Стивън Ериксън
Гаснещ зрак (24)

20.

Ветровете виеха около каменните стени на крепостта Тула, фучаха покрай конусите на покривите на кулите, вдигнати за да пазят от зимата, измитаха снега по пътеките, зъберите и черните амбразури във външните стени на порталната вишка. Гранитът, сив като лед, бе толкова студен, че пареше.

Укреплението бе издигнато на каменен зъбер, но разядените скали на околния хребет се издигаха още по-високо, като корените на изгнили зъби, и там снегът се таеше в падините, лед оформяше реки в пукнатините и цепнатините. Сукул Анкаду толкова мразеше този сезон, със студа, подложил на обсада крепостта и дървата за огрев във фургоните, които намаляваха, докато месеците се точеха. Повече от половината стаи и цяло крило от главното здание бяха празни заради студа и това изстудяваше и останалите стаи, макар че в тях непрекъснато горяха мангали или огньове пращяха в камините нощ и ден.

Въпреки неодобрителните погледи на кастелан Рансепт беше започнала да пие повече от обичайното — неподобаващо за момиче — и да обикаля загърната в кожен халат, чиито влачещи се по земята поли бяха бели някога.

Безпокойството бе тъмна сила в душата, понесена на течения от копнеж за нещо, което не можеше да бъде намерено, още по-малко — разпознато. Стаи се свиваха, коридори се стесняваха и светлината от фенери и светилници сякаш се отдръпваше, за да остави света на сенките и сумрака.

Сега стоеше сама в една неизползвана стая, претъпкана със сандъци и зимна покъщнина, събрани тук заради гостите на цитаделата, каквито имаше много — и още пристигаха всеки ден. Тънките дъски на пода бяха покрити с изтъркана черга и топлината и гласовете от стаята долу се носеха нагоре към нея.

Завръщането на лейди Хиш Тула не беше особено приятно. Жената, откъсната от новия си съпруг, беше вечно недоволна и Сукул вече копнееше за дните, когато тя и Рансепт бяха буквално сами сред слуги, коняри и слугини, докато Домашните мечове си стояха в казармените помещения и играеха по цял ден на ашици или на Кеф Танар.

Но дори Сукул беше съгласна, че отдавна беше време за среща на знатните. Интересът й към това все повече губеше интригуващата си и забавна неуместност — онова усещане, че е игра, странен свят на машинации и амбиции — и я привличаше в света на големите, където можеше да пребивава незабелязвана, пренебрегвана и невидима.

Гласовете, идващи отдолу, бяха на трима от гостите. Сукул беше видяла лорд Ванут Дегала и противната му жена Сил Лебанас веднъж преди, на някакво събитие в цитаделата, макар споменът й за подробностите да беше смътен — много малка беше тогава, ококорено момиченце, което едва ли можеше да разбере много повече от няколко имена и лицата, с които бяха свързани. Сестра й Шаренас бе изразила неприязън към двамата, макар Сукул да не можеше да си спомни добре защо. Третата гостенка в стаята долу беше лейди Егис, от дома Харан, далечно затънтено имение. Висока, привлекателна и с величествена осанка, смалена донякъде от усилието да я поддържа, Егис вече се беше поставила в опозиция на Хиш Тула по причини, които Сукул все още не разбираше.

Седна на един сандък, придърпа кожения халат около раменете си и заслуша.

Говореше Сил Лебанас.

— Вината е на Аномандър — натърти тя. — Мисля, че всички можем да се съгласим за това. От поведението на защитника на Майка Тъма зависи постигането на подобаващо единство сред благородниците. В края на краищата лицето на нашия враг едва ли е неясно…

— О, стига с това, Сил — прекъсна я Егис, хапливият й тон издаваше нетърпение и пренебрежение. — Настоявай за простота, щом смяташ, че трябва, но тя носи само фалшива утеха в овладяването на ситуацията. Истината по проблема е… много по-сложна. Несигурни зависимости. Съмнителна вярност. Онова, което надвисва пред нас, не е нищо друго освен фундаментално преподреждане на властта. Като такова… обещава да бъде ожесточено.

— Срещу което — промърмори Ванут Дегала — дори и ти трябва да признаеш, Егис, лорд Аномандър не успя и продължава да не успява да наложи помирение. Кръв ще се пролее в самата Цитадела, преди да е свършило това.

— Нека двете жрици да се издерат с нокти една друга — отвърна Егис язвително. — Всички тези приказки за Баща Светлина и Майка Тъма. Откога проблеми на религията изискват вадене на ками, да не говорим на мечове? Преди този погром — преди зверството… явното избиване на невинни — ние, тайстите, живеехме много добре сред множество вери.

— Скъпа моя Егис, колко Отрицатели се струпаха в далечните ти владения? — изсумтя Дегала. — На пръсти се броят, предполагам. Не, червеят на неприязънта плъзна сред нас в деня, в който Драконъс издигна кралицата ни до богиня. Докато дори ти си склонна да видиш в Аномандър подстрекателя на настоящото ни безредие. Не е той.

— Все пак — настоя Сил — той наистина не успя да се справи с предизвикателството.

— Провалът не е негов — каза Дегала.

— Достатъчно доволна съм да го видя понижен — заяви Егис.

— Сигурен съм.

— Какво искаш да кажеш с това, Ванут?

— Прибери си ножовете, Егис. Твоето отхвърляне на избора на Андарист на жена, за която да се ожени, беше лишено от деликатност. Какво бъдеще си представяш? Ами, ако вече съществува разцепление между Аномандър и Андарист, със сигурност ще предложиш съчувствие, за да облекчиш определена скръб и болката от загубата. Но все едно. Бихме искали да видим Легиона отслабен, но не непременно унищожен.

— Предизвикателството е в постигането на това — добави Сил Лебанас.

— Значи вие двамата сте склонни да вземете страната на Хиш Тула — каза Егис.

Дегала отвърна:

— Смаляването на власт и влияние и от двете страни би било идеалното, Егис. Аномандър се отдава на лични проблеми — неподходящо за командира на армиите на Майка Тъма. Всички сме съгласни по това, нали?

— А ако бъде лишен от такава отговорност?

— Тогава някой по-скромен брат би могъл да заеме неговото място.

— Но не и онзи техен безкръвен брат — каза Сил. — Ако между тримата има някой, от когото наистина трябва да се боим, това е Силхас Руин.

— Защо? — попита Егис.

Ванут Дегала отвърна:

— Силхас Руин не разбира от преданост.

— Което значи, че не може да бъде купен — изсумтя Егис. — Но смяташ, че Андарист може?

— Оставям подкупването му на съчувствените ти ръце.

— Значи сме съгласни?

— Ще присъстваме на битката и ще видим как ще се разиграе — каза Ванут.

— Хиш ще вярва, че сме с нея, значи?

— Може да вярва каквото си иска. В това едва ли сме единствените, които не желаят да се посветят. Сестра ми е напълно съгласна с тази позиция, както и домът Маналет.

Егис заговори отново, вече грубо:

— Знаете нещо, Дегала.

— Да кажем, че сме уверени в някои неща, до степен, че всичко може да бъде предсказано. Всъщност по-скоро е въпрос на очакване.

— Просвети ме още.

— Имай вяра, Егис.

— Вяра?

— Точно така. — И Сукул долови лукавата усмивка в гласа на Сил Лебанас. — Вяра.

— Трябва да се върнем в трапезарията — каза Ванут Дегала. — Сестра ми няма да присъства, предпочита да остави тази нощ на мен. Мисля, че чух сигнала на камбаната за пристигането на поредния благородник.

Егис изсумтя.

— Би трябвало да е достатъчно, за да започнем някои неща.

— Хиш Тула ще реши.

Сил се изсмя.

— Е, можем да бъдем и щедри понякога.

— Когато не ни струва нищо.

— Доволен съм, че се разбираме взаимно, лейди Егис.

Сукул чу как излязоха, изчака няколко мига и стана от сандъка. Играта на измяна наистина беше изтънчена, станеше ли дума за възрастните и порядките им. И все пак оставаше едно детинско ликуване, кръжащо под повърхността. Осъзнаването на това я стъписа. „Момчета и момичета са в края на краищата. А аз вярвах, че политиката е нещо извисено, умно и мъдро. Но не е нищо такова.“

„Желанието е користно. Нуждата отстъпва на глад, подхранва илюзията за глад — бе казал Галан — и светът се превръща във вълча яма. В жестоката игра на политика ние сме смалени от детето във всеки у нас, докато всеки вой не стане оглушителен в жалката си глупост и никой не може да чуе риданията на страдащите.“

Усети, че й призлява. Стомахът й — не, умът й — се нуждаеше от още вино.

„Безпокойство, нека притъпя жилото ти.“

 

 

Дъхът на Рансепт хъхреше в душната потилня на кухнята. Готвачът беше натирил помощниците си в миялнята с железните умивалници, откъдето се носеше дрънчене на тенджери, блюда и прибори, и беше оставил кастелана и двамата му неофициални гости сами при масата за рязане. Секароу носеше униформата на Домашен меч на дом Дретденан, макар че дългите й деликатни пръсти явно бяха по-пригодени за четириструнното илтри, което подръпваше небрежно, отколкото за меча на колана й. Излъчваше нежност, която повечето мъже биха намерили за привлекателна, а очите й бяха големи и светли, лицето — детинско. Брат й, Хорулт Чив, беше в рязък контраст с нея, с ръбатото си лице, груба и здрава фигура, а ръцете му, които бе опрял на масата, бяха мазолести. Хорулт беше капитан на Домашните мечове и също така дългогодишен любовник на Дретденан. Такъв съюз, разбира се, не можеше да произведе наследници, но във всяко друго отношение двамата мъже всъщност бяха женени и ги приемаха за такива.

През дългите си години живот Рансепт неведнъж беше размишлявал над удивителното многообразие на любовта, както би могъл да размишлява всеки, останал в периферията й, твърде невзрачен, за да привлече окото на друг. Не беше скептик, когато наблюдаваше чуждата нежност, но копнежът в душата му не будеше горчивина. Някои бяха осъдени от съдбата да вървят сами през живота, други — не. Обожанието, което Дретденан показваше към Хорулт Чив, беше като балсам за всички, които го виждаха.

Благородниците се събираха в трапезарията и макар Хорулт да можеше да седне до лорд Дретденан, каквото бе правото на всеки съпруг, вместо това бе дошъл със сестра си при Рансепт в кухнята.

Държането на Хорулт Чив издаваше известна нервност, ако не и безсилие, но тъй като не познаваше добре никого от двамата, Рансепт запази мълчание, докато топеше последните остатъци мазнина от яхнията със залък хляб.

Най-сетне Секароу отпусна пръстите си от струните, изгледа брат си и каза:

— Предпазливостта не е недостатък.

Хорулт чукна по масата с кокалчетата на пръстите си, рязък звук, който почти накара Рансепт да подскочи.

— Има си мястото, признавам ти. Но не и в тази работа.

— Бои се от това, което би могъл да изгуби — каза тя.

— Толкова много, че това, от което се бои, като нищо може да се случи.

Тя повдигна вежди.

— Ще изгуби теб ли?

Хорулт трепна и извърна очи.

— Не. Разбира се, че не. Имали сме разногласия и преди.

— Грешно ме разбираш, братко.

— В какъв смисъл?

Секароу въздъхна и се обърна към Рансепт.

— Кастелан, моля ви, угодете на тъпоумния ми брат с обяснение.

Рансепт изсумтя и отвърна:

— Не ми е работа да се меся, освен ако не ме поканят.

Хорулт махна с ръка.

— Смятайте, че е направено. Кажете, какво толкова е затъпило ума ми, че нищо не разбирам от предупреждението на сестра ми?

— Вие командвате неговите Домашни мечове, сър. На едно бойно поле умират войници. Умират офицери.

Кокалчетата на пръстите изтропаха отново, толкова силно, че за миг миячите на съдове в другата стая се смълчаха.

— Това е… егоистично. Каква полза от тази презумпция за отговорност, когато бяга пред първата заплаха? Аз съм войник. Това включва рискове. Ние сме в гражданска война. Претендент се стреми да вземе трон.

— Не съвсем точно — каза Секароу и занастройва илтрито си. — Той просто се домогва до втори трон до първия и от двата поне неговият трон ще се вижда. Казват, че ничие зрение не е достатъчно остро, за да проникне през булото на мрак, с което възлюбената ни Майка вече се загръща. Всъщност някои твърдят, че тя вече не е нищо повече от въплътена тъмнина, толкова дълбоко отсъствие, че създава илюзията за присъствие.

— Поетите могат да си играят с такива идеи колкото си искат — отвърна Хорулт. — Един трон, два трона, пет пари не струва това. Мечтая за деня, когато педантизмът престане да съществува.

Секароу се усмихна.

— А аз мечтая за деня, в който вече няма да е нужен. Точността на езика трябва да се цени. Не сте ли съгласен, кастелан? Колко войни и трагедии биха могли да се избегнат, ако смисълът не само е ясен, но и възприет от всички? Всъщност бих рискувала с предположението, че езикът е коренът на всеки конфликт. Неразбиране като прелюдия към насилие.

Рансепт избута блюдото настрани, отпусна се и вдигна халбата ейл.

— Сръндакът, повален от вълци, би могъл да не се съгласи.

— Ха! — изсумтя Хорулт Чив.

Но Секароу поклати глава.

— Има необходимост в глада, за който не говорим тук, кастелане. Изобщо не говорим за ловец или плячка, поне в най-простия смисъл на значението им. Вместо това ние взимаме тези естествени наклонности и ги изопачаваме в своя по-цивилизован начин на съществуване. Врагът на нашия начин на мислене се превръща в плячката, стига да е достатъчно слаб, за да добие друго название, а ние — в ловеца. Но такива думи сами по себе си, „ловец“ и „плячка“, търсят някакъв вид синонимност с природата, докато реалността всъщност е убийството. — Забърса кожените раменни предпазители на униформата си. — Убийството след това бива прикрито зад водопад от думи, предназначени да отклонят жестоката истина. Война, войници, битки — самият речник на битието ни, толкова обикновен като дишането или яденето и пиенето. И, разбира се, също толкова необходим. — Завъртя един ключ, дръпна струните и те звъннаха несъгласувано. — Униформи, обучение, дисциплина. Чест, дълг, кураж. Принципи, цялост, възмездие. Замъгляването дава власт на лъжата.

— И що за лъжа би могло да е това? — попита Хорулт.

— Ами, че да си войник ни извинява от убийството, което извършваме. Запитвал ли си се някога, скъпи ми братко, какво стои в сърцевината на настояването на Легиона за справедливост?

— Алчност.

Тя отново повдигна вежди. Завъртя друг ключ, дръпна отново и звукът беше още по-дразнещ.

— Кастелане?

Рансепт сви рамене.

— Както казва брат ви. Земя, богатство.

— За да компенсира жертвата им, така ли?

Двамата мъже кимнаха.

— Но… каква жертва имат те предвид?

Хорулт вдигна ръце.

— Ами, онази, която правят, разбира се!

— А тя е?

Брат й се намръщи.

— Кастелане?

Рансепт се почеса по носа, после го избърса.

— Воюването. Убиването. Падналите другари.

— Тогава според мен в някой момент човек трябва да се запита: каква компенсация би трябвало да даде едно гражданско състояние на онези, които убиват в негово име?

— Тук има нещо повече — възрази Хорулт. — Те спасяват живота на близките и любимите си, на невинните. Застават между безпомощните и онези, които искат да им навредят.

— А този акт изисква ли компенсиране? И по-важното: не е ли този акт на защита на слабите и безпомощните нещо, което би трябвало да се очаква от всеки способен възрастен? Всъщност не описваме ли ние нещо, което споделяме с всеки звяр и същество на този свят? Няма ли една мечка да защити своите мечета? Няма ли мравките войници да защитят своя мравуняк и царица?

— Тогава, според собствените ти думи, сестро, войната всъщност е нещо естествено!

— Кога за последен път си видял хиляди мравки работници да приветстват парад на своите победоносни войници? Или царицата да излезе от недрата на мравуняка, за да накичи с медали и почести своите храбри поданици?

— Сама се вкарваш в капан — отвърна Хорулт и изпъна пръст към нея. — Някои са родени слаби и безпомощни, но други са родени да бъдат войници. Всеки намира място във всяко общество.

Тя се усмихна.

— Работници и войници, кралици и крале, богове и богини — всички надзирават бдително своето чудесно подредено творение. Работникът — поробен да работи, войникът — поробен за каузата да защитава и убива. Безпомощните обречени да останат безпомощни. Невинните прокълнати на живот в наивност…

— А децата? А тяхната защита?

— Ах, да, децата, които трябва да пораснат, за да има още работници и още войници.

— Виждаш, че собствените ти аргументи те вкарват в тресавище, скъпа сестро.

Тя дръпна отново струните и звукът накара Рансепт да потръпне.

— Езикът ни държи на мястото ни. И, когато е необходимо, ни поставя на мястото ни. Хайде да се върнем на въпроса за компенсирането. Горкият легион там навън, който и в този момент настъпва към безпомощния Карканас. Земя. Богатство. В отговор на направените жертви. Кастеланът говори за тази жертва: убиването, раните, изгубените приятели. Назовете ми броя монети, достатъчни да компенсират това, че си превърнат в убиец. Колко висока е купчината, равна на един отсечен крайник или извадено око? Колко широка е ивицата земя, нужна да задържи надалече призраците на падналите приятели? Покажете ми, моля, парите и земята, достатъчни да облекчат болката и загубата на един войник.

Хорулт Чив бавно се отпусна назад.

Усмивката на Секароу беше нежна.

— Братко, мъжът, който те обича, се страхува да не те наранят. Да не те убият. Спрямо това земята не струва нищо, парите са оскърбление за душата. Той се колебае, защото разбира ясно какво би могъл да загуби. Именно от любов няма да направи нищо. И може би любовта е единствената валидна причина да не прави нищо. — Погледна Рансепт. — Какво мислите вие за това, кастелане?

Той пак си избърса носа.

— Бих искал да чуя как свирите.

Хорулт Чив изсумтя и стана.

— Не може — каза и отиде да вземе нова кана с ейл и две халби.

Секароу сви рамене извинително.

— Нямам талант.

— Споровете в залата вече почват — каза Хорулт, щом седна и наля ейл в трите халби. — Да пием и в мълчание — доколкото е постижимо — да оплачем жестокото малтретиране на хора, коне и оръжия.

Рансепт присви очи към брата и сестрата и реши, че харесва и двамата.

 

 

„Роднините са гадна работа“, помисли лейди Хиш Тула, загледана в чичо си, когото не бе виждала от десетилетия. Проклятието на отчуждението пареше като дамга, когато обектът му превърнеше в игра внезапните си неочаквани появявания, с изражение на веселие и очакване, сякаш миналите престъпления може да се утаят като пясък. В мига, в който видя високата слаба фигура на Венес Турайд обаче, докато той изтупваше снега от кожите си на входа, бурята в нея се разгоря с цялата ярост на стъписващото си раждане.

Едно несигурно примирие бе постигнато в продължителния им танц на отбягване в ръководенето на фамилните земи и интереси. Въпреки че, като помисли сега, Хиш Тула осъзна, че тази среща беше била неизбежна. Венес командваше значителна част от нейните Домашни мечове, а те щяха да са й нужни за предстоящото сражение. Призивът й не съдържаше изрична уговорка той да не присъства.

Укори се наум и пристъпи към него.

— Венес, доведе ли частта си?

— Настанени са наблизо, милейди. На високото лятно пасище на склоновете на връх Истан. — Замълча, после добави: — Ако не бяха шпионите ми, щях да се надявам да те заваря с новия ти съпруг до теб. Грип Галас, който стоеше някога на единия фланг на Първия син на Тъмата, по-малко меч, отколкото кама, мисля. Но пък дворът на Цитаделата винаги е бил блудкаво и користно място. Далече стигна, скъпа племеннице, да спечелиш благоразположението на Аномандър.

— О, чичо Венес, колко те огорчава да завариш отново мъж между нас. Как е старата рана в тази дълга зима? Будиш ли се всяка сутрин с дълбока болка под онзи белег? Вярвам, че все още те пари.

— Както и трайното ви съжаление, милейди, че острието ви пропусна онова, което търсеше. — Смъкна ръкавиците си и се огледа. — Другите?

— В трапезарията са. Ще сметнем, че си последният, и започваме веднага.

Усмивката му бе корава и жестока.

— Ако се гласува, ще ти се противопоставя.

— Заради принципа.

Той кимна.

— Точно така.

— Все едно, ще разполагам с частта ти, както е в правото ми.

— Кучетата ми вече са вълци, милейди. Смятайте се за предупредена. По-важното, ще изкривявам всяка твоя заповед.

— Ела в стаята ми тази нощ, чичо, и мога да довърша каквото започнах, а за да оповестя удовлетворението си, ще закова отрязания ти член над вратата.

Той се изсмя и затъкна ръкавиците си в оръжейния си колан.

— Пиянски апетити ме обземаха на младини, но вече не. Колкото до миналите съжаления, вярвам, че мога да продължа да разчитам на дискретността ти.

— О?

— Ако не беше дискретна, Грип Галас със сигурност щеше вече да ме е намерил. Кама или меч? Първото, мисля, тъй като силата ми с второто не е намаляла с годините.

— Нито неговата.

Венес сви рамене и мина покрай нея.

— Тази къща… студена както винаги.

Тя последва чичо си в трапезарията.

 

 

Под убийствения поглед на Рансепт Сукул Анкаду взе бокал и си наля вино. После кимна на двамата събеседници на кастелана на кухненската маса и тръгна към трапезарията.

Огромната камина пращеше и мяташе искри, пламъците гълтаха свирепо боровите цепеници. В ъглите и от двете страни на всеки вход имаше мангали. Светилници висяха от куки на стените и от таванските греди и хвърляха кехлибарени багри в душния въздух. За миг Сукул потърси с поглед между двайсетината кучета, щъкащи насам-натам, Рибс, но после си спомни с болка, че го няма.

„Не е мъртъв, за щастие. Момчето, Орфантал. Те са в Цитаделата сега. Щеше да ми хареса да е под крилото ми това момче. Да научи изкуството да бъде невидим. А и явното му обожание към мен не беше толкова неприятно. Толкова много бих могла да направя с това.

И все още бих могла. Ние сме се заклели един на друг и Орфантал няма да отхвърли такова обещание. Бъдещи съюзи ще донесат сладък плод, когато се промъкнем в коридорите на властта.“

Пълни с благовония мангали придаваха ухание на лютивия пушек и киселия вкус на вино, разлято по масата. Сукул бавно се приближи, без да откъсва поглед от една ловна хрътка, която бе придружила лорд Баеск от дома Хелад. Кучето беше старо и побеляло като господаря си, но очите му бяха остри, когато я проследиха.

Говореше лейди Манале, с оправдателен и някак отчаян тон.

— Измяната на Инфайен е фамилен проблем и не бива да мислим нещо по-добро за дъщеря й — никой от нас не е виждал Менандори след инвеститурата на Майка Тъма.

— Инфайен ще ти отнеме владенията, ако Легионът победи — каза с дрезгавия си глас лорд Тревок от дома Мишарн. Белегът на врата му, минаващ под лявото ухо и надолу до гръдната кост, беше синкав и правеше бразда за потта, която, изглежда, го мъчеше дори и в студа. — Урусандер ще се погрижи всички да бъдем заменени, от по-дребни братовчеди и подобни — всички недоволни от собствената ни класа, които толкова жадно се стекоха към знамената му във войните…

— Защото — намеси се лейди Раел от дома Сенгара — тези води далеч не са чисти. Трябва просто да приемем, че в тази битка родственици ще се изправят срещу близки. Какъвто и да е изходът, благородниците ще загубят членове на фамилии и така ще бъдем отслабени за поколения напред.

Сукул се доближи до хрътката. Усмихна се, щом тя бавно й махна с опашка.

Ванут Дегала се извърна към жената до него.

— Твоите съображения, Раел?

— … са следните. Щом ще бъдем отслабени, нашите врагове трябва да бъдат отслабени още повече. Урусандер и неговият легион трябва да бъдат прекършени. Това означава да се осигури смъртта на Хун Раал, Тейт Лорат и Халид Бахан. И на Инфайен Менанд също. — Отметна дългата си коса от раменете си. — В такова събрание, скъпа Манале, нелоялни благородници престават да бъдат фамилни въпроси.

Дегала остави мундщука на наргилето си и отпусна длан на ръката на Раел.

— Скъпа, знаем как скърбиш за убийството на твоя съпруг и че това подхранва натрапчивата идея да видиш Хун Раал мъртъв. На твое място бих изпитвал същото, уверявам те. Но твърде много объркване обкръжава Илгаст Ренд — какво правеше там той, как стана командващ в отсъствието на Калат или дори защо реши да предизвика Легиона без никаква поддръжка. Дори един командир може да умре в битка…

— Но той не — отвърна Раел и изгледа с премрежени очи мъжката ръка на китката си. — Той не умря в бой. Раал заповяда да го обезглавят.

Сукул погледна жената на Ванут Дегала, Сил Лебанас, и видя бледнината на тъмното й лице: устните й бяха присвити на тънка резка.

Дегала отдръпна ръката си, превръщайки жеста просто в приятелски, и взе отново мундщука.

— Чух същите слухове, Раел.

— Не просто слухове, Ванут. Казвам ти какво се случи. Всичкото това кършене на ръце заради Урусандер, след като Хун Раал е този, който трябва да ни безпокои. Вече се говори, че е навлязъл в магията…

— Тези приказки за магия са разсейване — изхриптя Тревок. — Оставете Хун Раал с неговите фокуси и лудории. Не може да се позволи Урусандер да се качи на трона. Отсечеш ли главата, звярът умира. Смъртта на Урусандер ще накара Хун Раал да побегне от Карканас, с всичките му убийствени слуги, подвили опашки с него.

— Не мисля — вряза се тихият глас на Дретденан през разгорещените думи на другите и всички се обърнаха към него. Слабият мъж се покашля и продължи: — Хун Раал е от родословната линия на Исгин. Ако Урусандер умре, ще предяви своята претенция. За трона. Всъщност като нищо би могъл да се зарадва, ако чуе за кръвожадността на някои от нас тук спрямо Урусандер. — Дретденан се усмихна тъжно на лорд Тревок. — Ти, стари приятелю, така и не си забравил неуспеха на Урусандер да защити теб и фамилията ти в Лятото на набезите. Хун Раал знае това толкова добре, колкото всеки от нас, и несъмнено очаква, и може би дори разчита на такива чувства между нас. Не само ти, Тревок, но също и Манале и Хедег Младши, след като и двамата обвиняват Урусандер за измяната на Инфайен към дома. — Махна с ръка. — Докато Раел се оказва буквално единствената в разпознаването на Хун Раал като реалната заплаха тук.

— Едва ли — отсече Манале. — Хун Раал е изкусител и на мъже, и на жени, с неговите нашепвания за угаждане, влажните му усмивки и безумни обещания. Лорд Дретденан добре вижда заплахата, която представлява Раал.

— Осмелявам се — подхвърли Хиш Тула от мястото си в челото на масата — да допусна, че никой от нас не е толкова глупав да пренебрегне Хун Раал. По същия начин трябва да признаем заплахата, която представлява Върховна жрица Синтара, която би искала да сложи край на превъзходството на Майка Тъма. Който вярва, че две страни в опозиция постигат траен баланс, който е по-превъзходен от единична, неразделна вярност, не разбира нищо от история.

Дегала изсъска гъст облак дим.

— Лейди Хиш Тула, това, което търсим тук, е единството на благородническата класа. Оставете Майка Тъма на нейните грижи, а с тях и драгоценния й Първи син и дома Пурейк.

Венес Турайд тупна бокала си на масата, след като току-що го бе пресушил, и рече:

— Моята племенница се опитва да направи една тетива от тези драгоценни нишки тук, за да прати стрели в сърцата на повече врагове, отколкото смеем да преброим. Каква полза от привилегированите ни позиции, когато са останали малцина, готови да коленичат пред нас?

Хиш Тула се отпусна в стола си, впила очи във Ванут Дегала — бе решила да не обръща внимание на думите на чичо си.

— Ванут, проблемът пред нас най-определено засяга позицията ни по отношение на дома Пурейк и неговата централна роля в защитата не само на Майка Тъма, но и на самия Карканас. Урусандер ще се погрижи знатните да бъдат принизени, владенията ни орязани. Собствената ни кръв в редиците му ще бъде издигната на нашите места, начело на всяка фамилия.

— Тогава къде в тази зала е домът Пурейк?

— Той е където трябва да бъде. В Цитаделата!

Ванут се усмихна мрачно и рече:

— Не е съвсем точно, Хиш Тула, както добре знаете. Първият син? Скита из горите. Братът Андарист? Крие се в пещера със скръбта си. Не, само Силхас Руин остава в Цитаделата, белокож и зает с разформироването на офицерския корпус на брат му. Кой е останал на Домашните мечове освен самия Силхас? Келарас? Чудесен воин, наистина, но сега той ходи с насинен гръб от непрекъснатия бой на Руин. — Дръпна силно от наргилето. — Всички имаме своите шпиони в Цитаделата в края на краищата. Нищо от това не би трябвало да е изненадващо.

— Белокож? — каза Хиш Тула с измамно спокоен тон.

Венес Турайд изсумтя и се пресегна за най-близката кана вино.

Ванут Дегала сви рамене и извърна поглед.

— Най-малкото, неподатлив на благослова на Майка Тъма. Всъщност човек вероятно би могъл да постави под въпрос самия Аномандър, с неговата бяла коса. Само третият и най-малкият от братята, изглежда, остава външно чист. — Повдигна вежди. — Как да си обясним това?

Последва дълго мълчание, прекъснато едва когато Баеск се размърда в стола си и каза:

— Въпросът остава пред нас. Събираме ли се, за да защитим Карканас и всичко, което ни е скъпо, или отстъпваме на Урусандер, Хун Раал, Върховните жрици и три хиляди алчни войници?

— Твърде просто е — промърмори Ванут. — Има друга възможност.

— О?

— Всъщност, Баеск, такава, каквато ти като нищо би приел, предвид двете ти деца и неясното им бъдеще. Имаме избора да… не бързаме. Колко време ще мине, преди тези алчни войници да започнат да се дърлят помежду си? Преди да се потърсят определени съюзи, за да наклонят везните на една междуособица? Колко, преди Хун Раал да отправи петицията си за славното възраждане на дома Исгин? — Изправи се рязко и се обърна към Хиш Тула. — Не ме разбирайте погрешно, почитаема домакиньо. Аз също вярвам, че трябва наистина да съберем нашите Домашни мечове в деня на битката, да участваме в защитата на Карканас, ако е необходимо. Не, това, което съветвам тук, е да съставим план за действие при непредвидени обстоятелства. Да установим място и да разполагаме с време, в което да се прегрупираме, да съберем отново ресурсите си и да започнем много по-дълга, много по-умела кампания.

— Да приемем втори трон само за да започнем веднага след това да дъвчем хилавите му крака — каза Егис.

Ванут Дегала сви рамене.

— Урусандер очаква тази битка да реши нещата. Предлагам, стигне ли се до това, да сключим мира, следващ едно кръвопролитие.

Застанала наблизо, в полумрака между два светилника, Сукул Анкаду видя ужаса, спуснал се бавно по лицето на Хиш Тула.

Ванут продължи безмилостно:

— Ще откаже ли някой дом тук да участва в сражението?

Никой не проговори.

— Ще ангажират ли всички своите Домашни мечове в боя? — попита Дретденан, присвил кротките си очи към Ванут, сякаш се мъчеше да отгатне какво се крие зад добродушното му изражение. — И смятам, че в този случай мълчанието не е отговор.

Тревок попита:

— Кой ще командва Домашните мечове на дома Пурейк — на самата Майка Тъма?

— Има ли значение? — отвърна Ванут. — Традиция е всеки от нас да командва своите, нали? Колкото до полевото разположение, долината Тарнс предлага малко възможности за сложна тактика. Не, боят, който може би предстои, ще бъде открит.

— Лорд Аномандър ще командва — каза Хиш Тула.

— С благослова на Майка Тъма ли? — попита Манале.

— Тя изобщо не благославя това.

— Нито предложения брак — добави с ръмжене Хедег Младши.

— Оставете този проблем настрана — каза Ванут Дегала. — Той не влияе на самата битка — не сте ли съгласна, Хиш Тула? Ако Аномандър командва, ще се посвети на битката.

— Разбира се. — Устните на Хиш Тула бяха странно пребледнели.

— Сееш объркване, Ванут — каза намръщено лейди Егис. — За да отметеш привидно след това всичко настрана.

Ванут се пресегна за бокала си и въздъхна.

— Много свързващи точки трябваше да се… проветрят.

Сукул забеляза как лейди Манале внезапно се намръщи и в очите й, впити във Ванут Дегала, блесна неприкрита омраза.

„Никой тук не би могъл да нарече друг свой приятел.

А това, което са готови толкова отчаяно да защитят и съхранят, е низко и примитивно. Собствените си позиции, йерархията на лична привилегия. Водят собствената си постоянна война, тук между своите, и биха искали така да остане — неопетнено от новодошлите с всичките техни глупави навици и безхитростни думи.

Не е чудно, че Майка Тъма изобщо не благославя това.“

Беше забравила бокала в ръката си и чак сега отпи, и видя, че другите на масата правят същото, със същата жажда. „Стигнало се е до решение. Не единодушие, само илюзията за него. Точно така играят тези хора.“ Ловната хрътка се отпусна в краката й, с брадичката на пода.

„Мечтая за магия в моите ръце. Мечтая да разчистя целия свят.

Гъмжи от гадини, и, ох, как бих искала да ги смачкам. Нито един ъгъл, в който да се скрият, нито една дупка, достатъчно дълбока.“

Пресуши бокала си, опря се на стената и очите й се притвориха, докато си представяше пожарищата в някое непознато, но вечно обещаващо бъдеще. В краката й свирепата хрътка вече спеше.

 

 

— Ще отида в любимата си стая — каза Сандалат Друкорлат, със странно блеснали очи в сумрака на впряга. — В най-високата кула в Цитаделата.

Седнал срещу майката и гушнал тежкото й бебе в ръцете си, Вренек кимна и се усмихна. Отчаяните и сломените хора толкова често бяха не по-различни от деца, което го караше да се чуди какво точно става в главите им. Да се втурваш назад към детството бе все едно да се опитваш да намериш нещо просто в миналото, сигурно, но пък той беше по-близо до такива спомени и там, в миналото, нямаше много неща, които да изглеждат прости.

— Познавах един мъж само с една ръка — продължи Сандалат. — Оставяше ми камъчета, в едно тайно място. Оставяше ми камъчета и ми остави момче. Но ти знаеш това, Вренек. Познаваш Орфантал. Изхвърлих го, цялото загърнато в една история, за която не исках никой да знае. Не че ми помогна много. Защото това правят мъжете и жените във високите треви.

Седнала до Вренек, архиварят, Сорка, се покашля и посегна за лулата си.

— Спомени, които е най-добре да запазите за себе си, мисля, милейди, предвид настоящата компания. — Извади топче ръждивец, разтроши го и го натъпка в почернялата чашка на лулата.

Отвън грубият дъх на Домашните мечове обкръжаваше друсащия впряг — мъже и жени го бутаха през дълбокия сняг, покрил разкаляния път. Бойните коне се бореха с неудобните яреми и всички спорове отпреди две нощи, когато воловете бяха заклани, за да се нахранят всички, сега се върнаха в ума на Вренек, докато слушаше как Сетил придумва с плачлив глас обидените животни.

— Тя ме нарече дете, когато родих Орфантал — каза Сандалат на Сорка. — Дете да роди дете.

— Все пак. — Блеснаха искри, блъвна дим, издигна се, а след това се отнесе навън между капаците на прозореца.

— Капитан Айвис ме разсъблече.

Сорка се закашля.

— Моля?

Вренек погледна лицето на бебето, сгушено толкова сладко в кожената си завивка. Толкова малко време беше минало, толкова редки бяха случаите, когато майката му предлагаше гръдта си, и въпреки това момиченцето, Корлат, беше наддало двойно — или така поне твърдеше хирургът Прок. Сега Корлат спеше, както обикновено, кръглото й личице черно като мастило, косата й — вече гъста и дълга.

— Беше горещо — продължи Сандалат. — Ръцете му по мен… толкова нежни…

— Милейди, умолявам ви, някоя друга тема.

— Нищо не можеше да се направи. Това трябва да бъде разбрано от всеки заинтересован. Стаята е безопасна, единственото безопасно място на света, горе по стълбите — шляп шляп шляп, вървят босите крака! Нагоре и нагоре до черната врата и месинговата брава, и после вътре! Плъзгаш резето, тичаш до прозореца! Надолу и надолу пада погледът, до всички хора долу, към моста и онази черна черна черна вода!

Корлат се размърда неспокойно и отново се отпусна.

— Лорд Аномандър беше по-храбър тогава — каза Сандалат, по-грубо.

Сорка изсумтя.

— Магията може да лиши от мъжество и най-добрите от тях, милейди. Не вдигна ли азатанаят възпираща ръка? Неправилно укорявате Първия син.

— Горе в кулата, там ще сме в безопасност, където пламъците не могат да стигнат до нас.

Корлат отвори очи, взря се в очите на Вренек и той усети горещина на лицето си. Тези очи, толкова големи, толкова тъмни, толкова вещи, го потресоха, както правеха винаги.

— Милейди, тя е будна. Няма ли да я вземете?

Погледът на Сандалат помръкна.

— Още не е готова.

— Милейди?

— Да вземе меч в ръка. Да се закълне да го брани. Моя син, единствения ми син. Аз я оковавам, с вериги, които не могат никога да бъдат счупени. Никога.

Яростта в погледа й накара Вренек да извърне очи. Сорка запуска нови облачета дим и един капризен полъх ги отпрати към Вренек.

Главата му се замая и щом очите на Корлат се скриха зад булата дим, той видя как тя изведнъж се усмихна.

 

 

Домакинският персонал и отрядът Домашни мечове оформяха жалка и опърпана свита на Сина на Тъмата и неговия спътник на юг по пътя за Карканас. Капитан Айвис се бореше с усещането за срам, сякаш личните неща, негови и на родствениците му, внезапно и жестоко бяха измъкнати на светло. Самотният впряг и пътниците в него, следван от два прибрани по пътя фургона, натоварени с храна и лагерно оборудване, му приличаха на бежански керван. Конете се напъваха със сетни сили, Домашните мечове ругаеха и се препъваха, докато бутаха колите през мокрия сняг и вече кал, а гласовете говореха — когато изобщо говореха — с груби думи, горчиви и войнствени.

Сред тези гадни настроения Айвис усети как неговото рязко спадна, докато продължаваха да се тътрят в усилващия се сумрак. Прегръдката на огъня се задържа като зной под кожата му, ужасяващо изкусителна, плашеща със силата си. „Тя беше азатанай, каза Каладън Бруд. Негова родственичка, сестра и майка на Бягащите псета. Олар Етил. Какво ми направи?“

Погледна напред и присви очи към гърбовете на лорд Аномандър и грамадния му приятел. Говореха, но твърде тихо, та вятърът да донесе гласовете им до него. „Милорд, залети сме с чужденци и тези надигащи се води са студени. Гражданската покана се оказва покана за тях и вече сме заразени от користните домогвания на външни. Отнасят се към нас с презрение, рушат онова, на което имаме основания да държим, за да наложат след това себе си и своето. Докато тяхната миризма се наложи. Докато всяко наше желание добие грешен вкус, развалено в горещината.

Бих те изплюл, Олар Етил. И теб, Каладън Бруд. Бих искал да се върна в миналото и да предотвратя идването на Т’рис и нейните отровни дарове. Никой от вас не е добре дошъл. И всички вие, богове на горите, на потоците и скалите, на дърво и небе, махайте се от нас!

Няма да позволя да сочим с пръсти другаде за престъпленията, които вършим тук. И все пак ще се случи. Сигурен съм в това. Лицето на вината никога не е нашето.“

— Капитане.

Беше Портален сержант Ялад, загърнат в опърлено наметало, с лице обгорено от стари пламъци.

— Какво?

Младият мъж извърна очи.

— Сър. Вие… вие мислите ли, че са мъртви?

Айвис не каза нищо.

Ялад се покашля и продължи:

— Домашните мечове се боят от… отмъщение.

— Няма да се върнат — отсече Айвис. — А дори и да се върнат, Каладън Бруд беше този, който ги нападна, не ти, не аз. Дори там, какъв избор имаше който и да било от нас? Щяха да избият всички ни. — Но още докато го казваше, си спомни за тайното си желание отпреди месеци — да види крепостта изгоряла, с двете дъщери вътре.

„Бездната да ме вземе, сигурно е докоснала душата ми много преди онази нощ. Огънят й, пламнал неусетно за мен, тлееше и е подклаждал най-лошото в мен.

Всички ли сме били манипулирани? Цялата тази гражданска война? Може би наистина вината е някъде другаде.“

— Сър, имах предвид отмъщение от лорд Драконъс.

Айвис се сепна. Намръщи се.

— Нищо срещу теб или тях, Ялад. Разбери го ясно. Аз ще се изправя сам пред лорд Драконъс. Аз ще поема отговорността за случилото се.

— С цялото ми уважение, сър, но не съм съгласен с това. Никой от нас не е.

— Значи сте глупаци.

— Сър, какво се е случило с лейди Сандалат?

— Беше… прекършена.

— Но… другото нещо? Детето…

Айвис поклати глава.

— Спри. Няма да говоря за това.

Ялад кимна и изостана няколко крачки, оставяйки Айвис отново сам с мислите му, което се оказа нежелано връщане. „Детето не заслужава осъждане. От всички неща, раждането трябва да се смята за най-невинното. Няма виновност в зачеването, нищо, което би трябвало да опетни детето. Нито всъщност нещастната му майка.

Ах, Сандалат, ти се превърна в най-онеправдана заложница, съдбата ти е пред нас в укор на обещанията ни да те защитим. Вината е моя, когато застанах на мястото на лорд Драконъс и толкова пъти те провалих.

И ето, че идва магията, с пениса на насилник, с грубата настойчивост, отхвърляща всякаква милост. Короновай нуждата в пищното й одеяние и блясъка на облекчаването, и цялата сила, която тя възвестява с плача на едно нежелано дете.

Кой дух, освободен от веригите си, докато пламъците се издигаха, те положи върху каменния под? Каладън Бруд мълчи. Но нещо свирепо и яростно гори в този азатанай. Бих искал да видя лицето му. Бих искал да науча името му.“

Сполетялото Сандалат в Крепостта на Драконите беше много по-жестока прегръдка от онази, която Олар Етил беше дала на Айвис. Той знаеше със сигурност, че огненият дух, богинята на Бягащите псета, не бе приела за себе си действена роля в съдбата на Сандалат. И все пак… „Усетих ликуването й. И когато превърна болката в мъст, говореше за престъпления, които не можех да откроя — може би дори престъплението на съдбата на Сандалат. Имаше нещо старо във всичко това, нещо пълно с древни рани и минали предателства.

Всички ние бяхме жестоко използвани.“

И тъй, с гнетяща неумолимост, мислите му се върнаха към онова усещане за безпомощност и погледът му отново се впи в широкия гръб на Каладън Бруд. „Глупави азатанаи. Играете си с нас и ние усещаме презрението ви. Но в деня, в който ни дойде до гуша от мъчението ви, ще познаете яростта на тайстите. Както джеларканите и форулканите.

Лорд Аномандър, не позволявайте на тези глупци да ви съблазнят.“

Вече бяха в тъмнина, погълнати от влиянието на Майка Тъма. Сляпа като безразличие беше тази странна вяра. Смътното, ефирно синкаво сияние на снега очертаваше призрачна пътека, приканваща ги в последната ивица гора преди околностите на Мъдрия град. Два, може би три дни до северната порта.

Ялад се върна.

— Сър, съгледвачите ни по фланговете докладват за птици.

— Птици?

— Много, много птици.

— Разстояние?

— Може би една трета левга, сър. Казват също, че в снега под дърветата има следи от преминаване на хора.

— В коя посока?

— Във всички посоки, сър.

— Вземи едно отделение и отбий встрани. Ще говоря с лорд Аномандър и ще дойда при вас.

Ялад кимна и се отдалечи. Айвис забърза напред.

— Милорд.

Аномандър и Каладън спряха и се обърнаха.

— Имало е убийство, лорд Аномандър — каза Айвис. — На изток, на една трета левга.

— Искаш да разследваш?

— Да, милорд.

— Ще дойда с теб.

Айвис се поколеба, после погледна назад към впряга.

— Нареди на останалите Домашни мечове да приготвят лагер, капитане — каза Аномандър, разгърна наметалото си и намести оръжейния си колан. — Защитен периметър и постове.

— Да, сър.

— Възможно е части на Легиона да събират храна, или може би гонят още Отрицатели — каза Аномандър и изгледа намръщено овъглените от пожар дървета от източната страна на пътя. Поколеба се, после се обърна към азатаная. — Бих предпочел да останеш тук, Висши зидарю.

— Както желаеш — отвърна с пръхтене Каладън. — Но кръвта по земята е замръзнала, а от телата, които ще намерите, нито едно не е останало живо.

— От колко време? — попита Аномандър.

— Дни вероятно.

— Наблюдавани ли сме?

— Интересен въпрос. Непосредствено не — никой не наблюдава от ония дървета.

— А иначе?

— Първи сине, ако усещаме немигащ поглед, отправен към нас във всеки от моментите ни, от началото до края, какво тогава бихме могли да променим?

Аномандър се намръщи.

— Най-добре ще е да имаме предвид такава публика, все едно дали съществува, или не.

— Защо?

— Твърдя, че такова наблюдение наистина съществува, нетрепващо и отвъд механизмите на заблудата, и че в усилието си да се преструваме ние му отдаваме уважение.

— И що за наблюдател би могло да е това?

— Самата история, Висши зидарю.

— Назоваваш един безразличен арбитър, подложен на злосторство по пътя му.

Аномандър не отвърна. Махна на Айвис и каза:

— Да вървим, капитане.

Тръгнаха към Ялад и чакащото отделение. Бойците бяха извадили оръжията си. В сумрака Айвис трудно можеше да различи лицата им.

— Сержант. Останете тук и се погрижете за лагера. Азатанаят предполага, че не сме в опасност, но все пак искам да сте бдителни. Постове и периметър.

— Слушам, сър. — Ялад махна на един Домашен меч да излезе пред строя. — Газан беше съгледвачът, който забеляза птиците, сър.

— Добри очи в тази вечна тъмнина — похвали Айвис младежа.

— Чух ги първо, сър. Но е странно как летят, без да се съобразяват с нощта.

— Имаш предвид, че се държат все едно, че е ден? — каза лорд Аномандър.

— Както е всъщност, милорд. Късен следобед.

— Може би Майка Тъма е благословила целия живот в своето царство с този съмнителен дар — подхвърли Айвис.

Газан ги поведе към гората.

„Очи, вперени в нас, наречени история или другояче, все пак могат да накарат кожата на човек да настръхне.“

— Милорд.

— Казвай, капитане. Виждам тревогата ти.

— Тези азатанаи сред нас… безпокоят ме.

— Моето подозрение, Айвис — заговори тихо Аномандър, — е, че винаги са били между нас. Невидими повечето пъти. Но в машинациите им сме подмятани и обръщани като заслепени глупци.

Тази идея потресе Айвис. Той се почеса по брадата, напипа ледени кристали под ноктите на пръстите си и плю на земята.

— Ще ми се да им го върнем, милорд, ако това, което казвате, е вярно.

— Е, ти ще им го върнеш, така или иначе — отвърна Аномандър с лека насмешка.

— Крепостта на господаря ми е в развалини — изръмжа Айвис. — Древно здание и наследствен дом, рухнал за една нощ. Нямаше ли друг начин да се справим с дъщерите? Огън и дим, събарянето на стени и такъв ураган от магия, че ми призлява от страх за бъдещето.

Аномандър въздъхна.

— Точно така, Айвис. Но не го ли провокирах аз? Вината е моя, капитане, и ще го заявя ясно на господаря ти.

— Пренебрегнахте заплахата, която представляваха Енви и Спайт.

— Както щеше да ни накара да направим всяка трезва преценка, Айвис. Каквато и да бе силата им, умовете им си останаха детски. Магията всъщност е придала нокти на импулсите им, урок, в който всички сме длъжни да се вслушаме, предвид детето у всеки от нас. Но честно казано, приятелю, очаквах обезсилване, смаляване на заплахата по по-цивилизован начин от това, което видяхме. — Поклати глава. — Беше жестока нощ и шокът от нея все още отеква.

— Магията, милорд, е лишена от всякаква изтънченост.

— Като всяка сила, владяна без задръжка. И тук, Айвис, ти забиваш ножа си право в сърцето на страха ми. Презирам използването на юмрук, когато милувка би послужила по-добре.

— Азатанаите го виждат другояче, милорд.

— Така изглежда. И все пак Т’рис само докосна, а виждаш сега последствията.

— Имаше дух, милорд, в огъня…

— Бруд ми каза за нея, да. Олар Етил, господарка на Бягащите псета.

— Азатанай.

— Да, азатанай.

— Тя предложи екстаза на унищожението, милорд.

— Като всяко същество от пламъци.

— И страст — добави Айвис. — Говорите за милувки, но ви казвам, вече живея с проклятието на една такава милувка.

Излязоха на поляна. Тихият грак на гарвани се спускаше от голите клони отвсякъде, а по разровения замръзнал сняг между тъмни купчини подскачаха тъмни петна. Студеният въздух вонеше на изпражнения.

Спряха в края на поляната и загледаха десетките трупове, почти всички разсъблечени до голо, замръзналата им плът почерняла, раните и зейналите по телата дупки накълвани и лъснали от скреж.

— Кожата им подвежда — каза Айвис. — Тези мъртъвци са лиосани.

— Бягащи лиосани, сър — добави Газан. — Ударени отзад, докато са бягали. Брадви и копия, и стрели.

— Отрицателите — промърмори някой от отделението. — Намерили са зъбите си.

— Или монасите най-сетне са се притекли на помощ на стадото си — каза Айвис. — И все пак… стрели. Нищо благородно в това.

Аномандър издиша на съсък облак пара, който се понесе като призрак над поляната.

— А благородниците, на които Легионът е верен, благородниците, избиващи селяни в горите, капитане?

— Престъпление, искащо…

— Престъпление ли? Така ли да разделим кръвта на ръцете си? Едната страна справедлива, другата — престъпна? Защо не вземем нож, с който да разграничим, и да срежем до причината с уверено око? Но ви казвам: няма да се позволи на неканения взор на историята да се отвърне, не и с думи на оправдание или с цинични увъртания. Запомнете това, което виждате тук, капитане, и се откажете от всякакви извинения. Един живот, защитаващ себе си, има право на всякакво средство, било то зъби или нокти, или стрели.

— Значи зверството ще бъде посрещнато със зверство ли, милорд? Колко бързо е пропадането ни до дивака!

Аномандър махна пренебрежително с ръка.

— По-добре погледнете с ясно око тази истина, сър, и вижте пропадането такова, каквото е. — Обърна се към Айвис, очите му пламтяха. — Ние познаваме войната пряко, и двамата. В убиването и касапницата дивачеството беше любовницата ни, стъпка след стъпка в неумолимото ни настъпление. Отричаш ли го?

— Каузата беше справедлива…

— Това задържа ли ръката ти, поне веднъж?

— Защо да я задържи, милорд?

— Наистина, защо ли? — Обърна се отново към труповете. — Защо ли, когато справедливостта служи на дивака? Защо, когато каузата оправдава престъплението? Оправдава? Освобождава по-скоро. Чудя се дали издигането на жреци сред нас не беше с единствената цел да благославят убийствата, които бихме извършили. Жреци, крале, пълководци, благородници. И, разбира се, офицери, и железният юмрук зад гърба им. — Обърна се рязко. — Тъй че благослови това поле. В отсъствието на жреци можем да оставим боговете вън от него. Благослови го такова, каквото е, Айвис, в един свят, където убиването не е престъпление.

Потресен, Айвис отстъпи назад.

— Милорд, давате повод за отчаяние.

— Аз го давам? В името на Бездната, Айвис. Аз само изваях думи, които да назоват онова, което предпочитаме да не назовем. Ако вестоносецът носи отчайваща новина, той ли е причината за нея?

И тръгна обратно към лагера им на пътя. Айвис махна на отделението си да го последва, изчака ги да се изнижат мълчаливо покрай него и след като погледът му се задържа за сетен път над поляната и за миг върху птиците, чакащи по дърветата, тръгна последен.

„Прекрачили сме различията. Той го каза. Поляната зад мен заявява същото. И ако в тези съсипани гори една богиня бавно се смъква върху ложе от колове, за това престъпление дори историята е сляпа.“

 

 

Заблуда е да си въобразиш, че една гора е пълна с толкова плячка, че да държи корема ти пълен. Дори ако няма вълци и рисове, които да смаляват броя им, сърните и лосовете може да измрат от глад през зимата.

Шаренас Анкаду вече разбираше целта зад сезонните ловни кампании на Отрицателите. Провизии трябваше да се събират, ями да се копаят, месо да се опуши или осоли, за да бъде заровено в ямите. В такъв свят, подчинен на сезоните, всяко отделно семейство се бореше за оцеляване и доколкото съществуваше съгласие между всички в него, това съгласие беше крехко и напрегнато.

Стоновете и спазмите на празния стомах не се утоляват от възгледи за благородство и достойнство. Оголването на суровата нужда не предлага нищо гордо. И все пак, спомни си тя с горчивина, често беше казвала, с някаква съзерцателна носталгия, за копнежа си за едни по-прости времена, когато чистотата е означавала пръсти, притиснати дълбоко в пръстта, или жестока гонитба на бягащ дивеч, сякаш самата й кръв таеше спомен за предишни животи, всеки от които — образец на добродетел.

Но времето играеше номера с такива неща. Благородното лице с оцапаната му с червено уста, разранените длани с пръстта под начупените и нащърбени нокти, протритите кожи и опърпаните ризи, и мрачният строг поглед, толкова често бъркан с достойнство, не бяха от миналото, а съществуваха в крак с нея — между тези горски обитатели и отхвърлените в техните пещери в хълмовете.

Избиването им беше почти неизмеримо престъпление.

„Любими Кагамандра, вече разбирам смисъла на безсъвестното. Никакво побеляване на кожата не може да пречисти това, което сме направили тук.

И виж в какво сме ги превърнали сега, нашите страдащи ближни от леса. Щом благородството се скри в траурните им покривала, то времето за скръб е отминало.“

Движеше се между трупове. Виждаше лица, които разпознаваше, макар смъртта да отнемаше повечето от онова, което помнеше от тях. Повечето стрели бяха изтръгнати от раните, които бяха направили, макар тук-там да бе оставена счупена дръжка, захвърлена настрана, след като върхът на стрелата беше прибран. Отвъд падналите войници имаше други, догонени в бяг. Проправените от паническото им бягство пътеки се виждаха съвсем ясно.

Отрядът на Халид Бахан, привлечен тук от самата Шаренас.

„Тук има урок, моя любов, но урок, който няма да посмея да оглася. Все едно, по-добре извърни очи настрани, докато се превръщам в поредния гарван сред техния пир. Клъвване с железния клюн, малко плът, за да притъпи спазмите. А по клоните лъскави черни очи гледат замислено новия си съперник.“

Чу някакъв звук и се обърна.

Бяха се приближили тихо и стояха на по-малко от двайсет крачки от нея. Непознати. Шаренас ги изгледа.

Ха, изобщо не бяха непознати.

— Грип Галас — каза тя и гласът й излезе дрезгав след толкова мълчание. — Бракът втръсна, така ли? Жената до теб е достатъчно мила на вид, но тя вместо Хиш Тула? Старостта ти е взела зрението заедно с ума.

— Шаренас Анкаду?

— Защо се съмняваш кой стои пред теб? Не посетих ли зимното ви гнездо? Не се ли свивах разтреперана под кожите в онази незатоплена килия, която наричате гостна стая?

Жената се намръщи.

— Щом се запалеше огънят, се стопляше достатъчно бързо.

Шаренас присви очи към нея.

— А, да. Ти значи. — Махна с ножа към телата наоколо. — Търсите стари приятели може би?

— И да е така, по съвсем различна причина от твоята, изглежда — каза Грип Галас.

— Гората е недружелюбна.

— И вярвам, че е недружелюбна от доста време, Шаренас Анкаду.

— Аз съм дезертьор. Убиец на мои другари офицери и немалко от тези войници и съгледвачи. Те ме преследваха.

— Това беше битка, не засада — каза жената.

— Вдовци, без нищо да губят, но вкусът на кръв на езика изкушава към повторен удар.

— За тях или за теб?

Шаренас се усмихна.

— Пелк. От персонала на Урусандер някога. Не беше от словоохотливите.

— Пращането на войници на бой не иска много говорене, както добре знаете, капитане.

— Беше обучаващ офицер. Учител по оръжия.

— Правех каквото трябваше да се прави, за да се получи армия, капитане. — Пелк се приближи и погледът й обходи замръзналите сгърчени тела в снега. — Правех сираци от всички вас, а след това ви показвах циците на единствената останала кучка, а нейното име е Война.

Думите смразиха Шаренас — първото й истинско усещане за студ, сякаш от седмици вече.

— Не съм решила за вас двамата, тъй че не се приближавай повече, Пелк. Предупреждавам те, вече съм магьосница.

— Пиклива — сряза я Пелк. — Изглеждаш примряла от глад. Мръсна си и вониш.

— Тези тук — каза Грип Галас. — Те те преследваха? Чия част?

— Халид Бахан. Ако не е умрял, трябва да умре. — Шаренас помълча, после добави: — Щях да съм ги изклала всички в проклетите им палатки, но стигнах до Естала и некадърния й съпруг. И Серап Исгин. Преди да ми свърши времето.

— И кой ти възложи тази задача, капитане?

Шаренас изгледа мрачното лице на Пелк, озадачена от въпроса й.

— Урусандер.

— По негова заповед?

— Поради пълната му безполезност.

— А тези?

— Отрицатели, Пелк. Това поне трябва да е очевидно. — Усмихна се, по-точно се озъби на Грип Галас. — Скъпоценните войници на Легиона, толкова чудесно обучени и наточени от Старши по оръжията Пелк тук, избити като животни.

— Имаме храна, капитане — каза Грип Галас.

— И аз имам.

— Тогава изборът е твой — каза той. — Пируваш тук или се връщаш към цивилизацията.

Смехът й изби в кикот и тя разпери ръце да обхване бойното поле.

— Да! Тази цивилизация! Съблечете ме, изкъпете ме, облечете ме и се погрижете за токите на колана и каишките на бронята ми, и какво, мога да тръгна в крак с вас. Не сирак повече, така ли, Пелк?

— По-добре онова, отколкото това, капитане. Или вече ти е харесало тайсткото?

— А на вас? О, знам, моето престъпление тук е липсата на изтънченост. Не, вземете си издутите си кореми и ме оставете на мира, и двамата. Не ме интересува що за мисия ви е домъкнала в тази гора, а и Отрицателите няма да си правят труда да питат. Изчакайте поздрава на стрелите им, но си спестете стъписаните погледи за тях, не за мен.

Наведе се и отряза голямо парче замръзнало месо от бедрото на една жена.

От дърветата гарваните заграчиха гневно.

Грип Галас махна с ръка и поведе Пелк наляво, на запад. Пътят в онази посока не беше далеко. Може би смятаха, че е по-безопасно по него.

„Е, моя любов, ще им призная това: не е по-безопасно, но определено е по-цивилизовано в преминаването. Напред-назад по ужасно важни дела. Достатъчно важност, за да отклони полета на една стрела? Ще видим, предполагам. Скъпи мой, достигнала съм такова благородно състояние, че дори достойнството е с вкус на сурово месо.“

Доволна от храната, която държеше в лявата си ръка, тръгна в другата посока.

 

 

— Бъдещето ли видяхме, Пелк? — въздъхна Грип.

— Тук има урок — отвърна тя. Вървяха сред почернелите стволове на дърветата.

— И той е?

— Лицето на бъдещето, сър, не е по-различно от лицето на миналото. Дивачеството е нокти, впити в собствената ти опашка, и измъкване няма. Обкръжени сме, без изход.

— Цивилизацията, разбира се, може да ни предложи нещо повече.

Тя поклати глава.

— Мирът е поет дъх; войната — ревът на издишването му.

— Хрумна ми нещо — каза Грип Галас след няколко скърцащи стъпки в снега. — Може би дори Андарист няма да се задържи дълго в изолацията си.

Тя като че ли помисли над това, преди да каже:

— Ние търсим брат му, сър, и ще го подканим да се върне с нас до имението. Подозирате, че Андарист няма да е там?

— Просто… чувство.

Пелк отново помълча десетина крачки.

— А къде тогава да насочим лорд Аномандър?

— По течението може би.

— И къде ще ни отнесе този порой?

Грип Галас въздъхна.

— Към Карканас. И бойно поле.

Беше се съвсем стъмнило, когато наближиха пътя и видяха светлина от огън. Грип Галас вдигна ръка над очите си и огледа далечния лагер.

— Карета и фургони — каза Пелк. — Много войници.

— Домашни мечове според мен — отвърна Грип.

Продължиха. Още десетина крачки и пред тях се надигнаха две фигури, насочили копия.

— Само двамата сме — каза Грип. — Униформата ви е Дракони… с вас ли е капитан Айвис?

Двамата Домашни мечове се оказаха жени. Едната каза:

— Не приличате на Отрицатели. Кои и какви сте?

— Аз съм Грип Галас, а с мен е порталният сержант на дом Тула Пелк. Познавам капитана ви…

— И аз те познавам — каза другата жена, наведе копието си и се приближи. — Бих се при Фант.

Грип кимна и пристъпи напред.

Придружени от Домашния меч, която се беше била при Фант, отидоха в лагера от двете страни на пътя. За Грип беше ясно, че целият отряд Домашни мечове на Драконите е тук, което значеше, че крепостта е изоставена, а провизиите във фургоните, както и каретата с тях, издаваха, че домакинството е тръгнало с войниците. Изводите от това го притесниха.

— Сър. — Пелк посочи фигурите до един от огньовете. — Търсенето приключи.

И ето че Грип Галас видя стария си господар в компанията на капитан Айвис и една грамадна плещеста фигура, загърната в кожи. Светлината на огъня играеше по тримата игра на бляскащ метал и лъскава кожа. Някъде откъм впряга на каретата се чу плач на бебе.

Очите на лорд Аномандър се впиха в Грип, щом той се приближи.

— Грип? Защо си тук?

— Милорд. Търсех ви.

Намръщен, Аномандър погледна може би Айвис, а може би другия мъж — Грип не можеше да е сигурен кого точно, — а след това излезе от светлия кръг.

— Ела с мен, приятелю.

Отдалечиха се от огъня, а Пелк пристъпи напред, за да поздрави капитан Айвис.

— Усещам, че топлината по мен вече угасва — каза Аномандър. — Тъй че на юг, по пътя. Отвъд тази цивилизована черупка може би ще намерим познатите звезди над нас. Достатъчно, за да ми спомнят отдавна отминали нощи.

— Милорд, простете ми…

— Да — прекъсна го рязко Аномандър, — опрощението се бута напред, настоява за милост, както винаги. Не си със съпругата си. Не си се отдръпнал в онова убежище на любов, така добре оградено с високи стени и пазещо от всички несгоди.

— Добре се бяхме оттеглили, милорд, подсигурени за зимата и спокойни. Но изолацията ни не се оказа пълна. Пратеници от лорд Урусандер. Собственият ви капитан Келарас. И, милорд, още един.

— И кой от тези те прати при мен, тъй нехаен за минали дарове?

— Келарас, милорд, в отчаянието си, дойде с вест от Карканас. Капитан Шаренас Анкаду също, с предупреждения за предстоящия поход на Легиона. А другият… — Грип се поколеба. — Милорд, Андарист дойде при нас, да потърси самотата на затънтеното ни имение.

Аномандър не каза нищо.

Вървяха по замръзналата лапавица на пътя. Светлините от лагерните огньове вече бяха далече зад тях.

След малко Грип заговори отново:

— Вашият брат, Силхас, изпрати Празек и Датенар до легиона Хуст, в помощ на Галар Барас, макар да съм сигурен, че командир Торас Редоун накрая ще отстъпи и ще поеме командването навреме за похода на Легиона към Карканас. Тъй или иначе, можем да предположим, че вече са започнали този поход. Вашите Домашни мечове ви чакат в Цитаделата.

Аномандър вдигна ръка да го прекъсне.

— Достатъчно добре съм осведомен за проблемите, засягащи Карканас.

— За Празек и Датенар лорд Силхас има ли благословията ви, милорд.

— Брат ми решава сам. В мое отсъствие той е свободен да преценява какво е необходимо да се направи.

— А Андарист? Милорд, знаехте ли, че той ни е намерил?

— Не конкретно, Грип, но пък кой го взе в прегръдката си в най-мрачния му момент? Хиш Тула… ах, Грип Галас, какво си направил, защо я остави?

— Вие сте нужен, милорд. Освен ако не сте решили да позволите Урусандер да завземе Карканас без съпротива.

— Оръжието ми е отказано, Грип. От самата Майка Тъма.

— Милорд? Значи ще се предадете?

Стъпките на Аномандър се забавиха и той вдигна глава и огледа звездната шир.

— Капитан Айвис ме моли да поема командването на неговите Домашни мечове. Неговият лорд е по-зле и от призрак, но сянката му, изглежда, терзае всеки от нас. Триумфът на Урусандер ще доведе до свалянето на Драконъс, може би дори ще бъде пратен в изгнание. Най-малкото — самоналожено изгнание.

— Искате да върнете Айвис на господаря му ли, милорд? И крепостта Дракони да бъде напълно изоставена?

— Драконъс е приятел — отвърна Аномандър.

— Жена ми се страхува от неговата преданост.

— Страхува се от измяната на благородните си родственици.

— Точно така, милорд.

— Кажи ми, Грип Галас, как мислиш? В случай че го помоля, дали лорд Драконъс би задържал силите си в резерва?

Грип Галас погледна на юг по пътя. Имаше скреж в самия въздух, блещукаше като сипещата се прах на разбити звезди. В тази нощ, както беше студено сега, лесно можеше да си представи как небето се пропуква с грохот, как мракът се спуска, буря, която да завладее света.

— Не бих уязвил гордостта на този мъж.

Аномандър мълчеше, все така загледан към звездите.

Грип Галас се покашля.

— Милорд, как знаете за Карканас? Освен ако наскоро не сте се връщали там…

— Висшият зидар познава трепета на замръзналата земя под краката ни. По-важното, близък е с Гризин Фарл. Тези азатанаи вървят по собствените си пътища на магията, изглежда. Все едно, всеки въпрос, който помисля да задам, веднага получава отговор.

— И все пак… не този, който засяга Андарист?

Аномандър се намръщи.

— Въпрос, който предпочетох да не задам.

„Но… защо?“

— Грип Галас, твоето отхвърляне на дара ми разбива сърцето ми. Но дори в това, как не мога да видя наранената си гордост? Лицата на приятел и на враг, изглежда, ни предлагат огледало на нашето собствено, всяко в своето време, всяко в своето място. Не трябва ли да признаем тези подобия и така да намерим смирение срещу своята праведност? Колко войни трябва да водим, преди изобщо да извадим оръжие? Отговорът, мисля си сега, е безброй.

— Майка Тъма няма да иска да види любовника си откъснат от прегръдката й, милорд.

— Не бих го и помислил, Грип Галас.

— Тогава ще се опълчим ли на Урусандер?

— Грип Галас, къде е съпругата ти?

— В западната си крепост, милорд, където събира благородниците. Кълне се, че те ще застанат с вас. И с легиона Хуст…

— Не вярвай много на Хуст — каза Аномандър. — Каторжниците нямат причина за лоялност. Да бях сред тях, щях да съм готов с проклятие за мига на нуждата ни и за всеки вой на моя меч щях да покажа упорство, докато самото желязо се пръсне. Не, стари приятелю, ако те ще имат своя миг, сплотени в целостта си, той ще гори с такъв отказ, че ще разкъса душите ни.

— Тогава, милорд, очаква ни гибелна битка.

Стояха смълчани. Звездите гледаха немигащи отгоре.

— Крепостта Дракони е една изгоряла развалина — каза Аномандър. — Унищожена от магия, по моя подкана. Грип, тази новооткрита магия докоснала ли те е?

— Не, милорд, и съм благодарен за това.

— Боя се, че трябва някой ден да я потърся и да си я присвоя. Пореден щит, поредна броня.

— Но още не.

Аномандър сви рамене.

— Нито склонност, нито наклонност ме намират, уви.

— Човек би помислил, милорд, че като благослов, подобаващ за Първия син на Тъмата, малко магическа сила би била задължителна.

— Когато титлата се оказва по-малко дар, отколкото проклятие, напълно съм облекчен, че нищо не я съпътства.

— Как ще й се противопоставим? На бойното поле, когато Хун Раал развихри магическите си изкуства?

Аномандър го погледна.

— Придружава ме азатанай. С една-единствена цел, обвързан с клетва. Все още не е възнаградил нито мен, нито търпението ми.

Подозрение прониза Грип Галас и той се намръщи.

— Какво сполетя крепостта Дракони?

Аномандър си пое дъх, все едно да отговори, но погледът му отново се върна към звездите и той въздъхна, дълго и уморено.

— Значи вече наистина ще се наложи да помоля Висшия зидар да поеме поредното бреме на плещите си. Той всъщност ме предупреди: магията му никак не е деликатна, бъде ли развихрена в пълна ярост.

— Само по тази причина, милорд, се радвам, че не знам нищо за тези неща.

— Сдържаност смекчава азатаная, и с основание, както казваш. Но го придумах и видях силата му пробудена. — Помълча, после продължи: — Ако такова нещо е достъпно за Хун Раал, боя се, че при срещата на двете ни армии ще паднем покосени като жито от сърп.

— И все пак азатанаят е избрал да застане на вашата страна, милорд. Обвързан с клетва, казахте.

— Предлага ми край на тази гражданска война.

— С благоразумни думи ли, милорд, или с преднамерено унищожение?

— Мисля, че още не е решил.

Нощният мраз вече бе стигнал до костите на Грип. Той потръпна и придърпа наметалото около раменете си.

— Дръжте го в обхвата на меча си тогава.

— Грип Галас, ти няма да участваш в тази битка.

— Милорд…

— Трябва ли да ти заповядам отново?

— Жена ми ще е там, начело на Домашните си мечове.

— Разубеди я.

Объркан, Грип замълча.

— Чичо й е чудесен командир — каза Аномандър. — Отведи я, Грип. Оттеглете се и двамата.

— Тя никога няма да ви прости — прошепна Грип. „И аз също.“ След като Аномандър не каза нищо, Грип се наруга наум. „Разбира се, че той знае това. И приема сделката, за да ни опази живи.“

Без да кажат нищо повече, тръгнаха обратно към лагера.

 

 

Азатанаят стана и се отдалечи, може би отиваше да спи. Пелк погледна Айвис, после се наведе и протегна ръце към огъня.

— Избра да не се върнеш в Легиона — подхвърли Айвис.

— Така излиза — отвърна тя.

— Спести си погрома срещу Отрицателите.

— Да.

— Отрицателите са започнали да отвръщат.

Тя само кимна.

— Пелк?

— Свърши се, Айвис. Беше чудесно време, със злочестина отвсякъде, а нашият личен остров ни даде убежище. Но бурите отмитат пясъка. Както нашата блажена идилия. Не съжалявам.

— Аз съжалявам — каза тихо той. — Затова, че обърнах гръб. Че бях толкова глупав да помисля, че това не означава много. Време далече от боя и лудостта. Онези проклети форулкани, които все дърдореха за справедливост, докато кръвта им изтичаше на земята. Когато те оставих, оставих нещо зад себе си. — Замълча. — Когато се върнах да го потърся… — Поклати глава. — Загуба, която никога няма да се възстанови, никога няма да се поправи.

Пелк го изгледа.

— Разбито сърце, Айвис. Може да се изцери, но белегът остава и това, което най-много ти липсва, е как е било преди да се разбие, когато сърцето е било цяло. Тъй че да, не можеш да го върнеш.

— Тогава ти замина и едва не умря.

— Бях непредпазлива. Наранените го правят понякога.

Айвис покри лицето си с ръце.

Тя помисли да посегне към него, просто допир, да отпусне леко ръката си на рамото му. Но само доближи ръцете си към мигащите пламъци и силната топлина.

— По-добре забрави всичко това. Отдавна беше. Ти не беше единственият глупак, знаеш го.

Той я погледна със зачервени очи.

— А сега?

— Намерила съм друг.

— Аха.

— Келарас.

— Да… Добър човек. Доблестен.

— Ти?

— Не. Никоя. Е… не. Винаги съм търсил по-високо от положението си. Моят личен танц с неизбежното разочарование. Някоя, която е недостижима, която остава завинаги чиста, неопетнена.

Тя го изгледа строго.

— Ти си тъп шибан глупак, Айвис.

Той се сепна, все едно го беше зашлевила.

Пелк продължи:

— Накрая се озовах на служба при лейди Хиш Тула. Видях я как се пресегна надолу към Грип Галас, ако трябва да мислиш за това така. Родословия, ранг и положение, и какво ли не. Всичко това са глупости. Намираш човек, който пълни сърцето ти, запълва всички пукнатини и спира всяко кървене, в Бездната да върви положението, Айвис. Но виж, разбирам те много добре. Това е оправданието ти да не правиш нищо.

— Не мога. Тя е заложница, оставена под опеката ми.

— За колко още? Или, ако не можеш да чакаш, можеш да се оттеглиш от пълномощията си с дом Дракони.

Той я погледна с тъжните си очи.

Тя сви рамене, бръкна в пътната си торба и извади бутилка.

— Междувременно, стари мой любовнико, да пием против нощта и да си спомним други нощи, отпреди много време, когато нямахме нищо и имахме всичко, когато разбирахме всичко и не разбирахме едно шибано нещо. Да пием, Айвис, за потъналите острови на младостта ни.

Той й отвърна с гримаса, а след това посегна за бутилката. Устата му се изкриви в горчива усмивка.

— Виждам, мержелеещи се пред нас, плитчините на отминали съжаления.

— Аз не. Не съжалявам за нищо. Нито дори че не умрях.

— Толкова лошо ли те нараних?

— Толкова, колкото аз теб, обзалагам се, макар че едва сега го разбирам.

— Мислеше, че съм безразличен?

— Мислех, че си мъж.

— Аз… О, Бездната да ме вземе, Пелк.

— Пий.

Той вдигна бутилката.

— За глупаците.

Тя го погледна, после взе бутилката и също я надигна.

— За всички глупаци, които са се почувствали все едно, че умират, но не са умрели.

Видя как усмивката му се преобрази, видя любовта, все още жива в нея, и за първи път от десетилетия се почувства в мир. „Точно както казвам винаги: сърцето изобщо не е там, където си мислиш, че е. Но въпреки това умее да чака, когато няма нищо друго освен чакането.“

 

 

— Размишлявал съм — заговори хирург Прок. — За естеството на отхранването. Свързано с новороденото.

Вренек присви очи към мъжа, към ъгловатото му лице, осветено от пламъците на огъня, към хлътналите му изпити страни, и помисли за ваянията, които бе виждал в горите, по стволовете на дървета. Отрицателите имаха навик да правят лица в дърветата, често в края на горите, близо до разчистената земя и засадени поля. Майка му му беше казвала, че било за да плашат чужденците и да ги предупреждават да не изсичат твърде много дървета. Но Вренек никога не се беше плашил от онези образи. И не мислеше, че са предупреждения. Не виждаше в тях нищо друго освен болка.

— Всяка акушерка би го казала съвсем просто — продължи Прок, насочил вниманието си привидно към Сорка: отбягваше да поглежда лейди Сандалат, която държеше повитото си бебе, но без да му обръща никакво внимание — беше впила очи в пламъците. — Майчиното мляко над всичко друго, разбира се. И гушкане, и ласки. Децата, които не ги гушкат, се съсухрят духом и често умират. Или по-късно в живота изпитват необлекчими нужди, като жажда, която не може да се утоли.

— Аз я гушкам — каза Вренек. — И я галя по косата.

Прок кимна.

— Но майчиното докосване, млади Вренек, е това, което дава най-голямата храна. — Замълча, взе дърва и ги добави в огъня. Разхвърчаха се искри. — Няма ли ги тези естествени неща, какво друго отхранване е възможно за едно новородено? Човек би отговорил: никакво. Да, никакво.

— Гушни я тогава ти, Прок! — сопна се Сандалат. — И няма да намериш гладнишка хилавост в ревовете й!

— Няма нужда, милейди. Очите на един лечител правят първия преглед, още преди да посегне ръка. Тъй че трябва да разбием загадката. Свръхестествени сили има тук…

— Каква изумителна диагноза! — изсумтя Сандалат.

Прок направи гримаса, но продължи:

— Не просто в зачеването — трябва да предположим, след като ни липсват всякакви подробности, — но също така и в самото дете.

— Тя има само едно предназначение — каза Сандалат. — Да защити брат си. Все още не може да го прави. И го знае. Затова бърза да порасте.

— Съмнявам се, че има воля зад…

— Има, Прок. Моята!

— Значи я захранвате с нещо невидимо, милейди?

Лицето на Сандалат сияеше в отразените пламъци. Странна усмивка пробяга по устните й.

— Майка щеше да разбере. Правим ги такива, каквито имаме нужда да са.

— Говорите за думи, поднесени в бъдещи години, милейди.

— Говоря за волята си, сър. Говоря за нуждата като сила, което вие явно не схващате.

— Нуждата… като сила. — Прок се намръщи към пламъците. — Наистина, думите ви ме озадачават. Самото понятие за нужда намеква за слабост, милейди. Къде в нея намирате сила?

— Майка ми ми го отне. Изпрати го в Карканас. Това беше грешно. Грешно беше също така да прати мен в дома Дракони, да ме направи отново заложница.

— В такъв случай бих оспорил стойността на съвета й по въпроси за родителството.

— Ще намеря Орфантал. И ще го направя така, както искам. Никой не може да ме спре. Дори и Корлат.

Разговорът измъчваше душата на Вренек, макар той да не можеше да намери никаква причина за това, което изпитваше. Нещо гореше жарко в лейди Сандалат, но той не беше сигурен дали е любов или нежност. Не беше сигурен дали изобщо е добро нещо.

— Детето расте прекалено бързо — каза Прок. — По неестествен начин. Магия захранва Корлат, крайно тревожно заключение. Тя само първата такава рожба ли е?

— Един демон й даде детето — каза Сорка. — Поставяте начало на неприятна тенденция.

— Милейди — настоя Прок, — животът сам по себе си е бреме. Вашата дъщеря има своите нужди. Братът, който бихте искали тя да защитава, няма да го приеме така. Всъщност вероятно тъкмо той ще защитава Корлат.

— Няма. Той е, който е важен. Когото аз избрах.

— Дадено ли е било на Корлат позволение да избере вас, милейди? Или начина на зачеването? Семето на баща й? Колко тежести трябва да бъде накарана тя да понесе?

— Само една. Тя ще е бранителката на сина ми.

Вренек помисли за каляската, когато държеше бебето и гледаше съвършеното му личице и блестящите му очи. Не бе видял никакви тежести там. „Не, те са онова, което носим всички ние, ако ще заселим нейния свят. Страхът на майка ми от гората, страхът й, че е сама, страхът й, че аз ще умра някъде, без тя изобщо да разбере. Дори страхът й от Джиния и че аз ще се оженя за нея и ще си отидем. Ние носим тези неща. Тези страхове.

И както Сандалат каза, тези страхове са нужди, и заедно имат сила.

Но аз се отвърнах. Направих каквото трябваше да направя. Поех различно бреме. Бремето на разочароването на хора. Нуждите могат да дърпат, но могат и да тласкат.

Ще намеря Орфантал. Ще обясня някои неща. Ще го накарам да обещае да се отвърне от майка си. Далече от нея и право към Корлат. Бъди брат, ще му кажа. По-големият брат. Хвани ръката й и не позволявай на майка ви да ви раздели.

Никога. Да, ще го направя. В Цитаделата. А после ще отида и ще потърся лошите войници. Ще ги убия и после ще се върна у дома, при Джиния. Ще смъкна тежестите на майка ми — не всички, просто онези, за които мога да направя нещо.“

— Всички, изглежда, забравяте — каза Сандалат. — Онзи демон. Той ме избра. Не теб, Сорка, или някоя друга жена. Мен.

Толкова тихи бяха думите на Прок, че само Вренек ги чу:

— Бездната да ме вземе…

 

 

Сукул Анкаду намери Рансепт в едно преддверие близо до слугинския коридор. Беше наредил люспестата си броня, наколенниците, налакътниците и шлема, с все още огънатия му носов предпазител. Оръжията също беше наредил на пода: боздуган, къс меч и кама, която приличаше на шип. Кръгъл щит в стил, неизползван от цяло поколение, и малък щит и малка брадва допълваха снаряжението му.

Беше се навел и оглеждаше токите и каишките. Дъхът му бе шумен и влажен.

Сукул се подпря на стената и го изгледа.

— Изоставяш ме. Кой ще остане? Само Скилд, заради куция му крак, и слугините.

— Скилд ще продължи да те обучава — отвърна Рансепт.

— А ти какво обучение имаше?

— Малко.

— Научавам повече, докато се мотая в краката на хората на събиранията, отколкото съм научила от години уроци със Скилд.

Той помълча малко, докато оглеждаше кожената обвивка на дръжката на боздугана. А после каза:

— Нужен е превъзходен ум, за да приеме цинизма, и нямам предвид превъзходен в добрия смисъл.

— А какво имаш предвид?

— Убеден в собствената си гениалност, зареян над топлия въздух на собствените си уверености, много от които са заблуждаващи.

Сукул изсумтя и отпи от бокала, който вече носеше навсякъде.

— Противникът на това, кастелане, неизменно привежда чувство за реализъм в защита на една цинична външност.

— Цинизмът е гласът на зле прикритото отчаяние, милейди. Реалността, която циникът прикрива, е неговата или нейната собствена. Удобно, не бихте ли казали?

— Повече ми харесваше, когато само мънкаше.

— А аз теб, когато блясъкът на бузите ти беше благодатта на младостта.

— Пак същото, така ли? Кажи ми, онази жена, Секароу, свири ли изобщо на онзи музикален инструмент… как се казваше? Онова илтри?

— За щастие не. — Изправи се бавно и тромаво и се хвана за кръста.

— Настоявах за оставането ти тук, Рансепт. Ти си твърде стар за битка. Но лейди Хиш Тула каза, че ти сам ще си решиш. Не съм съгласна. Тя трябва да реши. Ще говоря пак с нея.

— Бих предпочел да не го правиш — отвърна Рансепт. Вдигна подплатената ризница и се напъха в нея, дишаше хрипливо и шумно.

— Те ще използват магия.

— Така очаквам, да.

— Бронята няма да ти помогне изобщо.

— Вероятно няма.

— И ще умреш.

— Ще се постарая да го избегна, милейди. Не е ли време за уроците ви? Идете и повишете настроението на Скилд поне веднъж.

Тя остави бокала на перваза.

— Онова там трябва да се стегне отзад.

— Повикайте слугиня.

— Не, аз съм тук и аз ще го направя.

Той се наведе, а тя се премести зад широкия му уродлив гръб. Дръпна шнуровете, после внезапно ги пусна и го прегърна.

— Не отивай — помоли го и сълзи бликнаха от очите й.

Той докосна едната й ръка с плах жест.

— Милейди… Сукул, всичко ще е добре. Обещавам.

— Не можеш!

— Ще се върна.

— Не съм дете! Домашните мечове не могат да издържат дълго срещу легиона на Урусандер!

— Имаме Хуст…

— Никой няма Хуст!

— Милейди. Нещо, което не сте открили. Нещо, което, изглежда, никой не е открил.

— Какво?

— Мечовете Хуст. Бронята Хуст. Какъв отговор ще дадат срещу магия?

Бавно, нежно, свали ръцете й, а след това се обърна към нея. Грубите му длани се отпуснаха на раменете й.

Тя го погледна през сълзи.

— Какво… какво имаш предвид?

— Знам само малко за желязото Хуст, милейди, но знам за гнева в тези мечове, а вече, може би, и в броните. Вярвам, че тайстите притежават магия вече от доста време, много по-дълго, отколкото биха повярвали повечето хора. Има нещо стихийно в тези оръжия, в това желязо.

Тя се отдръпна и поклати глава.

— Всичките им законни собственици са мъртви, Рансепт. Сега ги носят престъпници!

— Да. И какво ще произтече от това?

— Вярата ти е неуместна.

Той сви рамене.

— Милейди, отслужил съм си времето в рудниците — престъпник, както казахте.

„Какво?“

Усмивката му беше ужасна за гледане.

— Мислите ли, че това прекършено тяло е същото, в което съм се родил? Бях водещ каменотрошач. Пет години в тунелите.

— Какво си направил?

— Бях крадец.

— Знае ли лейди Хиш Тула за това?

— Разбира се.

— И въпреки това… те е направила кастелан!

— Не веднага. Трябваше да заслужа доверието й, разбира се. Е, доверието на майка й по-точно. Всичко това беше отдавна.

— Не искам да отиваш.

Той кимна.

— Знам.

— А знаеш ли колко много те мразя точно сега?

— Знам.

— Но е обратното на омраза.

— Предполагам, милейди.

— Не давай да те убият.

— Няма. Е, можете ли да затегнете тези шнурове? Но не прекалено силно. Като размахвам боздугана, на мускулите ми им трябва място.

Обърна се отново и се наведе. Тя погледна широкия му гръб, грамадните издутини от странни мускули, толкова неравни, като възли по дървесен ствол.

— Рансепт — попита, щом пристъпи напред, — на колко години беше, когато те вкараха в рудниците?

— На единайсет. Излязох на шестнайсет.

— Водещ каменотрошач… така ли каза? Направили са те такъв на единайсет?

— Не. Трябваше да заслужа и това. Но бях едро момче дори тогава.

— Какво открадна?

— Храна.

— Рансепт. — Тя дръпна шнуровете, опита да ги стегне и да ги върже.

— Да, милейди?

— Нашата цивилизация е жестока, нали?

— Не по-жестока от повечето.

Тя се намръщи.

— Това звучи… цинично.

Той не отвърна.

Работеха мълчаливо, за да подготвят Рансепт за поход и война. През цялото време Сукул Анкаду водеше война със себе си, срещу отчаянието, което заплашваше да я смаже.

Но когато най-сетне приключиха, той вдигна ръка и опря пръст на бузата й.

— Мисля за вас, милейди, не като за заложница, а като за дъщеря. Знам, нахален съм.

Онемяла, тя поклати глава и усети как отчаянието й се отнесе — като от порой.