Макар идеята да го объркваше, Орфантал не можеше да я прогони от ума си. Децата би трябвало да могат да избират майките си. Разбира се, такова нещо бе невъзможно. И все пак не беше ли дори още по-лошо това, че майките не можеха да избират децата си? Достатъчно добре знаеше какво е да си неискан и нежелан. Още по-добре знаеше какво е да си истинско разочарование.

Майката, която търсеше, стига да можеше да избира, щеше да има силата да го погледне в очите и да види, и да не се страхува от това, което беше той. Щеше да има сдържаност у нея, някакъв егоизъм може би, което само по себе си щеше да му остави достатъчно място, за да отрасне в собствения си свят, да направи собствения си избор как да живее.

Грип Галас щеше да се изсмее на тази идея. Детето, щеше да каже той, се нуждае от напътствие. Детето, щеше да настои той, не е готово да разбере света, не е готово да си направи място в него. И тези неща може би бяха верни, но все пак имаше нужда от равновесие. Бяха го обременили със страховете на баба му. От баща му имаше само отсъствие, огромно пространство от незнание, в което Орфантал можеше да издигне герои, стоящи под дръзки знамена, и това го устройваше напълно.

Геройската смърт го привличаше като нищо друго, когато си представяше бъдещия си живот — когато най-сетне се измъкнеше от майка си и нейния свиващ се свят.

Беше усетил пристигането на майка си. Силите му бяха нараснали и градът с предградията му вече тръпнеше, побран сякаш под собствената му кожа. Чувстваше черната река с хрущящата ледена кора по бреговете като линията на сърцето на собствената си длан, твърде бърза, за да замръзне, твърде буйна, за да бъде отклонена. Усещаше майка си и колебливите й стъпки. Тръпнеше от внезапното присъствие на Първия син на Тъмата, чийто дух бе като стоманен юмрук; и чужденеца до него, в миговете преди да се оттегли в леса — онзи мъж побираше в сърцето си всичката решимост на един наранен свят, от естество, втвърдено срещу буря, предизвикана от него самия.

Орфантал все още беше дете, но все пак в пространството, което му беше дадено, след пристигането си в Цитаделата беше попил в себе си съмнителната мъдрост на древните каменни стени, на сътворените в ритуал подове, на магията, вихреща се по всеки коридор и мърмореща спомените на стари богове. Беше събуждал спящи духове и всеки от тях му беше давал нови думи, нови мисли, нови начини да вижда. Но при все това умът му оставаше какъвто си беше бил винаги: той бързо попиваше всички нови неща и също толкова бързо се улавяше, че се лута объркан, знаеше, че все още е неспособен да разбере всички. Знаеше, че такива дарове, тези благодеяния на камък и стари богове, са предназначени за някой по-голям, по-мъдър — някой, който разбира достатъчно, за да го е страх.

Видя как Вренек, старият му приятел, който беше престанал да му бъде приятел, нахлу в цитаделата. Стъписа се, щом откри, че Вренек може да види призрачния вълк, който бе оставил там, близо до Терондай. Все още не беше сигурен дали това го радва, или безпокои.

Вренек изглеждаше много по-голям, отколкото го помнеше, с белези по лицето и с уверен поглед, като воин или ловец. Носеше копие и никой от тези, които подминаваше в коридорите, не го спря. Орфантал не знаеше дали трябваше да се уплаши, докато Вренек навлизаше след призрака все по-надълбоко в Цитаделата и идваше все по-близо до мястото, където той се криеше сега.

Но всички тези подробности бяха отметени настрана със завръщането на Емрал Ланеар, майката, която той би избрал за себе си. Копнееше да се сгуши в скута й отново, не просто в дух, но и с тялото си, главата му да се отпусне на гърдите й.

Навсякъде се говореше за война, за предстоящата битка. Навсякъде из Цитаделата и в града миришеше на страх и несигурност. Хората бяха неспокойни и забързани, все едно че усилията им можеха да преоформят бъдещето. И как работеха ръцете им! Гледаше как стържат котли, обръщат ги да изсъхнат и след това ги окачат на куки. Гледаше как сгъват дрехи, бършат подове, как редят изрядно дърва за огрев. Как точат брадви и мечове. Навсякъде, където погледнеше, умът му виждаше трескаво усилие за ред, обзело мъже и жени.

Паниката беше врагът, ежедневните житейски нужди — ритуал на контрол, а след като контролът беше прекъснат — отвъд стените, отвъд самия град, тези усърдни ръце — всички до една — се връщаха към онова, което бе подръка. Към него и към нищо друго.

„И това сме ние. Това сме тайстите.

И, казват ми призраците, така пада една цивилизация.“

Щеше да се свие в скута й, щом тя седнеше в креслото си, струйките дим щяха да закръжат около тях. В стая, добре пазена от неговите призрачни вълци. Само децата винаги имат едно място, където да се оттеглят.

„Истинската ми майка е кожа върху рани. Боли я навсякъде вътре и иска да донесе това на мен. Тя има ново дете, същество, пълно с магия, същество с ужасна сила. Виждам Елейнта в очите на бебето, древната сила на бащата.

Ако майка я задържи до себе си, ще я отрови. Ще я превърне в чудовище.“

Вренек се приближаваше. Само след няколко мига щеше да стигне до тази стая. Орфантал примигна, изключи взора си, множеството си странни сетива, които търсеха навсякъде като невидими течения. Погледна Рибс на пода и видя как кучето сънува и тръпне. По-лесно бе да го накара да заспи, отколкото да го види, че бяга.

Ако имаше думите, щеше да каже на Емрал Ланеар толкова много неща. Ако имаше думите, щеше да каже: „Майко Емрал Ланеар, усещам замъгления ти ум и цялата вина, за която отказваш да мислиш. Усещам скръбта ти по изгубената младост там, в огледалото. И бих искал да ти кажа обратното — как красотата ти е нещо, което никое огледало не може да улови.

Майката на Тъмнината не може да бъде видяна, тъй че ти стоиш вместо нея. Вярната й представителка. Дори ти не разбираш това. Също като богинята, ти си майката на всички нас. И това пространство, което те обкръжава, това огромно пространство, е твоят дар на свобода. Към твоите деца.

Но изглежда сме го превърнали в място за убиване.“

Но никакви такива думи не му идваха, освен в ехото на нечий друг глас. Имаше моменти — и той го чуваше в шепот, — когато поетът си позволяваше волността да помете настрана объркването в служба на яснотата. За да направи нещата прости.

Някои волности трябваше да се търпят. За други търпението не стигаше.

Вратата се отвори и Вренек пристъпи предпазливо в стаята.

— Орфантал?

Орфантал се надигна от стола на Ланеар.

— Тя се върна — каза. — Мисля, че идва тук.

— Какво? Коя?

— Върховната жрица. Здравей, Вренек.

— Дойдох да те предупредя.

— Да, майка ми. И новото й дете.

— Корлат. Казва се Корлат.

— Аха.

— Орфантал, какво е станало с теб?

— Избягах — отвърна той. — Само че сега ще ме повлекат обратно и дори Върховната жрица не може да ми помогне. Искам да кажа, няма да го направи, защото не й е работа, а и все едно, тя не разбира. Майка е тук. Идва насам.

— Тя иска Корлат да те защитава.

Орфантал се изсмя. Рибс се събуди от смеха, вдигна глава и го изгледа, после погледна към Вренек. Замаха опашка, надигна се и се приближи до момчето.

Намръщен, Вренек потупа кучето по главата.

— Този най го харесвам — каза. — Призраците малко ме плашат.

— За какво ти е това копие?

— За онези, които ни нападнаха, които запалиха имението, убиха лейди Нерис и нараниха Джиния. Те са в легиона на Урусандер.

— По-добре да побързаш — каза Орфантал. Новините, донесени от Вренек, не го изненадаха, нито му повлияха. Може би беше чул всичко това преди. Не помнеше. Мъдрият камък на Цитаделата изпълваше главата му, но мъдростта беше объркана, луташе се изгубена по коридорите.

— Да. Но първо трябваше да те предупредя. За майка ти.

Орфантал изпъна ръка, за да прекъсне по-нататъшните обяснения на Вренек.

— Да. Не се притеснявай, виждам я. Цялата. Благодаря ти. Вренек, беше ли ми приятел някога?

Момчето се ококори и кимна.

— Все още ли сме приятели?

— Аз съм — отвърна Вренек. — На теб, искам да кажа.

— Мисля, че ти вече си герой, Вренек. Помниш ли как си играехме? Всички онези битки? Последните двама, които падаха, бяхме ти и аз. Помниш ли това?

— Не е същото обаче — каза Вренек. — Става дума за това, че не си достатъчно силен или достатъчно бърз. Става дума за врагове с празни очи, когато те промушват с меча си. Става дума да лежиш там, ранен и целият в кръв, докато войници карат едно невинно момиче да кърви между краката и ти нищо не можеш да направиш, защото не си бил достатъчно добър да ги спреш.

— Героите винаги умират — прошепна Орфантал.

— Имам да убивам хора — каза Вренек и заотстъпва към вратата.

— А аз трябва да бъда голям брат, също както ти беше за мен някога.

— Ще бъдеш ли добър за нея?

— Да, Вренек.

— По-добър, отколкото аз бях за теб.

Орфантал се усмихна.

— Виж ни сега. Всички сме пораснали.

Лорд Драконъс седеше в тъмното, неподвижен в стола с високия гръб до незапалената камина. Въздухът беше студен, безжизнен, но в стаята беше някак душно.

Келарас влезе и затвори вратата.

— Милорд.

Може би Драконъс беше заспал, защото се сепна и леко се изправи.

— Капитане.

— Трябваше да дойда, милорд, за да ви кажа за предстоящата аудиенция с лорд Аномандър.

— Да. Ще говоря с него. Много неща имаме да обсъдим.

— Вместо това — продължи Келарас — трябва да ви уведомя, че Аномандър е тръгнал със Силхас Руин към долината Тарнс. Легионът на Урусандер се приближава. Ще има битка преди залез-слънце.

Драконъс дълго помълча, а след това се надигна от стола.

— Къде са моите Домашни мечове?

— Тръгват за битката, милорд.

— Не се бяхме разбрали така.

Келарас не отвърна.

— Кой е поел командването им, капитане?

— Лорд Аномандър е решил да отхвърли забраната на Майка Тъма. Той командва силите на Тайст Андий.

— А благородниците?

— Те също се събират за битката, милорд. Всички присъстват, със своите Домашни мечове. Също така легионът Хуст се връща при нас, не както беше някога, но все пак…

Драконъс подмина капитана и отвори широко вратата. Тръгна по коридора и Келарас го последва.

„Проклето пале отново, хукнало нанякъде, където не му е мястото. Да можех да отворя някоя врата, от която и да е страна на този коридор, и просто да изляза от тази бъркотия. Да се озова в празна стая, място на тишина, достатъчно голямо, за да погълне ехото на бушуващия ми ум.“ Но каза:

— Милорд, ще тръгнете ли след тях?

— Ще си взема своето — отвърна Драконъс.

— В Залата на Нощта, милорд, вие отстъпихте на молбата на Силхас Руин…

— Той ме измами и ще разбера дали брат му е бил част от това.

— Сър, присъствието ви…

Драконъс спря и се обърна към Келарас.

— Аномандър разбира от чест. Поне разбираше някога.

— Той ще ви върне Домашните мечове, милорд. Сигурен съм.

— И ще ни остави да се оттеглим от този фарс?

Келарас кимна.

— Така вярвам за господаря си, милорд.

Драконъс се озъби.

— Макар и само за да запази верността на благородниците.

— Сър, ще го накарате ли да избира?

Драконъс се обърна отново и след малко прекосяваха залата. Консортът остана безразличен към шарката на Терондай под ботушите му.

Не бяха сами в просторното помещение. Върховната жрица и историкът стояха наблизо, все още с връхни облекла, спрени от внезапната поява на Драконъс. Келарас видя на лицата на двамата неоправдана тревога и се зачуди на това, щом се поклониха на Консорта.

— Милорд — каза Емрал Ланеар. — Раздвижва ли се най-сетне Майка Тъма? Ще ме посъветва ли какво трябва да се направи?

Драконъс я подмина, без да отвърне.

Келарас видя стъписването на изпитото лице на Ланеар, последвано бързо от възмущение. Усмивката на историка до нея не беше много весела и той отпусна ръка на рамото й.

— Върховна жрице, не е ли ясно? Той тръгва към Долината.

Тя се обърна рязко към него, но не каза нищо… а след това Келарас също ги беше подминал и забърза да догони Драконъс.

„Този фарс се излива. Излива подигравката си из цялата цитадела, танцува из коридорите. Скоро ще завие.“

Излязоха и тръгнаха към конюшните, Келарас по петите на Драконъс като мъж на каишка.

Отрядите на Домашните мечове потеглиха, всеки от имението на своя благородник. Повечето бяха пешаци и по заповед се придвижваха в бавен бяг, първо на изток, а след това, вече извън портите на външната стена, по пътя на североизток, където оформяха колона.

В самото й чело и като авангард на колоната яздеха самите благородници. Ванут Дегала, Венес Турайд, Егис, Манале, Баеск, Дретденан, Тревок и Раел. Непосредствено зад тях, също на коне, бяха старшите по оръжие, редом с десетки по-младши офицери, адютанти, сигналисти и вестоносци.

Яхнал грамадния си кон, Рансепт се озова в компанията на капитан Хорулт Чив и Секароу. Сега, както бяха с доспехи, нощта в кухнята в крепостта на Тула изглеждаше някак много отдавна и невъобразимо далече.

Секароу, с илтрито й, прибрано в кожен калъф и пристегнато за седлото й, с ръцете й в ръкавици, отпуснати на ефеса, с юздите хлабаво увити около тях, се наведе свойски към кастелана и рече:

— Лейди Хиш ни е изпреварила значи?

Друсането от бавния тръс на коня измъчваше болезнено изгърбения Рансепт и дъхът му излизаше на резки пъшкания. Мина малко време, преди да може да отговори:

— Тя оставя това на чичо си.

Секароу изсумтя изненадано и отвърна:

— Това изглежда… малко вероятно. Трябва да се е случило нещо…

— Да, случи се нещо.

Хорулт Чив, който яздеше от другата страна на Рансепт, стисна ножницата на меча си и ставите на пръстите му изпъкнаха под ръкавицата.

— Кастелане, знай следното: милорд Дретденан е решен. Няма да се поколебае да предизвика страхливци на дуел.

Рансепт кимна, макар че изобщо не беше убеден. Капитанът като че ли превъзнасяше любимия си много над мненията на повечето за душевната му сила.

Венес Турайд не беше човек, на когото можеше да се разчита, не и в този ден. Пелк, която яздеше до него, беше изразила ясно мнението си по този въпрос, само с един поглед, вместо с думи. Рансепт вече бе решен да изпълнява заповеди, както се очакваше от него, до момента, в който някоя заповед не застрашеше честта му, в който момент щеше да направи каквото трябва.

Беше живял достатъчно дълго и смяташе, че тежестта на едно престъпление — дори убийство — е бреме, което няма да понесе доброволно. Малко неща можеха да му причинят, които всъщност да не се окажат избавление. Костите го боляха непрестанно. Вдишването беше като да пие глътки болка, без отдих. Беше видял достатъчно от живота, за да знае, че няма да му липсва много. Съжаляваше единствено за скръбта, която смъртта му щеше да донесе на онези, които държаха на него.

Венес Турайд беше човек, склонен да злоупотреби с честта на други, сякаш изпитваше нужда да ограби онова, което на самия него му липсваше. Но нямаше да получи последната оцеляла ценност на Рансепт и в мига, в който посегнеше към нея, кастеланът щеше да даде своя отговор. А Пелк щеше да пази гърба му.

Знаеше, дълбоко в изтерзаното си тяло, че измяната предстои.

Тежестта на брадвата с дългата дръжка носеше утеха. Бронята, стегнала раменете му, дрънчеше, докато се полюшваше в седлото. Сумракът с нищо не смаляваше остротата на погледа му, щом погледнеше над голите стърнища наоколо и щом се обърнеше назад — към редиците на Домашните мечове, всеки дом понесъл гордото си знаме.

„Спяща богиньо, чуй молитвата ми. Твоята пръст ще пие дълбоко този ден. Нищо няма да промени това. Но тази повърхност тук, тези плитки мисли и бързи заблуди, тук ще се намеря. Дай ми ясен път и ще ти оставя отсечената глава на Венес Турайд, насилника на деца, предателя на Синовете и Дъщерите на Майка Тъма.

Днес е ден на отчет. Спяща богиньо, върви с мен и сънувай за смърт.

Сукул Анкаду, прости ми.“

— Един ден — каза Секароу — ще се науча да свиря на това проклето нещо.

Брат й изсумтя.

— Но не днес.

— Не, предполагам — отвърна тя. — Казвали са ми обаче, че издавало скръбен звук.

— Не днес — повтори с ръмжене Хорулт Чив.

— Да, не днес.

Следобедът привършваше. Бяха закъснели с приготвянето на конете и Ендест Силан стоеше и гледаше, докато Седорпул се кара на конярите. Скоро двамата отново поеха по дирята, която току-що бяха пресекли, далече зад Домашните мечове и легиона Хуст. Върнеха ли се след това в Карканас, всичко щеше да се е променило.

Ръцете му бяха студени, но не изтръпнали. Имаше нещо, което превръщаше кръвта му в лед, и този лед пареше, докато се процеждаше от раните в дланите му. Помисли разсеяно, че може да е знак за гнева на Майка Тъма.

Преди малко бяха видели лорд Драконъс и капитан Келарас да тръгват, копитата на конете им чаткаха по камъните на двора и след това по моста, разногласен звук, все едно някой безумец удряше по наковалня. Припряност и гняв, зле прикрити обиди. Горчива беше музиката на желязо и камък.

„Поклонникът отваря пътека. Но вече никой не го следва. Чудесата втръсват в негодуванието към авторитета и онова, което някога беше дар, вече е обект на подозрение. И все пак, ето че отново смачкваме цвета в шепата си, вдигаме погледа си от сипещите се венчелистчета и питаме света: «Къде, прочее, е тази красота, която обеща?».“

Но и красотата можеше да е ужасно нещо, сила, която да опари окото и да остави гледащия наранен. Дори съвършенството, ако за такова нещо изобщо можеше да се каже, че съществува, можеше да дойде като оскърбление. Ендест Силан вдигна поглед към небето, огледа жестокото му противоречие на следобедна светлина и изнервящ сумрак и се зачуди дали в този ден дракони ще се реят във въздуха с очи, жадни за пира на касапницата долу.

„Има го това. Привлича ги магията. Неизвестни причини. Самото мое знание е загадка. Знам каквото знам, но не знам как го знам.“

Седорпул, който го чакаше с двата вече оседлани коня, му извика. Ендест Силан кимна, отиде при него и скоро двамата подкараха по първия мост и оставиха зад себе си надвисналата в сумрака грамада на Цитаделата.

С подновена енергия Седорпул се усмихна широко.

— Днес, приятелю, ще видим силата на магията! Силата да устои, да се опълчи, да откаже!

— Ще направим каквото можем — отвърна Ендест.

— Ще се наложим — каза Седорпул със зачервено лице. — Усещам го в сърцето си.

— Трябва само да държим.

— Чародейството ще сложи край на армии и битки — заяви Седорпул. — Може би край на самата война. Заедно ние двамата можем да поведем нашия свят към нова ера на мир. Запомни ми думите.

Тропотът на копитата под тях беше хаос, разбъркваше мислите на Ендест Силан и той не можа да намери отговор на уверенията на Седорпул. Яздеха в бърз галоп, пътят пред тях беше странно празен. И да имаше бежанци от Карканас, бяха на южния път, макар че всъщност Ендест не вярваше, че обитателите на града бягат. „Майко Тъма, твоите деца няма къде да отидат.“

Дори легионът на Урусандер да се окажеше победител, идеята войниците му да плячкосват Карканас бе твърде ужасна, за да се обмисля. „Не, това ще бъде решено в долината Тарнс. Нищо друго не е нужно. Мъдрия град ще преживее това.“

— Ще прогоним тези лиосани от нашия свят! — каза Седорпул. — Какво ще кажеш?

Ендест кимна, но не можа да направи нищо повече от това. Ръцете му плачеха с болката на една богиня и все пак сълзите от кръв пареха и го караха да мисли за гняв.

Всички войници бяха заминали. Вренек бързаше през град, опразнен почти от всички, освен от призраци, а и те също бяха започнали своя поход, на изток, в безмълвна колона от увредени и болни. Виждаше деца с подути лица, посинели от възглавниците, които бяха смирили сетния им дъх. Други, много по-млади от самия Вренек, бяха със счупени крайници, счупени от бой, представи си той, щом си спомни тоягата, спускаща се отгоре му, и всичко това го караше да тича през град Карканас. Едва забелязваше величествените здания от двете страни на улицата. Насочи копието си напред, за да намери сила в здравата му дръжка от тъмно дърво, сякаш с това оръжие можеше да отблъсне собствените си спомени.

Твърде много призраци имаше, които бяха пострадали някак. Чудеше се на това, докато се мъчеше да надвие студа, набъбващ някъде дълбоко в него. Чудеше се на всички тези прекършени хора, на всичките техни тайни истории и как никой от тях като че ли не можеше да скрие раните си сега, след като бяха мъртви. И все пак никой не плачеше. Вместо това просто вървяха, с очи като сиви камъни, извадени от пресъхнало речно корито. Бяха твърде жалки, за да го уплашат, твърде безнадеждни, за да го накарат да помисли, че може някак да им помогне.

Светът беше голямо място, по-голямо, отколкото изобщо си беше представял. И беше стар също така, невъзможно стар. Мъртвите никога не си отиваха, знаеше вече той, а се трупаха около него, движеха се напред в безшумна маса, изсипваха се през портата и на пътя. Не искаше да вижда нищо от това и се чудеше на проклятието, което го бе сполетяло. „Сигурно съм направил нещо грешно. Всичките пъти, когато се провалях. Всичките пъти, когато се оказвах твърде слаб и заради моята слабост страдаха хора. Оттам идва. Така трябва да е. Никога не бях достатъчно добър.“

Тичаше през гъстата гмеж призраци, искаше да се отскубне от тях, да излезе на чист път. Някои го проследяваха с мътносивите си очи. Един-двама посегнаха сякаш да го задържат, но той ги избегна, макар да знаеше, че усилията им са безполезни — махащите им ръце просто се хлъзгаха през него. Най-сетне ги надбяга и се озова сам на каменния път.

Някъде напред видя друга самотна фигура, висока, с тежък халат и куцаща като човек със счупено стъпало. Много скоро Вренек догони мъжа и тръгна до него.

Тясно лице с дълбоки бръчки, желязносива брада, разчорлена и сякаш зацапана с ръжда. Като видя Вренек, старецът се усмихна.

— Закъсняваш за битката, войнико! Като мен, като мен. Да забързаме ли? Нямам Домашни мечове. Трябва да са тръгнали без мен… не, чакай, не е така. Моите Домашни мечове носят мечовете, които аз изковах, моята броня също. Аз ги превърнах в легион. Оставих ги някъде. Ще си спомня къде, сигурен съм, рано или късно. Ах! — Направи няколко бързи крачки, наведе се, взе един камък и го показа на Вренек. — Шлака — каза намръщено. — Има я навсякъде. Нашето наследство — жената на сина ми, познаваш ли я? Когато бяха само сгодени, случайно влязох в една стая и видях, че държи нож и реже с него бедрата си. Отвътре. Там. Нараняваше се, разбираш ли. Не можах да си го обясня това. Ти можеш ли?

Вренек искаше да забърза напред, да остави странния старец зад себе си. Но вместо това сви рамене.

— Опитвала се е да почувства нещо. Каквото и да е.

— Но тя беше обичана. Всички я обичахме. Тя със сигурност разбираше това.

Вренек погледна през рамо към множеството призраци зад тях.

— Не ви е вярвала. Обичали сте я, защото всъщност не сте я познавали. Онова, в което е вярвала, искам да кажа. Не сте я познавали, тъй че онази, която сте обичали, не е била тя, било е нещо друго, някоя, която просто е приличала на нея. Но тя го е разбрала.

„Джиния, почакай ме. Не прави нищо, с което да се нараниш. И моля те, моля те, не позволявай да те видя сред тези призраци.“

Старецът стисна парчето шлака толкова силно, че разкъса кожа и изкара кръв. Погледна го с грозна усмивка.

— Всяка яма, която изровихме в земята. Всеки хълм, който раздрахме. Всяко дърво, което изгорихме, отровената пустош, която оставихме зад себе си. Същото е, млади войнико, съвсем същото е. Нараняваме себе си. И, както казваш, нараняваме себе и защото не сме онези, които мислим, че сме. Много по-долно сме от това. — Изсумтя. — Често играех в убитите места с играчките си, моите боядисани герои от олово и калай. — Пресегна се и измъкна тежка кожена торба, която беше носил скрита под наметалото си. — Взех ги, виждаш ли, защото ще има битка.

— Ще бъде истинска битка, сър, и трябва да стигна там навреме, тъй че трябва да побързаме…

— Ти вземи едната страна, а аз ще взема другата. Едните ми са боядисани в зелена униформа, другите в синя. От двете страни на канавката тук, подреждаме ги, разбираш ли? — Пресегна се, сграбчи ръката на Вренек и го дръпна встрани от пътя. — Аз съм зелените, ти си сините — каза с блеснали очи и изсипа каквото имаше в торбата.

Вренек погледна очуканите войничета, сто, дори повече. Погледа как старецът ловко отделя двата цвята — буташе боядисаните синьо към изтърканите му ботуши.

— Но ни трябват правила за това — продължи старецът, след като събра зелените войници, прекрачи пълната със сняг канавка и седна на другия ръб. — Сила във фронт, слабост на фланговете. Събирания и изваждания. Изтощаване на необлекчено напрежение — имам зарове за това, ашици всъщност. Не тайст, разбира се. Форулкан. Ще обясня събиранията и изважданията, щом войските ни влязат в бой. Хайде бързо, подреди твоите, там на хребета на долината!

— Сър, истинската битка…

— Ще се подчиниш на своя лорд!

Вренек трепна от извиканата команда, а после остави копието и клекна край пътя.

— Да, милорд.

Първият от призраците стигна до тях и продължи по пътя, без да им обърне внимание.

Старецът облиза посинелите си устни и заговори бързо, почти без дъх.

— Аз имам своя легион Хуст. Разбираш ли? Казах ти, че ще ги намеря, и ето ги! — Махна към боядисаните си в зелено играчки. — Превъзходни войници, до един. Можеш ли да чуеш мечовете им? Горчиви отрови, карат желязото да вие. Имат бонуси за напрежение. Но ти, Урусандер, ти имаш бонуси за свирепост, за всичко, което войниците ти научиха в боевете си с джелеките. Виждаш ли как е балансирано? Добре сме разположени един срещу друг, нали? Моят легион може да държи позицията си. Твоят може да атакува като никой друг. Силите ни сплитат рога, както трябва да бъде.

Вренек подреждаше войниците си по ръба на крайпътната канавка. Помисли си за всички онези битки наужким, които беше играл с малкия Орфантал, и се опита да си спомни какво беше казвал Орфантал за стратегии и тактики, и други неща, които той всъщност не разбираше. Но също като Орфантал, този старец изгаряше от треска за война. Вренек се намръщи.

— Но, милорд, ако силите ни сплетат рога, тогава загиват повече войници. Би трябвало да ви изхитря вие да ме атакувате, а после да отстъпя, когато сте в долината, и да ударя по фланговете ви. Трябва да ви накарам да се обърнете, за да ги защитите, и после отново да ви накарам да атакувате, и отново, и отново. По този начин мога да използвам силата си, докато превръщам вашата в слабост.

Лордът го зяпна, а след това се разсмя.

— Да! Разбира се! Разбира се! Но, виждаш ли, не се предвижда никой да спечели. И двете страни си пускаме кръв и после и двете се оттегляме. Още по-добре, нахвърляме се върху командирите си и, ами, режем им главите! Захвърляме оръжията си! Захвърляме бронята си! Казваме на кучите синове да ходят да се шибат и се прибираме у дома! Ха! Хайде, време е за настъпление! На война! Знамената са вдигнати! Това е тайната шега, виждаш ли. Когато всички сме съгласни за безумството… все пак е безумно!

Вренек загледа смеещия се старец, видя как лицето му почервеня, сълзящите очи се опулиха. Зачуди се на шегата, без да я разбира съвсем, а след това се зачуди дали тази шега може най-сетне да убие лорда, понеже по набръчканите страни на стареца потекоха сълзи, докато смехът му ставаше все по-безпомощен и накрая истеричен, дъхът му ставаше все по-мъчителен, той се закашля, задави се и се стисна за гърдите.

Призраците минаваха покрай тях, очите им като сиви камъчета, вперени в нищото.

Няколко от малките войничета се катурнаха.

Лордът изпъшка, изправи се и избърса очите си.

— Сега — изхриптя той — започва с магия, или така поне ми казаха. Мощни заклинания, но най-мощното е онова, което никой не вижда. То е магията на самата война, ритуалните думи, които се хвърлят напред-назад, всеки се придвижва на мястото си… я ги изправи онези там, още не е време да падат. Но те всички са се съгласили. Няма никакъв избор. Трябва да се съгласиш на това първо, да го запредеш, мрежа, която да оплете всички. Никакъв избор, никакъв избор. Трябва да се направи. Извади меча. Няма никакъв избор, съгласни сме за това. Трябва да се съгласим за това най-напред. Никакъв избор, олеле, никакъв избор, о, колко тъжно, колко жалко. Никакъв избор. Повтаряй го непрекъснато и то става истина, разбираш ли? Никакъв избор! — Въздъхна и огледа бойците си. — Раздели ги на три. Центърът ще настъпи пръв. Крилата ще се разгърнат и ще оформят рогата — това е проста тактика, разбираш ли. Нищо хитроумно днес. Но чакай! Преди всичко това маговете трябва да влязат в двубой!

Вренек погледна към точещите се мъртви по пътя. Имаше много войници между тях.

— Какво правят маговете?

Старецът се намръщи.

— Не знам. Чакай да помисля. Магия. Структура трябва да има в това, за да не служи на нечестиви цели. Не може просто да е сила, която никой не разбира. Не метафора, значи, нищо общо с месото на поета. Хора я използват в края на краищата, нали?

— Милорд, не разбирам.

— Магия! Ако не това, значи онова, ако онова, значи не това! Очертай причината и следствието, напиши бележки и се преструвай, че такива неща налагат граници и правила, отменяния и забрани, всички тези въздържания, които кърмят мозъка с изобретателска наслада… фу! Месото на поета е по-добър начин да се види това. Месо, което да се стисне, докато кръвта закапе. Месо, което да предизвика мисли за дране, нещо отсечено от някое невидимо тяло, труп на гигант, лежащ невидим в гората или сред хълмовете, или сред буреносни облаци в небето. Плътта в една ръка, капе гореща, уловът на касапина на света, където всичко приканва сатъра и ножа, където всичко трябва непременно да бъде безжизнено, за да понесе срязването, студеното празно посичане! Но виж! Отрязаната плът още кърви и има топлина, и нещо пулсира — тръпката на ранените нерви. — Замълча да си поеме дъх и посочи Вренек с пръст. — Поетът знае, че то е живо. Касапинът вярва, че е мъртво. И тъй, дарът от едната страна, а от другата — получателят на този дар, чародеят, касапинът, слепият тромав кучи син.

Лордът се обърна, огледа войнишките си редици и вдигна едно войниче.

— Ето го. Поетът е ужасѐн. Всички онези приказки за детство, магиите и вещиците и магьосниците, прокълнатите скъпоценни камъни и свещени мечове… магията, мой млади приятелю, принадлежи на две богини близначки… — И той се усмихна. — Все още ги виждам. Наречи първата Чудо и тя те повежда за ръка към невероятни светове. Твоята възхита е нейната награда! Сега, другата, ами, да я наречем Предупреждение. Другата страна за всеки магически дар, за всеки странен свят. Поетът знае всичко това, или поетът би трябвало да го знае поне. Чудо и Предупреждение, каква друга подробност му трябва на човек в разбирането на магията?

Вренек сви рамене, а след като това му се стори недостатъчно, поклати глава.

— Използваме онова, което не разбираме — обясни лордът намръщено. — Това е просто послание, проста метафора. Използваме каквото не разбираме. Да измисляш правила, да правиш схеми и списъци означава да забравиш смисъла на метафората. Такъв ум е заключен в рационалната си клетка, крайно ограничен свят, свят на самозаблуда и самонадеяност, нарцистична поза, и правилата и логиката служат само да отразят гениалността на онзи, който ги използва, сякаш всъщност това е единствената и изключителна цел на цялото безсмислено упражнение! — Размаха пръст на Вренек. — Поетът вдига крак и пикае на всичко това! То е месо, а месото кърви и кръвта е топла, и кръвта изпълва шепата и да я използваш означава да я убиеш, а да убиеш е престъпление. — Постави долу войника, който бе вдигнал, по-настрана на брега на канавката. — Моят идиот шампион на невежеството. Сега ти… чакай, как се казваш?

— Вренек.

— Сега, драги Вренек, избери своя шампион.

Вренек вдигна едно от войничетата си и го постави срещу самотната фигура на лорда.

— Така ли, милорд?

Старецът се намръщи.

— Трябва да добавя още един.

— Двама срещу един?

— Все едно. Един от моите ще умре.

— Как се бием с магия?

— Ами, аз ще хвърля кокалчетата, разбира се.

— Тогава откъде знаете, че един от вашите ще умре?

— Защото магията иска месо, Вренек. Кръв в шепата, гаснеща топлина, нещо прекършено, нещо умиращо, престъпление непростимо.

Вренек огледа всички войници.

— Милорд, ние богове ли сме?

Старецът изсумтя.

— По-малко от това, по-малко от това, което сме, всъщност. Войници играчки и кукли, пионки и нищожни дела, ние сме користните манипулатори на неприятното. С тайна цел прахосваме живота на същества, които сами сме измислили. С безнадеждно отчаяние набиваме в главите уроци, на които никой не обръща внимание. — Засмя се отново, горчиво и саркастично. — Всичко е прахосване, мой млади приятелю, всичко е прахосване.

И заплака отново, а Вренек посегна към втория маг на лорда и го бутна да падне по гръб на земята.

— Скоро — каза лорд Вата Урусандер, щом поеха към долината, — ще дойде пролетното топене. Воля има във водата, изобщо не е така капризна и непостоянна, както би могло да изглежда. Намира си определени пътеки в гонитбата си на най-ниската земя, на места, където може да отдъхне. Когато пороят хване потоците, потоците изтичат в реката и тя приижда още по-нависоко. Разлива се и намира убежище в кухини и падини, в ями и изкопи. Когато бях дете, ранната пролет с топенето на снеговете беше сезонът, който най-много обичах. Онези езерца със студена, студена вода — водни бръмбари се появяваха в тях, не знам откъде, но великолепието им беше кратко, след като езерцата бавно пресъхнеха.

Ренар яздеше до Урусандер. Не бяха в авангарда на легиона. Далече напред Хун Раал и капитаните му държаха настръхналия връх на армията, а зад тях се тътреше тежкият впряг, возещ Върховната жрица Синтара, еднокракия схолар Сагандер и младата Шелтата Лор. До впряга яздеше Инфайен Менанд. Ренар и командирът бяха сами, с първия отряд войници в походен марш на десетина крачки зад тях.

— Имах една глинена делва — продължи Урусандер. — Дни наред ловях буболечките и после ги пусках в потоците. Нищо не беше по-важно за мен от това да спасявам живота на тези малки същества. За разлика от тях, разбираш ли, знаех какво предстои. Това ми вдъхваше чувство за отговорност, а от това — и за задължение. Не можех да остана настрана и да отстъпя на жестоката природа.

— Водните бръмбари — каза Ренар — вероятно са се въдили в калта, оставена от локвите, и там яйцата са оставали до следващия сезон на наводнения.

Урусандер не каза нищо.

Ренар се изви леко в седлото и погледна войниците, крачещи зад тях. След обедната почивка бяха навлекли броните и бяха приготвили оръжията. Съгледвачи бяха донесли, че врагът се трупа на южната страна на долината. Като че ли никой не държеше особено битката да се забави. И все пак изглеждаше прибързано, поне според Ренар. Войниците, в края на краищата, щяха да са уморени след дневния поход.

— Убих ли неуместната си милост? — попита внезапно Урусандер.

— Нали сте дете, както казвате. На тази възраст лесно си играем на богове и богини. Изровиш вада и гледаш как езерцето изтича през нея. Разбъркаш наносите и калта, разпръснеш каквото е било скрито там. Превръщаме се в капризен шанс за живота, който не знае нищо за нас. Животът, който превръщаме в жертва, животът, огъващ се под заблудената ни воля. — Замълча, после сви рамене. — Топенето на снеговете предлага свят от езерца. Година след година. Всичко онова, което променяме, се връща към каквото е било преди. Вие просто сте преминали през това, забързан към по-старо тяло, по-стари интереси, по-стари желания.

— Говориш с гласа на старица, Ренар, не като жена два пъти по-млада от мен. В твоята компания се чувствам смален. Как, впрочем, е спечелена тази твоя мъдрост? В палатките на курвите? Не мисля.

„Може би, Урусандер, под нетърпеливата тежест на твоя син. Виж, това беше самопровъзгласил се бог, далече отвъд възрастта, когато е трябвало да изостави самонадеяността. Намести тялото си върху моето, натика се вътре въпреки тихия ми болезнен вик и ме погледна в очите, търсейки двойните отражения на собственото си лице. Точно както всяка жена, която взима, неволно се вглежда в трескаво търсещите мъжки очи. Момче, отчаяно да намери мъжа, който е трябвало да бъде. И никакви забивания на члена не могат да му дадат тази благословия.

За твоя син, Урусандер, всяка жена е курва.“

— Бъркате възраст с мъдрост — каза тя. — Палатката на „курвите“ беше моят храм. Платих с години за благослова на мигове. Докато мъжете и жените, които ме използваха, оставяха нищожни монети и си мислеха, че са опростени от тъжната и горчива истина за сделката. Помислете, сър, за жалкия провал, какъвто е сексът без любов. Актът унизява и плът, и душа, и всичките пъшкания и стонове, които прорязват нощта, не могат да заменят онова, което с такава готовност е предадено.

— А какво, Ренар, предадоха твоите мъже и жени?

— Ами, достойнството си, мисля.

— Само това?

— Не. Ако близостта е добродетел.

— А добродетел ли е?

Тя извърна глава от погледа му все едно бе чула странен звук отстрани и това бе достатъчно, за да скрие неволната си и нежелана усмивка.

— Крехка, разбира се. Твърде крехка, може би, за този свят.

Усмивката се задържа, изпълнена с непоносима болка и тъга, а после угасна. След миг отново можеше да гледа напред, предлагайки на мъжа до себе си невъзмутим профил.

— Объркваш ме, Ренар.

— Има един неочакван дар за годините ми досадно образование. Вие също го знаете. Вижте ни тук, двама хладнокръвни сираци. Изтръгнати от корен пред порой от чужди идеи, неочаквани открития и ужасни осъзнавания. Вашето вечно гонене на справедливост, сър, само кръжи около множество прости истини. Всички ние вярваме в правосъдие, прилагано към други, но никога към нас самите. И точно така превръщаме добродетелта в оръжие и гледаме с радост как кара хората да страдат.

— Налагането на закона е единственият ресурс на цивилизацията, Ренар.

— И в неизбежните му изключения лежи упадъкът на цивилизацията. — Тя поклати глава. — Но това сме го обсъждали преди и ви казвам отново: направете всеки закон подчинен на достойнството. По това правило и само по това правило, сър. Достойнство спрямо и за всеки един гражданин, всяко едно поробено товарно животно, всяка една жива твар, поведена на заколение — не можем да отречем нуждите си, но в обслужването на тези нужди не бива да губим от погледа си трагедията на онези, които на свой ред ни служат с живота си.

— Хората изобщо не са толкова просветлени, Ренар, че да схванат такова нещо.

— Преценка, която буди презрението ви.

— Може би. Но понякога презрението е единственото, което много от тях заслужават.

Ренар кимна, вперила поглед към авангарда на армията.

— Да. Твърде много богове и богини в този свят. В този и във всеки друг.

— Аз съм фигурант — каза лорд Урусандер.

Тя не изпита нужда да отговори на това. Някои неща изглеждаха твърде очевидни за думи.

— Боя се от Хун Раал — добави той.

— Всички се боим.

Сагандер мърдаше неспокойно, влажният му поглед пробягваше непрекъснато към крака, който го нямаше. Ближеше устни, отпиваше непрекъснато от шишето с вода, което носеше в един джоб на халата си. Каретата друсаше, хлъзгаше се от време на време по леда, разтърсваше се и десетината ярко светещи фенера се люшкаха на куките си. Всяко жегване от движението караше стареца да потръпва от болка.

Изпод затворените си клепачи Върховната жрица Синтара наблюдаваше самопровъзгласилия се официален историк на Лиосан. Тук, в този осветен храм на колела, можеше да разчете най-интимните му мисли и ги грабеше с небрежна лекота. Всяка от тях грееше ярко с гняв и злост, кръжеше безумно около въртоп от измяна, защото измяната бе в сърцевината на всичко за клетия Сагандер. Той обвиняваше лорд Драконъс. Обвиняваше мъртвите вече Погранични мечове. Обвиняваше незаконния син на Драконъс Аратан. Но тя самата беше видяла удара по главата на Аратан, как момчето залитна в седлото, замаяно, почти в несвяст. Видя как конят на Аратан нападна, видя копитата му, чу пращенето на кости.

Никой друг не беше виновен за загубата на крака — никой освен самият Сагандер и той, разбира се, не можеше — изобщо не можеше — да го признае. Беше жалко, тези бушуващи обвинения на едно его, сляпо за собствените си лъжи. А начинът, по който хиляда оправдателни думи могат да удавят една проста истина, беше нещо, което я караше да се замисли дълбоко, докато се приближаваха към долината Тарнс.

Бързо наближаваха времето, когато словесният вик щеше да отстъпи място на вика на мечовете. Най-после щеше да открие величината на магическата сила на Хун Раал, а това бе повод за известно вълнение. Колкото и сигурна да беше в собствената си вяра и колкото и огромен да беше обхватът на собствената й магия, Смъртният меч на Лиосан представляваше заплаха, а с осъзнаването й тя откри нова ирония — в това, че единственото препятствие, преграждащо истинските амбиции на Хун Раал, е лорд Вата Урусандер.

„Нашият неохотен Баща Светлина, който вече се движи като кукла, оплетена в кълбо от конци. Все пак трон го чака и щом Урусандер седне на него, Хун Раал не може да посегне по-нависоко.“

Тайните й писма с Емрал Ланеар ясно показваха, че двете Върховни жрици разбират политиката на това, което предстоеше. „Още тази вечер ще тръгна за Карканас и в компанията на легиона на Урусандер ще мина по мостовете и ще поискам Цитаделата. И ще бъда посрещната от Емрал Ланеар, и пред всички двете ще се прегърнем като стари приятелки.

А в Залата на Нощта Майка Тъма ще трябва да ни признае. Ще трябва да се изправи пред нас и да приеме неизбежното.“

— Тази битка ще е бляскава — каза внезапно Сагандер и стресна и Синтара, и задрямалата Шелтата Лор. Дъщерята на Тейт Лорат се беше наранила по време на похода, когато един подхлъзнал се кон неволно стъпи на крака й и счупи кости. Сега седеше точно срещу Сагандер, превързаното й ходило заемаше пространството, където щеше да е липсващият му крак, и Синтара знаеше добре, че позата не е случайна.

„Продажно дете. Наумила съм си да я дам на Емрал Ланеар, защото от нея ще се получи чудесна храмова курва. Нея и наставничката й, Ренар. Такива жени са достойни за презрение и нищо друго. Но имат стойност все пак, като неща за ползване.“

— Ще бъда свидетел — продължи Сагандер. — И ще запиша, както подобава на истински историк.

— Може и да няма битка — каза Синтара.

Сагандер се намръщи, отпи отново от шишето и облиза устни.

— Сухият зимен въздух е проклятие — промърмори и поклати глава. — Върховна жрице, разбира се, че ще се бият. Гърбовете им са до стената — ха, градската стена всъщност.

— Благородниците все още държат земите и богатствата си — изтъкна Синтара. — Да заложат всичко на едно поле… не, те не са глупаци, историко. Няма да се оставят лесно да ги лишат от привилегиите им. Бих се обзаложила — заключи тя, — че ще бавят. Щом се струпаме и дните станат месеци, ще започнат да сеят раздор.

— Верността на легиона…

— Свършва, когато легионът се разпадне — каза тя. — Стане ли това, ще избуят алчност и ламтеж за имоти. Приятели ще се изпокарат и ще се разделят.

— Трябва само да обявим разширение на границите ни — каза Сагандер. — Това ще гарантира, че има достатъчно земя за раздаване.

Шелтата Лор изсумтя.

— Историко, погледнете някоя карта преди да говорите толкова глупаво. Границите ни са груби не случайно. Обкръжени сме от бедна земя, някогашен дом на диви стада, които вече ги няма. Който и заселник да се опита да разоре земята, ще се провали. На север са джелеките, вече изтласкани докъдето могат да стигнат — ако подновим тази война, сър, ще се изправим срещу един крайно отчаян враг и ще бъде бой до смърт и без пощада. Но, о, точно така, няма вече да имаме нашия легион, нали? Изтокът е на мръсното влияние на Витр, докато форулканите са на юг. Запад? А, но вие знаете този път достатъчно добре, нали?

Сагандер се навъси ядосано.

— Не си въобразявай, че знаеш повече от тези над теб, дете. Напълно си давам сметка за географските ни ограничения. Натискът трябва да е на юг и запад. Както казваш, познавам, вече от първа ръка земята на азатанаите и ти казвам: те са я отстъпили. А на юг, е, форулканите са победени. Те живеят в страх от нас. — Махна с ръка. — Боят, който би могъл да дойде от това, можем да го оставим на легиона Хуст.

— Да, разбира се. — Шелтата се усмихна. — И предполагам, ще бъде много полезна информация да ги наблюдаваме днес, тези вгорчени каторжници и отхвърлени от обществото несретници.

— Във всеки случай трябва само да разчистим горите, за да намерим още орна земя.

— А съдбата на Отрицателите?

— Не си внимавала — сопна се Сагандер. — Повечето жени и деца са били избити. Не, тяхното време е свършило и като толкова много други горски същества, те ще изчезнат.

— И никаква жал за тях ли не изпитвате, историко?

— Жал? Загуба на усилие.

— Но не и когато стане дума за собствения ви недъг — каза Шелтата.

Сагандер я изгледа с гняв.

— Млъкни, Шелтата — каза Синтара с уморена въздишка. — Всички ние си имаме отредените ни роли, в края на краищата, които да ангажират мислите ни. Погледни себе си по-добре, и съдбата, която скоро ще те споходи. — Усмихна се на младата жена. — Виждам как вече си разтваряш краката в някоя храмова килия. Да те подарим ли на Майка Тъма?

— Ами, Синтара, кой знае? Ще видя дали старата килия още си е там, нали? Макар да допускам, че на чаршафите ще им трябва голямо пране, с хубав плосък камък да изтърка най-мръсните петна, ако такова нещо изобщо е възможно.

С хладна ярост, Синтара замахна, магическо изригване на груба сила, която трябваше да удари Шелтата в лицето. Вместо това силата бе някак отклонена и изтрещя във вратата на каретата. Парчета дърво се пръснаха и удариха Сагандер и Синтара. Върховната жрица изпищя, посегна към лицето си и напипа трески, щръкнали от страните й. Отдръпна дланите си и зяпна стъписана прясната кръв, която ги беше покрила.

Сагандер междувременно се беше стиснал за гърлото, от което стърчеше голяма треска; и кръвта бликаше на тласъци и се изливаше в скута му. Синтара изгледа намръщено историка. Твърде много бе тази кръв и в очите му се четеше ужас.

Невредима, Шелтата също гледаше безизразно Сагандер и видя как се задави, а след това спря да диша, удавен в червена каша.

Впрягът беше спрял рязко при взрива на магията, уплашените коне цвилеха пронизително. Разнебитената врата бе изтръгната от пантите и Инфайен Менанд се надвеси през нея. Тъжните й очи огледаха поразиите, а след това, когато Сагандер се отпусна безжизнено на седалката, тя се пресегна и го издърпа навън.

Синтара видя как жената пусна тялото на стареца на каменистия път, погледна го за миг, докато наоколо бързо се трупаха други, а после отново се наведе в каретата и впи поглед във Върховната жрица.

— Не си ослепяла? Късмет имаш. Но да отприщиш магия вътре в карета? Наистина, какво те е прихванало, та да проявиш такава глупост, Върховна жрице?

Докато Синтара се мъчеше да отговори — все още стъписана от кръвта по ръцете си и мокрите вадички по бузите си, — Шелтата Лор се намеси:

— Капитане, мисля, че бих предпочела да яздя коня си, колкото и да е болезнено.

Инфайен примига към младата жена.

— Докато ти си невредима. Любопитно.

— Гневът й не улучи целта си. Е, ще ми подадете ли ръка, капитане?

Инфайен хвърли още един поглед към Синтара, сви рамене и се пресегна да помогне на Шелтата да слезе от каретата.

И остави сама Синтара с раните й и прогизналата седалка срещу нея, от която все още капеше кръв.

Почти в истерия, Върховната жрица изкрещя на слугите си да дойдат веднага.

Когато лорд Урусандер слезе и се наведе над мъртвия историк, Ренар остана на коня си. Видя Хун Раал, подкарал назад от авангарда.

Няколко жрици се бяха качили в каретата, откъдето все още кънтеше гласът на Синтара, стъписан и гневен. Капитан Инфайен Менанд помагаше на Шелтата Лор да стигне до чакащия наблизо кон, но куцащата млада жена изглеждаше иначе невредима: не беше опръскана с кръв и нищо в държането й не издаваше ужаса от току-що случилото се вътре.

Ренар присви за миг очи към ученичката си, а след това Хун Раал спря до Инфайен. Казаха си тихо няколко думи, преди Смъртният меч да слезе и да отиде при Урусандер, който вече се изправяше над трупа на Сагандер.

— Командире, Върховната жрица?

Урусандер се намръщи.

— Няколко порязвания, казаха ми. Нищо повече.

— По лицето, предполага се — каза Хун Раал, нещо в тона му издаваше насмешка. — Пратих за лечител Денъл — няма да е добре да оставим такава красота обезобразена завинаги, нали? Особено в този щастлив ден.

Урусандер изгледа навъсено Хун Раал, преди да отвърне:

— Щастлив ли, капитане? Горкият Сагандер тук е първата трагична, безсмислена жертва на този ден. Но не последната, за жалост.

— Кръв винаги е цената — каза Хун Раал и сви рамене. — За всичко, което си струва. Хайде сега, командире, не сме ли войници? И кой по-добре би трябвало да знае истината на думите ми?

— Магията взима първата си жертва — каза Урусандер, — но предполага се, неволна. Вслушай се в урока, капитане. Контролът е само илюзия — магията е безразлична към това как се използва.

— Експерт ли сте вече, командире? — попита с усмивка Хун Раал.

— Не, просто с ясен поглед. Не бързам да предам здравия си разум, способността си да мисля. Разбира се, Раал, ти имаше десетилетия практика в затъпяването на ума си. — Остави го, обърна се и се върна при коня си. С гръб към Хун Раал, Урусандер не видя мигновения гняв в погледа на Смъртния меч, преди леката му усмивка да се върне.

Очите на Ренар се спряха на Сагандер. Кръвта изглеждаше черна в рехавия сумрак, като странна брада, покрила брадичката и шията му. Очите му все още бяха отворени, но само наполовина. Тя си помисли за всички огньове, които бяха горели зад тези очи едва допреди няколко мига. „Непокорен във всяко предаване, както подобава на застарял мъж. За правите — похвална решимост, достатъчна да спечели уважение и почит. За такъв като Сагандер, уви, твърде пропита със завист и самосъжаление. Все едно — всичко вече е сиво, всеки пламък — потушен.

Човек на случайностите беше Сагандер. Нашият историк е мъртъв, но да не превръщаме това в лоша поличба. Просто не извади късмет. И този провал очаква всички ни, рано или късно.“

Урусандер яхна коня си и се отпусна в седлото.

— Кръв в храма — каза — не вещае добро.

Тя се обърна към него.

— Върховната жрица борави с тъп нож.

— В смисъл?

— Не очаквайте нищо изтънчено. Не и в тази магия, така грубо благословена от Светлината.

— Бездната да ни вземе — каза тихо Урусандер. — Ще спра тази битка.

Ренар поклати глава.

— А ако трябва да умрете, по замисъл или… — кимна към трупа на Сагандер, който двама войници вече вдигаха от пътя, — поради лош късмет, кой ще пристъпи напред, за да поиска трона? Кой ще посегне, вместо вас, за ръката на Майка Тъма?

Урусандер не отвърна, загледан към Хун Раал, който вече се връщаше към авангарда.

— Предупредете я — каза Ренар. — Предупредете я за кръвната линия на Исгин. Обявете наследника си колкото може по-скоро и не оставяйте съмнение.

Урусандер трепна.

— Моя син го няма никъде. А и да беше тук, до мен… ах, все пак щях да се колебая.

— Един отсъстващ наследник всъщност е идеален, нали?

Той я изгледа — в първия миг не я разбра. Тя извърна очи да изчака.

Роговете прокънтяха и беше време да продължат похода. Тялото на Сагандер вече лежеше захвърлено край пътя. Първите врани, които следяха легиона, накацаха в калното поле наблизо, кривнаха глави и загледаха чакащия ги пир. Времето им щеше да е кратко, тъй като в армейския обоз имаше и гробари — в края на колоната.

На първата врана не й беше нужен много кураж да прехвръкне и да кацне по-близо, но какво последва Ренар не видя, защото вече беше подминала. „Ех, ето… един живот заличен. Толкова лесно.“

Скоро след това, вече наближаваха долината, Урусандер кимна и отрони:

— Както ти каза, Ренар, както ти каза.

А тя се зачуди защо изобщо я интересува.

Тейт Лорат усещаше зноя на яростта си като треска. Двайсетина оцелели от ротата на съпруга й най-сетне бяха догонили легиона, носейки новината за бедствието. Глупакът беше мъртъв, войниците му — избити като зверове. Отрицателите от леса бяха спечелили велика победа, но тя знаеше, че ще е краткотрайна.

„На нас, офицерите на Легиона, трябва да се даде земя, имоти. Къде другаде освен в горите? Ще отсечем всяко дърво и няма да оставим на Отрицателите място, където да се крият. Ще ги стъпчем като палета. Ще ги одера, ще им ощавя кожите и ще направя от тях знамена за моите Домашни мечове.

Все пак… за да съм честна, не беше кой знае какъв съпруг. Глуповат, мъж, който се наслаждаваше на мисълта как разтварям краката си за други мъже… е, има и по-лоши недостатъци от това, предполагам. След като накрая се примирих. След като се отказах от идеята да го вбеся. След като разбрах, че не мога да го нараня, колкото и упорито да се опитвах.

Измяната губи жара си с една безразлична, равнодушна жертва. Той се усмихна първия път, когато му казах, че съм легнала с друг мъж. И тази усмивка жилеше — ох, как жилеше! След това изневярата стана по-лесна, но нещо си беше отишло от нея. Възбудата от забранените страсти, от всичко, което си отиде. Докато ми остана само новостта.

Мислеше да ме даде на Хун Раал. Ако Раал ме беше поканил в леглото си, щях да го направя, с нож, скрит в ръкава. Щях да му прережа гърлото на тоя пияница и сега щяхме да сме свободни от него и от магията му, свободни от тази нова тирания.

Лорд Аномандър, няма да те разубеждавам, ако стигнете до Хун Раал. Няма да защитя тоя кучи син. Майко Тъма, чуй молитвата ми, макар кожата ми да е бяла, макар да съм Лиосан! Дай на своя Първи син силата да се опълчи на магията на Хун Раал. Направи това, и аз ще отхвърля Светлината. Ще се върна при теб. Обещавам.“

Инфайен Менанд подкара до нея.

— Злополука с магия — каза тя. — Еднокракият схолар е мъртъв.

Тейт Лорат само изсумтя в отговор.

— Във вятъра е — продължи Инфайен. — Насилие, горчиво-сладко. Не можеш ли да го усетиш, Тейт?

— Не.

— Ах, трагичната вест за смъртта на съпруга ти те е наранила.

— Нямам време да скърбя — отвърна тя намръщено. — Смъртта на мъжа ми ме разстрои. Насилие? Този вятър мирише на кал и нищо друго. О, не ми пробутвай този бляскав поглед, Инфайен Менанд. Знам добре мрачната слава, която търсиш за себе си. Обичаш да убиваш, а това не е нещо, което мога да търпя.

— И все пак не можеш ли да чуеш подигравателния смях на Отрицателите?

— Чувам го достатъчно добре, но ще трябва да почакат за отмъщението ми. И ако го направя ужасно, заслужили са го. Може да изпитам удовлетворение, щом приключа, но блясък няма да озари очите ми.

— Войната е просто нещо — каза Инфайен Менанд. — Точно затова я обичам толкова. Освободи се от всяка задръжка в това, което предстои, Тейт Лорат.

— Ще си опазя главата, благодаря. Търпим неправди от благородниците и днес те ще бъдат принудени да отговарят за тях. Всички те до един са слуги на Майка Тъма, а тя е виновна за този ден. Тя и никой друг. Онези, срещу които се изправяме в тази битка, не заслужават да умрат.

Инфайен поклати глава.

— Но ще умрат. Не е време за съжаление или милост. С такива идеи, размътили главата ти, ще се убиеш в долината долу.

— Ще се защитя, но нищо повече от това — заяви Тейт и се изненада от собственото си решение. — Много бързо зарязваш уважението си към тези, които ще застанат срещу нас. Лорд Аномандър, Драконъс, Силхас Руин. Забравила ли си как се сражаваха на наша страна? Толкова лесно ли е за теб да намериш омраза към онези, които бяха някога твои приятели? Бъди сигурна, ще го имам предвид.

Инфайен Менанд се засмя.

— Никога не си била моя приятелка, Тейт Лорат. Нямам време за кучки.

Тейт Лорат се усмихна.

— Често съм се чудила на това.

— На кое?

— Ти и твоят тип, толкова бързо съдите.

— И какъв ще да е този „тип“?

— Студени като риби, страх ги е от любовта и бързат да сочат с пръст, когато това, което наистина изпитвате, е завист, за моята свобода, за охотата ми, за всички удоволствия, които си доставям.

— Като бутна дъщеря си в прегръдките на мъж.

— О, това ли те притеснява? Не се подвеждай от Шелтата и нейната изтънченост. Тя ме помоли първия път, а след това не можеше да се спре.

— Не ти вярвам.

„Чудесно. Но, Инфайен, наистина ли мислеше, че бих ти казала истината за онова, което е между мен и дъщеря ми? Както изтъкна, не сме приятелки.“

— Мисли каквото искаш.

Стигнаха долината, кохортите отбиха от стария път и се строиха на върха на склона, и за първи път Тейт Лорат видя врага, подреден на отсрещната страна. Благородниците бяха там, с всичките им Домашни мечове. Не бе вярвала много, че това ще се случи. А там, държащ центъра — легионът Хуст. Тя присви поглед към плътните им редици. „Упоени ли са? Затворници, престъпници, би трябвало да са възбудени, нервни, уплашени. Би трябвало вече да се бунтуват.“ Но редиците бяха неподвижни, само черният плат на трите знамена, вдигнати над ротите, се вълнуваше на лекия вятър.

— Вятърът стене обещанието си за… — почна Инфайен.

— Глупачка! — сопна се Тейт Лорат. — Не вятърът стене. Мечовете на Хуст… виж, те са извадени!

Тихият пронизителен стон изпълни въздуха, сякаш желязото можеше да познава болката, а болката можеше да се извиси и заизвива като конци, за да изтъче гоблен, който да плени този миг, обвързвайки всяка душа на легиона Хуст. Варет стоеше замръзнал и усещаше как кръжи около някаква празнота вътре в себе си, зачуден дали отсъствието вътре в него възвестява край на нещата, съдба, бъдещето му — пометено. „Бъдеще без мен, без Варет от Ямите, страхливеца, глупака. Просто едно име вече, изречено от оцелелите, поне мимоходом, което скоро ще бъде забравено.

Като толкова много други.“

Не беше чудно, че желязото Хуст скърбеше, защото точно това бе този звук, всички тези гласове, издаващи шума, предшестващ хлипа, и той очакваше този изтръгнат вик с разтреперани крайници, ръцете му бяха сякаш изцедени от кръв, краката му — омекнали.

Вече носеше шлема си, като приятелите му войници на Хуст. Лицевите предпазители бяха спуснати, закривайки повечето от света отляво и отдясно освен извитата цепнатина на нивото на очите, твърде тясна за вкуса му. Стонът на желязото изпълваше ушите му, но студенина имаше в тази интимност, сякаш шепнеше като любовница, обещаваща само скръб.

Страхът му кръжеше около празнината и той бе ужасѐн да не се хлъзне в онази неизвестност. При все това паниката, която изпитваше, бе някак сдържана, затворена в безумното си кръжене. Нямаше накъде да се побегне, никакво „настрана“ сред тази гмеж от тела. Вярвал беше, че ще избегне тази съдба, че ще остане сред командирите някъде нависоко, далече от същинския бой. Но Торас Редоун го беше прозряла, влажният й поглед бе твърде разбиращ, споменът й за него — твърде плашещ в подробностите си. „Откъде извира това нейно всезнание? Как толкова лесно улучи право в целта? И онази усмивка? Твърде добре познава ума ми тази пияна богиня. Сега държи душата ми в една ръка и ме бута към първите редици, ни по-малко, ни повече от поредната пионка в тази ужасяваща игра.“

След това видя себе си, като чиле объркани конци, оставено на милостта на художника, втъкан в съдбата, просто още един живот, обезсмъртен в това всеоръжие на глупостта. Видя образа си на някоя мазна стена, почти изгубен в някой вмирисан на изгорели фитили коридор, нещо, което да подминеш в ярко искрящото бързане на живота, докато цветовете му избеляват от дима на свещи и прах; и възлестите нишки на очите му гаснеха в безсмисления марш на десетилетия, а след това — векове.

„Що за ритуал беше онова на вещиците Гадателки на кости? Що за истина е покрила сега душата ми, положена от пъкления им танц? Виждам я ясно. Кръжа около нея в ужас, в страх от падането ми, стъпките ми ме въртят и въртят с яростна бързина, залитам, хлъзгам се, задържам се, кръжа и залитам… о, богове!“

Когато желязото заплака, затворниците останаха неподвижни и не издадоха никакъв звук, нито мърморене, нито въздишка. А от другата страна на долината легионът на Урусандер оформи плътни редове. Бледи лица в далечината, желязото излъскано почти до бяло, вече с цвета на кост в колебливата светлина.

„Варет от Ямата, о, да, той падна в онзи ден. Казват, че художникът го уловил, там, в първата линия на легиона Хуст. Торас Редоун обещала на страхливеца бърза смърт. Милост има в това, не мислиш ли?

Празек и Датенар? Ами, те държаха фланговите роти. Но в онзи момент — така са ми разправяли — дори те не казали нищо. Поетите войници били замлъкнали, онемели от скръбта на желязото. И онзи звук! От шлема, пронизал черепа и забушувал в мозъка — той не е боен вик! Той е обещание за бляскава победа. Вещиците на Бягащите псета ги прокълнали всичките до един, онези жалки глупаци от Хуст!“

— Но ти не знаеш — прошепна той. — Ти не си бил там. Вещиците ни обещаха истина и ние бяхме на ръба й. Тук, в този момент. Всички я почувствахме. Всички потръпнахме пред нея. А желязото? Този ужасен стон? Ами, това е звукът на разбирането.

„Желязото Хуст скърби, и скърби за нас.“

Погледна към вражеските редици и изпита жал.

Ренар подкара с лорд Урусандер към Хун Раал и другите капитани, вече събрали се на централна позиция, докато Легионът се строяваше в плътни редици по билото от двете страни.

— Строени са за бой — каза Хун Раал, гласът му прокънтя надалече. — Или така биха искали да ни накарат да повярваме. Аз поне не съм убеден.

Урусандер го погледна, но не каза нищо, а пак насочи вниманието си към редиците, строени на отсрещната страна на долината.

— Виждам знамето на лорд Аномандър — каза Инфайен Менанд, беше се надигнала на стремената. — Той се опълчва на Майка Тъма! Смъртен меч, моля да ми позволите моята рота да се изправи срещу него!

Хун Раал се засмя.

— Както желаеш, капитане. Хайде, подкарай към кохортата си. Вдъхнови ги с дръзка реч. Обещай им слава и плячка. Хайде, Инфайен, вдигни отново честта на рода на Менанд.

Тя го изгледа озадачено, сякаш разколебана от тона му, но обърна коня си и препусна.

Все още усмихнат, Хун Раал вдигна едно плоско шише към устните си и отпи три бързи глътки.

— Лорд Урусандер — заговори той, — радвам се, че можахте да се присъедините към нас. При нормални обстоятелства щях, разбира се, да отстъпя пред вашия гений за тактика и какво ли не. Уви, това няма да е битка на хитроумни маневри. Дори вашият легендарен ум само ще се оплете в това, което предстои.

— Оставаш ли решен да вкараш магия в тази битка, Хун Раал?

— Да, лорд Урусандер. Прекрачили сме чертата на гражданска война. Сега предстои да се сблъскат две вери. Кой лагер на вярващите се е подготвил по-добре за това? Хайде да видим, нали?

— А ако на твоята магия се отговори подобаващо, капитане?

Хун Раал сви рамене.

— Направете от вярата си стена, срещу която врагът ще дращи отчаяно, жаден да я пробие. Силата на вярата ви е неуязвима срещу такива неща. — Изгледа Урусандер. — Съмнявате ли се в мен, сър?

— А признанието на съмнение ще просне ли трупа ми сред полето долу?

Хун Раал сви рамене.

— Не предвиждам да препуснете надолу сред войнишката гмеж, сър. Ако го направите, не са възможни никакви гаранции.

— И провалът ще е мой.

— Превърнете вярата си в стена.

Урусандер помълча малко, сякаш премисляше какво се крие зад думите на Хун Раал, а след това изостави всичко, което го безпокоеше.

— Стените могат да те заслонят, но те те заслепяват също така, Хун Раал. Ще направиш ли вярата синонимна на невежеството? Ако е така, ще наблюдавам с голям интерес тази битка и, за твое удовлетворение, ще го направя оттук.

Смехът на Хун Раал беше почти безгрижен. Той махна небрежно с ръка и няколко души от охраната му смушиха конете си напред и по същество обкръжиха Урусандер.

— Оценявам куража ви, сър. Противно на обещанието ви, хрумна ми, че може да сте намислили да препуснете в долината, не с войниците си, но сам, за да преговаряте с лорд Аномандър. Да потърсите път към мир, край на тази битка преди още да е започнала.

Урусандер не отвърна веднага, а после сви рамене.

— Сега виждам, че такъв мир повече не е възможен.

— Не тук. Все още не. Мирът, сър, само ще забави неизбежното. Ние сме тук в сила. След година, когато всички капитани ще са заминали да строят имения и да разорават нова земя, ние ставаме уязвими. Трябва ни тази битка. Трябва ни тази победа и трябва да я направим съкрушителна. Само тогава ще е възможен истински мир. По-важното — добави той, — вие ни трябвате на трон до Майка Тъма.

— Трябва ли тогава да отстъпя командването на легиона си на теб, Хун Раал?

— Заради вашата безопасност, сър, ще застана на мястото ви.

Златно сияние се усилваше около групата офицери и Ренар видя приближаващата се Върховна жрица Синтара — ярката светлина се изливаше от нея. С жрици от двете й страни, понесли ярки фенери на пръти, тя крачеше бавно и войниците й правеха път, някои едва смогваха да усмирят подплашените коне. Без да обръща внимание на суматохата, Синтара закрачи право към Хун Раал, а след това го подмина и застана до Урусандер.

— Баща Светлина — заяви тя. — Ще заема позиция тук до вас. Ще бъда вашият щит срещу всяка магия.

— Тя би трябвало да може да се справи с това достатъчно добре — каза Хун Раал. — Е, този жалък ден гасне. Времето е дошло. Капитани, при кохортите ви. — Смуши коня си напред, после слезе от него и тръгна надолу по полегатия склон. Сам.

На отсрещната страна на долината Ренар успя да различи двама души — те също бавно заслизаха надолу, разделиха се и заеха позиции точно под двете празнини в трите ясно различими части на армията.

Изглеждаше странно начало на битка. В ума й внезапно се върна един спомен и тя видя едно окървавено момиче, което гонеше момче с камък; видя как го догони, видя как замахна с камъка с две ръце и разби черепа на момчето.

Къде бяха курвите сега? Надигна се на стремената и се огледа, и ги видя, раздърпана редица далече отдясно. Подкара коня си към тях.

„Остави на курвите да намерят най-добрата позиция.“

Беше се заклела да остане до лорд Урусандер, но такова нещо не бе възможно в момента. „Все едно, той ще е в достатъчна безопасност там, където е. Синтара ще се погрижи за това.“

Беше на средата на пътя до лагерните курви, когато първата вълна магия огря сумрака.

Широкият гръб на коня изпращя под сержант Тредбеър и посипа прах и семена, които зашепнаха през сплетените треви на тялото му. Тя изруга тихо, едва надвивайки трепета си. Магически твари от сплетена трева и корени, от вейки и клони… конят беше мъртъв като зимата и въпреки това крайниците му се движеха и дългата му глава кимаше, докато яздеха към долината Тарнс.

До нея Т’рис отново беше навлякла странната си броня от плетени тръстики и трева. Едва ли пазеше от студа, но жената азатанай като че ли беше неуязвима за такива неща. Дългата й руса коса не беше виждала гребен от много време; чорлава и проскубана, тя излъчваше някаква тиха лудост и Тредбеър бе започнала да вярва, че рошавият ореол на косата отразява хаотичните мисли на самата жена.

Пещерата, оказала се тяхно убежище, беше вече далече зад тях, след като нетърпението на Тредбеър най-сетне бе успяло да изтощи разсеяното безразличие на Т’рис. Бяха изпаднали в някаква странна хармония в това пътуване. Тредбеър я намираше за почти безсмислена, но все пак усещаща нарастваща настойчивост, сякаш нещо ужасно предстоеше да се случи скоро.

— Кажи ми пак — поде тя отново атаката срещу размътения ум на спътничката си, — какво й е толкова важното на долината Тарнс?

— Духовете шепнат името — отвърна Т’рис.

— Да, казваш го непрекъснато.

— А ти знаеш къде е тя. Тъй че отиваме там.

— Правилно. — Тредбеър помисли малко и каза: — Виж сега как стоят нещата, азатанай. Не споря против идеята, че съществуват призраци. Тоест, никога не съм виждала призрак. Но все пак някои места, където хора са умрели лошо, ами, те вонят на това, колкото и отдавна да е било всичко. Не е воня, която надушваш с носа си. Някакъв друг вид воня е. И тя се просмуква в теб и те кара да се чувстваш ужасно. Все едно, тези духове, в които непрекъснато се вслушваш… те призраци ли са?

— Думите ти ме плашат. Светът се износва. Онова, което някога са били планини, сега са хълмове. Реки променят руслата си. Стръмнини се срутват, гори се издигат и отново изчезват. Има различни видове живот и някои от тях са твърде бавни, за да ги видиш изобщо. Освен ако не си била далече, върнеш се и откриеш, че нищо не е като някога.

— Колко очарователно — отвърна Тредбеър. — Това нещо за призраците и духовете обаче. Виждаш ли, склонна съм да мисля, че призраците нямат нищо полезно, което да кажат, нищо добро, нищо радващо. Представям си, общо взето, че те са едни окаяни неща, затворени на средата между едно място и другото. Не бих последвала никакъв съвет от такава страна, това искам да кажа.

— Връщането — каза яздещата до нея жена — предизвиква криза. Наистина ли всичко се е променило? Реките, горите и изронените скали? Или просто светът на онзи, който се връща, се е променил? Вътрешният свят тоест. И така започва един спор, между душата и тази скала, или онзи хълм, онези дървета. Тази чародейна нощ, толкова мощна в забулването на деня. Надига се гняв, безсилие. Отрицанието се превръща в треска, а тази треска започва да бушува.

Денят привършваше. Някъде на юг буботеше и тътнеше, нещо странно за този сезон. Тредбеър улови блясъка на бледа светлина, примигваща през тежките облаци, които ставаха все по-тъмни с всеки миг.

— Какво ги интересува духовете долината Тарнс? Какво става там?

— Говорят за един старец в крайпътната канавка. Момче с него и войници играчки се бият на дъното на канавката. Старецът хвърля заровете. Падат войници. Крайно жестока битка, а в ума си момчето може да види всичко това, всяка подробност. Може да чуе писъците на ранените и издъхващите. Може да види лицата, изпълнени със страх, болка или скръб. Но старецът грачи при всяка победа — сълзи се стичат по набръчканите му страни.

— Духовете ти казаха всичко това?

— Те гледат. Само това могат да правят. Но далечни събития са ги разбудили. Сега вървят по земята, безпомощни. Времето за собствената им война тепърва ще дойде.

Първият порив ледена суграшица ужили лицето на Тредбеър. Пред тях облаците сипеха парчетата си замръзнал дъжд на коси стълбове, които пердашеха по земята. Тя посочи на юг.

— Азатанай, естествено ли е всичко това? Онези гръмове и мълнии — в долината ли става това?

Т’рис спря внезапно, принуждавайки Тредбеър да дръпне рязко сплетените юзди на призрачния си кон от треви и корени, обърна го и видя как жената се изви в дървеното седло, извърна лицето си нагоре…

… три дракона изригнаха от тежкия облачен покров зад тях, толкова ниско, че двете усетиха напора на кипналата стена от въздух миг преди огромните същества да се понесат отново нагоре.

Тредбеър се обърна и погледът й проследи драконите, щом се понесоха на юг към бурята. Устата й беше пресъхнала. Хвърли обезумял поглед към Т’рис.

— В какво, в името на Бездната, се въвличаме?

— Чу ли смеха? — попита Т’рис, вдигнала вежди. — Мъртвите се смеят, докато плачат. Защо е това, чудя се?

— Чудиш се? Шибано се чудиш? Какво е всичко това, проклета да си!?

Т’рис сви рамене.

— О, Светлината и Тъмнината никога не са се обичали една друга. Мразят се повече и от Небе и Земя. Но, както трябва да е очевидно за всеки, който си направи труда да помисли над тези неща, Живот и Смърт управляват всички ни. Освен, разбира се, когато Смъртта се самозабрави. Боя се, че това се е случило. Смъртта се е самозабравила. Призраците са тук и все още са тук, защото не могат да намерят портата. — Поклати раздразнено глава. — Каква бъркотия!

— Какво става в долината Тарнс?!

— Битка. Битка става. Онази, която всички очакваха, но малцина искаха. Или поне така твърдяха. Но истината е, че жаждата за кръв е напаст и тя е намерила народа ви. О, добре.

Тредбеър изруга, обърна рязко коня си и присви гневно очи към градушката и кипящите облаци на юг. Заби пети в хълбоците на съществото и изпращяха клони и корени, но то се понесе напред и след няколко мига препусна в галоп.

Т’рис я догони и извърна блесналото си лице към нея.

— Представа си нямах, че могат да тичат толкова бързо! — извика и се засмя високо.

— Махни се от мен, лъжлива вещице!

Изненада пробяга по лицето на Т’рис.

— Никога не лъжех, скъпа, само обърквах. Има разлика, знаеш ли!

— Защо, проклета да си?

— Ами, за да те опазя жива, предполагам. Харесваш ми, Тредбеър. Харесваш ми много.

„Бездната да ме вземе, влюбила се е в мен! Глупава жена!“

Т’рис доближи коня си почти на ръка разстояние и рече:

— Но признавам, че съм удивена, а и доста обезпокоена.

— От какво?

— От елейнтите, разбира се. По-лоши от лешояди са.

„Какво?“

— Не са ли призовани?

— Призовани? Олеле, надявам се да не са!

— Тогава какво, мамка му, искат? Поле с трупове, от които да се хранят?

— Не трупове, Тредбеър. Магия. Те се хранят с магия. Уви, твърде много има от нея напоследък.

— И по чия вина е това?

Т’рис примига.

— Ами, по моя, предполагам.

— Би трябвало да те убия!

— О, не мисля, че… разбиваш ми сърцето! Освен това, ако всичко излезе извън контрол, ще искаш да съм с теб.

Тредбеър погледна сърдито напред към раздраните от бурята облаци, несекващите блясъци на мълнии, а сега и безкрайния тътен на гръмове. „Ако излезе извън контрол?“

— Тъй или иначе — продължи Т’рис, — да се надяваме, че няма да дойдат повече дракони за свадата.

— В смисъл, можеш да се справиш с три?

— Не, разбира се, но ако дойдат други, ще има буря като никоя друга, а това няма да е добре. Но, скъпа, не се притеснявай. Хайде да мислим за по-приятни неща, искаш ли?

— О, притеснявам се, Т’рис. Повярвай ми!

— Изражението ти разбива сърцето ми!

С натъртено тяло, премалял от болка, Ендест Силан запълзя към неподвижния Седорпул. От дълбоките бразди, прорязали склона, се вдигаше пара. Небето се гърчеше, блясъци ослепителна светлина раздираха черните облаци. Самата тъмнина бе разкъсана от странни сечове, през които залязващото следобедно слънце се врязваше, без нищо да го спира. Магията, хвърлена над земята от Майка Тъма, бе вече ранена.

Разстоянието изглеждаше огромно, все едно Ендест се беше нагърбил със задачата да пропълзи целия свят. Болката го заливаше на вълни. На отсрещния склон Хун Раал беше паднал на едно коляно, отпуснал глава. Хвърлял беше вълна след вълна изпълнена със Светлина искряща магия, която се срутваше надолу по склона, раздираше земята, докато прехвърли коритото на долината, и напираше нагоре по склона, за да се стовари върху двамата жреци.

Но те бяха устояли.

„Досега.“

Армиите, строени от двете страни на долината, все още не се бяха раздвижили. Ендест се зачуди какво са видели току-що. Магията, когато най-сетне го порази, го беше надигала на моменти от земята и пипала зеленикава светлина го разкъсваха както разгневено дете къса парцалена кукла.

Но при все това нищо не се беше измъкнало покрай тях. Мрак и Светлина кръжаха в убийствена прегръдка, извиваха се на спирала към небето и се гърчеха в облаците горе. Ендест Силан бе продължавал да се бори, а на сто крачки на запад от него Седорпул беше правил същото.

Докато не ги връхлетяха най-последните вълни. Ендест Силан беше чул крясъка на Седорпул, звук като от желязно острие, изстъргало в камък. Зърнал беше за миг, посред мъчителната отбрана, увисналото тяло на Седорпул, от което се лееше ужасно много кръв, а после той падна по гръб на земята и замря.

И все пак сега Ендест пълзеше към стария си приятел, гледан от хиляди хора.

Разбираше какво е станало. Шокът е ужасна сила. Ужасът отнема всичката сила от плът и от ум. Нищо не остава. Всякакъв избор изглежда невъзможен. В момента светът просто се беше килнал и всяка душа се мъчеше да се закрепи.

„Това е смъртта на невинността. Светът на детето си е отишъл. Разкъсан на парчета. Какво следва? Никой не може да каже. Но вижте ме тук, гърча се като змия с прекършен гръбнак. Вижте ме тук вместо вас, приятели. Такава мощ, каквато видяхте, ни унизи. Всички до един.“

От дращещите му по земята ръце капеше гъста лепкава кръв. Дланите му се притискаха в димящата кал и камъни. Беше я заслепявал с всяко посягане, но дори това вече нямаше значение. Ендест усещаше, че умира — а един умиращ човек трябва да бъде оставен сам.

„Благородни лордове, ние ви провалихме. Войници на Хуст, Домашни мечове, ние ви провалихме. Простете ни.

Но не! Забрави това самосъжаление. Проваляме се от криза на вярата. Яростната защита разкри истината за това, също както Хун Раал опровергава величието на Светлината. Ах, такива слаби съсъци…“

Странни сенки профучаха над него. Той вдигна очи към тежките облаци и примижа, щом видя кръжащите през тях огромни тъмни очертания. „Любов моя, там ли си? Хайде, извърни поглед, моля те. Не поглеждай надолу.

Простите истини често са най-трудно поносимите. В края на краищата да умреш сам е истинският начин да умреш. Най-личният акт, най-личната битка. Остави ме на него и ако силата ми издържи, ще стигна до приятеля си. Не моля за нищо повече. Не търся никаква друга утеха.

Смърт накъсва пътя на този поклонник.“

— Раздор между командирите! — извика старият лорд, коленете му вече бяха зацапани с кал, ръцете му — посинели от студа. Беше поставил няколко от оловните войничета в кръг зад редиците. — Смут е обзел сърцето на Първия син. Други го задържат — готов е да се втурне надолу към онзи издъхващ мъж, единствения останал. Градушка и свирепи ветрове ги пердашат! Зимата смразява сълзите им! Той се напряга, неустрашим срещу ужасната магия!

Вренек зяпна малките фигури от двете страни на канавката. Настъплението беше включило съвсем малко от войниците, след като лордът бе настоял, че първо трябва да има сражение с магия. Сред трескавите хвърляния на ашиците и победоносните викове на стареца небето се беше снишило и бе заваляла суграшица. Разтреперан и присвит, Вренек непрекъснато извръщаше очи натам, където бе оставил копието си, гледаше как зрънцата й се трупат по железния връх, как водата се стича по дървената дръжка. Междувременно старецът продължаваше:

— Ето тук — каза той с хриплив глас — сърцето се пръска. Стари знамена са вдигнати. Чест, вярност. Дори… ах, това е най-жалкото, нали? Да вдигнеш високо тази последна добродетел, да изречеш самотното й име и в милата й сянка, ах, Вренек, виждам войници да рухват покосени. — Старецът падна по гръб и суграшицата заудря по сбръчканото му лице. Той зяпна нагоре в почернялото небе. — Ще чуем ли думите им, прочее? Те стоят, почти сами. Стоят едни срещу други и всичко, което някога ги свързваше, вече се разплита. И все пак, такова благоприличие! Такова… достойнство. — Вдигна мръсните си ръце и задра по лицето си.

Вренек се огледа и едва сега видя, че старецът е преместил „издъхващия“ си шампион до падналия му другар, докато от неговата страна самотният му шампион оставаше прав, затънал до глезените в калта. „Бутам ли го и него? Свършихме ли вече с това?“

Тътенът на гръмовете беше заглъхнал и сега залез и сумрак водеха безмълвна война в небето. Призраците продължаваха да се точат в колона, твърде много, за да може човек да го проумее дори, и извръщаха глави да ги погледнат, докато отминаваха.

— Един ден — каза старецът и изгледа Вренек накриво — ти ще станеш мъж… не, не изричай лъжливи твърдения. Може да си носиш доспехите. Може да размахваш безхитростното си копие и да играеш на умъртвено сърце, и да правиш сиви монети от очите си, но тези маски, които си слагаш, са твърде пресни. Лицето ти тепърва ще уляга в калъпа, който толкова дръзко искаш да покажеш.

Вренек го изгледа намръщено, а старецът продължи:

— Отлято във втвърдена от огън глина празно пространство, просто чака всичко, което е меко и ковко. По този начин ние изливаме децата си в зрялост. Уви, твърде много от нас се оказват неумели в оформянето на този калъп. Или невнимателни, или толкова обвързани от собствените си терзания, че всичко, което правим, става изкривено само по себе си, съвършено отражение на нашите уродливи същности. — Махна немощно към войниците. — За да произведем това.

— Светът — каза Вренек — се нуждае от войници. Та направените неща да се поправят. Сломените хора да получат надежда. Войникът дава отговор. Войникът поправя.

— Описваш доблестна поза.

— Да, милорд. Това трябва да е в сърцето на един войник, или бранител, или градски страж. Пазиш честта в себе си и тя става онова, което защитаваш — не просто твоята собствена, но и на всеки друг също.

— Тогава трябва да те запитам, Вренек от Ейбара Делак, носи ли честта униформа? Хайде опиши я, момче. — Махна към оловните войници. — Синя или зелена? Носи ли честта цвят на кожа? Черна или бяла? Синя или сива? А ако носи всички тях? Или никаква? Ако никоя униформа не може да предяви такава претенция за онзи, който я носи? Тя не е нищо повече от плат, кожа или желязо в края на краищата. Предпазва всички и изобщо не се интересува от добродетел. — Седна внезапно и се наведе напред, с блеснали очи. — Сега си представи нов вид броня, мой млади приятелю. Броня, която се интересува. Броня с такава сила, че променя този, който я носи. Калъп, който се опълчва на установените порядки на порасналия мъж и жена, калъп, който принуждава телата им и душите, които треперят вътре в тях, да намерят нова истина!

Вренек потърка лицето си и бузите му пламнаха.

— Грип Галас ми каза, че Домашните мечове на лорд Аномандър са военна част, която държи на най-висшите добродетели на членовете си. Тъй че униформата има добродетел.

Лордът се намръщи и се отпусна назад.

— Докато се загуби. Желязото е твърдо, но думите са меки. Можеш да изстискаш думите, всички онези изречени добродетели, във всеки безумен или влудяващ калъп. Можеш да накараш честта да прокърви. Можеш да превърнеш честността в унищожител на живот. Можеш да превърнеш съвестта в оръжие на страх и омраза. Не, млади Вренек, говоря за една непоклатима истина — погледни тук, виж моя легион Хуст! Открил съм нещо, за моите мечове и моята броня. Причината за техните писъци, за техния вой. Не е удоволствие. Нито кръвожадност. Нито ликуване в разгара на касапницата. Не е нито едно от тези неща.

— Тогава какво е?

Лицето на лорда изведнъж се сбръчка, смазано от скръб. Той падна на гръб и захлипа.

Вренек зяпна оловните войници. Знаеше за легиона Хуст. Знаеше за някакви мечове, за които казваха, че били прокълнати. А сега и броня имаше. Погледна назад към лежащото на земята копие — дръжката и върхът вече бяха покрити със замръзнал дъжд.

Искаше да се махне от този старец с всичките негови сълзи и объркващи думи. Войниците бяха нужни за когато нещата тръгнеха зле. За когато хора имаха нужда от защита. „Синя или зелена? Само в страната, на която са, ли е разликата? Какво става, когато войниците спрат да защитават хора? Когато започнат да защитават други неща? А ако тези неща са ужасни, или жестоки, или егоистични? Какво става с честта тогава?“

— Достойнство — промърмори отново старецът и заплака.

— Милорд?

Старецът махна небрежно с ръка.

— Настъпи с кохортите си, дете, и виж как се прекършваме като сухи треви пред най-лекия лъх.

— Но, милорд, нищо не се е променило!

Старецът вдиша дълбоко и разтреперано, а после поклати глава.

— Всичко се е променило, мой млади приятелю. Играта капе кръв. На моята страна жреци се огъват под тежестта на съмненията си. Богинята няма лице — тъмнината й поглъща всичко. На твоята страна светлината заслепява. Водим война срещу собствената си неуместност и точно тя й придава такъв гаден резец. Хайде, поведи бойците си долу в долината. Можем да пренебрегнем драконите засега.

„Дракони?“

— Милорд, кажете ми повече за Първия син. Защо спори той с приятелите си? Не разбирам.

Старецът забърса лицето си и с това го зацапа с кал.

— Накаран е да се чувства безполезен, с онзи меч, който иска да извади. Свидетел е на смъртта на жрец, разкъсан от безразличието на Куралд Лиосан. Вижда как силата пренебрегва праведния; как може да бъде грабната от всекиго — острие в нощта, удар, който убива. Душата му се разтърсва, млади Вренек, а сега Консортът пристига, и гняв се вихри, но достойнството държи. Разбираш ли цената на това?

Вренек поклати глава.

— Не разбирам достойнството, милорд. Не знам какво означава или как изглежда.

Зачервените очи на лорда се присвиха към Вренек, а след това старецът изпъшка и промърмори:

— Виждам го съвсем добре.

След малко Вренек започна да движи войниците си надолу към неравното дъно на канавката. Дъждът правеше вадички в замръзналата киша и тя се трупаше на кристали, издигаше се нагоре като малки замъци. Той събори много от тези ледени укрепления, докато подреждаше войниците в нещо, наподобяващо линия.

— Ще видим кръвта червена — каза лордът. — Тела ще направят свой дъжд, червен и горещ. Страхливци и герои се губят в гмежта… — Започна да движи войниците си надолу, за да посрещнат врага. — Междувременно знатните се проклинат едни други и след това се оттеглят, оголват фланга ми от тази страна. Смятат се за умни, разбираш ли. За разлика от Хуст, държат на привилегията да избират. И да се късат сърца сред тях, не могат да обърнат този прилив, тази вълна назад към морето на бъдещето. Отидоха си, Вренек. Една лъжа оголена. Все едно, Консортът ще вземе своите Домашни мечове и ще тръгне да те посрещне. Този сблъсък се оказва шок, защото никой друг войник не е толкова обучен или толкова яростен.

Старецът се наведе към Вренек, очите му бяха обезумели.

— Той нямаше избор, разбираш ли. Трябва да разбираш, нали? Кажи ми, че разбираш. Той нямаше избор! Нито Първият син! Те са еднакви, огледала на честта. — Постави две войничета от двете страни на канавката, едно срещу друго. — Тъй, ето така. Запомни какво виждаш тук, Вренек. Никоя скулптура няма да ги предаде в тази поза. Никой художник няма да покаже образите им в този ден. Никаква боя, казвам, нито мрамор, нито бронз. Никаква песен. Никаква поема, която да запечата този момент. Нищо, мой приятелю, нищо освен теб и мен. Техните погледи се срещат и те приемат другия, а сега влизат в битката, за да се помирят с провал. — Захлипа и забърса ядосано сълзите си.

— Ще хвърлите ли костите, милорд?

— Какво? Не. Няма нужда. Страхливци и герои, мъдрите и глупците, червената кал ги взима всички. Все едно. Веднъж се натъкнах на един заек, хванал се в клопка. Бореше се. Опитваше се да изскочи, отново и отново — а когато клекнах до него, видях как усилията му бяха оголили кожата от глезена му, чак до самата кост. А като погледнах в очите му, видях нещо. Истина. Страданието, приятелю, не е изключително за хората. Страданието е език, познат и споделен от всички същества, които живеят. Битката оголва всичко, докато остане само страданието — дори триумфалният вик издава ехото на онова, което е изгубено. Облекчението идва в сълзи, които да отвърнат на всяка скръб. Живите оплакват късмета си, а мъртвите проклинат своя. Да оцелееш означава да залиташ в неверие и да виждаш пред себе си живот, прекаран в бягство от този миг, от спомена за този ден и други като него. Бягаш, приятелю. Всеки ветеран бяга, още и още, до сетния си ден. — Затисна очите си с ръце и почна да дере челото си. — О, богове, кой смее да се изправи пред трагедията на това? Оцелелите, които трябва да живеят с тази… тази загуба.

Вренек загледа как лордът смъкна ръцете си от лицето си и започна да събаря войниците си, бавно, един по един. Без да хвърля ашиците, без нито един триумфален вик. И Вренек вече също плачеше, макар да не беше сигурен защо.

— Построй именията си — заломоти старият лорд. — Разчисти земята. Засей нивите си. Пусни стадата си. В любимите си стаи внеси най-прекрасните мебели, най-красивите гоблени. Дебели килими на пода, дърва за камината, смях на играещи деца и устни на майчината гръд. Поети и менестрели за гости, пирове за покани, богатство за показване. Докато посред нощ, пред гаснещите въглени, бягаш зад очите си. Бягаш и бягаш, вечно и вечно. — Събори още един войник в калта. — Съжали победителите, Вренек. Спечелвайки, те загубиха всичко. Убивайки, предадоха собствения си живот. Във всичко, което спечелиха, те убиха любовта, единственото нещо, заради което си струва да се бориш.

— Аз се боря за любов — прошепна Вренек. — Искам да кажа, за Джиния, която те нараниха.

Лордът примига към него, намръщи се и каза:

— Остави копието си. Бягай при нея. Върни й онова, което е изгубила.

— Но… как?

— Отмъщението свива сърцето, Вренек. Не е достоен път.

Вренек избърса сълзите си и огледа нападалите войничета.

— Свърши се — прошепна лордът. — Свий знамето. Драконъс е избягал, Домашните му мечове са посечени до един. Той плаче от гняв и тъмнината го поглъща. Хуст — скъпите на сърцето ми Хуст — почти половината си отидоха. Един страхливец излезе напред, видял оголения фланг и неизбежната касапница. Събра приятелите си каторжници и с необикновена сила на духа ги поведе в отстъпление. Мнозина, които щяха да умрат, сега са живи — благодарение на него. Торас Редоун — ах, моята мила Торас — не мога да кажа съдбата й. Не смея. Войниците поети още са живи — Първият син ще се радва да научи това, сигурен съм. Те се биха добре, както се очакваше, а сега, останали без коне, крачат с приятелите си Хуст. Оръжията са прибрани, желязото мълчи, ближат раните си и се гледат едни други — от ритуала е, разбираш ли? Онзи ужасен ритуал. Той отне добродетелите — до една. Чест, почтеност, вярност, дълг — край на всичко това! Нито един войник сред тях не може да намери утеха в лъжите, които ще си казват. Онези толкова нужни лъжи, които пазят мъжете и жените да не загубят разсъдъка си. Моите бедни Хуст!

— Не разбирам — каза Вренек.

— Всеки войник сега е изправен пред истината, отвътре и отвън…

— Милорд? Каква истина?

— Само тази: за всичко, което са сторили, няма извинение. Никакво. Оправданието не забулва нито едно деяние. Нищо не остава, нищо не се скрива. Заблудата е невъзможна. Те отнеха живот! Не просто в тази битка, а във всички битки, които са водили — онези, които ги пратиха в мините, онези, които раниха толкова много, онези, които накараха толкова много хора — любими хора — да страдат заради това, което са направили! За това скърбеше желязото, разбираш ли. То знаеше какво предстои. — Наведе се отново напред, с широко отворени очи. — Вземи един мъж или жена, смъкни от тях лъжите, които си казват, докато останат голи пред себе си, с душите им напълно открити. И тогава — направи ги войници. Кажи им да убиват. Разбираш ли? Никаква броня не може да ги защити. Никой меч не може да бъде друго освен това, което е — наострено желязо, което краде живот. Сега — добави той с хриплив шепот — виж ги как излизат от полето на битката. Виж лицата им, там под шлемовете. Виж очите им. Казвам ти, Вренек, не можеш да си представиш страданието, изписано там. Не можеш. Нито аз мога. И все пак, все пак го виждам. Виждам го!

Седяха смълчани и неподвижни, макар че вълни от болка разтърсваха стареца и лицето му се гърчеше. Вренек извърна очи от страданието му. Огледа оловните войничета, нападали в калта. Чуваше сякаш в ума си риданията на ранените и умиращите. Виждаше войници, залитащи замаяни от бойното поле, и точно както го беше описал старият лорд, имаше нещо разбито в очите им. А някъде другаде други викаха в плах триумф, сякаш всеки от тях бе попаднал в капана да прави нещо, което мислеха, че трябва. При онази радост. При онова удовлетворение.

Но старецът бе споменал за облекчение. Чудото от него и тръпнещото неверие, че си оцелял по късмет, който е поразил толкова много други. Спомни си наново собствения си провал, когато лежеше на земята край имението, свит на кълбо около раните в тялото си.

Тъжното беше, знаеше вече той, че умиращите все още имат неща, които да направят, неща, които да кажат. Умиращите все още имат лица, които искат да погледнат за сетен път. Радости, към които искат да посегнат и да се вкопчат в тях. Умиращите копнеят за всичките прегръдки, които никога вече няма да ги намерят, и техният свят е свят на скръб.

Стори му се, че чува скръбта на мечовете на Хуст, стенещите шлемове и воя на ризниците. Съпътстваха всеки войник на Хуст, докато бойците се изнизваха от долината в раздрани разпокъсани редици; много от тях крепяха ранените си другари. Желязото даваше глас на умората и на всички неща, изгубени в този ден.

За миг волята му да продължи се разколеба. Когато възрастните залитаха толкова лошо, какъв бе смисълът да ги гледа?

— Вренек.

Той погледна стария лорд и видя, че едната страна на лицето му се е смъкнала, като издърпана надолу от невидими ръце. И гласът му беше някак завален.

— Милорд? Какво ви е на лицето?

— Маската. Счупена. Слушай.

— Милорд?

Старецът се смъкна на една страна, дясната му ръка увисна уморено.

— Хайде върви. Щом трябва. Иди. На своята битка. Кажи им.

— На кого да кажа? Какво?

— Моите Хуст. Кажи им. Съжалявам.

— Да им кажа, че съжалявате? За какво съжалявате?

Вренек взе копието си. Дръжката с ледената кора по нея опари дланта му, но щом стисна здраво, ледът се стопи.

Лордът залитна настрани, по-близо до своята редица оловни войничета. Помъчи се, с напрегнато лице, да посегне с лявата си ръка — все още здравата — към играчките. После помете с нея и ги събори. Отпусна се на една страна с глава на ръката си, готов сякаш да заспи. Когато отвори очи, лявото беше червено и течеше.

— Съжалявам — прошепна той. — Всичко свърши. Всичко свърши.

И заспа.

Вренек се поколеба. После остави копието. Прекрачи канавката, смъкна промазаното си с восък наметало — онова, което му бе дал самият лорд Аномандър — и загърна лорда с него.

Вятърът задра с нокти през ризата му. Той потрепери, взе копието и вдървено се върна на пътя, сред гмежта от призраци, които все още крачеха по него.

Задържа се отстрани, за да не минава през толкова много от тях, а когато забърза, студът си отиде.

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Гаснещ зрак (29)

Метаданни

Данни

Гаснещ зрак

Информация

История

Сваляне / Връзки

25.

Стивън Ериксън
Гаснещ зрак (29)