Стивън Ериксън
Гаснещ зрак (28)

24.

Долината Тарнс беше широка триста крачки и два пъти по-дълга. Почваше и свършваше с тесни клисури, издълбани от отдавна пресъхнали води. Северният склон беше полегат, осеян тук-там с млади дръвчета, посадени преди няколко години. Нито едно не се беше развило добре и щяха да са слабо препятствие за врага.

Южният склон беше по-стръмен, скалист и незалесен. Но линията на билото, където тримата андии бяха спрели конете си, беше широка и равна.

Отпуснат в седлото си, Райз Херат наблюдаваше как Силхас Руин оглежда предстоящото бойно поле. В поведението си братът на лорд Аномандър въплъщаваше всички качества, нужни за един командир — изправен, с величествена осанка, със сурово изражение. Той и белият му кон спокойно можеха да увенчават пиедестал, конна фигура, предадена в бронз или мрамор — „всъщност мрамор, бял като сняг, бял като кожата на нашия враг. Триумфална статуя, двусмислена в това, което ознаменува. Дори страната, на която е той, е двусмислена. Но нека предизвикаме това енигматично колебание и да го оставим за поколенията.“

— Сър, лорд Урусандер ще се зарадва на това място.

Силхас го погледна, сякаш подразнен от това, че са прекъснали размишленията му.

— Както и ние, историко. Виждаш ли смътната диря от стария поток долу в равното? Как разделя долината като тънка като косъм линия. По тази линия ще измерим кулминацията на тази битка. — Помълча, после добави: — Опиши това добре, историко. Не е ли било това легендарният първи лагер на тайстите? Долу от пълното с пепел небе, нашето първо гнездо?

— Нашето уморено убежище — отвърна Херат и кимна.

— И не сме ли се хранели с плътта на мъртви дракони? Може би, историко — ако има някаква истина в такива легенди. Но крехките им изгорели кости са затрупани под пръстта и снега.

„За да се смесят скоро с безброй други. Вече виждам кладата, която трябва да направим. Убежището ни осквернено, гнездото ни съсипано.“

— Мисля, командире, че в деня на битката ще чуем плача на призраци във вятъра.

Силхас Руин го изгледа и кимна.

— Прати стрелата си отново, историко, когато се изправиш срещу Вата Урусандер. Уместно е, мисля, и двамата да носим тази рана.

Върховната жрица Емрал Ланеар вкара коня си между двамата и се покашля.

— Твърде напорист сте в изтъкването на вина, командире, която да поемат Андий, след като причината за това са Лиосан.

— Вина? Върховна жрице, простете ми за неразбирането на историка. Помислих, че той говори за скръб, не за вина. Това, разбира се, трябва да споделим, нали?

— Съмнявам се, че Хун Раал би се съгласил — отвърна Ланеар. Лицето й бе строго.

— Нито — добави Райз Херат с внезапно горчив вкус в устата — лорд Драконъс.

Силхас се намръщи.

— Драконъс?

Много добре усетил строгия му поглед, Херат сви рамене и каза:

— Средоточие на гнева на знатните, пречка за мирно единение на андиите с Лиосан. Отказът му да се ангажира с когото и да е от нас предизвика, не по-малко от всичко друго, тази гражданска война.

— Не бих го помислил по този начин — отвърна Силхас Руин неуверено.

— Жестока преценка, историко — вметна Ланеар. — И все пак, за жалост, точна.

— Лорд Драконъс е доблестен мъж — каза белокожият командир. — Той добре разбира несигурността на положението си. На негово място щях да постъпя също като него, при тези тежки обстоятелства.

— Нима? — каза с известна изненада Върховната жрица. После кимна. — А, разбирам. Неговата поява на полето… тук, би се оказала гибелна. За нас. Докато Хун Раал би се зарадвал на това. Ако не заради възможността да убие Консорта, то заради много реалната възможност да види, че Домашните мечове на знатните изоставят полето.

Херат се покашля и рече:

— Добре казано, Върховна жрице. Но можем да сме сигурни, че лорд Драконъс разбира тази дилема. Че, както казвате, чувството му за чест ще надделее над уязвената му гордост, тъй че той няма да се появи, но ще остане с Майка Тъма.

— Ако не го подтикне гордостта, то желанието му за мъст — добави Ланеар, ненужно според Херат. Можеше да види вълнението и несигурността на лицето на Руин. Можеше да види, съвсем ясно, съмненията, които той и Ланеар бяха посели.

— Гордостта е врагът — заяви Херат. — Ако лорд Драконъс беше отстъпил — ако бе избрал да предаде позицията си като Консорт на Майка Тъма, е, колко по-различен щеше да е този ден, и бъдещите.

— А сега е много късно — отрони с въздишка Ланеар.

Силхас Руин дълго мълча. Остана изправен на седлото, зачервените му очи обхождаха коритото на долината. Конят му навеждаше глава, тъпчеше с копито по замръзналата земя. „Статуята размишлява, както трябва да правят всички статуи. Техният миг, пленен във вечността, тяхната вечност — съвсем не толкова дълга, колкото мислят, че ще е. Каменни очи, впити в едно рухващо бъдеще.“

— Може би не е — каза накрая.

Историкът с усилие задържа вниманието си върху командира, вместо да хвърли победоносен поглед към Емрал Ланеар. Дъхът му внезапно се стегна в гърдите му.

— Милорд?

— Твърде късно — добави Силхас Руин. — Ще отида до Залата на Нощта. Ще настоя да видя лорд Драконъс. Ще апелирам към неговата чест.

— Един доблестен мъж — каза бавно Ланеар, сякаш търсеше думите, — не би търпял проливането на кръв в негово име.

„А Майка Тъма? А нейната любов, увита като вериги около лорд Драконъс? Консорт или съпруг — различието е много по-нищожно, отколкото би им се искало на мнозина. Превърнало се е в оръжие, с хиляда ръце на дръжката. Тя го държи близо, за да облекчи болката в сърцето й. Болката за един свят, поддал се на самоунищожение. Болката за разделените й деца, за Светлината, кървяща в Мрака, щедра като кръв, горчива като сълзи.

Няма да напиша за това. Няма да запиша нашите користни манипулации. След столетия сънародниците ми ще размишляват за този ден и за мълчанието, което го обгръща. Ще съчинят теории, ще ровят до дъното на света за мотивации и за всички страхове, които пазим скрити. Дори ще защитят Силхас Руин, докато други ще го обвинят.

Хайде върви, командире, сръгай влечугото в леговището му. Лорд Драконъс няма да избяга, защото тя не му позволява този лукс. Тук става дума не за неговата гордост, а за нейната. Гордост и любов, силата на първото дава святост на второто. Сега, командире, навлизаме там, където и на двама ни не ни е мястото.“

Погледна надолу към тънката като косъм линия, разделяща долината.

„Защото сме направили от любовта на една жена бойно поле и сега ще видим любовника й извлечен напред в жертвоприношение.

Не, няма да напиша за това.“

Силхас Руин се поколеба за миг.

— Аз съм воин. Не се плаша от необходимостта. Ако трябва да се бием с Вата Урусандер и неговия легион, ще ни поведа в битката.

— Никой не се съмнява в почтеността ви — каза Ланеар.

Изчакаха.

— И все пак — каза Силхас, — ако може да бъде спечелен мир, тук, на ръба на касапницата, по волята на един-единствен мъж…

— Апелирайте към честта му — каза Ланеар. — Лорд Драконъс е доблестен мъж.

— Волята — каза Херат — не на един мъж, командире, а на двама мъже. Такова нещо ще бъде запомнено и ознаменувано.

Силхас се намръщи и Херат се зачуди дали не е прекалил, или по-скоро, дали не е сгрешил в преценката си за суетността му.

— В това — изръмжа Силхас — аз съм само вестоносецът на неговата съвест.

Чуха тропот на приближаващи се коне и се обърнаха. Двама ездачи идваха по черния път откъм Карканас. Седорпул и Ендест Силан.

— По-добре да тръгвате, милорд — каза Ланеар. — Тези мои жреци са моя работа, не ваша.

— Седорпул обещава магия — каза Силхас.

— В битка, която бихме могли да избегнем, милорд.

Силхас Руин обърна коня си. Щеше да мине покрай двамата жреци на тесния път, но Херат бе сигурен, че щяха да се разменят малко думи — ако изобщо си кажеха нещо.

— Отивам в Залата на Нощта — обяви командирът. — Но тази работа, както казвате, Върховна жрице, те няма да обсъждат. Заблудете ги. Объркайте ги, ако трябва, но се постарайте пътят ми да остане чист.

— Ще направя каквото казвате, милорд — отвърна Ланеар.

Силхас Руин смуши коня си в галоп.

Райз Херат погледна към долината и каза тихо:

— Приключихме значи.

— Разкарай го този тон — сряза го Ланеар. — Укорът не ни помага с нищо. Не можем да предскажем какви думи могат да си разменят с Драконъс. Това, което предстои, вече не е в нашите ръце, историко.

Но той поклати глава.

— А този дим стига ли, Върховна жрице, да изпълни тялото ти и да те заслепи за угризението? Ако да, наумил съм да се присъединя към теб следващия път, когато запушиш. Можем да се въргаляме в тъпа безчувственост и да сметнем всички надпревари покрай нас за нищожно разсейване. Нека облаците намерят вените ни, нека издуят камерите на сърцата ни и да шепнат сладки обещания за забрава.

И да се канеше да отвърне, тя преглътна думите си, понеже дойдоха Седорпул и Ендест Силан.

— Върховна жрице! — извика Седорпул, щом спря коня си. — Отпратиха ме само с една дума! Нямаме ли битка да обсъждаме? Накъде препуска той?

— Не се обиждай — отвърна Ланеар. — Все още има време. Нашият командир се грижи за много неща. Кажи ми, носиш ли вест за легиона Хуст?

Седорпул се намръщи и поклати глава.

— Нищо от юг, и това наистина е обезпокоително. Не можем да се надяваме да надвием лиосаните само с Домашните мечове в наша защита.

— Тогава що за планове мислеше да обсъждаме? — попита Райз Херат.

— Моята магия, разбира се! Тя се оформя.

— Оформя?

— Овладял съм злобата, историко. Ще съм готов да се изправя срещу Хун Раал.

Херат се обърна към Ендест Силан. Беше мършав, състарен и измъчен. Херат подозираше, че не е дошъл тук по своя воля. Ръцете на жреца бяха здраво стегнати в ивици лен, зацапани с червени петна и поръбени със светла позлата. Носеше дебело вълнено наметало, но беше гологлав.

— Ендест Силан, носиш ли благословията на Майка Тъма за тази новооткрита магия на Седорпул?

— Има мирис на тъмнина — отвърна Силан, без да поглежда историка в очите.

— Дарена от нея, значи?

Ендест Силан само поклати глава.

— Нейните аспекти са безброй — каза Седорпул. Кръглите му бузи бяха огненочервени, лицето му — като на лакомо дете. — Много сили са под или извън усета й. Извлякох от някои от тях, като се постарах да не наруша спокойствието й.

Ендест го погледна, привидно невпечатлен от обяснението, но не изказа мнение.

Ланеар се покашля, нещо, което правеше често напоследък, и рече:

— Пътуването ви беше напразно, уви, и се е оказало мъчително за Ендест Силан. Жестовете ти са припрени, Седорпул, което ме безпокои. Човек би помислил, че нетърпението е анатема за контрола над магия…

— Би, ако говори от позиция на пълно невежество!

— Дръжте се прилично, сър! — каза Херат.

Седорпул се обърна към него с презрителна усмивка.

— А ти още по-малко разбираш, историко. Разсъдливия ти ум го чака голяма изненада. Всъщност целият свят е заслужил грубото си пробуждане.

— Удари тогава разногласата си камбана — отвърна уморено Херат — и се порадвай на бягството ни от трясъка й.

Оголил зъби, Седорпул обърна коня си и го срита дивашки в хълбоците. Сепнатото животно препусна и копитата му затупаха по замръзналия път.

— Да го хвърли дано — промърмори Ендест Силан, докато гледаха как Седорпул се отдалечава. — Бързо да падне внезапната нощ, напук на новооткритото му утро. Вратът му да се счупи дано, та да увисне прекъснатата му амбиция. Отпуснатото му тяло дано се затъркаля под равнодушни копита, та да отрече ужаса на естеството от това, което замисля.

— Силно проклятие — каза Райз Херат, смразен от сухата злост в тона му.

Ендест Силан сви рамене.

— Нищо силно няма в думите ми, историко. Като твоя, дъхът ми пее безполезни предупреждения, раздвижва само шепа въздух, пометен бързо от вятъра. Това, което имаме да кажем, не носи повече вълнение от подскачането на врабец от клонка на клонка.

Райз Херат не можа да намери нищо, на което да възрази в тази преценка.

Но Емрал Ланеар заговори:

— В такъв случай може би ще се изненадаш, жрецо. Само думи отвориха гражданска война, в края на краищата, и нашите съдби сега зависят от думите, които скоро ще бъдат изречени, било тук или в Цитаделата.

Ендест Силан сви отново рамене и не отвърна. После смуши коня си нагоре към билото и щом стигна там, спря и пусна юздите. Започна да развива ивиците плат, стегнали ръцете му.

— Какво правиш? — попита Ланеар.

— Показвам й бойното поле — отвърна Ендест, без да се обръща.

— Защо?

— Да види края на зимата, Върховна жрице. Непокътнатия сняг на коритото, празните склонове. Блаженството на един простичък ветрец. Светът поднася собствените си дарове. — Вдигна ръце и от дланите му закапа кръв. — Общата ни слабост е да превръщаме удивителното в нещо познато, а познатото — в нещо овързано в заплетена нишка презрение.

— Искаш да я измъчиш? — обвини го Ланеар.

Ендест бавно свали ръцете си.

— Нея?

Заувива ги отново. Този път беше по-трудно — поради кръвта, която бе потекла от раните. Херат беше благодарен, че жрецът не бе обърнал онези пурпурни очи към него. „Щеше да види твърде много. Моята богиня, свидетелка на вината ми.“

— Ако Седорпул настигне Силхас Руин… — каза Ланеар.

— Дано го посече за безразсъдството му — изсумтя Херат.

При тези думи Ендест Силан се изви на седлото си и изгледа историка. После кимна.

— Разбирам.

— Нима? — попита Херат.

— Да. Ще я положите на олтара на любовта й и ще превърнете в нож вашия нежелан член. — Вдигна отново ръцете си, вече вързани и слепи. — Тя никога няма да му прости.

— По-добре той, отколкото хиляди — каза Ланеар, но лъскаво черната кожа на лицето й бе станала пепелява.

Ендест се извърна към нея и наведе глава.

— Уви, Върховна жрице, въпреки всичките ви машинации той няма да е единственият мъж, който ще падне. Волята й не е за презиране.

Думите му смразиха Райз Херат, но Ланеар извърна поглед пренебрежително.

— Ендест Силан — каза тя и въздъхна. — Името ти е прокълнато на градските пазари. Грешно насочените ти благословии повикаха дракон. И много хора гладуваха доста време. Самата вяра в Майка Тъма претърпя щета в очите на простолюдието и благословът й погасна сред не малко от тях. Ти се превърна в един нежелан пророк и съответно не знам какво да правя с теб, освен понижаването на ранга ти в жречеството. — Впи очи в него. — Вие отново сте послушник, сър. Чака ви труден път на изкупление. Всъщност може да се окаже невъзможно за постигане от смъртен.

И да искаше да го ужили, внезапно избухналият му смях съкруши тази надежда. Той се поклони.

— Както желаете, Върховна жрице. Тогава, с ваше позволение, ще се върна в Мъдрия град, за да потърся блясъка на името му.

— Не очаквай да бъдеш добре дошъл на съвета — изсъска тя.

Той се усмихна.

— Но аз никога не съм бил, Върховна жрице. Все пак, разбирам ви и ще се примиря с това. Отправям се на едно желано пътуване към това да бъда забравен и напълно пренебрегнат.

И пое в бавен тръс.

Историкът и Върховната жрица помълчаха. Никой от двамата като че ли не бързаше да тръгнат обратно. Най-сетне Ланеар каза:

— Ако Седорпул докаже силата си, ще е крайно полезен в противопоставянето на Синтара и Хун Раал.

— Тогава ще е най-добре да поправите този мост и първа да минете по него — отвърна Херат.

— Ще го подкупя с привилегия.

Историкът кимна.

— Никоя друга тактика не се оказва толкова успешна. Подхранете суетата му, направете гнева му скъп.

— Подобни усилия не биха имали успех с Ендест Силан.

— Да.

— Той остава опасен.

— Наистина. Докато Майка Тъма продължава да се възползва от него.

— Ще помисля какво да направим за това — каза тя и извади глинена лула от една кесия: ръждивец, смесен с още нещо.

— Той държа погледа й настрана от нас.

— Какво от това?

— Знаеше, още тогава. Какво би могла да види. — Поклати глава. — Виж ни, крием се от нашата богиня и сме облекчени от продължаващото й неведение. Като пророк, Ендест Силан вървя сред простолюдието. Разтвори дланите си така, че тя да не може да извърне поглед, да не може да мигне. Смяташ, че с този акт той порица неверниците, подведените, баналния егоизъм на всяка личност, понесла този поглед. Но вече мисля, че той искаше да порицае нея.

Тя не отвърна на това. Натъпка билката в чашката, после пъхна няколко въгленчета от кутия от сребро и емайл, вече част от редовното й облекло, вързана на пояса й.

„Ние сме същества на ритуал и навик, повтарящи се шаблони на удобство. Уви, твърде често повтаряме също тъй шаблони на бедствие. Както всеки историк неизбежно разбира. От дребното и баналното до величественото и дълбокото, рисуваме и прерисуваме същите карти, Толкова, че да направим една книга, толкова, че да направим един живот.“

Димът литна на облак във вятъра.

„Облаци отвътре и отвън. Скриват ме от мен самия, за да мога да си представя поведението си благородно, осанката си — като на статуя. Да, ще трябва да опитам от това.“

 

 

Ендест Силан настигна Седорпул на пътя — водеше коня си за юздите.

— На проклетото животно му падна подкова. Надявах се да догоня Силхас Руин.

— Надяваш се на много неща — каза Ендест.

— Не беше от голяма полза там. Някога те мислех за приятел. Сега не знам какво си.

— Отново послушник. Наказан за минаването ми по пазара. И вече неблагонадежден, изглежда. Но се чудя, мен ли иска да ме види изключен от съвета Върховната жрица, или Майка Тъма?

Седорпул изрита камък на пътя и го изгледа, докато се изтъркаля в плитката канавка.

— Първична нощ. Не ми отне много време, докато го открия. Тя не властва над онова селение, Ендест. Уверявам те. То е огромно. Има реки, езера от сила, за които тя не знае нищо. — Погледна Ендест. — Как си го обясняваш това? Нашата богиня натрапница ли е?

— Щом тя не владее онова селение, Седорпул, кой тогава?

— Бих искал да знам. Може би тронът не е взет.

— Необузданата амбиция, Седорпул, може да направи грозно и най-благото и спокойно лице.

Седорпул се намръщи и плю на пътя.

— Аз вече съм магьосник. Светът се огъва пред волята ми.

— В малки мащаби, разбира се.

— Подиграваш ли ми се?

Ендест Силан поклати глава.

— Съветвам за предпазливост, макар да знам, че няма да се вслушаш. Казваш, че има източници на сила в селението на нощта, много от които не са потърсени. Прав си.

Малките очи на Седорпул се присвиха.

— Какво знаеш? Какво ти е казала тя?

— Тя нищо не ми казва.

— Винаги си бил твърде сдържан за вкуса ми, Ендест Силан.

Ендест успя да различи стените на Карканас напред, мрачна черна линия, издигаща се на хоризонта. Конете им крачеха в бавен, тържествен ритъм.

— Вещерство, магьосничество, чародейство, алхимия, тавматургия. Безброй изкуства, всяко удивително в това, което може да сътвори, и напълно деструктивно в значението си.

— Обясни.

Ендест Силан се усмихна.

— Говориш като Силхас Руин. Опрости, сведи, раздели и реши. Добре. Силата, която ти притежаваш сега, тя е начин на заобикаляне. Изплъзва се встрани от баналната реалност. Извлича невидими енергии, за да изкриви естеството. Налага дефектна воля над формата на света, над неговите закони, неговите правила и неговите тенденции. Накратко, тя е измама.

Седорпул помълча, после кимна.

— Ще се съглася с всичко това. Продължи.

— Човек мами, за да избяга от правилата, доколкото тези правила са изразени. Зимен вятър хвърля мраз в костите ти? Една проста магийка те стопля дълбоко и трайно. Това, или простият начин да навлечеш наметало. Избираш първото, тъй като изисква по-малко усилие. Избираш както е по-удобно. — Помълча малко, после продължи: — Хиляда врагове настъпват срещу теб. Вадиш меча и се подготвяш за ден на жестока битка. Или, с едно махване на ръката, ги възпламеняваш всички. Както виждаш, всеки път взимаме страната на удобството. Но колко хладна, колко жестока е тази мярка за стойност! Помисли отново за онези войници. Помисли за живота на всеки един от тях, заложен там на бойното поле, и помисли също така за един ден на тежка битка, за ранените, за многото убити, за сломените воли. Помисли, най-вече, за оцелелите. Всеки от тях благославящ своя късмет. Всеки от тях се връща у дома, най-сетне, за да смъкне бронята и оръжията, после да прегърне плачещата любима, до тях може би са се скупчили деца, очите им светнали с радостта, която може да изпита само дете. — Присви очи към внушителните кули на Цитаделата. — Но махни с ръката. Много по-просто, много по-бързо, и го наречи милост, срещу цялото страдание и болка. Нанеси смърт внезапна и абсолютна, а да минеш през поле от пепелища е лесно пренебрежимо — много по-лесно, наистина, отколкото да залиташ през поле, осеяно с трупове, сподирян от хора на издъхващите.

— Едно махване с ръката — изръмжа Седорпул. — Хун Раал ще се радва на един такъв прост жест.

— И ти ще му отвърнеш със своето унищожение? Защо тогава не ви изправим двамата един срещу друг, сами на полето, нашите шампиони на магията, за да се дуелирате до смърт?

— В това нашата функция не е по-различна от тази на армиите, нали?

Ендест кимна.

— Вярно. Но с армии броят на труповете е по-голям, по-дълбоко смущаваща е цената за тези, които се бият, и за тези, които не се. Всички сме ощетени от войната. Дори тези, които командват. Тези, които настояха за нейната необходимост, докато си остават на безопасно в своите крепости и дворци. Дори те плащат цена, макар че малцина от тази пасмина имат куража да го признаят.

— Отново прибягваш до абстракция, Силан, както си склонен. Сега е време да сме практични. Дори ти трябва да разбереш това. Но ние се отклонихме в този диалог. Спомена за събрани оттук-оттам мистерии.

— Е, имам си своите измами, Седорпул. Но те са без злост. Силата им, каквато я разбирам, е в подкрепянето. Покровителство. Защита.

— Значи ще присъстваш на битката?

— Да.

— Можеш ли да ни защитиш срещу Хун Раал?

— Вярвам, че мога.

— Бездната да ги вземе тогава! Ние ще спечелим тази война!

— Разбери, Седорпул, също както магията на Хун Раал може да бъде обезсилена, така може да бъде обезсилена и твоята.

— Ако е така, значи се връщаме към мечовете и щитовете!

Ендест Силан кимна.

— Да… Крайно… неудобно. Но виждам, от двете страни, какъвто и да е изходът, тълпи от благодарни съпруги и съпрузи, множество зарадвани деца. Виждам сълзи на радост и облекчение, такава бликнала любов, че да разкъса небето над нас.

Седорпул спря, пусна юздите, вдигна ръце към лицето си и изведнъж заплака.

Ендест Силан спря коня си и се смъкна тромаво от седлото. Отиде до стария си приятел и го взе в прегръдката си.

— Разбери ме — зашепна на мъжа, който хлипаше в ръцете му, — имам увереност. Но не и сигурност. Може би ще успея да спася някои, но не други. Ето защо те моля, приятелю, изцеди злобата от силата си. Извивай, докато и последната отровна капка не се изцеди. Защитавай ни. Това и нищо повече. Бъди стената срещу яростта. Омразата намира лесен път с това чародейство. Имаме защо да се боим от този наш нов свят.

Притиснал лице в рамото на Ендест Силан, Седорпул кимна.

Постояха така, в смътната светлина на привечерта, докато конете скубеха стръкове трева покрай пътя.

 

 

Келарас стоеше изправен, снаряжен за битка. Около него Домашните мечове от отряда на лорд Аномандър приготвяха снаряжението си — оръжейната беше пълна с мълчаливи мъже и жени. Металът и кожата мърмореха в напълно естествения си разноглас хор, благословено безсмислен, но не по-малко злокобен.

Вест беше дошла. Легионът на Урусандер беше на не повече от половин ден път.

Домашните мечове на други знатни фамилии пристигаха в Карканас, повечето от тях се настаняваха временно на откритите площади на града или в оградените със стени дворове на многото частни имения.

В младостта си Келарас беше овладявал собствения си страх — и в дните преди битка, и в самата битка. Всъщност беше открил някакъв вид радост в простотата на боя, сякаш спорове можеха да се проведат едва след като последната дума е изречена, ехото й отдавна е заглъхнало и цялата несигурност е полепнала по острието на меча. Но до всички тях бяха стигнали слухове за магии, чакащи този сблъсък, срещу които никакъв щит или броня не можеха да защитят. Тези Домашни мечове около него сега се приготвяха и мълчанието им беше наситено със страх. „От това, че всеки от нас сега би трябвало да се окаже негоден, безполезен като пръчка срещу желязно острие. Ще се строим ли за бой само за да бъдем покосени отдалече? Ще зачеркне ли Хун Раал всякаква чест, докато призовава за бой в името на същата тази добродетел? Може ли един човек да убие всички ни?“

Един домашен стюард влезе и се приближи до Келарас.

— Сър, лорд Силхас Руин се връща в Цитаделата.

— Сам ли?

— Така изглежда, сър.

Келарас затегна оръжейния си колан. Спомни си последния път, когато бе срещнал Силхас Руин в един коридор на Цитаделата, докато носеше бронята си. Гневът на лицето му беше свиреп. „Издаването му шепне за паника.“ Този път, уви, не очакваше мъмрене. Онази среща изглеждаше вече много отдавна. Хиляда извинения, изречени с всяка стъпка, която бяха направили, лежащи сега захвърлени по дирята им. „Времето сдъвква бъдещето и изплюва миналото. И всеки момент, пленен в своето вечно и мигновено настояще, стои безпомощен и втрещен.

Силхас се връща сам. Историко, не смееш да се върнеш, за да видиш всичко това? Тогава стой си далече. Ние ще сме играчите ти в този разказ, безименни като пионки. О, хайде поне ни резюмирай като тълпите. Припиши ни спомагателни роли и ни остави, ако благоволиш, сенките.

Пелк, как ми липсваш сега.“

Последва стюарда в главната зала с огромния мастиленосин Терондай на пода и сивите прашинки, реещи се във въздуха. Чу как се отварят външните порти, дрънченето и скърцането им приглушено от дебелите дървени врати на коридора. Силхас Руин всеки момент щеше да пристигне. „Зареден до пръсване със заповеди, идваш като хвърлен факел, пръскащ сенки навсякъде, с всяко перване на пламъка ти.

Райз Херат, защо е тази боязън? Ти замина с него в края на краищата. Толкова много ли си преситен, за да гледаш още от това? Нашият водач се връща сам в Цитаделата и ще застане като остров в тази гибелна буря. Всички сме на кипналия гребен на вълната на историята, историко, а в края — когато всеки ярко лумнал факел е угаснал — вървим в сянка, ние от множеството, безименни в своята жертвеност, и все пак толкова нужни.

Сега ме чуй, историко. Достатъчно трупове в потока ще вдигнат нивото на всяка река над бреговете й. А срещу този потоп никой няма да устои.“

Вратите се разтвориха широко и Силхас Руин влезе и закрачи през залата. Кимна на Келарас и без да спре, каза:

— С мен, капитане.

Келарас тръгна след високия белокож воин към — осъзна го след миг — Залата на Нощта. Чувстваше се донякъде унизен да бърза след него, сякаш го дърпаха на каишка. Всяка стъпка беше поражение, изоставяне на собствената му воля. Караше нещо вътре в него — мрачно като разсърдено дете, стиснало юмруци — да копнее да замахне. Това, осъзна той със смътно стъписване, беше вярно, във всичките безбройни сфери на живота, безкрайното трупане на сцени, където воли се сблъскват, където косми настръхват и зъби блясват иззад изпънатите устни. „Уплашеното куче най-вероятно ще ухапе, нали? Те ни взимат в този момент, тези непоколебими мъже и жени, които дръзват да властват над нас, и само ни посочват някоя по-слаба жертва. Това е тяхната игра, съзнателна или не, и както винаги допускането е, че ние никога няма да се обърнем срещу господарите си — стига да остава враг в обсега на притъпения ни, обезсърчен гняв.

И какво, тогава, откриха войниците на легиона на Урусандер, когато последният враг се отдръпна отвъд хоризонта? Място не беше останало за онова разгневено дете. Играта бе свършила, водачите им казаха да се приберат у дома.

Но виж ни сега, виж как правим сцени, предизвикващи онова старо унижение. И виж как се втурваме към онзи гняв, толкова познат, толкова прост. Това дете вътре в нас никога не пораства. И, Бездната да ме вземе, не иска да порасте.“

По тесния коридор и по напукания му неравен под. Щом стигна до наскоро поправената врата от черно дърво, Силхас Руин отпусна ръка на бравата, спря и погледна Келарас.

— Стой плътно до мен, капитане.

Келарас кимна, жест, който подсили унижението му, мислите му се завихриха в нещо на ръба на самоомразата. „Това, Майката да ми прости, е проклятието на онзи, който отдава чест. Един вълк води глутницата, останалите оголваме гърлата си.“

Силхас Руин отвори вратата и влезе в Залата на Нощта. Келарас го последва.

Никакви свръхестествени дарби на зрение не можеха да надвият тъмнината вътре. Дори смътното сияние от коридора угасна само на няколко стъпки отвъд прага.

— Затвори вратата — каза Силхас Руин.

Келарас я дръпна зад себе си; новата брава не издаде никакъв звук.

Очите му все едно бяха затворени. Останалите му сетива затърсиха, а след това се свиха, смалиха света му до бавния пулс на сърцето му, до хрипа на дъха му, до допира на безжизнен въздух по кожата му.

Силхас Руин заговори и го сепна:

— Лорд Драконъс! Времето е дошло!

Ехото заглъхна.

— Легионът на Урусандер приближава долината Тарнс! Кажи ми, Драконъс, къде са твоите Домашни мечове? Моля предай ги под мое командване. Моля да разбереш необходимостта да отсъстваш в деня на битката.

Отвърна му тишина.

Келарас чу как Силхас Руин промени позата си — чу тихия звън на пръстен в ефеса на меч, скърцането на ботуши.

— Тя не разбира — каза той. — Трябва да говорим, Драконъс, като мъж с мъж.

След миг лорд Драконъс се появи, безплътен и очертан в накъсана сребриста светлина, сякаш части от него отразяваха нещо незримо, твърде студено, за да е родено от пламък, твърде нетрайно, за да е лунна светлина.

— Силхас — каза той с усмивка, смекчила чертите на лицето му.

— Драконъс. Благодаря ти, че се отзова на молбата ми. — Силхас Руин помълча. — Дори и тук би трябвало да усещаш стягането на този клуп — всеки момент ще удушим собствения си свят, всеки момент ще видим смъртта на твърде много тайсти. Те ще видят друг трон, Драконъс. Ще видят Баща Светлина до Майка Тъма.

Драконъс сякаш загуби интерес някъде към средата на предупреждението на Руин. Погледът му се отклони, спря се за миг на Келарас преди да продължи, сякаш нещо вдясно от него бе привлякло вниманието му.

— Казваш, че тя не разбира — каза той, след като Силхас свърши.

— Това е въпрос на мъжка чест.

Драконъс го погледна отново, повдигна вежди.

— Никой няма да те приеме — каза Силхас. — Дори тя да се омъжи за теб, завинаги ще останеш Консорт в очите на знатните. Сред легиона на Урусандер ще си човекът, унизил лорд Урусандер пред самите порти на Карканас. Последователите на Лиосан ще видят в теб крадеца на техния Трон на Светлината. Върховната жрица…

— Всичко това — прекъсна го Драконъс, — строено срещу простия дар на любов.

Силхас Руин помълча малко.

— Честта стои пред всичко останало. Ако тя те провали, дарът, за който говориш, ще се поколебае. Отровен, покварен от слабост…

— Слабост?

— Любовта определено е слабост.

— Значи никога не те е докосвала, Силхас Руин.

— Аз ли съм този, който държи владението ни заложник на това? — Силхас вдиша няколко пъти с усилие, преди да продължи. — Казах, че трябва да поговорим, двамата. Моля, чуй думите ми, Драконъс. Любовта й към теб е неопровержима — дори враговете ти не я оспорват. Как биха могли? Тя се опълчва на всекиго заради теб — децата й, до едно отблъснати, изоставени, изхвърлени от затвореното й сърце. Това е коравосърдечие. Това е хвърляне на владението в унищожение…

— Това е просто любов, Силхас.

— Тогава защо няма да се омъжи за теб?

Драконъс се изсмя горчиво.

— Този избор изобщо не ни беше даден…

— Трябваше да го направите въпреки всичко. Щяха да го преглътнат, рано или късно. Ако го бяхте направили, нямаше да има никаква гражданска война. Дори раждането на Лиосан…

— Не — прекъсна го Драконъс. — Не е това.

— Какво искаш да кажеш?

— Баща Светлина беше титла, родена когато тя прие нейната. Не я създаде Т’рис, която дойде от Витр. Тя само я освети. По-важното — добави той — е, че Лиосан са необходими, и не само те.

— Значи тази гражданска война е на Майка Тъма?

Драконъс се намръщи.

— О, вие смърт… — Замълча, после заговори с по-спокоен глас: — Не. Тя е на всички вас. На всяко лице в бойната линия, на всяка душа. Тя е на онези, които обърнаха гръб, когато не трябваше, които избраха целесъобразността пред благоприличието, които превърнаха своята реалност в студена зима, твърде тежка и сурова за сантиментални глупци. Тя е на онези без въображение, без кураж…

— Кураж? Ти, който се криеш в това… това нищо… смееш да оспорваш нашата храброст?

— Твърдиш ли, че си храбър мъж, Силхас Руин?

— Знам какво съм!

— Тогава… остави меча си.

— Да се предам?

— Така ли го наричаш?

— Те ще завземат града! Ще вдигнат втори трон! А ти, Консорте, ще бъдеш изхвърлен!

— Това не са прозрения — каза Драконъс уморено.

Силхас Руин поклати глава.

— Никой няма да ти съчувства в бедата ти, Драконъс. Не и след всичко това. Не и след толкова много пролята кръв.

— А, и за това ли ме обвиняваш?

— Те ще те убият…

— И с това — каза високо Келарас — ще разбият сърцето на Майка Тъма.

Думите му смълчаха и двамата. Силхас Руин се обърна безпомощно към него.

— Е — каза Драконъс на Силхас след дълго мълчание, — какво би искал да направя?

— Тя слуша ли сега, лорд Драконъс?

Той поклати глава.

— Това е нашият свят тук, приятелю. — После добави, като кривна леко глава и изгледа Силхас. — Виждам ръката все още на меча ти. Никой няма да се предаде значи.

— Не можем — отсече Силхас Руин. — Губим твърде много. Губим всичко.

Драконъс кимна бавно, замислен, а после присви очи с любопитство. Изчака.

Силхас Руин се поколеба.

Сълзи напълниха очите на Келарас. „Не, Силхас, не прави това.“

— Достойното нещо, лорд Драконъс, е да отстъпиш.

— Вече съм отстъпил, Силхас. Да не би да мислиш, че доброволно избрах ролята на Консорт?

— Тогава… отстъпи отново.

— А, разбирам. Изглежда, в края на краищата, поне един мъж трябва да се предаде.

— Това е…

— Достойното нещо — довърши Драконъс, кимна и отново извърна поглед.

„Тя няма да ти прости, Драконъс. Не се съгласявай на това. Разбирам те. Намерил съм любовта, за която говориш, любовта, която всъщност ни крепи в този живот. Силхас иска да превърне честта в неин враг, в неин убиец.“ Келарас пое дъх, за да проговори.

Но Драконъс каза:

— Ти спомена за моите Домашни мечове.

— Докато идвах, сър, знамената им бяха видени от северната кула. Те са на горския път, в колона.

— Аха.

— Моят брат Аномандър е с тях.

Келарас се сепна и се обърна към Силхас Руин.

— Да — каза Драконъс. — Все още ти държиш командването.

— Знаеш добре дилемата му — отвърна грубо Силхас. — Тя му забранява да вади меча!

— Значи вярваш, че той няма да наруши това съглашение?

— Той е Първият син на Тъмата!

Тъжна усмивка набразди суровото лице на Консорта и той задържа погледа си извърнат настрани.

— Както кажеш. Предполагам, че знаеш какво мисли брат ти за това. Много добре. Но аз ще имам своите Домашни мечове. — Извърна глава и впи безжизнени очи в Силхас. — В моето изгнание.

Мъката, избуяла в гърдите на Келарас, бе толкова силна, че му отне дъха.

Силхас Руин намери благоприличие да се поклони. Или беше, може би, неволна ирония. Иначе Келарас нямаше никога да му прости.

— Ще ни придружиш ли, тогава, Драконъс?

— Да. Вратата е точно зад вас. Изчакайте ме в коридора.

— Ще се сбогуваш с нея ли?

Въпросът сякаш удари Драконъс като шамар през лицето. Онова, което беше безжизнено в очите му, изведнъж лумна, макар и само за миг.

— Силхас — каза той тихо, — ума си ли си изгубил?

Когато командирът се поколеба, сякаш несъзнаващ раната, която бе нанесъл на Драконъс, Келарас пристъпи напред и го хвана за ръката.

— Хайде, сър.

Почти го повлече към вратата. Заопипва слепешком и някак намери бравата и я дръпна. Ярката светлина го заслепи за миг. Той издърпа Силхас навън и в последния момент преди да затвори погледна назад към Драконъс.

Консортът стоеше и гледаше, мъж лишен от любов, току-що усетил на устните си студената целувка на честта. Единственият мъж тук, който разбираше от кураж.

Беше гледка, която Келарас нямаше никога да забрави.

 

 

Когато излязоха, Драконъс махна уморено с ръка и след миг Гризин Фарл се появи от мрака.

Азатанаят се приближи и отпусна ръка на рамото на Консорта.

— Прости ми, Драконъс. Не можах да защитя любовта ти.

— Никога не си могъл. Нито аз, изглежда.

— Не знаех, че любовта може да умре с толкова много смърти — въздъхна Гризин.

— Тя има неизброими врагове, приятелю. Неизброими.

— Защо е така, чудя се?

— За недокоснатите от нея тя е слабост. За попадналите в горчиво-сладката й прегръдка тя живее живот под обсада.

— Слабост ли? Със сигурност преценка, родена от завист. Колкото до обсадата, за която говориш… — Гризин въздъхна отново и поклати глава. — Каква дълбочина мога да намеря? В края на краищата аз избягах от жена си.

— Любовта ти обтегната ли е?

Гризин сякаш помисли за миг над въпроса и отвърна:

— Уви, ни най-малко. Колкото до нейната… обзалагам се, че може да хвърли котле през половин континент толкова лесно, колкото и през стая.

— Е — каза Драконъс с усмивка, — виждал съм те понякога да се снишаваш и при най-лекия звук.

— Аха, любовта й е твърда като желязо.

Помълчаха още няколко мига, а след това Драконъс тръгна към вратата.

Гризин се обърна, но тръгна след него.

— Драконъс?

Консортът сякаш трепна.

— Да?

— Къде ще отидеш?

— Достатъчно далече, за да чуя скъсването й, предполагам.

Гризин бързо обърна гръб, за да скрие изражението си, и примига в тъмното. И чу как вратата се отвори и затвори. Едва когато остана сам прошепна:

— Прости ми.

После тръгна да я подири. Нямаше да има обтягане на тази любов, нищо, което да я направи толкова натегната, че да се скъса. Думите, които щеше да занесе на Майка Тъма, бяха срязване на нож. Та нали в края на краищата той беше Пазителят на нищото.

 

 

Когато гражданите излязат по улиците на града, тласнати от нещо възбуждащо и неописуемо, ги обзема някаква странна треска. Като зараза, понесена от мрачни течения на въздуха — твърде смътни и капризни, за да са полъх или вятър, и тогава здравият разум копнее за насилие. Има времена, когато цял един народ се препъва, залита извън границите на установените норми, буйства и бушува сред писъци, крясъци и пожари. В други времена това отклонение е по-малко очевидно, но много по-дълбоко. Прозрение, което смразява предсказанието си за идните дни. Прозрение, уви, което носи съкрушаваща истина за всички, които я открият.

„Ние, тълпите, ние, градското съсловие, ние сме плътта и кръвта на едно поробено тяло. Това отклонение ни е отвело до брадвата на екзекутор и главата вече не е нашият господар. Търкулва се — движение, което някои могат да сбъркат с живот, понеже и очите може да блестят с разум, но блещукането вече не е нищо повече от отразена светлина. Устата е зяпнала, но никога вече няма да проговори.

Веднъж поробени, ние се лутаме без цел и все пак гняв гори вътре в нас. Това, казваме си един на друг, не беше нашата игра. Беше тяхната. Това, викаме на трупащата се тълпа, е нашият последен спор с безпомощността.

Край! Край на всичко това!“

Но тълпите са глупави. Користни водачи израстват като плевели. Дращят се и се хапят с нокти и зъби. Някои израстват от клоаките, други се гмуркат в тях. Насилници намират корони и се отпускат сити на евтини тронове. Блянът за свобода бива погълнат хапка след кървава хапка и много скоро нова глава поробва тялото, и покоят се връща.

До следващата треска.

„Разбира се — помисли Райз Херат, щом двамата с Емрал Ланеар подкараха към отворените порти на Карканас, миг преди да навлязат сред тълпите, — разбира се, трябва да има друг път. Край на току-що описания цикъл. Това отклонение е за народ, пребит до несвяст от равнодушния замах на несправедливостта. Защото за да има промяна — каквато и да е промяна, — изглежда, революцията не трябва никога да свършва. Трябва да продължава да бушува като буря, захранваща се от самата себе си, на самия ръб на бедствието и загубата на всякакъв контрол, залитаща несигурно, но никога не падаща съвсем. Когато няма никой да управлява, всички трябва да управляват, а за да управляват всички, трябва първо да управляват себе си. Когато няма кой да пази ценностите на едно справедливо общество, всеки трябва въплъти тези ценности на справедливостта. Но това изисква още повече… ах, Бездната да ме вземе, наистина съм си загубил ума.

Собствената ми треска изгаря черепа ми отвътре, треската на надежда и оптимизъм. С любов дори, като дракона на Ендест Силан, вечно кръжащ горе.

Отсечената глава все още прави физиономии, все още потръпва. И мъждукането в очите наистина е блясъкът на интелигентност, гаснещ, разбира се — докато армиите се подготвят да се срещнат — но уви, тази утайка е без разум.

Браним бастионите без нищо на гърбовете си. Заставаме с лице към бъдеще, което няма никакво друго лице освен нашето, само по-старо, но не по-мъдро. Тази умора идва с прилива, носи се в течението и нито един въртоп не предлага почивка.“

Какво бе направил Силхас Руин? Какво бе казал лорд Драконъс? Стига Консортът да беше благоволил да се срещне с него. „А тези тълпи, лицата, които вече се обръщат да ни погледнат? Чужденци. Но дори тази дума, «чужденци», идва от времето на родствени огнища, от жалките колиби, очертали границите на един народ, свят, временно гнездо в сезонните обиколки — когато сме живеели в природата и природата е живеела в нас, и никакво друго разделение не е съществувало отвъд онова, което е познато, и онова, което е непознато.

Чужденци. Плодили сме се, и сме се размножавали в изолацията на анонимност, твърде много и твърде дълго. Нека очите ми гледат стъклени тези непознати лица пред мен. Алтернативата е твърде ужасна, ако видя във всяко лице собствения си копнеж за нещо по-добро и за някъде другаде, там, където е по-хубаво. Място без чужденци, цивилизация на приятели и семейство.“

Но идеята му се подигра още щом умът му я изрече. Цивилизацията укрепваше старите думи като „чужденец“ и ги насищаше с анахронични страхове. „Различните начини да се правят нещата вечно ни дразнят с объркване — а когато объркването ни завладее, всяка примитивна мисъл се връща, слаба като скимтенето на маймуна, дивашка като ръмженето на вълк. Връщаме се съм своите страхове. Защо? Защото светът иска да ни изяде.“

Изсумтя с горчива насмешка и май по-силно, отколкото възнамеряваше, защото привлече вниманието на Ланеар и тя му каза:

— Иронията е евтино удоволствие.

 

 

Долната външна стена на Карканас беше издигната преди много време, за да защитава срещу копия и войнствения напор на диваци. Беше се появила във време, когато военното дело е било по-просто, сблъсък на плът и надута показност, където воините са стояли като герои, знаещи, че легендите за тях идат. Първоначално, видя Айвис, докато яздеше в челото на колоната редом до лорд Аномандър, Грип Галас и Пелк, стената беше била не повече от насип, струпано от пръст и камъни заграждение. Изкопът при вдигането му беше направил рова, който го обкръжаваше, но стръмните страни отдавна ги нямаше и дяланият камък, който сега увенчаваше вала, приличаше на ред безцветни неравни зъби.

„Градът все едно е един преобърнат череп, купата скоро ще побере хлопащите ни същности, като множество блуждаещи мисли.“

— Милорд — каза той на Аномандър, — мисля да спра Домашните мечове тук, да лагеруваме извън градските стени. Улиците сигурно са достатъчно претъпкани.

Първият син на Тъмата сякаш помисли над предложението за миг, после кимна.

— Настани домашния персонал също така, докато уредя нещата.

— Или се появи лорд Драконъс — каза Айвис.

— Би било идеално — отвърна Аномандър. — Виждам много знамена по стените. Ясно е, че благородниците са събрали силите си.

Грип Галас се покашля и каза:

— Лейди Хиш Тула може да бъде убедителна.

Аномандър дръпна юздите, другите последваха примера му и колоната спря. Първият син на Тъмата каза:

— Капитане, възникне ли възможност, ще говоря с Драконъс. Аз съм виновен за загубата на крепостта му. — Поколеба се за миг, след което добави: — Дъщерите не са мъртви. Така съм уведомен. — Погледна Каладън Бруд, който беше вперил поглед в града напред, и продължи: — Някои решения се оказват кървави, чак до разбиването на камък. Какво ще помислят други за отломките, останали след нас? Боя се от рухването на тези слаби стени. Боя се от огъня и пушека, загърнали сградите вътре. Боя се за живота на тайстите.

— Милорд — намеси се Грип Галас, — готов сте да довлечете в краката си множество злини, на малко от които мястото им е там.

— Първи син на Тъмата — каза Аномандър. — Празна титла ли е това? Самонадеяност ли е честта на този, който я носи? А отговорностите, стари приятелю? Твърде лесно титлата приканва към безделие, или още по-лошо, към цинизма, идващ от един морален компромис. Съветници ще изтъкват необходимостта, целесъобразността, ще те подтикват към прагматичното капитулиране, което се втвърдява като мазол върху душата. — Погледна Грип Галас и Айвис видя нерешителността в Сина на Тъмата. — Толкова ли е втвърдена вече кожата ми? Виждам бъдещето новообречено, инерция, неудържима като пролетен порой.

Грип Галас се навъси.

— Милорд, тя ви отказа всякакъв избор. Все още ви отказва. Докато легионът на Урусандер се спуска към нас. Какво би трябвало да направим?

— Ето това е въпросът — отвърна Аномандър. — И все пак помисли върху следното. На мен ми е отказано да извадя оръжието си, но какво постигна тази забрана? Зачита ли Урусандер моята сдържаност? Отстъпва ли Хун Раал пред молбата на Майка Тъма за мир? Съветва ли Върховната жрица на Лиосан за ответен жест? А Отрицателите, жертви, превърнати в убийци, вече врагове на всички, които биха дръзнали да стъпят в горския им дом? Не, Грип, след като бе отказан един избор, останаха много други, сто пътя към помирението — и не беше поето по нито един.

Айвис заговори прегракнало:

— Тогава срещнете лорд Урусандер на полето, милорд. Задръжте меча си в ножницата и поискайте същото от него.

— Хун Раал ще се опълчи и на двама ви — каза Грип Галас. — Той иска това. Подозирам, че Върховната жрица също го иска. Ще поискат черните води на Дорсан Рил да почервенеят, за да заявят въздигането им.

— Но надолу по течението от града, със сигурност — промърмори Аномандър и се обърна отново към Карканас.

От двете страни на Горския път, гмурнал се като стрела към сърцето на града, се събираха тълпи. Впиваха погледи в Сина на Тъмата и двусмислената му свита. Други граждани се бяха изкатерили на стената.

Айвис се обърна и кимна на Портален сержант Ялад да излезе напред.

— Направете лагер, сред дърветата. Погрижи се за нуждите на заложника ни и домакинския персонал — може би ще се наложи да прекараме една последна нощ под студените звезди.

— Да, сър. Капитане?

— Какво?

— Домашните мечове, сър. Те са готови за този бой.

„Бездната знае, аз също.“

— Охлади плама им, Ялад. Служим на желанията на лорд Драконъс.

— Да, сър. Но… ако отсъстваме…

— Ще се справим с това, когато му дойде времето. Хайде, действай, сержант.

Вниманието му отново се върна към Аномандър. Каладън Бруд тъкмо казваше:

— … в деня, в който съм нужен, Аномандър Рейк.

— А дотогава?

Бруд посочи към гората.

— Толкова близо до града… има много рани в земята. Ще изцеря каквото мога.

— Защо?

Въпросът сякаш изненада азатаная, а после той сви рамене и отвърна:

— Аномандър, приятелството ни остава нестабилно. Колкото и да пътувахме заедно, малко знаем един за друг. Умовете си, пътищата, по които тръгват мислите ни. И все пак ти продължаваш да ме интригуваш. Знам, че въпросът ти не целеше да изрази безразличието ти към такова нараняване. По-скоро просто издаваш нарастващото си отчаяние.

— Ти ми предложи мир.

— Мир, да, но мирен път не бе обещан.

— Ако остана настрани, с неизваден меч, ще се опиташ ли да ме увериш, че кръвта, която ще бъде пролята, няма да оцапа ръцете ми? Надявам се, че не. Ако избера мир за себе си, Бруд, непоклатим като камък в поток, няма ли да накарам теченията да се раздвоят? Колко дребно ще е това смущение — моята жалка воля? Или потокът ще се раздели, ще се разцепи, за да потърси различни морета?

Каладън Бруд кривна глава.

— Има ли значение? Това, което избираш, променя ли нещо?

— Точно това те питам и аз, азатанай. — Аномандър махна с ръка назад към гората. — Твоето изцеряване променя ли нещо?

Бруд помисли за миг.

— Утолявам егото си. Добрината, произтичаща от това, е несъществена за една умираща гора, за една фатално ранена земя. Нищо не ми отвръща. Нищо не изрича благодарността си. Макар че бих искал да е иначе, та дори и само за да се почувствам…

— По-добре?

— Полезен.

Разликата като че ли повлия някак на Аномандър, защото той трепна.

— Е, тръгвай тогава, докато… потрябваш.

Каладън Бруд кимна, обърна се и пое към дърветата, където Домашните мечове вече приготвяха лагера.

В този момент от града излязоха двама ездачи и подкараха в тръс по Горския черен път. Присвил очи, Айвис успя да различи лорд Силхас Руин — яхнал на бял кон — и един офицер от Домашните мечове на Аномандър.

Сега щяха да последват думи. Тази мисъл, при цялата й очевидност, му се стори злокобна. „В това е безумието на всичко. Банални разговори, откъслеци смисъл и съмнителна важност. Всички неща оставени неказани. Ако можехме да съберем думите си, да смесим тези отвътре и тези отвън, ще се изумим, като открием, че изговаряме едва една десета от онова, което мислим. И все пак всеки от нас предполага, че другият разбира — всъщност че чува и изговореното, и неизреченото.

Безумно предположение!“

— Милорд?

— Да, Айвис?

— Моля ви, освободете думите, оставете ги да се изтъркалят, без нито една да не остане неизречена.

Аномандър присви очи и го изгледа.

— Брат ми се приближава, с капитана ми, Келарас.

— Точно така — отвърна Айвис и кимна. Видя, че Грип Галас го гледа. Пелк също. Зачуди се какво виждат, какво си мислят, че виждат. Зачуди се на собственото си задръстване на неизказани думи, на неохотата си да го отпуши.

„Собственият ми кураж в това ми изневерява. Но го искам от него. Лорд Аномандър, вие сте Първият син на Тъмата. Дошло е времето да го покажете. Моля ви, сър, направете всички ни по-храбри, отколкото сме.“

 

 

Вренек се смъкна от каретата и едва не се подхлъзна на ледената кора на дървеното стъпало. Обърна се бързо и извади малкия си нож, за да разкърти леда.

— Внимавайте, милейди — извика на Сандалат, която се готвеше да слезе с повитата й дъщеря, гушната в едната й ръка.

— Виждам, дете — отвърна тя, показвайки отново високомерието, което я беше завладяло отскоро.

Вренек засече, нетърпелив да приключи и да се обърне — нетърпелив най-сетне да хвърли поглед на великия град, Мъдрия Карканас. Но този блясък трябваше да почака. Последната кора бял лед се отчупи и се хлъзна на земята.

— Готово, милейди — каза той, прибра ножа в канията на колана си и й предложи ръката си.

Тя я пое деликатно, а след това отпусна тежестта си на нея, принуждавайки го почти да залитне, докато намери по-здрава опора. Застана до него и погледна към града.

— Ах, мога да видя кулата ми. Цитаделата зове. Чудя се дали Орфантал е на някой прозорец? Може ли да види майка си най-сетне? Сигурна съм, че може — усещам погледа му, почудата му какво нося. Моя подарък за него.

Корлат вече изглеждаше на три години, макар да не издаваше никакви звуци, да не търсеше нищо, което можеше да са думи на онзи загадъчен език на бебетата. Но очите й никога не спираха да шарят и дори сега надничаше от сгънатото одеяло като същество, хранещо се с всичко, което види.

Хирург Прок стоеше до тях и гледаше и майката, и дъщерята. Беше започнал отново да пие и ставаше все по-пиян, колкото повече се приближаваха към Карканас. Сега също държеше глинена кана и леко се олюляваше.

— Милейди, детето вече трябва да ходи.

Сандалат се намръщи, изгледа го и като че ли й отне малко време, докато го познае.

— Тя вече ходи — отвърна му. — В светове, невиждани от теб. Светове, които не можеш дори да си представиш. Духът й проучва нощта, мястото на всички краища, мястото на мигове от прераждането. Ходи в света, който съществува преди да е вдишан първият дъх, и този, който иде, когато излезе сетният дъх. Те са един и същ свят. Знаеше ли това? Един-единствен свят.

Вренек най-сетне погледна към града. Видя ниската стена и тълпите по нея. Видя широката улица, която ги очакваше, високата двойна порта с врати от черно дърво, които бяха широко отворени. Видя повече хора, отколкото би помислил, че може да съществуват, и всички бяха с лица към него. „Те виждат лорд Аномандър. Чудят се на колебанието му.

Но сега идва белокожият брат с очите от кръв… това трябва да е той. Изглежда… ужасяващо.“

Взе копието си и малкия си вързоп с вещи от един от страничните сандъци на каретата и тръгна напред. Искаше да е достатъчно близо, за да чуе как братята ще се поздравят. Искаше да научи кога ще започне битката, за да може да се подготви за нея. Видя приближаващия се капитан Айвис.

— Сър? Кога влизаме в града? Трябва да отида в Цитаделата и да говоря с Орфантал. Важно е.

Разсеян, Айвис го подмина, но после подхвърли през рамо:

— Утре може би.

Вренек зяпна след него и чак сега видя, че Домашните мечове вдигат лагер.

„Не, не мога да чакам толкова дълго. Трябва да говоря с Орфантал преди майка му. Трябва да обясня някои неща.“

Продължи напред и стигна до лорд Аномандър тъкмо когато Силхас Руин и още един мъж с него спряха конете си.

Отстрани Грип Галас се обърна към Пелк и Вренек го чу как казва:

— Лейди Хиш Тула е в града. Намери я, Пелк…

— Ей сега — отвърна Пелк, без да откъсва очи от мъжа до Силхас Руин, и Вренек видя, че той също не откъсва очи от нея.

Щом Пелк тръгна напред, мъжът слезе от коня и миг по-късно се бяха прегърнали.

Всичко това стана преди някой от двамата братя да е проговорил и сега двамата лордове гледаха смълчани и може би стъписани, докато Пелк и мъжът се прегръщаха.

Вренек видя как мъжът затвори очи и как устните му се раздвижиха, докато й шепнеше, а тя го притискаше още по-силно до себе си.

Силхас Руин наруши мълчанието.

— Братко, намери ли Андарист?

— Зарязах това, Силхас — отвърна Аномандър. — Мечът на бедрото ми пази името си, изкован в зноя на моя гняв. И все пак, ако си бях представил сдържащата ръка на Майка, можеше да нарека Възмездие камата си. От всички хиляди сцени в гмежта от възможности, която ни очаква, не бих се посвенил да ударя от тъмното и сянката. Един удар между плешките вече не изглежда толкова глупаво.

Думите на Аномандър накараха всички, които бяха достатъчно близо, за да чуят, да се обърнат. Щом Пелк и Келарас се разделиха, Пелк се отдръпна, а после кимна на Грип Галас и тръгна към градските порти. Вренек се загледа след нея с болка в гърдите. „Джиния ме отпрати заради всичките пречупени неща в нея. Но един ден ще се върна при нея и любовта ми ще оправи всичко пречупено и в двама ни. Дори конюшните, които се подпалиха, а точно в този ден започнаха всички ужасни неща. Милейди каза, че аз съм виновен. Може би беше права. Може би вината е моя в края на краищата. Не мога да си спомня. Възможно ли е аз да съм убил всички онези коне? Трябва да оправя тази рана — защото все още боли. Дали аз бях този, който го направи, и дали не беше Сандалат, която срещна своя мъж там, и фенерът, който бяха запалили, за да могат да се виждат, докато се напиваха с виното, което той бе донесъл. Дали не беше това в края на краищата, но аз, шпионирах ги и гледах какво правеха, когато събраха бедрата си и се движеха все едно, че танцуваха на сламата, а конете се въртяха и пръхтяха и светлината на фенера беше стабилна, но стръковете слама бяха избутани към фенера от стъпалата им към горещия блясък. Трябваше това да видя, вместо да гледам тях.

Там започнаха всички бели. Започна с цвиленето на умиращите коне и с тях двамата, които бягаха от пламъците, и после беше лейди Нерис с тоягата, и тя ми крещеше, защото стоях и гледах огъня и слушах конете, и ударите бяха толкова силни, но после ме удариха по главата и нещата изтръпнаха и точно затова не помня нищо повече за онази нощ.

Освен онова, което може би съм си измислил. Нея и онзи еднорък мъж.

Но ти се погрижи за мен след това, Джиния. И аз не забравих. Не мога да забравя. И точно затова ще поправя всичко. Скоро. Трябва просто първо да убия някои хора.“

— Кама от сенките. Описваш измяна, братко.

— Подреди пред мен всички препятствия, възмездието си намира път.

Грип Галас изсумтя и рече:

— Просто попитайте Хун Раал. За измяната. Вижте как той я претегля в ума си, лорд Силхас. Ако потрябва, аз ще бъда и ръката, и ножът…

Аномандър се извърна към стария си приятел.

— Не. Забранявам го, Грип Галас. Твърде често си удрял вместо мен. Твоето време като моя безшумна справедливост свърши. Не го ли говорихме? Върни се при жена си. Нямам вече нужда от теб.

Суровите думи сякаш разбиха Грип Галас и целият огън на гнева му погасна в старческите му очи. С поклон, той се обърна и тръгна, неуверено според Вренек, към Карканас, подир Пелк.

— Чакаме вест за разположението на легиона Хуст — каза Силхас на Аномандър.

Първият син заговори на Келарас:

— Капитане, нашите Домашни мечове събрани ли са?

— Да, милорд. И благородниците наистина се отзоваха на призива. Всички Велики домове са тук.

Силхас Руин понечи да заговори, но брат му го изпревари:

— Силхас, благодаря ти за всичко, което си направил. Знам, че не изпитваше желание, но все пак ми угоди в усилията ми да се помирим с Андарист. — Поколеба се, после продължи: — Може би фамилната кръв, толкова бързо станала горчива на езика, ме подведе. В името на една фамилия пренебрегнах другата. Ние тримата братя значим по-малко от Тайст Андий — не е ли това бремето на командването?

Гласът на Силхас Руин беше равен.

— Станаха разни неща, Аномандър. Но за тях след малко. Какво възнамеряваш?

— Трябва да се опълча на Майка ни, в името на нейните синове и дъщери. Силхас, аз ще извадя меча си. Аз ще поема командването.

Силхас помълча, а после кимна.

— Благодаря ти за това, братко. Дай ми командването на нашите Домашни мечове и ще съм повече от доволен. За по-тежките отговорности, които ни чакат — оставям ги на теб.

Аномандър въздъхна и кимна.

— А станалите неща?

Силхас му даде знак да прояви търпение и се обърна към Келарас.

— Капитане, върнете се при нашата част. Ще им направя преглед след малко.

Келарас погледна Аномандър, който остана безизразен, а след това отдаде чест на лорд Силхас Руин, обърна коня си и потегли.

За Вренек светът сякаш придоби блясък, като от златиста светлина, тръпнеща над вода. Можеше да подуши старите богове на леса, прииждаха и се тълпяха около него. Но нищо не казваха, все едно всички до един бяха затаили дъх.

Силхас Руин продължи:

— Имаме чародейство на разположение. Жрецът, Седорпул, ще застане срещу Хун Раал. С това бихме могли всъщност да обезсилим заплахата от магия. Следователно, връщаме се към привилегията на плътта и волята зад нея. Към меча, братко, към грохота, който удавя всички думи.

Вренек се взря в Силхас Руин, зачуден какво бе искал да каже лордът вместо това, което бе казал. Странно му беше, след като мигът отмина незабелязан, че Аномандър не беше видял каквото бе видял той. А от онези фигури по земния вал, вече хиляди на брой… видя колко много от тях изглеждат странно, почти призрачно. Нямаше представа, че толкова много хора живеят в Карканас. Но докато наблюдаваше, видя как се появиха още, изникваха от пръстта на вала.

„Боговете на леса се върнаха. Но не говорят в главата ми. Само ми показват онова, което никой друг тук не може да види.

Тайстите са тук. От всеки век. От самото начало. Дошли са, за да бъдат свидетели.

Защо?“

— Много добре — каза Аномандър. — Е, ще тръгваме ли към Цитаделата?

Погледът на Вренек се отклони от призрачното множество, толкова гъсто между живите, че мнозина от тях стояха наполовина в смъртните тела. Проблеснал цвят беше привлякъл окото му — знаме, издигащо се над най-високата кула на Цитаделата. Той посочи натам и каза:

— Милорди! Какво е това?

Двамата мъже вдигнаха глави.

— Това, млади Вренек — каза Аномандър, — обявява приближаването на легиона Хуст.

— Трябва да пратим вестоносец до тях — каза Силхас Руин с леко възбуден от радост глас. — Могат да тръгнат право към южните низини под долината Тарнс.

— Мястото на битката. Да, ще го направим.

— Братко, би ли яздил с мен до мястото на битката? Има подробности, които трябва да обсъдим, относно разположението ни. Урусандер е само на половин ден път оттам и ако търсим бързина, бихме могли да поздравим привечерта с грохота на желязо.

Аномандър изглеждаше разсеян. Погледът му се измести към Цитаделата.

— Мислех да се срещна с Майка Тъма и нейния Консорт. Макар и само за да обясня защо не се подчинявам на волята й по този въпрос. Лорд Драконъс ще разбере, може би, преди нея. Бих потърсил неговия съюз.

— Драконъс е достатъчно разумен, за да стои настрана от битката — каза Силхас.

Това привлече вниманието на Аномандър.

— Говорил ли си с него? Имаше трагедии, които трябва да споделя с него, за които съм отговорен…

— Братко — каза сдържано Силхас, — Драконъс се готви да бяга.

Болка и объркване помрачиха лицето на лорд Аномандър. И — прошепна глух глас в главата на Вренек — разочарование.

— Айвис и неговата част са на твое разположение — каза Силхас. — Може би, братко, Айвис трябва да дойде с нас до Тарнс?

Аномандър кимна.

— Това би го зарадвало.

— Позволи ми да доставя поканата — каза Силхас, срита коня си и подмина Аномандър, а след това и Вренек, който вече се движеше малко пред Сина на Тъмата.

— Милорд, трябва да отида до Цитаделата.

— Нима?

— Да говоря с някого.

Аномандър каза:

— Действай в мое име, а на портата на двореца предай вестта, че тръгвам с моя брат за Тарнс и в зависимост от търпението на Урусандер мога да се върна или да не се върна в Цитаделата преди битката. — Изгледа Вренек за миг, а после свали тънка сребърна торква от лявата си ръка. — Това носи моя знак, но и то би могло да се окаже съмнителна подкрепа — градът е претъпкан с хора и настроенията са неясни. Крий подаръка ми, Вренек, докато вървиш по улиците.

Вренек посегна да вземе торквата.

— Не би ли предпочел да изчакаш заложницата Сандалат и другите? — попита Аномандър.

— Не, сър. Искам да ида веднага.

— Завиждам ти за остротата на зрението — толкова ясно око, толкова остър поглед.

Вренек погледна към призраците, струпани по насипа, а после отново назад, където Айвис бе устроил лагера, и там видя много други призраци, много колкото дърветата в гората, дори може би повече.

— Милорд — отвърна той. — Не винаги виждам това, което желая. Понякога изобщо не разбирам това, което виждам.

— Оставил си детството зад гърба си значи. Ако неволно заскърбиш за него в бъдещите години, спомни си този ден.

„Да, все едно дали искам, или не.“

— Благодаря ви, милорд, че спасихте живота ми. Когато приключа в Цитаделата, също ще дойда в Тарнс, с копието ми, и ще се бия до вас.

Клетвата му би трябвало да зарадва лорда, и все пак лицето на Аномандър се сгърчи в обещание за скръб вместо за слава. Вренек изправи рамене.

— Вие имате своето възмездие, милорд, а аз имам своето.

— В такъв случай — каза мъжът, — как е възможно да ти откажа? Е, до тогава, Вренек.

Вренек кимна, поклони се, а после сложи копието си на рамото си и тръгна по каменния път, водещ към Карканас.

Призраците го гледаха, но като всички събрани духове и богове, също останаха безмълвни.

„Може би точно това е смъртта. Мястото, където се озоваваш, когато не е останало нищо за казване.“

 

 

— Завистта има много зъби — каза Празек, докато яздеше с Датенар в началото на обоза. — За мъже като теб и мен, за които любовта може да поднесе обещанието за пухкави бузки, меки устни и сладкото гнездо на наслада; или, през отсрещната врата, четинеста брадичка и мъжка нежност… каквато и да е. — Помълча замислено, след което продължи: — Чудно ли е изобщо, че другите гледат и усещат гложденето и жиленето на гняв? Завист, казвам, Датенар.

— Мисля си, приятелю Празек, за многото хитроумни опровержения на любовта, от определено по-слаби поети и бардове от нашия век и от предишни векове. Дали да бръкна в тази жалка канавка? Аа, знаеш ли го това? „Любовта е псе, търкалящо се върху мъртва риба.“

— Страпала от Южния народ. Сети се за това: „Въргалям се в моята любов, и ти, сърцето на свиня…“

— Васк, мъртъв вече от сто години!

— И все пак затънал в посредственост, никакъв удар по славата му, никакво петно по името му, никакво възражение по всичко, което е кекаво…

— Освен твоето дрънкане, Празек.

— Отстъпвам партера, прекрачвам леко тебешира, очертаващ мястото ми, и обявявам край на докосването на линията.

— Помисли над това тогава. С толкова разбито сърце беше този поет, че похаби четири години и сто шишета мастило да защити самоубийството си само за да си счупи врата, понеже стъпи върху сапуна…

— „В луга свършек, смърт във пяна, бързо хлъзна се и прас, дни за глума не останаха.“

— „Отхвърлена е таз любов, езикът търси, да докосне само, оставената слуз на охлюва, и как изтръпва всичко от изящната отрова, сърцето ми играе като плъх по нажежен тиган, но тя стои с усмивка смътна на сладките си устни и огъня подклажда и подклажда, и огъня подклажда!“

— Деликатност има в тази болка, тласна ме към възхищение.

— Талантът му беше съвсем случаен. И все пак, не.

— Залитане, измъчено до гениалност — не прилича на рядък талант. От естеството на страданието, подхранено със страст, да направиш нещо прекомерно лепкаво, и все пак съблазънта на меда в напъпващата уста на цветето, която те завлича навътре, и, както би могъл да каже той, навътре.

— И навътре — добави Датенар и кимна. — Затрудних ли те?

— Не, един момент. На плодородна почва съм и трябва само да наостря плуга. Лифтера ли беше?

— От Острова? Не. Нейното ругателство бе твърде горчиво, за да е нещо повече от мачкане на цветчета в отчаяно стисната ръка.

— Терот?

— Онова улично псе? Обиждаш самото понятие неволно самоубийство. Още един опит и ще трябва да обявя победата си.

— Все пак ехти толкова познато…

— Като празно пространство, в което няма нищо.

Пред тях южната стена на града — разрушена тук-там, смъкнала се другаде — се приближи, със сградите зад нея, тъмни като опушен камък. Портите бяха отворени и без охрана. Не се виждаше дори един страж.

— Четири години въргаляне?

— До сапуна на плочките.

— Такава иронична смърт е нормално да го направи прочут.

— Последната му творба допринесе за това.

— Цитирай ми още някой стих!

— „Твърде тъмна е тази зора! Твърде светъл е залезът! Твърде мрачен денят, твърде ярки звездите!“

— Нещастен глупак, който не вижда нищо хубаво в нищо.

— Беше самоубийствен тип, както казах. Четири години от кариерата му, през които развихри всичко, което бе в него, с разбито сърце, сляп за блудкавата си същност и всичките й фалшиви изповеди… с разбито сърце ли казах? С празно сърце, твърде обсебен от парадността на отхвърлянето, за да се съсредоточи върху самия обект. Тя каза „не“ и преди дъхът й да изпусне думата той се отнесе, епични видения изпълниха главата му, мъката се просна пред него като възжелана любовница. Чуй добре доброволния мъченик и виж с изтерзано око как се мята в агония… това е игра, изиграна до кървавия й край, с публика най-вече въобразена.

— В очакване на бронз, предполагам. Или картина, по-широка, отколкото висока, просторна гледка…

— Край и край, с бронза също.

— Какво? Варанакса? Подиграният герой на Галан? Но той беше измислица! Фикция! Публичният шамар на Галан по ласкателите му.

— Не казвам, че не съм съгласен.

Празек изсумтя.

— Разбитото сърце на един поет се слепва за две седмици.

— От здраво нищо ценно не кърви. Така ще твърдят някои. Но точно тези са апетитите, които трябва да заобикаляме отдалече, макар и да не са възпети толкова цинично. Вместо това събуждаме любопитство към самонаправената жертва и неговото самонаранено его. Що за подтик подбужда посичането? Що за глад подканя захапката на собствената ти плът? Това е смърт, обърната навътре, пастта и раната слети в едно, като любовници.

— Варанакса — въздъхна Празек. — Заради този епичен фарс Галан беше охулен.

— Все му е едно.

— За още яд на враговете му, да!

— И тук виси урок, стига да смеем да го откъснем.

Празек примижа напред, към първите ездачи в колоната — командир Торас Редоун и до нея капитан Фарор Хенд.

— Самоубийствено безразличие?

Датенар сви рамене и каза:

— Аз внимавам.

Галар Барас беше подкарал назад покрай колоната, несъмнено доведен до умопомрачение от крачещите в пълно мълчание три хиляди войници. Нямаше изоставащи, почти никакви разговори, оръжието и бронята бяха онемели. Звукът, който издаваше легионът Хуст, бе като глух, непрекъснат барабанен тътен, приближаващ се към Карканас.

Затоплянето, нашепвано от южния вятър през последните няколко дни, вече замираше и снегът хрущеше под ботуши и копита. Щипането на въздуха се усилваше.

— Онзи побъркан ритуал — изръмжа отчаяно Датенар. — Събудих се върху тънък лед. Но накъде да запълзя? Никакъв бряг не зове с високи туфи жълта трева и стръкове тръстика. Да помръдна на косъм значи да чуя как ледът се пропуква под мен. Очите ми се напрягат да разчетат това гладко, пометено от вятъра огледало — облаци ли са, обещаващи пищно разцъфване? Сиво небе, предупреждаващо за коварни кръпки земя? По гръб ли лежа, или по очи? И все пак нещо се гърчи в корема ми, приятелю, в очакване на кръв.

Празек се отърси от унеса си.

— Какво се е променило? Нищо. Всичко. Ритуалът дамгоса мистерия върху душите ни. Благослов или проклятие? Оставаме слепи за схемата. И все пак, както казваш, има очакване.

Датенар посочи празните стени напред.

— Виждаш ли фанфарите, които ни чакат? Горчиво безразличие ни наказва, Празек.

— Все едно, приятелю. Не говорех ли за любов?

— Да, за страдащото сърце. Макар че не мога да си обясня причината ти за тази внезапна криза.

— Престъпници — каза Празек. — Никое наказание не взима предвид нежната ласка, кроткото стискане на дланите, колебанията, които се задържат, признанията, които освобождават. — Замълча. — Мъртвородено близначе, сега хранилище на магия, и тя, която е готова да я загребе, оставена сломена и изпълнена със самоомраза. Тъй че Варет би искал да я вземе в прегръдката си. Но и той не си позволява нищо ценно, нищо правилно. Не мога ли да се зачудя, приятелю, на онези, които твърдят, че любовта е привилегия?

— Всеки бог от миналото твърди, че тя е благослов. Награда. С нейната пълнота се измерват смъртните ни дела. Раздавана като милостиня, като небесни монети, като сред форулканите.

— Всъщност помисли над това. Как може тази валута да се самоопредели така? Стойността се вдига при оскъдност на любов, спада при излишък? Боговете го играят съдници, но настояват, че любовта е най-чистото злато в пари. Кой тогава измерва тяхната стойност? Оспорвам правото на това, Датенар.

— И би могъл, но с каква цел?

— За да премахна случайността в даването на любов. Трябва ли да тласна Ранси в прегръдките на Варет? Трябва ли да настоя на правото им да обичат?

— Разсейваш се — отвърна Датенар. — Вещиците на Бягащите псета ни направиха нещо — на всички нас, освен на командира ни тоест — и сега тя води легион, който не се самопознава, но проявява несклонност към самоанализа. Докато тя на свой ред… аа, все едно.

Празек погледна приятеля си.

— Аз се разсейвам, а ти се отчайваш. Дано Торас Редоун да реши.

— За какво?

— За живота и любовта. Защото със сигурност първото е израз на второто, което дава основание на първото.

— Лесно ти е да го кажеш.

— Датенар, Гадателите на кости прочистиха ли душите ни?

Горе и напред командирът и Фарор Хенд стигнаха до портата и продължиха, без да спрат, навътре в града.

— Не — отвърна Датенар. — Те само преподредиха безбройните й притежания.

— С каква цел?

Датенар сви рамене.

Празек изръмжа тихо.

— И тъй… очакването ни гони всички.

Датенар помръдна в седлото и се обърна назад. Войниците носеха броните си. Ръцете им бяха отпуснати на ефесите на мечовете. Пътните им торби бяха преметнати на едното рамо, щитовете бяха на гърбовете им. Носеха шлемовете си и всички лица бяха в сянка.

Когато Фарор Хенд се върна от портала и даде сигнал да спрат, непрестанният тътен на легиона Хуст прекъсна тежкото си буботене за първи път през този ден. Тишината, която настъпи, накара Датенар да потръпне.

Фарор Хенд спря пред тях и каза:

— Трябва да завием надясно и да заобиколим града. Продължаваме към долината Тарнс. Легионът на Урусандер се приближава.

— Още днес? — попита Празек.

— Войниците да смъкнат торбите и оставяме обоза тук — каза тя. Лицето й беше безизразно.

Двамата мъже обърнаха конете си. Видяха препускащия в галоп към тях Галар Барас. Празек махна на един сигналист да излезе напред.

— Завистта има много зъби — промърмори той, щом сигналистът се приближи. — Достатъчно, за да измъти гражданска война.

Датенар кимна.

Желязото на оръжията и броните започна да стене.

 

 

Варет отиде до канавката край пътя, наведе се и избълва закуската си. Никой не извика подигравателно или насмешливо. Никой изобщо не му обърна внимание. Той си избърса устата, изплю последната капка жлъчка, изправи се и се обърна.

Не му обръщаха внимание. Лицата под шлемовете бяха извърнати към новия флаг, вдиган от сигналиста. При получаването на сигнала отдельонните сержанти завикаха заповеди да се подготвят за обръщане и след това да оставят походните торби.

Щитове се вдигнаха по-високо на рамото, мечове се наместиха за по-удобно измъкване. Брънки на ризници засъскаха като вълни по пясък, а след това желязото Хуст подхвана своята песен. Тъжна, траурна може би, или нещо затворено от невидими сили, неизречени воли — злокобната песен прониза Варет като мраз. Разтреперан, той загледа как Ребъл обърна частта и как редици тръгват.

Потърси с очи Ранси, но не можа да я види. Тя го отбягваше и той много добре знаеше защо. Внимание от страна на един страхливец не можеше да е добре дошло, особено за толкова наранена душа като нейната. Решимостта й да живее бе достатъчно слаба и без съмнителното му присъствие. Той, в края на краищата, беше видимо оскърбление, защото тя не можеше да избяга от демоните си. „Но и аз не мога да избягам от своите. Само да можеше да разбере това.“

— Варет.

Примига, обърна се и видя Листар. Вгледа се в мършавото му лице.

— Какво не е наред, Листар?

— Какво не е наред? Бездната да ме вземе, Варет, нищо. Нищо не е наред! Погледни ги! Ритуалът…

— Който ти ни донесе, Листар — каза Варет. — И дори ти не знаеш какво ни беше направено. — Махна с ръка. — Никой от нас не знае.

— И все пак…

Варет въздъхна и кимна.

— И все пак.

Никаква радост нямаше в песента на желязото Хуст. Варет поклати глава.

— Чуй го това. Как си го обясняваш?

Листар изломоти нещо, което Варет не можа да чуе.

— Какво?

— Желязото, Варет, е изпълнено с ужас. Мечовете не скърбят за онези, които ще посекат, а за онези, които ги държат. — Замълча, после го погледна. — Тя отхвърли желанието ти, както и на Галар Барас. Ето те тук, заповядано ти е да ни водиш в битката. Изглежда, е безразлична към съдбата ти, а следователно и на всички нас под командата ти.

Варет не можеше да възрази на нищо от това.

— Не гледайте към мен, Листар.

— Няма. Ще следваме Ребъл. Просто бъди сигурен в едно, Варет. Не изричай никакви команди. Не издавай заповеди. Ако драснеш, няма да те последваме.

Варет помисли за случилото се преди няколко мига, когато ужасът бе опразнил стомаха му.

— Все едно, че ме няма. Ако изобщо погледнат към мен, виждат право през мен.

— Няма да те обременяваме с надеждата си, ако това имаш предвид.

Думите трябваше да го ужилят. Вместо това се почувства облекчен.

Колоната се престрояваше и видяха как Торас Редоун и свитата й препуснаха от градската порта, за да заемат отново мястото си начело на легиона.

Галар Барас дойде при тях. Лицето му бе зачервено от студа.

— Варет!

— Сър.

— Ротата ти е под мое командване, заедно със седма, девета и трета. Трябва да оформим десния фланг.

Варет кимна.

— Ребъл ще ги поведе надолу в долината.

— Днес ли се бием?

— Ако Урусандер поиска така.

— Здрачът го гони — каза Листар.

— Гони всички ни, Листар — отвърна Галар.

 

 

Командир Торас Редоун се олюля в седлото и се изправи с усилие. Лицето й беше отпуснато, очите й — подути и червени. След миг, щом Фарор Хенд спря до нея, тя се усмихна.

— Ако бях знаела, че днес ще е денят…

— Щяхте да направите какво?

Усмивката на Торас Редоун се разшири.

— По-кротко, скъпа. И придружи въпроса си със „сър“, ако обичаш. Ами, щях да спестя виното, разбира се. Започва да се вкисва в корема ми, колкото и обемист да съм го направила. Много място е останало, изглежда, за тревожни мисли.

Фарор Хенд се надигна на стремената, извърна се и огледа колоната.

— Тревогата ви не е ли достатъчно притъпена? Сър? Още не е удавена? Още се мята в онзи тъмен нектар?

— Твърде трезва съвест си, Фарор Хенд.

— Няма нужда да се притеснявате повече от това, сър, тъй като думите ми се изчерпват. Скоро мълчанието ми ще ви даде последния си вик.

— Твърде лесно се предаваш — отвърна Торас Редоун. — Толкова евтино ли ще дадеш живота си в предстоящата битка? Не си ли сгодена за военен герой? Защо не си на неговата страна? Може би той ни чака при долината Тарнс… или точно това съображение е причината за унинието ти?

Фарор Хенд преглътна жестокия отговор и отвърна:

— Кагамандра Тюлас като нищо може да е там и да търси поредната си война.

— Срещу теб, обзалагам се, той няма защита — каза Торас Редоун. И все едно бе доловила по някакъв начин намек от неизречения отговор на Фарор, продължи: — Предпочита по-малкото усилие, значи. Добре го разбирам, знаеш ли. Калат Хустаин винаги беше твърде ярка светлина за замъглените ми очи, твърде почтен в добродетелите си, твърде неизпитана беше способността му да прощава — все едно колко нечувано беше престъплението ми. Отслабваше коленете ми и да стоя до него означаваше да треперя в сянката на неговото благочестие. Чудно ли е изобщо, че потърсих любовник?

— Галар Барас заслужава по-добро.

Торас Редоун не отговори веднага, а после изхъмка:

— Имах предвид вино, разбира се. Но виното е щедра курва, бързо отстъпва плътта ми за удоволствията на някой друг.

Фарор Хенд затвори очи и стисна зъби, за да овладее гнева си.

А Торас Редоун се изсмя.

— Тази война е такава пародия! Толкова жестока в жестокостта си, толкова явна в трагедията си. Погледни вместо това към живот във времена на мир, за да видиш по-деликатните — и все пак не по-малко жестоки — битки на душата. Ден след ден, нощ след нощ. Войникът копнее за простотата на войната, която прави страхливец всеки, който предаде меча си. Мирът, скъпа моя, е най-кървавата работа от всички.

— Претеглям нещата другояче, сър.

— Нима? Не мисля. Вместо да намериш бъдещия си съпруг, ти тръгваш към легиона Хуст. Вместо да поискаш имение и да му придадеш формата на сърцето си, кацваш като врана на рамото ми, бърза да съдиш, но, о, колко бавна да хвърлиш навътре в себе си този нетрепващ поглед. — Махна с ръка. — Но приемам с охота жлъчта ти. Ти си моят бодлив щит, Фарор Хенд. Придърпвам те все по-близо, за да усетя жилото на бодлите ти, тук на гръдта си, бодат кожата над сърцето ми и само чакам първия сблъсък на битката да ме прибере.

— Няма да влизате в гъмжилото, сър — каза Фарор Хенд. — Аз няма да ви го позволя.

— Нима? И защо тази милост?

— Защото — отсече тя, — това е самата противоположност на милостта.

Торас Редоун сякаш залитна назад в седлото си и се изправи с усилие. Лицето й изведнъж се напрегна. Усмивката си бе отишла, а погледът й вече бе вперен напред — към онова, което ги очакваше.

 

 

Щом минаха по вътрешния мост, Келарас слезе от коня близо до порталната къща на Цитаделата, връчи юздите на един стюард и навлезе в укреплението. Суровата му фасада се извиси пред него, докато крачеше през двора. „Няма вид на храм, а на крепост. И общо взето не е странно, че толкова често едното изисква другото.“ Това, че вярата има нужда от отбрана, изведнъж го порази, самата идея разбърка мислите му и той сякаш залитна на ръба на прозрение.

Закрачи бързо към широкото стълбище.

„Философите не може да са били слепи за всичко това — стъписващите ми прозрения вървят по добре отъпкан коловоз, несъмнено. Никоя достойна за себе си вяра не се нуждае от защита. Всъщност не може да има такова нещо като външна заплаха за вярата — освен заплахата от геноцид. А дори там убиването на плът не опровергава вярата.

Не, мрачната истина е следната. Единственият враг на вярата съществува в ума, който я нарича свой дом. Единствените сили, които могат да унищожат една вяра, са тези, с които вярващият борави против самия себе си.“

Стигна до входа, видя, че вратата е оставена отворена — широко отворена всъщност, — и влезе в Цитаделата.

„Вярващ, който е разярен, който сочи обвинително с пръст невярващ, който след това вади меч с мисълта за кръв… такъв вярващ изрича лъжа, защото съмненията са негови собствени и ако е наистина честен към своя бог, би ги огласил. Колкото и трупове да прегази този вярващ, не може да се справи със заплахата — със силата — на самосъмнението.

Един истински вярващ всъщност няма нужда никога да вади оръжие, никога да влиза в спор, да вие от гняв или да стиска юмруци, да скача, за да смачка някой безпомощен, невинен враг. Един истински вярващ няма нужда от тези неща. Докога светът ще живее в тази лъжа?“

Примига и се усети, че е застанал при входа на страничен коридор, водещ към залата, където чакаше лорд Драконъс. Смътно си спомни думи, изречени близо до Терондай, разговор навярно и въпрос, зададен на него. Намръщи се, обърна се и видя приближаващите се Седорпул и Ендест Силан.

— Тази война е ненужна — изпревари ги Келарас.

При думите му двамата жреци спряха. Седорпул изсумтя и поклати глава.

— Скъпи капитане, всички знаем това.

— Бием се, защото сме загубили вяра.

— Да — отвърна Седорпул.

— Воюването — продължи Келарас безпощадно — е доказателство, че сме загубили вярата си. И сега ще загинат хора в отплата за личните ни провали. Това не е гражданска война. Това е религиозна война. — Замълча безпомощно. — Не знам какво е.

— Капитане, погрижете се за хората, които обичате. — Ендест Силан вдигна ръцете си с подгизналите червени превръзки. — Глупост е да виждаме дупка в центъра на нашия свят, празна тъмнина, израз на отсъствие.

— Но тя не е празна — прошепна Келарас. — Нали?

Ендест Силан погледна за миг Седорпул, а после се обърна отново към Келарас и поклати глава.

— Да. Не е. Тя я е запълнила, до ръба. Набъбнала е с дара й.

По страните на Седорпул капеха сълзи.

Келарас вдигна ръце към лицето си, щом образът на Пелк изпълни ума му.

— Нейният дар.

— Драконъс беше доказателството за това — каза Ендест, — само да бяхме имали куража да го видим. Всичко това — той махна с окървавените си ръце — е пълно с любов. Но вижте какво ни вдига да застанем на пътя му. Вижте безбройните ни възражения на този простичък, най-дълбок дар. — Усмихна се горчиво. — Това е война на глупци, капитане. Като всяка война преди и всяка бъдеща война. И все пак, като доказателство за недостатъците ни, като доказателство за слабостите ни и за всяко дребно разсейване, което приемаме с такава охота, тя, уви, е не повече от това, което заслужаваме.

— Чакам лорд Аномандър и Силхас Руин — каза Келарас.

— Твърде късно е за това — въздъхна Седорпул. — Те препускат към долината Тарнс.

Думите смириха бурята в ума на Келарас, а след тях се надигна ужас.

— Какво? Но лорд Аномандър щеше да…

Ендест Силан го прекъсна:

— Лорд Аномандър разчита на преценката на брат си.

Келарас все още не разбираше, въпреки ужаса, който изпитваше; все още бе объркан от обрата на събитията.

— Лорд Драконъс чака.

Беше ден на разкрития, жестока какофония от прости думи, изречени откровено. Видя как лицето на Седорпул се обезкърви. Видя как трепна Ендест Силан — всъщност почти залитна.

— Хайде — обърна се Келарас и закрачи по коридора.

Никой от двамата не го последва.

„Войната на глупците. И най-голямата глупост от всички, вече ми е ясно, е мечтата за мир. Вяра, с всичките твои обещания и цялата твоя измяна… трябва ли да те видя като врага на надеждата?“

Стигна до вратата и се поколеба. Отвъд нея имаше човек, лишен от любов, човек вече дълбоко уязвим от измяната. И отново тя щеше да му бъде поднесена с една банална декларация. Светът се беше преобърнал в ума на Келарас. Той виждаше гласове, порой от думи, които си бяха свършили работата и вече бавно се оттегляха, отстъпваха пред онова, което предстоеше. А когато това свършеше, гласовете щяха да са без думи, смалени до жалки плачове.

„Всичко да започне наново. Родено само за да умре. Виж какво сме направили от времето между двете.“

Зад него един жрец плачеше, а друг кървеше. Келарас посегна към бравата.

 

 

Вренек знаеше, че няма от какво да се бои. Бързаше, почти тичаше през тълпите по улицата. Около него плътно се трупаха призраци и сякаш заслепяваха живите за младежа, който се промушваше между тях. Отваряха му път по непонятен за него начин.

Копието се люшкаше тежко на дясното му рамо. Беше вдигнал увития в кожа връх високо, за да не нарани някого. Сребърната торква, която му беше дал лорд Аномандър, беше пъхнал в пазвата си.

Сред призраците имаше воини, отдавна мъртви, но още носещи смъртоносните си рани. Единственото, което можеше да направи, бе да отбягва погледите им, впити строго в него. Можеше и баща му да е сред тях.

Нещо не беше наред. Дотолкова поне разбираше. Мъртвите на тайстите трябваше да са някъде другаде, в свят, скрит от смъртните. Нямаше причина да са тук. И все пак, чудеше се той, може би винаги са били тук и само заради това ново проклятие, което го бе сполетяло, можеше да вижда онова, което другите не можеха. Възможно беше такива тълпи винаги да са съществували, хиляди по хиляди, навсякъде, където обитаваха тайсти, привличани като нощни пеперуди, гъмжащи и пърхащи около онова, което са изгубили.

Нямаха какво да кажат или навярно не можеха да бъдат чути, което не ги правеше нищо повече от очи, затворени в смътните спомени за тела. Мисълта, че смъртта е затвор, ужаси Вренек и той усети как умът му проследи други, още по-жестоки мисли. „Търся възмездие. Искам да нараня хората, които нараниха Джиния и мен. Искам да пратя душите им в този празен свят на призраци. Искам просто да стоят там, неми, виждащи, но никога неможещи да докоснат. Искам да страдат.“

Никога не се беше мислил за зъл, но вече не беше сигурен. Възмездието изглеждаше толкова чиста идея, отнемане от онези, които са сторили същото. Изравняване на нещата, смърт за смърт, болка за болка, загуба за загуба.

Дори лорд Аномандър вярваше във възмездието.

Но сега… що за удовлетворение щеше да донесе то? Защо дори големи мъже и жени говореха за възмездие, сякаш то имаше силата да оправи нещата? „Но не оправя много, нали. Да, убийците и насилниците са мъртви, тъй че няма да го направят повече. Така е. Буташ ги от урвата на живота долу в Бездната.

Но те не отиват там. Не отиват никъде. Събират се с всички други призраци. Също толкова лесно биха могли да са умрели в съня си, на хиляда години, обкръжени от любящите ги същества. Никаква разлика за тях.

Но има ли разлика за мен? Това убийство, това правосъдие? Предполагам… щом вече са мъртви, справедливостта вече не значи нищо за тях. Тъй че тя е за живите. Не е на никой чакащ бог, защото боговете не чакат тези души. Още по-лошо, боговете в онова селение са мъртви, също като всички други.

Справедливостта е за живите.“

Представи си как забива копието си в телата на войниците, които бяха наранили Джиния. Представи си лицата, гърчещи се в агония, изсипващите им се вътрешности, ботушите им, ритащи по земята. Видя ги в ума си как се взират в лицето му, в очите му, с объркване и с всички въпроси, които не можеха да зададат. Но щеше да им каже защо умират. Щеше да им го каже, защото беше важно, ако трябваше да се въздаде справедливост. „Затова умирате сега. Заради онова, което направихте.“

Мина по външния мост, после по вътрешния. Никой не го спря. Мина под арката на отворения портал, в двора, където десетки Домашни мечове яхваха конете — от животните се вдигаше пара и топлата миризма на пресни фъшкии бе натежала във въздуха. Дори тук беше пълно с призраци, дошли да гледат, да гледат и да чакат. Шмугна се през кипящия хаос, стигна до входа на цитаделата, изтича нагоре по стъпалата и влезе.

Призракът на огромен вълк лежеше пред стълбището в края на високия коридор. Очите му се впиха във Вренек.

— Заведи ме при Орфантал — каза Вренек инстинктивно.

Звярът се надигна и се заизкачва по стъпалата. Вренек го последва.

— Ти си един от неговите — каза Вренек на вълка. — Не знам как го знам, но го знам. Умрял си много отдавна, но той те е върнал, за да пазиш. Опасен си, но не за живите. — И чак сега осъзна, че не е видял никакви призраци тук вътре. — Гониш ги. Орфантал също ги вижда. Вижда ги и това не му харесва.

Момчето не беше момчето, което Вренек помнеше. Цитаделата, с дебелите й стени и широки коридори, с ритуалите й и култа й, бяха променили Орфантал.

— Мисля — каза той, този път на Орфантал, сякаш момчето можеше да чуе през ушите на призрачния вълк, — че ще изплашиш майка си.

 

 

Изражението на Венес Турайд беше кисело и почти презрително.

— Е, Старша по оръжията Пелк, свърши ли със сгъването на чаршафи и метенето на стаи?

— Отдръпнете се, милорд — отвърна Пелк. — Трябва да говоря с лейди Хиш Тула.

— Твърде заета е с тревогите си. Но ако имаш някаква новина, ще я чуя.

— Да, сигурна съм. Но не от мен.

Когато тя отпусна ръката си в металната ръкавица на ефеса на меча си, усмивката му се разшири.

— Вълците ми ви обкръжават, Старша, но и без тях умението ти не ме плаши.

Тя кривна глава.

— Доста глупаво твърдение, милорд. Всеки боравещ с меч, колкото и да е надарен, би трябвало да познава страха и да разбира от страх. Без него най-вероятно ще умрете, поразен дори от по-неопитен враг. Не мога да се сетя кой ви е тренирал, сър, но явно не бях аз.

Разговорът им беше привлякъл няколко от вълците на Турайд. Мразовитият въздух на двора се беше вмирисал на мъжка пот и Домашните мечове се трупаха около тях.

Пелк въздъхна и каза:

— Отзовете кутретата си, милорд. Играта на грубияни ги унизява, стига такова нещо да е възможно. Ако, от друга страна, всеки един от тях е достатъчно храбър да се изправи сам срещу мен, е, да заповяда. Сгънала съм достатъчно спални чаршафи и съм измела достатъчно ъгли, и настроението ми е убийствено. Тъй че моля, задължете ме, сър, като не отстъпите, сър. Ако ще увисна на бесилото за проливане на благородна кръв, ще се радвам вие да сте първият, който ще падне.

Зад нея последва вълнение и след миг някой извика от болка. Грип Галас се озова до Пелк; беше извадил късия си меч и върхът му бе окървавен.

— Извинения, милорд — каза той на Венес Турайд. — Трудно е да не порежеш някого в тази гмеж, но все пак си бях наумил да проверя острието предвид наближаваща битка и прочее. Е, сър, жена ми вътре ли е? Чудесно. — Хвана Пелк за ръка, тръгна напред и принуди Венес да отстъпи. — Но моля — добави Грип, — поддържайте поста си, тъй като не желая да ни безпокоят.

Влязоха в сградата и Грип спря, за да прибере меча в ножницата.

— Пелк — каза тихо, щом вратата се затвори зад тях, — чичото на жена ми е неприятен мъж, но да го убиеш на стъпалата на имението щеше да е неразумно.

Тя се озъби.

— Грип Галас, загубила съм всякаква вяра в благоразумието. Колкото до основанията ми, по-добре да не ги знаеш всичките. — Потръпна, все едно искаше да се отърси от обзелата я жажда за кръв. — Един ден наистина ще го убия, сър. Най-добре да го знаете още отсега и да не заставате на пътя ми.

Грип я изгледа с присвити очи и каза:

— Главорезите му щяха да те посекат.

— Твърде късно, за да има разлика.

— Капитан Келарас не би се съгласил.

Пелк се намръщи.

— Непрекъснато забравям.

— Забравяш любовта си?

— Не. Забравям, че някой друг — който и да е — се интересува от мен.

Той я изгледа продължително и отново я хвана за ръката.

— Хайде да намерим господарката ти.

 

 

Хиш Тула беше в голямата стая до господарската спалня, слуги й помагаха да навлече бронята си. Щом видя Грип и Пелк, мрачните облаци на лицето й се разсеяха.

— Вече започвах да се чудя къде сте.

Грип Галас заговори още преди Пелк да е започнала доклада си.

— Любима, забранено ни е да излезем на полето.

— Какво?!

— Лорд Аномандър ни забранява тази битка. Изглежда, че чичо ти все пак ще води Домашните ти мечове.

— Ще му се опълча…

— И така ще го нараниш.

— Той наранява нас!

Грип Галас кимна.

— Да. Така е. Връщането ми го оскърби — повече, отколкото очаквах. Аз съм едно отритнато нежелано псе. — Замълча, а след това неочаквано се усмихна. — Има определена свобода в това.

Очите на Хиш Тула се задържаха още за миг върху съпруга й, а след това се изместиха към Пелк.

— Верността на моя съпруг лежи покосена още преди битката да е започнала. Какво имаш да ми кажеш?

— Едва не убих чичо ви, милейди. Само намесата на съпруга ви го предотврати.

— Нещо друго?

— Лорд Аномандър е поел командването на Домашните мечове на Драконъс. Според сигналните флагове над Цитаделата легионът Хуст в момента се придвижва към долината Тарнс. Време е за сбор.

— Лорд Аномандър поема командването? Не Силхас Руин?

Пелк сви рамене.

— И да не го е обявил вече, ще го направи, милейди. Първият син на Тъмата ще се опълчи на Майка Тъма.

При тези думи Грип Галас я изгледа слисано.

Пелк продължи:

— Ако лорд Аномандър отказва и на двама ви, то е защото иска да живеете. Не, той има нужда да останете живи. Ще има магия. Касапницата, която ни очаква, може да е абсолютна.

— А нашата чест? — настоя Хиш Тула.

Пелк се намръщи.

— В тази нова война на магия, милейди, чест не може да съществува. Честта умира с разстоянието, със самата отдалеченост на убийството. Битката се превръща в скучна работа, но бързо свършена, и само гарваните ще танцуват. — Отпусна ръка на дръжката на оръжието си. — Цялото ми умение, целият живот, който съм отдала, за да уча други на умения — самата ми клетва да видя как учениците ми оцеляват — вече са безсмислени. Щом смъртта може да удари без разлика, значи наистина сме паднали. Виждам бъдеще, в което духът умира, и ако този ден ще е последният ми, няма да съжалявам много за него. — Обърна се към Грип Галас. — Очаквам Келарас да е с мен в прахта на смъртта, така че не помисляй да ме укоряваш повече, Грип Галас.

Нито Грип, нито Хиш Тула имаха какво да отвърнат на това.

Пелк кимна.

— Сега, с ваше разрешение, ще се върна при чичо ви и ще го уведомя за заповедта ви.

— Погрижи се да се бият — каза Хиш Тула, но тонът й беше кух, лишен от всякакво чувство. — Ти си помощник-командирът. Постарай се да разбере това.

— Да, милейди! А ако измени, ще го посека на мига.

— Едва ли — каза Хиш Тула и махна на слугите да се приближат, този път за да започнат да смъкват бронята й. — Венес Турайд храни някакви заблуди относно решимостта ти, Пелк. — Извърна глава към мъжа си. — Какво казваш, скъпи? Да тръгнем ли към западното ми укрепление?

Грип се намръщи.

— Ще предадеш всякаква отговорност?

— Той твърде силно ни обича, нали? Ще напуснем, понесли раните на свободата си. — Хиш сви рамене. — Дирята ни ще е достатъчно ясна, по кръвта, капеща от нас. Пелк, дръж Рансепт близо до себе си.

— Разбира се, милейди, стига да е възможно…

— Казах: дръж го до себе си, Пелк. Магия има в този човек, много по-стара от всичко, което би могъл да използва Хун Раал.

— Рансепт?

— Той е шейк, Пелк. Отрицател, ако трябва да използваме тази дума. Но нещо повече, живял е сред Бягащите псета. Той е дете на друга майка. Дръж го до себе си, Пелк, защото бих искала да те видя отново.

Пелк се поклони.

А Хиш Тула каза на съпруга си:

— Ти направи каквото те помоли Келарас. Върна разума на лорд Аномандър. Той вече не те командва.

— Да, скъпа.

— И никога вече няма да те командва.

Той кимна.

Пелк излезе. Чувстваше се странно въодушевена, почти доволна. Както и да свършеше този ден, любовта щеше да оцелее. Разбираше лорд Аномандър и обидата, която бе понесъл от връщането на Грип. В този миг честта бе загубила битката и простото благоприличие щеше да надделее.

Приближи се към външната врата, нетърпелива да зарадва и същевременно — да подразни Венес Турайд. След това щяха да потеглят към долината Тарнс, повели Домашните мечове на Хиш Тула, и тя щеше да язди зад Венес, а до нея — старият прегърбен Рансепт, с дъха му, хриплив като дъха на коня, който яздеше.

Келарас щеше да живее или да умре. Не по-различно от самата Пелк. „А ти, Айвис, стари глупако. Намери новата си любов, ако можеш, когато всичко това свърши. Оставили сме зад гърба си всяко съжаление и миналото е изгубило всичките си нокти, всичките си зъби, и повече не може да ни нарани.“

Дошло беше времето да се изправи срещу гаснещия ден.

Изрита вратата и тя се отвори.