Когато първите блясъци на магия огряха небето на изток, историкът Райз Херат избяга от покрива на кулата. Затича по спиралните стъпала надолу — забързано, замайващо спускане. Щом стъпи на главното ниво на Цитаделата, мина по малко използвани проходи и коридори, без да срещне никого, а след това продължи надолу, докато се озова в сводестата зала, затрупана с очукани статуи от миналото и забравени портрети. Подмина с безразличие бронзовата ужасия на ръмжащите хрътки — която толкова го бе изтерзала последния път, когато влезе тук — и се запъти към струпаните пана.

Някой добросъвестен чиновник беше поставил етикети на всяко руло и беше изписал името и какво е известно за всяко изделие, наред с нещо като пореден номер. И да пазеха архивите на цитаделата някакъв главен списък, Херат не знаеше нищо за него. Клекна и заоглежда из кожените етикети на краищата на рулата, като присвиваше очи — мастилото на места беше избеляло до неузнаваемост. Най-сетне намери каквото търсеше.

С мъка издърпа рулото от купчината, при което много от другите се изхлъзнаха, разпиляха се и се развиха на пода. Очите го засмъдяха от прахта и носът му потече. По-скоро усети, отколкото видя пърхащите около него молци. Разви плячката си на пода.

Фенери вече не бяха нужни. Тъмнината не можеше да скрие нищо. „Толкова по-жалко.“ Изправи се и загледа огромната извезана сцена в тъканта. „Битката на Бурята във Века на Основаването, неизвестен автор“. За последен път беше видял този гоблен преди повече от трийсет години и едва помнеше историята му. Вероятно го бяха намерили в някой килер при някое от многото подновявания на стаи; необходими, понеже обитателите на Цитаделата вечно нарастваха с нови послушници, жреци и жрици. Или на стена в някоя отдавна запечатана стая, наново отворена. Подробностите едва ли бяха важни, заглавието — още по-малко.

„Каква битка? Каква буря? Какъв Век на Основаване?“

Огледа гъмжилото от фигури по обруления от ветрове пейзаж, рояците летящи дракони, раздиращи тъмните облаци, надвиснали ниско над бойното поле. Очите му се присвиха към билата от двете страни, където стояха съперниците командири на двете армии. Едната фигура, висока и войнствена, беше зацапана с нещо черно или пък тъканта беше овъглена, все едно нещо зачерняше въздуха около нея.

Навремето го беше помислил просто за повреда, плъзнала гниеща плесен може би, или пък за опушено от факла. Но сега, щом се вгледа по-внимателно, видя, че самите нишки са черни.

„Това е той, Драконъс. Шлемът скрива лицето му, но стойката му го издава. Това, и тъмнината, като пушек. Видях го днес, докато крачеше през Терондай.

Бездната да ни вземе, какво сме направили?“

Нечий глас проговори зад него:

— Търсих те на кулата.

Херат затвори очи, без да се обърне към нея.

— Но си ме проследила дотук.

— Докладваха ми за преминаването ти — отговори Емрал Ланеар. — Това е моят храм все пак.

— Да. — Историкът отвори очи и погледът му се върна на паното, разгънато на пода пред него. — Има чест, а има и глупост.

— Какво искаш да кажеш?

Той все още не извръщаше лице към нея.

— Ако в хода на своя живот се озоваваме на същото място, отново и отново… в какъв урок не сме се вслушали? Що за упорит идиотизъм е неуязвим за каквото и да било самонаблюдение, каквато и да била способност да се мисли и разсъждава? Как става така, Върховна жрице, че един-единствен мъж или жена може така горчиво да съответства на историята на цял народ?

След дълго мълчание тя се приближи и застана до него. Очите му бяха впити в паното.

— Драконъс — каза Херат — е правил това преди. Виждаш ли го? Това кръгче мрак, което носи като наметало — или криле. Виждаш ли жената до него? Коя е тя, чудя се? Кой забравен предшественик е имал неговите дарове, само за да изчезне от паметта?

— Това е само петно — каза тя. — Въображението ти…

— Е надвито от истината — каза той рязко. — Заслепявай се, ако трябва. Най-сетне започвам да разбирам.

— Какво? Какво има за разбиране, историко? Направихме каквото трябваше.

— Не. Мисля, че се провалихме.

— Какво искаш да кажеш?

— Видяхме Драконъс, с Келарас по петите. Тръгваха към долината Тарнс.

— Да, за да може Драконъс да си върне Домашните мечове.

— Но той няма да ги върне — каза Херат. — Не може. Не разбираш ли? Това е негова битка. Било е неговата война, от самото начало. Ние просто не го осъзнахме.

— Говориш глупости — сопна се Ланеар. — Лиосан носят вината. И легионът на Урусандер. Хун Раал…

— Провалът намира безброй оправдания, Върховна жрице, и всяко е като капан. Всяко може да те хване в клопката да повярваш, че моментът е бил уникален. И човек се заблуждава, като се съсредоточава върху подробностите, вместо върху самия провал. По този начин провалите избуяват безконтролно и безпрепятствено и ние не осъзнаваме онова, което е общо за всички тях.

— А то е?

Той сви рамене.

— Лицето в огледалото. — Чу как секна дъхът й, но продължи безпощадно: — Това е едно жалко прозрение, Върховна жрице. И не сме сами в своите… грешки в преценката. Драконъс и неговият начин да обича. Мислил съм, много пъти, че неговият начин да обича се превръща в начин да се воюва. Наречи го глупак — много лесно е. Но дори тогава, Емрал, задели за този човек миг за жал.

— Той трябваше да е единствената ни жертва, Херат. Настроихме Силхас срещу него и това, което беше направено, беше просто необходимото. — Махна пренебрежително към паното. — Това не означава нищо, то е просто клопка за страховете ти и превъзбуденото ти въображение. — Отдръпна се и заяви: — Ще те оставя да се бориш в нишките й. Трябва да продължа приготовленията си за пристигането на моята двойничка Лиосан.

Той не виждаше смисъл да отговаря и само се вслуша в заглъхващите й стъпки.

„Ах, Драконъс. Горкият подведен мъж. Всичката онази сила, всичките онези години… колко хиляди? А ти все още залиташ, ръцете ти са затрупани с дарове, думите ти — завинаги безжизнени в настойчивата си молба.

Може би твоите азатанаи са били твърде малко, по-скоро голямо семейство, отколкото загадъчни, будещи възхищение чужденци? Може би сте се познавали твърде добре. Или може би, Драконъс, твоят провал е бил и е личен, вписан дълбоко в твоите кости и кръв, в онова сърце твърде щедро, твърде натежало с всичко, което е готово да даде, и твърде устремено да дава, за да получи нещо в замяна. Да превърнеш щедростта в оръжие… ах, нищо не разбираш, нищичко, нали?

Прецени приятелите си, добри човече, толкова малко на брой, толкова предпазливи. Малцина биха могли да отвърнат на твоята щедрост. От всички тях само Аномандър би могъл да стане равен на теб, но и той малко странно омаловажава тайните ти. Все пак, чудя се дали подозира…“

Херат можеше почти да ги види, там, над долината Тарнс. Как, зачуди се той, щеше да се разиграе онзи съдбовен разговор? Напрегнат, като при мъже, за които дела и жестове означават повече от всякакви думи. Среща на погледи, разпознаване на намерения, а след това, накрая, простото кимване, предвещаващо трагичната загуба на всичко, което предстои.

„Трябва ли да напиша за тази среща? Не съм ли историкът, затвореният в клетката свидетел зад решетките, потръпващ от лудия свят навън?

Виждам падаща лапавица от намръщено небе, притъмнял зимен следобед, само с намек за идващата буря. Виждам как лорд Аномандър извръща замислено взор от далечните вражески редици — или може би се обръща след страховитата магия, и лицето му е изкривено от скръб…

Не, нека се закачим над месото от тази битка, преди плътта да изстине. Да надвиснем и да завъртим небрежен поглед. Виж Драконъс, слиза от запъхтян кон. Капитан Келарас е зад него, почти се слива с фона, нашият самотен свидетел, овързан в нишки. Малко други присъстват, никой с дързостта да се доближи, за да чуе какво говорят двамата мъже. Само капитанът, лице от черни нишки, избелели от отминаващите векове. Името му ще бъде забравено, ролята му — премълчана.

Като армиите, които предстои да се сблъскат, той и те са само бележки под линия, сведени до изречение или две, или някое ритмично слово от подредени фрази, което да очертае битката, времето на треска, рухването на колене, изчезването след това.

Но той гледа как двамата се поздравяват един друг. Те са приятели в края на краищата и има много, което всеки от тях да разпознае, щом се погледнат един друг. Бъдещето няма да може да проумее това. Битка за обичта на една жена, да, резюмирано така е съвсем просто — в края на краищата важни ли са мотивите? Делото е важно. Любовник на едната страна, осиновен син — на другата.

И все пак нищо от думите, които си разменят, не казва това. Всъщност знам достатъчно, за да твърдя, че такива понятия изобщо не им хрумват. Не този път, нито никога.“

— Консорт.

— Лорд Аномандър — отвръща Драконъс и кимва почтително, съвсем леко. Жестът е съвсем сдържан и все пак Аномандър повдига вежди. Уважението, което изпитват един към друг, винаги предшества такива официални жестове. Аномандър е безразличен към своята благородна кръв. Драконъс знае това и знае също, че това не е просто преструвка от страна на Първия син на Тъмата. И че Аномандър всъщност не омаловажава привилегията. Той просто пренебрегва всичките тези превзетости и преструвки. Точно затова тези двама мъже са приятели.

Но сега, тук, нещо се е променило.

— Виждам, милорд — продължава Драконъс, — че моите Домашни мечове са поставени на вашия източен фланг. Виждам Айвис в готовност, понесъл маската на войната.

Но Аномандър не знае нищо за връщането на Консорта на света, нито за сделките, сключени между него и Силхас Руин.

— Да, Драконъс. Те представляват изключително могъщ юмрук, както легионът на Урусандер скоро ще открие. А празнината между тях и легиона Хуст се държи от Силхас Руин и моите Домашни мечове.

При тези думи Драконъс се обръща и впива поглед към далечния западен фланг, където вълнение раздвижва редиците на знатните. Лицето му се напряга, но само за миг, и погледът му отново се връща на Аномандър.

— Милорд, вашият брат дойде при мен като командир на този ден.

Погледът на Аномандър става по-остър.

— Извадил съм меча си — отвръща той. — Заел съм подобаващото ми място.

— Следователно, милорд, и аз трябва да заема своето.

Между двамата мъже настъпва мълчание.

Толкова просто? Консортът потегля, за да поеме командването на своите Домашни мечове, силно на източния фланг на Аномандър. Събраните благородници се разпръсват в показна ярост. Уязвен от оскърблението, западният фланг се разпада. Части се обръщат кръгом, оттеглят се, крачат назад възмутено. И отведнъж изходът на битката вече е несъмнен.

Райз Херат извърна очи от паното. Вдигна глава като удавник, който се бори да изплува на повърхността, и се огледа. Бронзови и мраморни статуи го обкръжаваха, цветовете им — в рязък контраст. Велики водачи, героични войници, дори няколко учени и висши сановници. Никакъв ред нямаше в това гъмжило и докато ги оглеждаше, Херат чуваше в ума си усилващия се грохот на битка. Сред размитите сенки на залата въображението му оживи всяка статуя, щом оръжията се извадиха, щом избиването започна.

Вдиша рязко. Врявата затихна и всички фигури замръзнаха…

Магията бе развихрена. И в същото време обезсилена, станала безполезна, щом Светлината се вкопчи в смъртна схватка с Мрака. Всяка друга възможност избягва необходимостта от какъвто и да било знаменателен миг. Аномандър, Драконъс, Келарас, всички те — разбити от пъклената магия. И Хун Раал крачи през поле, превърнато в костница. Дори победният легион е смълчан, ужасѐн от касапницата.

Не. Нека оставим магията настрана. Всяко оръжие ще бъде посрещнато, от меч или щит. Страх и упорство, провал и триумф, окаяният танц се изиграва докрай. Но дори това все още предстои. Върни ни при Драконъс и Аномандър. Жреците са отвърнали на Хун Раал. Нищо не се е променило.

— Презирам магията — казва Първият син с тих, колеблив глас. — Това ли ни чака? Нима Хун Раал и тези като него ще превърнат битката в пародия?

Лорд Драконъс хвърля поглед към Келарас, изражението му е неразгадаемо. Тръгва и застава до Аномандър. Келарас подкарва коня си по-близо до двамата.

Двамата лордове гледат към долината, където лапавица се трупа на ивици сиво-бяло по разбитото дъно. Тук-там все още се вдига пара или дим от разровената земя.

Драконъс проговаря.

— Ще ми откажеш ли, приятелю? Не сме ли се сражавали рамо до рамо преди?

Аномандър като че ли трепва за миг, преди да се обърне към Консорта.

— Търсиш позволението ми ли, Драконъс? Защо?

— Ако ми заповядаш да се оттегля, ще го направя. Но ме разбери, Аномандър. Ще си взема Айвис и моите Домашни мечове.

— Готов си да разбиеш сърцето му значи.

Драконъс присвива очи към Айвис в далечината, където той е начело на своята конна част… и погледът му е впит в неговия лорд, сякаш само очаква призива.

— Разбирам. Треската го е обзела. Не би трябвало да съм изненадан от това.

Аномандър кимва.

— Легионът на Урусандер се подготвя да настъпи. — Оглежда вражеските редици, а след това задава един съдбоносен въпрос: — Как е Майка Тъма?

Драконъс като че ли трепва от простия въпрос на Аномандър.

— Тя отказва присъствието ми. Боя се, че знае какво мисля и че онова, което е между нас, вече е наранено.

— Фатално ли?

— Не мога да кажа. Би ли искал да е така?

Аномандър поклаща глава.

— Не, никога това, Драконъс.

Няколко мига изтичат, докато двете армии се колебаят, докато небето губи волята си и леденият дъжд замира, и странна, уморена тишина завладява сумрака. После Драконъс казва:

— Мога да го поправя.

Нещо преминава по лицето на Аномандър, все едно че току-що е понесъл шамар, но той кимва бавно и казва:

— Драконъс, трябва да почета тази твоя любов, този твой кураж.

— Ще го поправя — казва отново Драконъс.

— Поемете командването на своя фланг тогава, сър. Айвис и Силхас Руин ви чакат.

— Ще водя моите Домашни мечове — казва Драконъс. — Твоите оставям на твоя брат, разбира се.

— Както желаеш.

— Аномандър?

— Да?

— Няма да отстъпим.

— Да, Драконъс, не очаквам.

— Тя ще види това, нали?

Аномандър не отговаря.

Драконъс прокарва ръка по лицето си и добавя:

— Остава проблемът с твоя брат, Силхас Руин.

— Драконъс?

— Тръгнах насам, приятелю, чудейки се дали си присвоил моите Домашни мечове. Дали просто си ми ги отнел.

— Аа, разбирам. А ако бях?

— Ще говоря с Айвис по въпроса. Аномандър, предпочетох да вярвам, че не си.

— Благодаря ти — отговаря Аномандър.

— Твоят брат…

— По-късно може би — заявява Аномандър с особено категоричен тон.

Драконъс поглежда приятеля си, с изражение твърде близко до примирението, а после отива при коня си. Яхва го и препусва към левия фланг, за да поеме командването на Айвис и своите Домашни мечове.

Райз Херат примига и избърса очите си. Беше най-кратката възможна пауза и ето, че грохотът на битката се върна, дразнещото разногласие на почернял бронз и избелял мрамор, статуите, пленени в своята безнадеждна война.

Самата плът предава бронята и бушуващите мечове на Хуст. Затворници, престъпници, умиращи в името на цивилизация, която ги е отхвърлила. Твърде непригодени, за да живеят, сега умират с десетки.

Айвис пада, биейки се за своя лорд. Силхас Руин беснее и плаче, докато сече с меча си всички дръзнали да се доближат. Лорд Аномандър стои плувнал в кръв. Изсякъл е пространство около себе си и вижда най-сетне неизбежния край на тази касапница. Изгазва от бойното поле, изкачва се по разкаляния склон. И стига до знамето на Тайст Андий — държи го един младеж. Лордът взима високия прът от ръката на момчето…

А Драконъс? Никъде не се вижда. Тялото му никога няма да бъде намерено.

Не е лесно да се убие азатанай.

Херат вдигна ръце към очите си, хвърли ужасната гледка в благословената тъмнина. „И ние направихме това. Емрал и аз… Бездната да ни вземе.“

Знамето се килна и се люшна надолу.

„Свърши. Всичко свърши.“

Изстена и тръгна залитайки през залата, блъскаше се в статуи, очите му все още бяха покрити от проклетите длани. Падаше и трескаво ставаше. Объркан, насинен, разранен, вървеше сред извисяващите се фигури. И се изгуби.

Бяха го обкръжили. С ръце, зацапани със собствената му кръв, се пресягаха към него. Той изкрещя, хвърли се напред и залитна.

Залата отекна от виковете му и хиляди гласове завиха от болка и скръб.

Всичко в името на един мъж.

— Тя ще те види веднага.

Върховната жрица Емрал Ланеар трепна и вдигна очи към азатаная на прага. Всмукна нова порция дим, напълни дробовете си и усети познатата захапка, шока, притъпен до смътна наслада. Намръщи се на грамадния брадат мъж и поклати глава.

— Съжалявам. Кой ще ме види веднага?

Почти свенливо Гризин Фарл пристъпи в стаята.

— Майка Тъма. Твоята богиня. — Сви рамене и добави: — Раненото сърце се свива, все едно свиваш юмрук. Тя ще те види сега и ти на свой ред ще я видиш. От тъмнината, проявление от плът, кръв и, навярно, сълзи.

Ланеар издуха облак дим и изсумтя.

— Малко е късно за това.

— Такива неща не минават бързо, Върховна жрице, дори за богиня.

След малко Ланеар се надигна от стола си.

— Дошла ли е вест от Тарнс?

— Още не.

Тя видя колебанието му и кривна глава.

— Кажи ми. Ти несъмнено имаш свои начини да… виждаш разни неща.

Той въздъхна.

— Лорд Аномандър е свил знамето. Битката е свършила. Лиосан се приближават към града, триумфално. Мнозина са мъртви. Е, можеше да е и по-лошо.

Тя седна отново, краката й бяха останали без сила, и посегна с разтреперана ръка към наргилето.

— А… Драконъс?

— Заминал.

— Не е мъртъв?

Гризин Фарл извърна поглед.

— Заминал, мисля, е по-добра дума.

— Майка Тъма знае ли това?

— Знаела го е от доста време, да.

Ланеар издуха облак дим и изгледа азатаная през булото от къдреща се белота.

— И сега тя ще види своята Върховна жрица.

— Да.

— Защо?

— Допускам — отвърна той колебливо, — че трябва да се направят някои приготовления. За бракосъчетание.

След малко тя стана отново и заоправя халата си.

— Води, азатанай.

Хирург Прок се подпря на перваза на прозореца и с дланта на дясната си ръка разтопи леда по тънкото леко грапаво стъкло.

— Флагът на кулата е спуснат — каза след малко. — Поражение. Капитулация. Окупация. Но пък… — добави, щом се изправи и се обърна към Сорка, — те са чужденци само по обичай и скоро това ще избледнее. Предвиждам смесване в бъдеще и не мога да не се зачудя що за потомство ще роди такъв съюз. — Вдигна шишенцето си и отпи глътка спирт.

Сорка отиде до един плюшен стол и седна тежко на него.

— Внимавай с факлата, да не ти се подпали дъхът.

— И да са огън думите ми, пламъкът е малък.

Тя взе едно шило и започна да чисти лулата си.

Прок погледна към вратата, през която лейди Сандалат и дъщеря й бяха излезли преди малко, тръгнали за онази съдбовна среща със сина й. Чул беше, че в Цитаделата има двама заложници, единият — момиче, почти подивяло от занемареност. Орфантал беше другият. Незаконният син на Сандалат.

— Много съм пиян — призна той. — Но предложеното изтръпнало облекчение се оказва фарс за усещането. Сърцето ми все още се къса, но само чувам смътно приглушен хлип. Такъв е съмнителният дар на пиенето.

— Познаваш ли със сигурност сигнала на флаговете, Прок?

Той кимна.

— Заради престъпленията ми. Някъде на изток знамето се е смъкнало. Защитниците на Майка Тъма са разбити. — Сви рамене. — Победа и поражение. Двете състояния са замръзнали във времето. Моментът е избуял, но цветът бързо вехне.

— Видял си твърде много битки — отбеляза Сорка.

— Да, но трябва да те уверя, че и една е твърде много.

Тя разпали лулата си.

— Е, а сега? Сватба.

Прок кимна.

— Тържество, твърде тържествено, твърде фалшиво. Виждам съпруг и съпруга, застанали в кръг от върхове на мечове. Ще се усмихнат ли те сега? Ще стиснат ли ръце? Наистина ли троновете ще са един до друг? Тронна зала, наполовина обагрена в светлина, наполовина потънала в мрак? Пиенето отслабва силата на въображението ми, както винаги, което смятам за благослов.

— Любопитството ти притъпено ли е?

— Не притъпено, просто студено и безжизнено. А ти?

— Ще е неловко — каза тя, след като помисли малко. — Притеснени свидетели ще се мъчат да намерят точните думи, ще се напрягат да докарат нужните усмивки и да изрекат поздравленията. Церемонията прави усилия, но се проваля накрая. Аз поне се радвам, че ще избегна поканата.

Той й се усмихна тъжно.

— На нас, от простолюдието, ни е спестена церемонията, макар да допускам, че предстои известна публична демонстрация. Тези символи са необходими, макар и само за да облекчат тревогите ни.

— Умът на лейди Сандалат е разтревожен — каза Сорка, забила очи в чашката на лулата си.

— Травмата е тежка — отвърна Прок. — Умът й трябва да се дистанцира, да се отдръпне някъде. Може би в детски спомен — разсъди той, — в някое убежище.

— Тя не е дете, докторе.

— Да, не е. Нещо обаче се е изкривило в душата й.

— А боиш ли се за детето?

Той я погледна рязко.

— Кое от двете?

Сорка извърна очи. После изведнъж заговори отново, макар тонът й да беше сдържан.

— Как са сметките, чудя се?

— Моля? Кои сметки?

Тя се намръщи.

— Кой умря имам предвид. Лорд Аномандър? Капитан Айвис? А самият лорд Драконъс? — След като той не отвърна, тя продължи: — Харесва ми порталният сержант, Ялад. Толкова искрен, не мислиш ли? И загрижен, за дамата и за момичето. Надявам се да е жив.

— До това се свежда, нали? Административни проблеми вече, чиновниците и писарите излизат от сенчестите ниши. Кой какво взима, кой плаща, на кого се плаща. Писма, изпратени до семейства в провинцията, със съжалителен тон, но вдъхващи трайна гордост от онези, които пожертваха своя живот в защитата на… каквото е там.

Тя го изгледа през облака дим.

— Не харесваш такива като мен, нали?

Той сви рамене.

— Нуждата от организация изисква внимание, след като прахта улегне или, в този случай, след като кръвта попие в калта. Дали не харесвам чиновниците, които са толкова съдбовно важни за жизнеността на цивилизацията? — Въздъхна. — Вероятно. Стържещи пера вместо познати лица, колони и списъци вместо мечти и страсти. Святото чудо на живота, сведено до бележки. От какво се отказваме, Сорка, с тази нужда да организираме, категоризираме, резюмираме?

— Признавам — отвърна тя, — моята задача е бездушна, задача, изискваща бездушие, задача, гарантираща душевно поражение. Не можеш да си представиш, хирург Прок, бавната смърт на душата в повтарящото се потръпване на една ръка.

Прок я изгледа продължително, а после се приближи, пресегна се и хвана ръката й.

Тя вдигна очи към него и се усмихна съкрушено.

— Здравей, мамо — каза Орфантал и стана от пейката. — Това тя ли е? Моята сестра.

Сандалат стоеше до вратата, хванала ръката на момиченцето — момиченце с катраненочерна коса и блеснали очи. Очите й бяха впити в сина й; чудеше се какво в него толкова я плаши. Твърдостта на сериозния му поглед сякаш изцеждаше цялата й увереност и тя изпитваше непреодолимо желание да се унизи пред него, като потърси прошка.

Той пристъпи към тях и се усмихна на Корлат.

— Аз съм Орфантал — каза й. — Твоят брат. Ще се грижа за теб. — Вдигна очи към Сандалат. — Не е ли така, майко?

Тя поклати глава. Оживели кошмари бяха започнали да я мъчат. Нещо се раздвижваше вътре, всички жестоки ръбове и жилещ укор, сякаш някаква част от нея бе надвиснала отгоре и шепнеше множество неприятни истини. „Ти не беше достатъчно добра с нито едно от тях. Децата, които той измъкна от теб, един провал след друг. Той ги избута през…“ Поклати глава. „Той беше бог — отвърна на другото си «аз». — Той избра мен. Мен!“

— Майко?

— Не — каза Сандалат. — Тя ще се грижи за теб и ще те защитава, не обратното. Дори това да отнеме живота й, Орфантал, тя ще защитава моето съвършено, красиво дете. — Помълча. — Може не винаги да ме има, разбираш ли. Може да се наложи отново да замина. — Издърпа ръката си от ръката на Корлат и това се оказа по-лесно, отколкото очакваше. — Вземи я сега — каза на Орфантал. — Аз отивам в стаята си.

— Стаята ти?

— Живяла съм в Цитаделата преди, знаеш! — Грубият й отговор накара и двете деца да трепнат и Корлат забърза към Орфантал, а той я прегърна и я вдигна.

Сандалат видя как малките пухкави ръце на Корлат стиснаха сина й през врата.

— Да. Така е по-добре. Изобщо не те бях предвиждала, Орфантал. Всичко беше грешка. Но сега разбирам. Имаше причина в края на краищата, причина да те има. Ти си от значение, но тя не е.

— Вече я обичам — каза Орфантал.

— Тя ще те надрасне…

— Знам.

— И ще те защитава винаги.

— Скоро — каза той — ще бъда като неин по-малък брат. Има я кръвта на азатанай в нея.

— Не. На бог.

Той кривна глава.

— Бог, Орфантал! Който очаква разни неща от теб, също като мен. Този бог — трябва да разбереш това, — този бог няма търпение. Той презира слабостта. Ако сме слаби, той ще ни нарани. Кажи ми, че разбираш!

— Разбирам.

— Добре. — Сандалат тръгна към вратата. — Имам си място, където да се скрия. Безопасно. Отивам там и заключвам вратата.

— Да. Довиждане, мамо.

Тя спря и го погледна през рамо.

— Когато всичко пламне, ела и ме намери. В кулата.

Той кимна отново. Доволна, въпреки тръпката на паника зад мислите й, тя излезе. В коридора за миг спря. „Цитаделата. У дома съм.“

Усмихна се и тръгна към кулата и тайната си стая.

Дълг е за онзи, който се е провалил в защитата на каквото и да било, да спре, да коленичи в прахта и да помисли, след като толкова много е било изгубено, за малкото, което остава. Гризин Фарл имаше много опит с това скромно обезщетение. В края на краищата, ако човек може да си поеме дъх, то не всичко е изгубено. Ако човек може да намери някакъв остатък от надежда, тогава болката от скръбта е само преходна и бремето, което предстои, ще намери рамене, способни да го удържат.

Но малко от тези баналности можеха да намалят острата болка от загубата, а твърде често те можеше да бъдат вдигнати като прегради срещу изпитването на каквото и да било. Най-малкото, напомни си той, азатанаи не се бяха сблъскали в долината Тарнс, макар да беше на косъм. Нито драконите се бяха проявили в буря от хаос, примирени само да гледат от завихрените облаци горе. Развихрената магия на бойното поле беше скромна, общо взето, но дори това откритие си имаше цена. В крайна сметка един мъж беше мъртъв.

— Нищо ли нямаш да ми кажеш? — попита го Емрал Ланеар, щом спряха колебливо до вратата към Залата на Нощта.

— Какво желаеш да ти кажа?

— Бил си в нейно присъствие, азатанай. Тя… примирена ли е с това, което трябва да бъде?

Гризин Фарл се намръщи.

— Тя… признава необходимостта. Разбира стойността на символа тоест. Лиосан вече съществуват. Тайстите попадат в Светлина или в Мрак. Начинът, по който двете съумяват да съществуват заедно, тук, на едно място, тепърва ще се види.

— Това беше гражданска война — отсече Ланеар. — Никой не е канил нова религия в бъркотията! Но тук може би греша. Твоята сестра ни докара Лиосан… кажи ми, Гризин Фарл, докъде възнамерявате да доведете това?

— Да доведем какво?

— Вашата манипулация над тайстите. Или сега ще отстъпите, отричайки вината си за пролятата кръв?

— Отричането е загуба на време, Върховна жрице. И, уви, отстъпване няма. Всъщност е точно обратното. Ние сме привлечени.

Тя примига.

— И кой е отговорен за това?

Той извърна очи и неволно се загледа във вратата от черно дърво пред тях, тази резбована преграда, все още непреодоляна.

— Не кой, Върховна жрице. По-скоро… какво.

— Добре, тогава какво е отговорно за този ваш внезапен интерес към нас?

— Ние сме… бедни откъм по-фините чувства. Едно разбулване на всичко, което е уязвимо в едно смъртно сърце, ни привлича като нощни пеперуди към пламък. Може би търсим някое случайно стопляне на душата. Или любопитството ни е по-скоро клинично. Може би вие просто разбуждате забравени апетити. Нашите естества не са нещо единно, Върховна жрице. Всеки азатанай е уникален. — Сви рамене. — Дошли сме, за да видим разбиването на едно сърце.

Понесе нарастващия ужас в очите й, без да предложи защита.

След миг, с внезапен жест, тя отвори вратата и прекрачи в Залата на Нощта.

Тронът на Мрака ги очакваше. Жената, седяща на него, беше безизразна, очите й — ясни и студени, когато се впиха в Емрал Ланеар.

Върховната жрица коленичи с наведена глава и прошепна:

— Майко.

— Стани. Погледни ме. — Гласът бе равнодушен.

Емрал Ланеар се изправи.

Майка Тъма продължи:

— Гризин Фарл, остави ни сами.

— Както желаете. Върховна жрице, ще ви изчакам в коридора.

Обърна се, излезе и затвори вратата.

— Майко, лорд Аномандър…

— Не е твоя грижа — прекъсна я богинята. — Ще поставиш два стола с високи гърбове в старата тронна зала. Вярвам, че подиумът е достатъчно широк, за да ги побере. Единият ще е от черно дърво, другият от костено бяло. Пред белия стол ще поставите параван с отвор. Пред моя стол — празен мангал, почернен отвътре и отвън. Също така пред всеки стол ще сложите ножница за скиптър. Координирай тези подробности с Върховна жрица Синтара. Лорд Урусандер и аз ще поемем върху себе си авторитета на този съюз, в името на кралството. Ти и Синтара ще присъствате и ще свидетелствате. За самата церемония — никой друг няма да присъства. Едно официално обявяване след това ще е единственото публично признаване на брака. Ще последват три дни празненства. Всички Велики и Малки домове ще проявят свободно своята щедрост.

Емрал Ланеар слушаше тези указания, поднесени с пълна липса на топлина, и гледаше лице, лишено от всякакво чувство. Беше по-добре, отколкото бе очаквала.

— Лорд Урусандер води легиона си към града, Майко. Колко скоро желаете да се извърши тази частна церемония?

— Колкото може по-скоро. Уведоми лорд Аномандър, че благородниците трябва да бъдат събрани. Очаква се лорд Урусандер да пожелае репарации в полза на своите войници, макар да е вероятно той да делегира в това отношение. Великите домове трябва да отстъпят земя, богатство и работна ръка, но това са проблеми на администриране и, предполага се, договаряне. Не поднасяй никакви подробности на вниманието ми — малко ме интересува как ще бъде разпределен трупът.

— А по въпросите на вярата, Майко?

Богинята сякаш потръпна от въпроса.

— Предложих на всички ви празен съсъд, или така си го представихте. Бях свидетелка, следователно, на различните ви начини да го пълните. Но онова, което бе скрито вътре, сега е подменено и вече, може би, трябва да бъде смятано за мъртво. — Вдигна тънката си ръка. — Нетърпеливи ли сте за списък от забрани? За стриктни предписания и свещени обреди? Аз ли трябва да ви кажа как да живеете живота си? Трябва ли да заключа врати, да затворя кепенци? Трябва ли да ви водя като деца, с всичките майчински нужди на майка, на чиято гръд всички вие ще се храните до сетния си ден? Какви думи желаеш от мен, Емрал Ланеар? Списък на всички деяния, които ще спечелят шамара от ръката ми или моето вечно осъждане? Какви престъпления са приемливи в очите на вашата богиня? Чие убийство е оправдано от вярата ви в мен? Чие страдание ще бъде смятано за заслужено по силата на това, че го преценявате за проява на неверие или светотатство? Опиши ми вероотстъпника, неверника, богохулника — защото със сигурност такива обвинения не идват от мен, а от теб, Върховна жрице, от теб и от всички, които ще те следват в твоята назначена роля да говориш от мое име, да решаваш вместо мен, да действаш в мое име и да оправдаваш всичко, което би направила в служението си на своята богиня.

— Не търсим ли напътствие от вярата? — отвърна Емрал Ланеар.

— Напътствие? Или организираното събиране и конкретизиране на всички предразсъдъци, на които държите?

— Не искаш да ни говориш!

— Започнала съм да се плаша от думите — от тяхната сила и тяхното безсилие. Колкото и дълбока или проницателна, колкото и оглушителна да е тяхната истина, те са безпомощни да се защитят. Можеше съм да ви дала списък. Можеше да съм заявила, с най-прости думи, че точно така искам да се държите и че това трябва да е естеството на вярата ви, и на служенето ви, и на жертването ви. Но чудя се, колко време ще мине, преди този списък да бъде изкривен в тълкуването му? Колко време, преди отклонението да доведе до осъждане, изтезаване, смърт? — Бавно се наведе напред. — Колко време, преди моите прости правила за благоприличен живот да се превърнат в призив за война? За избиване на неверници? Колко време, Емрал Ланеар, преди да започнете да убивате в моето име?

— Тогава какво искаш от нас? — настоя Ланеар.

— Можеше да сте престанали да мислите като деца, на които им е нужно да им се каже какво е правилно и какво — грешно. Адски добре знаете кое е правилно и кое е грешно. Много просто е всъщност. Всичко е до щетата. До нараняването, и не просто физическо при това. Искате заявление за вярата ви в мен? Искате да ви предложа думите, които твърдите, че ви трябват, правилата, по които трябва да живеете живота си? Много добре, но трябва да ви предупредя: всяко божество, достойно за почитание, ще ви предложи същото предписание. Ето го тогава. Не наранявайте други хора. Всъщност не наранявайте нищо, което е способно да страда. Не наранявайте света, в който живеете, също така, нито неговите безбройни същества. Ако боговете и богините трябва изобщо да имат някакво предназначение, нека да са тези, пред които трябва да се изправите за престъпленията в живота ви. Нека да сме отговорът за всеки безчувствен, груб, жесток акт, който сте извършили, за всяка омразна дума, която сте изрекли, и за всяка злостна рана, която сте нанесли.

— Най-после! — извика Емрал Ланеар.

— Нямахте нужда от мен за това правило.

— Да, Майко, нямахме. Нямаме. Но сега поне разчитаме да ни кажеш, че да постъпваш правилно наистина струва нещо. Бездната знае, този смъртен свят рядко възнаграждава такава щедрост на духа!

— Нима? Е, ако вярваш, че богатството и властта са награди, тогава да, щеше да си права. Уви, не са.

— Но тези, които нямат нито едното, нито другото, ще страдат от онези, които ги имат.

— Уви, най-богатите между нас са също така най-детински наивните между нас, в своята алчност, в своя егоизъм, в упоритото им отричане на очевидната истина, че е по-добре да споделяш, отколкото да трупаш, защото трупането поражда негодувание, а негодуванието накрая ще те убие. Лицето на онзи, който седи върху натрупано имане, е лице на дете, инатливо и упорито. Чудно ли е, че такива хора са готови да изкривят и изопачат всяка вяра, която проповядва любов?

— Любов?

Майка Тъма помълча дълго, след което се отпусна назад.

— Ох, Емрал Ланеар. Дори когато само я показах, когато отказах да я оглася, виж как бързо беше отровена от всички, които я видяха. Никой от вас не можа да я понесе, нали? Все още не е хрумнало на никого от вас, мисля, че като нарекох всички ви деца, не бях ласкателна.

— Тогава те смятам за арогантна.

— Както желаеш. Както желаеш.

— Е, Майко, това ли е всичко? Нашият свят вече е разделен във вярата си. Можеш да очакваш, че Синтара е отвела своята религия в онова място на предписания и забрани. И че ще направи свой списък, свои правила.

— Баща Светлина ще се окаже нещо повече от титла — отвърна Майка Тъма. — Както Синтара скоро ще разбере. Познавам Вата Урусандер. Възхищавам му се и го уважавам. Сегашната свобода на Синтара няма да продължи. Щом мога да дам на Урусандер много малко, поне ще го събудя за новата му власт. Извън това — нека бъде справедливост.

Думите й смразиха сърцето на Емрал Ланеар.

Целият в кал и съсирена кръв, капитан Келарас оглеждаше купищата мъртви и издъхващи мъже и жени. Видя къде беше паднал Айвис — сред кръг от труповете на онези, които се бяха сражавали редом до него, и на войниците на легиона, които ги бяха обкръжили. Може би Драконъс беше сред тях, още един труп, изстиващ в калта. Но се съмняваше. Имало беше странни изригвания на непроницаем мрак, петна във въздуха. Имало беше дрезгав вик, изпълнен със скръб и ярост, заглъхващ все едно извикалият се беше оттеглил, избягал или погълнат някак от самия мрак.

Мътният му поглед най-сетне засече сцената, която бе търсил. Лорд Аномандър, сам, стоеше и гледаше бавно приближаващия се лорд Урусандер — с десетина охранители от двете му страни. Знамето беше паднало и нищо не бе останало, освен горчиви формалности. „Най-сетне сам. Дори Каладън Бруд не е останал. Или вие го отпратихте, милорд? Да, мисля, че сигурно сте го направили.“

Келарас напъха меча си в ножницата — нащърбеното острие изстърга, щом го плъзна надолу, гъста съсирена кръв се надигна и се струпа под дръжката. От Домашните мечове на Аномандър бяха останали едва шепа. От Домашните мечове на дома Дракони не видя никого.

„Ах, Айвис. Не видях кога си паднал, принуден бях да се обърна в последния момент. Чудото на твоята атака намира слава в своя провал — можем да не поглеждаме към нищо друго, когато търсим утешение от този ден.“ Драконъс и Айвис бяха повели силите си дълбоко във вражеските редици, бяха избили два пъти повече противници от другите части и дори безумните атаки на конницата на Урусандер по фланговете не бяха забавили настъплението им.

Накрая, уви, се бяха оказали твърде малко, дори след като се съединиха с Домашните мечове на Аномандър.

„Айвис, изостави ли те твоят лорд накрая? Боя се, че да.“

Извърна се. Не държеше да гледа официалната капитулация, не искаше да бъде свидетел на унижението на лорда си. „Първият син не заслужава това. Ще се вгледам в очите на знатните и ще изчакам докато потреперят. Но това е нищожно удовлетворение.“

Сякаш преди цял живот той и Консортът бяха препускали стремглаво по пътя, когато ужасната буря връхлетя над долината Тарнс. При първия тътен на гръмотевиците Драконъс беше изругал, тихо и обезсърчено.

„Нито мълния, нито гръм. Магия. Развихрена.“ Келарас беше очаквал да се натъкне на сцена на чудовищно избиване. Вместо това бе пристигнал в момента на последната отчаяна схватка на двама жреци. Светлина и Мрак се бяха сплели като влечуги, впили челюсти едно в друго над коритото на долината. Последният взрив, който ги раздра, бе запокитил и двамата на земята.

Но Хун Раал бе този, който се съвзе пръв.

Келарас не беше съвсем сигурен кой е оцелелият жрец. Беше покрит с кал и кръв; дрехите му бяха опърлени и раздрани. Пътеката, която бе направил в пълзенето си по корем към приятеля си, бе оставила диря като слуз от охлюв. А другият жрец… „Седорпул. Да, той е. И сега този весел млад мъж е мъртъв. Сигурно е мъртъв. Никой не би могъл да оцелее от такава атака.“

Когато двамата с Драконъс бяха спрели конете си, лорд Аномандър стоеше обкръжен от адютанти, вестоносци и знаменосци. Но всички се държаха на разстояние все едно Аномандър стоеше сам на остров.

Драконъс и Келарас спряха. Земята беше разкаляна. Небето все още се гърчеше в каша от мъртвешки бледи облаци, през които пробягваха сенки.

Вперил очи в долината долу, Аномандър поклати глава и каза:

— Трябва да сляза до онзи жрец…

— Недей, приятелю — каза Драконъс и слезе от коня си. — Щом види, че се приближаваш в обхвата му, Хун Раал ще те удари с всичко, което му е останало. В друг ден щях да го смачкам. Но съм отслабнал тук. Непълен, ако предпочиташ.

Аномандър се обърна, изгледа Консорта и кривна глава.

— Непълен? Все едно. Тук си.

— Поел си командването. Какво би искал да направя, приятелю?

— Порицаваш ли ме от нейно име, Консорт?

— Не. Чух, че си нарекъл меча си Възмездие. Колко сигурен си в своята правота, Аномандър? Мисля, че така назован, мечът ще изисква от теб чистота на целта. Разбира се — добави той и леко сви рамене, — ще трябва да потиснеш всичко друго.

— Нима? Драконъс, нашите клетви спечелиха ли правдивост в този нов, чародеен век?

— Така мисля, да.

— Възмездие — отрони Аномандър замислено, присвил очи към вражеските сили отсреща.

— Размишлявал съм — продължи Драконъс — над идеята за праведен меч. Не както я схваща лорд Хенаралд с неговото желязо Хуст. Не бих ценил мнение от своето избрано оръжие, бих искал само определена ефикасност. Справедливостта, ако такова понятие трябва да съществува, трябва да е в ръката на онзи, който държи меча.

— А как ти би назовал своя нов меч? — попита Аномандър.

— Има нещо вродено хаотично във всяко оръжие. Разбираш ли това?

— Ако му липсва морален гръбнак, то да, разбирам го много добре.

Келарас слушаше тези двама мъже, с тяхната безсмислена и наглед неуместна дискусия, толкова встрани от настоящия момент, при нарастващото напрежение на двете армии, които скоро щяха да се сблъскат. Зачуди се, за първи път, дали и двамата не са луди.

— Тогава — попита Драконъс, — ще извадиш ли този ден своя меч в негово име? По-важното, можеш ли? Говорех за онова, което трябва да се предаде, за да не те провали оръжието ти.

— Приятелю — каза Аномандър, — твоето присъствие носи разкол.

— Знам.

— Ще загубим благородниците. А след това ще загубим тази битка.

— Ще ме отпратиш ли при това положение, Аномандър?

— Решен съм да се бия за теб, Драконъс.

— Да, виждам това.

— Но ако пожелаеш да напуснеш… вземи своите Домашни мечове.

— Как мога? — попита Драконъс. — И как можеш ти, който си готов да стоиш вместо мен тук, да ме подканяш към такова нещо?

Аномандър отвърна:

— Казвам какво е възможното, без да има вина.

— Твоят брат, мисля, не те разбира много — отбеляза Драконъс. — Нито мен, изглежда.

— Моят брат?

— Все едно. Ние сме тук и никой от двама ни не възнамерява да отстъпи. Готов си да се биеш в мое име. Аз, следователно, ще се бия в твое.

Помълчаха. Най-сетне Драконъс каза:

— Ще отида при Айвис.

— Сбогом, Драконъс.

Драконъс яхна коня си, поколеба се за миг, след което отвърна:

— И на теб сбогом, Аномандър.

И подкара коня към своите Домашни мечове.

Първият син отново погледна към легиона на Урусандер. Войници се бяха спуснали да помогнат на олюляващия се Хун Раал да се изкачи по склона.

— Келарас.

Сепнат, Келарас слезе и отиде при Аномандър.

— Милорд?

— Какво направи моят брат?

— Говори с Драконъс.

— И?

— Убеди го да избяга.

— Да избяга?

— Драконъс се съгласи. Разбра необходимостта, милорд. Но иска да вземе своите Домашни мечове в изгнанието със себе си.

— И откри, че са тръгнали с мен.

— Да, милорд.

— Значи щеше да избяга.

— В името на любовта, милорд, да.

— Да го принуди към този избор, Келарас, е безсъвестно.

— Сър, бяхме отчаяни.

Аномандър се обърна рязко към него.

— Бил си съучастник в това? Добавил си своята тежест към настояването на брат ми?

— Милорд, бях свидетел. Това и нищо повече. Вашият брат не се интересува много от съветите ми.

— И все пак… а, разбирам. В крайна сметка тъкмо Силхас ме доведе тук. — Отново се обърна към долината. — Добре.

„Добре? И нищо повече?“

— Милорд? Да се върна ли при лорд Силхас Руин? Какво да му предам?

Аномандър вече се беше обърнал към левия фланг и гледаше как Драконъс спира до Силхас. Започна спор, но двамата бяха твърде далече, за да се чуе нещо. Въпреки това Келарас успя да види изненадата и стъписването на Руин. Миг по-късно братът на Аномандър беше на коня си и яздеше бързо… не към Аномандър, а възви зад строените редици. Яздеше, осъзна Келарас, към благородниците.

„Няма да стигне там навреме. Те са видели Драконъс. Разбрали са какво става.“

— Никакво послание — каза Аномандър. — Присъедини се към моите Домашни мечове, капитане. Ще трябва да действаш на мястото на брат ми.

— Да, милорд.

— А, още нещо.

— Да, милорд?

— Ти и моите Домашни мечове сте под командването на лорд Драконъс.

— Сър?

— Моят приятел е тук в името на любовта, капитане. В отсъствието на каквото и да било друго не е ли това достойна кауза? Нека вземем неговата страна.

Келарас погледна към далечния десен фланг.

— Милорд, благородниците няма да бъдат толкова сантиментални…

— Сантиментален ли съм? Толкова нищожно нещо ли е любовта, та да бъде откъсната и пусната на земята при първия дъх на презрение? Пренебрежението към любовта е престъпление на душата, от което бъдещето ще извърне лицето си.

— Едва ли ги плаши такава съдба, милорд.

— Ще се научат, капитане. Заклевам се.

Усетил ново присъствие, Келарас се извърна и видя на няколко крачки зад тях Каладън Бруд. Огромният азатанай бе неподвижен, изражението му не издаваше нищо. Аномандър проследи погледа му, изсумтя и рече:

— Започнал бях да се чудя къде си, Каладън.

Азатанаят понечи да заговори, но после вдигна лицето си към небето и се намръщи.

— Лорд Аномандър — каза, сякаш с раздразнение, — няма да има повече магия от врага днес.

— Нима? Да сляза ли тогава долу при онзи храбър жрец…

— Пратете войници да го приберат.

— Техният живот по-малоценен ли е?

— Не. Но вие ще сте нужен тук, защото битката скоро ще започне.

— Гарантираш ли за тяхната безопасност?

— В прибирането на нещастния жрец? Да. В предстоящата битка, уви, такова нещо не е възможно.

— Да, не е — отвърна Аномандър. — Освен ако, разбира се, не решиш да пробудиш онова, което е вътре в теб, както направи в замъка на Драконите.

— Милорд, да избия врага ви, така ли?

— Можеш ли?

Каладън Бруд кимна.

— И да убиеш хиляди? Би ли понесъл това бреме?

Каладън Бруд отвърна озъбено:

— Няма да е мое, нали?

Келарас ги слушаше вцепенен. На далечния десен фланг струпаните части на Домашни мечове бяха започнали да се разкъсват и сред знатните благородници цареше хаос — в който Силхас Руин тъкмо навлизаше.

В отговор на въпроса на Каладън Бруд Аномандър каза:

— Прав си. Няма да е твое.

Азатанаят отново погледна към тежките облаци.

— Но бих те посъветвал да решиш веднага, Първи сине.

— Една-единствена дума от мен може да спечели тази битка, а с нея — цялата война.

— Може — отвърна Каладън.

— Връщане на Драконъс при неговата любов. Край на навлизането на Лиосан в нашето владение. Дори спасяване на драгоценната собственост на благородниците.

— Точно така.

Няколко войници забързаха надолу към двамата жреци, които вече лежаха един до друг: единият мъртъв, другият — може би на косъм от смъртта.

— Страхливец ли съм — попита Аномандър, — ако откажа да ти разреша да избиеш враговете ми? Ако ти откажа, азатанай…

— Ще загубите тази битка, милорд, и много от вашите Тайст Андий ще умрат. Наместо това, сър, ви предлагам само смъртта на лиосаните. Но както казах, времето е кратко. Изчакате ли твърде дълго, ще имам равностоен противник.

— Хун Раал?

— Не. Той все още е твърде непохватен с мощта на Стихийната светлина. Друг идва. И не е далече.

Внезапно настръхнал, Келарас се намеси:

— Простете, господа. Азатанай, за някого от вашите ли говорите?

Каладън Бруд въздъхна и кимна.

— Онази, която сте нарекли Т’рис. Загрижена само да поддържа равновесието, боя се. Сантименталност, поразила мнозина от расата ми.

— Но не и теб — каза Аномандър.

Азатанаят сви рамене.

— Ти поиска мир, Първи сине.

— Моят отговор на всичко, от което се боя. Моята отговорност пред всичко, което ме застрашава. Каладън Бруд, ти би искал да видиш, че съм станал тиран в името на чистотата, в името на един мир, който се поддържа на всяка цена.

— Да, милорд.

— Азатанай, трябва да ти откажа.

— Разбирам…

— Нима? Наричам това арогантност. Тази война е на тайстите. Не ни оправдавай. И не си ти този, който има право на такова оправдаване. — Погледна намръщено Келарас. — Тръгвай, капитане, веднага!

— Да, милорд.

След малко Келарас вече яздеше към левия фланг, а в ума му бушуваше буря. „Ти ли порицаваш сантименталността, Аномандър? Проклет глупак, как иначе да се нарече това, че току-що предаде сигурна победа?“

Видя напред лорд Драконъс и Айвис до него. Двамата вече бяха заели позиция пред своите Домашни мечове и беше ясно, че те ще поведат атаката.

„Нито мисъл за страх тук, с тези двама глупаци. Бездната да ме вземе. Сантименталност!

Ще си я спечелиш отново, така ли, Драконъс? С този сумрак и задушаващото му безумие? Боя се, че няма, сър. О, Майко, спаси ни. Но ме е страх, че няма.“

А сега, цяла вечност по-късно, битката беше свършила, а нощта все още се задържаше, затаен дъх в небесната твърд. Келарас стоеше замръзнал насред бойното поле. Тук-там се движеха хора, предлагаха помощ колкото можеха на падналите, които все още бяха живи. Тук, най-сетне, носената униформа беше без значение, след като всеки жален вопъл нямаше цвят и дори кожата, бяла или черна, бе станала еднаква в калта.

Някой се приближи към него отляво и Келарас бавно се обърна. Беше Силхас Руин. Келарас прикри гнева, който изпитваше, зад маската си на войник, зад безчувствената външност на оцелелия.

— Милорд.

— Той сви знамето?

Келарас кимна и каза:

— И сега капитулира официално.

Силхас Руин беше ранен, кръвта се беше спекла по рамото му.

— Благородниците бяха, Келарас. Нашите предатели. Кръвните деца на самата Майка Тъма. Видя ли Хуст, капитане? Видя ли как държаха? Нямаше и да помисля, че е възможно. Каторжници. Убийци. Това желязо наистина е магия. — Стоеше, вече загледан към брат си в далечината. Въздъхна и повтори: — Той сви знамето.

— Милорд, ранен сте…

— А, това ли? Инфайен Менанд. Нападна ме, докато бях ангажиран с двама други. Опита се да ме удари в гръб, но я усетих.

— Съдбата й?

Силхас сви рамене.

— Тя беше Менанд. — Помълча малко, след това попита: — Капитане, легионът Хуст… изтеглянето им по заповед на Редоун ли беше?

— Не знам, милорд. Знам само, че близо хиляда от тях лежат мъртви, без да са отстъпили нито крачка. — Поколеба се за миг, после добави: — Ако наистина командир Торас Редоун е заповядала отстъплението, постъпила е правилно.

Напрегнатото лице на Силхас Руин трепна в студена полуусмивка.

— Ах, капитане, изказаното ви мнение уталожва мъката на този свят.

— Едва ли, сър. Всъщност — добави той по-твърдо — в този ден ние нанасяме страдание на този свят. Единственото облекчение от него вече се нарича смърт.

— И поражение — каза Силхас Руин. Презрението му отпреди миг беше изчезнало. Той присви очи към далечната гледка. — Ах, сега Хун Раал излиза на преден план. Изчерпан, но все пак въпреки разстоянието виждам мръсната му усмивка.

— Да — отвърна Келарас, макар и да не си направи труда да проследи твърдия поглед на Руин. — Изглежда, ще има бракосъчетание.

Силхас Руин кимна и изплю червено в калта в краката си.

— Удари камбаните, мъдри граде Карканас. Изкарай своите бежанци по улиците. Развий червените превръзки, за да направиш подходящи знаменца и вимпели. Положи на земята оръжията, за да направиш пътеката за нашите крал и кралица. Нещо нащърбено и зацапано под краката — не беше ли желязото първата ни слава, капитане? Самото раждане на тайстите, ако трябва да се вярва на легендите. — Махна с ръка, повече червена, отколкото бяла. — Както подобава за момента.

— Милорд, видях дракон. В небето. В бурните облаци.

— Аз не.

Келарас се намръщи, но осъзна, че няма какво повече да каже.

— Капитане.

— Милорд?

— Моят брат все още стои сам. Не сте ли от неговите Домашни мечове? Вземете оцелелите си и отидете при него.

„А вие, неговият брат?“

— Да, сър.

Келарас се обърна да повика войниците си. Когато се събраха около него, видя, че Силхас Руин е тръгнал на запад, сякаш се канеше да продължи пешком до Карканас. След това погледна на югоизток и видя последните от легиона Хуст, стигнали до билото. Вопълът на желязото им, едва доловим, но ясен, се носеше в ледените сълзи на вятъра.

Празек смъкна зацапаните си с кръв ръкавици и ги пусна на земята.

— Е — изфъфли, понеже устната му беше порязана и вече покрита с черна коричка, — това беше жалък ден.

Датенар — още си поемаше трудно дъх, понеже го бяха ударили с боздуган — отговори:

— Жалък, тъй ли? Не, приятелю, зарежи жалостта. Разкарай тази жалка компания от съжаления. Не виждам благослов в мизерното им присъствие.

— Нижат се по пътя като бежанци — отвърна Празек и се изплю.

— И ще търсят подслона на рационалното, както подобава за отчаяната им нужда. Но тези покриви са скромни и тълпите се бутат под всеки от тях, като семейство глупаци, навъдили се извън дома си, твърде много тела и недостатъчно стаи. Ще строим ли пристройки? Да разширим ли този жалък покрив? Ба, я просто да навъдим още.

— И на това ти казваш?

Датенар сви рамене.

— Ами, казвам, да ти го начукам на чукането. Но ние сме прави, приятелю. Съжаленията въдят съжаления, непрекъснато пъшкащо настървено котило. Накрая ставаме по-долни от животни. При всичката ни претенция за вродено благоприличие, липсва ни достойнство.

Празек премисли за миг думите на приятеля си. После погледна тътрещите се наоколо фигури и промърмори:

— Виж това течение. И аз съм тук, тегли ме, бута ме и ме ръфа.

Седна на студената мокра земя.

Датенар направи същото.

— Често съм се чудил — разсъди Празек — на ума на някои от нашите хора, у които ловът предизвиква изблик на страст и жар, очите им блясват като на дете. Виждал съм как стрела поразява точно. Някое благородно същество на поляна, вдигнало тревожно глава, за да рухне, пронизано от желязното острие. От твоето признание, приятелю, сега разбирам какво е убито. Достойнството е естественото състояние на зверовете. Тяхната вътрешна същност, на която, може би, ловците в своята морална низост завиждат и затова стават зли. Да убиеш напук, ах, Датенар, как се разголват годините.

Датенар въздъхна.

— Виж разкрилото се дете, зачервено и доволно, позира до жертвата. Ако воюваме срещу природата, ами, воюваме срещу самото достойнство. Мизерното ни господство превръща възвисяването в лъжа. Истината е, че ние смъкваме, като зла болест.

— Пощади малко от надеждата ми, моля те.

Датенар отпусна ръка на рамото на приятеля си.

— Е, това е то.

Варет крепеше Ребъл, колкото можеше, докато се изтътрят нагоре до билото. Щом стигнаха, Ребъл се вкопчи в ръката му под лакътя.

— В името на нашата Майка, Варет, пусни ме да отдъхна.

Варет смъкна приятеля си на земята, колкото можеше по-леко, и седна до него. Ребъл се отпусна на гръб и с пълни с болка очи се взря към небето. След малко отрони:

— Правя ги трийсет и седем.

Варет го погледна, видя кръвта, стичаща се от раната от меч в гърдите на Ребъл. Но не кашляше кръв — това поне му беше милостиво спестено.

— Трийсет и седем?

Ребъл вдигна треперещата си ръка.

— Едва ли ще успея. Но ще опитам.

— Говориш безсмислици.

— Кажи ми, Варет, вярно ли видях? Торас Редоун, коленичила до едно тяло? Фарор Хенд ли падна?

„Да причини такава скръб? Такива ридания и скубане на коси?“

— Не, Ребъл. Галар Барас.

— А. Значи така. Разбирам.

— Тя извади нож и щеше да си пререже гърлото. Фарор Хенд я спря, изви ръката й и изтръгна оръжието. На лицето й се четеше мъст и задоволство, когато я погледна. Ребъл, такива неща ме потрисат.

Други от разбития легион се смъкваха на земята около тях. Варет виждаше изпити, разкривени от болка лица. И все пак нещо сякаш липсваше.

— Изпукай ставите — каза Ребъл.

— Какво?

— Една за всеки живот, който отнех, за всяка шибана глупост, която направих. Направих ги четири, за днес. Не съм сигурен дали умряха обаче. Мисля, че не са. Надявам се да не са. Все едно — усмихна се той на тежките облаци, — трийсет и седем. Идиотското бреме на Ребъл. — Замълча и извърна леко поглед, за да срещне очите на Варет. — Ония Гадателки на кости… бива си го тоя дар, дето ни го дадоха…

Объркан, Варет отрони:

— Все още не знам какво беше.

— Нима?

Варет кимна.

Ребъл се изсмя, а после изохка.

— Какъв дар, Ребъл? Какво все пак направи онзи ритуал?

— Никакви лъжи повече. Само това. Никакво лъжене на друг. Но най-вече — никакво самозалъгване.

Намръщен, Варет поклати глава.

— Никога не съм лъгал себе си.

Ребъл го изгледа за миг и рече:

— Значи не си го и забелязал дори.

— Явно не съм.

Ребъл сплете ръце на корема си и започна да пука с кокалчетата на пръстите си.

— Трябва да знам — каза Варет. — Защо ме защити все пак? Там, в ямата. Защо си направи труда?

— За кое?

— Да ми бъдеш приятел.

Изпукаха стави.

— Не знам — отвърна Ребъл и се усмихна. — Може би защото имаше честно лице.

Варет се огледа. Всички от Хуст се събираха мълчаливо на купчини. „Никакви лъжи, това ли липсва тук? Тези сурови погледи в далечината?“

Листар все още беше жив, но не знаеше за Ранси. Толкова много от другите офицери, издигнати от редовете на затворниците, бяха мъртви. Бяха дошли на предната линия при отчаяното отстъпление на легиона и задържаха врага, давайки живота си за това.

Гърлото на Варет все още беше раздрано от неистовите му викове. И все пак, колкото и невероятно да беше, Хуст се бяха отзовали на отчаяните му команди и когато Празек и Датенар обърнаха ротите си и ги поведоха в отстъпление, бойният ден на легион Хуст бе приключил. През цялото това време Торас Редоун не се виждаше никаква, до самия край.

Заслуша се в пукането на пръстите на приятеля си, докато звукът не секна.

Ребъл така и не стигна до трийсет и седем. Просто си отиде.

Варет вдигна главата му и я отпусна в скута си. Зачеса с пръсти брадата му, разплете възлите косми, загледа се в кротко отпуснатото лице. Никога повече нямаше да го види оживено, с онази крива усмивка, с лукавия блясък в очите и бушуващия гняв, надвиснал като буреносен облак зад всичко това.

„Ребъл, приятелю мой. Не беше нищо повече от това, което беше. Аз те ценях. Много те ценях.“

Някой се приближи. Варет вдигна глава и видя, че е Листар.

— Той си отиде, Листар.

— Само ние двамата, значи — отвърна Листар.

— Двамата?

— Които застанаха между тях и Котките. — Листар помълча. — Страхливецът и мъжът, който искаше да умре. Доблестният… ами, както казваш, той вече е мъртъв.

Варет се замисли над думите и суровия му откровен тон.

— Никакви лъжи.

— Не можах да го направя, Варет. Не можах да убия никого. Само отбранявах.

— Така беше с повечето от нас, Листар. Видях го, навсякъде. Точно така осъзнах, че никога няма да спечелим. Нито да отстъпим. Просто стоим и умираме. Осъзнах го, Листар, макар и да не го разбрах. Не и преди Ребъл да го обясни. Ритуалът…

— Да, дарът ми за всички вас.

— Ти беше изпратен.

— Бях изпратен. Но за какво помолих? Тях? Някой попита ли ме изобщо за това? Казаха, че имаме нужда от нещо, което да ни освободи от вината, да ни пречисти, да отмете проклятието на престъпленията ни.

Варет погали изстиващото чело на Ребъл.

— Не помоли ли точно за това, Листар?

— Не. Не съвсем.

— Тогава… за какво?

— Поисках ние — всички ние — да приемем това, което сме. Да се изправим пред своите престъпления, пред жестокото си минало, пред злите си помисли. Ако трябва да чувстваме, Варет — така казах на Гадателките на кости, — ако трябва да чувстваме, тогава не ни позволявайте да се крием или да бягаме от тези чувства. Не ни позволявайте да се преструваме.

Варет вдигна глава и присви очи към Листар.

— Все още не схващаш — каза Листар. — Ти не си единственият страхливец. Изобщо. Този легион Хуст, всички тези осъдени. Варет, повечето от тях са страхливци. Онези мъже, срещу които се изправихме в мината, жадните да се доберат до жените. Беше ли просто похот? Не. Изнасилвачите са много неща, но най-вече са страхливци, онази порода, която трябва да се подхранва от жертви. Това е различен вид страхливост от твоята, Варет, но все пак е страхливост. Защо те мразеха всички те? Защото ти беше единственият страхливец, който не се криеше. — Замълча и извърна очи. — Погледни ги, Варет. Благословени от моя дар. Като ги гледам, мисля си, че Ребъл беше щастливецът.

След тези думи Листар се обърна и се затътри бавно нанякъде.

Варет се загледа след него. „Никакви лъжи. Е, това не те опазва от глупостта.

Мамка му, забравих да го попитам за Ранси.“

— Жрецо.

Ендест Силан вдигна очи. Видя жена с униформата на Домашен меч. Не задържа дълго вниманието му, понеже погледът му неизбежно се върна на дланите, отпуснати на коленете му.

— Можеш ли да вървиш? — попита го жената.

— Какво искаш?

— Трябва ни осветено място за погребение.

Той помисли да се изсмее на това, след като хвърли поглед към долината долу, със стотиците трупове, с мъртвите и издъхващи коне.

— Не там, жрецо. Но не е далече. Вдигаме каменна грамада, само за един човек.

Ендест вдигна дланите си.

— Кажи ми, какво виждаш?

— Съсирена кръв.

— Нещо друго?

— Какво още има за виждане?

Той кимна.

— Точно така. Очите й ги няма. Дори белези няма. Напуснала ме е.

Изтекоха няколко мига.

— Ааа, ти си онзи, значи. От пазара. Онзи, който говорил с дракон. По-важното, ти си единият от жреците, които се противопоставиха на Хун Раал. И защо никой не се грижи за теб?

— Изпъдих ги.

Тя се приближи, пъхна ръка под лявата му мишница и го вдигна на крака.

— Ти се справи адски добре, жрецо. Даде ни шанс. Просто не го използвахме.

Той не можеше да разбере много тази жена и какво всъщност иска от него, но се остави да го поведе нагоре по пътеката. Минаха през насядалите, грохнали от умора войници на Хуст, но гледката на толкова много прекършени мъже и жени се оказа непосилна за Ендест и той наведе очи, загледа се в снега и покритата с кал и камъни земя.

След като изкачиха късия склон, жената го поведе към грамаден стар мъж, който трупаше усърдно последните камъни на гробна грамада. Дишането му беше някак свирещо и когато погледна през рамо към тях, Ендест видя защо — половината му нос го нямаше. Но това беше стара рана. Мъжът носеше същата униформа като жената.

Наоколо конски копита бяха тъпкали дълбоко в калта, а наблизо чакаха три коня, единият с изящно седло.

— Отстъпиха значи? — попита жената.

— Не им хареса, Пелк. Никак не им хареса. Но явно не искаха да ме ядосат.

— Никой не иска да те ядоса, Рансепт.

И спря с Ендест до грамадата.

— Тук, вътре.

— Кой?

— Лорд Венес Турайд.

— Лордът е мъртъв?

Жената погледна приятеля си, а той забърса протеклия си нос и сви рамене. Тя се обърна отново към Ендест Силан и каза:

— Така мисля. Би трябвало вече да е.

Фарор Хенд намери Празек и Датенар седнали на калния път. Все още носеха ризниците си, но шлемовете и металните им ръкавици бяха на земята до тях, а от мечовете в ножниците се чуваше тихо несекващо мърморене.

Собственият й меч бе затихнал. Тя смъкна шлема си, усети блажено студения вятър на челото си и тихият стон на желязото, който бе изпълвал главата й, изведнъж изчезна.

— Накарах ги да я отведат — каза им. — Под стража. Галар Барас си счупи врата, когато раненият му кон го хвърли. Тя искаше да се бие. Искаше да се хвърли в битката, за да може някой да я убие. Щях да го приема с охота и всъщност щях да тръгна с нея. Но беше твърде пияна, за да стои на краката си.

Датенар кимна.

— Уязвими сме, всички до един, Фарор Хенд, на лудостта на желанията си. Толкова много от копнежа в живота ни се оказва копнеж за смърт. Тези маски са безбройни, но вече не разполагаме с нито една от тях сега, нито за живота, който ни предстои.

— Няма ли ги сладките и страстни лъжи, бъдещето изглежда безрадостно — добави Празек.

— Твърде нетърпеливо с размахания пръст е това повторение на стари предупреждения, съживени наново. Всичките ни тайни ни водят към скръб. — Датенар изпъшка и бавно се изправи. — Прогизнал съм целият. — Погледна на запад. — Трябва да се приближават към града вече.

На Фарор Хенд й се искаше да заплаче, но не знаеше за какво. Не липсваха причини; по-скоро бяха цяла зла тълпа, толкова много пред нея, че не можеше да избере между тях. „Сгодена. Кагамандра Тюлас, чуй изповедта ми. Не мога да обичам герой, не мога да обичам доблестен мъж, не мога да му се отдам, както би трябвало. Нямам нищо, с което да ти бъда равностойна, а опитам ли се, ще умра. Може би ще минат векове, докато плътта ми навакса, но ще го направи рано или късно. Душата е слаба. Тя може да повехне до леден дъх. Но корубата устоява, с малко намеци за празнотата, която крие.“

— Трябва да съберем легиона — каза Празек и се надигна до Датенар. — Полунощ наближава, мисля. Трябва да тръгнем към обоза, към фургоните ни.

— Празек — каза Датенар и се обърна към приятеля си. — Изоставихме моста. Стъпка настрани и се гмурнахме в тъмните води.

— Казано е, никой не се вдига отново от Дорсан Рил.

— Същото чувствам, приятелю.

Фарор Хенд погледна на юг и видя малка група ездачи. Все още бяха далече, но мъжът отпред беше висок, с гривеста сива коса.

„Разбира се.“

— Е, аз ви оставям с това — каза тя на Празек и Датенар.

— Фарор Хенд?

— Говорихте за мрачно бъдеще. Отивам да срещна своето.

Останал сам, лорд Аномандър, Първи син на Тъмата, седеше на коня си, вперил поглед към долината. Само кривна за миг глава към Келарас, когато капитанът се приближи и спря коня си до него.

— Милорд, вашият брат е тръгнал за Карканас. Пеш. Би трябвало да можем да го догоним.

Аномандър изглеждаше объркан.

— Карканас?

— Милорд, ще има бракосъчетание. Подробностите на мира.

— Подробностите на мира — повтори Аномандър. — Но, Келарас, никакъв мир няма вътре в мен.

Келарас не каза нищо.

Лордът продължи:

— Не, остави ги. Ще тръгна за брат си Андарист. Ще въздам мъст. — Погледна Келарас в очите. — Казва се Пелк, нали? Може би тя също се връща там?

— Не знам, милорд. Възможно е. Желаете ли да ви придружа?

Аномандър се усмихна.

— С радост бих приел компанията ти, Келарас.

— Сега ли, милорд?

— Да. Сега.

Поеха заедно на север.

Вренек не обърна много внимание на двамата ездачи, които слязоха в долината от североизток, а продължи да крачи сред труповете на падналите войници. Земята под тях беше все едно сдъвкана. Той използваше копието си като тояга, за да се крепи, докато крачеше между телата и се навеждаше от време на време да огледа безжизнените лица.

Болката и смъртта ги правеха неузнаваеми, а дори спомените, в които се беше вкопчил, вече бяха размътени в ума му.

Беше измръзнал, а вечерта бе странно сива, заклещена сякаш в облак от пепел, който отказваше да се слегне. Умиращите коне най-после бяха затихнали. Врани се спуснаха като опърпани знамена на нощта.

Едно изстинало лице привлече вниманието му. „Това един от тях ли е? Би могло. Виждал съм го. Да, това е един от тях. Някой е стигнал до него пръв. Но няма значение кой е стигнал тук пръв. Важно е само кой идва последен.

Казах, че ще отмъстя за Джиния, и ето ме тук.“

Обърна копието и насочи железния връх надолу, опря го в гърдите на мъртвия.

„Ще мушна дълбоко. Само това трябва да направя. Неговият призрак е тук. Близо. Не мога да ги видя повече, но знам, че са тук. Няма къде другаде да отидат.

Мушкам дълбоко. Натиквам острието, пробивам бронята, вълната, кожата. Това означава отмъщение. Това, което ще направя точно тук.“

Чу някакви звуци и вдигна глава. Две жени яздеха коне, направени от сплетени треви и клонки. Яздеха мълчаливо и го гледаха. Бяха само на десетина крачки.

Не ги познаваше. Не съвпадаха с лицата, които търсеше. Вренек отново насочи вниманието си към мъртвия. Натисна копието, но кожената броня отказа да поддаде. „Трябва забиване.“ Вдигна оръжието и го заби със сила.

— Все му е едно — каза едната жена. — Давай, щом трябва. Но насилието над труп е непристойно, не мислиш ли?

„Непристойно?“ Вренек огледа мъртъвците наоколо. Поклати глава и мушна отново. Кожената броня беше здрава. След това се наведе, за да види какво е убило мъжа. Видя резка в гърлото на трупа, откъдето беше бликала кръв и се беше изляла на земята. Не изглеждаше кой знае какво, но други рани не се виждаха.

Мушна за трети път, силно в гърдите, и после отстъпи. Обърна се към двете жени.

— Всичко е наред вече — каза им. — Отмъстих за онова, което й направиха. Сега си отивам у дома.

Жената, която бе заговорила преди малко, се наведе от седлото си.

— И аз, сър, съм ваша свидетелка. Тя е отмъстена.

— Как се казваш? — попита Вренек. — Трябва да знам, след като си свидетелка и всичко останало.

— Тредбеър.

Златокосата жена до Тредбеър каза:

— А аз съм Т’рис. — Усмихна се. — Твоя свидетелка.

Доволен, Вренек кимна. До дома беше дълъг път и го чакаше много вървене. Щеше да вземе наметало от някое от тези тела, и може би второ за постелка.

„Джиния, свърши се. Чувствам се по-добре. Надявам се, че и ти ще си.

Понякога трябва да си дете, за да направиш каквото е редно.“

— За какво беше всичко това? — попита Т’рис. — И деца ли пращате вече на война, тайст?

— Оръжието му беше чисто — отвърна Тредбеър. Вдигна очи към небето. — Отишли са си, нали? Не кръжат все още там горе, в сумрака на облаците?

— Отидоха си, засега.

Тредбеър въздъхна.

— Мисля, че предпочитам да е така.

— Предпочиташ какво?

— Закъсняването за битката. Пропускането на цялата шибана бъркотия. Видяла съм достатъчно битки, Т’рис. Огледай се. Всички тези тъжни трупове. Глупав спор, който свършва с някой мъртъв, а другите изглеждат виновни въпреки цялото си удовлетворение. — Погледна Т’рис. — Аз тръгвам за Карканас, да намеря хората си. А ти?

— Има една гора — отвърна Т’рис. — Където чака друг азатанай. Мисля, че трябва да го видя.

— Защо?

— Той ще ме познае. Онази, която бях някога.

— Има ли значение?

— Какво искаш да кажеш?

Тредбеър сви рамене.

— Онова, което си била някога, не е това, което си сега. Имам чувството, че тръгваш, за да намериш объркване и може би мъка. Може би някои тайни трябва да си останат тайни. Изобщо ли не ти е хрумвало това?

Т’рис се усмихна.

— Непрекъснато. Работата е, че едва не се сблъскахме. Тук, в долината Тарнс. Ако бях дошла навреме. Ако той беше пробудил силата си. Драконите щяха да… се радват на това. — Замълча, после сви рамене. — Но нещо се случи. Някой, мисля, го задържа. Някой до голяма степен спаси света. Любопитна съм, а ти? За този тайст, който отказа на моя брат азатанай?

Тредбеър изгледа Т’рис продължително, след което въздъхна.

— Е, и къде е тази гора?

— Точно извън града.

— Значи, изглежда, ще яздим заедно още малко.

— Да. Не е ли прекрасно това?

Тредбеър видя момчето — вече се изкачваше по северния склон на долината.

— Това негово отмъщение — каза тя. — Той постъпи правилно, мисля.

— Мъртвите плачат за него.

— Нима? От жал?

— Не — отвърна Т’рис. — От завист.

Тредбеър смуши коня си и промърмори:

— Шибани призраци.

„Мисля да се събера с тях.“

Ренар последва лорд Вата Урусандер в старата тронна зала. В просторното помещение светлина и тъмнина водеха яростен спор, твърде сериозен, за да е битка, твърде безцелен, за да е война. Беше сърдито приемане, като на две сили, съзнаващи взаимната необходимост. Определение, би казал Урусандер, чрез противопоставяне.

Свещи и мангал огряваха единия от двата трона, поставени един до друг на подиума. Дървото му беше бяло, лъскаво като седеф, а над облегалките бяха провесени коприни със златни нишки. Другият трон сякаш излъчваше отрицание, което го правеше трудно откроим, все едно някоя безжизнена прашинка зацапваше окото.

Майка Тъма седеше на онзи трон, макар че при влизането на Урусандер в залата бе станала. В подножието на подиума и от двете страни на пътеката чакаха двете Върховни жрици, и двете извърнати с лице към Баща Светлина. Синтара беше пищна в одеждите си с цвета на слънчев изгрев, брокатът по нея искреше и сплетената й коса приличаше на въжета от златни жички. Бял грим скриваше пресните рани на лицето й.

Върховна жрица Емрал Ланеар — която Ренар никога не беше виждала — бе облечена в черен халат без никаква украса. Лъскавото й черно като оникс лице изглеждаше смутено, дълбоки бръчки бяха стегнали устата й. Беше по-стара от Синтара, чертите й — твърде невзрачни при липсата на багра и цвят. Жена с вътрешна усмивка, привличаща мрак, заключи Ренар.

Този момент принадлежеше на повърхността, разбра тя. Нищо тук не говореше за дълбочина или стабилност. Церемонията щеше да е като всички церемонии: нещо преходно и ефимерно. Внезапно съсредоточаване, изпълнено с преднамереност, което щеше да кънти кухо завинаги.

Реши, че е напълно уместно.

Щом Урусандер спря на няколко крачки пред нея, Ренар се отдръпна надясно към редицата мангали, увиснали от железни триножници. Топлината бе добре дошла, но скоро щеше да стане потискаща. Тя неволно се приближи до застаналия там Хун Раал.

Смътната му усмивка бе също толкова добре дошла като топлината от горящите въглени: нещо фамилиарно, лукаво напомняне за фалшивостта на събитието. Насмешка съпътстваше събитието и в това отношение Хун Раал беше съвсем на място в тази сцена. Беше се съвзел от магическата битка, стига човек да решеше да не обръща внимание на раздраните му длани и зейналите дълбоки бразди по пръстите му. Това, както и непрестанното треперене, което дестраянтът се мъчеше да надвие с глътки от шишенцето си. При все това стоеше като напълно удовлетворен човек.

Ренар се замисли над сцената, уловена в самия преход към утрото, когато нощ и ден навлизаха в своята вечна изтощена битка на фона на кървящо небе, и се зачуди как ли ще бъде видяна в бъдещето. „Оголените зъби на необходимостта, преобразени в усмивки на радост в идещите векове. Онова огромно пространство от преднамерена небрежност, което наричаме история.“ Огледа залата и видя само още един свидетел, който навярно си задаваше същите въпроси. „Райз Херат. Историкът. Някога посещавах лекциите му. Нощ на самоомраза, спомням си, изричана с безжизнения тон на анатом, преподаващ на хирурзи. Само че тялото на дисекционната маса бе неговото собствено. Не можеше дори да се наслади на болката, която сам си нанасяше.

Когато любовта на историка към историята умре… уви, няма къде да се отиде, никакво място, където да можеш да избягаш и да се скриеш.

Освен ако човек не избере безчувствен живот.“

Погледна Хун Раал и видя, че той и историкът стоят общо взето лице в лице, а щом забеляза това, Вата Урусандер пристъпи напред, мина между двамата мъже и се приближи към подиума и жената, която щеше да стане негова съпруга.

Спря, когато Майка Тъма внезапно проговори:

— Един момент, ако благоволите, лорд Урусандер.

Той кривна глава и сви рамене.

— Толкова време, колкото ви е нужно — отвърна.

Тя сякаш обмисли думите му за миг-два, преди да продължи:

— Това ще бъде подходящо записано, както подобава за такова събитие. Две ранени половини… съединени. Върховните жрици ще говорят, всяка от името на своя… аспект. А каквото е съединено ще бъде, очаква се, изцерено. — Замълча, огледа всички и продължи като че ли с нетърпение: — Подробностите могат да изчакат описанието. Това, на което сме свидетели тук, е сделка, подпечатана с кръв. Мнозина загинаха, за да видят ръцете ни сбрани, Вата Урусандер, и не съм в настроение да празнувам.

Ренар видя мигновения гняв, пробягал по лицето на Синтара. А после Урусандер заговори:

— Майко Тъма. Заради моите войници веднъж отправих молба към знатните — и към вас — в името на справедливостта. — Махна пренебрежително с ръка. — Това не беше предизвикателство към вярата ми във вас.

— Да — каза тя, — онова предизвикателство дойде от другаде. Кажете ми, прочее, ще откажете ли сега титлата Баща Светлина?

— Изглежда, че не мога.

— Да — съгласи се тя. — Изглежда, че не можете.

— Но не за това помолих.

— Нито това е моят отговор на молбата ви за справедливост.

— Значи се разбрахме, Майко Тъма?

— Да, Вата, по най-добрия възможен начин.

Тогава той кимна и Ренар видя как напрежението напусна тялото му.

— Райз Херат — каза Майка Тъма.

Историкът пристъпи напред.

— Майко Тъма?

— Нашите жрици тук ще се съберат с вас. Заемете съседно помещение. Заедно, тримата би трябвало да можете да съчините подходящ преразказ за това предопределено и съдбовно бракосъчетание. Съчинете някакво брачно празненство, ако трябва.

— Значи, Майко, няма да има никаква церемония тук?

Майка Тъма пренебрегна въпроса, погледът й се измести и се впи в Ренар.

— Не ви познавам — каза й. — Видях само, че се появихте на стъпка зад Вата Урусандер. Но дори само тази подробност е достатъчна. Ще се закълнете ли, че никога няма да говорите за това, което се случи тук?

— С нетърпение очаквам официалната версия, Майко Тъма — отвърна Ренар. — И нищо друго няма да говоря. Ами, вече виждам ярката позлата на спомените ми за тази великолепна церемония.

Устните на Майка Тъма леко се извиха в нещо, което можеше да е потисната усмивка.

— Така ли се заклевате?

— Да — отвърна Ренар и кимна.

Вата Урусандер каза:

— Майко Тъма, Ренар е моя осиновена дъщеря.

— По титла? А вашият син?

— Моят син ще наследи толкова от онова, което притежавам, колкото би пожелал. Ренар е отказала всякакви символи на признаване, освен безвредната ми старческа склонност да я назова своя дъщеря.

— Угажда ви.

— Точно така — отвърна Урусандер.

Погледът на Майка Тъма се измести към Хун Раал.

— Вие се назовавате Смъртен меч на Светлината и виждам затъкнат в колана ви скиптър, сътворен от Първичната светлина. Кога възнамерявате да поставите този скиптър в ръцете на законния му притежател?

Усмивката на Хун Раал леко се напрегна, а след това, с небрежно свиване на рамене, той издърпа скиптъра от колана си и се приближи към Урусандер.

— Милорд. Баща Светлина. Този скиптър бе изкован във ваше име, за този ден и за всички бъдещи дни на вашето управление.

Вата Урусандер взе скиптъра и погледът му мигновено се върна на Майка Тъма.

Леката усмивка се върна на устните на Хун Раал. Той се поклони и се отдръпна.

— Съпруже — каза Майка Тъма. — Ще дойдете ли сега при мен, за да заемете своя трон?

Урусандер се поколеба, после каза:

— Съпруго, не съм привикнал с порядките на управлението, още по-малко на вярата.

— Управлението е само аромат, мирис във въздуха, Урусандер. Не по-различно от навиците ви на командир във вашия легион. Открила съм, че най-добре се поддържа с избирателно мълчание.

— Аз също съм го открил — отвърна Урусандер. — Въпреки че понякога подчинените ми започват да си въобразяват твърде много. До този момент съм проявявал неохота в налагането на… дисциплина. Такива актове трябва да бъдат недвусмислени и съвършено навременни.

— Значи разбирате естеството на управлението не по-зле от мен. Срамно е, както казвате, когато управляваните губят от поглед примера, който искаме да наложим. Колкото до вярата, е, не търсете напътствие от мен, Урусандер, защото определено съм се провалила в това изпитание. Очаквам обаче, че дните и нощите занапред ще се окажат доста натоварени за нашите жрици, докато направят, с ревностно усърдие, най-пълното описание на техните отговорности и на всички съблюдавани обреди, които сметнат за свещени в наше име.

— Споделям вашата увереност — отвърна Урусандер. — И в крайна сметка съм убеден, че ще ни се каже за почитанието, което се очаква и, предполага се, се изисква от нашите вярващи.

— Вероятно — съгласи се Майка Тъма. — Можем само с нетърпение да очакваме такива начертания и времето, когато няма да ни се налага да се притесняваме от грешни стъпки, причинени от невежеството ни.

Урусандер отново тръгна към подиума. Качи се на него, спря пред трона си и щом видя жлеба за скиптъра, го постави на мястото му.

После се обърна към Майка Тъма.

Когато тя протегна дясната си ръка, той вдигна своята и я постави под нейната. Ръцете им се стиснаха за миг, преди отново да се разделят.

С лица към залата, Майка Тъма и Баща Светлина постояха за миг, като в поза за бъдещето, преди и двамата да седнат на троновете си.

— Това е — промърмори Хун Раал до Ренар. — Свърши се.

Тя се обърна към него.

— Спомнете си неговото заявление.

— Неговото какво?

— Той обявява Оссерк за свой наследник, Хун Раал. Бяхме свидетели и така е, както казвате — свърши се.

Нещо тъмно пробяга по лицето му и изчезна, усмивката му се върна.

— Ааа, момчето. Да, наистина. Е, той беше кутрето в сянката ми и ако изобщо се върне… — Хун Раал сви рамене.

Двете Върховни жрици говореха с божествата си, тихо, поне засега.

Ренар се обърна да последва Хун Раал, но се озова лице в лице с историка.

— Бих искал да знам повече за вас — каза й той. — За официалната версия.

— Измислете каквото ви трябва — отвърна Ренар.

— Бих предпочел да не ви представя неправилно.

— Бихте предпочели да съм спасителният пояс, в който да се вкопчите в прииждащия порой от лъжи?

— Нещо такова.

— Може би по-късно, историко — каза тя и тръгна към вратата. — Ще ви дам всичко, което ви трябва, и повече.

На Вата Урусандер му дадоха множество разкошно обзаведени стаи, може би с очакването за забавяне на консумирането на брака му с Майка Тъма, и точно в тези стаи Ренар намери временно убежище, за да се отдалечи от всичко това.

Гледането на битката беше изцедило силите й. Магията беше стъписваща, ужасяваща. За жалост Хун Раал не само бе единственият оцелял, но и бе надделял, доколкото бе останал последният прав.

В компанията на мъжете и жените, които продаваха телата си, и почти подивялата глутница деца, струпани на склона, Ренар беше видяла мръсните последствия от провалената магия, щом войниците се сблъскаха в долината под тях. Беше се опитала да си представи майка си там, в гъмжилото, начело на отряда й, как избива сънародници тайст. Но това се оказа трудно. Нещо в това не се връзваше — не можеше да се върже — и едва по-късно тя осъзна, че майка й изобщо не би могла да участва в такова извращение.

Воинската чест е обвързана със служенето. Стойността на честта не може да е сама, не може да е ценна сама по себе си. Служенето поддържа честта, когато нищо друго не може. Откъсването й от всичко, което й дава смисъл, свежда войника до убиец, до главорез. С това осъзнаване Ренар се беше отдръпнала и вниманието й се бе изместило към децата, събрани на склона да гледат избиването долу.

Бяха една изоставена, противна сган. Слаби и жестоки, малки, но корави, прекършени, но настръхнали. И като всяко прекършено нещо, съществуваха в света на захвърленото. Когато вдигнеха очи, виждаха жени, готови да вдигнат полите си, и мъже, изложили на показ ярко боядисаните кесийки на скротумите си. Виждаха други мъже и жени, обикалящи из лагерите, с мечове на кръста, с грубоват хумор и хладно практични в нуждите си.

„Уроци по практичен живот. Каквото и да правим като възрастни, правим в децата си още от онова, което сме. Няма ли край на това? Учените говорят за прогрес, но вече се боя, че грешат. Това, което виждаме, не е прогрес, това е уточняване. Нищо от старите порядки изобщо не си отива, просто се крие под объркването на модерността.“

Не, майка й щеше да е отказала тази пародия. Щеше всъщност да е принудила Урусандер да действа. В името на честта. В името на войника.

Ренар се оказа единствената обитателка на покоите, предназначени за Урусандер, без нито един слуга вътре. Тръгна из стаите, като разбъркваше пепелта на съжалението си. „Един-единствен въглен остава и със сигурност ще ме изгори, и името ми, завинаги. Но някои неща не избираме. Някои неща са избрани за нас.“

Чу как външната врата се отвори и затвори. Върна се в главната стая и видя Вата Урусандер. Той като че ли се стъписа, щом я видя, но само за миг. След това се усмихна.

— Радвам се да те заваря тук, Ренар.

— Тя приключи ли вече с компанията ти?

— Отдавна никой от нас не е спал. Бури има в главите ни и бури между нас. За второто, виждам спокойствие напред. За първото… — Сви рамене и тръгна към прозореца с изглед към широката морава зад Цитаделата.

— Ще се справиш ли с Хун Раал? — попита тя и се приближи до него.

Гърбът му беше широк, но вече като на състарен мъж. Някаква тъга имаше в тази подробност.

— Да се справя с него? Имах амбиции, нали? Той се обявява за мой Смъртен меч. Това би трябвало ясно да показва кой кому служи.

— А дали?

Поколеба се на няколко стъпки зад него, щом той се наведе към стъклото и погледна надолу.

— Сметта на една цитадела — промърмори той. — Как се трупа зад стената, под улеите. Чудя се дали строим къщи просто за да държим боклука навън? Би трябвало да се изгори.

— Сам изгаря — отвърна Ренар. — Рано или късно.

— Хун Раал се смята за неуязвим. Може би е прав. Остави го на Синтара. Той е неин проблем, не мой. Майка Тъма е права за това. Отдръпваме се, не говорим много. Поданиците ни сами да решат състоянието си. Мислех да наложа свои закони, свои основи, на които би могло да се изгради справедливо общество. Но колко време ще мине, преди думите ми да бъдат изкривени? Предпоставките ми да бъдат изкривени и опорочени? Колко, преди в смъртната си природа да покварим тези закони, всеки път в отговор на една изцяло самообслужваща се нужда?

— Последните ли доблестни мъже и жени видяхме, Вата Урусандер?

Той се изправи отново, но не се обърна към нея.

— Жестоките са във възход, Ренар. Срещу това разумът няма никакъв шанс. Мислиш, че кръвта е свършила? Боя се, че това само започва.

— Тогава, сър, нищо не е разрешено.

— Не съм човекът, който да разреши това — каза Урусандер. — Но ти го знаеше, нали?

— Да.

— А моят син?

— Преценката му беше неправилна.

— Неправилна?

— Един млад мъж, лишен от отговорност, ще копнее за това — отвърна тя. — Един млад мъж ще вижда добродетелите на дълг и чест като блестящи неща, сурови и предмет на компромис. От такава позиция може да прави грешки, но те остават добронамерени.

Той все още не я поглеждаше.

— Нещо в теб е прекършено.

— Нещо в мен е прекършено.

— Моят син уби мъжа, когото ти обичаше. Той… не разбра ситуацията.

— Да.

— Въпреки това, изглежда, си му простила.

— Ще ми се — каза тя — да беше убил Хун Раал. Теб имам предвид. Ще ми се да беше застанал зад своето чувство за справедливост.

Той изсумтя.

— Никакви изключения, никакви компромиси. Да бях правил онова, което е правилно, всеки път…

— Но не направи нищо и сега стоиш тук, Вата Урусандер. Баща Светлина.

— Да, моят заслепяващ дар. — Помълча малко. — Видя ли го вече?

— Кое?

— Моят портрет. В коридора към тези покои. Кадаспала се е справил добре, мисля.

— Боя се, че не го забелязах — каза Ренар. — Не обръщам много внимание на изкуството. Особено компромисното.

— А, значи всички портрети са компромис? В горчивите си мигове, мисля, че Кадаспала би се съгласил с теб. — Подпря се с две ръце на перваза. — Е, изглежда, няма да бъда опростен.

— Само синът ти.

Той кимна, после въздъхна и рече:

— Кажи им, моля те, за приликата. Толкова умело, толкова искрено уловена от ръката на онзи слепец.

— Не беше сляп, когато те нарисува, мисля.

— Не беше ли? Да, външно не всъщност.

— Вата Урусандер — каза Ренар, — ще има справедливост.

Видя как той кимна отново в мига преди ножът й да се забие дълбоко под лявата му плешка, за да смири ударите на сърцето му. Без да мигне, той отстъпи назад и камата остана в гърба му. Наклони се напред, челото му удари оловното стъкло, преди коленете му да поддадат, и се свлече на пода в краката й.

Тя погледна надолу. Видя усмивката на лицето му. Мирна, доволна, безжизнена.

Нищо не свършва. Има материя и има енергия, и някои вярват, че това са единствените съществуващи неща. Но съществува трето. То изпълва и материя, и енергия, и все пак също така стои само. Нека да го наречем възможност. Само в света на възможността можем да действаме, да налагаме промени над цялото съществуване. Всъщност това е светът, в който живеем, ние, живите неща, в нашата упорита битка с успеха и провала.

Все пак истината остава. От двете, успеха и провала, само едно свършва играта.

Сега, поете, виждам стъписването, изписано дълбоко върху набръчканото ти лице, и все пак трябва да ти е ясно, дори в този миг на отчаяние, че любовта бе в сърцевината на това сказание, а сега трябва още веднъж да се отпуснем и да поемем дъх, да се укрепим за онова, което все още предстои.

Воините затъват в онова, което искат, във всичко, което правят от света, което не е нищо повече от унищожение и страдание. Помниш ли детето с камъка, на колене в тревата, и размазаното от камъка лице? Такъв е триумфът на войнствения.

Пирувай в него, ако ти харесва.

Това, което предстои, приятелю, е съвсем друг вид триумф.

Каква е тайната на чародейството? Тя е възможност. Тъй че, в зората на разцъфваща магия, нека видим какво правят от нея.

Край

Стивън Ериксън Гаснещ зрак (30)

Метаданни

Данни

Гаснещ зрак

Информация

История

Сваляне / Връзки

26.

Стивън Ериксън
Гаснещ зрак (30)