Имало беше време, някъде преди век, когато творци бяха насочили талантите си към работа с камък и бронз. Ужилени сякаш от изумителните шедьоври, издигнати от азатанаите и особено от Висшия зидар Каладън Бруд, тези художници тайсти бяха търсили техники, които да не отстъпват, ако не и да надминат, усилията на техните съседи. В търсенето на реализъм, а след това в сътворяването на естествени форми, извисени до естетическо съвършенство, прилагането на пластичното извайване — на живи, дишащи модели — беше усъвършенствано. Тази форма на изкуството беше избуяла в пищна, макар и кратка бъркотия от творби, разпространили се по всички обществени места на Карканас, а също така в градините, големите зали и дворовете на благородническата класа.

Но всяка цивилизация, която гледаше на изкуството като на вид културна надпревара, неизбежно, според Райз Херат, тръгваше по пътя на разочарованието и рухването на увлечението по статуите като форма на художествено изразяване дойде един ден, в който една търговка тайст се върна от земите на азатанаите с нова творба на неизвестен скулптор.

И да бяха азатанаите обръщали внимание на скулпторите тайсти, бяха останали равнодушни. Идеализирането на формата на тайстите, тялото, превъплътено в мрамор или бронз, и по този начин оголено от неговата тленност, беше вид самонадеяност, може би непокорна, вероятно колеблива. Творбата, която беше докарана в Карканас, беше грубо изкована от бронз. С остри, някак разядени ръбове. Гърчеше се в паника и ярост. На широк плосък пиедестал дванайсет хрътки обкръжаваха тринайсета и тя, в центъра на бурята, умираше. Приятелите й деряха хълбоците й, забиваха зъби в кожата й, дърпаха, ръфаха, късаха.

Галан разказа историята на двайсетина от най-добрите скулптори на Карканас, всички събрани в частния двор, където стоеше азатанайската статуя. Повечето се възмутиха, изпълниха въздуха със злъчни охулвания или сумтяха презрително за грубата ръка, скулптирала такава чудовищна творба. Другите се бяха смълчали, впили погледи в творбата. Само един, майстор, смятан от повечето за най-изящния скулптор в Куралд Галайн, заплака.

Сред тайстите на изкуството бе придадена формата на идеал. Но камъкът никога не предаваше. Бронзът не можеше да заблуждава. Идеалът, принуден да коленичи пред политически уверения за превъзходство, почти за нощ се бе превърнал в обект на подигравка.

— Чрез това — беше казал Галан — съвършенството отново е направено смъртно. Пред това нашата самонадеяност бледнее.

Азатанайският бронз, сметнат за оскърбителен, беше прибран, за да не бъде показван публично. Накрая се бе озовал в една крипта под Цитаделата, широко помещение с нисък таван, вече приютило десетки други творби, което Галан бе нарекъл Затъмнената зала.

Историкът беше поставил три фенера, които хвърляха рязка светлина над трите страни на азатанайския бронз, наречен неизненадващо от някои „Разкъсването на хрътката“. След това беше обикалял около творбата, за да я проучи от различни височини и ъгли. Беше правил рамка с ръцете си, за да изключи всичко освен детайлите. Беше се доближавал, за да помирише метала и патината му от мазна прах, и беше опипвал с пръсти медния окис, покрил зверовете като краста.

Въпреки стабилната нетрепкаща светлина животните сякаш се замъгляваха в движение и кръжаха около ръмжащата си жертва. Беше прочел в някакъв трактат, че ако творбата се погледне отгоре, става ясно, че кръжащите кучета всъщност оформят спирала навътре от плът и разкъсващи зъби; и ученият след това бе предположил — посрещнато с хор от неверие, — че животното в центъра, поради собственото му гърчещо се, извиващо се тяло, само се върти в спирала навътре. Последната му дързост беше да се запита дали скулптурата всъщност не изобразява не много зверове, а само един: животно, което се самоунищожава, върти се и се върти все навътре, във въртопа на самоунищожението.

За историка единственото ужасяващо нещо в тълкуването на учения беше неговата правдоподобност. В края на краищата, ако художникът не беше търсил да предаде скрит смисъл, то звярът в центъра на тази ужасна сцена щеше да е елен може би, или тур.

Макар да чу изскърцването на вратата към залата, Райз Херат не се обърна, докато новодошлият не проговори.

— Тук ли, историко? В името на Мрака, защо?

Райз Херат сви рамене.

— Достатъчно скрито е.

Седорпул изсумтя.

— Единствените шпиони в Цитаделата са нашите.

— Да, любопитно. В края на краищата не е ли целта на шпионирането защитата на собствените ни хора? Толкова ли нехайни сме станали вече, жрецо, че да твърдим, с открито лице, че защитаваме своите хора от самите тях?

Кръглоликият мъж присви устни и махна пренебрежително.

Райз Херат се усмихна.

— „Език убийствен, как ме оскърбяваш!“

Седорпул се намръщи.

— Не ми напомняй за онзи нещастник, дворцовия ни страхливец, саркастичния ни сенешал на върховни магове! Издигането му беше краткотрайно. Аз ще заема мястото му.

Историкът се обърна отново към „Разкъсването на хрътката“.

— Помниш ли това, жрецо?

— Отпреди моето време е. Отвратително. Нищо чудно, че е скрито тук. Само в тъмнина можеш вече да го благословиш. Угаси светлините — нямам нужда от тях.

— Азатанайско е.

— Нима? Е, тогава да, мога да разбера защо си любопитен.

— Всички други тук обаче са на Тайст.

Седорпул махна пренебрежително с ръка.

— Всяка мода заглъхва с времето, историко. Щом те влече да ставаш реквизитор на стародавни безумия отпреди века на модерното просвещение, проучвай си тази зала. Подреди статуите в библиотека от камък и старомоден бронз. Домъкни си писалище, запали свещ и си пиши трактата.

— И що за трактат би се получил, жрецо?

Седорпул сви рамене и огледа криптата.

— Миналото е литания от наивни очаквания.

— Но за сметка на това ние вече сме много по-мъдри.

— Точно така.

— Е, всъщност има някои, дори други учени, които намират утеха в убеждението, че миналите векове в историята може да бъдат видени като фази от нашето детство, което ги освобождава от вината, че са били недостатъчно благоразумни, и по този начин освобождава нас, в настоящето, от всяка задържало се усещане, че някога, много отдавна, животът е бил по-добър, отколкото е сега.

— Това ли е причината да ме повикаш? Бих предпочел груби драскулки на опърпан свитък, оставен на писалището ми, до който да стигна след няколко десетилетия, когато най-после имам време за това.

— Да, сигурен съм — отвърна Райз Херат, докато пак оглеждаше азатанайския бронз. — Но нещата не са по-добри, нали? — Махна широко с ръка. — Виж тук, в нашата Затъмнена зала, нашите изоставени идеали. Такъв детински оптимизъм!

— Ако това е всичко…

— Говори ми за магията.

Жрецът го изгледа.

— Какво искаш да знаеш?

— Обхвата на твоята сила. Твоя контрол над нея.

— И в това проявяваш академичен интерес?

— Не, в това действам по нареждане на Върховната жрица.

Смътна сянка сякаш смачка херувимски гладките черти на Седорпул и все едно показа, в един непредпазлив миг, старческото му лице от някое далечно бъдеще.

— Има вече причина да се съмнява в мен ли?

— Може би е нашата новооткрита нужда, жрецо, да се защитаваме от самите себе си. Метни на плещите ми наметалото на шпионин. Познат терен, на който да облекчиш притеснението си.

— Като дворцов сенешал, няма да я притесня.

— Значи претендираш за голяма мощ.

— Претендирам за достатъчно увереност.

— Мисля, Седорпул, че тези мощ и увереност са помели младия весел мъж, когото познавах някога.

— Има ли още нещо, за което искаш да ме питаш?

— Кой е врагът ти?

— Моят враг?

— Щом сбираш сила — онези потоци магия, — срещу кого ще я развихриш?

— Аз съм слуга на Майка Тъма.

— От вида слуги, който тя не е искала, Седорпул.

Жрецът изведнъж се озъби.

— А, да, сега си спомням. Твоята загадъчна аудиенция с Майка Тъма в компанията на Ланеар и онзи азатанай. Но подробностите за онази среща? Е, никой от вас не благоволи да ме уведоми, нито пък някой друг, впрочем. Чувам, че си си навлякъл гнева на лорд Силхас Руин, но дори това не те е разколебало. Следователно, кладенец от тайно знание, от който можеш да черпиш когато пожелаеш, както те устройва в миг на нужда.

— Вече знаеш достатъчно. Тя отказа на желанието на лорд Аномандър да тръгне срещу Урусандер. Заповяда му да държи меча си в ножницата.

— И на мен ли ще се заповяда да не правя нищо? Ако е така, то нека ми го каже сама.

— А ако ти кажа, че не сме говорили с Майка Тъма? Че нашето пътуване е приключило внезапно и че бяхме изведени от онова селение от лорд Драконъс?

— Тогава още повече подронваш властта си да ме съветваш от нейно име.

Избликналият гняв накара Райз Херат да замълчи. Обърна се отново да огледа азатанайския бронз, вдиша дълбоко, за да овладее чувствата си.

— Власт. О, как всички ние се напрягаме да видим в тъмното, как се молим за нейната тежка, но сигурна ръка. Добре отпусната на едното рамо, за да ни поведе по вярната пътека.

— Аз ще бъда сенешалът — заяви Седорпул. — Аз ще бъда властта, стане ли дума за общите магически способности на Цитаделата, на Тайст Андий.

— А чия власт превъзхожда твоята?

— На Майка Тъма, разбира се. Чакам само нейната насока…

— След като знаеш, че няма да дойде. Седорпул, свидетел ли съм на узурпиране на власт?

— Когато лорд Аномандър се върне в Карканас, историко, ще му заявя, че ще съм на негова страна и че изричното желание на сенешала е да извади меча си. Да се бие в името на Майка Тъма. А на бойното поле, ами, там ще стоя, с моя кадър, за да включа магия към неговата мощ.

Райз Херат отново се съсредоточи върху „Разкъсването на хрътката“. Можеше почти да чуе воя й. „Не са много, една е. И няма край това насилие, освен сигурното обещание за смърт. Онази търговка. Казала, че не била платила нищо за нея. Че неизвестният скулптор сред азатанаите й я дал като дар за тайстите.

Идеалите са като разгонена хрътка. Онова, което роди, може да се окаже зло. Онова, което роди, може след време да се обърне срещу нея. Това ли казва тази творба? Не, но аз ще прочета в нея каквото избера и с този избор езикът на изкуството не може никога да умре. Нужно е само малко усилие.

Но пък кога този призив е убеждавал когото и да било?“

След дълга пауза Седорпул каза:

— Докладвай на Върховната жрица. Постарай се тя да разбере.

— Разбира се.

Ехото от стъпките му изпълни неосветените пространства между мрамор и бронз.

„Залите, приютили забравени творби — помисли Райз Херат, — не са нищо повече от хранилища на скръб, и още по-съкрушителното е, ако в тях се губи невинността.“

Реши, че няма да се върне повече тук.

Вратата беше останала открехната и момчето, което влезе след кучето, изненада Емрал Ланеар, седнала зад валмата дим, с огромната филигранна купа на наргилето на масата до нея, тежка и бременна с лукавото си обещание. Притворила клепачи, тя подръпна от мундщука, докато оглеждаше неочакваните си гости.

Кучето захапа една възглавничка, която се беше смъкнала от един диван, легна на лъскавия под и впи блесналите си очи в момчето.

Момчето пристъпи напред.

Кучето драсна с нокти, скочи първо на едната страна, после на другата, като ловко избегна ръката на момчето, а после изхвърча през вратата с плячката си.

Момчето изсъска безсилно, напрегна се, готово сякаш да го подгони, но след миг раменете му се отпуснаха.

— Кучето избира играта — каза Ланеар.

Момчето я погледна и сви рамене.

— И аз обичам играта. Само че Рибс е много бърз.

— Ти си заложникът Орфантал.

— Знам, че трябва да съм с възпитател. Но Седорпул реши, че няма да ме учи повече.

— О? Защо така? Нехаен ли си? Груб?

Орфантал кимна.

— Показваше ми при-… призоваване. Магия, искам да кажа.

— Знам думата, да — каза Ланеар и махна с мундщука на наргилето. — Продължи.

— Издаваше звуци. Не ми харесаха. Затова го пропъдих — привидението.

— Пропъди го?

— Не беше трудно.

Ланеар дръпна от наргилето, зачудена за миг кога е станала толкова невнимателна с благоприличието. Но остротата, разцъфнала в дробовете й, помете мигновеното притеснение.

— Съперничиш на силата му, така ли?

— О, не. Той не е много добър.

Тя се засмя през облак дим.

— Олеле! Внимавай, Орфантал. Седорпул е от определен тип мъже, които се срещат понякога. Закръглен, с мек поглед, с все още запазена детинска скромност, докато дарът на младостта му не се превърне в поза, достатъчна да подразни по-зрелите хора, макар и да съблазнява някои слабоумни жени. Такива хора често са користни и злъчни.

— Не трябва да го ядосвам ли?

— Да. Не е благоразумно.

Орфантал се приближи и се настани близо до коленете й на столчето, което бе избутала по-рано настрани. Очите на момчето бяха тъмни, бистри и може би не толкова невинни, колкото трябваше да са.

— Ти жрица ли си?

— Аз съм Върховната жрица, Орфантал. Емрал Ланеар.

— Имаш ли си деца?

— От моята утроба? Не. Но от владението? Би могло да се каже, че всички Тайст Андии са мои деца.

— Защо става така, че никои не знаят майките си?

— Какво имаш предвид?

Погледът му се плъзна настрани.

— Тази стая е хубава. Димът мирише като тамян. Показва ми теченията.

— Какви течения? А, теченията.

— Не тези течения. Другите. Онези на силата. Мрак. Куралд Галайн. Онова, което кърви от онази шарка в пода във външната стая до предните врати. — Вдигна малката си ръка към мундщука и деликатно го издърпа от пръстите й и загледа къдрещия се дим.

Тя зачака да смукне. Зачака да види стъписаното му изражение и след това да чуе кашлянето. Чакаше всъщност компания, осъзна със смътна изненада.

Но очите й се разшириха, щом завихрилият се дим се сгъсти, изпъна се и заигра гъвкаво във въздуха, придобил облика на змия. Змията изви глава към нея и надвисна пред лицето й. И тя видя тъмнина там, където трябваше да са очите й, бистри като на самия Орфантал.

— Кой — ахна тя тихо, — кой се взира в мен от тези очи, Орфантал?

— Ами аз.

Змията от дим се отдръпна, сякаш притеглена обратно през наргилето, и изчезна.

Орфантал се усмихна и й върна мундщука.

— Седорпул събира магове.

Тя примигна и се съсредоточи.

— Нима?

— Иска всички да работят над магия, която чупи неща и ранява хора. Казва, че това ни трябва, защото лиосаните го имат и за да ги спрем да го използват срещу нас, трябва първо ние да го използваме срещу тях.

Ланеар се отпусна назад. Дръпна отново от наргилето и този път димът й се стори почти плътен, щом се хлъзна надолу в дробовете й. Стъписана, погледна Орфантал, но момчето се беше зазяпало в нещо отстрани в залата. Тя отпрати кълбо бял дим към тавана и каза:

— Орфантал, какво мислиш за доводите на Седорпул?

Момчето се намръщи.

— Какви доводи?

— Той предвижда битка, нали? Между магии.

— Галан казва, че тъмнината може само да отстъпва. Но след това казва, че отстъпването е единственият начин да спечели, защото светлината рано или късно отминава, а какво тече зад нея? Тъмнина. Галан казва, че победата на Светлината е смъртна, но победата на Мрака е вечна.

— Не мисля — подхвърли Ланеар, докато оглеждаше странното момченце, — че Галан има много време за деца.

— Няма. Но хареса любимеца ми.

— Кучето ти ли?

Орфантал стана.

— Не, не Рибс. Другия ми любимец. Рибс не е мой, но може би — добави и тръгна към вратата — онази, към която беше гледал преди малко, — може би аз съм негов.

Отвори вратата и тя видя кучето, Рибс, легнало сякаш се канеше да скочи и да хукне в страничния коридор. Не беше пуснало възглавничката.

Орфантал се втурна към него.

Рибс скочи и побягна.

Момчето го последва, босите му стъпала зашляпаха по пода.

Гонитбата им заглъхна и всичко отново затихна.

„Внимателно, момче. Вече играеш играта на Галан.“

Ръждивецът изобщо не предлагаше избавлението, което идваше с д’баянг. Но оживяваше мозъка. За тази вечер бе избрала погрешно. А загубата на… компания… я остави тъжна.

Ендест Силан излезе от Цитаделата, за да потърси някакво благоприличие. Мина по двата моста и тръгна през града. Студът бе задържал повечето хора на закрито, макар снегът да се беше отдръпнал към по-закътани от движението места, покрай стените и в задънените странични улички, където белите петна бяха запрашени със сиви сажди.

Вървеше между високи стени на имения, подминаваше залостени врати от желязо и дърво. Там, където улицата се заизкачва от брега, далече от реката и над наводняваните райони, именията се разрастваха и в много от дългите стени имаше ниши, в които стояха стари статуи, мраморни фигури, боядисани в живи цветове, с уголемени очи на всяко лице, гледащи безстрастно тътрещия се покрай тях загърнат в наметалото мъж.

В много повече отношения, отколкото бе според него здравословно, Ендест предпочиташе техните празни погледи пред онази напрегнатост, която го мъчеше в Цитаделата. Вече го дебнеха поклонници, впиваха трескави погледи във всеки негов жест, опираха се на всяка негова дума, на всеки негов подхвърлен мимоходом коментар. Беше посрещнал нуждата от пророк с отхвърляне, а след като това не успя — с мълчание. Но това само подсили вниманието им и затрупваше с въображаема значимост всичко, което той правеше.

Според него всеки каталог от дела на смъртен можеше само да събере списък от недостатъци. Съвършенството принадлежеше на мъртвите, където в акта на преминаване от онова, което сетивата можеха да наблюдават, към онова, което паметта можеше да преобрази, всеки глупак можеше да се възвиси до легенда. Но Ендест Силан все още не беше мъртъв, все още не беше освободен от смъртните ограничения. Рано или късно пророците се връщаха при своя бог, за да се шмугнат отвъд и надалече, да плъзнат студената си плът в апокрифи — свещени текстове и благословени ръкописи — и това бе нетърпелив преход за бъдещите свидетели. Усещаше, че вече надживява своята полезност, и знаеше, че онези, които щяха надуто да разказват и тълкуват неговия живот, биха предпочели този живот да свърши скоро, макар и само за да го разкарат от пътя си.

Вървеше към Зимния пазар, а на трийсет крачки зад него, както бяха правили още от Цитаделата, по дирите му вървяха двайсетина или повече жреци. По-добре щяха да са със Седорпул, но въпреки всичките му демонстрации на магия, които старият му приятел вече владееше, нямаше нищо свято в любопитните му игри с дим и сенки и дори тъмнината, накарана да тече като кръв, не оставяше никаква диря на камъните.

Тази дарба, изглежда, бе присъща единствено на Ендест Силан.

Ръцете му бяха увити в марля, която трябваше да се сменя дванайсет пъти на ден. Очите на Майка Тъма виждаха през червени сълзи и зацапан лен или, както все по-често ставаше, не виждаха изобщо нищо, тъй като той бе започнал да пъха ръцете си в дебелите ръкави на вълнения си халат, навик, на който другите жреци вече бяха започнали да подражават.

Зад него, в Цитаделата, беше дошла напаст, треска някаква. „В тяло, което няма нищо за правене, умът танцува.“ Но това беше най-малкото. Някои танци бележеха стъпки в безумие, с дива инерция. Беше уморен от шпионите, малките групи, присвити и шепнещи в ъглите, странните погледи и сдържаните изражения. Дори още по-уморителното, под всичко това той бе свидетел на кипящ подмолен страх, а срещу това течение бе трудно да се плува.

Бъдещето бе място на несигурно обещание за времена, където надежда и оптимизъм воюваха със съмнение и отчаяние, и там бяха онези, които водеха такива битки по улиците или у дома с врага, който не беше повече сянката в собствената ти душа, а някой друг — съсед, жена или съпруг, васал или селяк. „Съмнението е врагът. Отчаянието е слабост, а надеждата се превръща не в нещо, към което да се стремиш, а в добродетел, жадна да пусне кръв на всеки скептик.

Отвърни ме от грозното! — крещят оптимистите. — Отдай този сън на радост, на наслада и смях. Достатъчно задушевност, за да удави далечния плач на страдащите, да ме заслепи за злочестините на света! Какво ме интересуват трагедиите, които не съм причинил аз? Такива неща бездруго са извън моя контрол, извън способността ми да ги променя.“

В много отношения Ендест не оспорваше подобни виждания. Казваха, че капацитетът на сърцето бил краен. Така обясняваха някои хора, отново и отново, за да оправдаят всичко, което е станало студено и безжизнено вътре в тях. Че въображението нямало граници, но душата със сигурност имала.

„И все пак кое нещо с определена граница може да сътвори нещо безгранично? Това изглежда нарушение на някакъв фундаментален закон. Разделяне на необвързаното от обвързаното, на безкрайното от крайното. Как може да има такива неща?“

Очи в ръцете, за да виждат всичко, което прави. Беше тръгнал да търси благоприличие, а сега, докато навлизаше в Зимния пазар, собствените му очи се насълзиха от внезапната топлина под покрова на плата, уханните миризми от хиляди хора, храни и животни. Първото, което намери погледът му, беше стена от малки дървени клетки, струпани високо, и във всяка клетка — пойна птица.

Нямаше песен в гласовете им. Вместо това го връхлетя какофония от ужасен стрес и страх. Ръцете му сякаш сами се измъкнаха от ръкавите.

На столче пред клетките седеше млад мъж, с мазни устни и пръсти, и ядеше шиш с месо и зеленчуци. Кимна, като видя Ендест Силан.

— Половината за храма, за младите жени, но не ви очаквах толкова рано. — Кимна към клетките, без да ги поглежда. — Пазят си песните за пролетта. Кой би слушал тия врясъци?

Тогава Ендест Силан я усети, своята богиня, промъкнала се в него, напрегната и любопитна.

— Откъде са? — попита той.

Мъжът сви рамене.

— И от околностите, и от юг. Главно от юг. Хванати в тънки мрежи по време на миграциите им. Все по-малко стават с всяка година обаче.

— И това ти е поминъкът?

Мъжът сви отново рамене.

— Устройва ме достатъчно.

Следовниците на Ендест вече бяха дошли, а и други се събираха, усетили сякаш нещо ново във въздуха.

— Препитаваш се с пленяването на диви същества.

Младият мъж изведнъж се навъси, изправи се, хвърли шиша на земята и избърса ръцете си.

— Не само аз. Ловците също. Но не моята пара̀ ги купува, нали? Ако не беше вашият храм, жрецо, щях да съм различен човек от този.

— А твоята клетка къде е? Онази в черепа ти.

Мръщенето стана още по-мрачно, заплашително.

— Онази — продължи Ендест, — която държи в плен съвестта ти?

— Погледни своята за това!

Други търговци и амбуланти вече се трупаха около тях.

Ендест вдигна ръцете си, видя как превръзките се разхлабиха, развиха се и се смъкнаха от китките му. Усети как кръвта бликна и закапа от дланите му.

Продавачите пред него се заотдръпваха.

— Поне й даде повод да се бори — каза Ендест Силан. — Обърна се към най-близкия послушник. — Вземете тези клетки и ги отнесете в Цитаделата. Всичките. — Обърна се отново към продавача и поклати глава. — Това е последният ти ден тук. Ще ти се плати за тези птици, но повече не, и никога вече. В името на Майка Тъма, пленяването и продажбата на диви същества вече е забранено.

Надигнаха се гневни гласове.

Продавачът се озъби.

— Какво, войници ли ще пратиш? Защото ще се опълча на твоята…

— Не, няма. Разбирам удоволствието, което извличаш от това, което правиш, хранител на всичко, което никога не можеш да усетиш, или да се надяваш да усетиш.

— Майка Тъма няма никаква власт — всички го знаем! А вашите войници… Урусандер ще се справи с тях много скоро!

— Не разбираш — каза Ендест Силан и щом го каза, осъзна, че Майка Тъма също не го разбира. — Тръгнах днес, в този град, за да потърся благоприличие. Но не можах да го намеря. Беше скрито, зад стени може би, уединено в интимни мигове и самота. — Поклати глава. — Все едно, сгреших в търсенето си. Благоприличието, което търсех, не може да се види от смъртен, може само да се почувства.

Някой излезе през тълпата пред Ендест Силан и жрецът видя магията, извиваща се около него.

Продавачът на пойни птици видя новодошлия и се усмихна.

— Криба! Чу ли? Укорен съм от най-добрия ми клиент! Забраниха ми да продавам тук повече тези окаяни твари! Та ако не бяха тези негови ревностни следовници, щях да убия всяка птица тук, напук на него!

Криба се обърна към Ендест.

— Махай се оттук, глупако. Това е търговия, не вяра. Други закони има тук, друг кодекс.

— Несъмнено — отвърна Ендест Силан. — Откажете се от магията си, сър. Намерил съм своята сила, в името на благоприличието. Би било неразумно да я предизвиквате.

Мъжът въздъхна и поклати глава.

— Тъй да бъде.

Изпъна дясната си ръка. Зеленикава мълния изригна от нея и прониза Ендест Силан в гърдите.

Той усети как го разкъса, разтърси ръцете и краката му, завихри се в гърдите му и изчезна навътре, погълната сякаш от въртоп.

Криба зяпна невярващо.

— Е, сър, нима мислите, че гняв, агресия и гордост биха имали надмощие срещу благоприличието?

Криба вдигна двете си ръце…

Стотиците клетки се отвориха рязко. Птиците излетяха в кипнала маса и се струпаха над Криба, чийто писък бързо бе заглушен под пърхащите криле.

Послушниците зад Ендест Силан до един бяха паднали на колене. Тълпата пред него беше отстъпила пред яростния вихър на освободените същества, всяка птица — оскърбление на вярата им в превъзходство. Продавачът на пойните птици се беше свил на земята, покрил лицето си с ръце.

Малко след това роякът изригна изпод платнения навес и се понесе в небето над града. Ендест усети, че си отиват, на юг — ярки, ликуващи искри.

Там където беше стоял Криба, вече нямаше нищо, дори късче плат.

Продавачът вдигна глава.

— Къде е Криба?

— Даден му беше друг шанс — отвърна Ендест. — Неочакван дар. Магията ми, изглежда, таи непредвидими дълбини на опрощение. Вече отнасят душата му, вярвам. Е, късчета от нея, може би.

— Убит!?

— Честно казано, крайно съм изненадан, че не убиха теб вместо него — каза Ендест.

Продавачът на пойни птици — кожата му внезапно бе станала по-скоро сива, отколкото черна — се олюля, обърна се и побягна в гъстия лабиринт от тунели под навесите.

Ендест Силан се обърна към следовниците си.

— Как ще обясните това — каза на коленичилите все още фигури — е без значение. Магията в обхвата ми е неподвластна за вашите умове, и за моя също. Може като нищо да е изригнала от Терондай на Цитаделата или да се е надигнала от самата земя. Може да се носи на теченията на зимния дъх или да кръжи под леда на реката. Може би обхваща самите звезди или прекрачва пропастта между живо и мъртво. — Сви рамене. — Идва лишена от вкус и от цвят, открита толкова за злоупотреба, колкото за приложения, водени от морални съображения. Идва сурова като глина от яма. Очаква скърцането на нашите несъвършенства, хвърлящите ръце и въртящото се колело, глечта на нашата самонадеяност и яростта на пещите. Днес аз не действам в името на Майка Тъма. Действам в името на благоприличието. — Помълча малко и добави: — Тъй че, станете всички, и елате с мен. Едва съм започнал.

Ендест Силан се обърна рязко към недрата на Зимния пазар, с неговите тълпи и всичките лични нужди, скритите страхове и грижи, напреженията от едва поддържан поминък — всичко това кипна пред него. И през тази замайваща смес той видя също така болката от плена на животни, обречени на заколение; дори грудките, лежащи голи и наредени за продан, излъчваха смътен копнеж за сладка пръст.

„Клетки за живота ни. Просто поредният затвор от необходимост, трескаво ограден със стените на всякакво въобразимо оправдание — тези решетки, откъсващи от онова, което вярваме, че е възможно. Толкова много капани на мисълта.

Майко Тъма, не е ли това, което искаме всички ние от теб? Къде е обещаното ти облекчение? Защото радостите, в които се вкопчваме, са само острови в море от мъка и всеки миг на примиреност е безветрен миг, обзет от умора.

Гледай тогава, Майко Тъма, как нося ден на избавление.“

Усети я как се присви в ужас.

Но не отстъпи и погледът й си остана, и видя всичко, което имаше да се види, щом той закрачи напред и се пресегна със силата си, за да донесе благослова на мир, от който никой не се спаси. Следовниците му ридаеха зад него, докато пред него настръхнали мъже и жени, с предпазливите им, но алчни лица, с острите им като нож погледи и белезите им от тежък труд — потръпваха преди да паднат на колене, преди да покрият лицата си, след като всяка борба, всяко вътрешно вълнение бяха, за кратко, облекчени. У мнозина, видя Ендест, докато крачеше по пътеките, това освобождение будеше сълзи — не на скръб, нито дори на нещо като щастие, а на просто облекчение.

Движеше се между тях като упойващ цяр и им поднасяше дара на безчувствието, поднасяше на всекиго поред благослова на вътрешната тишина.

Вързани кози, кокошки в кафези, малки елейнти във високите им, оградени с мрежи затвори. Прилепи, дращещи в малки дървени кутии, зайци, вързани за глезените — късаха сухожилията на крачетата си и скачаха, скачаха, мятаха се във въздуха — мучащи мириди, малки нежни кутрета, още пойни птици и скимтящите маймунки от Юга — Ендест Силан отвори всяка врата, скъса всяка връв, а след това, шепнейки им у дома, отпращаше съществата надалеч. „У дома, при майките ви. При вашите стада, рояци, вашите гори и джунгли. У дома, в името на някаква по-проста справедливост, някое по-просто обещание.“

Фигури изникваха пред него, връхлитаха с гняв, но спираха, щом яростта изчезнеше, щом неговият благослов ги погълнеше и превърнеше всяка ранена душа в нещо мъничко, което, стига човек да поискаше, можеше да бъде побрано в две любящи шепи.

Дори смъртта бе открита за отказ, щом се натъкна на дълги маси, отрупани с мъртва риба, която внезапно запляска, хриле се раздвижиха, очи заблестяха. И с един жест той ги отпрати надалеч. „Идете си във вашите реки и езера. Днес светът се връща в непокътнато състояние. Днес аз замразявам всичкото време и ви освобождавам всички, за да останете в мига, в нещото между два дъха. Тази прашинка мир.“

Майка Тъма наблюдаваше, докато той крачеше през хаоса, докато разнищваше пазара, крадеше храна, отказана на целия натиск на глада. Наблюдаваше, защото не можеше да направи нищо друго, защото очите й бяха вътре в дланите му, а раните не мигаха.

Магията се оказа крадец на много неща. Ендест Силан се усети, че е застанал в центъра на един площад. Зад него имаше портал, водещ към Зимния пазар, и от онова обградено с платно гърло лъхаше ридание и скръб, само че вече заглъхваше, докато приглушената дневна светлина бързо отстъпваше на здрача.

На площада пред него клечеше дракон, толкова огромен и толкова близо, че умът му се замая. Люспите му бяха пурпур, с охра или злато по ръбовете, потъмняващи до бронз под челюстта му и по дължината на гърлото. Черни нокти бяха изровили дълбоко в каменната настилка. Крилете му бяха сгънати зад изгърбени рамене и съществото беше навело грамадната си клинообразна глава, впило златните си блещукащи очи в жреца.

Драконът заговори в ума му с женски глас.

— Върнат ли си при нас, смъртни?

Не можеше да проговори. Погледна надолу, видя, че държи ръцете си извърнати нагоре, дланите с плачещите рани срещу дракона. Тя гледаше. Присъстваше.

— Ти й даде същия мир, смъртни. Същото проклятие и, с всички онези зад теб, сега тя понася загубата му. — Огромната глава леко се кривна настрани. — Но това не ти хрумна, нали? Дарът има… друга страна. След теб, смъртни, хиляда тайсти сега лежат поразени от отчаяние. Бях привлечена тук — сиянието ти беше маяк, магията ти бе ужасно разцъфване в тъмна и опасна гора. Ти се беше изгубил в нея, смъртни. Нямаше да се спреш. Щеше да завладееш целия град и може би, всъщност, цялата земя.

— И какво ако бях? — Ендест изрече въпроса кротко, ни най-малко предизвикателно, а искрено, в почуда и ужас.

— Твоят дар на мир, смъртни, не беше каквото си представяше, че е. Техният миг на блаженство не беше блаженство. Краят на житейското мъчение има само едно име и това име е смърт. Край на мъчение и, уви, също тъй край на радост, и любов, и на сладкия вкус от това да бъдеш.

— Не беше смърт! Аз върнах съществата!

— В излишеството на сила е налице инстинктът да се поправи неравновесието. За всеки миг на смърт, смъртни, ти събуди отново живот. Но магията изкушава, нали? Внимавай с обещанията й. Твърде често в магията благословът се оказва проклятие.

Онемял, изтръпнал от изводите от тежките думи на дракона, Ендест Силан се взря в очите на съществото. След дълго мълчание каза:

— Тогава ти благодаря, Елейнт. Но все пак се чудя, защо си направи труда?

— Станала съм любопитна от актове на любов, все едно по каква пътека поемат — в края на краищата в такова състояние си сляп и можеш само да се препъваш неволно. Вашите тайсти ме интересуват. Груби, необуздани, сякаш драконова кръв се е задържала във вашата.

— Ако наистина е тъй — продължи драконът и бавно разпери криле, — то вашата гражданска война не е изненада.

— Чакай! — извика Ендест Силан. — Това ли е всичко, което ще ни дадеш? Къде отиваш? Какво е името ти?

— Въпроси! Няма да пътувам далеч, но не гледай към мен за помощ. Любовта е само вкус, не повече и не по-малко изкусителен от горчивата болка или киселото съжаление. Все пак тя… изкушава. — Драконовите криле бяха вече напълно изпънати, издути от недоловими ветрове, а ноктите се изтръгнаха от здравата хватка в камъните, сякаш единствено те бяха задържали съществото на земята. — Отдавам ти, Ендест Силан — чието сърце е твърде голямо, чиято душа започва да съзнава своята безграничност, — моята любов. Този път, за да сдържа екстаза ти, опирам пръст на устните ти. Следващия път може на теб да се падне да сториш същото… Името ми е Силана. Решиш ли да ме подириш, намери ме пред портата на страстта, където се знае, че обитавам. Любопитна и… както винаги… изкусена.

Драконът се надигна без усилие, а въздухът, който блъсна жреца, беше гъст и наситен с магия, остра и пареща като силна подправка на езика.

Щеше да е паднал на колене, но по някакъв начин Майка Тъма го спря. Той остана прав, загледан към небето, докато драконът чезнеше в ниските облаци, а тълпата негови следовници се втурна към него и заизсипва въпросите си в оглушителен хор. Но той ги пренебрегна. Разтреперан, затвори очи. Кръв закапа от ръцете му, щом Майка Тъма заплака с него, като жена с разбито сърце.

Нямаше много милост в сумрака, след като сетната светлина не можа да скрие огромното крилато влечуго, издигащо се от сърцето на Карканас. Като един, тримата пътници дръпнаха юздите, конете им изведнъж замятаха глави и затъпкаха по замръзналия черен път.

Финара Стоун посегна за меча си, после остави ръката си да се върне на юздите.

Драконът възви на юг и се скри в гъстите облаци.

Капло Дриим до нея тихо изсумтя.

— Меч, капитане? Толкова безсмислен жест, че…

— А ако се съди по миризмата, полепнала по теб — отвърна магьосник Реш в нейна защита, — беше на миг преди да се шмугнеш в дивата гора. Признай на капитана малко по-спокойното й поведение, Капло, за да не издадеш нуждата да се самоизтъкнеш за сметка на други.

— Бързо жилиш, стари приятелю. Нищо жестоко нямах предвид.

— Нищо освен намека за превъзходството ти, имаш предвид.

Убиецът сви рамене.

— В този намек няма гордост, магьоснико. Все едно, звярът си отиде. Дали да не подновим пътуването си и така да постигнем незабелязаното си пристигане в Мъдрия град?

Потеглиха отново; конете бяха изнервени и тръгнаха с неохота.

— Според мен на градската порта ще има стража, убиецо — каза Финара. — Тъй че няма да останем незабелязани и вестта ще ни изпревари до Цитаделата посредством сигнал от кулата.

Капло сви рамене.

— Дори склонността ми към скромност не може да мине непредизвикана.

— Изнервени сме — изръмжа тихо Реш. — Да видиш дракон, издигащ се от Карканас.

— Достатъчно, за да ни унизи, да? — попита Капло.

Финара въздъхна.

— В такъв случай, прощавай за педантичността ми, убиецо.

— Предвиждам, че ще бъдем само добавка, предвид събитията в града този ден, но както казваш, капитане, Цитаделата наистина ще се подготви за нас.

— Ако знаех какво възнамерява всеки от двама ви — каза Финара, — нямаше да съм толкова загрижена. Трябва да влезем в Цитаделата и да застанем пред една нарисувана шарка на пода. Това ли е всичко? Няколко мига намръщено оглеждане, все едно сме поканени да разгледаме портрет на съмнителен талант.

— Съмнителен талант ли, капитане? Или съмнение в способността ни да разберем въпросния талант?

— Какъв смисъл има да обсъждаме тази разлика?

— Просто за да мине времето, капитане.

— Бих предпочела да знам намеренията ви. Твоите и на Реш.

— Нищо нередно, сигурен съм — измърмори Капло. — Ако шарката казва нещо, ще го прочетем. Ако поднася загадка, ще помислим над нея. Ако е главоблъсканица, ще си поиграем с нея.

— А ако не ви предлага нищо?

— Тогава ще приемем позата на глупаци.

— Говори за себе си — каза Реш. — Аз смятам да стоя в тази шарка Терондай, да видя пътя, който предлага, и ако мога, да тръгна по него.

— А ако си нежелан? — попита го Финара.

Реш й се усмихна, белите му зъби блеснаха в тъмната брада.

— Ще имам майстор с меча до себе си.

Тя го зяпна.

— Очакваш да те придружа? В някое непознато магическо селение? — Поклати глава. — Не знам кое ме плаши повече, твоята самонадеяност или вярата ти, че мечът ми може да те защити.

— Не съм толкова склонен да рискувам с такова пътуване — каза Капло. — Но ако ме помолиш, приятелю, ще пазя другия ти фланг.

Тя кипна:

— Тогава какво търсиш, Капло Дриим? Изрече толкова дръзки думи преди, както си спомням.

— Не мога да ти отговоря, капитане — отвърна Капло. — Виждате перчене, но уверявам ви, объркан съм.

Признанието му изостри погледа й, но лицето на убиеца остана скрито в грубата му вълнена качулка. Финара погледна Реш и видя, че се мръщи.

— Магьоснико, не е ли време шейките да изберат? Вашият бог е мъртъв. Заявявате своя неутралитет и истината за желанието ви прави самата ви кожа сива. Но дори и да не коленичите пред Майка Тъма, лорд Урусандер със сигурност ви е обявил за враг на владението — ако лиосаните спечелят тази война, няма да има място за шейките.

— Нека Урусандер се изправи срещу монасите, ако желае — изсумтя Капло.

— Тогава защо не ги съберете и да се съюзите с лорд Аномандър и неговите андии?

— И да се поставим в сянката на благородниците? — отвърна Капло. — Каква благодат са ни давали те изобщо някога? Кажете ми за Домашните мечове, които излязоха от замъците, за да помогнат в защитата на Отрицателите от леса! Не, те бяха напълно съгласни с онова избиване…

— Както и вие и вашите монаси!

— За наш срам — призна Реш. — Подчинени сме на заповедите на Върховните преосвещенства. Не изглежда вероятно да променят позицията си дори Аномандър да дойде с призив пред портите на Янис.

Финара изруга наум. „Всички са глупаци. Няма по-голям изменник на разума от неоправданата гордост!“

Отпред ги чакаше главната порта на града. Самотен страж стоеше отстрани на открития пасаж.

Щом стигнаха до входа, Реш извърна леко коня си. Наведе се леко от седлото, сякаш очакваше стражът да ги спре или най-малкото да ги попита за намерението им, но младият мъж просто им махна да минат.

Финара Стоун си пое дъх, готова да го нахока, но Капло се пресегна и я хвана точно под рамото. Предупредителното стискане я накара да замълчи, докато минат през прохода покрай стража, а след това убиецът я пусна.

Скритото под качулката лице се извърна към нея.

— Едва ли е имал възможност да спре идването на дракона, капитане. Да вдигне копие или да посегне за меча на колана си. — Махна пренебрежително с ръка. — Някои събития могат да направят всички ни нищожни, смирени в себе си. Освен това двама от нас сме жреци, дошли в град на жреци и жрици. И най-сетне, кожите ни не са бели.

— Немарливостта е това, което толкова ме обиди — отвърна тя и извърна коня си настрани, за да не може да й посегне отново. Имало беше нещо странно в допира му, дори през грубата тъкан на униформата й.

Излязоха на площада. Мракът се сгъстяваше, но никъде не горяха фенери. От една от улиците на Цитаделата закънтя камбана, глухо и бавно, като траурна песен.

— Най-сетне някакъв ритуал да съпровожда тази вяра — изсумтя Реш.

Улиците бяха почти пусти. Финара се зачуди дали вече не е започнало някакво изселване. Може би легионът на Урусандер вече идваше насам. Твърде малко знаеше за текущото състояние на нещата и незнанието, което доскоро й беше добре дошло, сега я загложди.

— Хайде да не губим време — каза тя. — Да подкараме право към Цитаделата. Краят на деня поне би трябвало да е оживил Терондай.

— Проницателно наблюдение — каза Реш.

Скоро стигнаха до първия стражеви пост на северния бряг на Дорсан Рил и отново им махнаха да продължат по моста. От другата страна вратите на Цитаделата бяха широко отворени, а вътре цареше суматоха.

— Нещо се е случило — отбеляза Капло. — Жреци и жрици се трупат вътре…

— Терондай ли обслужват? — попита Реш.

— Не — отвърна убиецът. — Паднал другар, мисля.

Тримата слязоха от конете при сводестия вход и оставиха юздите невързани. Нямаше кой да ги прибере.

С нарастващо безпокойство Финара последва Реш и Капло през портика и влязоха в главната зала. Макар да не горяха факли и да не беше запален нито един фенер, тя откри, че очите й лесно проникват през сумрака. Както Капло беше описал, над двайсет жреци се бяха събрали в кръг около един от техните — мъж, проснат на пода и оплискан с кръв. Около този груб кръг се движеха жрици, възбудени и изплашени. Малцина забелязаха тримата новодошли.

Магьосник Реш пристъпи напред и рече:

— Отворете път. Ако никой от вас не умее да изцерява, ще се погрижа за ранения…

— Няма нищо за изцеряване — отвърна му един от жреците, но все пак се отдръпна с другите и Реш стигна до тялото. Наведе се и го заоглежда мълчаливо.

Финара си проправи път, застана до него и погледна.

— Ръцете му са прободени — каза тя. — Раните не се затварят.

Реш изпъшка.

Жрецът, заговорил преди малко, каза:

— Това изобщо не е за вас. За никого от вас. Това е Ендест Силан, избран между всички жреци. Майка Тъма го е благословила, издигна го над всички нас. Той току-що извърши чудо. Бяхме свидетели как мъртви същества бяха върнати към живот. Стотици граждани коленичиха пред него. — Мъжът се поколеба и Финара видя в погледа му нещо диво и необуздано. — Той прогони дракон.

— Прогони го? — Капло изсумтя.

— Жрецът е прав — каза Реш и се изправи. — Не мога да изцеря тези рани. Магия кърви от тях. — Поклати глава и прокара длан пред очите си като в някакъв странен свят жест. — Нашият разумен и правилен свят се е изкривил.

Последните думи на мага пронизаха Финара и я оставиха смразена и разтреперана.

— Някога почитах и разума, и правилността — каза Капло. — Докато не бях принуден да видя колко са неустойчиви. Сега нито едно от двете не вдъхва вяра, която си струва да се спомене. Остави им този миг, братко. Виждам Терондай пред нас, оставен без грижи, драскулки свещени графити. Нека го разгледаме.

Реш кимна и се отдръпна от тълпата, вече нищожна и жалка в очите на Финара. „Чудесата си искат цена, изглежда. Няма нищо по-безкръвно от едно струпване на зяпачи.“ Тръгна след Реш и Капло.

След малко вече стояха пред Терондай, магическия дар на лорд Драконъс към неговата възлюбена Майка Тъма.

Изваяната в черно върху сивите каменни плочи огромна шарка лъщеше като мокра. Нещо в нея смути Финара, сякаш смисълът на фигурата — чак до прецизно оформените линии — й убягваше. Уплаши я внезапно обзелият я копнеж да стъпи върху нея, да застане в центъра й.

— Нищо не мога да разбера от това — каза Реш. — Не и докато стоя извън него. — Обърна се към Финара. — Капитане, ще ме придружиш ли?

— Да — отвърна тя, но думата излезе сухо и неуверено.

Капло изсъска, после каза:

— Предупреждава ме да стоя настрана. Тази злочеста сила не е за мен. Прощавай, братко. Не мога да тръгна с теб.

Реш кимна разбиращо.

— Какво ще направиш? — попита Финара убиеца.

— Ще хвана по-рутинния път към тази сила — отвърна той и придърпа коженото си наметало. — Ще отида до Залата на Нощта.

Тя повдигна вежди.

— Търсиш аудиенция с Майка Тъма?

— Не. С лорд Драконъс.

— С каква цел?

Той посочи Терондай с дългопръстата си ръка.

— Това не е направено от Тайст. Ще намеря миризмата му. Ще пронижа булото на очите му и ще погледна в душата му. Такива дарове са злощастни, като този, който го завеща. — Обърна се към двамата, смъкна качулката си и озверелите му очи блеснаха. — Имам подозрение.

— А ако се окаже вярно? — попита Реш. — Тогава какво, приятелю?

— Има истина тук, добре прикрита. Смятам да я изтръгна. Смятам да разкрия играта. Само тогава ще знаем коя стойка трябва да заемем.

— Ще решиш ли това за шейките? — попита тихо Реш.

Капло Дриим се усмихна с лека тъга.

— Ах, приятелю, изглежда достойна жертва.

Финара затаи дъх. Погледна назад към жреците и жриците, но никой не им обръщаше внимание. Мъжът на пода се беше размърдал. Погледна отново убиеца.

— Очакваш да умреш ли, Капло?

Той сви рамене.

Като че ли нямаше какво повече да си кажат. Реш се обърна отново към Терондай, стегна се и стъпи на шарката. Финара го последва след миг.

Стояха близо до центъра и оглеждаха драскотините под краката си.

Лек полъх погали лицето й, с мирис на прах. Тя вдигна очи и ахна.

Голямата зала беше изчезнала. Стояха на застлана с каменни плочи поляна, заобиколена от високи дървета, под сиво като зацапан калай небе.

— Магьоснико…

Реш оглеждаше гората около тях. Въздъхна хрипливо.

— Не мислех, че ще бъдем поканени.

— Какво те прави толкова сигурен, че сме?

Той я погледна и се намръщи.

— Не е ли по-вероятно — настоя тя — да сме се промъкнали? Ако бяхме облагодетелствани от Светлината, щяхме да сме спрени, може би дори унищожени. Но от друга страна, ние не сме нейни деца. Вече не. Тъй като избягваме обвързване, дори самото селение не може да реши за нас.

— Интересна възможност — призна той след малко.

— Нещо в самата ни природа ни е поставило между светове — продължи тя. — Чудя се… дали това изобщо е Тъмнината?

— Трябва да е. Терондай си има аспект.

— Аспект?

— Магията идва в много оттенъци — отвърна той. — Терондай е врата, портал. Не може да ни отнесе никъде другаде, освен в ядрото на силата си, а тази сила е Тъмнина.

— Тогава… къде е тя?

— Представи си свят буквално без граници, капитане.

— Не виждам голяма стойност в един портал, който оставя хората изгубени, неспособни да се ориентират. — Тя махна с ръка. — Къде е нейната скъпа Зала на Нощта?

— На нашия свят — каза Реш — може да има само една порта, една възможност. Но ако съществуват безброй светове? Ако Терондай води до безброй други портали, всеки прикрепен към неговия собствен свят?

— Тогава наистина сме изгубени, магьоснико.

— Но Майка Тъма?

Тя се намръщи.

— Това ли е изворът на нейната сила? Така ли Драконъс я превърна в богиня?

— Не знам. Вероятно.

— Научи ли каквото ти трябваше, Реш? Можем ли сега да се опитаме да се върнем в нашия свят? Стига изобщо да е възможно. Ужасно съм притеснена от този.

Той я изгледа в сумрака.

— Всеки аспект на магията наистина ли е затворен от всички други? Дали това изобщо е логично? Ами ако самите тези аспекти са нещо като светове? Не би ли трябвало да има повече порти? Портали, които преминават между тях? От Тъмнина към Светлина, може би, или към Денъл дори? Ако е така, тогава кой е създал тези портали? Ами Драконъс, който имаше силата да сътвори такъв портал в самата Цитадела? Откъде е дошло това знание?

Тя поклати глава; знаеше, че той не очаква отговори от нея.

— Капитане — продължи Реш, — къде е портата за шейките?

— Какво?!

— Или може би тя все още не съществува? Може би на мен ще се падне да я създам. Или, всъщност, на двама ни.

— Аз? По-добре да беше взел Капло! Чужда ми е такава магия!

— Изобщо не сме приключили тук — каза Реш. — Направихме само първата стъпка от пътуването си. На нас се пада, Финара Стоун, да намерим портата на нашия аспект.

— Нашият аспект? Ние нямаме аспект!

— Вярвам, че имаме. Нито една от двете крайности не ни подхожда, само онази, която е между двете. — Той сви рамене. — Името е Сянка… като тена на кожата ни, нали?

— И ти вярваш, че ще намерим нашата порта от тук? От Тъмнината?

Той сви рамене.

— Или от Светлината. Има ли значение кое? И двете селения имат краища. Гранични земи. Места на преход. Трябва просто да намерим такова място и да го обявим за наше.

— А как ще създадеш тази порта?

— Нямам представа.

— Не се връщаме в Цитаделата, така ли?

— Да, капитане. Не се връщаме.

— Лагерните ни вещи и храната ни са на конете — етер ли ще ме накараш да ям?

Той я погледна някак странно. И отвърна:

— Може би вярата ще ни осигури храна.

В деня, в който капитан Келарас се раздели с Грип Галас и Хиш Тула малко на север от Карканас, утринният въздух беше влажен и почти топъл. Сипеха се снежинки, а навалялото през нощта бе улегнало по разровения път, запълнило дълбоките дупки, оставени от коне и волове, и на Келарас му се струваше, че светът се мъчи да заличи онова, което е бил, че търси по-чисто обещание за това, което предстои.

Заблудата беше мимолетна. Предстоеше война, напомни си той, докато проверяваше сбруята на коня си. Нетърпелива и безсърдечна, тя щеше да изпълзи от обичайното си гнездо при пролетното топене и в ума си той видя замръзнали трупове и зловещи червени рани по бялата земя. „Каквото е чисто, скоро си отива. Дори очите могат да омърсят една сцена.“

Когато се върна, завари Грип Галас яхнал коня си. Зад него, вече в далечината, Хиш Тула яздеше на запад от кръстопътя. Раздялата със съпруга й вероятно беше кратка и тиха. Келарас се покашля.

— Все пак бих искал да ми позволиш да те придружа, Грип.

— Пелк е единствената компания, която ми трябва — отвърна старецът и сви извинително рамене. — Ще я отпратя за Карканас, щом приключим.

Келарас погледна Пелк, която също бе яхнала коня си. Лицето й беше безизразно. Току-що отминалата нощ се бяха любили жарко, макар и съвсем мълчаливо. Жената, на която бе отдал сърцето си, имаше навика да изчезва от очите му.

— Щом такова е желанието й…

Грип се усмихна.

— Пелк?

— Такова е — отвърна тя и присви очи към пътя на север, който я чакаше с Грип. — Ако капитанът бъде там.

Келарас поклати глава удивено.

— Ще бъда, освен ако силите ни не се срещнат на бойното поле.

— Ако се окаже така — каза Грип Галас и усмивката му угасна, — то усилията ни ще са били напразни.

— Побързайте тогава — каза Келарас.

Грип и Пелк поеха на север и потънаха в овъглената гора. Келарас изчака, докато се изгубиха от погледа му, преди да обърне коня си на юг…

След седмица Келарас ходеше в Цитаделата, наблюдаваше раждането на нови ритуали сред жречеството, процесиите привечер и посред нощ, а призори фигурите в халатите коленичеха с наведени глави, сякаш поздравяваха със скръб невидимото слънце. Беше гледал тържественото гасене на свещи, угасването на фенери, оставени да догорят последното масло. Виждал беше как Върховната жрица Емрал Ланеар надзирава ежедневните изрази на почитание и преклонение със стъклени очи.

Усилваща се параноя изпълваше Цитаделата и старият кралски замък придобиваше облика на затвор. Беше жалко, ако питаха Келарас. Особено след като вярата бе толкова просто и неопровержимо изразена от тъмното по кожата. Безкрайното шпиониране не можеше дори да мине покрай идеята за възможно богохулство сред вярващите. Беше груба игра на политика, боричкане за власт и влияние около един безразличен център. И през всичко това се долавяше зловонието на надвисваща паника.

Но днес бе пристигнала вест за чудо в Зимния пазар, неофициална процесия, водена от Ендест Силан — за чиито ръце се твърдеше, че кървят непрестанно. А след това, като доказателство за приказките, разправяни от оцелели Стражи, дракон се беше спуснал над един площад в града, за да бъде отпратен от същия пророк на мрака.

Келарас съжали, че не е пиян, та макар и само за да отслаби вярата, която заслужаваха такива приказки. Вместо това, в отговор на един призив, сега стоеше в наследствената фамилна зала на Пурейк, в очакване Силхас Руин да забележи пристигането му. Белокожият воин беше до една маса, надвесен над голяма пищно илюстрирана карта от велен, достатъчно подробна, за да покаже възвишенията, с изписани бележки относно лесното преминаване по различни пътеки и черни пътища. Беше дело на Кадаспала, изработена след войните срещу форулканите и джеларканите, закъснял дар, чиято стойност беше спорна, поне до този момент.

Най-сетне Силхас Руин седна на един стол с висок гръб и изгледа за миг Келарас, преди да заговори.

— Дракон — да се подиграе със стените ни. Пролет — да се подиграе с отдиха ни в мир. Виждал ли си Гризин Фарл?

— Не, милорд. От много дни.

Силхас въздъхна и махна към картата.

— Ще срещнем Легиона в долината Тарнс. Тя е плитка и просторна, старото речно корито е широко и не много каменисто. Има дефилета на изток от нея, останки от изгоряла гора на запад. Кажи ми, мислиш ли, че лорд Урусандер ще ни благодари?

— Има репутацията на самоуверен, милорд. — Келарас се поколеба, после добави: — Долината му е позната, тъй като там за първи път събра Легиона, преди да тръгне на юг, за да пресрещне форулканите.

— Ще оцени ли иронията?

— Не го познавам достатъчно добре, за да ви отговоря, милорд.

— На Хун Раал ще му хареса — предрече Силхас Руин. — Получих съобщение от капитан Празек…

— Капитан ли, милорд?

— Полево повишение, предполага се. Легионът Хуст скоро ще напусне тренировъчните полигони.

— Празек преценява, че са готови, значи?

— Разбира се, че не! Не бъди глупав, Келарас. Не… — Силхас се надигна, изведнъж обзет от нетърпение. — Просто нямаме време.

В предната стая дрънна звънец.

Гняв изкриви за миг лицето на Силхас.

— Влез!

Домашният меч — млада жена, — който пристъпи в залата, отдаде чест на двамата и заяви:

— Лорд Силхас, имало е… събитие, при Терондай. Един монах от шейките и един Страж са били отнесени.

— Отнесени къде?

— Милорд, стъпили са на шарката, а след това просто изчезнали. Друг монах в момента се приближава към Залата на Нощта…

— И не е спрян?

Младата жена примигна.

— Върховната жрица премахна охраната на подстъпа преди доста време, милорд. Изглежда… няма нищо за защитаване.

— Този монах — каза Келарас. — Познат ли е?

— Не, сър. С качулка, да скрива лицето му. Но онзи, който е изчезнал в Терондай, е магьосник Реш.

За миг тримата стояха като замръзнали, а след това Силхас посегна за оръжейния си колан.

— Пригответе оръжията си и ме придружете.

„Капло Дриим. Любимият убиец на Шеканто. И този път Аномандър не стои на пътя му.“

Един Домашен меч беше проследил Капло Дриим и го спря при входа на коридора, водещ към вратата на Залата на Нощта. Раздразнен и общо взето нехаен, убиецът беше оставил трупа му проснат върху напуканите каменни плочи и продължи, докато не се озова пред запотената черна преграда. Лъскавото дърво вече беше изпълнено с врязани руни, обкръжаващи изрисуваните панели. Капло спря и огледа образите. „Сцени на поднасяне на дар. Това тук трябва да е Драконъс, а тези най-смътни очертания… Майка Тъма. Или каквото е останало от нея. Странно, как тъкмо богинята приема дарове, нали? Какво да мислим за този, който ги носи?“

Но такива размишления бяха само разсейване. Дива треска пламна у Капло Дриим, жаждата да разгърне едното в много, все едно разчупва веригите на собствената си плът и кост. Оголил зъби в очакване, той изрита вратата на Залата на Нощта.

Силата му беше стъписваща дори за него. Ударът се оказа толкова свиреп, че разцепи дървото и изящните резби се напукаха, а железните панти се счупиха с пращене. Втори ритник събори вратата и тя падна с трясък.

Жесток студ връхлетя Капло и изтръгна от него животинско ръмжене. „Хайде вземи ме, Стара кръв. Сдържахме се твърде дълго.“

Тялото му затрептя, разрасна се и с дълбоки тласъци се разсипа и въплъти в дванайсет подвижни котешки тела, всяко — черно като мрака наоколо. Дрипите от разкъсаните дрехи, изтърканите ботуши, кожените колани и каишки с ножовете му, качулката и тежкото наметало от вълча кожа — всичко остана струпано в безреден куп зад него.

Земята под многото му меки стъпала беше замръзнала глина, хлъзгава и неподатлива. С дванайсет чифта очи той огледа пътя напред — закърнелите голи дървета, израснали от равнината, безредните ивици скали, очертали загадъчни шарки по смътните склонове пред него, а вдясно — многото очи се присвиха — гола като скелет рамка на фургон. Макар и недовършен, беше огромен, почти необятен. Гледката го замая със стъписващата невъзможност на мащаба си и той усети как ушите му настръхнаха в инстинктивен страх.

До огромния дървен фургон стоеше мъж. Беше се обърнал при идването на Капло.

— Виждам те, Драконъс! И все пак… все пак…

Пантерите пристъпиха напред, с потръпващи опашки, дванайсет чифта очи, впити в мъжа, който вече бавно се приближаваше. Заканата за насилие лумна в Капло. „Стара кръв, защо ти се опълчвах толкова дълго?“

— Вие шейките сте самонадеяна пасмина, нали?

„Той е слаб. По-слаб, отколкото очаквах. Сякаш някоя част от душата му липсва. Още по-хубавото, невъоръжен е.“

Драконъс поклати глава.

— Сега и Д’айвърс. Шейките общуват със сили, които не разбират. Не само прокълнатото наследство на отчаяните Ересал убягва на това разбиране, но и онзи, когото сега си готов да предизвикаш.

Докато се приближаваше, Капло видя вериги, пръснати по земята, грубите брънки се протягаха назад към фургона и изчезваха под огромната му долница. Бяха десетки, може би стотици; образуваха мрежа по замръзналата глина, тежките пранги в краищата им лъщяха от скреж. Щом ги видя, Капло изпита смътно безпокойство, пронизало дузината му тела.

— Искаш да я убиеш ли, Капло Дриим? Няма да успееш. Тя е недостижима за теб.

Капло съсредоточи мислите си и ги отпрати към Драконъс.

— Чуваш ли ме?

Драконъс изсумтя.

— Слушам те от мига на пристигането ти, Д’айвърс. Моята слабост, моята непълнота… тези ръце… — вдигна ги — не ги смяташ за оръжие.

— Не ме интересува тя. Силата тук е твоя и само твоя.

— Вече не. Такъв бе дарът ми към жената, която обичам.

— А кой си ти, че да го дадеш?

Драконъс сви рамене.

— Тук аз съм провъзгласен за Властелина на нощта.

— Домът Дракони на тайстите е заблуда. Стари миризми, познати на Старата кръв в мен. Ти си азатанай.

Драконъс се наведе и вдигна една верига.

— Ако мен искаш, убиецо, ела. Можеш да си вземеш парите от Урусандер по-късно — или е Хун Раал? Не бих и помислил, че Шеканто или дори Скеленал са дали благословията си за такова деяние.

— Вече говориш ясно, Драконъс. Без благородна поезия, понесена от сетния ти дъх.

Азатанаят сви рамене.

— Пръста си не мърдам.

Дванайсетте пантери обкръжиха Драконъс и дадоха на Капло гледка към огромния мъж от всеки ъгъл. Това някак си не го смути; а пороят от усещания бе като сладък рев в ума му, рев като на надигнали се пламъци.

Старата кръв не се интересуваше от тънкости. Капло нападна отведнъж, от всички страни. Дванайсет пантери, връхлитащи срещу един враг.

Веригата издрънча, уви се здраво около една скачаща пантера и Драконъс я дръпна рязко към себе си, когато останалите зверове се стовариха отгоре му. Капло усети как многото му зъби се забиха в плътта му. Усети как ноктите му раздраха дълбоки бразди в мускулите на широкия гръб на азатаная — застъргаха в ребра и плешки. Още нокти се впиха в корема му. Мускулите там внезапно се стегнаха и заклещиха ноктите, спряха ги да проникнат до вътрешностите, но Капло удържа. Челюстите на друг звяр захапаха врата на Драконъс.

Въпреки това азатанаят някак си успя да се задържи на крака. Докопа пантерата, която беше впримчил с веригата, и заби палци дълбоко в гърлото й. Плисна кръв и котката изпищя.

Вълна от болка обля Капло при внезапната й смърт.

Драконъс запокити трупа настрана, пресегна се назад и изтръгна животното, вкопчило се в гърба и врата му. Силата на азатаная беше ужасяваща. Забравил за собствената си раздрана плът, той издърпа гърчещия се звяр и му прекърши гръбнака.

Капло изрева.

Зъби и нокти деряха плътта на Драконъс на късове, и все пак той оставаше прав, широко разтворените му крака не поддадоха.

Трета пантера — ноктите на предните й лапи бяха забити дълбоко в корема на азатаная — умря с разбит череп от удара на юмрука му.

Капло освободи сетивата си от всички същества освен едно — остави ги да се бият сами, по инстинкт — и хвърли силата си в онази единствена котка, която беше впила челюстите си в лявото бедро на Драконъс и сега, като дърпаше със свръхестествена сила, събори азатаная на земята. Останалите пантери се хвърлиха да го довършат.

Още една издъхна с прекършен врат — главата й изведнъж се отпусна в ръцете му.

Но пантерите разкъсваха гърчещия се ритащ и плувнал в кръв азатанай.

Капло изкрещя, когато едната ръка се заби в корема на звяра, в който се беше вселил, и каша от кръв и слуз се изля, щом червата му бяха изтръгнати от кухината. Убиецът избяга от издъхващата котка и потърси друга.

Но Драконъс намери и нея мигновено, превъртя се и я затисна под себе си, след което започна да блъска — юмруците му трошаха ребра, смазваха дробовете под тях.

Смъртта на толкова много зверове прекърши нещо в Капло и той нададе отчаян вой и се изтръгна от азатаная. Шестте оцелели пантери се отдръпнаха замаяни, с треперещи хълбоци, присвити уши и оголени зъби. Спряха на няколко крачки от проснатия на земята мъж.

А той се изсмя, както лежеше на гръб.

— Хайде, ела да довършим битката.

— Защо не умираш!?

— Трябваше — отвърна Драконъс, извърна се настрани и изплю кръв. — Или ти щеше да си умрял, след като призовах моя Финнест. Но той, изглежда, се е залутал някъде… — Изпъшка и се надигна на четири крака. Кръв се изливаше от раните му и правеше гъсти локви под него. — А това не е добре. — Огледа се, очите му бяха кървясали. — Все пак ще оставя една от теб. За веригите. Макар да се съмнявам, че ще ги сметнеш за милост.

Капло изсъска и отстъпи назад.

— Всички ме смятахте за нехаен — каза Драконъс. — Досадна пречка за новооткритите ви сили. Ти, Синтара, Раал, дори моята възлюбена. Но някои неща са се развихрили. Всъщност… — замълча и закашля отново — всичко се превръща в една ужасна каша. Поне за това ми повярвай. Кажи на вашите високопреосвещенства следното: Ще провидя всичко това, и само от това вие един ден ще намерите трон, който ви чака.

— Нямаме нужда от трон! Нямаме владение, което да управляваме!

Драконъс показа зацапаните си с червено зъби в жестока усмивка.

— Вслушай се в шибаните си пантерски инстинкти, Капло, и прояви малко търпение. Сдържаност дори. Работя толкова бързо, колкото мога.

Капло присви ниско телата си и изгледа изтощения азатанай.

— Обещаваш ни владение?

— И трон. Приличат ли на дарове? Напомни си това в деня, в който ти се наложи да защитиш и двете.

— Къде ще намерим тези… дарове?

Драконъс се изсмя горчиво.

— Не в драгоценните ви манастири. — Изправи се и залитна. — Имаш избор. Върви и потърси онези, които вече са на брега. Или опитай пак. Но ако надделееш срещу мен, гибел ще връхлети всички ви — знай го от мен.

И се усмихна на Капло с нова кървава усмивка, този път малко тъжна.

Шестте пантери се обърнаха да си тръгнат.

Зад тях Драконъс повиши глас:

— Натам ли, Капло? Сигурен ли си?

Убиецът изръмжа и закрачи към портата. Миг преди да премине се вля отново в облика си на тайст и се олюля от дълбоките рани по голото си тяло.

„Трябваше да помисля за това.“

Задъхан, заслепен от болка, залитна през портала.

Откакто бе видял Върховната жрица Емрал Ланеар, Орфантал се бореше с непреодолимото желание да се свие в скута й. Приличаше му на майка с лоши навици и това го интригуваше. Не държеше да го проумее — прекаленото мислене за разни неща не му бе донесло нищо добро досега. Имаше нещо бистро и чисто в усещането му за вълците пазители, които бе сътворявал понякога, и онова, което можеше да усети от умовете им, му говореше, че в света — във всички светове — има същества, които живеят по-прост живот. Искаше да уподоби такова живеене.

Тъй че я навестяваше и държеше очите си скрити във валмата дим, които я обгръщаха, докато седеше неподвижно, ако не се броеше отмереното сваляне и падане на мундщука на наргилето в едната ръка и издуването и отпускането на гърдите й. Толкова много неща бяха възможни сега. Можеше да се рее невидим из Цитаделата, да странства из коридорите й, да се плъзга под врати в стаи, които някога бяха забранени за него. Тялото му, колкото и малко да беше, не можеше, разбира се, да постигне нищо от това. Тъй че го беше оставил зад себе си, в килията, където спеше с легналия на прага Рибс.

Носеше се по теченията на Куралд Галайн, но въпреки всичките им изкушения, от омайващите фигури и коварни съблазни на Терондай до червените сълзи, очите на Майка Тъма — неспособни да извърнат поглед в дланите на жреца Ендест Силан — се усещаше притеглян към Върховната жрица, която все така седеше сама в стаята си, с вперен в открехнатата врата поглед, сякаш очакваше някого.

Но засега никой в Цитаделата не бе помислил да я потърси, въпреки двамата чужденци, които бяха отключили шарката на прехода в Терондай — един от многобройните му удивителни дарове — и бяха изчезнали. Откриването на убит страж в коридора, водещ към Залата на Нощта, бе разтревожило Домашните мечове и техните офицери, но някак си ловко бе отбягнало — дали случайно? — многото послушници на духовенството.

Тъй че тя седеше в неведение, преметнала десния си крак над левия, като кралица на трон.

Далечни вълнения в магическия мрак докоснаха съзнанието на Орфантал и мигновено съсредоточаване открои във вътрешния му взор фигурите на Силхас Руин, капитан Келарас и една жена Домашен меч, забързани към Залата на Нощта.

Орфантал се поколеба. Това, че виждаше твърде много, усложняваше нещата. Странстващият му дух не притежаваше глас, а онова, което чу, беше тънко и приглушено, сякаш всеки звук идваше през стени. Можеше да се доближи колкото поискаше до Емрал Ланеар, без нищо да издаде присъствието му.

И толкова по-добре може би. Някои неща имаха свойството да плашат хората. Въпреки това той затърси в ума си как да я предупреди, че стават някакви неща и че кръв е пролята пред Залата на Нощта.

Толкова беше напрегнат в съсредоточаването си върху нея, че внезапната поява на Ендест Силан го завари неподготвен.

Но тя вдигна очи и сякаш се отпусна в трона си.

— Да можехме само всички да намерим някой друг, който да понесе болката ни — каза Ланеар.

Жрецът, с пепеляво лице и изнурен, кимна и каза:

— Или да я прогони с бели облаци дим.

— Ако тя съжалява за неуспеха си, значи най-сетне намираме допирни точки — отвърна Ланеар.

— Имало е насилие в Залата на Нощта.

Върховната жрица дръпна силно от наргилето и заговори, задържала дъх:

— Светът отвъд онези врати е отчайващо място.

— Шейк убиец е стигнал до него.

Тя въздъхна и изпусна дълга ивица дим.

— Капло Дриим се е върнал значи. Да довърши каквото се канеше първия път.

— Не изглеждаш притеснена.

— Тя беше ли?

— Лорд Драконъс е надвил убиеца. Явно. Ужасно ранен и гол, Капло се появи отново, твърде слаб, за да се възпротиви на лорд Силхас Руин да го арестува. Само след няколко думи изпадна в безсъзнание. Говори се за незабавна екзекуция. И за обявяване на война на шейките.

— Кажи ми за нейното притеснение.

Силан наведе очи.

— Не мога. Но лорд Драконъс не се е измъкнал невредим от сблъсъка. Тя се грижи за него с… внимание.

— Къде е Седорпул?

— Върховна жрице, аз развихрих магия в града. Опитах се да благословя гражданите на Карканас, така, както тя може би го желае — стига да искаше да ни го каже. Вместо това… — Гласът му секна и той успя да продължи едва след малко. — Гневът се оказва лошо гориво за опрощението.

— Седорпул?

— Един Елейнт, спуснал се от небето, спря моята… моята щедрост.

— Всичко това в един ден? — Изведнъж Ланеар се изсмя, но потисна смеха си. — Прости ми, Ендест. От доста време съм тук, размишлявах за големината на насладата от една купа. Светът е място с много стаи, наистина, но в тази познах лукса на покоя. — Остави бавно мундщука на сребърния поднос. — Къде, питам за трети път, е Седорпул?

— Уведомен съм, Върховна жрице, че с мрачна решимост и възмущение той е поел по дирята на магьосник Реш и офицера Страж, която го придружи през Портата на Мрака.

— Сам?

— Така разбрах. Обзет бях от треска след срещата си с дракона. Мога само да докладвам каквото ми беше казано след това.

— Треска. Твоя или нейна?

Той сви рамене.

— Ще ме заведеш ли там, където Силхас Руин е отвел убиеца?

— Разбира се, Върховна жрице. Но има и един друг проблем.

— А той е?

— Детето в скута ви — отвърна Ендест.

Сепнат, Орфантал избяга от стаята.

Келарас не беше взел участие в грубото справяне с Капло Дриим. С другия Домашен меч — млада жена — само бяха последвали Силхас Руин, когато лордът повлече за глезена изпадналия в несвяст убиец надолу по стълбите и по коридорите към едно крило на стария дворец, където чакаха десетки празни килии. Въпреки целия гняв на Руин отвеждането бе изглеждало жестоко, но пък жестокостта се трупаше у този последен останал брат.

Силхас издърпа Капло в една килия и нареди на Домашния меч да му сложи пранги на глезените и китките. Действията й свестиха Капло и той примига към нея, докато дебелите железни гривни изщракваха една по една. Очите му я проследиха, докато излизаше.

Силхас Руин понечи да заговори, но Капло вдигна ръка в немощен жест, при който веригите издрънчаха, и рече:

— Моите извинения, милорд, за убития пазач. Търпението е тръпнещо острие и никаква мисъл не забави ръката ми. Дори да не е важно, това е единственото престъпление, за което ще приема компетентната ви присъда.

— Нападение над светите покои на Майка Тъма? — изсумтя Силхас.

— Претенциите й са по-малки, отколкото мислите.

— А Драконъс?

Капло извърна очи.

— Труден е за убиване. Не го ли казах вече, преди да припадна? Моето смънкано… признание. Нека да не се каже, че съм избегнал истината.

— Той няма ли да поиска главата ти?

— Съмнявам се.

— Защо не?

— Зает е.

Силхас се намръщи и скръсти ръце. След малко хвърли измъчен поглед към Келарас.

— Капитане, моля те, разубеди ме, че не губя времето на всички. Още по-добре, отдели главата на този мъж от останалото от него.

— Простете, милорд, но не разбирам нищо от това. Война ли са обявили шейките? Този мъж по заповед на Шеканто ли е тук? Вярно, един бог умря, но вината със сигурност трябва да е на онази Азатанай, Т’рис. — Келарас изгледа затворника. — Капло Дриим, кой те изпрати?

— Никой.

Келарас помисли над този отговор и намери в него лъжливост.

— Къде отиде магьосник Реш със Стража?

— Не знам.

— Значи никой от двамата не е знаел за намеренията ти?

Капло се ухили, надигна се и опря гръб на стената.

— Имах подозрение. Толкова знаеха.

— Подозрение? Във връзка с какво?

— Колкото и да е странно, въпреки че намерих истинност в него, не изпитвам желание да го изрека. — Затвори очи, отпуснал глава на стената, и добави: — Премислих.

— Моля обясни какво означава това — каза Келарас.

— Направих грешка. Не всяка истина е престъпление. Макар че… — Примига, отвори очи и се усмихна на Келарас — твърде много са. Глупаво от моя страна, но пък невежеството е лошо оправдание за каквото и да било, и няма да се крия зад него.

— Очакваш ли да живееш, Капло Дриим?

Мъжът сви рамене и изохка от болка.

Силхас Руин изръмжа тихо.

— Един Домашен меч на дома Пурейк. По дяволите другото, но това престъпление остава неоспоримо.

— За съжаление.

Лордът отпусна бялата си ръка на дръжката на меча си. В същия миг вратата зад тях се отвори.

— Задръжте, милорд — каза Емрал Ланеар и влезе. Зад нея Келарас видя жреца, Ендест Силан — ръцете му не бяха увити в бинтове и от раните капеше кръв и боядисваше пръстите му. Лицето му беше някак състарено.

— Дом Пурейк държи на правото на наказание — заяви Силхас Руин на Върховната жрица.

— Несъмнено — отвърна тя и изгледа Капло Дриим. — Но първо бих искала да го разпитам.

— Губите си времето — отвърна Силхас. — Той целият е загадка.

— Не ме интересува Майка Тъма — каза Капло Дриим на Ланеар. — Никога не съм представлявал заплаха за нея.

— И все пак нарушихте границата.

— Спорът ми беше с лорд Драконъс. Решихме го и вече сме приключили един с друг.

— С поне един труп след вас — изтъкна тя.

— Освободете го — каза Ендест Силан.

Всички се обърнаха към жреца. Заповедта сякаш бе оставила за миг Силхас Руин без думи. Емрал Ланеар погледна през рамо спътника си.

— По твоя заповед ли, Ендест?

— Не — отвърна той.

— Знаеш желанията й? Накара ме да повярвам, че грижите на Майка Тъма над теб не са издали нищо от волята й. Променило ли се е това?

— Драконъс е ранен, а това я ядосва — отвърна Ендест. — Все едно, Капло Дриим трябва да бъде изгонен от Карканас. Това е всичко.

— А справедливостта за дома Пурейк? — настоя Силхас Руин. — Не е ли това ценност, която трябва да бъде защитавана от нашата богиня? От нас, които сме се заклели да й служим? И това ли ще ни откаже?

Ендест Силан не отговори. Обърна се да напусне и Келарас ясно чу как жрецът промърмори:

— Хайде, момче, това не е за теб.

Дори Върховната жрица изглеждаше объркана.

— Лорд Силхас, съжалявам — каза тя.

Той я погледна намръщено, после махна рязко с ръка.

— Все едно. — Поклати глава и добави: — Как приемате това, Върховна жрице? Да бъдете… излишна?

Лицето й се напрегна, но тя не каза нищо.

— Добре, Келарас — въздъхна Силхас Руин. — Освободи го.

Райз Херат стоеше в неосветения коридор, загледан в един гоблен. Липсата на светлина не беше пречка да огледа добре драконите, изтъкани в сцената. Беше на върха на кулата, когато Елейнт изникна от тежките облаци и се понесе надолу на спирала, която го отнесе до центъра на Карканас. Добре беше, че не вярваше в поличби, помисли си той за кой ли път.

„Все пак дори аз трябва да призная, че в идеята за предвестници има нещо вярно. Живеем в трудни времена, несъмнено, но споровете ни изглеждат дребнави пред лицето на такива сили, развихрени отново на света. Сили далече извън крехките ни граници.

Но гневът и страхът са врагове на смирението и от всички достъпни чувства те се извисяват най-близо.

Само да не беше отчаянието напаст сред смъртните. Само да не похабявахме живота си в тичане от един пролом към следващия.“

Беше дошла вест за благослова за мир на Ендест Силан в Зимния пазар и за болката, останала след него. Но колко много отричаха вече простата истина за този резултат, за стряскащия му урок по отчаяние? „Мирът ни обсебва като сън, полузабравено ехо, но все още нашепващо съвършеното си обещание.“

Древният гоблен не предлагаше никакви лъжи, никакви игри на въображението. Драконите бяха изобразени точно. В сцената седем от тези същества кръжаха над горящ град. Липсваше описание на това произведение на изкуството — дори векът, в който попадаше, беше забравен и нищо от самия град не беше разпознаваемо. „Нищо освен реката, течаща през него, черна като цепнатина в скала.“

И да лежеше Карканас върху развалини, това все още не беше разкрито. Само храмът в центъра на Цитаделата намекваше за един вече изчезнал свят.

Но пък градът, пленен в нишка и багра, умираше под огнена буря. В такава буря дори камъните щяха да се натрошат и да се разпаднат на прах.

„Поличбите са за глупците, но всяка истина за бъдещето пребивава в настоящето, стига само да имаме волята да я видим.“

След малко осъзна, че вече не е сам. Обърна се и се намръщи на фигурата, застанала на стъпка зад него.

— Гризин Фарл, при цялата ти дебелина, движиш се съвсем безшумно.

Азатанаят въздъхна.

— Моите най-смирени извинения, историко.

— Мислех за теб.

— Нима?

— Могъщи сили действат, в подигравка с нашата самонадеяност. Беше ли всичко това започнато от жената, която наричаме Т’рис? Или, както подозирам, трябва да погледнем към лорд Драконъс? Или към теб може би, със странното ти присъствие тук, или по-скоро, настойчивостта ти?

— Готов си да виниш други за вашите злини?

— Хилаво извъртане, азатанай. Селението на Вечната нощ, или каквото там е наречено, е твърде огромно, за да го наречем ние, Тайст Андий, свой дом. И не ме обиждай с намека, че Майка Тъма претендира за него. Тя е само една натрапница. Доколкото знаем, скита като изгубена, или дори в страх, присвита до своя Консорт.

— Нито едно от двете според мен — отвърна Гризин Фарл.

— Дракони — каза Райз Херат, обърнат отново към гоблена. — Ще видим ли още от тях? Дали се събират като лешояди, дебнещи ранено същество? Дали чакат само неизбежната ни смърт?

Гризин Фарл се почеса по брадата, очите му лъснаха от някаква невидима светлина.

— Сега всъщност описваш една заблуда, историко. Същества като елейнтите са само щрих от съдбата на Куралд Галайн, а това, с което те се хранят, изобщо не е толкова просто като плът и кост. Макар че, трябва да се каже, те ще си угаждат от време на време. Важното е, Райз Херат, да разбереш нещо за тяхната природа.

— О? Така ли?

Без да обръща внимание на ироничния му тон, Гризин Фарл пристъпи до историка и присви очи към гоблена.

— Склонни са към лешоядство. Тъй че са по-малко ловци, отколкото мародери. Не обичат взаимната си компания, дори се боят от нея…

— Това изображение предполага обратното.

— Не, не предполага.

— Обясни.

— Те се превръщат в Буря. Буря от дракони, а това е ужасно нещо. Нито един Елейнт не може да се възпротиви, щом бъде прекрачен определен праг. Съберат ли се достатъчно зверове — създаде ли се достатъчно голяма Буря, — те се сливат. Превръщат се в един звяр, притежаващ много глави, много крайници, но една, неопровержима самоличност. Такава Буря си има име сред азатанаите. Тиамата. Богиня на унищожението. Тиам сред Тел Акаи. Кралицата на кипежа. — Замълча, после кимна към гоблена. — Тук имаме Буря. Виждаш унищожителната й сила.

— Тоест пожарът… е нещо странично?

Гризин Фарл сви рамене.

— Нещо ги е привлякло. Това ще да е, предполагам.

— Нещо? Какво нещо, азатанай?

— Неизвестно. Може би… наранен портал?

— Бездната да те вземе, Фарл! Как може портал да е наранен?

— Небрежно използване, предполагам. Това, или някаква форма на основна опозиция.

„Основна опозиция?“

— Например Светлина срещу Мрак?

— Не непременно, историко. Извини ме, ако небрежно подбраните ми думи са те разтревожили. Сега се боиш от някакъв вид насилие, който би нарушил съюза на Майка Тъма и Баща Светлина, но това изобщо не е задължително.

— Боя се от насилието, водещо до този съюз!

Мигновена тъга смекчи чертите на грамадния мъж.

— Да, очаква ви необходимостта от деликатен баланс. Сега го разбирам. Но все пак бъди спокоен. Драконите наистина са се върнали на света, но те са разпръснати и така ще си останат, ако им се остави избор. Бурята е неприятно проявление дори за елейнтите, пленени в нея.

— Ами порталът? А този проклет брак?

— Ако нито едно от двете не окаже съпротива, всичко ще бъде добре.

— А ако едното се окаже… несклонно?

— Самото разпознаване на необходимостта придава мъдрост, не мислиш ли? Достатъчно, за да облекчи болката от такава несклонност. — Замълча, после добави: — Най-сетне нещо ясно проявено, за да придаде размах на молитвите ти?

— Ами да — отсече Райз Херат. — Колко проницателно от твоя страна.

— Този гоблен случайно да си има име?

— Извезано е на гърба. „Сетният ден“.

— Аха. Нищо друго, значи?

— Не мисля — отвърна горчиво Райз, — че нещо повече е било необходимо.

Усети допира й на рамото си, а после тя проговори:

— Изцеряваш се бързо, обич моя.

— Веднъж бях обсаден по подобен начин — каза Драконъс. — Тогава бяха хрътки. — Поколеба се, усетил естеството й, загърнато нежно около него. — Кучетата са по-умни от пантерите. Убиецът беше нов за проклятието си. Остави твърде много на инстинктите им. Котките се хвърлят върху жертвата си, вкопчват се здраво, челюстите около гръкляна, докато жертвата се задуши. Но кучетата… е, както казах, те са по-умни.

— Все пак преживя и двете.

Той помълча дълго, след това тежко въздъхна.

— Моя любов, какво би искала да направя?

Прегръдката на Майка Тъма бе всепоглъщаща, невъзможно нежна и с пълното му поглъщане тя отнемаше света: гората и изправените камъни, недовършения фургон и веригите му, локвите кръв по земята.

— Възлюбени, сърцето ми е за теб. Както беше, както е, и както винаги ще бъде.

Той кимна.

— Вярвам в това.

— Ти трепериш. Допирът ми наранява ли те?

— Не.

— Тогава… какво?

Той мислеше за хрътките Д’айвърс преди толкова столетия. Как го нападнаха от всички страни. Дори с пълната му мощ, почти го бяха разкъсали.

— Нищо важно — каза след малко. — Просто спомени.

— Нека не те терзае миналото, моя любов. В онова селение всички сме призраци.

— Вярвам ти.

Тя задържа дълго света надалече и той бе доволен от това.

— Не приличат много на вълци — каза сержант Саваро на съпруга си.

Грамадният мъж подръпна брадата си.

— Изненадан съм, че не са изяли ония дечурлига, дето ги доведохме.

— Да. Изглежда, че харесват други деца. Играят си с тях все едно са кутрета или нещо такова.

Превъплътени в кучешките си форми, десетина заложници джеларкани се боричкаха с децата на бежанските семейства от укреплението на Стражите. Новият нападал в двора сняг беше разровен от лудориите им, а пискливите врясъци и викове се сливаха с хора от насмешливо ръмжене. Гледката беше изумително пасторална.

— Не е толкова зле — продължи Саваро.

— Престараваш се — каза с гримаса Ристанд. — Трябваше да ми позволиш да си променя гласа. Трябваше да останем за нощ-две и тогава да ни изведеш оттук. Сега наричат това Хоулс по шибано добра причина. Мулетата са толкова наплашени, че престанаха да ядат.

Тя въздъхна.

— Точно затова ми призлява от теб, знаеш ли го? Непрекъснато променяш случилото се така, че да съвпада с това, което мислиш в момента. Шибани мъже.

— Не съм променил нищо. Ти просто помниш погрешно, като типична жена.

— Видях те как поглеждаш онази Насарас.

— Престани вече с това!

— Хайде, давай! Домъкни я в плевника, разкъсай й дрехите и я начукай като проклета зайкиня. Дебела проклета зайкиня! Пляскай с лапи по големите й цици. Хапи я по шията. Накарай я да стене, докато се опитваш да се напъхаш в нея…

— Бездната да ни вземе, жено, хайде да тръгваме!

Двамата станаха и тръгнаха към замъка.

Лорд Кагамандра трябваше бързо да се отдръпне настрани, за да пусне двамата Стражи да минат. Спря и се загледа след тях, когато профучаха през трапезарията и след това затупаха бързо нагоре по стълбите.

— Не пак — измърмори Трут.

Кагамандра отвори предната врата и надникна навън, после я затръшна и се върна в трапезарията.

— Няма кръв. Погрешно разбрах онези писъци.

— Бройките спаднаха бързо — каза Трут и дръпна разсеяно обраслите си с четина бузи, така че червеното под тъмните му ириси лъсна. — Може би не се чувстват толкова натясно вече. Минаха няколко дни, откакто за последен път се натъкнахме на сдъвкан труп.

— Сляпото още е живо, а това е изненадващо — каза замислено Кагамандра, щом седна на масата.

— Още вино, милорд?

— Още е сутрин.

— Да де. Още вино?

Кагамандра изгледа накриво грозния капитан.

— Искаш да ми притъпиш ума, да ме направиш на малоумен, да отнемеш жилото от плановете ми за отмъщение. Откога съдбата на Скара Бандарис и Силхас Руин започна да те засяга?

— Не тяхната, милорд. Вашата. Едва-що дойдохте тук и говорите само за напускане отново. Със Силхас в Карканас, несъмнено, и Скара вероятно тръгнал с Урусандер, ще се окажете заклещен между две проклети от Бездната армии. Прост факт е, сър, че те трябваше да пратят заложниците някъде. Някъде далече, настрана от пътя им, мирно дори.

— Благодаря ти, Трут. Винаги си намирал начин да ме озаптиш.

— Сарказмът не ви подхожда, милорд. Освен това съвестта обикновено има грозно лице. — И се усмихна, за да направи лицето си още по-грозно.

— Все пак — каза Кагамандра, — ако предстои война, какво правим тук?

Трут примижа към пламъците в камината. Някъде откъм кухнята се разнесе вик и издрънчаха тигани — явно новите помощници на Игур Лут пак му пречеха.

— Аха — каза Трут. — И Брафен го каза. Онзи проклет сърбеж, нали? Всички ни хваща. Яхвай коня и навън, майната й и на зимата, и на всичко. Просто навън, на война.

— Стар ли се чувстваш, Трут? — попита тихо Кагамандра.

— Всички сме така, бас слагам, сър. И все пак… — Поклати глава и половината му лице се изкриви в усмивка. — Бихме могли доста да им навредим, нали? Никога не съм си падал по мрънканията на Урусандер, а Хун Раал е свиня и не очаквам това изобщо да се е променило. Но се чудя, сър, какво става, когато се озовете срещу Скара Бандарис? Ще продължат ли лудориите, когато живот и смърт са на проклетата черта?

— Мислил съм за това — отвърна Кагамандра. — Не мога да кажа какво влияние има Скара във висшето командване на легиона. Ако съм в състояние, ще говоря с него и ще се опитам да го разубедя. Тази гражданска война е горчиво наследство от миналите ни триумфи.

— Скара ще е самотен глас — каза Трут.

— Не. Има друг фактор. Капитан Шаренас.

Трут присви очи към лорда си, а после кимна и вниманието му отново се върна към камината.

— Още дърва трябват. — Надигна се с пъшкане. — Студ в кокалите няма да е добре, ако ще яздим.

Кагамандра се усмихна на стария си приятел.

Трут спря и попита:

— А Стражите?

— Ако трябва да съм честен, Трут, мисля, че бойната стръв е напуснала тая пасмина.

— Отново започвате да говорите като войник, милорд. Липсваше ми това. Ще ида да донеса дърва.

Кагамандра го загледа, докато излизаше.

Точно над главата му се разнесе ритмично тропане, а дрънченето и словоизлиянията на Лут в кухнята продължаваха. Навън деца и зверове лудуваха в снега.

Той потърка лице. „Ах, Шаренас. Не мога да остана на едно място, изглежда. Челюсти хапят хълбоците ми, склонен съм да хукна.

Моя годеница? Не знам. Заедно и разделени, пътуваме изгубени един за друг, както съдбите ни повеляват.

Това укрепление е жалко и малко. Не е място, което тя би могла да нарече дом, и няма да я оскърбя с това предложение.“

Дете навън изпищя и заложниците му отвърнаха.

Кагамандра потръпна и погледна гаснещия огън. Щеше да е добре Трут да побърза с дървата.

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Гаснещ зрак (22)

Метаданни

Данни

Гаснещ зрак

Информация

История

Сваляне / Връзки

18.

Стивън Ериксън
Гаснещ зрак (22)