Стивън Ериксън
Гаснещ зрак (25)

21.

— Порядките на тайстите объркват — каза Хатарас Рейз, щом смъкна тежките кожи от бедерини — слънчевата светлина пълзеше през високите облаци — и остана гола от бедрата нагоре.

Листар извърна очи. Мъчеше се да надвие непрестанния студ. Водеше и трите коня, тъй като двете Гадателки на кости отказаха да яздят, въпреки че оглеждаха често животните и прокарваха боядисаните си в червено ръце по гладките им кожи. Беше им навик, както бе разбрал Листар, това безкрайно докосване, погалване, дланите върху плътта. Повечето нощи двете жени от Бягащите псета си го правеха една на друга. Още по-смущаващото беше, че като че ли бяха безразлични към студа.

В отговор на наблюдението на Хатарас Листар сви рамене.

— Престъпленията трябва да се наказват, Гадателко на кости.

— Всичката тази работа — каза по-младата от двете жени, Вастала Тремблър. — Запали огън зиме. Срещу камъка. После студена вода. Камъкът се пука и може да се правят сечива.

— Но виждаш ли тези оръжия, които нося, Вастала? Те са желязо. Скалата трябва да се натроши и след това да се разтопи. Не знам подробностите. Аз само мъкнех натрошеното навън от ямите.

— Като наказание — каза Хатарас.

— Да.

— За желязо, което използват всички тайсти.

— Да.

— И намират удоволствие в това.

Той въздъхна.

— Просто такива са ни порядките, Гадателко на кости. Както вашите са различни от нашите.

Вастала Тремблър беше стегнала на вързоп всичките си кожи и ги носеше на рамо. Имаше кожени мокасини и нищо друго по себе си, освен един обсидианов нож, вързан на каишка на шията й.

— Аите стават неспокойни.

Листар се намръщи и се огледа за огромните вълци, но хълмистата равнина с наветите преспи сняг изгледаше пуста. Сякаш в потвърждение на името им, Бягащите псета имаха компания навсякъде, където пътуваха. На два пъти след тръгването им от лагера Листар беше видял по няколко от огромните зверове, тичащи успоредно на тях в далечината. Но последният път беше преди три или четири дни. Беше решил, че са си отишли.

— Какво ги е направило неспокойни? — „И по-важното, как изобщо го знаеш?“

— Чудят се — отвърна Вастала — кога е време да ядат кон. Както и ние.

— Ние не гладуваме, нали?

— Прясно месо е по-добре. — Вдигна едната си червена ръка и направи странен, объркващ жест.

На стъпка зад нея Хатарас се изсмя.

— Вземи го, глупачко.

— Наказан мъж — заговори Вастала до него. — Би ли искал да легнеш с мен тази нощ? Това е привилегия. Гадателките на кости могат да имат всеки.

— Аз ще го взема другата нощ — каза Хатарас. — Твърде много чакане. Той ни мисли за грозни, но в тъмното ще усети красотата ни.

— Не съм ви казал за престъплението си — каза Листар и се отдръпна от Вастала. — Няма да искате да имате нищо общо с мен. Имах жена. Убих я.

— Не, не си — отвърна Вастала и се приближи отново.

— Нищо не знаете за това!

— Никога не си отнемал живот.

Хатарас зад тях изсумтя.

— Насекоми. Въшки. Мухи.

Вастала я изгледа ядосано.

— Тайстки живот. Знаеш това. Нищо не го петни.

— Мишки, паяци, риба.

Вастала се извъртя мигновено и се хвърли към Хатарас. Двете паднаха на земята, дращеха и ръмжаха, хапеха се и ритаха.

Листар спря. Конете се струпаха нервно около него. Той присви очи на север, изчаквайки свадата да стигне до изтощения си, пълен със секс завършек. Не беше първият бой между тези жени. Не можеше да си спомни какво ги беше настроило една срещу друга първия път, но ги беше зяпнал разтревожен, а после озадачен, щом злобното счепкване скоро намери зърна и рошавата туфа между краката им, а не много след това боренето стана ритмично, със стонове и пъшкане вместо ръмжене, и тогава той беше извърнал очи, с пламнало лице.

Тези бяха жените, които придружаваше до легиона Хуст, жените, които трябваше да придадат форма на ритуал на някакъв вид опрощение. Извън нищожната вероятност за успех Листар беше притеснен от такива идеи за опрощаване. Някои неща не заслужаваха онова, което търсеха капитаните Празек и Датенар.

Знаеше, че Ранси е била убийцата в лагера. Беше очаквал ножа й и щеше да го е приел с охота. Но тя само беше кръжила около него, докато очакването не остави дупки, парещи в корема му. А след това го бяха отпратили в дивите планини на юг, сякаш не беше имало и мисъл да бяга, да избяга от всичко, което беше.

Жените вече се сношаваха, както го правят жените, всяка с лицето между краката на другата. Поне предполагаше, че това е типичната поза, въпреки че не можеше да е сигурен. На няколко пъти се бяха намесили и пръсти.

Щяха да го правят още доста време. Той въздъхна и извърна очи, смъкна кожената чанта и разкопча капака. „Ръце по конска плът. Преценяване на месо. Нищо чудно, че бягат с псета, не с коне.“ Извади нещата за храна и се захвана да я приготви.

— Не сме далече от лагера — подхвърли им.

Както очакваше, никоя от двете не отговори.

— Ние не ядем коне. Вие двете трябваше да яздите, за да стигнем бързо в лагера на Хуст. Закъсняваме.

Хатарас вдигна глава, облиза устни и каза:

— Ритуал на пречистване, да. Махане на петна. Ти яздиш, ние тичаме.

Вастала се превъртя и се надигна.

— Аите вече ловуват. Майка ще осигури.

Той огледа двете, докато се съвземаха, зачервените им лица, лъсналите бузи, влагата на секс по скосените им, почти несъществуващи брадички, и каза:

— Тази майка, за която говорите, за която викате, когато… когато правите каквото току-що направихте. Тя ваша богиня ли е?

Двете жени се засмяха. Хатарас се изправи.

— Утроба от огън, обещанието, което поглъща.

— Детеплювачка. Бликнал извор.

— Бранещата. Сънуващата. Лъже-Майка.

— Убийствена, когато е отритната — каза Вастала. — Усмиряваме я да държи ноктите си прибрани. Тя е маскирана, Майка, но лицето на кръвните й сродници е лъжа. Азатанай.

— Азатанай — повтори Хатарас и кимна. — Тя пази Сънуващата да спи. Колкото по-дълго спи, толкова по-слаби ставаме. Скоро Бягащите псета няма да ги има. Един сън свършва. Друг започва.

— Майка шепне за безсмъртие — каза Вастала и се намръщи. — Пътека извън съня. Нека да спи, казва.

— Не ни е страх от Майката — добави Хатарас, приближи се и прокара длан по хълбока на единия кон. — Страх ни е само от джагътите.

Листар се намръщи.

— От джагътите ли? Защо?

— Те си играят с нас. Като азатанаите, само че по-тромаво. Мислят ни за невинни…

— Деца — прекъсна я Вастала.

— Но погледни в очите ни, Наказан мъж. Виж вещината ни.

— Сънуващата ни роди и ние сме доволни. Животът ни е кратък.

— Но пълен.

— Борим се да ядем и да ни е топло.

— Но любовта никога не е чужда. — Хатарас се отдръпна от коня и се приближи до Листар. — Наказан мъж, ще чакаш ли с другите? Или ти даваме ритуала сега? Слагаме край на терзанието в душата.

— Как, Гадателко на кости? Как ще направите такова нещо, на когото и да било от нас?

Вастала седна на земята до него.

— Много сънища биват забравени при събуждането, нали?

Той извърна поглед от ужасно откритото й лице.

— Но не и спомени. Те просто изгряват, като слънцето. Всяка сутрин, след мигновено блаженство, те се връщат. Като призраци. Демони. Връщат се, Вастала, с всичките зъби и нокти на истината. Събуждат се за онова, което е реално, което е било и което не може да бъде върнато.

Тя се пресегна с мръсната си груба длан и го докосна по бузата.

— Няма нищо реално, Наказан мъж. Само сънища.

— Другояче се усеща.

— Има страх в събуждането — отвърна тя, — дори когато сънят е неприятен. В гласа в главата ти, докато той вика, моли се да се събудиш, друг глас те предупреждава. Събуждаш се в непознат свят. Това е повод за страх.

— Нужно ни е угризението, Вастала Тремблър. Без него цялата съвест умира. Това ли искате да ми направите? На нас? Да ни отнемете съвестта? Угризенията ни?

— Не — отвърна Хатарас, която вече се беше присвила срещу него, с блеснали и влажни очи. — Има друг път.

— Какъв е той?

— Само каквото трябва да се изпитва, в сърцевината на ритуала. Да те облекчим ли сега?

Той поклати глава и бързо започна да прибира остатъците от храната.

— Не. Аз вече съм войник Хуст. Ще стоя с другарите си.

— Страхът ти говори.

Той спря.

— Страх? По-скоро ужас.

— Ако бъдеш накаран да предадеш лъжата за престъплението ти в убийство — каза Вастала, — ще се изправиш пред престъплението си в невинност.

— За което — добави Хатарас — изпитваш по-голямо угризение, отколкото може да причини всяко окървавено оръжие в ръката ти.

— Тя се самоуби — прошепна Листар. — Напук. Нагласи го да изглежда, че смъртта й е от моята ръка. — Потрепери и покри лицето си с ръце. — Не знам какво направих, за да заслужа това… но трябва да е било нещо. Нещо.

„В името на Бездната, нещо…“

Ръцете им вече бяха на него, изненадващо меки и топли. Оставяха топлина, където докоснеха.

— Наказан мъж — промълви Хатарас. — Нямаше нищо.

— Не можете да знаете това!

— Нейният призрак е окован. Ти го влачиш зад себе си. Винаги.

— Точно това е искала тя — каза Вастала. — Отначало.

— Просто лудост, Наказан мъж. Нейната лудост. Прекършен дух, сън, изгубен в мъглите.

— Ние ще чакаме — каза Вастала. — Но за нея, не можем.

— Сънят й беше кошмар, Наказан мъж. Тя се моли като дете. Иска да се върне у дома.

— Но никой дом не я чака. Къщата, където живяхте — с всичките й стаи — все още крещи с нейното престъпление. Да я пратим там значи да я пратим в затвор, яма, самата орис на твоето наказание — но вечна.

— Не — помоли ги той. — Не й правете това — тя имаше причина! Трябва да е имало… нещо, което направих, или не направих!

— Успокой се, Наказан мъж — каза Хатарас. — Ние ще й направим нов дом. Място на покой. Мир.

— И любов.

— Ти ще я усещаш оттам. Ще я усещаш наново. Призракът й ще те докосва отново, но с нежни ръце. Както мъртвите дължат на живите. Мъртвите го дължат, Наказан мъж, за да облекчат скръбта ти и да ти отнемат скръбта, която изпитваш за самия себе си.

Той заплака, а ръцете им се отдръпнаха от него и гласовете им се сляха, звуците не приличаха на думи, но в същото време бяха по-истински някак, сякаш говореха езика на душите.

След малко му се стори, че вече чува нея. Жена си. Плача й, в ответ на неговия. Усети споделената им скръб да приижда и да се отдръпва на вълни, хладна и невъзможно горчиво-сладка. Лудостта отпреди толкова време, безкрайното терзание на несигурност всеки път, щом влезеше в стая, където тя чакаше, страхът от това, което можеше да стане в мига, в който се взреше в подивелите й, паникьосани очи.

Ако имаше магия на света, достойна за силата си, със сигурност беше тази.

„Трябва да кажа на всички. Друга магия има. Пробудена в света, пробудена в душите ни.“

И думите й от онзи сетен ден, преди да замине да даде поръчка на Галаст бъчваря за новите бурета, които щяха да им трябват в имението. „Имам изненада за теб, любими съпруже, за връщането ти. Доказателство за чувствата ми към теб. Ще вкусиш моята любов, Листар, когато се върнеш у дома. Ще я вкусиш, по начин невъобразим. Виж как моята любов те благославя.“

И я беше вкусил, връщайки се у дома изпълнен с нова надежда, и все пак нещо тръпнеше под повърхността на мислите му, някакъв вътрешен страх. Надеждата, вече знаеше, беше жесток звяр. Всяка мисъл — заблуда, всяка въобразима сцена — съвършена в контурите си и напълно фалшива. И когато я намери, с оплетеното въже около врата, беше го преметнала над резето на вратата на спалнята — в къща, опразнена от слуги, всеки от които по-късно се кълнеше, че били отпратени навън по изрична заповед на Листар — и когато осъзна силата на волята, която продължава да затяга въжето, докато тя седи зад вратата, чак тогава разбра благослова на любовта й към него.

Болест, извратен ум, прекършена душа, в която всеки жесток импулс се бе измъкнал от каишката си. Чак сега разпозна ужаса зад очите й, бягащото дете вътре, което нямаше къде да избяга.

Отпусна ръцете си, изтри очи и погледна двете Гадателки на кости, клекнали срещу него. Толкова много незаслужени дарове.

„Но Сънят ще угасне. Бягащите псета ще отмрат.

Бездната да ни вземе, тази загуба е неизплатима.“

И нещо го напусна. Не знаеше какво е, не можеше да знае, но изчезването му бе като хлип, облекчаване на непоносима болка. И в отсъствието му… нямаше нищо.

Смътно, докато се отпускаше на земята, чу как едната Гадателка на кости проговори.

— Тя подготвя дома. За своя съпруг, за деня, в който той ще дойде при нея.

— Това е добре — отвърна другата. — Но все пак правят грозни къщи.

— Остави го да спи сега… не, спри това, Вастала, остави хубавия му черен член на мира.

— Това е заплащането ми. Ще му взема семето.

— Той не го дава щедро.

— Но аз ще го взема щедро.

— Голяма кучка си, Вастала.

— Можем да го задържим заспал. Можеш да го имаш след мен, когато членът му се съвземе.

— Може и да спи, но със сигурност е буден. Не го изпразвай, Вастала. Искам си моя дял. Не бъди алчна.

— Винаги съм алчна.

— Прекалено алчна.

Той чу смеха на жена си, когато два тежки мускулести крака го възседнаха и една ръка го натика вътре, и едно тяло започна да се движи ритмично отгоре му.

— Достатъчно тъмно е, когато държиш очите си затворени — каза някой.

Това, реши Листар, беше най-странният сън. Но сън, от който нямаше да се оплаче.

 

 

Командир Торас Редоун беше яздила мълчаливо до него, откакто бяха вдигнали бивака заранта. Към края на деня щяха да стигнат в лагера на Хуст. Галар Барас огледа пътеката напред, лъкатушеща между голи надупчени хълмове, завиваща покрай склонове шлака, овъглените равни петна, където някога се бяха издигали пещи, наред с навеси и ровове от двете страни на стария път.

Денят бе прохладен, но се усещаше, че времето се обръща, сякаш новият сезон връхлиташе насреща им. Беше пристигнала вест в деня, в който бяха напуснали имението на Хенаралд: легионът на Урусандер бе потеглил от Нерет Сор. Бяха започнали похода си към Карканас.

Вслуша се в ударите на конските копита по замръзналата земя, понякога — резки като удара на чук по груба скала. Мечът на бедрото му мърмореше непрекъснато.

— Ако мислиш, че ги мразя, грешиш.

Сепнат, той я погледна. Тя носеше тежко наметало от самур, вдигнатата качулка скриваше профила й, и се беше отпуснала тежко в седлото.

— Сър?

Тя се усмихна.

— А, връщаме се на титлите, значи? Никаква мисъл повече за потта между нас, докато се боричкаме всяка нощ под кожите? Дъхът ни споделен, от мен и в теб, от теб и в мен, вкусът ни като едно… биха ли могли двама души да се притискат по-плътно? О, да имаше магия да слее плътта ни. Ако можех, бих те глътнала, Галар Барас, тялото ми — устата ми, ръцете ми — раздвоен език, да се загърне около теб, да те притегли навътре.

— Моля ви, сър, стига вече за това.

„Думите ти ме изтезават.“

— Този ден е твърде ярък? Всички неща в рязък детайл, фокус толкова остър, че реже ума? Все едно, стъмни ли се, ще те сгъна вътре, като изгубено дете. Говорех за легиона на Урусандер. И за Хун Раал, когото би трябвало да презирам, но не го правя.

Той се замисли над това, а после сви рамене.

— Той наистина е от рода Исгин, сър, изменник, отровител… Ако не е омраза, тогава какво?

— Да, родът Исгин. Притежаващ напълно основателни претенции за трона, само за да загуби проклетата борба. Поради провал сега те са осъдени, опетнени, обругани като най-типични злодеи. Не позволявай вечното ни пресъчиняване на миналото да те заблуждава, капитане.

Той сви рамене.

— Жалост ли изпитвате тогава?

— Прецени добре предупреждението ми. Не можем да претендираме за праведно възмездие. Тези затворници, които сега носят Хуст, те нямат никакъв гняв, който да изровят от мините, никаква гибелна баластра, която да натрошат с ярост. Можеш да ги залееш с кръв всичките и така да опетниш и тях, но едно такова желание ще се провали, капитане.

Той не отвърна нищо на това, тъй като бе докоснала собствения му страх. Нямаше никаква кауза за този нов легион Хуст. „В известен смисъл те са наемници, на които вече е платено, с цялата съмнителна вярност, която предполага една такава грешка в преценката.“

— Хун Раал и пасмината му търсят статут и богатство — каза Торас Редоун. — Преразпределение на власт. Знатните от Големите и Малките домове смятат, че на масата вече няма свободни места. Тъй че сега имаме война.

— Има го и проблема с Урусандер и Върховната жрица Синтара…

— Храмови свади, и още по-лошо, капитане, някаква остаряла и побеляла останка от объркани представи за монархия, когато кралицата ни отдавна ни е оставила, за да се превърне в богиня, превръщайки целия този дебат в шарада. Но нека да издигнат Урусандер до божественост, Баща Светлина за Майка Тъма. Схващаш ли предположението?

— Боя се, че не, сър.

— То е тази атавистична нелепост, това вкопчване в крале и кралици, които трябва да са обвързани в брачен съюз, като предполагаемите родители на Куралд Галайн. Капитане, послушай тази пияна курва тук, когато ти казва, че може да има Баща Светлина и Майка Тъма без първият да е длъжен да тика кура си в путката на втората. По-важното, един бог и една богиня не са длъжни да бъдат женени, за да ни управляват. Нека тя да си задържи любовника. Нека той да шиба свитъците си. Какво от това?

Той я зяпна онемял.

Тя бутна качулката си назад и му показа жълтеникавото си подпухнало лице. Абаносовият цвят избледняваше, като залиняло убеждение. Усмивката й бе покрусена.

— Но те няма да ме послушат, капитане. Твърде далече е стигнало. Знатните ще се погрижат Драконъс да падне. Жриците ще се погрижат жертвите им да се оженят. Хун Раал ще се погрижи властта на благородниците да бъде съкрушена и неговите лакеи да заемат тяхното място.

— Но лорд Аномандър…

— Той е мъж. Доблестен и почтен. Майка Тъма му заповядва да държи меча си в ножницата. Той смята, че това е отхвърляне. Отказ на всичко, което е. Не вижда друг път, изобщо не разбира смисъла.

— Тогава, в името на Бездната, Торас, някой трябва да му каже! Не! Тя трябва! Майка Тъма!

— Казала му го е, чрез ръцете на своя любовник.

— Твърде деликатно!

Тя се засмя.

— Твърде деликатно, и още как, Галар Барас. Би трябвало всичко това да се остави на нас, жените с любовници, нали? Ние сме тези, които стъпкаха бариерите, свещените споразумения, разкъсахме веригите, сдържащи безсрамните ни апетити. Виждаме извън ограниченията… виж се, Галар Барас. Бихме могли да яздим до самия край на лагера Хуст само за да ме принудиш да те смъкна от седлото ти и да те начукам слепешката, пред очите не всички, и ти не би могъл да ме спреш. Нали?

— Има ли почтеност в това да бъдеш безочлива, Торас? Ами твоя съпруг?

— Да, унижението от това да те направят толкова публично рогоносец. Там разголваме сърцевината на всичко.

— Как?

Тя дръпна отново качулката си, извади плоското шише, отпи и каза:

— Мъже. Всичко при вас е фасада. Всеки спор, всеки дуел, всяка битка, всяка война. Готови сте да повалите цял свят, за да не изглеждате глупаци. И ще го направите.

— Ще говоря с лорд Аномандър. Решението ти е просто и същевременно елегантно. Всъщност, както казваш, то е съвсем естествено. Урусандер не търси съпруга. Майка Тъма не търси съпруг, но в същото време никога не е говорила против идеята за един бог до нея. Лорд Аномандър ще разбере това.

— Няма да му позволят.

— Защо?

— Той е заклещен. Напълно, невъзвратимо, е хванат в капана. Имай предвид, Урусандер също. Окован и в килия. Тъмничарите, скъпи, са жриците, и Хун Раал. И, разбира се, благородниците. Не — каза след нова глътка от плоското шише, — ще има битка. Много хора трябва да умрат — не я ли усещаш, капитане? Тази пълзяща жажда?

— Усещам, командире, сливане на съдби, ураган от смърт, всичко това — ненужно, всичко — ужасно разхищение.

Тя изсумтя.

— По-добре курва на трона. Или зад него.

Коментарът й го озадачи и той замълча, докато размишляваше над смисъла му.

Излязоха от хълмовете и видяха пред себе си лагера на Хуст. Когато подкараха конете си в галоп и приближиха постовата линия, Галар Барас се обърна към Торас Редоун и видя, че и тя го гледа.

Тя се засмя.

 

 

Варет седеше в палатката си, вторачен в бронята на чергилото, в кървавочервения цвят на железните брънки, в застъпващите се оформени като монети люспи, предпазващи кожените връзки, в изпъкващите нитове, покриващи ръкавиците. Гледаше шлема, уширен при врата, с вратния предпазител от плетено желязо, провесен от вътрешната страна на ръба, и широките набузници от двете страни на носовия предпазител. При целия артистизъм, вложен в модела, нямаше никакви украси, никакви творчески хрумвания, никакви спирали или инкрустирани шарки. Също като мечовете, бронята беше проста, чисто функционална. Обещаваше утилитарното прилагане на сила в разгара на насилие. Имаше нещо едновременно красиво и ужасно в това.

И все пак всичко това не беше за него. Носеше я с усилие, колкото и здраво да стягаше ремъците и катарамите. Трябваше да има здрава плът под ризницата, не това плахо безпокойство, което сякаш го беше обзело сега, сякаш всеки мускул по изгърбеното му тяло бе станал колеблив. Потръпваше въпреки огъня в мангала и седеше, събрал ръце и сплел пръсти.

Прокълнатите оръжия и разни такива неща принадлежаха на приказките, наред с магическите пръстени и криваци, които бълваха огън. Във всяко от тях беше изпълнено желание, но срещу цена, която трябваше да се плати, облозите на живота — сведени до опростенческа морализаторска приказка, поднасяна на деца. Но тук, в този свят, дори магията се опълчваше на конвенциите за желания, станали реалност, незаслужена сила, оказала се изведнъж достъпна, и нито един от тези дарове не се вместваше лесно в реалността, която си беше създал.

Твърде много от затворниците го бяха видели другояче. Сега се перчеха. Смееха се с мечовете, тананикаха в такт с пронизителните звуци на брънките. Маршируваха в стегнати редици, обръщанията в строй, хорът на оръжията — в унисон. Престъпленията им се смаляваха зад тях, наказанията им — заслужени или не — бяха чудодейно преобразени.

И все пак.

„И все пак. Всичко това остава игра за тях. Подсмихват се презрително зад гърба на всеки офицер. Нощем, струпани около отдельонните огньове, плюят съскащо презрение в пламъците, разправят си истории за плячкосване, за грабеж и за всичките безпомощни жертви на всяка тяхна приумица.

Ние сме армия от чудовища. Главорези. Майката да ни е на помощ, ако изобщо спечелим битка.“

И Празек, и Датенар бяха изгубили нещо в дните след пристигането си, сякаш самообладанието им бе под напрежение заради всичко, което виждаха, и всичко, от което се бояха, все още предстоеше.

Варет съжаляваше за връщането на Галар Барас, а мисълта как командир Торас Редоун вижда грозната пародия на своя легион го изпълваше със срам.

„Аз ги предупредих. Това беше грешка.“ Покварата беше неизбежна. Легионът Хуст трябваше да си остане мъртъв, всеки меч и всяка ризница — погребани с гниещата плът в могилите.

Успееха ли да надвият Урусандер, успееха ли да съкрушат този бунт, легионът Хуст щеше да остане сам, непобедим на бойното поле. Щеше да се обърне срещу благородниците и богатите им имения. Щеше да се обърне срещу самия Карканас.

„Ние ще разбием този свят. Аз ги предупредих, а вече е твърде късно. Звярът е създаден, хилядата му крайници са се изтръгнали от веригите, множеството му очи се отварят, до едно пламнали от алчност и похот.

Дори Празек и Датенар не могат да се надяват да удържат тези юзди. Нито Галар, нито Торас Редоун. Нито Фарор Хенд, нито някой от нас, които живяхме някога в ямите. Вдигаме се на крака, наежени и дръзки, и този присмех — криещ се все още в сенките — скоро ще се превърне в ръмжене.“

Прозвуча сигнал за сбор. Той се взря в бронята си, а след това, с треперещи ръце, посегна към нея.

 

 

Когато звънна камбаната, Фарор Хенд стоеше в края на лагера и гледаше на изток. Беше очаквала нещо да се появи на хоризонта. Конна фигура, мършав мъж на уморен кон, мъж в сиво и черно, или може би с избелялата кожа на благословен от друг бог. А тя щеше да чака, докато ездачът се приближаваше, като закована в замръзналата земя. Чудеше се какви ли думи щяха да си разменят, когато най-сетне той спре пред нея.

По-малко от легенда, но повече от нехайно обещание за бъдеще, което да си споделят. Представяше си го как се приближава, как тя вижда все повече подробности: безплътно лице, твърдите очертания на кост под изпъната кожа, дългата му желязносива коса провиснала около голото теме. А в кухините, където трябваше да има очи — само мрак…

— Идвам за обещаното.

Тя кимна, а той продължи.

— Младостта бе изгубена за мен. Сега ще си я върна. — Вдигна костелива ръка. — Тук, да я държа.

— Да, лорд Тюлас, разбирам. Само за това трябваше да съм, само за това бях създадена. Вие назовете предназначението ми, сър.

— Нямам сила да открадна младостта ти, нито бих го сторил. По-скоро, бих видял как остаряваш. Това търся, и само това.

— Сър, никога ли няма да събудя желанието ви?

— Отдавна си го събудила. В крепостта ми има трон, издигнат да обгърне безжизненото ми присъствие. Там ще седя, да гледам как годините те отнемат. Такива са апетитите на старите мъже. Желанието ми е утолено, страстта ми, увита като змия, сънува за топлина и е доволна в своята вцепененост.

— Кагамандра Тюлас, ще бъда твоята съпруга.

— Ще бъдеш моето съжаление.

Тя се намръщи.

— И това е всичко? Не може да има… нищо друго?

— Говориш за деца — отвърна той.

— Да.

— Имай колкото искаш. Виждам, че любовници не ти липсват.

— Разбирам.

— Виждаш пред себе си лицето на бъдещето, Фарор Хенд.

Тя сви рамене.

— Този образ принадлежи на всички ни, милорд. Смъртната маска. Развалата. Корубата. Не ме плашите.

— Никога няма да те намеря — каза той и започна да гасне пред очите й.

— Не, скоро влизаме в бой. Не очаквам да го преживея.

— Тогава… сбогом, скъпа моя. Мисли за мен, и за всичко, което можехме да имаме…

Примига и присви очи към хоризонта. Ставаше все по-тъмен с всеки миг. Непрекъсната линия. Никакъв далечен ездач. „Още не.

Кагамандра Тюлас, опровергавам те със злост. Издигам те като скиптър, от мен самата сътворен. Това младо лице, което виждаш, крие истинска гмеж от злоба. Спинок го разбра и затова ме отхвърли. Ако яздиш сега насам, лорд Тюлас, по-добре да пристигнеш твърде късно.“

Не можеше да надвие тези унили мисли, тези игри на въображение, доведено до отчаяние. Армията зад гърба й я ужасяваше и тя осъзна, че желае само унищожението й. Дори обаянието на капитаните не можеше да задържи задълго тази прогнила каишка. Мечовете шепнеха обещания за убийство, а боравещите с тях само облизваха жадно устните си.

„Те са осъдени. Отхвърлени от всички ни и запокитени долу в ямите. Осъдени на каторжен труд в тъмни тунели, където дори мислите не могат да избягат на светло. Варет разбира. Дори в очите на Ребъл има блясък на страх. А Ранси вече на три пъти понечи да сложи край на живота си. Сега седи в палатката си с пазач над нея и няма да проговори.

Кастеган се е отдал на лулата си, изгубен в упоителните си сънища. Цялата командна структура пропада, само на миг пред пълното рухване.“

В отговор на сигнала за сбор лагерът зад нея се раздвижваше. Чуваше се смехът на полуизвадени мечове, надигащата се разногласна песен на ризници и пронизителната какофония на затягани шлемове.

„Да, войната ще ни оглуши всички. Това изглежда съвсем на място всъщност.“

Въздъхна, обърна се и закрачи през лагера към палатката си, където я чакаха оръжията и бронята й.

„Аз бях Бранител. Не молех за това.

Казаха, че идват други. Бежанци от зимното укрепление. Но никой не е дошъл. Оставам сама. Оказаха се разумни да избегнат това място, тази съдба. Да можех да избягам сега и да отида при тях, където и да са.“

Но продължи към палатката си.

 

 

Селтин Ригандас, интендантът, беше нахлул в командната палатка с новината. Галар Барас се връщаше с командир Торас Редоун. След като го освободи, Празек взе ръкавиците си, а после спря и погледна Датенар. Приятелят му се беше изпружил в тапицирания стол, който изглеждаше по-подходящ за имение, до огъня, едно куче бе заспало в краката му. Откъде беше дошло, никой не знаеше.

— Отпаднали духом в това предаване на краткото ни повишение, сега трябва да огледаме наляво и надясно и да потърсим друг мост за патрул.

— Предаване на колене — отвърна Датенар. — На ръце и колене, със задника вдигнат да поеме ботуша.

— Ботуш или камшик. Мълвата е, че има груби апетити.

— Значи ще тръпна в екстаз.

— Вдигай се тогава, приятелю, предник и задник, и нека да отстъпим с достойнство, както подобава на уволнените.

Датенар въздъхна и се изправи.

— Предаваме един войнствен звяр, кокалчетата на пръстите ни са ожулени и разранени, а трябва да стегнем лица в израз на искрена невинност. — Взе наметалото си и затегна токата високо на лявата страна на гърдите си. — Не показваме и намек за облекчение, докато три хиляди чифта очи ще бъдат вперени в нас, повече или по-малко.

— Един едноок мъж в редиците.

— Жени, чието ляво шари настрани.

— Докато дясното оспорва.

— Преситено око.

— Завистливо око, наведено око, присвито око, и аз не в друго някое око, а в твоето, това трябва да срещнем, да преценим дистанцията между нас, тези бездни, твърде опасни за прехвърляне, „аз“-ът — остров след островчета, веригата сведена до карти. — Празек замълча и въздъхна. — Око да изпъне най-правата линия, или завъртяна във възхита към самата себе си.

— Ще ни гледат вторачено — съгласи се Датенар.

— Тежестта на такова разбиране ме оскърбява — отвърна Празек. Спря на входа на палатката. — Предполага се, че Галар Барас я е подготвил. Все пак тези нови войници я знаят само по име, изричано с неохота. Прекършена жена, ни повече, ни по-малко. Колко деликатен е подходът й, колко плахо — поведението й.

— Щом казваш — съгласи се Датенар. — Тогава вдигай щита отново, приятелю, щом се поставим между стрелеца и върха на стрелата. Изрисувай спокойна фасада, наблегни на лицето…

— Придай си апломб, наперената лекота на арогантната самоувереност.

— Гладката повърхност на самообладанието.

— Бистри плитчините.

— Непроницаеми дълбините.

— Трябва да сме лунният път очертан, познатата му пътека през водите.

Датенар кимна и тръгна към входа.

— Време е, прочее, да прегърнем ботушите й.

Излязоха от палатката и се загледаха към ротите, вече строяващи се сред извисяващия се стон на броня и кикота на мечове в ножници. Слънцето наближаваше зенита със смътен намек за топлина и там, където снегът се бе задържал по равнината, сред сплъстени ивици жълта трева, очертаваше бели хлътнини.

Щом войнишките редици се сбраха от двете страни на централния параден терен, в другия край се появиха двама ездачи.

Рамо до рамо Празек и Датенар се отправиха натам, за да ги посрещнат.

Времето за разговор бе изтекло, освен почти изнервеното мърморене на мечовете, тъй че никой от двамата капитани не проговори, докато крачеха през прохода между строените войници.

Галар Барас и Торас Редоун спряха, а после бавно слязоха от конете, за да поздравят Празек и Датенар, които също спряха и отдадоха чест на командира.

Тя не беше съвсем трезва. Изгледа двамата капитани с насмешка в лъсналите й очи.

— Лейтенанти на Аномандър. Или по-скоро вече капитани на легиона Хуст. Силхас Руин опразва военната съкровищница на брат си. — Пое си дълбоко дъх. — Е, докладвайте за готовността на тези войници.

Датенар се покашля.

— Командире, най-сърдечно добре дошли. Каним ви да направите преглед на този нов набор.

— Набор. — Тя като че ли премисли за миг думата, а след това се обърна към Галар Барас. — Капитане, разбирам, че нито един от тези… новобранци всъщност не е доброволец.

— Би могло да се каже така — отвърна Галар. — Ямите бяха затворени…

— Но наказанието им не е приключено с договорено опрощение и сключена сделка. По-скоро е продължено и вместо с чукове и кирки сега те боравят с мечове.

Галар Барас кимна.

Тя се обърна отново към Датенар.

— Кой от вас кой е?

— Другият е Празек, сър. Не сме толкова взаимозаменяеми, колкото би могло да изглежда отначало.

— Вярно казано — добави Празек. — Аз съм по-малко склонен към хитруване.

— Но повече към надуване — добави Датенар.

Празек продължи:

— Дали тези войници са готови, питате, сър? — Почеса се по брадата и помисли за миг, а после рече: — Готовността е интересно понятие. Готови за какво, по-точно? Спор? Определено. Измяна? Възможно. Кураж? Донякъде. Битка? О, мисля, че да.

Тя го изгледа за миг.

— По-малко хитруване, каза?

— Аз просто…

— Разбрах това — сряза го тя. — Вашето мнение, Датенар?

— Дилеми ни гледат отвсякъде, командире. Офицери, подбрани от най-малко непокорните между тях, все още показват множество дефекти. Оцелели войници от стария легион се люшкат между ужаса и срама. Мечове се опълчват на собствениците си в отказ да участват в дуели и им оставят само юмручен бой и прости ножове. Броня вие нощем от претичала мишка. Тези новобранци стъпват в крак обаче и обръщат в строй със стегнати щитове, и когато заговорим за предстоящия сблъсък, нещо играе в очите им.

— Дисциплина?

— Слаба.

— Вярност към войника от двете ти страни?

— Едва ли.

— При това положение — подхвърли Празек — вероятно ще внушат страх в сърцето на враговете си.

— Желязото Хуст ще направи това.

— Да, сър. Но още повече явната неспособност на офицерите им да контролират войниците си.

— Значи вие двамата сте се провалили.

— Така изглежда, сър. Сега ще ни изхвърлите ли? Ще ни понижите? Ще ни пратите в строя с подвити опашки, наплашени палета под ботуша?

— О, това би ви харесало, нали?

Празек се усмихна.

Торас Редоун помълча, после каза:

— Елате с мен, всички, и да минем това изтезание. Ще поговорим повече в командната палатка, където аз мога да получа пиене, а вие двамата можете да кажете, по своя объркан начин, как смятате да оправите това.

— Сър? — попита Датенар. — Командването на легион Хуст вече е ваше, несъмнено. Свеждате ни заповедите си и ще направим каквото поискате.

— Хладнокръвно, гладко обмислено, както си е — добави Празек.

Тя изсумтя.

— Аз командвам войници, не диваци. Галар Барас, трябваше да се вслушам в предупрежденията ти. Искат от нас да тръгнем на помощ на Карканас и Майка Тъма? В името на Бездната, виждам невестулка в заешка дупка.

— Може би — заговори Датенар — в поддържаща роля…

Тя го изгледа, но изражението му остана непроменено, твърдо и сериозно.

— Не — каза тя. — Колкото и да се опитвате, няма да ме накарате да се разсмея.

— Да, сър.

Празек махна с ръка.

— Командире, ще бъдете ли така добра да започнете прегледа?

 

 

Варет стоеше в челото на ротата си. Беше наблюдавал с крайчеца на окото проточилия се разговор между тримата капитани и техния командир. И да беше целта да се изпита здравината на тази новоизнамерена дисциплина, щеше така или иначе да има малък ефект — това не беше пример за тръпнеща войнишка маса под гръмоносния леден поглед на старши офицери. По-скоро беше хладният пронизващ поглед на престъпници, убийци до един, впит нагъл и непокорен в онези, които си въобразяваха, че ги командват.

Най-сетне обаче Торас Редоун закрачи между строените редици и там, където минеше, желязото Хуст извисяваше пронизителен звук на вълни. Някои сред предните линии потръпваха. Други се хилеха и след това проследяваха командира с подновено внимание.

Тя понесе безочливостта им, всяка стъпка отмерена като у човек, който знае как да контролира пиянството си.

Крачката й не се промени, докато не застана срещу Варет, където спря и се обърна към него.

— А, моята милост.

Той я погледна в очите.

— Сър.

— Ще кажеш ли нещо?

— Да, сър.

— Давай тогава.

— Добре сте се върнали, сър.

Странно, думите му сякаш я смутиха. След малко тя отвърна:

— Трябва ли да ти предложа същото, Варет?

— Не съм променен, сър.

— Добре. Изглежда, имаме нещо общо.

След това продължи, а Варет остана отново сам пред бойците си. Мечът на бедрото му трепереше в ножницата, сякаш се подиграваше на страха му, а зад него някой измърмори нещо, което предизвика тих смях, докато изръмжаването на Ребъл не усмири всички.

„Вече го виждаш сама, Торас. Но пък може би си права за това. Можах да помириша алкохола в дъха ти, да видя похабеното по лицето ти, издаващо решителността ти. Бездната знае, бракът ти с Калат Хустаин трябва да е бедствие, за да те доведе до това състояние.

Но понякога бездействието е най-големият акт на страхливост, който може да намери човек. В безопасност в дупката, сред тесните стени, в прогизналата утроба на стоенето точно където си.

Галар, тя ще свърши работа, стигне ли се да ни поведе всички към разгрома. Знаеше ли това?“

 

 

Когато прегледът приключи и войниците бяха освободени, Фарор Хенд отиде с другите офицери на заседанието в командната палатка. Присъстваха Варет, Ранси и другите престъпници, които бяха повишени, наред с Кастеган и Галар Барас. С Празек и Датенар от двете страни, командир Торас Редоун седна в протрития тапициран с плюш стол, гушнала кана вино.

— Всички ли са тук? Добре. Нямам много за казване. Никой от нас не е искал това. — Замълча и отпи две бързи глътки. — Вярвам, че не храните заблуждения относно мен. Легиона, който командвах някога, го няма. На негово място — кошмар, който чака да се сбъдне. — Махна лениво към Варет и другите. — Говоря откровено, но никой от вас не е офицер, освен званията, които са ви дадени. — Погледът й се спря на Варет. — Бездната да ни вземе, имаме страхливец между нас — о, той поддържа подходящата поза, но май това е всичко, което всеки от нас има. Поза. Ще бъде ли това достатъчно, за да осуетим амбициите на Хун Раал? Достатъчно, за да уплашим легиона на Урусандер? Съмнявам се. Майката да е на помощ на лорд Аномандър. Майката да е на помощ на Карканас.

Последва мълчание, а след това, с неохота, Фарор Хенд се покашля и каза:

— Командире.

Размътените очи на Торас Редоун се спряха на нея.

— О, да, изгубеният Бранител. Имаш ли нещо да кажеш?

— Да, сър. Какво, мамка му, е това?

Торас Редоун примига.

— Ако сме тук, за да се самосъжаляваме, бихме могли просто да се върнем в палатките си и да го правим там, както общо взето правим, откакто сме тук. Трябва ли и ние всички да се напием сега с вас, сър? Още ли не сме спечелили квотата си въргаляне в порока?

— Тази — каза Торас Редоун — има хъс. Нищо чудно, че изглежда не на място.

— Чудесно — отвърна Фарор Хенд. — Напускам с радост, когато намерите за добре.

— Командире — намеси се Датенар, — офицерите, събрани тук, се справиха изключително добре предвид обстоятелствата.

Торас Редоун се намръщи преувеличено.

— Мъмриш ли ме, Датенар?

— Изумен съм от бързото ви разжалване. Състоянието на този легион беше, до вашето пристигане, отговорност на мен и Празек. Накажете ни както благоволите, но колкото до офицерите под нас, афиширането на невежество е недостойно.

— А на бойното поле кой между вас тук може да сплоти войниците си? — изсумтя Торас Редоун. — Когато частта се огъне? Шепа отделения, държащи центъра на бойната линия? Кой тук може да превърне в юмрук всяка заповед? Датенар, ти и Празек не можете да бъдете навсякъде. Нито Галар Барас. — Посочи с пръст Ранси. — Ти, сержант. Кажи ми, кой от твоите войници ще те последва?

— Никой, сър — отвърна Ранси. — Те не следват никого.

Кастеган заговори:

— Командире, аз предупредих Галар Барас против това безумие. Вярно, всичко беше по заповед на Силхас Руин, но Галар можеше да откаже и да го направи с непокътната чест. Силхас не е Аномандър в края на краищата.

Погледът на Торас Редоун се плъзна към него.

— А, скъпият стар Кастеган. Представям си съкрушения ви оптимизъм, на всички ви. Галар Барас опази честта си, изпълнявайки заповеди. Каквито и опасения да е имал, запази ги за себе си. Но аз бях предупредена — нова магия е засегнала желязото Хуст. — Отпи три дълги глътки и се отпусна в стола. — Те ни съдят — каза тихо. — Всеки меч. И онези ужасни брони. Преценка. Осъждане. Желязото няма респект към плътта. Никога не е имало. Но тези оръжия, сега те жадуват. — Кимна рязко. — Празек, подготви легиона за поход. Тръгваме утре. Моли се лорд Аномандър да се е върнал. В противен случай Силхас Руин може да поеме командването на това, което е сътворил.

— Тогава аз ще се оттегля — каза Фарор Хенд.

— Не, няма — отсече Торас Редоун. — Искам те до мен, та макар и само за да ме крепиш.

— Намерете си някой друг.

— Никой освен теб, лейтенант. Сега всички освен Галар Барас, Празек и Датенар — вън. Работа ви чака. Бранител, погрижи се фургонът ми да е добре снабден.

Фарор Хенд се взря в командира още за миг, после отдаде чест и напусна палатката.

Навън Варет я погледна в очите и се усмихна.

— Добре отиграно, Фарор.

— Това ли очаквахме? Бездната да ни вземе!

— И ще ни вземе — отвърна Варет и погледна Ранси, а след това двамата пазачи, които стояха наблизо и чакаха да я върнат до палатката й. Усмихна се на Фарор Хенд. — Събираме се. Строяваме се срещу врага. Даваме заповедите и после гледаме какво ще стане.

— Тя беше прекалено груба с теб — каза Фарор.

Варет сви рамене.

— Очаквано. Милостта й изобщо не беше за да ме оправдае, нито да смекчи презрението й. Водехме война, в края на краищата.

— Трябва да й кажеш — каза Ранси. — За мен.

— Оставям това на Празек и Датенар.

— Командирът ще реши как ще е най-правилно — каза Ранси. — Очаквам с нетърпение края на това.

Варет се намръщи.

— Не ти ли е хрумвало, Ранси, че може да няма време… да се занимава с теб? Тя иска да тръгнем в поход утре…

— Какво? — попита Ранси стъписано.

Фарор Хенд изпъшка и поклати глава.

— Очаквам поне още два дни, преди да сме готови.

— И пак е твърде малко време — каза Варет.

Фарор Хенд се обърна към Ранси.

— Край на някои неща… е, да, Ранси, мога да разбера как би могла да копнееш за това. Но ако умирането не слага край на нищо?

При тези думи Ранси се присви. След миг, в който лицето й се изкриви от ужас, се обърна рязко и побягна. Двамата й пазачи забързаха да я догонят.

— Посади жестока мисъл в ума й, Фарор Хенд.

— Нервите ми са опънати. Все едно, в това настроение не бива да говоря с никого поне до края на деня. — И добави с горчивина: — А и трябва да се погрижа за фургон, запасен с вино.

— Тя никога не е харесвала Кастеган — каза Варет. — Трезвостта е за предпазливите души. А тя никога не е била от предпазливите.

Фарор Хенд го изгледа за миг, после сви рамене и тръгна.

 

 

Галар Барас гледаше как командирът му — любовницата му — се напива. Празек се беше настанил до картната маса, където май преглеждаше продоволствения доклад, оставен от Селтин Ригандас, преди да напусне. Датенар крачеше напред-назад при входа на палатката все едно размишляваше за нещо, с намръщено чело.

— Трябваше да оставя това на теб, Галар — каза тихо и с пресипнал глас Торас Редоун. — Но онази килия ме отегчи. Човек би си помислил, че такава самота щеше да ми е добре дошла, само аз и моето… вино. А сега… погледни ни само. Ако труповете се бяха вдигнали, с мечове, опълчили се на самата смърт, щях да ги поведа. Мъстта беше огън, който можех да запаля, яростта — буря, която можеше да яхна. Щяхме да изненадаме Хун Раал и да връхлетим върху Нерет Сор. Армия от немрящи, безмълвни, освен крещящите им оръжия, за да нанесат праведна мъст. — Надигна каната, разклати я да прецени колко е останало и след това я пресуши. Щом свърши, я пусна да падне на пода до стола, отрони тежка въздишка и продължи: — Но на мъртвите им е все едно. Нито лъст, нито мъст размърдват вкочанените им крайници. Никакво гневно възмущение не блести в безжизнените им очи. Вървях сред тях, и с всяко тяло, което прекрачвах, усещах как ми се отнема още нещо. Някаква… същност. Датенар, донеси ми друга кана — там, до задната стена. Чудесно, човек, който знае да изпълнява заповеди. Това ще ни трябва.

Празек вдигна очи от масата.

— И тъй, всяка смърт предава името си и избира само едно, нашепвано отново и отново, от безброй бледни устни. И това име е Загуба, а да го изречеш значи да го усетиш. Смалена, смърт след смърт, тази същност на онова, което бяхме някога.

Датенар застана до нея, изчака я да вземе каната и заговори:

— Падналите приятели престават да те питат как си, престават да отговарят на свой ред. Може да се отдръпнат от мислите ти, но никога много далече. В умовете си ние вървим като един сред много, сред семейства, свързани с кръв и по избор, и виждаме, докато годините отминават, как тълпата се смалява, а после осъзнаваме — както трябва — един ден, когато вървим сами, изоставени от всички.

— Или очакваме друг вид изоставяне — каза Празек и кимна, — когато ние сме тези, които трябва да оставят другите. Една последна стъпка идва за всички ни. Жалост и тъга ще се понесат на сетните дихания на всеки от нас, мигове на жал може би, за онези, които трябва да останат, които трябва да направят друга стъпка, и после още една, сподирени само от призраци.

— Те бяха мои приятели — прошепна хрипливо Торас Редоун. — Всички до един. Мое семейство.

— Не си напълно сама — изтъкна Галар Барас.

Тя се усмихна, но очите й останаха впити в сухия пръстен под.

— Вървя по неразумна пътека. Колкото по-малко оставаме, толкова по-лесно се оказваме изгубени. — Отпи отново. — Но тази утроба е червена и сладка. Носи цвета на кръв, но толкова бързо губи топлината си. Съживява ума, в мига преди да притъпи всяка мисъл. Ближе между краката само за да отнеме всяко чувство. При все това, жадна съм за безчувствеността, така лесно бъркана с похот.

— Но въпреки това нахокахте Варет за страхливостта му — каза Датенар.

Тя се намръщи.

— Нищо чудно, че Силхас ви е изгонил.

Празек заговори:

— Стояли сме на стража на много мостове, двамата с Датенар. Надменно, с дръзко самонадеяното ни усърдие, със самоувереността, че ще опазим всеки подстъп.

— Но реката тече отдолу — продължи Датенар — с насмешливо безразличие. Такава е съдбата на онези, които бранят гражданското, този свод над дръзко препятствие, по който селяци и крале ще минат, всеки в своето време. Стоиш и бдиш, докато камък и хоросан се ронят под ботушите ти. Бихте ли споделили съжаление преди далечната камбана на смъртта? Хайде тогава, командире. Речната повърхност се нагъва с черно и сребро, смесица от отчаяние и надежда.

— А онова, което лежи под тази повърхност, никак не е чисто, уви.

Галар Барас ги беше зяпнал, и двамата, докато говореха поред. В гласовете им имаше ритъм. Думите им го носеха крехък като лист над поток. Погледна любимата си и видя безутешност в очите й.

— Жалост — отрони накрая тя, сякаш отново вкусваше думата. — Достатъчна е. Но сълзите си пазя в кана. Ще ме видите яхнала коня си в деня на битката. Няма да се уплаша от тази съдба.

— Нищо не сме говорили за съдба — каза Празек.

— Със самото си изричане думата приканва — изтъкна Датенар.

— Предаване. С друго име — каза Празек.

— Но все пак чака, обещание към бъдещето, в което цялата сила е отстъпена. За да заплува или да се удави под неумолимо небе.

— Ще заповядам настъплението, когато се поиска от мен — заяви Торас Редоун. Но зачервените й очи бяха безжизнени, устните — влажни. — Вие тримата ще командвате по хиляда всеки. Ще подредите осемте си кохорти в разтеглен клин и настъпвате плътно. Очаквам да държим фланг…

— Ще посъветвам лорд Аномандър да вземем центъра — каза Празек.

Тя вдигна очи с усилие и го изгледа.

— Защо?

— Ако надделеем, може би ще се наложи нашите флангови съюзници да се обърнат срещу нас.

Торас Редоун остави главата си да клюмне отново и зяпна каната в скута си, а може би ръцете си, които я държаха като бебе.

— Ето, че има непредвидена съдба — извинете ме, че бях изкуфяла. Разбира се, че взимаме центъра, след като ще сме дивият звяр с кръв в устата. Главорези и бандити, садисти и убийци, желязото ни крещи жаждата си. Никой от вас не може да озапти това, нали?

— Не е вероятно — отвърна Датенар и закрачи отново.

— Де да се беше върнал Хун Раал при нас — каза тя, — с още фургони, натоварени с фатални бурета. Можехме да направим коруби от бронята, отново, и да махнем всяка ръка от всеки меч. И… — вдигна каната и целуна широкото й гърло — да започнем наново.

На Галар Барас му се искаше да заплаче. Вместо това каза:

— Някой друг разкара или заряза част от населението… но никой не ми хрумва наум, уви.

Празек се надигна като подканен от някакъв невидим знак от приятеля си, който дръпна платнището на входа, и щом излезе на смътната светлина отвън, каза:

— Е, винаги има деца, макар че бронята може би ще трябва да се преправя.

Двамата напуснаха.

Торас Редоун се закашля, след което попита:

— Аз ли ги освободих?

„По всеки въобразим начин, сър.“

— Аз също бих искал да изляза, сър, да надзиравам приготовленията на кохортите ми.

— Да — каза тя, — бездруго съм твърде прекалила, за да се шибам точно сега.

„Без твоето желание или съгласие, Торас, не бих могъл да намеря нищо, с което да правя любов. Може да изглежда крехко споразумение, след като си пияна повечето време, но ще държа на него все пак.“

Изчака още миг да види дали тя ще каже още нещо, но видя, че очите й са затворени и че вече диша бавно и дълбоко.

„Командирът не може да те види сега, защото общува с каната си със сълзи, без нито сълза пролята пред света.“

 

 

— Нравите на тайстите — промърмори Хатарас Рейз, вперила спокойния си син поглед над лагера напред. — Щъкат като мравки по сритан мравуняк. Всеки един — дете за света.

— Войниците са най-лошите — каза Вастала Тремблър, която вече вървеше хванала лявата ръка на Листар, докато той стискаше повода на конете с дясната. Допирът на топлата й длан до неговата бе някак странно удивителен, като незаслужен дар, и той все още не знаеше как да си обясни това. По-рано през деня Хатарас вървеше близо до него, пръстите й погалваха от време на време ръката му или се отпускаха на бедрото му. Малко прегради имаше като че ли в чувствеността на Бягащите псета.

Погледът му не беше толкова остър като техните и мина малко време, преди да успее да различи бъркотията, която цареше в лагера пред тях.

— Подготвят се за поход — каза той. — Стигнахме тъкмо навреме. — Обърна се към Вастала. — Какво искаше да кажеш с това, че войниците били най-лошите?

— Нашите деца играят на лов. За да научат нещата. Но щом първата кръв зацапа ръцете им, спират да играят. Гледат лова в очите като възрастни, не като деца.

— Жестока необходимост — каза Хатарас. — Отдаването на благодарност на духа на убития звяр цели да смири ужасното угризение вътре в ловеца.

Листар кимна.

— Чувал съм за такива практики. Сред Отрицателите.

Вастала изсумтя.

— Такава благодарност е реална, но ако ловецът остава дете отвътре, угризението е фалшиво. Само ловец, който е пораснал до възрастен отвътре, може да разбере бремето на такова угризение. И знае, че никой дух на животно не е помирен от благодарността на убиеца му.

Хатарас излезе напред, обърна се и изгледа Листар, без да спира да върви.

— Един вълк те смъква на земята, Наказан мъж, и започва да се храни с теб преди да си издъхнал. Опашката му се поклаща благодарно. Кажи ми, помирен ли си? Прощаваш ли със сетния си дъх? Разбираш ли сега заблудата на ловеца?

— Но войниците…

Ръката на Вастала се стегна около неговата.

— Войници! Те притъпяват угризението си за всеки отнет живот. Носят отчаяни щитове, отклоняват всяка заплаха от самите себе си и я насочват към своя водач, крал, кралица, бог или богиня. Към онзи, който иска от тях проливането на кръв. В отбрана. Или завоевание. Или наказание.

— Или неверие — добави Хатарас. — Смърт на неверниците заради подведените Отрицатели.

— Деца отвътре — каза Вастала пренебрежително. — Угризението — лъжа. Грешното превърнато в праведно. Лъжи към самия себе си, лъжи към всички други, лъжи към почитания бог, лъжи към идните деца. В името на всичко, но не и истинското име.

Хатарас посочи напред.

— Детската същност. Ненужно жестока. Жестокост с вкус на удоволствие. Такава съществува сред ловците, които сме провалили. Такава съществува сред войниците.

Приближаваха се. Листар издърпа ръката си от ръката на Вастала, усети студената захапка на отсъствието й.

— И престъпници — промълви той тихо.

— И тъй — каза Хатарас, — към ритуала. Бягащите псета не търпят възрастни, които остават деца отвътре. Налагаме им истини. Да дръпнем булото, точно това ще направим.

— Казах ви за жената, Ранси.

— Да, Наказан мъж. Ще я прегледаме.

— Предупреждаваме те — намеси се Вастала, — някои неща не могат да се изцерят. Някои неща трябва да бъдат отрязани. Понякога нещото продължава да живее, понякога умира.

— Капитаните ни желаят да започнете с нея — каза Листар. — И желаят ритуалът ви да бъде видян от всички в лагера.

Вастала се усмихна.

— Искат представление. Добре. Бягащите псета не сме свенливи.

— И още как — отвърна Листар, спомнил си за предната нощ.

Вастала отново се доближи до него, надникна в лицето му и кимна.

— Хатарас, ти беше права. Децата ни ще носят дръпнатите му очи. Децата ни ще носят в себе си обещанието за живот извън съдбата на Бягащите псета. Тъй. Размяната е равностойна.

Мисълта, че е посял семето на деца в тези жени, го накара да потръпне. Прогони я с усилие, като си каза, че такива неща не може да се знаят все още и че думите им за отплащане — за предстоящия ритуал — не може да се претеглят в плът и кръв.

Войниците, поставени на пост, ги бяха видели и докато един тръгна да отнесе новината, други започнаха да се събират от лагера, привлечени към отбранителната линия от любопитство или може би скука.

— Мисля, че тайната се разкри — каза Листар.

— Никой азатанай не се крие в този лагер — каза Хатарас. — Добре. Те са вманиачени на тема тайни.

Листар я изгледа намръщено.

— Можете да усещате присъствието им?

Двете жени кимнаха.

— Научили сме тази дарба — каза Вастала.

— С вкусването на огньовете в огнището, дъха на пушека.

— С полагането на долината между краката на Майката.

— Теланас — каза Хатарас и кимна отново. — Магията е змия, захапала собствената си опашка. Гледа в себе си и с гледането поглъща, и поглъща, и расте. Тъй магията присъства на един безкраен пир. Нашата богиня Майка е заклещена в кръг от самата себе си. Но ние, Гадателките на кости, танцуваме.

Въпреки цялата си прямота тези две жени често объркваха Листар. Изобщо не можеше да разбере тази магия, за която говореха. За него азатанаите бяха полулегендарни фигури, не толкова скрити, за да не вярва в съществуването им, но достатъчно смътни в подробностите, за да му вдъхнат скептицизъм по отношение на делата им. Стояха на границата на достоверността и докато приказките за някоя си, наречена Т’рис, и нейните проклятия, изречени в Цитаделата на Карканас, не стигнаха до ушите му, Листар не беше мислил много за азатанаите. „Строители. Дарители на дарове.

А вече и същества, които се месят в чужди работи.“

— Ако ще са богове — каза той сега, докато стражите им махаха да се приближат, — защо не се разкрият като такива? Защо ще крият силата си?

— Преклонението е уязвимост — отвърна Хатарас. — Виждаш ли как ние танцуваме около Майката? Ние сме нейната слабост, както и тя нашата.

— Още по-лошо — добави Вастала, — те също са деца отвътре. Играчи на игри.

Листар примижа, като видя Варет и Ребъл — двамата се провираха през малката тълпа, която ги чакаше. „Странно е, че наричам тези двамата мои приятели. И все пак са ми приятели. Страхливецът и побойникът. Но се чудя колко много кураж е нужен, за да живееш със своя страх? И колко широко е сърцето на Ребъл, да гледа толкова добродушно онези от нас, които са слаби? Твърде лесно съдим и после отхвърляме.

Но мисля, че не Ранси е тази, която трябва най-много да се бои от предстоящото. Варет е.“

 

 

— Листар изглежда различно — каза Ребъл, докато дърпаше пръстите си, за да изпукат. — По-млад.

Варет кимна. „Или може би вече не толкова стар.“

— Значи може да са работили вече над него.

Ребъл изсумтя.

— Както пърхат около него, бих казал, че има истина в думите ти, Варет. Работили са над него, ха!

— Имах предвид ритуала.

— Имах предвид секс.

— Е, добре. Предполагам, че вестта вече е стигнала до Празек и Датенар, но защо не се увериш и да им кажеш да доведат Ранси в центъра на парадния терен. Така искат да се направи това.

— Стига вещиците да се съгласят. — Ребъл помълча. — Каквото и да е, проклет да съм, ако имам представа.

— Нито аз, честно. Колкото до съгласието на тези Гадателки на кости, е, те вече са тук, нали?

Ребъл изпъшка и пристъпи напред.

— Листар! Добре си дошъл! Доведи ги в средата на парадния терен. — После се обърна, ухили се загадъчно на Варет и тръгна към центъра на лагера.

Варет огледа двете Бягащи псета. Въпреки едрите им отпуснати фигури имаше някаква чувственост в тях, а начинът, по който се движеха, жестовете им, го накараха да се зачуди дали не са сестри. „Все пак изглеждат твърде млади, за да са могъщи вещици.“

Листар подаде юздите на конете на един войник и тръгна към Варет. Като че ли се канеше да го прегърне, но в последния момент спря и кимна неловко.

— Лейтенант. — Кимна към едната от Гадателките на кости, която го подмина, взряна в очите на Варет. — Това е Хатарас Рейз. А тази тук е Вастала Тремблър. Гадателки на кости от клана Логрос на Бягащите псета.

Хатарас се пресегна и опря дебел мазолест показалец в гърдите на Варет.

— Този е страхливецът, нали?

— Така се нарича сам — отвърна Листар.

Тя избута Варет стъпка назад с изпънатия си показалец, а после го подмина и рече:

— Ба. Всички сме страхливци, докато престанем да сме. Е, къде е измъчената жена?

— Избери си — подхвърли женски глас от тълпата.

Хатарас се ухили.

— Добре!

Друга жена подвикна:

— Тук сте, за да убиете всички мъже ли?

Вастала отвърна:

— В известен смисъл, да!

Листар се намръщи и се обърна към нея.

— Моля те, стига вече с вашия хумор. Хайде, трябва идем до центъра на лагера.

— Накарай войниците да ни заобиколят там — каза Хатарас и продължи напред.

— Мисля, че това е планът — отвърна Листар; смутеният му поглед потърси Варет.

Но Варет не можеше да реагира. „Всички сме страхливци, докато престанем да сме.“ Думите го удариха като гръм, както и лекото пренебрежение, с което ги беше изрекла. Искаше да се обърне, да тръгне след Хатарас Рейз, да настои за още. „Предлагаш ли ми надежда? Прераждане? Ако страхливостта е само отпреди, тогава кога и как свършва? Коя страна от мен все още се крие? Къде, вътре в себе си, вече не съм пропълзял, не съм се присвивал, не съм търсил?

Не ми предлагай такива думи! Не ме оставяй с тях, проклета да си!“

Тълпата се беше раздвоила и се затвори отново зад тях, оформяйки неофициален ескорт, докато Гадателките на кости навлизаха в лагера.

Листар се задържа между тях и Варет.

— Сър?

— М-могат ли да направят това, Листар?

След дълго мълчание Листар кимна и каза:

— Майката да ни е на помощ на всички.

 

 

Галар Барас изгледа навъсено Празек, а след това Датенар.

— Вие двамата сте се побъркали.

Тримата стояха на входа на командната палатка. След малко той освободи с махване на ръката войника, донесъл вестта за връщането на Листар, обърна се към Празек и рече:

— Това е безумие. Ние сме Тайст Андии. Деца на Майка Тъма. Да доведете чужди вещици…

— Деца може да сме — прекъсна го Празек, — но на Хуст, не на Майка Тъма.

— Не се заблуждавай от цвета на кожата — добави Датенар. — Онова беше мимолетен благослов. Желязото Хуст вече владее тези мъже и жени и настръхва с новородена сила. Магия и вещерство, танц на непознатото, но ще се изправим пред него. Ще го сграбчим. Ще го направим свое.

Галар Барас поклати глава.

— Командирът няма да разреши това.

— Командирът ни лежи безчувствен за света — отвърна Празек.

— Изключително изявление — каза Датенар, — да обгърне всеки водач и политик. Води, станали мътни от несигурна вяра и неразбиране, в които скъпата Торас Редоун е плиснала вкиснало вино. Посрещаме опиянението й с безразличие, смятайки го за ирелевантно на провалите, присъщи на всички, които биха искали да ни управляват.

— Майка Тъма — каза Празек и се почеса по брадата — не направи разлика в благослова си и сега оставя кожата сама да избира цвета си, според променчивите настроения на всеки мъж и всяка жена. Това е колеблива вяра, множество въпроси без постановен отговор.

— Легионът Хуст — каза Датенар — изисква повече от това. Безумни мечове и стенеща броня не стигат. Споделената утайка на ями и кирки, букаи и скърцащи коли, разкрити престъпления и обвързващи наказания, всичко това се оказва недостатъчно за нуждата ни.

Галар видя излизащите на парадния площад, докато от всички страни войници бяха изоставили приготовленията си за похода и напираха с бутане и лакти в груб кръг. Мечове ръмжаха и тръпнеха в ножниците. Ризници и люспеста броня мърмореха несекващо. Мрачни лица оставаха безизразни.

Небето беше бледо и размътено, ширнала се безформена белота. Леките ветрове от юг носеха смътна топлина. Денят сякаш се беше отпуснал вяло, с тежки стъпала, вкоренени в замръзналата все още земя. Звуците глъхнеха един по един, като недовършени мисли.

Видя как двете вещици на Бягащите псета излязоха от отворения сред войниците проход и тръгнаха към Ребъл, който сега стоеше със сержант Ранси. Държеше я за лявата ръка. Намръщен, Галар Барас се обърна към Празек.

— Тази жена ли ще бъде жертвоприношението им? Не мога да позволя…

— Никаква кръв няма да се пролее — каза Празек.

— Откъде знаеш?

— Не е присъщо за Бягащите псета — отвърна Датенар. — Ела с нас, Галар Барас. Заеми мястото на командира ни. Не се нуждаеш нито от прошка, нито от благослов. Ще гледаме и гледайки, ще съучастваме. Уви, това, което ни намира днес, едва ли ще пробие сегашното състояние на безсъзнателност на командира ни.

— Жалко — измърмори Празек, — че точно тази, която може би най-много се нуждае от изцеряване, неволно се извини. Но пък кой би могъл да предскаже точния момент на това?

— Сержант Ранси — каза Датенар на Галар Барас — убиваше мъже в лагера ни. И все пак жената, която виждаш там, е всъщност невинна, макар ръцете й да са оцапани с кръв.

— Що за гатанка е това?

— Друга се крие в нея, Галар Барас. Веща в магията и в същото време — погълната от лудостта да убива.

— Какво ще й направят тези вещици?

— Не знаем.

Галар Барас зяпна Датенар, а после Празек.

— И нашите войници трябва да гледат всичко това? Не са ли понесли достатъчно сцени на наказание и възмездие? И сега да им се напомня отново, в самия ден преди да тръгнем в поход? Господа, ще видите как този легион ще се разпадне!

— Възможно е — съгласи се Празек. — Начинът, по който рискуваме, определя залозите. Печелим или губим, всичко ще бъде абсолютно.

Двете вещици стигнаха до Ранси, която в последния момент се дръпна и щеше да побегне, ако не беше внезапната, донякъде груба намеса на Ребъл, който я обгърна с ръце. Ранси започна да се бори в хватката му, а после се отпусна като припаднала и се смъкна на земята.

— Не — каза Галар Барас и тръгна напред. — Това е грешно.

Едната вещица коленичи до Ранси, която вече висеше за едната ръка, задържана от Ребъл; косата й покриваше лицето й; беше неподвижна все едно смъртта я е взела.

Щом Галар Барас се приближи, Ребъл вдигна глава и го погледна в очите.

— Тя избяга — каза му. — Не оттук. Вътре.

— Ребъл, пусни я.

Той я пусна и ръката й плесна долу.

Вещицата, коленичила до Ранси, вдигна ръка да го спре.

— Не приближавай, Любовнико на Смърт.

Думите й накараха Галар Барас да замръзне. Не можеше да проговори. В кръга от войници, обкръжили парадния терен, вече цареше пълна тишина. Нито меч не се изкикоти. Ризници и брони бяха спрели несвързаното си мърморене. Нещо беше дошло във въздуха, нещо силно и трескаво.

Другата вещица затанцува с бавни стъпки, голото й тяло започна да се полюшва над широките й бедра.

— Гледайте ме! — извика тя. — Всички! Аз съм Вастала Тремблър, Гадателка на кости от Логрос! Гледайте ме и ще ви отворя очите!

 

 

Фарор Хенд мина през смълчаните войници, без да откъсва очи от отпуснатото тяло на Ранси. Страх стягаше гърдите й. Нищо честно нямаше в това. Дори Ребъл, който вече се беше отдръпнал две стъпки от коленичилата над Ранси Гадателка на кости, гледаше умолително към Галар Барас, също застанал наблизо.

Но вещицата, която бе танцувала в кръг около Ранси, сега започна да кръжи в спирала навън и някаква незрима сила се излъчваше от нея и видимо изтласкваше назад Ребъл и Галар Барас. Когато се доближи, Фарор Хенд усети усилващ се натиск, съпротивляващ се на всяка нейна стъпка. След малко спря задъхана. Танцуващата жена сякаш потрепваше, тялото й се замъгли като гледано през дебело стъкло.

Ранси изведнъж изпищя и на писъка й се отзоваха три хиляди меча Хуст със свиреп метален вик. Фарор Хенд се олюля, видя войници, рухващи в кръга, един след друг, докато други размахваха ръце сякаш се бореха с нещо… и тя вече го усети, хлъзгаше се под бронята й сякаш змии бяха плъзнали от гнездото си. Но където и да посегнеше в паника, не усещаше нищо.

„Те са под кожата ми!“ Падна на колене и задърпа отчаяно каишки и ремъци.

 

 

Необясним гняв изпълни Варет, докато се напрягаше срещу съкрушителния напор, който прииждаше на вълни от центъра на парадния терен. Каквато и магия да беше това, просмукваше се през бронята все едно тя не беше нещо повече от тензух. Бушуваше по кожата му и след това проникваше под нея, нахлуваше в мускулите и костите. Той ревеше от ярост, но не можеше да чуе нищо освен оглушителния порой на тази ужасна сила.

Усещаше как кръвта се разрежда на вода в жилите му, а в същото време нещо друго течеше през него, гъсто и лепкаво. Сякаш изгаряше пътя си през яростта и ужаса му, шепнеше тайни, които можеше да усети, но не и да чуе.

Но Ранси се мяташе на земята, болката и мъчението й се виждаха ясно и той нямаше да спре, дращеше с нокти към нея. Коленичилата до нея Гадателка на кости беше бръкнала в корема й, сякаш потапяше ръцете си в плътта, и по ръцете й имаше кръв, бистри течности се стичаха като паяжина надолу от лактите й.

Никоя жена не можеше да преживее такива рани. Варет се усети, че посяга за меча си, но острието не искаше да излезе от ножницата. Виеше, сякаш в отговор на болката на Ранси, но безпомощно, звънливият му глас бе пронизителен и изпълнен с безсилие.

Варет се добра още по-близо, вече беше на по-малко от десет крачки от танцуващата вещица, която едва успя да види, щом се плъзна в полезрението му и ръцете й сякаш се завъртяха.

„Никой не бива да умре така…“

Взрив отне ума му и помете всяка мисъл. Посред хаоса усети прозрение, разтварящо се като отровно цвете. Взря се в сърцевината му и, неумолимо, усети как разумът му се разкъса от онова, което видя.

 

 

Даровете, с които Гадателките на кости бяха удостоили Листар, го поддържаха през изпитанието на ритуала. На колене в края на поляната, той гледаше как другите рухват един след друг. Оръжията и бронята замлъкнаха, онемели сякаш от своята безпомощност срещу тази чужда магия. Видя как офицерите паднаха. Видя как Гадателката на кости Хатарас вдигна нещо малко и кърваво от Ранси, как уви бързо в кожа застиналото телце. Видя как Вастала спря танца си, смъкна като кожа трепета от себе си, след което падна на колене и повърна върху замръзналата земя.

Листар стана и се олюля. Тръгна бавно към тях, без да откъсва очи от тялото на Ранси. Имало беше кръв, но вече я нямаше. Нямаше и следа по нея, очите й бяха затворени, а щом се приближи, видя спокойното повдигане и спадане на гърдите й.

— Наказан мъж… — Гласът на Хатарас беше хриплив, очите й зачервени. — Тя имаше близнак, мъртво бебе в майчината й утроба. Къс живот на глад и копнеж, борба и провал. — Махна с ръка. — Но имаше сила, която дори смъртта не можа да смири.

Без да разбира напълно, Листар се приближи до Ранси. Огледа я.

— Ще живее ли?

— Другата искаше дете. Намери едно. Даде му смърт, за да е с нея. Нощ на удавяне, да започне много други неща. Смърт и кръв по ръцете. Кръв по самата магия.

Вастала залитна към тях, избърса лицето си.

— Изтерзано море — заговори тя, — но пих дълбоко. Пресуших го, останаха кости и камъни, и раковини. Оставих всичко, което се дави на светлина и въздух. Каквото остава в тях е дар от прах.

Листар коленичи до Ранси.

Хатарас се доближи, отпусна ръка на рамото му и се наведе.

— Наказан мъж. Трябва да разбереш.

Той поклати глава.

— Не разбирам.

— Никоя душа не е истински сама. Само изглежда така, когато е последната, останала да стои на бранно поле. И тази война се води вътре във всеки от нас. Близначката й — онзи съсухрен, почернял труп в утробата — се захранваше с всяка мисъл, убита при събуждане или умряла в съня й, където надежди се разгръщат в сънища и сънища се превръщат в кошмари. Поглъщаше разкъсаните останки от мъртвородени идеи, внезапни копнежи, алчност и измяна. Въображението, Наказан мъж, може да бъде крайно порочен свят.

Вастала заговори:

— Отнех от тях всичко. Не им оставих къде да се крият. — Замълча, огледа наоколо. — Превърнах тази армия в ужасно нещо. Тези войници. Те няма да се поколебаят. Ще влязат в огъня на Майката, ако им се нареди. Ще се бият с всичко, което застане насреща им. И ще мрат, един по един, като всички други войници. Не по-различно, и все пак съвсем различно. — Дръпна Хатарас да се изправи. — Обич моя, трябва да бягаме. Те скоро ще се вдигнат, в мълчание. Ще примигат. Няма да погледнат в очите приятел или съперник. Прокълнатото желязо тръпне от допира им. Тези войници, възлюбена моя, са изчадия.

— Това ли ни дадохте? — попита Листар. — Не това поискахме от вас! Искахме благославяне!

Вастала се озъби.

— О, те са благословени, Наказан мъж. Но помисли над това какво спохожда една смъртна душа, когато открие, че истината е нежелана? — Обърна се отново към Хатарас. — Каква е съдбата на вещицата в осиротялата близначка?

Хатарас сви рамене.

— Владичицата й е мъртва, плътта й я няма, но корубата на душата й остава. Тази — кимна тя към Ранси — трябва да се научи да бърка в нея, да намира магията, утаена там.

— Грозна магия — каза Вастала.

— Да — съгласи се Хатарас. — Грозна магия.

Листар се огледа, видя нападалата армия, всички като покосени на място. „Така трябва да е било, когато Хун Раал ги отрови всички.“

Гадателките на кости вече си бяха тръгнали. Той усети липсата на допира им като рязка болка някъде дълбоко вътре. „Толкова лесно ме изоставиха. Не, не разбирам нравите на Бягащите псета.“

А после очите му уловиха някакво движение, той се обърна и видя една жена, пристъпила навън от командната палатка. Застана на място, леко се олюля, огледа хилядите неподвижни войници, налягали в пози досущ като мъртви, оръжията им затихнали. Единственият звук, който Листар можеше да чуе, бе тихият вятър, отнасящ със себе си последната следобедна топлина.

„Бездната да ме вземе, това трябва да е Торас Редоун.“ Изправи се бавно и тръгна към нея. Щом го видя, тя трепна и отстъпи назад.

— Никакви призраци повече.

— Те са живи — отвърна Листар и забави стъпките си. — Всички. Не е каквото изглежда.

Устните й се кривнаха в окаяна усмивка.

— Аз също.

— Имаше Гадателки на кости сред нас — каза Листар. — Ритуал.

Тя го изгледа със зачервени очи, на безутешно и безрадостно лице.

— И какво постигна този ритуал освен рухването на войниците ми?

Той се поколеба, после отвърна:

— Сър, простете ми. Не знам.