Стивън Ериксън
Гаснещ зрак (4)

Тъй че жадуват за кръв. Поетите знаят вкуса й, но някои го знаят по-добре от други. Малцина са се задавяли с нея. Стой на разстояние, прочее, и превърни насилието в танц. Тържествувай в звуците му, в хаоса и в онези неумолими изражения, които сякаш са по-подходящи за неприятна задача, изпълнена с неохотна сдържаност. За публиката е онази радостна възхита от добре размахания меч, съвършеното забиване, студеното лице с твърдия поглед в очите. Наслади се, прочее, на наперената стъпка и виж нещо изкусително в мрачното другарство на пропаднали мъже и жени…

Пропаднали? Казваш, че мнозина не виждат това? Да възхваля ли тогава вонята на лайна и пикня? Плача за далечни любими? Безнадеждния копнеж за майчина прегръдка, да облекчи болката и ужаса, да благослови смиреното затихване на блъскащото в гърдите сърце? Да опиша ли истинските лица на насилието? Гърча на страха, тежината на ужаса, паниката, която връхлита в изблик на кръв, изблик, който пресушава взора и издува очите? Но каква ценност има всичко това, когато да усещаш значи да признаеш крехкостта на нечия душа, а тази крехкост трябва вечно да бъде отричана в публичното перчене, което толкова много смятат за съществено, иначе губят самообладание.

Всъщност, според мен самата броня нашепва за слабост. Разхлаби ремъка на шлема, остави кожата на черепа ти да настръхне в студения въздух. Смъкни всичко докато не застанеш гол и да видим отново това перчене.

Има поети, които блестят в описанията си на битка, на всички онези борби, тъй умело превърнати в ритуал. И те се грижат обично за своята градина от думи, трупат високо жътвата на слава, дълг, кураж и чест. Но всяка от онези сочни думи е откъсната от същата лоза и уви, тя е отровна. Наречи я необходимост и виж добре запредените й нишки, усуканите жилки на нейната войнственост.

Необходимост. Войниците атакуват, но атакуват, за да защитят. Онези насреща им стоят твърдо, но стоят твърдо също за да защитят. Враговете водят война в самозащита. Размисли над това, моля те. Размисли над това добре и размишлявай над това дълго. Избери прохладен здрач, с неподвижния въздух, с влагата по земята. Отдръпни се от всякаква компания и застани сам, загледан в гаснещото слънце, загледан в пробуждащото се нощно небе над теб, и отдай мислите си на необходимостта.

Ловецът знае това. Плячката знае това. Но на едно бойно поле, където всеки живот се люшка на везните, където детства, заченати отдавна и внезапно отминали младежки дни, всички, невъзможно, безумно, са довели до този ден. Този бой. Това окаяно пространство на убийство и смърт. Това ли беше каузата, която твоите баща и майка мечтаеха за теб? Това ли бе причината да те отгледат, да те отхранят, да те обичат?

Какво, в името на всички богове отгоре и отдолу, правиш тук?

Необходимостта, когато говорят за нея във форума за човешкото усилие, най-често е лъжа. Предявилите претенция над твоя живот ще я използват често и все пак ще те държат на разстояние, отказвайки ти времето за размисъл или за осъзнаване. Проумееш ли лъжовността на тяхната претенция, всичко е изгубено. Необходимост: лъжата, криеща се зад истинските достойнства на храброст и чест — опияняват те с тези думи и искат да те запазят така, докато дойде времето да пролееш кръвта си за тях.

Поетът, който тържествува във война, е предач на лъжи. Поетът, който се наслаждава на финия детайл с единствената цел да подхрани страстта за кръв, има дълбочината на локва пикня на земята.

О, аз съм приключил с това.