Стивън Ериксън
Гаснещ зрак (21)

17.

Капитан Халид Бахан добре помнеше ужаса, когато — беше още малък — глутница подивели кучета, прогонени от гората от вълци, нападнаха селото. Не познаваха страх. Трима селяни, две жени и един старец бяха разкъсани извън домовете си. А когато десетина мъже тръгнаха да избият кучетата, те изчезнаха в хълмовете. Мъжете обиколиха чукарите, деретата и клисурите, но намериха само следи и след три дни се прибраха.

След седмица две деца изчезнаха, докато си играели на двора — бяха останали само окървавени дрипи и оцапани с кръв дървени играчки.

Селото беше младо, домовете нови и земята наоколо едва наскоро разорана. Ивицата гора покрай плитката река, която заобикаляше ниския хълм, на който бе построено селото, все още беше достатъчно гъста, за да се смята за дива. На заранта след изчезването на децата бащата на Халид Бахан тръгна на север. Вечерта, сам с втръсналата му майка, която беше превърнала страха в начин на живот, Халид трепереше от ужас, заразен от страха на майка си. Никога нямаше да забрави онази нощ, прогорена като дамга в душата му.

Баща му се върна на другия ден с един облечен в кожи дивак с пъпчиво лице и сплъстена коса. Непознатият миришеше на мръсно. Ядеше сурово месо и спа следобеда в собствената си мръсотия, близо до задната врата на къщата. По залез-слънце стана и Халид помнеше как затича с големи крачки навън в сумрака.

След три дни дивакът се върна, влачеше сварени черепи, вързани на въже. Черепите на двайсет и шест кучета. В отплата му дадоха буре сайдер и той го изпи, седнал на голата земя в предния двор. Пиенето го направи зъл и той ръмжеше, щом някой се приближеше — понеже след като се разчу, че е дошъл джелек, любопитни селяни наминаваха да го видят — и черепите, разбира се. Накрая обаче той изпи бурето и заспа.

На другата сутрин си беше заминал, но кучешките черепи бяха останали, струпани на пирамида. Бащата на Халид почна да ругае, понеже джелекът беше отнесъл празното буре.

И до днес кучетата придаваха форма — мимолетна и плашеща — на страховете на Халид Бахан и в кошмарите си той често виждаше оголените им зъби и си представяше в очите им нещо безмилостно и неукротимо.

Съгледвачът се присви пред него треперещ, загърнат в кожи. Войник, сведен до жалко състояние.

— Бяхме по дирята й. Обкръжавахме я. После всичко се промени — нощта оживя. Стрели, сър, нападнаха ни със стрели все едно сме диви зверове! Отрицатели. Бяхме петима. Само аз се спасих. Бяха стотици, капитане, на глутници — жалки, смърдящи горски отрепки! — а мислехме, че сме ги избили всичките!

Отегчен, отвратен, Халид махна на войника да се разкара от очите му. Двама от охраната му го извлякоха от палатката.

Нищо не го разочароваше повече от това да види войник, деградирал от ужас. „Побягнал си, глупако, изоставил си другарите си. Побягнал си, когато е трябвало да стоиш на място, когато е трябвало да се биеш.“ Все пак поне вече знаеше какво ги очаква на запад. Гонитбата на Шаренас вече беше маловажна. Изглежда, изобщо не бяха приключили с Отрицателите.

„Стрели. Тактиката на страхливеца. Е, това не би трябвало да изненадва никого.

Плетени щитове. Но къде ще намерим каквото ни трябва, за да ги направим?“

— Лейтенант Еск!

Платнището на входа се люшна настрани и влезе висока гъвкава жена. Ризницата й издрънча.

— Капитане?

— Ти командва южния фланг вчера, нали? Доближи ли се достатъчно, за да видиш Маналет?

— Да, сър.

— Какво знаме видя?

— Нито лордът, нито дамата бяха в крепостта, сър.

— Сигурна ли си?

— Да, сър.

Халид Бахан се надигна и изпъшка от острата болка в кръста. Открай време не обичаше язденето.

— Люта зима е. Какво ли е изкарало благородниците от крепостта им?

Лейтенант Еск нямаше предположения.

— Събери двайсет от най-добрите ни бойци, лейтенант, за малко нощна работа. Влизаме в крепостта, крадешком, ако изобщо е възможно.

— Сър?

— Трябва ни продоволствие, лейтенант. Да не си мислиш, че кастеланът ще е щедър към врага?

— Не, сър.

Той видя, че тя иска да каже нещо, и я подкани:

— Е?

— Дотук, сър, не сме проливали открито благородническа кръв…

— Лорд Андарист не би се съгласил с това.

— Но никакво такова обвинение не е предявявано официално, нали, сър?

— Имаш ли да предложиш нещо?

— Сър, говори се, че… Оцелелите съгледвачи го казват. Отрицателите вече са организирани, а щом е така, от това следва, че някой ги организира. Би било прекалено да си въобразим, че са го направили сами. Разбирам, че манастирите на шейките са се обявили за неутрални, но те все пак споделят една и съща вяра, сър.

— И? Продължавай.

— Манастирите Янис и Йедан, сър. Ако можем да проникнем в крепостта Маналет, защо да не влезем и в манастирите? По отношение на снабдяването по-добре не би могло и да бъде, а освен това бихме отстранили ефикасно шейките, без да се налага да разчитаме на обещанията им за неутралитет. Освен това, доколко можем да се доверим на добрата воля, сър, в разгара на гражданска война?

— Нападение, оправдано с обвинението, че техни агенти са превърнали последователите им, обитателите на горите, в армия?

— Както казах, сър, някой организира горяните. Кой друг би имал причина да го прави? И по-важното — кой друг би могъл да претендира за власт над тях?

— Воините жреци на шейките, лейтенант, са страховити бойци. Няма да е като срещу Стражите.

— Крадешком, сър, както казахте. Нощна атака, отворена порта. Ако ги хванем неподготвени.

Халид помисли. Струваше си. Какъв преврат щеше да е това! Хун Раал нямаше да има избор, освен да признае Халид Бахан за втория след себе си. Унищожението на шейките беше тактически разумно. Еск беше права — щеше да е глупаво да се доверят на официалното обявяване на неутралитет.

„Можем да плячкосаме храмовете, да опразним складовете им, да вземем оръжията им. Да изтръгнем сърцето на жалкия им култ. Но най-вече, ще сложим край на старата линия царствена кръв, с което ще премахнем всякакви усложнения за в бъдеще. Никакви възможни съперници за тронове, не и след като Шеканто и Скеленал са мъртви.“

— Уведоми колегите си офицери, Еск. Тръгваме на югоизток, към Янис.

— Да, сър.

— А, колко съгледвачи успяха да се върнат?

— Единайсет досега, сър.

— Екзекутирайте ги по обвинение в страхливост и за изоставяне на другарите им. Страхливостта е позор и няма да търпя да петни редиците ни.

— Слушам, сър.

Години наред Халид беше вярвал, че онзи самотен джелек със собствените си ръце е убил всички онези подивели кучета — докато един ден не чу как баща му каза, че дивакът просто ги отровил. Чутото промени начина му на мислене — от идеи за изумителна храброст и физическа мощ към изяществото на хладната целесъобразност. „И за това на оня глупак му се плати със сайдер, плюс едно буре. Дори хитреците може да са глупци. На негово мястото щях да поискам десет коня, че и повече.“

— Колко голям глупак беше онзи ловец, момче? — беше попитал баща му, когато го обсъдиха. — Отрова. Аз пък можех да отровя сайдера.

— Защо не го направи?

— Защо да го правя? Той си беше вкиснат. А и бурето беше за изхвърляне.

Халид Бахан започна да навлича бронята си. „Вкиснат сайдер и старо буре. Да. Когато се върна, Хун Раал, ще видя насилената ти усмивка, ще усетя немощното ти потупване за поздрав по рамото ми и ще видя как се мъчиш да се задържиш на върха.

Но знаеш ли, когато всичко свърши и влезем през портите на Цитаделата, повлекли зад себе си нашата колекция от черепи, двамата с теб ще пием. Но пък аз изобщо не бих могъл да се сравня с теб в пиенето, тъй че ще пийна малко греяно вино, а за теб ще остане вкиснатият сайдер.

Ще вдигнем тост за твоята и моята хитрост, а после ще сравним коя е по-голяма.“

Помисли си как пияният глупак Хун Раал, потен и тромав, се мъчи да задоволи Тейт Лорат. Ха, че тя щеше да му отнеме цялата останала му мъжественост.

„Ще го превърнем в нашия глупак, а когато приключим с него, какво пък, ще се обърнем срещу самия Урусандер. Старче, ти имаше своята слава, но онези дни отдавна минаха. Баща Светлина е само титла и бас държа, че може да бъде носена от всеки от нас.

Ах, приятели, дните пред нас ще са пълни с чудни приключения.“

 

 

Навлекли наметала от неизбелена вълна, оръжейник Джелас Сторко и сержант Тредбеър лежаха добре прикрити на хребета сред пепелявосиви преспи, оголен гранит и излиняла трева. Сержантът държеше зрителна тръба пред едното си око. Казваха, че била с джагътски произход и била притежание на дома Маналет от повече от две столетия. Тредбеър, водачката на отряда съгледвачи и следотърсачи, беше обяснила устройството на тръбата от месинг и черно дърво, но приказките за огледала и излъскани лещи не бяха много понятни за Джелас.

Все едно. Това, че през тръбата можеше да се вижда по-далече, отколкото с просто око, това беше важното. Оръжейникът се размърда леко, тъй като студът от земята се просмукваше през дрехите му.

— Е?

— Залагам на триста — отвърна Тредбеър, дъхът й излизаше на бяла пара. — Определено завиват.

— Значи не е гората все пак, и по-важното, не сме ние.

— Така изглежда. Което води до въпроса: сега къде? Подвили ли са опашка?

Джелас Сторко изсумтя.

— Повтори ми какво каза онзи глупак.

Преди три нощи, преди появата на отряда на Халид Бахан, един полумъртъв съгледвач беше дошъл до портата на крепостта. Беше в треска и ранен, пронизан от две ловни стрели в гърба. Тредбеър беше извадила кремъчните остриета, но той беше загубил твърде много кръв, а останалата му беше отровена от инфекция. Така че съгледвачът умря още в зори.

Тредбеър свали далекогледа и се обърна към Джелас.

— Хиляди са.

— Но нали войниците на Хун Раал прочистиха гората и ги избиха. Видяхме огньовете, дишахме проклетия пушек. В името на Бездната, чухме писъците.

— Мислила съм доста над това, сър.

Той се намръщи.

— Знам. Ти винаги мислиш, Тредбеър. Точно затова те държа до мен, за да не се налага аз да мисля.

— Да, сър. Е, легионът превзе гората. Отрицателите имат странния навик да си разделят дейностите. Жените събират плодове и ядки, стоят си в лагерите, наглеждат децата, заедно със старците и бабичките.

— Какво правят мъжете тогава? Чешат си задниците ли?

— Казах, че е странно, сър. Когато не си чешат задниците, мъжете излизат на лов. Търсят стадата, когато тръгнат миграциите.

— Какви миграции? По-важното — какви стада?

— Такава им е традицията. Според мен обаче е повече за да се махнат от домашния живот, отколкото за нещо друго.

— Искаш да кажеш, че на мъжете им доставя удоволствие да спят на студената земя и да си готвят отвратително ядене, понеже иначе стават дебели като прасета?

— Ами, сър, те наистина са невежи диваци.

— Смяташ, че легионът е пропуснал ловците, но сега ловците са се върнали и са намерили жените и децата си избити.

— Ако е така, сър, тогава тази гора е свят, обзет от ярост.

— Значи Бахан наистина е подвил опашка и се връща към Нерет Сор.

Тя поклати глава.

— Не мисля, сър. По-вероятно е да са сметнали, че войната е свършила, но сега са разбрали, че едва е започнала. Но кой командва горските диваци?

— Никой. Точно затова са диваци.

— А вярата им?

Джелас се намръщи.

— Аха. — Размаха й пръст. — Виж, по-умен съм, отколкото си мислиш. Бахан ще нападне манастирите.

— И аз мисля така, сър.

Той присви очи и я погледна. Толкова невинна и хубава.

— В какво съм добър аз, сержант?

— Сър?

— Опиши талантите ми, както ги виждаш.

— Добре, сър. Вие налагате власт и дори терор над своите Домашни мечове, но сте честен с това, че нямате любимци. Тъй че макар всички ние да ви мразим, това е дисциплинирана омраза и когато давате заповеди, се подчиняваме. И защо не? Вие ще сте на предната линия при всяка гадна работа, защото сте по-гаден от всички нас, понеже сте винаги ядосан и…

— Можеш вече да си затвориш устата, Тредбеър.

— Слушам, сър.

— След като знаеш всичко това, сержант, няма нужда да ме четкаш чак толкова. Да, разбрах. Браво на мен. Но сега гледаме нов проблем, нали?

— След като господарката ни замина, на вас се пада, сър, да решите дали предупреждаваме манастирите, или не.

Джелас кимна. Размърда се отново.

— Този сняг изобщо не се топи под мен, по дяволите.

— Не е сняг, сър, скала е.

— А, това го обяснява, значи. Та за какво говорех? Да. Решения.

— Легионът на Урусандер е врагът, сър. А Бахан е излязъл изпод крилото на Хун Раал, само с триста войници. Ако предупредим Янис и Йедан, колко воини могат да съберат? Петстотин? Шестстотин? Добри бойци ли са?

— Абсолютни прасета са, Тредбеър, и не, не искам да имам нищо общо с тях.

— Точно така. Въпросът тогава е, сър, има ли някаква тактическа полза от това да видим Бахан и неговите триста накълцани на парчета, като в същото време принудим манастирите да изоставят неутралитета си и да минат на наша страна? Големи загуби за Раал, големи печалби за благородниците и Майка Тъма.

Той я изгледа.

— Казваш, че е очевидно, така ли?

— Сър?

Той посочи зрителната тръба в ръцете й.

— Кажи ми пак как действа това.

— Има едно огледало и три лещи, съвършено настроени…

— Затваряй си устата, Тредбеър.

— Слушам, сър.

Той се надигна и изтупа снега от бедрата си.

— Да се връщаме в крепостта. Трябва да пратим ездач.

— Да предупредим манастирите ли, сър?

Лежеше в жълтата трева. Изобщо не изглеждаше измръзнала. Страните й блестяха, очите й бяха бистри и му напомниха колко десетилетия бяха минали, откакто бе спечелвал уважението на нещо толкова младо и толкова красиво като тази жена.

— Вярвам, че всички разбирате — каза й, — че омразата е напълно взаимна.

— Разбира се, сър.

— И че съм готов да спра меч с гърдите си заради всеки един проклетник от вас.

— Това също е взаимно, сър.

Той изсумтя. Трябваше да е достатъчно.

 

 

След цяла нощ мразовит дъжд бойниците на крепостта Ванут лъщяха, ледът улавяше утринната слънчева светлина в искри, които лумваха и капеха. Но водата вече бе започнала да тече по заледените хълбоци на здравите стени и тумбести кули, сякаш самите стени се топяха.

Дошла беше вест за трима ездачи на пътя долу, тръгнали вероятно за Карканас. Лейди Дегала, в челото на кервана заедно с лейди Манале, махна на сержанта на охраната на кулата да се приближи.

— Носят ли знаме, Мивик?

Младият Домашен меч поклати глава.

— Не са мои, Дегала — каза Манале. — Освен това, ако Джелас е трябвало да изпрати спешно съобщение, щеше да прати един, не трима, и този един щеше да е Тредбеър.

Мъжът на Дегала, който заедно със съпруга на Манале трябваше да язди зад жена си, се изсмя.

— Странно име, милейди^[1].

— Тя дойде с него — отвърна Манале. — Дете на Стражите, мисля, но преди да придобият тази титла. Първите откриватели на Витр не официализираха веднага манията си, Джурег. Все едно, тъкмо Тредбеър е тази, която носи важните новини.

Манале обичаше да показва обширните си познания, което само понякога беше обременително. Другият й навик, уви, беше да се увлича в монолога си и непрекъснато да сменя темата. Повечето пъти Дегала се примиряваше да търпи напълно подсъзнателната потребност на Манале да е в центъра на вниманието на всички — „сякаш външността й не е достатъчна за това“, — но сега изпита облекчение, че съпругът й само се усмихна, кимна и задържа змийския си език, от който можеше, ако той решеше така, да капе саркастична отрова.

Дегала се покашля. Търпението към гости се водеше добродетел все пак.

— След като вече установихме, че ездачите долу не носят съобщение от Маналет, може би трябва да установим кои и какви са. Джурег, ела с мен. Лейди Манале, моля, останете под грижите на моите Домашни мечове за момента, тъй като сигурността на гостите винаги е най-важното задължение и чест.

След тези думи смуши коня си, а Джурег подкара до нея. Излязоха през портата и продължиха по лъкатушещия калдъръмен път.

Зимното движение беше рехаво и в най-добрите времена и освен едно неочаквано посещение от страна на капитан Шаренас преди повече от месец стражата на кулата не беше видяла никой да язди било от или към Карканас след първите снеговалежи. Забелязваха се отпечатъци от стъпки понякога, когато бежанци прекосяваха пътя посред нощ, търсейки каквото убежище можеше да се намери в гората на север, но преминаванията на Отрицатели не интересуваха особено Дегала.

Тримата ездачи долу бяха или чули, или видели приближаването им по стръмния път и бяха спрели и ги чакаха.

— Две нощи, и вече ми се ще да избягам при Урусандер и да целуна меча му — каза Джурег.

— О, не е чак толкова лоша — отвърна Дегала. — Прекалено учените винаги са изложени на риска да станат непоносими.

— Бронята й от знание е непробиваема и за най-острите ми стрели — отвърна Джурег кисело.

— Всъщност такова същество можеш да го съкрушиш само с по-голямо знание. Или с по-сладкото срязване, което е здравият разум. Но ако една хипотеза може лесно да бъде разбита с изтъкване на очевидното, тогава ще си създадеш вечен враг. Предупреждавам те за това, съпруже.

Бяха забавили конете, тъй като настилката беше хлъзгава, а склонът коварен.

— Хедег Младши се усмихва като ударен с мокър парцал — отбеляза Джурег. — Обзалагам се, че тя описва произхода на всяка плътска поза и намира жар не в самия акт, а в пороя от думи, с който удавя всякаква спонтанност. В очите на съпруга й се долавя унилото отчаяние на победения: жертва на обяснения.

— Какво, само съжаление ли изпитваш към Хедег?

— Той се оживява в нейно отсъствие, но иска работа. Още не съм решил дали усилието си струва.

— Е, ще споделим компанията им още няколко дни, след като приехме поканата на Хиш Тула.

Пътят за малко се изравни, а после зави в последното спускане и се оказаха достатъчно близо, за да различат ясно тримата ездачи.

— Аха — измърмори Дегала.

Мъжът й не каза нищо.

 

 

Горе, до портата на крепостта, лейди Манале и съпругът й, Хедег Младши, бяха дръпнали конете си настрана от Домашните мечове на Ванут, за да могат да си говорят, без да ги подслушват.

Под тях домакините им слизаха предпазливо по хлъзгавия път.

— Заклевам се — промърмори Манале, — че ако трябва да бъда свидетелка на още една размяна на вещи погледи между тия двамата, ще понеса проклятието на убийството, гостенка или не. Още по-лошо, като нищо бих могла да падна до изтезания, просто от чиста злоба.

Мъжът й подръпна късо подстриганата си прошарена брада.

— Внимавай, скъпа. Такова проклятие не се измива нито с кръв, нито от годините. Наистина ли би предала фамилията ни на вечно осъждане?

— Изкусена съм. Егоистичното удоволствие най-лесно забравя последствията.

— Но трябва да помислим и за користния й брат. Лорд Ванут би се зарадвал на една кръвна вражда.

— Окаяна фамилия — промърмори Манале.

Мъжът й кимна съчувствено и попита:

— Кои са онези ездачи според теб? Емисари от Урусандер?

— Едва ли. Ако бяха, щяха да носят знаме, дръзко и неуверено, както подобава за тяхната уязвимост и тяхната наглост. — Извърна се и остана доволна, като видя одобрителната усмивка на съпруга си. Нямаше нищо случайно в обрата на последната й фраза. Плаха наглост и дръзка уязвимост — какво по-сладко описание за пратеници на Легиона, идващи сред знатните с войнствени обещания за мир и надута заплаха? — Може би — предположи тя, — оцелели от Стражите. — След миг поклати глава. — Все още не мога да разбера глупостта на Илгаст Ренд.

— Ако вестта за клането в имението на Андарист е стигнала до него, Манале, не би ли могла да простиш гнева му?

— Тогава да бие с юмруци някое дърво. А не да похабява живота на хиляди в един безплоден жест. Направи ни всички да изглеждаме безразсъдни, подвластни на низки страсти. Остави Урусандер — това изобщо не е негова игра — на Хун Раал е, а Хун Раал е умен мъж.

— Когато е трезвен.

— Всяко негово залитане те кани да го подценяваш, мъжо.

— Тя трябваше да ни включи в ездата надолу — каза Хедег. — Беше преднамерен отказ.

Манале сви рамене.

— Щяхме да направим същото при портите на Маналет.

— Да покажем раздразнението си, да. Но каква причина имаше да ни е раздразнена? Винаги сме вежливи, дори когато Дегала се подиграва на превъзхождащата ти интелигентност, докато Джурег непохватно рови за тайни в тъпите си разговори с мен.

— Успокой се, съпруже. С търпението си доказваме, че сме по-добри.

Хедег замълча. Бяха започнали разговора си, изричайки позиции срещу заключението му: въпреки цялата интелигентност на жена му тя винаги рискуваше да придаде зъби на презрението си. Но сега не беше време за фамилни вражди. „Както тя посъветва, търпение. Веднъж да се приключи с тези простаци, тогава, лейди Дегала, жена ми ще се изправи пред теб с изваден меч, заради всички обиди, които изреждаме тук.“

— Хиш Тула никога не ми е харесвала много — каза Манале.

„Разбира се. Още по-хубава и от теб, и по-добра с всяко оръжие, което можеш да измислиш. Разбира се, че я мразиш, скъпа. Възпитателите нищо не могат да те научат за завистта, освен за собствената си, а тези съперничества и дребни вражди доказват собствения им провал в контролирането им.“ Жена му наистина беше гениална, но това трудно сдържаше въртопа от низки чувства, кипящ под тази гениалност. Ерудицията предлагаше илюзията за обективност, както подобава за едно учено мнение, но озлобеното същество отдолу имаше лицето на глезено дете.

„Ох, съпруго, ако можеше дори само да предположиш щедростта на тази моя любов към теб…“

 

 

Дегала вдигна за поздрав облечената си в метална ръкавица ръка.

— Емисари на шейките — заговори тя, пренебрегвайки временно странното присъствие на един Страж-жена. — Пътувате за Карканас? Трябва ли да смятаме това за значимо?

Магьосникът — май се казваше Реш, но тя не беше сигурна — сви рамене при въпроса й.

— Лейди Дегала. Джурег Тоу. Виждам сред свитата при портата две знамена. Гостуват ви лейди Манале и Хедег Младши. Любопитно е да видиш благородници на гости в този студ.

— Магьосник Реш, намерили сте си оцелял от Стражите — каза Джурег. — Но шейките не са много известни с щедрост, още по-малко — със съчувствие. Пленник ли е?

Третият ездач не беше свалил качулката си от черна вълча кожа, но нещо в стойката му наведе Дегала на подозрение кой би предпочел да остане скрит за тях. Спомни си, че беше чула за един инцидент пред портата на Залата на Нощта. Усмихна се на закачуления и рече:

— Казаха ми, че лорд Аномандър е проявил сдържаност на прага на светая светих на Майка Тъма. Но разбира се, знам, че той вече не пребивава в Цитаделата и е оставил подобни проблеми на Силхас Руин.

Реш кривна рошавата си глава.

— Какви проблеми имате предвид, милейди?

— Ами, защитата на Майка Тъма, разбира се. Не бих и помислила, че достъпът е неохраняем. Нито вие.

Но думите й не предизвикаха никаква реакция у закачуления. Може би грешеше, прецени тя. Не, едва ли. Сигурна беше, че е Капло Дриим.

— Ще пояздим ли заедно, милейди? — попита Реш.

— За малко — отвърна тя.

Мъжът й се покашля.

— Има слухове — признаци, — че в гората са останали Отрицатели и са станали войнствени.

— И да е така, не сме чули за това — отвърна магьосникът. — Все едно, защо трябва да се боим от наши последователи?

— Ваши последователи? — Джурег се намръщи. — А как се вслушахте в молбите им за помощ миналото лято?

— Предложихме убежище, доколкото можахме.

— За децата, да, като гаранция за бъдещето ви. Но разбирам, че малцина са оцелели достатъчно дълго, за да стигнат изобщо до портите на манастира ви.

— Тези въпроси засягат ли по някакъв начин благородниците, Джурег? Ако е така, защо?

— Неутралитетът няма да ви спечели нищо — каза Джурег. — Управляват ви една стара жена и един още по-стар мъж. Бездействие и страх от промяна поразяват всеки техен миг и тази немощ, изглежда, е заразила останалите от вас. Ако лорд Урусандер спечели тази война, магьоснико, наистина ли си въобразявате, че ще ви остави на мира? Или, по-скоро, че Хун Раал ще ви остави на мира? А новата Върховна жрица на Светлината? Вярата ви е неоправдана, във всяко отношение.

Стражът изсумтя, после каза:

— Това е жалко. Тук няма нищо за криене. Лейди Дегала и лейди Манале тръгват със съпрузите си и свита слуги и охрана. Вероятно някой от благородниците ги е призовал за среща — това, че толкова се е забавила, е единствената причина да са сдържани. Аз щях да съм също толкова притеснена, предвид обстоятелствата. Колкото до нас, ами, магьосник Реш желае да проучи естеството на Терондай. Магия кипи сега из Куралд Галайн — дали това е следствие от дара на лорд Драконъс? Или източникът беше онази азатанай, Т’рис? Не е ли разумно да се установи източникът на тази магия, преди да й се отдадем?

След дълга пауза Дегала поклати глава.

— И вашият оглед на една шарка на пода изисква присъствието на професионален убиец? Не, Страж, но ще ви призная невинността и ще заключа, че сте били подведен от спътниците си.

При тези думи Капло Дриим най-сетне вдигна глава и смъкна качулката си. Усмихна се на Дегала и каза:

— Мога да ги чуя.

— Моля?

— Хедег и Манале. Говорят тихо, но са под свода на порталната вишка и ехото е достатъчно. Мога да чуя всяка тяхна дума.

Дегала се извърна и се загледа към далечните си гости и стръмното дълго изкачване до тях.

— Невъзможно.

— Какво казват? — попита Джурег.

Странните очи на Капло останаха впити в Дегала.

— Наслаждават се на презрението си към вас, милейди. Нещо повече, има една миризма около Хедег, намекваща за някакво бъдещо насилие, в което вие сте жертвата. Оприличено е на облизване на устните, внезапна топлина на наслада под кожата на лицето, помръкващ блясък в езерата на очите. Отдаването на очакване е чувствена храна за онези двамата. Отдавна споделят жарко ложе на отмъстителна страст и жарта е дълбока.

Джурег я погледна и каза рязко:

— Манале вярва, че те превъзхожда с меча.

— Не бойте се — отвърна Капло. — Нейната интелигентност е крепост, която никакво съмнение не може да превъзмогне, но в кръстосването на мечове ще се окаже гибелна за нея. Не най-острият ум насочва ръката на един майстор в боравенето с оръжие, а лесното отдаване на инстинкта и вярата, нужна за такова нещо. Манале не може да изостави контрола и това един ден ще я убие.

— Замълчете, убиецо — сряза го Дегала, но го погледна със страх. Имаше нещо обезпокоително у този човек, нещо диво и едва сдържано. — Въобразявате си без никакво основание.

— Може би — отвърна й той с присмехулна усмивка.

Реш се размърда.

— Милейди?

— Да?

— Имаме основание да вярваме, че лорд Урусандер няма да чака до края на зимата. Легионът му вече се подготвя за поход.

С нахалството, изглежда, изобщо не беше приключено.

— И с каква цел ни казвате това?

— Нямате много време, милейди. Ако лорд Аномандър е напуснал Цитаделата, значи е анулирал отговорността си. Може би ще е разумно да си изберете нов върховен главнокомандващ. — Замълча, после махна с ръка. — Честно казано, Аномандър наистина ли отразява вашата кауза? Според мен той е разгневен и като нищо може да бъде погълнат от нуждата за отмъщение, в името на брат си.

— Свободен сте да изкажете съвета си, магьоснико. Кого, прочее, предлагате?

— Ами, онзи, който би загубил най-много, милейди, със сигурност ще се бори най-упорито.

Джурег изръмжа някаква ругатня.

Дегала зяпна Реш невярващо.

— Но пък — продължи той провлачено — Драконъс не е харесван много от благородниците, нали? Въпреки славата му на командир и храбростта му на бойното поле. Въпреки усърдието, с което би се отдал на каузата да се поддържат нещата както са. Въпреки неподкупния му характер. Уви, престъплението на горкия човек е в това, че вашата богиня го обича…

— Ако го обичаше, щеше да се е омъжила за него!

— О? И това би ви устроило добре?

Дегала замълча.

Джурег каза хрипливо:

— Вярвам, че горите от нетърпение да продължите по пътя си. Предайте поздравите ни на изрисувания под, магьоснико.

Тримата приеха равнодушно отпращането, смушиха конете и скоро се скриха зад завоя на пътя.

— Той те провокираше…

— Знам какво правеше!

— Нещо с убиеца…

— Него го остави.

— Скъпа?

— Жената. Стражът.

— Какво?

— Може би беше просто игра на светлината, но за миг бях готова да се закълна, че носеше златно кръгче на главата си. Корона.

— Не видях нищо такова.

След дълго мълчание Дегала поклати глава.

— Разбира се. Прав си.

— Все пак — промълви тихо Джурег, — чудя се…

— Какво, скъпи?

— Ако Капло наистина е могъл да чуе Манале и Хедег, от толкова далече… може би трябва да допуснем, че ни е чул и току-що.

Тя го изгледа с яд.

 

 

— Защо говорихте така за Драконъс? — попита настойчиво Финара Стоун, след като се отдалечиха достатъчно от двамата благородници.

Реш сви рамене.

— Подразниха ме.

— И затова пуснахте пепелянка в уютното им ложе? Доставя ли ви удоволствие да бъдете дребнав?

— Понякога — призна той.

Капло ги изненада, като заговори:

— Някога бях човек с малко съмнения, Страж. До деня, в който погледнах в очите на Отец Скеленал и видях в тях истина, която не можех да приема. Нашият бог беше убит, но във времето преди тази смърт — десетилетия и десетилетия служба и почитание — старецът беше чудовище. Знаехме го и въпреки това не направихме нищо. В неговите очи, Страж, видях всички нас отразени, и не ми хареса.

— Не знам за нищо чудовищно — каза Финара, — но пък и защо да знам? Вашият храм е потаен.

— Потаен, да. Любопитно е как този навик бързо поглъща благоприличието, добротата, целостта и любовта. Пази се от всяка общност, Страж, която се отдава на потайност — можеш да си сигурна, че няма да брани твоите интереси, нито ще ти отдаде полагащото се уважение, както се полага на невинния, или, както може би ще те нарекат, невежия. Потайният ум се сепва от всяка сянка, защото е населил своя свят с подозрителност.

— Описваш отровна яма, Капло, която нямам никакво желание да обитавам.

— Такава общност събира свят, в който убийците са необходими — каза Капло. — Такава една общност може да говори и да действа в името на справедливост, но справедливост, в която тя не вярва. Уповава се единствено на ефикасността и на илюзията за власт, която тя предлага.

— В твоя свят надеждата е безплодна, значи — каза Финара.

— Ни най-малко, Страж. Този плод е добре ферментирал и се раздава безплатно на неинициираните, докато пияните не започнат да залитат по всяка улица, да спят във всяка сляпа пресечка. Надеждата е виното, забравата — възнаграждението. И я изливаме в гърлата ви от мига на вашето раждане до мига на блажената ви смърт.

— Предлагаш ли край на потайността, Капло Дриим?

— Имам очите да пронижа всяка сянка. Имам ушите да проследя всяка стъпка. Имам ноктите да изровя скритото, свитите в тайните им скривалища. Но представи си, Страж, този мой горчив дар и неговото мрачно обещание. Оголване. Разкриване. Сивото изложено на показ, лъжците измъкнати на светло, всички зли същества, които процъфтяват с тайните си.

Магьосник Реш въздъхна.

— Той си я кара все така, Финара Стоун. Обещания за… нещо преломно.

— Виждала съм същото обещание безброй пъти в очите на котарака мишелов в укреплението — изсумтя тя.

Реш се разсмя.

Намръщен, Капло бавно вдигна качулката си и скри лицето си.

 

 

Имало беше едно дете, изпълнено със смях, и макар да носеше името му, Лаханис малко помнеше за онова странно — и странно крехко — същество, което бе живяло толкова блажено сред Пограничните мечове. Беше спомен, който живееше в летни морави или тичаше под сенки на огромни дървета, с насекоми, които жужаха в смайваща слънчева светлина, и вятър, който шумеше в листата. Момчета я бяха гонили, но тя беше по-бърза от всички тях, и по-умна освен това. Макар и млада, може би невъзможно млада, беше превърнала в игра желанията им и беше лесно да се надсмива на объркването им, на безпокойните им пориви за нещо повече. Пробуждането на загадки би трябвало да е терзало и нея също, подозираше тя, но нямаше спомен за това. Всяка сцена, изтръгната от миналото, откриваше смеещото се дете в центъра на паяжина, властващо над всичко, но неразбиращо нищо.

Момичето, с неговия отривист смях, принадлежеше на свят на заблуда, все още не запреден опасно, все още не заплетен и не коварен. Сезоните воюваха в паметта й, но все още отекваха в звъна на момичешкия глас; лятото изникваше победоносно, изпълваше останалия назад свят с аромата на нежни ветрове и упорити цветя, презрителни към яркия, но кратък блясък на пролетта.

Смехът вече бе изгубен и Лаханис можеше да мисли за него само като за детска играчка, изтървана на земята, забравена сред туфите пожълтели треви, издигащи се неравно над снега като счупени кошници. Лятото също беше мъртво, смъртният му вик глъхнеше в студени ветрове, погребението му беше сезон на листа, падащи като пепел. А детето, което бе познавало и лято, и смях, което бе живяло в онзи жив, окичен с цветове свят — е, костите й го криеха някъде под лъскава кожа и безжизнен мускул от лед и сняг.

Това ново дете беше на зимата, намираше гласа си в стърженето на остриета по бруса, привличаше го мигновената топлина на пролята кръв и посечени тела, сетните дихания, изригнали на тънка бяла пара, и всичките петна, които страхът и болката оставяха в утъпкания сняг.

Не я интересуваше Глиф и неговите причини за тази нова война. Безразлична беше към горчивата скръб на ловците и тяхната болка при откриването, че колкото и да убиват, това не може да запълни празнотата вътре в тях. За Лаханис бе достатъчно, че го има самото убиване; достатъчно, че зелената гора на лятото да се преобрази в ловния терен на зимата; и че тя се бе освободила от мрежите на миналото.

При все това, и въпреки че се беше научила да отбягва жреца с нашареното му от белези лице, тя бе усетила вниманието му, насочено към нея, като нишки, запридани да я уловят в примката си, и това я притесняваше. Имаше много видове лов, разбираше вече тя, и един от тях беше намерение, породено от съсредоточаване, и дори обсебване. То носеше лицето на момче, надраснало непохватността си, с изкушението на примамлива загадка, където всички игри изчезват и изведнъж всичко се оказва сериозно. Дори смеещата се Лаханис, в онези лъжливи лета, беше знаела достатъчно, за да е нащрек спрямо такива момчета сред глутницата, която я преследваше.

Но не мислеше, че жрецът я желае по този начин. Имаше нещо унило в съсредоточения му върху нея поглед, нещо твърде слабо, за да е пресметливо. И все пак някаква част от него кръжеше около нея в лагера.

И когато той стана, посред нощ — въздухът беше толкова студен, че хапеше дробовете, — и отиде под почернелите от сажди голи дървета, Лаханис се измъкна изпод кожите си. С ножовете в ръце, разбира се.

Жреците нямаха място в една война. Напомняха на убийците, че техният живот е престъпление, мерзост, че самият свят, сътворен от кръв и ярост, е акт на безумие. И макар жрецът да можеше да благослови, макар да можеше да заяви за своята страна определена праведност пред очите на своя бог, такива претенции със сигурност рухваха под неспирните удари на войната. Пред бляскащия нож всяко лице беше едно и също и всяка нанесена смърт беше поредната нишка във връвта на живота. Нишки, които се сплитат във въжета, а въжетата във вериги. Всяко сплитане — престъпление, всяко престъпление — още една стъпка по-далече от всякакъв бог.

Мина покрай спящите ловци, свити под кожите, покрай бързите им дихания, понесли безрадостни сънища, покрай извърнатите им нагоре лица — мръзнещи подобия на смърт, и се промъкна безшумно зад него с няколко бързи стъпки. Ножовете бяха готови в ръцете й.

И тогава той заговори.

— Не беше отдавна, Лаханис, когато един човек смъкна маската ми. — Извърна се, едва колкото да я погледне с крайчеца на окото си. — С юмруци. За да докаже своето. Какво искаше да докаже ли? Много съм размишлявал над този въпрос. Нощ след нощ.

Тя мълчеше. Прибра ножовете до китките си.

След малко той продължи:

— Злоупотребявах с едно момче, защото беше благородник. Подигравах се с невинността му, обещавах му жестоко бъдеще. Орфантал — така се казваше момчето. Той изобщо не го заслужаваше. Тъй че когато прекалих, мъжът, комуто бе поверена опеката над момчето, ме преби до несвяст.

Тя все така мълчеше, зачудена защо й казва такива неща. Лицата на убитите от нея бяха просто мешавица от черти, които не значеха нищо, бяха само смътни повърхности. Маската, за която бе дръзнал да спомене и да заяви, че е негова, беше единственото важно за нея. Какво можеше да знае за нещата, които бяха в ума й?

Нарад продължи:

— Но нямаше ли само един удар с юмрук да е достатъчен? Дори един ритник в главата ми, през празнината между нас. Мъжът беше ветеран от войните. Знаеше всичко за изригващото насилие и знаеше точно колко тънка е нишката на вежливост, която го сдържа, него и такива като него. Няколко невнимателни думи от моя страна към едно петгодишно момче — и нишката се скъса.

Тя вече не можеше да помръдне, дори и да бе пожелала да довърши онова, което бе в ума й, тук под кривите клони и разпръснатите звезди. Думите на Нарад бяха стигнали до нещо вътре в нея, откъснали го бяха и го разтърсиха така, че изтрещя. И преди да е успяла да премисли, тя каза:

— Точно затова, Йедан Нарад.

Той я изгледа.

— Какво имаш предвид?

— Петгодишно момче.

— Какво от това? Знаех, че съм жесток…

— Децата не са за това — въздъхна тя, обзета от слабост. Изведнъж й призля. — Момчето все още е било в своето лято. Дори не е виждало загадките. Било е просто живо, Йедан Нарад, като кученце.

— Никога не съм му посягал.

— Да. А то е било твърде малко, за да разбере думите ти. Но ветеранът не е бил, нали?

Последва мълчание. Накрая Нарад въздъхна треперливо.

— Живеят ли все още такива деца у нас, Лаханис? Дали те просто чакат, най-сетне помъдрели, най-сетне достатъчно порасли, за да проумеят старите си рани. Докато някой безразсъден глупак не разбуди всичко това и момчето вътре не изпълни мъжа, в който се е превърнало, и един удар не стига, не би могъл изобщо да стигне.

„Момчето вътре. Момичето вътре, с неговия смях и неговото лято.“

Лаханис бе мислила, че момичето е мъртво, безброй нейни варианти, свити във всички счупени кошници, осеяли миналото. „Момичето вътре изпълва жената, в която се е превърнало.

Видях как убиват майка ми, лелите ми, братята и братовчедите ми. Там, в края на лятото.

Но онова смеещо се момиче, сега то има ножове и сплита въже, и тича отново, през друга гора, гола и изгорена.“

— Съмнявам се, че това му даде много утеха — каза Нарад.

И чак сега видя ножовете в ръцете й. Повдигна вежди, погледна я в очите и се усмихна извинително.

— Канех се да ти кажа нещо.

— Ами казвай.

— Легионът няма да пренебрегне това, което сме направили. Ще дойдат и ще има битка.

— Само една ли?

— Ако сме без късмет.

— А ако не сме? Не сме… без късмет?

— Е, да, точно това е, нали? С късмет, бихме посадили едно-единствено окървавено дърво, от което да разсадим цяла гора.

Образът й допадна.

— Нов дом за Отрицателите.

— Нима? Ти би ли се радвала да живееш в него?

Тя сви рамене, за да скрие ужаса си от мрачното му предвиждане.

— Достатъчно битки, за да свърши войната. Не става ли така, Йедан Нарад?

Той извърна очи.

— Надявам се да срещна Орфантал отново един ден, за да му се извиня.

— Той дори няма да помни обидата.

— Нима?

— Няма. Ако помни нещо, Йедан Нарад, ще са юмруците и ботушите на ветерана, който те пребива до несвяст. Ще помни това.

— Аа… жалко.

— Кучето се свива от сурови думи, но се плаши от ритник. От двете само едното ще го направи лошо куче.

— Той ме удари, не момчето — изръмжа Нарад, сякаш имаше разлика.

Тя се обърна, прибра ножовете, после спря и погледна през рамо.

— Не гледай към мен повече.

— Лаханис?

— Не можеш да ме спасиш. Няма нищо за спасяване. Нищо за благославяне.

И си тръгна. Върна се при вече изстиналите си кожи, сви се под тях и се помъчи да надвие тръпките от студа, който я прониза.

Жреците наистина нямаха място във война, но вече бе започнала да разбира присъствието им във всеки военен лагер. „Не денят на битката се нуждае от благослов, а нощта без мир, идваща след него.“

 

 

Брачната й рокля гниеше, но миризмата от насилието все още беше свежа и облъхна Нарад, когато тя се появи до него. Беше се обърнал, когато се увери, че Лаханис е изгубила желанието си да го убие, и гледаше отново към гората.

Тя застана толкова близо, че ръцете им почти се докоснаха, и каза:

— Някой носеше короната днес.

— Каква корона?

— Докато друг трябва да бъде отвърнат, за да се провали. Кралската кръв трябва да се разреди, принце.

Той поклати глава. Смътните фрази бяха достатъчно дразнещи, но настойчивостта й да употребява незаслужени и нежелани титли беше вбесяваща. Вече не гледаше към гората. Някъде там, между две мигвания, светът се бе преобразил. Пред него, над кипналите вълни на сребърно море, се носеше трупът на дракон, идваше към брега, после заседна подпухнал на пясъка, щом вълните се отдръпнаха. Диря кръв се посипа по белите пясъци от люспестото туловище, залъкатуши колебливо и свърши там, където стоеше Нарад, прекъсната от върха на отпуснатия му меч. Той дишаше тежко, лепкава пот засъхваше по нашарената му с червено кожа.

— Казваше се Латал Менас.

— Коя?

— Драконката, мой принце. Цялата беше скръб и гняв. Пътят я доведе тук, в нашия свят. Или може би през него. Когато Тиамат най-сетне се въплътиха, когато пожарът се пробуди и всичко, което бе разделено, вече беше едно, Властелинът взе живота на любимия на Латал. Тъкмо смъртта на Хабалт Галанас ускори това, принце.

Челюстите му се стегнаха, кътниците изскърцаха и болка проряза вратните му мускули.

— Това? Нищо не е ускорило това, моя кралице. Пролом. Възможност. Целесъобразност.

Смехът й бе нежен, но кратък.

— Йедан. Имаш дарба за краткост и прости фрази, резки като това, което отделя море от бряг. Хабалт Галанас беше приемникът на истинската кръв. Пригодна за нуждата на Властелина. Тъмнина неразделима, докато тази кръв не се проля. Родствениците няма как да не са го знаели. Никога не вярвай на азатанай.

— Усетих връщането на онзи убиец…

— Не ти, мой принце.

— Нима?

— А и дори тогава твоят дух потрепери при връщането му, много след като сестра ти коленичи до твоя труп и изрече думи, които ти вече не можеше да чуеш.

— Но… не аз.

— Не ти, все още не.

Той прокара зацапана длан по очите си в опит да махне сцената пред себе си.

— Скръб и гняв, каза? Изглежда, съм прокълнат да заставам на пътя на такива неща.

— Дори Тиамат има слабости — рече тя. — Воинството може да бъде разединено с убийството само на едного. Работата е как да избереш кого. Трябва да се запиташ как Драконъс знаеше кого?

— Просто — изсумтя той. — Както каза, тъмнина неразделима. Той знаеше своята. Ако смъртта на Галанас не беше разбила въплъщаването, щеше да е умрял от яростта на Тиамат и нищо от това нямаше да се случи.

Тя въздъхна.

— Трябва ли вечно да виним Драконъс?

Нарад сви рамене, съвзел се от мъчението си, и тръсна драконова кръв от острието на меча си.

— Внимавай — предупреди тя — да не проникне от тази кръв в теб. Не бих искала да те видя погълнат от чужд гняв, от чужда скръб и спомени, които не са твои.

— Не бой се за това — отвърна той. — Не ми е останало място вътре.

Повехналата й длан се отпусна на рамото му и гласът й се промени.

— Братко мой, толкова много бих искала да ти кажа, стига да можех. Твоето преклонение ме разстрои. Добре разбирах, макар и пренебрежително, странното ти нежелание да ме плениш на платно. Но това толкова услаждаше суетата ми…

— Моя кралице, не съм онзи брат.

— Не си ли? Тогава кажи ми, моля те, къде е Крил? Как копнееше той за дълбочина в мен, която просто не съществуваше! Неговата любов беше като сбруя, метната върху плитката ми същност, но как ужасно напрягаше тази заблуда вярата му, убеждението му!

Нарад най-сетне се обърна към нея и видя ясно, може би за първи път, младата жена в брачната й рокля, която не беше никаква кралица, никаква върховна жрица, желана от мнозина, но неблагословена от никого. Лицето й бе отвъд маската на болка, отвъд маската на стъписване, която последва, отвъд последната си маска на отиващ си живот. Очите й гледаха от място, което познават само мъртвите, но болката и объркването в тях някак се пресягаха над пропастта. Той вдигна ръка и погали студената й страна.

— Бях любовник на мъже — каза й. — Но в сетните си дни не казах никому как виденията за теб ме измъчваха. Как пристъпвах от едно време към друго, единственото постоянно нещо — този съвършен бряг… о, и кръвта.

— Тогава и двамата ли сме изгубени? — попита тя.

— Да. Докато не свърши. Едва тогава духовете ни ще познаят мир.

— Колко дълго? — попита тя. — Колко дълго ще трябва да чакаме, преди страданието ни да свърши?

Нарад надигна меча в ръката си.

— Виж — бурята се пробужда отново. Няма да е дълго, мисля, кралице моя. Изобщо няма да е дълго.

Още докато го казваше знаеше, че е лъжа. Но щеше да държи на лъжливите си уверения, заради нея.

Зад него, щом той пристъпи напред, тя попита:

— Йедан, кой уби Драконъс? Кой го окова в меч, сътворен от него самия? Не разбирам.

Той спря, но не се обърна.

— Да. Това е. Странно е — призна. — Кой уби Драконъс? Същият, който го освобождава. Лорд Аномандър, Първи син на Тъмата.

— Още един, когото брат ми не поиска да нарисува — изсъска тя. — Кажи ми, мой принце, откъде знаеш всичко това?

Зад булото на огнената стена напираха фигури.

— Имам отговор, но е нелогичен. — Поколеба се, после я погледна през рамо. — Казваш, че короната се носи?

Тя кимна, но вече гаснеше от погледа му.

— Коя? Кога ще я срещна?

Но нея вече я нямаше.

Погледът му пробяга по трупа на дракона, който току-що беше убил. „Латал Менас. Чувствам кръвта ти в тялото си, зноя на всичко, което узна, и всичко, което усети. Но срещу гузната ми съвест ти си по-малко от шепот. Все пак как узна това, което узна?

В твоя език, Елейнт, Менас е едно име за Сянка. Името, което с такова нетърпение даде на тази тясна ивица, този наш Емурлан. Твоят глас иде от полувидимото, в мястото нито тук, нито там, и в сумрака — сякаш едва нахвърлян от опърпана суха четка — видях трон…“

Ново мигване, и пред него беше лесът, унил в своето зимно бяло и черно. Небето на изток започваше да изсветлява. Той трепереше, със схванати от студа стави, краката му бяха изтръпнали в натъпканите със слама кожени ботуши. Чу приближаващи се стъпки, обърна се и видя Глиф.

— Йедан Нарад, задържа се отвъд Стражата. Виденията ти те нараняват. Хайде ела, запалили сме огън.

Той изгледа Отрицателя.

— Използват ни.

Глиф сви рамене.

— Превърнали сме отмъщението в бог.

— Прост отговор, но се съмнявам.

— Тогава кой, Йедан Нарад?

— Нещо, което се нуждае от убежище, мисля. От онова, което предстои. И е готово да похаби нашия живот, Глиф, за да защити тайната си.

За първи път Глиф изглеждаше разколебан. Извърна очи, след това го погледна отново.

— Ти ни обеща на лорд Аномандър.

— Не. Той също е неволен играч.

Дъхът на Глиф излизаше на пара в студения въздух.

— Бих предпочел да имам моя бог на отмъщението.

Нарад кимна.

— Лесно подхранван, никога заситен. Виждам неизброими поклонници, вярата твърде упорита, за да умре, твърде глупава за мъдрост. Но ако аз ще съм нейният върховен жрец, бъди предупреден. Моята жажда за мъст не търси никое друго лице освен собственото ми.

— След като другите са мъртви.

— След като другите са мъртви, да.

— Йедан Нарад, ще те намеря в онзи ден.

— И ще направиш каквото трябва да се направи?

— Да.

— Добре — отвърна Нарад. — Облекчен съм да чуя това.

— Ще дойдеш ли да закусим, Йедан Нарад.

Погледът му се измести към вече разпаления лагерен огън и Нарад видя Лаханис, загърната в кожите, как се доближи за малко топлина.

— Ще дойда — отвърна той. — Благодаря.

 

 

Насред пътя за манастира Янис конят на сержант Тредбеър се подхлъзна на лед, скрит под тънка снежна пелена. Костите на единия крак изпращяха и конят изцвили от болка. При опита си да скочи от седлото Тредбеър падна тромаво на склона, удари си рамото в една скала и едната й ключица изпука.

Болката сякаш отвори дълбок проход в тялото й за студа и тя седна на склона, всеки рязък дъх сякаш я пронизваше с меч. Гледаше как конят се мята и рита на хлъзгавия път, вече зацапан с кал, изпражнения и пръски кръв. Ноздрите на животното бяха разширени, ушите изпънати, очите облещени. Трябваше да му пререже гърлото, и то бързо, за да облекчи угризението си с мисълта за милост. Но се оказваше трудно да се задвижи.

„Насред пътя. Чия ли жестока игра е това?“ Нямаше шанс да стигне навреме до шейките, никакъв шанс да ги предупреди за предстоящото нападение. Всъщност не беше дори сигурна дали ще намери сили да се върне до Маналет.

Пътят я беше превел покрай ниска верига хълмове, накъсана линия отдясно, докато яздеше на изток. Сега същият скалист гръбнак беше зад нея, а плоската равнина, ширнала се напред, беше по-бяла от небето над нея. Идваше нова буря.

Хриптенето на коня я стресна — беше задрямала, потънала в нещо безформено, но странно топло. Примига и погледна животното. То вече не се бореше, просто лежеше на една страна и гърдите му се повдигаха с всеки дъх, но при всяко издишване излизаха пръски пенеста кръв.

„Ребрата. Дробовете са пробити.“

Извади меча си и се изправи с усилие, забила върха на оръжието в леда. Повечето сняг се бе разтопил или беше отвян, тъй че можеше да види цялата ивица лед — и беше непонятно. Пътят всъщност беше леко хлътнал там, където конят се беше подхлъзнал и паднал, но от двете страни снегът бе тънък върху осеяния с кал чакъл.

Не беше лесно четирикрако животно да падне. Но беше паднало.

— Наслаждаваш ли се на страданието му?

Тредбеър се обърна рязко и вдигна меча, при което изохка от болка.

Пред нея стоеше жена, светлокожа и златокоса. Беше слаба, почти мършава, сякаш затворена в тяло, останало завинаги в младостта. Беше с тънка ленена дреха и ботуши, които сякаш бяха оплетени от трева; и беше безразлична към студа.

Тъй като непознатата не беше въоръжена, Тредбеър отново се обърна към коня си и вдигна меча, за да го прободе във врата. Но една ръка се отпусна на рамото й.

— Попитах сериозно. Но сега виждам, че си готова да сложиш край на мъките му.

— Ранена съм — каза Тредбеър. — Няма да мога да срежа дълбоко. Трябва да улуча точното място.

— Да. Разбирам. Да ти помогна ли?

— Няма да ти дам меча си.

— Не ми трябва.

Жената заобиколи Тредбеър и застана до издъхващото животно. Наведе се и опря длан на шията му. За миг конят сякаш изгуби всякакъв цвят, дори червеникавокафявата му козина посивя, а след това илюзията изчезна. И конят вече не дишаше, а очите му бяха затворени.

— Как го направи?

Непознатата се изправи.

— Научих много за милостта — каза с усмивка. — От един Страж. Доволна ли си от това, което направих?

— Има ли значение? Свърши се. Яздех на изток.

— Да.

— Трябва да занеса съобщение.

— Но съобщението ти вече ще е твърде закъсняло. Освен това си ранена и иде буря, която ще усили страданието ти.

Тредбеър отстъпи назад.

— Ако се каниш да сложиш край на моето, както на коня, бих предпочела да не го правиш.

Жената кривна глава.

— Ако конят можеше да говори, щеше ли да каже същото?

— Той умираше.

— Ти също.

— Не и ако мога да намеря подслон в тези хълмове. Някъде, където да изчакам бурята да отмине.

— Аз съм в една пещера — каза жената. — Не е далече. Ще дойдеш ли с мен?

— Не виждам друг избор. Но първо можеш ли да ми помогнеш да смъкна нещата си от седлото?

Заедно прибраха багажа й. От коня все още се вдигаше топла пара, когато Тредбеър неволно забърса хълбока му и видя отново за миг безцветна козина. Дръпна рязко ръката си и примига.

— Видя ли…

— Какво да видя?

— Нищо. Ще ми помогнеш ли с носенето?

Жената взе походното одеяло от ръцете й, усмихна се отново и пое нагоре по стръмния склон. Тредбеър я последва предпазливо.

— Не ми каза името си.

— Ти също.

— Сержант Тредбеър. Спомена за приятел. Страж. Познавам… познавах… много от тях. Кой беше този твой приятел?

Прехвърлиха билото и заслизаха през една клисура.

— Приятелка. Фарор Хенд.

Тредбеър помълча няколко крачки, след което въздъхна.

— Може да е мъртва.

— Не. Жива е.

— Видяла си я, значи? След битката?

— Жива е.

— Ти си онази, която наричат Т’рис, нали? Азатанай.

Завиха по извита пътека, обградена от стръмни стени от груб пясъчник. След петнайсетина крачки пътеката внезапно свърши в кухина, чийто равен под беше затрупан с каменни късове, по много от които като че ли имаше хоросан. Широко, но ниско устие на пещера зееше в една от високите стени.

Тредбеър се огледа с присвити очи.

— Било е запечатано. — Гробница е, нали?

Т’рис застана пред пещерата, притиснала пръст до устните си.

— Гробница? Ами, да, предполагам, че да. Щом вътре има труп.

— Бягащо псе?

Т’рис я погледна и тънките й вежди се вдигнаха.

— Бягащо псе? Здрави са, нали? С широки рамене и едър кокал, ниско чело и с кротки очи, синкави или сиви? — Поклати глава. — Не, не е Бягащо псе.

Тредбеър беше започнала да трепери.

— Трябва да вляза вътре. Трябва да запаля огън.

— Има огън. Една цепнатина нагоре поема дима, не че има много дим. Костите са много стари, за да пушат много.

— Азатанай — каза Тредбеър, — тромаво се движиш в този наш свят.

В заслона на пещерата, точно зад един остър завой, Тредбеър намери огнището, направено от Т’рис, и видя бедрена кост, с бели и черни пукнатини, поставена напряко върху оранжевата жар в кръга камъни. Костта беше дебела колкото ръката й над лакътя и дълга колкото от рамото до връхчетата на пръстите й.

— Да — каза тя, щом Т’рис влезе зад нея, — не е Бягащо псе.

На пътя зад тях конският труп потръпна отново, изгубил всякакъв цвят, а след миг животното изпръхтя и се надигна колебливо на крака, изведнъж оздравели. Кръвта, опръскала ноздрите му, беше замръзнала. Животното размърда уши и извърна глава, сякаш търсеше ездачката си.

Но жената я нямаше, а седлото беше махнато, оставено на пътя. Дори юздечката беше извадена от устата на коня.

Той надуши сняг във вятъра.

Внезапна мисъл за топлата конюшня сред безопасните стени на цитаделата Маналет го раздвижи. Ако тичаше бързо по твърдия сигурен път, щеше да се върне у дома преди свечеряване.

 

 

Поради виещия вятър не беше чудно, че отне известно време, докато чуят, че тропа по вратата. Малкото прозорче се отвори и едно лице примижа към нея.

— В името на милостта — извика тя, — търся подслон!

Очите я огледаха — сивите вълчи кожи, в които се беше увила, дрипите на ръцете й вместо ръкавици, вкоравения от скреж и лед парцал, покрил долната половина на лицето й. После погледът се измести покрай нея и затърси от двете страни.

— Сама съм! Сама и замръзнала до смърт!

Лицето се отдръпна и тя чу как издърпаха тежките резета. Миг след това вратата се отвори и тя се шмугна вътре.

Един монах стоеше пред друга, вътрешна врата, а друг вече буташе външната, за да я затвори.

Тя изтупа снега от наметалото си и каза:

— Не чувствам ръцете си.

— Зимата не прощава на никого — каза първият монах и намести отново резетата в скобите. — Глупава си да пътуваш в такова време.

— Конят ми се подхлъзна, счупи си крак.

— Пребледняла си — каза вторият монах, докато тропаше на втората врата, която се отвори. В двора зад нея стоеше дете с вълнен халат и държеше фенер, светлината му едва надвиваше нощния мрак.

— Умирам от студ — каза тя, пристъпи към втората врата, спря и присви очи към втория монах.

— Е, чак пък… — почна монахът.

Върхът на ножа щръкна през дрипите, увити около ръката на лейтенант Еск, и се заби под брадичката му. Щом той рухна в ръцете на приятеля си, Еск посегна с другата си ръка и втори нож се заби отстрани в главата на детето. Тя пусна дръжката на оръжието, скочи към първия монах и натика до дръжката студеното желязо в лявото му око.

Остави и това оръжие, забърза към външната врата, дръпна резетата и отвори.

Войниците й чакаха отвън, присвити във вихрещия се сняг. Тя им махна и те нахлуха в порталната къща.

— Вземете тялото на онова момче — издърпайте го тук. Изтупай снега и внеси фенера — не, няма нужда да го палиш. Оттатък двора е главната къща. Ти, Прил, стой тук с ефрейтор Параландас. Щом първите отделения пристигнат, пратете ги към източната сграда — там е казармата — в случай, че успеят да се измъкнат навън. Сержант Телра, вземи твоите трима до казармата. Залоствате вратите и бъдете щедри с маслото, особено около прозорците. Палите всичко, щом сте готови. Ратадас, ти и Билат сте с мен — към главната къща. Добре, хайде на работа, че ми измръзнаха даже циците.

Никаква тревога не се вдигна, щом Еск и войниците й тръгнаха през двора. Някъде на пътя западно от манастира командирът й идваше с останалите бойци. Ако монасите воини, събрани в казармата, се събудеха навреме, за да разбият залостените врати, на хората на Еск щеше да се им наложи да се бият сами, но стига да можеха да задържат главната порта до идването на предните отделения на Бахан, всичко щеше да е добре.

Най-добрият изход, разбира се, щеше да е ако Халид Бахан пристигнеше за хора от крясъци от горящата казарма.

Междувременно трябваше да залови нейно високопреосвещенство Шеканто. Според мълвата старицата беше болна, на легло. С Ратадас и Билат зад нея, Еск отвори вратата на главната сграда и пристъпи безшумно вътре. Лъхна я топлина, примесена с миризмата от вечерната храна. Фитилите на няколкото фенера вече бяха догорели.

Тримата войници влязоха безшумно в главната зала.

До камината имаше два тапицирани стола с високи гърбове и в един от тях седеше мъж — главата му беше клюмнала на една страна, очите му бяха затворени. Някой го беше загърнал с кожи и се виждаха само главата и дясната му ръка.

Еск пристъпи към него и вдигна меча си.

Заби острието дълбоко във врата му, пристъпи и в същия момент затисна устата му с ръка. Видя как очите му се отвориха, щом острието се хлъзна през шията, а когато върхът изригна от другата страна, кръвта бликна от отворения гръклян. Докато умираше, очите му срещнаха погледа й, но в тях нямаше разбиране. Сетният му дъх излезе през ноздрите и боядиса лявата й ръка в червено. Очите вече гледаха в нищото.

Тя издърпа меча си, отдръпна се, огледа се наоколо и прошепна:

— Висока стая, топлината се вдига нагоре. Централна, далече от вътрешните стени. Билат, води по стълбите.

Но когато понечи да тръгне, Ратадас се пресегна да я задържи. Беше се приближил да огледа мъртвия мъж в стола и сега с другата си ръка вдигна ръката, която бе останала скрита под кожите, и изсъска:

— Лейтенант!

Още докато го казваше, тя видя пръстена с печата и след това избелелите татуировки около тънката бледа китка.

— Току-що уби Скеленал!

Еск се намръщи.

— Какво прави той тук? Е, спестява ни един поход до манастира Йедан, нали?

— Кралска кръв…

— Тихо, проклет да си. Наистина ли мислиш, че Халид Бахан щеше да ги остави живи?

Ратадас се отдръпна.

Еск изгледа преценяващо двамата стъписани мъже.

— Какво, мамка му, очаквахте, глупаци такива? Това е гражданска война. Колко претъпкани искате да са стъпалата до трона? Ние сме тук, разчистваме пътя. Скеленал е мъртъв. Време е да се погрижим жена му да иде при него.

По нейни сметки казармата трябваше вече да е пламнала, но дивият вой на бурята помиташе всякакви звуци отвън. Въпреки това някой в главната сграда скоро щеше да види зловещия блясък на пламъците.

— Да действаме. Билат, ти водиш. Ратадас, покривай гърба ми. Хайде.

Тръгнаха с неохота, все едно че влачеха краката си в петмез, но Еск потисна безсилието си, усилващия се гняв. Войниците изпълняват заповеди. Безпрекословно. Легионът се подчиняваше, за да направи света по-прост, по-добър. Нямаше никаква нужда да се самоизмъчва заради кралската кръв на лявата си ръка или заради тази, която все още капеше от меча й. Скеленал не беше никакъв крал. Беше избрал да стане жрец, да се включи в религиозен орден, който почиташе един вече мъртъв бог. За нея той просто беше изкарал лоша ръка в хвърлянето на ашиците, с което евентуалното му убийство ставаше ако не неизбежно, то вероятно.

Билат стигна на площадката горе и изведнъж отстъпи едно стъпало назад. И вдигна ръка. Еск и Ратадас замръзнаха. Той слезе още едно стъпало, наведе се и прошепна в ухото й:

— Двама стражи, в края на коридора. От двете страни на голяма врата.

Някаква безгрижна глезотия беше оставила Скеленал сам в главната зала, заключи тя — старец, заспал в стол до камината. Но тук, пред онова, което трябваше да са личните покои на Шеканто, бдителността бе останала. Намръщена, Еск придърпа наметалото си от вълча кожа да прикрие меча си, кимна на войниците си да останат на място, изкачи се покрай Билат и излезе в коридора.

При отсрещната врата двамата воини монаси се надигнаха от дървените столове, на които седяха.

Еск се приближи с усмивка.

— Казаха ми, че нейно преосвещенство желае да ме приеме, колкото и късно да е идването ми. Приятели, нося важна вест от лорд Урусандер.

Монахът отдясно на вратата направи две стъпки напред. В колана му беше затъкната метателна брадва с къса дръжка, но в лявата си ръка държеше тежък нож с извито острие.

— Разбира се — отвърна той. — Ела насам. Тя ще се радва да те види.

Впила поглед в монаха, който говореше, Еск едва засече смътното движение на другия. Усети тежък удар в лявото рамо, толкова силен, че я завъртя настрани и я блъсна в стената — вторият монах бе хвърлил брадвата си.

Първият монах вече връхлиташе към нея.

„Проклятие. Не излъгахме никого.“

Откъм стълбите изскочиха Ратадас и Билат, понесоха се напред с извадени мечове.

Монахът стигна до нея пръв. Тя вече беше вдигнала меча да отбие атаката на тежкия нож. Или така поне трябваше да бъде.

Вместо това монахът — беше на три крачки от нея — хвърли ножа отдолу.

Нов тежък удар я порази под дясната ръка и тя видя как мечът й изскочи от хватката й и издрънча в стената, преди да падне на пода. Ножът се беше хлъзнал между ребрата й и широкото извито острие прониза белия й дроб. Еск се смъкна по стената, задавена от кръв.

„Телохранители. Разбира се, че са добри. Твърде лесно започнахме долу на портала.“

Докато я подминаваше, за да спре Ратадас и Билат, монахът замахна с тънкото острие на париращ нож и й преряза гърлото.

Ужилване, внезапна топлина — и след това нищо.

Видял колко нехайно монахът разпра гърлото на лейтенанта, Ратадас изруга и се хвърли в схватка с кучия син.

Мечът му имаше предимство в обхвата — монахът срещу него разполагаше с къса едноостра брадва в дясната си ръка и тънък париращ нож в лявата. Изражението му обаче беше спокойно.

— Тя дойде да преговаря! — извика Билат зад Ратадас.

— Тя дойде да умре — отвърна монахът.

Ратадас изрева и нападна, посече косо, било за да пореже или за да отблъсне двете изпънати напред ръце на монаха. Но оръжието изсвистя в празния въздух. Той го надигна отново, под ъгъл, за да порази монаха отдолу, ако се опита да приближи… но нещо го спря, помете го на една страна. Париращият нож го удари в слепоочието, издаде звук като пирон, забит в глинено гърне.

Ратадас тръсна глава. Трудно му беше да вижда. След това осъзна, че не знае къде е, нито какво му е направил непознатият, който вече го подминаваше. Стоеше на място, без нищо да разбира, когато втори непознат стигна до него. Намръщен, Ратадас видя как мъжът замахна небрежно с тежък нож към него. Смътно притеснен, се опита да вдигне ръката си, за да спре ножа — който изглеждаше остър и можеше да го нарани, — но ръката му не искаше да се отзове или навярно бе просто твърде бавна. Ножът посече през врата му, преряза мускул, жила и кост.

Светът се изкриви обезумял, докато Ратадас гледаше как подът се надига да го посрещне.

Билат видя как главата на Ратадас се търкулна напред и падна от все още изправеното му тяло и изкрещя. Миг по-късно предният монах стигна до него. Билат изруга, че не им бяха разрешили да си носят щитовете, и отстъпи, мечът му засвистя, за да задържи настъпващия монах на разстояние. С щит щеше да е съвсем друго. Нямаше да му се налага да се притеснява за второто оръжие, а и иззад щит щеше да може да атакува, да блокира брадвата, дори онзи да я хвърлеше към него, а след това мечът му щеше да свърши работата си бързо.

Да, щеше… и чак сега осъзна, че седи на пода. Пот защипа очите му и му беше трудно да разбере какво правят ръцете му, там в скута му — движеха се все едно че гребяха и се мъчеха да набутат червата му обратно в тялото му. Не се получаваше.

Щит. И меч. Нещата щяха да тръгнат съвсем другояче, ако ги имаше. Нямаше да седи тук на пода.

Примига на щипещия свят и видя, че ръцете му се предадоха и червата се изсипаха навън. Спомни си как се беше опитал да изкопае клозетна яма веднъж, в песъчлива глина, и как стените непрекъснато се сриваха, докато проклетата яма не стана петнайсет шибани крачки широка и другарите му — всичките се смееха — трябваше да му хвърлят въже, за да се изкатери. Знаели бяха за пясъка, разбира се. Беше ритуал на преход, който да те направи на глупак, но как го беше опарило, как го беше ужилило…

Унижение. Какво последно нещо, което да си спомниш.

 

 

Зноят от огъня, поглъщащ казармата, принуди сержант Телра и войниците й да се отдръпнат към входа на главната сграда, където тя реши да изчакат появата на лейтенанта, щом мръсната работа вътре приключеше.

Крясъците от казармата вече бяха секнали. Никой не бе успял да се измъкне, което значеше, че с другарите й все още не бяха благословили мечовете си тази нощ. Войната често пъти забравяше, че всичко се свежда до единоборството, и вместо това се превръщаше в гнусно упражнение в разруха, в пламъци и изгорели тела, сякаш резултатът успяваше да се промъкне невидим в настоящето. В някои отношения, разбира се, това беше облекчение, но човек можеше да остане с усещането, че е пропуснал всичко.

Горещината и пламъците, набъбващият черен дим, който се издигаше и пропадаше под тавана от бели облаци, всичко това й напомни за последния път, когато беше подпалила сграда. Онова беше имение, празно, освен някаква ужасна старица. Голям провал, честно казано. Беше превишила заповедите си. Е, беше пияна, в интерес на истината.

Движение откъм порталната сграда привлече вниманието й и тя се обърна и видя, че идва първото от предните отделения на Бахан. Лейтенант Ускан беше начело, с меч в едната ръка и щит, наместен на другата. Телра побърза да заличи презрителната си усмивка. Прекомерната му предпазливост намекваше за страхливост, ако питаха нея. Пристъпи напред и каза:

— Сър. Лейтенант Еск все още е в главната сграда. Хванахме ги неподготвени — нито един не се измъкна от казармата.

— Колко? — попита той.

Тя се намръщи, видяла червенината на лицето му под ръба на шлема.

— Сър?

— От колко време е вътре, сержант?

— Ами, всъщност доста време мина.

— Стой тук — заповяда той и махна на хората си да го последват. Подмина я и нахлу в главната сграда, бойците му тръгнаха след него.

Телра се оттегли при тримата си другари, погледа малко и сви рамене.

— Е, да се оправят. Ние свършихме нашата работа.

Никой от войниците й не отговори.

Тя ги изгледа.

— Какво има?

Точно тогава първите крясъци изригнаха от главната къща.

 

 

На зазоряване капитан Халид Бахан най-сетне влезе в двора на манастира Янис. Спря като видя сержант Телра да дава указания на войниците си с подреждането на трупове. Много трупове.

Намръщи се и закрачи към Телра.

— Сержант, къде е лейтенант Еск?

— Мъртва, сър. Ускан е вътре. Лошо е ранен. Влезе вътре с осемнайсет войници, сър, излезе с трима все още на крака. Телохранителите на Шеканто, сър.

— Бездната да ме вземе, колко бяха?

— Двама, сър.

Халид Бахан се усети, че не може да измисли отговор на това. Обърна се рязко и огледа труповете, положени в три реда на земята. Мъжете и жените изглеждаха насечени на парчета. Повечето бяха с множество рани. Пушек се носеше над тях като призрачно було. Горещината от изгорялата казарма беше разтопила всичкия сняг в двора и телата лежаха в локви пепелява вода, вече зацапана с червено.

Обърна се към Телра.

— И вие не влязохте да им помогнете?

— Лейтенант Еск ни заповяда да пазим порталната сграда, сър. Това беше последната заповед, която ни даде.

— Добре — каза след малко Бахан.

— О, и, сър…

— Да?

— И двамата са мъртви, сър. Шеканто и Скеленал.

— Скеленал? Е, все пак нещо добро от цялата тази каша.

Обърна се и закрачи към главната сграда.

Лейтенант Ускан седеше в плюшен стол до камината в главната зала. В стола срещу него имаше труп и Ускан го гледаше напрегнато, сякаш двамата бяха водили разговор, току-що прекъснат. От кръста надолу лейтенантът беше прогизнал от кръв.

Халид Бахан изруга тихо.

— Ускан.

Ветеранът го погледна през рамо със стъклени очи.

— Сър. Сградата осигурена.

— Колко от тази кръв по теб е твоя?

— Всичката, сър. Няма да видя изгрева на слънцето.

— Кажи ми, че онези телохранители са мъртви.

Ускан оголи зъби в усмивка.

— Мъртви са, но както виждате, не беше лесно. Беше адски добре, сър, че останалите монаси отидоха в пламъците.

— Кой уби Шеканто? Ти ли беше, Ускан?

— Не. Истината е, че никой не я уби, сър. Беше мъртва, когато войниците ми най-сетне разбиха вратата на стаята й. Хирург Хиск каза, че тялото отдавна било изстинало.

— В смисъл?

Ускан се изсмя.

— В смисъл, сър, че вероятно е умряла вчера следобед.

— За забавно ли намираш това, лейтенант?

Ускан наведе глава настрани и изплю кръв.

— Онези нещастни монаси защитаваха труп. Убиха осемнайсет войници. И всичко това за нищо. Забавно ли, сър? Не. Шибано смешно. — Замълча и пребледнялото му чело се намръщи. — Осемнайсет ли казах? Грешка. Пишете ги… деветнайсет…

Халид Бахан го изгледа ядосано, докато не осъзна, че Ускан не може да види нищо — вече бе мъртъв.

Командирът се отдръпна и изгледа накриво двата трупа, един срещу друг на плюшените столове.

До него се появи Телра.

— Сър, трябва да приберем тялото му…

— Не — отвърна Бахан. — Остави го така. Доколкото знаем, двамата със стареца може да си разказват историйки точно сега. Преместете мъртвите ни в залата. Ще изгорим всичко тук.

— Имаме пленници, сър…

— Пленници ли?

— Слуги. Деца най-вече.

— Намерете им фургон. Пратете ги в манастира Йедан.

— Няма ли да го нападаме, сър?

— Не. Загубили са и двамата си водачи и манастирът сега е пълен с вдовици. Нека да скърбят.

— А ние, сър?

С известно усилие Халид Бахан откъсна погледа си от двата трупа в столовете. Изгледа Телра.

— Ние тръгваме към горите. Справихме се с шейките. Сега ще се справим с Отрицателите.

— Да, сър.

— Повишавам те в лейтенант.

— Благодаря, сър.

Той поклати глава.

— Ускан всъщност не приличаше на войник, който ще загине в бой. Не и така.

Телра сви рамене.

— Може да е бил непредпазлив, сър.

Бахан присви очи към нея, зачуден. Но лицето й беше безизразно и си остана така.