притесни. Разбира се, трябваше да са се били по-дълго, нали?

— Вашите Стражи са прекършени — каза Севег. — Избиваме ги. Мислеха, че ще позволим оттегляне, сякаш честта все още живее в този ден и век. Ако някой от вас имаше войнишки ум, нямаше да сте толкова наивни.

Той примига и се взря в тъмната сянка, където трябваше да е лицето й.

— Нищо ли няма да кажеш сега? — попита тя. — Дори едно-две проклятия?

— Срам добре ли е, лейтенант?

На този въпрос тя не отвърна, а бързо се смъкна от коня, приближи се и клекна до него. Най-сетне можеше да види лицето й.

Гледаше го с любопитство.

— Пленихме лорд Ренд. Ескадронът ми сега го доставя на Хун Раал. Ще призная на Илгаст едно: не побягна от нас и изглежда, приема съдбата си като справедливо наказание за провала си днес.

— Днес е ден на провали — съгласи се Хаварал.

— Е, ще ти кажа следното. Няма да презреш жалостта ми, надявам се. Виждам те накрая. Стар и безполезен, с всички удоволствия отдавна останали зад теб. Това едва ли изглежда подобаващ край, нали? Сам, само с мен, която да погали очите ти. Тъй че, най-малкото, избирам да ти предложа дар. Но първо, виждам, че си покрит с кръв и черва… къде е раната ти? Усещаш ли много болка, или вече е заглъхнала?

— Не усещам нищо, лейтенант.

— Е, това е добре. — Тя се засмя. — Понеже се тревожех.

— Ще приема острия връх на дара ти, Севег, и ще го сметна за най-сладката целувка.

Севег се намръщи за миг, сякаш се мъчеше да проумее смисъла на подканата му. После поклати глава.

— Не, не мога да направя това. Ще те оставя да ти изтече кръвта.

— Това е първото ти сражение, нали? — попита той.

Тя се намръщи още повече.

— Всеки има първо.

— Да, така е. Виждам невинността ти на новобранец. И наивността.

Бръчките на челото й под ръба на шлема се разгладиха и тя каза с усмивка:

— Щедро от твоя страна. Знаеш ли, мисля си, че можеше да сме приятели. Можеше да гледам на теб като на баща.

— Баща на теб ли, Севег Исгин? Сега ме проклинаш не на шега.

Тя го понесе добре и кимна; погледна за миг настрани, преди да върне вниманието си към него.

— Значи все още има малко огън в теб. Не дъщеря тогава. Ще си представим любовницата вместо това. По-блажен ще е дарът ми, значи. — Посегна, хвана китката на лявата му ръка и смъкна ръкавицата. — Ето, старче, за сетен път, мека наслада. — И пъхна ръката му под кожения си нагръдник. — Можеш да стиснеш, ако имаш още сили.

Той се взря в очите й, усетил пълнотата на гърдата й, побрана в мазолестата му длан. А след това се засмя.

Объркване затъмни лицето й и в този момент, когато вдигна другата си ръка и натика ножа, който държеше, нагоре под гръдния й кош, влагайки цялата си сила, за да прониже кожената броня, и усети как той се хлъзна да вземе сърцето й… и в този момент той гледаше твърдо в лицето й и не виждаше никого освен непознат. И това го възрадва дори повече от изненадата, която видя на това лице.

— Нямам рани — каза й. — Ако не беше новобранка, щеше да провериш, момиченце.

Оръжието изхлипа, щом тя се изхлузи от него и се смъкна непохватно назад.

Някой извика стъписано. Последва припряно движение. Меч блесна в очите на Хаварал, като облизване на ослепителен лъч светлина, и в същия миг нещо се стовари в челото му, донасяйки нова, неочаквана изненада.

Мир.

 

 

Войници бяха донесли лагерни столчета на склона над долината на битката и Хун Раал седеше на едно, докато се бореше със скръбта от коварното убийство на братовчедката си. Седеше с кана вино, закрепена на едното му бедро, другият му крак бе изпънат напред. Беше безразличен за дейностите наоколо и усещаше в корема си тежест и горчивина, но и утеха също така.

Лоша новина имаше да отнесе на Серап, последната оцеляла от родствениците му. Още по-наложително беше сега да я държи близо до Урусандер, като ценен офицер в състава на командира. В деня, в който Урусандер заемеше трона до Майка Тъма, тя щеше да се издигне в двора. Но неговите фигури се изчерпваха.

Някои рани не си струваше да се гледат и ако в неговото парадиране пред войниците му — на капитан, сведен до човек, и човек, сведен до скърбящо дете в два пъти разбита фамилия, — ако това будеше жалост, която да може да използва, е, щеше да я използва.

Пияниците са всеизвестни като майстори тактици. Изкушаващо добре запознати с всевъзможни стратегии. Мъчителната жажда на навика му го беше наточила добре и той нямаше да откаже онова, което закаляваше характера му. Пияниците са опасни, по всякакъв въобразим начин. Особено в проблемите на вярата, доверието и верността.

Хун Раал познаваше себе си до самата си сърцевина — до онова мрачно, но и отрадно място, където измисляше нови правила за стари игри и караше малките извинения да коленичат раболепно пред своя баща и господар, пред своята майка и господарка, всичко от него, което бе едно и също. „Където мен седи в мен. Моят най-личен трон, моето най-лично хлъзгаво седло на въобразена власт.

Урусандер, ти ще вземеш каквото ние ти дадем. Каквото аз ти дам и каквото ти даде нашата нова Върховна жрица. Виждам вече фантазията на твоето възвишаване, завръщането ти към славата. Но ще бъдеш удовлетворен и аз ще опразня библиотеките на всеки учен в Куралд Галайн, за да те държа заровен до гуша в плесенясали свитъци и толкова доволен от малкия свят, в който ще живееш. Това е доброта невъобразима, милорд, невъобразима.“

Можеше да понесе всякакво мъмрене от своя командир и предвиждаше този триумфален ден да завърши с тирада. Тя нямаше да вгорчи Хун Раал. Нито за миг. Напротив, той щеше да се бори да сдържи усмивката. Все още не беше време за презрение.

Най-сетне вдигна глава и погледна благородния командир, който бе вързан с вериги и накаран да коленичи на студената корава земя срещу него. Разстоянието между тях беше скромно и все пак невъзможно огромно, и тази мисъл опияни Хун Раал повече от всяка кана вино, която можеше да изпие.

— Помниш ли — заговори той — как яздихме заедно към летния лагер на Стражите?

— Трябваше да те посека тогава.

— В разговор с приятели — каза Хун Раал, без да обръща внимание на безсмисленото, излишно заявление на Ренд, — когато ти беше изостанал и не можеше да чуеш, подхвърлих един коментар за теб. Имаше смях. Случайно да си спомняш този момент?

— Не.

Хун Раал мълчаливо се наведе напред, а после се усмихна и прошепна:

— Мисля, че лъжеш, приятелю.

— Мисли каквото искаш. Сега ме прати при Урусандер. Тази сцена става досадна.

— Що за думи, като гнили плодове, си събрал, Илгаст, за да ги поднесеш на командира ми, чудя се?

— Оставям те сам да се грижиш за тази градина.

Хун Раал махна с ръка.

— Знаеш ли, днес ти ме впечатли. Не целия ден, впрочем. Желанието ти да потърсиш тази битка, например, беше необмислено. Но видях гения ти в онзи сблъсък срещу моите пики… склонен съм да мисля, че само Стражите биха могли да постигнат това. Най-добрите конници, което това владение изобщо е познавало. И виж какво направи — ти ги захвърли. Ако в името на справедливостта би трябвало да те доставя на някого, то той със сигурност ще е Калат Хустаин.

При тези думи със задоволство видя как Илгаст Ренд трепна.

Удоволствието не продължи дълго и той изпита внезапно съжаление.

— О, Илгаст, виж какво направи днес! — Думите излязоха с болка, с искрено страдание. — Защо не присъедини Стражите към нашата кауза? Защо не дойде тук и да прегърнеш нашия стремеж като праведен? Колко различно щеше да протече този ден.

— Калат Хустаин отхвърли поканата ви — каза Илгаст разтреперан. — Честта ми не ми позволява да му изменя.

Хун Раал се намръщи сърдито и невярващо.

— Приятелю мой! — прошепна и се наведе още по-близо. — Честта ти? Да му измениш? Илгаст… погледни полето зад себе си! И въпреки това хвърляш тези думи по мен? Чест? Измяна? Бездната да те вземе, човече, какво да мисля за това?

— Дори ти не можеш да направиш срама ми по-голям, Хун Раал. Тук съм, с ясен ум…

— Нищо такова не си!

— Прати ме при Урусандер!

— Ти направи последната си стъпка, приятелю — каза Хун Раал и се отпусна назад. Затвори очи, повиши глас и каза, с уморен тон: — Да приключваме. Този мъж е престъпник, изменник на владението. Виждали сме вече как благородниците умират като всички други смъртни. Хайде, моля ви, екзекутирайте го веднага и не ми показвайте труп, когато отново отворя очите си.

Чу съсъка на острието на меча, чу удара, чу мигновения задавен хлип, а след това тупването на главата и на тялото. Пръстите му заиграха по дръжката на каната с вино, докато слушаше как извличат трупа настрани.

След малко един войник каза:

— Свърши се, сър.

Хун Раал отвори очи, примига на яркия блясък и видя, че е така. Махна на войниците да се разкарат.

— Сега ме оставете на моята скръб и съставете списък на героите. Мрачен ден беше, но все пак ще видя светлина, родена от него.

Зимното слънце предлагаше малко топлина. Студеният въздух носеше трезвост, но той нямаше да допусне това. Спечелил си беше правото на скръб.

 

 

Ренар гледаше как другите курви обикалят между труповете долу, гледаше и децата, тичащи насам-натам, пискливите им викове отекваха, щом намереха някой скъп пръстен или торква, или кесийка, пълна с монети или лъскави речни камъчета. Светлината гаснеше и късият ден бързаше към края си.

Беше измръзнала до кости и все още не бе готова да мисли за самонадеяността на мъжете, които щяха да я намерят в предстоящата нощ, но въображението й се опълчваше на тази неохота. Вкусът им щеше да е различен — сигурна беше, — но не на езика. Тази промяна щеше да е по-дълбока, нещо, което да попие от пот и от каквото изливаха в страстта си. Беше вкус, който щеше да долови там, където плътта им се срещнеше. Все още не можеше да знае, разбира се, но не мислеше, че ще е горчив или кисел. Щеше да има облекчение и може би обезвереност в този интимен вкус. Ако пареше, щеше да пари с живот.

Зърна момичето, с чието убийство бе започнал денят. Сега то вървеше със свита, царствено като кралица между мъртвите.

Ренар го изгледа, без да мигне.

 

 

Човек би могъл да намери известна справедливост в съдбата на Урусандер, макар че ще ти призная, възвишаването му до титлата Баща на Светлината превърна справедливостта в подигравка. Тъй че, прояви снизходителност към мен сега и дай на този сляп старец миг-два, за да си поеме дъх. Тази приказка ще се проточи дълго, в края на краищата. Дай ми свобода да разсъдя над понятията за справедливо последствие, след като те лежат разпръснати пред нас като камъни за стъпване в бързей.

Нямам никакво съмнение, че Урусандер не беше по-различен от теб или мен, или по-скоро, не беше по-различен от повечето мислещи същества. Колкото до мен, не предявявам тази обща претенция. Гледната точка на поета за справедливост е тайна и не е нужно двамата с теб да обсъждаме правилата й. Няколко ловки движения на пръстите на едната ръка ни свързват в скрито родство, с непознати и неусетно. Тъй че съм сигурен, че ще се сдържиш, когато говоря за Урусандер.

Ще бъда откровен: той видя справедливостта като нещо чисто, видя я като онази бушуваща река на прогреса, която вечно ни тегли напред, и копнееше да натопи ръка в нея и да вдигне до небесата шепа бистра вода, искряща в купата на дланта му.

Ние гледаме същото това течение и виждаме тинята на поройни води, на разбити брегове и острови отломки, пълни с треперещи бежанци. Да гребнеш шепа означава да погледнеш в един мътен, непроницаем свят, микрокосмос на мръсната истина на историята. И в болката и отчаянието, с които се примиряваме, докато гледаме своята съмнителна печалба, трудно можем да наречем зрението си добродетел.

Добродетел. Разбира се, от всички думи, които биха могли да са присъщи за Вата Урусандер, това е първата. Такава чиста справедливост, така в ръката, трябва наистина да е ценна добродетел. С други думи, Урусандер беше човек, който копнееше да прочисти водите на историята чрез бента на строгата присъда. Трябва ли да го укорим за това благородно желание?

Има го онзи стар афоризъм, формулиран като баналност, и да го изречем означава да затвърдим неговото първенство: справедливостта, казваме, е сляпа. Под това имаме предвид, че правилата й отричат всички привидни привилегии на богатите и знатните. Похвално е, несъмнено, ако от правилата на справедливостта ще оформим цивилизация, достойна да бъде сметната за добра и праведна. Дори деца ще се огорчат пред лицето на онова, което възприемат като нечестно. Освен ако, разбира се, не са облагодетелствани от него. И в онзи момент на разбиране за това, че несправедливостта към другия също така е изгода за самото него, детето се изправя — за първи, но не и за последен път — пред вътрешната война, която всички ние познаваме толкова добре, война между егоистичното желание и общото добро. Между несправедливост, вкоренена толкова властно дълбоко в душата, и справедливост, която вече, изведнъж, застава извън онова дете, като неотстъпчив враг.

С повече късмет, погледът на другите ще наложи смирение на детето, в името на честността, но не бъркай, тя наистина е принудена. Изтръгната от малките ръце и след това безразлична за яростното безсилие на детето. Така в нашите детства ние научаваме уроците за сила и слабост, и за насилие, нанасяно в името на справедливостта. Смятаме това за зрялост.

Баща Светлина. Такава самонадеяна титла. Отец на Тайст Лиосан, наблюдаващ всички свои деца от място на чиста, неустоима светлина, вечна гибел за мрака. Баща, който да ни отведе в историята. Бог на справедливостта.

Разбира се, той обожаваше Форулкан, освен онези стотици, които се хлъзнаха безжизнени от острието на неговия меч. В края на краищата тяхното преклонение пред справедливостта бе непреклонно в силата на неговата чистота. Толкова неопровержимо, шепне този поет, колкото тъмнината за един слепец. Но пък ние, поетите, понасяме своите несъвършенства, нали? Възприемат ни, в привидните ни двусмислия и нерешителност, като слаби духом. Боговете да са на помощ на кралство, управлявано от поет!

Какво? Не, не знам за крал Техол Единствения. Пак ли ще ме прекъсваш?

Тъй. Усещам, че все още браниш бастионите на своята възхита към Сина на Тъмата. Никога ли няма да залича тази илюзия от погледа ти? Трябва ли да те удрям по главата с неговите недостатъци, с грешките му в преценката, с неговия инат?

Жаден си за историята. Никакво търпение не е останало за един старец да се опита да изтъкне важното.

В края на краищата Кадаспала извая своя бог. Знаеше ли това? Извая този бог в живот, а след това, ужасѐн от дълго очакваното съвършенство на своя талант, уби и двамата.

Как да обясним това?

Все едно. Вече видяхме как Кадаспала намира обещанието за мир, донесен от собствените му ръце, в миг на непоносима скръб. Фантазьорът пръв трябва да бъде ослепен, ако една цивилизация ще пада. Отстрани го. Той вече е непотребен. Остави го в стаичката му в Цитаделата, да мърмори в своята лудост. Неговата работа е свършила. Не, друг художник трябва да бъде извлечен на повърхността. Друго жертвоприношение е нужно, за да ускори самоубийството на един народ.

В тази история, прочее, погледни ръцете на скулптора…

… докато извайва своя монумент. Оставям избора на неговата титла на теб, приятелю. Но все още не. Чуй разказа първо. Толкова само можем да си позволим, преди хорът да стане неспокоен и да огласи своето недоволство.

Възползвал съм се бил от нетърпението? Е, това определено е несправедливо обвинение.