Стивън Ериксън
Гаснещ зрак (18)

14.

Йедан Нарад стоеше загледан към гората, с гръб към свещената дъбрава. Снегът по клоните и земята правеше стволовете на дърветата още по-черни, а лудите драскотини на клонките на фона на бялото небе бяха като бръчки по лицето на света. Не беше трудно да се види краят на бъдещето, надвиснал като свършека на зимата.

Всяка нощ сънищата му раздираха савана на времето. Вървеше по бряг в минало, в което никога не бе живял, към бъдеще, което не беше негово. Говореше с кралици, които го наричаха брат, а в същото време му предлагаха гниещото костеливо лице на млада жена в булчинска премяна. Усещаше на бузата си сладникав дъх, който насилваше сетивата му като петно от гангрена.

Всеки ден, докато ловците на шейките се събираха, докато импровизираната армия на Глиф от Брега нарастваше, Надал се улавяше, че е все по-малко способен да различи реалното от въображаемото, предстоящия момент от момента, току-що отминал. Понякога вдигаше очи и виждаше гора, преобразена в стени от бушуващ огън, в несекващ водопад от сребърна живачна светлина. През рани, раздрани във въздуха, виждаше гмеж от връхлитащи и дращещи с нокти дракони, образът напираше към него все едно че той, по някакъв начин, летеше срещу ужаса.

В съня му го наричаха воин. За подвизите му говореха със страхопочитание — говореха тълпи, твърде безформени, за да ги възприеме, докато крачеше сред тях. По някакъв начин той ги предвождаше всички, поддържан от добродетели и качества да командва — знаеше, че не ги притежава. Всичко изглеждаше заето, може би дори откраднато. Очакванията бяха започнали да кървят в реалния свят и той все повече търсеше напътствие. Беше само въпрос на време, преди някой — Глиф или, сега, изпълнената с омраза Лаханис — да го изложи публично какво представлява всъщност.

„Нарад, с низше потекло, убиец, изнасилвач, който излъга Първия син на Тъмата. Защо ли? Защото лъжата живее в сърцето му и той ще се сниши, за да избегне всяка ръка на правосъдието. Страхливост се крие зад всяко негово желание и точно както избяга от възмездие, така сътвори за себе си лъжливи спомени и заграби всичко, което можеше.“

И все пак твърде късно беше да се отрече реалността на това, което предстоеше. Беше обещал шейките на Първия син, но призивът, когато дойдеше, щеше да принуди лорд Аномандър — а не шейките — да се задвижи. И в този момент, знаеше Нарад, той отново щеше да го предаде.

„Онзи бряг е негостоприемен за всеки чужденец. Но онзи бряг е онова, което ще наречем свой дом. Когато ни намериш, ще отговориш на нуждата ни. Не го ли сториш, смъртта ще те намери тук. Но дори и да дадеш достоен отговор, пази си гърба, защото аз ще съм зад теб. Аз не съм който мислиш, че съм. Въпреки всичките ми вричания във вярност, слабост има в мен, недъг в самата сърцевина на съществото ми. Аз ще се саморазкрия. Само е въпрос на време.“

— Йедан Нарад.

Обърна се и видя идващия към него Глиф, от лагера, вече вдигнат на поляната. На две стъпки зад ловеца стоеше Лаханис, убийцата, която някога бе дете на Пограничните мечове. Беше се появила преди седмица и сега придружаваше Глиф където и да отидеше. Малките й ръце бяха отпуснати на дръжките на двата дълги ножа, пъхнати в колана й. Очите й, впити в Нарад, му казаха за подозренията й.

— Има войници от Легиона в гората — каза Глиф. — Търсят някого.

Нарад сви рамене.

— Престъпник. Дезертьор.

— Това ни затруднява да останем скрити.

Погледът на Нарад пробяга към Лаханис.

— Тогава убий съгледвачите.

Видя усмивката й.

Но Глиф реагира на предложението с мръщене.

— Йедан Нарад. Дошло ли е времето да започнем своята война на отмъщение? Над хиляда са се събрали тук, но много повече тепърва ще дойдат. Макар вече да твърдим, че сме воини, малцина от нас владеят бойното дело. Оставаме си ловци. Навиците ни са зле пригодени за…

— Не искахте ли това? — попита Нарад.

Глиф се поколеба.

— Всяка ловна група избира своя водач. В гората ловците търсят изолация от другите групи. Нищо не може да бъде координирано.

— Съвсем просто е, Глиф, както вече обясних — каза Лаханис. — Наречи ловната група отделение, направи водача сержант.

— Това са названия и нищо повече — отвърна Глиф. — Навиците ни си остават. Йедан Нарад, ти единствен между нас разбираш от военното дело. Но отказваш да ни водиш.

— Казах ти. Никога не съм командвал никого. — „Най-малко самия себе си.“

— Той е безполезен — каза Лаханис на Глиф. — Казах ти го. Остави го да обикаля замаян като пиян. Ако ти трябваше жрец, щеше да намериш, но никой жрец никога няма да спечели война на някого. Само аз имам знанието, което търсиш. Дай ми командването, Глиф, и ще превърна народа ти в армия.

— Ти, дете — каза Глиф, — тепърва ще извървиш Брега. Ти оставаш обсебена от омраза, а тя те заслепява за съдбата, която ни чака.

В отговор на това Лаханис се изсмя презрително, после изпъна пръст към Нарад.

— Ако този човек е свидетел на вашата съдба, значи тя е заслепила него!

Вече загубил интерес към този разговор, Нарад каза уморено:

— Глиф. Помисли за навиците ви, когато се събрахте да изловите стадата. Кажи ми, бореше ли се всеки водач с другия за командване?

— Не, Йедан. Един беше избран.

— На каква основа?

— Хитрост и храброст.

— Кажи тогава на хората си следното. Легионът е просто едно стадо. Опасно, да, но дори дивечът може да се окаже опасен, тъй че тази подробност не бива да ви тревожи. Врагът ще се държи точно както би се държало едно стадо, но вместо да бяга, щом ви види, ще се втурне към вас. Това е единствената разлика. Накарай избраните ви водачи да приложат своята хитрост към това.

— Нарад Йедан, ще направя каквото каза. Благодаря ти.

— И мислиш, че това е добър съвет? — попита Лаханис намръщено.

— Той говори за навиците ни, Пограничен меч. Не ни казва, че трябва да се преустроим. Стражът ни дарява своята мъдрост. Ние знаем как се ловят големи стада.

— Но вие ще се биете тук, в тази гора, не на равнина!

— Пограничен меч, често едно стадо се разпада и по-малки групи бягат към горите. Знаем как да предвидим такова нещо. Гората не е пречка да разберем думите на Стража.

Лаханис изръмжа недоволно и се отдалечи.

Все още зад Нарад, Глиф въздъхна, пристъпи и застана до него.

— Тя носи твърде много рани в душата си.

Нарад изсумтя и отвърна:

— А ти не носиш ли?

— Тя е млада.

— Раните, за които говориш, са безразлични към това.

— Нашите деца бяха избити. Тя ни напомня за това…

— Повече, отколкото съзнаваш, Глиф. Ако децата ви бяха останали живи, щяха да са също като Лаханис. Помисли над това.

Отрицателят помълча малко, после въздъхна отново.

— Да. Напомняш ми, че има разлика между преживяната рана и раната, която убива. Само в първата се ражда нов глад. Говорим за мъст, но дори загубата вътре в нас е заета. Така е и така ще остане, докато сме живи.

— Угоди на Лаханис — каза Нарад, затворил очи над своята болка, над собствените си заети рани. — Нейният плам ще е нужен.

— Боях се от това. — Глиф помълча. — Войниците от Легиона в гората са рехаво разпръснати. Ловните ни групи знаят как да се справят с тях.

— Навиците на стрелата.

— Точно така. Йедан Нарад, боиш ли се от идващата нощ?

Нарад изсумтя.

— Защо тази нощ трябва да е с нещо по-различна?

— В твоите сънища ти вървиш по Брега.

— Казвал съм ти това, да.

— Ще бъде ли намерена слава там, Йедан?

Нарад знаеше, че трябваше да отвори очи, да измести погледа си към Глиф и да му разкрие грубата жестокост на честния отговор. Но не помръдна изобщо, освен внезапния трепет на душата му, за който бе сигурен, че никой друг не може да види.

— Слава. Е, ако му трябва име… можем да го наречем така.

— Какво друго би избрал ти?

„Смърт на невинността? Загуба на надежда? Измяна?“

— Както казах, ще свърши работа.

— Йедан Нарад, в деня, в който войната свърши, ти трябва да ни поведеш. Никой друг няма да е подходящ. Но днес, когато започваме войната, ти послужи достатъчно добре. Виждаме пътеката, по която трябва да тръгнем, да станем убийци на мъже и жени.

— Същият навик като ловуването, Глиф. Само дивечът е променен.

След малко Отрицателят го остави. Все още затворил очи, Нарад се взря в един забушувал бряг, нажежен до бяло от свиреп огън. Усети тежестта на меча в ръката си, чуваше приглушения му ликуващ звън, докато до него говореше жена.

— Мой принце, гръбнакът ни е огънат до прекършване. Няма ли да се върнеш при нас? Имаме нужда от силата ти.

Нарад се намръщи.

— Как става така, че превръщате в добродетел моя отказ на живота ви, отказа ми на правото ви на него? Защото точно това искате сега от мен. Стойте здраво, това ще извикам. Ще се огънем, но те ще се прекършат.

— Кралю, вие никога не викате.

Той махна с ръка.

— Знаете ме като човек без хумор, и все пак настоявате. Защо да гоним звяр, който изобщо не е живял?

Жената — войник, не кралица — помълча малко, а после каза:

— Поех върху себе си семейство, което изобщо нямах. Дъщеря. Син, или бяха двама? Дадох им заблудата, която желаеха. Нарекоха ме майка. До техните мигове на смърт се придържах към лъжата. Какво ме тласна да направя това? Дори сега, докато тялото ми гние под камъните, вдигнати от андиите около нас, въпросът ме терзае като мой собствен призрак. „Какво ни тласка, Йедан, така да ограбваме истината?“

Той поклати глава.

— Нищо повече и нищо по-малко от любов, мисля. Не към онези, които познаваш и които винаги държиш до себе си, но към онези, които може никога да не срещнеш. Или онези, които с лице на непознат залитат и падат в ръцете ти. В този миг, приятелко, изтръгваш най-дълбокия корен вътре в себе си. Той няма име. Не се нуждае от име.

— Тогава какво го наричаш?

Той помисли за миг над въпроса, зачуден на настойчивостта й, че някои неща трябва да бъдат назовани. После каза:

— Ами, наречи го слава.

Отвори очи и сцената изчезна. Отново видя пред себе си суровия контраст на сняг и дървеса, бяло и черно, извисени пред раздрано небе.

Мъжът, който беше той в сънищата си — мъжът, който беше любовник на мъже — беше много по-мъдър от Нарад. Говореше със знание и сдържаност. Говореше като човек в мир с това, което е, с това, което винаги щеше да е. Говореше, също така, като човек, който скоро ще умре.

„О, моя кралице, виждаш ли как ще те проваля? Той и аз, ние сме братя в провала, обвързани като любовници с един недъг. А когато дойде денят, Глиф, вашият сетен ден на войната, той ще ви поведе, не аз. Или поне така ще се моля. По-добре той, отколкото Нарад, който, боя се, ще излезе страхливец.“

В тази зима всички мисли за изкупление изглеждаха толкова замръзнали и скрити, колкото земята под пелената сняг.

 

 

Глиф изчака другите хайки да се изнижат от лагера, след което се обърна към четирима ловци.

— Трябва да прочистим гората от тези нашественици. Желязо на стрелите ви, не кремък. Днес не държа да ги видя как страдат. Бърза работа — и връщане към зимната тишина.

Лаханис беше в малката група. Само тя не носеше лък и колчан. Глиф би предпочел тя да остане, тъй като не вярваше в познанията й за гората. Пограничните мечове не бяха тренирани в гори. Техният свят беше открита земя и голи хълмове, тундрата на север. И обикновено се бяха сражавали на коне.

Но Пограничните мечове вече ги нямаше. Бяха избити в сражение с Домашни мечове. Лаханис беше единствената оцеляла, дошла при неговия народ. По-добре да не беше. Гладкото закръглено лице пред него бе твърде младо за тази жестокост в очите й. Оръжията й предполагаха онзи вид смърт, който се нанася с прегръдка. Не беше за нея дистанцията на стрела или копие. Щеше да се бие и да облече кръвта на онези, които убие, и копнееше да носи тази червена дреха.

Тя го плашеше.

Но и Нарад, неговият пръв брат след прераждането му, също го плашеше. Виденията, които терзаеха Стража, доколкото Нарад му бе разказвал, като че ли обещаваха пожарища и безкрайна касапница. Все едно че Глиф някак си се беше натъкнал на неочаквана съдба, даваща на неговия народ роля, която никой не беше търсил, и тъкмо Стражът щеше да ги въведе в нея.

„Но не мога да знам. Споделя ли той обичта ми към моя народ? Ще се погрижи да бъдем използвани от Първия син. Но ние не дължим нищо на чернокожия андий, а още по-малко на лиосаните, които сега приличат на безкръвни трупове.“

Един от ловците проговори:

— Готови сме, милорд.

„И това! Лорд!“ Бяха му дали титла. „Господар на лъжливата зора.“ Глиф не я разбираше. Не виждаше никакво значение в каквато и да било зора, лъжлива или не. Нито можеше да определи кой му е измислил това почетно звание. Като че ли беше изникнало от замръзналата земя, или може би бе навято с парцалите сняг. Не му харесваше, но както и с Нарад, Стража, не можеше да надвие тази вълна. Нещо вече беше сграбчило и двамата — и ръцете му бяха студени и неотстъпчиви.

— Добре. Лаханис, трябва да вървим безшумно, без грешна стъпка. Тези войници от Легиона са техните съгледвачи, следотърсачите им.

— Знам — отвърна тя. — Трябва да сме като сенки.

— Зацапала си кожата си. Това е добре.

Тя се намръщи.

— Нищо не съм направила. — Вдигна ръка и примижа. Кожата й беше с цвета на пепел. Примига и извърна очи към Глиф. — Вие сте също като мен. Но видях, че разтривахте пепел по лицата си, още когато дойдох при вас. Помислих да направя същото, но после забравих. Зацапани сме, но не сме го направили ние.

Стъписан, Глиф се озърна към Нарад, все още загледан към гората.

— Помислих, че му е призляло от виденията му.

— Ние сме Отрицатели. — Лаханис заяви прозвището все едно се беше родила с него.

Другите ловци замърмориха притеснено.

Беше стъписващо, че никой друг дори не го беше забелязал. Глиф не можеше да измисли какво да каже, нямаше никакъв отговор, който да им даде.

— Беше на този ден — каза Нийрак, първият ловец, който го бе нарекъл „милорд“. Очите му бяха ококорени. — При извора, милорд, вчера, видях отражението си, там където пазим леда чист. Бледо, но не толкова бледо като на лиосаните. Бледо, но аз винаги съм си бил блед. Но вижте дланите ми сега, ръцете до лактите… болест някоя ли ни е хванала?

„Болест.“

— Избрахме да не бъдем нито едното, нито другото — каза Лаханис. — Отхвърляме андиите. Отхвърляме лиосаните. Ние сме отделно.

— Но точно днес? — попита Нийрак и се обърна рязко към нея. — Защо? Какво се е променило?

— Говорих със Стража — каза Глиф. — Попитах го започваме ли нашата война днес?

— Той ни каза да убием съгледвачите — каза Лаханис. — Войната всъщност започва. Глиф, той е жрец. Не ме интересува каква титла му давате, но той върви през повече от един свят. Днес, с неговата благословия, ние ставаме армия.

Той се взря в очите й и видя в жадната им светлина обещанието за огън и разруха.

„Последната риба, която търси един стар враг. Езерото е почти забравено, левгите са неизброими между него и там, където е той сега. Водата, спомня си той, беше бистра. Нищо в нея, което да го заслепи за бъдещото му, бъдеще, окъпано в сълзи. От вода тръгна, до вода трябва да иде. Свършвам където започнах.“

— Войната вече ни зове — каза Глиф. Взе лъка си. — С благословията на Стража, превърнати сме в убийци на мъже и жени. Хайде. Тази гора е нашият дом. Време е да го защитим.

Намести кърпата, която прикриваше лицето му, под очите си и тръгна.

Движеха се бързо, по стари пътеки, присвити под храсталаците, загърнали дирите на животните. Тичаха бързо, но безшумно — снегът поглъщаше звуците, сенките на клони и стволове разпръсваха техните. Тайната на хитруването в лова бе в това да се движиш все едно си част от околния свят, да се биеш срещу нищо, да се огъваш и навеждаш, да се отклоняваш, където се наложи.

Беше почти на стъмване, когато Глиф зърна напред три фигури, струпани на място сякаш се съветваха. Едрите им тела издадоха присъствието им, както и лъскавината на железните им токи, усукана ивица кожа и облачета от дъха на непокрити усти, докато си говореха шепнешком. Един от тях засече плавното приближаване на Глиф и ловците му, извика и извади меча си.

Стрелата на Глиф се заби в дясното му око и го свали.

Още две стрели изсъскаха покрай него.

Двамата други съгледвачи също паднаха.

Ловците стигнаха до телата, изляха се над тях като вода, забавиха се само да изтръгнат стрелите. Лаханис спря, за да се увери, че никой не е останал жив, но Глиф знаеше, че това е ненужно. И тримата бяха мъртви още преди да паднат на заснежената земя. Продължи напред и изтръска кръвта от стрелата си. Пръчката се беше разцепила, железният връх бе огънат от удара в черепа. Без да спира безшумния си бяг, Глиф изтръгна върха и го пъхна в кесийката на колана си, за да го изчука и изправи по-късно. След това откърши пръчката точно под перата и ги прибра, преди да захвърли останалото.

Затичаха отново. Сумракът бавно се сгъстяваше.

„Също както преди. Като моя първи път, когато седяха край един огън, смееха се и флиртуваха с жената в компанията им. Нищо от тях не бръкна в онова място вътре в мен. Нищо, което да събуди съчувствие, нищо, което да притъпи хладната ми, остра нужда за тяхната смърт.

Убийци на деца. Дори кръвта да не беше на ръцете им, беше на униформите им. Държаха и носеха на раменете си знамето на касапи. Нищо не почувствах, докато ги убивах. Нищо не почувствах, когато изпратих кремъчна стрела в корема на последния. Нищо не почувствах, когато го подгоних.

Така трябва да мислят войниците. Не би могло да е другояче, защото що за човек убива деца? Старци? Жени край огнището?

Що за човек?

Ами, този, в когото се превърнах.

Подигравам ли се на себе си сега, като казвам, че ще гоня униформата, ще убивам униформата? Че униформата е моят враг, просто цветове плат и кожа, безжизнено нещо от колани, токи и вълна? Или това е моят единствен път, единствената ми надежда да остана нормален?

Това, значи, трябва да е войната. А каквото започва отвън, трябва да започне и отвътре.“

Беше добре, помисли той, докато тичаше в нощта, че се бе преродил, защото със сигурност старата му същност трябваше вече да е мъртва, смъртоносно ранена от скръб и ужас.

„Езерната вода беше някога чиста. Но сега, о, сега, сега тя тече червена.

Йедан Нарад, разбирам какво те терзае. За теб и за всичко, което виждаш от онова, което ни чака, сега ме болят гърдите.“

Зад него, съвсем близо, Лаханис изсъска:

— Само ранете следващия, милорд. Ножовете ми жадуват.

А той кимна. Защото щеше да е най-добре, ако всички пиеха.

Като зацапана вода течаха тъмни през леса, а небето над тях търсеше слепешком нощта. Минаваха през свят на сенки.

Беше нощ за убиване и убиваха.

 

 

Нейно високопреосвещенство Шеканто седеше в леглото си като труп, вързан за облегалката откъм главата. От двете й страни бяха струпали възглавници, за да я държат изправена, а главата й клюмаше, докато брадичката й не опреше в ключицата и думите й не станеха неразбираеми. До леглото й седеше млада послушница, готова да помогне на старицата да вдигне глава отново. Въпреки това усърдие думите, които редеше Шеканто, не бяха особено смислени.

Магьосник Реш седеше наведен напред, с ръце на коленете, в усилие да чуе — и разбере — нейно високопреосвещенство. Финара Стоун стоеше на крачка зад него, вече предала се. Това, разбираше тя, щеше да е последната й аудиенция с Шеканто. Тя можеше и да е здрава телом, но короната й беше счупена, ако не и напълно загубена.

Никой не знаеше какво е поразило старата жена. На тези години трябваше все още да е здрава и с остър ум, с достатъчно сила да смири съпруга си и неговите все по-чудати решения. „Не са ли прекарали двамата години изгърбени над една наковалня? Това е проклятието на желязото, на крадеца на памет, на сеяча на объркване. Нещо е отровило и двамата. Дали съм свидетелка на най-жестокия вид убийство?“

Според ужасните новини, най-сетне проникнали в манастира, подозренията й трябваше да отърсят няколко вериги в търсене на въображаеми заговори, при които цивилизоваността беше първата жертва. Това като нищо можеше да е работа на Хун Раал, доближаваща се до гениалност. Много по-добре щеше да е, отколкото просто да убие Шеканто и Скеленал, ако можеше да парализира шейките с месеци, ако не и с години неефективно управление.

Напълно постижимо за отровителя на цял легион, убиеца на лорд Илгаст Ренд и на Стражите на Блещукаща съдба. Беше непривлекателен мъж, нагъл несъмнено, но по обичайния за много войници начин, онези, за които наглостта беше крехка фасада, прикриваща една наранена душа. Тя можеше да прости това перчене. Беше също така пияница, от онези, за които преструвката за трезвеност беше игра, предизвикваща усмивка на месестото му лице — сякаш вярваше, че заблуждава всички наоколо, когато самият той беше единственият глупак, макар и знаещ глупак. Пияници като Хун Раал обикновено се самоизяждаха отвътре, а алкохолът служеше само да притъпи болката от непрекъснатото му глождене. Беше очаквала от него просто продължение на пропадането му, тялото му изкорубено, черепът му изпълнен с ужаси, треперещо, залитащо спускане към смъртта.

Вместо това като че ли самото зло се беше проявило у този човек, придавайки му свръхестествена енергия, като в същото време го бе прочистило от всякакво чувства на състрадание. Той, вярваше вече тя, беше способен на всичко.

„Той ли ги отрови? Има ли свои агенти тук, между шейките? Шпиони? Убийци? Няма ли тяхната вярност да избели кожите им? Ние тук не сме променени. Макар че, като си помисля, кехлибареният цвят на кожите ни сякаш е изгубил лъскавината си, сякаш прах е полепнала по всички ни.

Преобразени ли сме тук, или просто разкриваме усещането си за загуба? Какво друго се губи, когато вярата умира?“

— Пясъците ще горят — каза Шеканто, вперила очи в някаква гледка, която никой друг не можеше да види. Очите й бяха хлътнали дълбоко, обкръжени от сбръчкана кожа с цвета на зимно небе. — Някой ме влачи за глезена, но плътта ми е студена. Безжизнена. Болката… болката идва за онези, които трябва да видят. Позор. Огньовете на гнева. Чудя се… Чудя се. Само мъртвите могат да видят с яснота войната. Избират да ме опозорят, но тялото ми е безразлично. Само Стражът разбира. Но той не може да направи нищо. Нищо.

Финара помръдна. Старицата бродеше в неведоми пространства в ума си. Всяка дума, която изричаше, я отнасяше по-надалече. „За глезена? Няма да живееш толкова дълго, Шеканто. Вече приготвят криптата ти, под същия този етаж. Никой няма да те извлече от нея.“

— От кралска кръв сме родени — каза Шеканто. — Добре е да вземем титлата кралица или крал. Но денят таи смисъл, че какво играе отвъд прехода му? Ще ви кажа. Ще ви кажа… — Главата й клюмна отново и този път очите й се затвориха и тя задиша с хрипливия дъх на съня.

Магьосник Реш закри лице с разранените си длани.

Финара се покашля.

— Мисля, че Капло Дриим все още ни чака в двора, магьоснико. Ако ще го правим днес, трябва да е скоро.

След малко едрият мъж се съвзе, изправи се и без да откъсва очи от нейно високопреосвещенство, каза:

— Капитане…

— Този ранг вече не се прилага — прекъсна го Финара.

— Ще има оцелели. Трябва да има оцелели. Те ще имат нужда от теб.

— Имат капитан Хустаин.

— А няма ли да си благословия за неговата скръб?

Горчивина се отвори в нея като рана.

— Магьоснико, войната е загубена. Урусандер спечели. Карканас е отворил портите си за него. Ние, Стражите, е, ние никога не сме били от значение. Ние патрулирахме Витр. По-важното — продължи тя, — ние бяхме тези, които доведоха Т’рис във владението ни. Нека приемем нашата кончина като справедлива награда за невниманието ни.

Той извърна очи от Шеканто и я погледна.

— Няма ли да се върнеш при Калат Хустаин?

— Не виждам смисъл — отвърна Финара. — Витр остава. Това няма да смири или да спре напора му. Калат ще започне отново. Но аз не.

— Не се дразним от присъствието ти — каза Реш. — Но трябва да разбереш. Капло не е онзи, който беше. Моят приятел е непознат за мен. Казва, че ще ме придружи до Карканас, до Терондай и, може би, на аудиенция с Майка Тъма. — Поколеба се, после добави: — Боя се от такава среща.

— Тогава му откажи — отвърна тя. — Терондай може да почака. Имаш други грижи.

— Скеленал иска да призове всички братя и сестри — каза Реш. — Казва, че трябва да се приготвим за война. Но нямаме кауза, която да защитим, никаква причина да се бием, освен патоса на отмъщението. — Поклати глава. — Децата са мъртви. Горите са опожарени. И да имахме някакъв авторитет над Отрицателите, той вече е заличен. Ние не ги защитихме. Всъщност не направихме нищо.

Аргументите бяха стари. Финара вече ги беше чувала много пъти.

— Такъв е редът на нещата, магьоснико. Така злото процъфтява и всяко ужасно деяние е оправдано. Мъртвите вече са мъртви, огньовете отдавна са догорели и кръвта вече се крие под всяка тучна пръст. Всеки акт, ако остане без отговор, неоспорен, ражда следващия и когато всичко свърши, злото триумфира.

— Не можеш ли да разбереш, че сме отслабени? — попита Реш и закърши ръце. — Защо да се бием за андиите, след като нашият бог бе убит от ръката на Майка Тъма? Преобразяванията и от двете страни вече ни отделят. Ние не сме нито едното, нито другото, и в същото време — не сме нищо.

Тя извърна поглед, леко отвратена. Ноктите на безсилието й растяха и подтикът й да удари се усилваше с всеки миг.

— Капло Дриим като нищо може да опита да убие Майка Тъма. В този момент Първият син не е там, за да застане на пътя на приятеля ти.

— Там е Драконъс.

Тя го изгледа рязко.

— Не за дълго, бих казала.

— В самия край Майка Тъма може да отхвърли Урусандер. Може да откаже всичко, което искат от нея. Тя е богиня в края на краищата. Как си представяш силата зад това възнесение? Лишена ли е тя сега от волята си? От независимостта си? Безпомощна ли е, умът й оглушал ли е от безкрайния рев на молитви, настойчиво желание, безкрайни искания?

Финара Стоун присви очи.

— Убеден си, че вярата ви кастрира собственото ви божество, нали? Направихте своето божество неспособно да се защити. Направихте го безпомощно.

— Вярата е присъща за смъртния ум — каза Реш, — но дори един поглед в огледалото ни казва, че това е агне под опеката на вълк.

— И сега си съсипан от гузна съвест, съкрушен си от собствените си обвинения? Не мислех, че самосъжалението може да бъде превърнато в святост, но явно си се справил съвсем лесно, магьоснико, и сега си готов да превърнеш отчаяния плач в негово възлияние. А каква ще е святата жертва? Ами, само ти, разбира се.

Той изсумтя.

— Казано от жена, която стъпква собствения си ранг. Която ми казва, че Калат Хустаин няма повече нужда от нея.

Финара сви рамене.

— Е, значи намираме утеха в компанията си.

Реш извърна поглед. Въздъхна.

— Нямам каишка, с която да вържа Капло Дриим. Трябва ли да извърша още едно престъпление в присъствието на Майка Тъма?

— Той е твой приятел, не мой.

— Беше. Сега — не съм сигурен. — Погледна я в очите. — Искаш ли да осуетиш неговата измяна? Ще извадиш ли меча си, за да защитиш Майка Тъма?

— Срещу дванайсет звяра? Смъртта ще дойде бързо.

— Тогава защо отхвърляш желанието ми да те отпратя?

— Ще тръгна за Карканас, магьоснико. Било с теб, било сама.

— Какво ще търсиш там?

Тя замълча. Истината беше, че нямаше отговор на въпроса му, но се чувстваше вече обвързана със съдбата на шейките, като лист, попаднал в поток, тласкан от собствената си тежест надолу по течението. Но онова, което чакаше надолу, си оставаше неизвестно. Реш търсеше цел за своите братя и сестри и вярваше, че ще намери знание в проучването на Терондай.

А Капло Дриим, опетнен с кръв и в последно време почти безсловесен? Дива закана мъждукаше в очите му. Вече бързо и често се зъбеше. Само глупак нямаше да се бои от онова, в което се беше превърнал.

— Магията — прекъсна мислите й Реш — сега се излива като кръв от фатална рана. Ако не внимаваме, капитане, Куралд Галайн ще се удави в потопа й.

— Тогава я използвай, магьоснико. Изчерпай я, ако можеш.

— Опасна подкана.

— Да не би да си дете? — сопна се тя. — Да не знаеш какво е сдържаност?

— Дете? — Той като че ли се замисли, безразличен за предизвикателния й тон. — Да, така мисля. Всички ние вече. Деца. Струпани в една малка стая, а на пода в центъра й — сандък, пълен с ножове.

Изведнъж смразена, Финара Стоун се обърна и взе ръкавиците и наметалото си от пейката до вратата.

— Просто ще стоиш така? А аз трябва да съм единственият придружител на Капло?

Стресна ги внезапната накъсана кашлица на Шеканто. Сестрата, която седеше почти забравена до леглото, скочи да задържи старицата, преди да е паднала. Сепната от суетенето на сестрата, Шеканто заговори:

— Кралската кръв е разредена, но все още усещам вкуса й. Стражът вехне в самотата си, принц, сънуващ за сестра си. Тя ще познае меча в ръката си и ще се вдигне в края на деня, и така ще я знаят като Сумрак. Нито монах, нито монахиня, но една кръв. Шейките трябва да имат кралица. На брега… кралица. — Очите й се разшириха и тя се вцепени в ръцете на сестрата. — О, горката аз! Децата ми не заслужават това!

Отпусна се отново и главата й клюмна.

— Витр да го вземе — изломоти старицата. — Сребърен огън… плътта от костите…

Реш се приближи към нея.

— Ваше високопреосвещенство, пророчество ли изричате?

Тя вдигна глава с неочаквана сила и го погледна в очите.

— Пророчество? Майната му на пророчеството! Виждам причините. Него вечно не го свърта на място. Ще го познаеш по този навик. — На сбръчканото й лице се изписа измъчена усмивка. — О, умно момче. Признавам му го.

— Ваше високопреосвещенство?…

— Когато Първият син дойде при вас, отзовете се на нуждата му. Умрете за любовта, която никога не сте познавали и никога няма да познаете. Умрете, за да спасите онова, което никога няма да видите. Умрете в името на децата, все още неродени. Умрете за каузата, която не е ваша. Върви, любовнико на мъже, върви. Девет убийци те чакат. — Издърпа ръката си от ръката на сестрата и посочи Финара Стоун. — Тя познава меча в ръката си. Магьоснико! Коленичи пред Сумрак. На колене пред твоята кралица. — Миг след това Шеканто се отпусна и затвори очи.

Реш се наведе над нея.

Сестрата поклати глава и каза:

— Просто заспа, магьоснико, нищо повече.

Реш се отдръпна, обърна се към Финара и я погледна с трескави очи.

— Нищо не означава — каза му тя. — Не обръщай внимание на думите й. Хайде, денят е почти на свършване. Трябва да тръгнем веднага или ще се наложи да изчакаме до заранта.

Тя излезе и Реш я последва. Нищо не каза зад нея, но умът на Финара бе изпълнен с погледа, който й беше хвърлил, със суровата нужда, с ужасната жажда в него.

„Монаси и монахини, вещици и магьосници, сестри и братя. Все титли за онези, които са готови да вярват. Но аз нямам такава потребност. Не съм от тези, които ще тичат от светилище на светилище, от олтар на олтар, отчаяни за общение. Високопреосвещенство, умът ти наистина си е отишъл, ако виждаш нещо такова в мен.“

Зимният студ беше свиреп, денят вече гаснеше. Щом ги видя, Капло се метна на коня си. Беше загърнат в тъмни кожи, сякаш в подигравка със себе си. Впи дивия си поглед във Финара, после в Реш.

— Не й ли забрани? — попита го. — Това е наше пътуване, магьоснико. Ние двамата, в името на шейките.

Реш спря, изгледа за миг стария си приятел, а после каза:

— Думите ти са утеха, Капло, ако все още се смяташ за един от нас.

Капло Дриим се намръщи.

— Разбира се. Защо да е другояче?

Реш яхна коня си и каза:

— Сега тя язди с нас. Както казваш, Капло, в името на шейките.

— Магьоснико… — предупреди го Финара.

Но той само сви рамене.

— Сумрак е над нас, виждам. Толкова по-добре. — И смуши коня към портата.

Финара изруга тихо и подкара коня си след Реш и Капло. Щяха да яздят през нощта. Погледна със завист тъмните кожи на Капло. Вече й беше студено.

 

 

След снежната буря въздухът бавно се отказваше от жестокия си студ. Вятърът от изток носеше усилваща се топлина, която смекчи скулптираните преспи сняг, докато лицата, които показваха към огряното от слънце небе, станаха сякаш нашарени с петна гнило и старият черен път, по който яздеше Кагамандра Тюлас, почерня от кал и локви вода.

Това, че яздеше по утъпканата диря на други пътници, беше ясно, и макар някои да бяха на коне, повечето вървяха пеш, повели натоварени мулета. Дотук все още не се беше натъкнал на изкопани набързо гробове и беше благодарен за това. Откакто се бяха разделили с Калат Хустаин и неговите Стражи, Кагамандра не беше срещнал никого. Не го беше и очаквал. Зимата беше променлива, като котка, криеща ноктите си, и това кратко затопляне не означаваше много. Зимата щеше да се задържи още месеци.

Беше започнал да догонва бежанците — ако наистина бяха бежанци, — но без припряност или някакво усещане за спешност. Нямаше причина да търси компания или да поема върху себе си бремето или нуждите на някой друг. Тъй или иначе, самият той беше полумъртъв от глад, а конят му не беше много по-добре. Бащиното му имение, не неговото, беше едно наистина студено наследство. Не можеше дори да е сигурен дали все още е обитавано. В негово отсъствие слугите — слуги на баща му всъщност — като нищо можеше да са се поддали на леността или, още по-вероятно, на скуката. Напълно възможно беше да пътува към една изоставена развалина. Никой бежанец нямаше да намери помощ там.

Пътят го терзаеше със своята познатост. Като млад често беше яздил далече от имението — бягаше от сянката на баща и братя, търсеше самота по голите хълмове, по дъната на пресъхнали езера и повехналите треви в равнината. Това бяха полуоформените подтици на младостта, търсеща слепешком в невежество, все още неразбираща, че самотата, към която се стреми, вече съществува, заровена дълбоко в собствения му ум. Всяко дразнещо усещане, че е различен, всеки страх да не бъде изключен, всеки миг на отчуждаване от смеещите му се братя и техните приятели, това бяха нещата, които го отделяха, тласкаха го към свят, който е единствено негов.

Макар въображението му да се стремеше да даде облик на онзи празен свят, който кръжеше мудно около него, той виждаше онова, което сега го обкръжаваше, докато конят му газеше през киша и кал с млечнобялото небе горе и вятъра, миришещ на прогизнала трева. В това отношение вече си беше у дома.

По тази и други причини не изпитваше нетърпение това пътуване да свърши. Ако можеше да извие този черен път в огромен кръг през дивите околности на юг, нямаше да има никакво основание за оплакване.

Но нуждите налагаха своето. Конят под него изнемогваше, а празнотата в корема му бе отстъпила на дълбока отпадналост, която пълзеше през цялото му тяло, прекъсвана единствено от болката в ставите му, пламваща като огън всеки път, щом се изправеше в седлото.

Баща му беше прав, помисли си той, с това, че бе намирал толкова малко у него.

„Шаренас Анкаду, защо се появяваш отново и отново в мислите ми? Какво ми казваш с това изражение на присмех? Виждам, че устните ти се движат, но никакъв звук не стига до мен. Извиквам те в ума си, за да придам подобаващ облик на своя пратеник — който трябва да се появи при мен жестоко искрен, в името на достойнството, — но оставам глух за думите ти.“

Тя щеше да се надсмее на самосъжалението му, така подозираше. Щеше да го укори за леността му. Щеше със сприхаво раздразнение да настои да се поклони на годеницата си и да се позове на честта му в името на Фарор Хенд. „Намери я!“ — щеше да му каже.

Но нямаше никого за намиране. Годеницата му беше едно обещание, нищо повече. Такива неща се разбиваха с една-единствена невнимателна дума, с един-единствен жест, намекващ за пренебрежение. Изправен пред Фарор Хенд, Кагамандра щеше да остане ням, със замръзнали ръце и крака. Щеше да мисли само за раните, които неизбежно щеше да й нанесе, в отсъствието на всичко, което човек можеше да нарече любов.

Пътят тръгна нагоре по едно възвишение и щом стигна на върха, Кагамандра видя в плитката долина напред онези, които беше следвал. Групата се беше отклонила от пътя и бе разчистила снега там, където щеше да лагерува. Разчистеният коневръз отстрани също беше оголил пожълтяла трева и три коня и четири мулета скубеха залинелите стръкове.

Когато се приближи, Кагамандра с изненада видя сред тези, които станаха около огньовете от суха тор да го поздравят, мъже и жени, облечени в униформата на Стражите.

Продължи надолу до лагера и дръпна юздите, щом двама Стражи, мъж и жена, тръгнаха към него.

Жената заговори първа.

— Името ми е Саваро. Бях сержант. Ако ни следиш по заповед на Хун Раал, кажи му, че нашата война с него е свършила. Кажи му — добави, — че тя никога не е съществувала, освен амбициите на лорд Илгаст Ренд. Най-вече, кажи му да ни остави на мира. Стражите вече ги няма.

— Накъде яздите, Саваро? — попита Кагамандра.

— Това засяга ли го? Надалече. Какво повече му трябва?

— На този път, Саваро, има едно имение. Може би то предлага — или така си мислиш — отряд Домашни мечове, които биха ви приели радушно в редиците си.

Мъжът до Саваро се размърда и я попита:

— Истината ли казва, сержант? В имение на благородници ли отиваме?

Зад двамата другите вече се трупаха, заинтригувани.

Саваро сви рамене.

— Не съм мислила да се включваме в нечия войска, Ристанд. Но храната ни почти свърши. Животните се нуждаят от подслон. Това затопляне няма да е дълго. Най-жестокият месец на зимата скоро ще ни споходи. — Махна с ръка. — Имението би могло да ни приеме като гости.

— Гости! Щом ни видят, че идваме, ще заключат портите! Погледни ни, на мародери приличаме. — Ристанд беше едър мъж, космат и с широко лице, и ако не беше черният цвят на кожата му, щеше да личи, че е зачервен и изпълнен с яд. — Каза, че имаш цел за нас — но нищо не каза за никакво говняно имение на благородник! Пълен задник си, Саваро!

— Ще престанеш ли изобщо някога с оплакванията си, Ристанд? — Тя се обърна отново към Кагамандра. — Лордът дори не е в имението си. Изгуби жена си преди години. Няма деца. Най-вероятно ще заварим имението изоставено и ако е така, ще ни свърши работа да изчакаме да свърши сезонът.

— А фураж и храна? — попита Ристанд.

Тя отново извърна рязко глава и го изгледа сърдито.

— Може да са взели всичко, когато са напуснали, може и да не са. Най-малкото е подслон!

— А ако все пак има Домашни мечове? Тогава какво?

— Тогава — отвърна му Саваро, все едно говореше на дете, — молим учтиво, Ристанд. Което значи, че на левга от портите те връзваме и ти запушваме устата. Мятаме нахапаната ти от бълхи мърша на седлото. Това поне ще ни даде шанс за малко гостоприемство! — Обърна се отново към Кагамандра. — Сега ни оставяте на мира, нали?

Кагамандра я изгледа, а след това вдигна погледа си над нея, към двайсетината Стражи, струпали се вече на пътя. Видя и деца между тях, и слуги, готвачи и слугини.

— От сезонното укрепление ли идвате, сержант?

— Отидохме там първо, да — отвърна тя. — Да чуем новините и да вземем с нас който поиска да дойде.

— Но ти и тези, другите — вие бяхте в битката?

— Късно влязохме. Твърде късно, за да има значение. Патрулирахме Блещукаща съдба. Което значи, че така и не извадихме мечове срещу Легиона.

Кагамандра помълча, после подръпна юздите и рече:

— Не препречвайте пътя. Сержант, не съм тук по заповед на Хун Раал. Говорите за битка, за която не знам нищо. Казвате, че Илгаст Ренд е командвал Стражите? Значи това е негов проблем.

— Той е мъртъв.

— Мъртъв?

— Хун Раал го екзекутира — каза Саваро. — Защо не знаете нищо за това? Откъде идвате?

— Говорих с командир Калат Хустаин — каза Кагамандра и видя как това привлече вниманието им. — Връщаше се в укреплението, с новина, предполага се, за събитията при Витр. Но за това мога само да предполагам, тъй като не беше словоохотлив по въпроса. Имаше ранени и мъртви в частта си. Допускам, че вече е пристигнал, само за да завари базата си изоставена и без отговор защо.

— Не е вярно — каза Саваро. — Неколцина избраха да останат.

— Аха. Е, добре, освен ако не искате Калат Хустаин да ви сметне за дезертьори, нямаше ли да е по-добре да се върнете в укреплението?

Тогава се надигнаха гласове, избухнаха спорове. Кагамандра подкара коня си и мина през тълпата. После подкара в бавен тръс и скоро виковете започнаха да заглъхват зад него.

„Домашни мечове. Имам ли изобщо Домашни мечове?“

 

 

Зимното укрепление на Стражите имаше дървена пътека покрай стените за удобство на патрулите, което, според Бурса, никога не беше вършило много работа, а още по-малко сега. Той стоеше на поста си и се чувстваше като глупак, впил поглед в черната стена на степите на Блещукаща съдба, или по-точно в изровения зев в иначе непрекъснатата й линия и в дракона, който го заемаше. Неподвижен като огромна канара, с люспи, които от това разстояние не изглеждаха по-различно от железните плочи на броня, съществото като че ли дремеше.

Сняг покриваше гърба му. Лед загръщаше сгънатите му криле, с дълги ледени висулки, които сега капеха в преждевременната топлина, надвиснали от ръбовете им. Драконът бе дошъл преди пристигането на отряда, четири дни по-рано според стария Бекер Флат, пенсионирания Пограничен меч, решил да остане, когато оцелелите от битката стигнаха до укреплението с ужасната си новина. Флат разправяше на всички, че нямало къде другаде да отиде, а неколцината други, които бяха останали, несъмнено чувстваха същото. Тъй или иначе, драконът беше открит на заранта след бурята. Легнал в зев, отворен от собственото му грамадно тяло, очите му затворени, като скулптиран кошмар, чакащ като закана.

Достатъчна причина да избягаш от това прокълнато място, ако питаха Бурса. Когато чу за дезертирането на оцелелите от битката, не беше споделил гнева на останалите. „Аз щях да направя същото. И все още мога.“

Бавното настъпление на Витр срещу земите на Куралд Галайн вече беше за него толкова спешна заплаха, колкото смърт от старост. Нищо не можеше да го спре, в края на краищата, и всичките му загадки бяха банални. Стражите бяха свършени. Светът беше обезкървен, бъдещето — празна шир, лишена от цел.

До него Спинок Дурав се беше подпрял на смъкналите се бали сено, образуващи стената на укреплението. Също като Бурса, и той се беше вторачил в дракона.

— Седемдесет крачки — заговори той. — Повече или по-малко. Е, няма никакви пещери наблизо, нали? Ако това чудовище ще спи зимен сън…

Намръщен, Бурса не отговори веднага. Все още го изумяваше тази нова омраза, която изпитваше към младия Дурав. Колкото и неоснователна да беше, наслаждаваше се на силата й. Завистта беше напразна, освен ако не можеше да навреди.

— Ранен е — каза той. — Не спи зимен сън. Просто се възстановява.

— А, добре. Никой не го е проучвал толкова, колкото вас, сър.

— Смяташ, че съм обзет от натрапчива идея ли? — попита Бурса. — Допускаш ли, че тези рехави стени от трева могат да ни защитят от това чудовище? Би могъл да ни убие всички, във всеки момент. Но ти и останалите — още стоим тук. Да, проучвам го съществото и бъди благодарен, че някой го прави. Онова, което освободихме от Витр, ще изтерзае тайстите и може би ще опустоши Куралд Галайн.

Спинок го гледаше по някакъв особен, смущаващ начин.

— Нищо не освободихме, сър.

— Глупаво отрицание — сопна се Бурса, — пропито с надежда, но фактите ще я изцедят. Всъщност бяхте ти, Фарор Хенд и Финара Стоун. Всичко това започна с вашето бърникане. — Поклати глава. — Но ти, Дурав, ти само изпълняваше. Всъщност ти си съвсем невинен.

— Думите ви ме изненадват — каза Спинок.

— Тя ме помоли да те пазя, но онова беше в света, който вече е мъртъв. Там, където сме сега… е, само на дни сме от това всеки да си тръгне по своя път. Нямам никакво желание да те придружавам на връщане във фамилните ви владения. Никакво желание нямам да попадам във вашите Домашни мечове и да започна да ти отдавам чест. Твоята благородна кръв не ми печели нищо. Вярвам, че ме разбра.

— Тя ли? Коя?

— Всички жени жадуват за теб, Дурав. Нещо, с което си се родил, предполагам. Всички до една жадуват да те защитават. Като погледна бъдещето ти, виждам те все още дете, завинаги дете. Такава е съдбата на мъже като теб.

Спинок Дурав се усмихна, отдаде чест и се отдалечи, за да продължи патрула си на стените.

Глуповатите бързо се връщаха към старите привички, понеже намираха утеха в тяхната познатост. „Обикаляй стените, Страж. Пази укреплението. Такава е задачата ти.“ Нищо от това вече нямаше значение и беше нужен по-бърз ум от този на Спинок Дурав, за да разбере, че всичко се е променило, че онова, което е съществувало преди, е вече несъществено.

„Трябва да се махна оттук. Може би тази нощ. Да оставя Калат Хустаин с неговата скръб. Явно го е прекършила. Все още говори за нас като за отряд. Всички тези приказки за пресъграждане, за прераждане. Не е останало нищо. Виждаш ли този дракон, Калат Хустаин? Това е новото ни бъдеще, като месо в челюстите му, смачканите ни черепи да се търкалят и да подскачат в корема му.

Девет са.

Гонят ме в сънищата ми и това ми нашепва за съдбата ми. Бягам, а в ръцете ми е богатството на Куралд Галайн. Короната, скиптърът, монетите се изсипват между пръстите ми. После сянката помита над мен…“

Изръмжа и тръсна глава, за да прогони виденията. Щеше да се махне още тази нощ. Не беше дезертьорство. Също като Спинок Дурав, Калат Хустаин оставаше сляп за истините на този нов ужасен свят. А той щеше да намери Саваро, Ристанд и другите. Бекер Флат беше казал, че имало други оцелели, други опърпани групи, домъкнали се дотук, но решили да продължат към легиона Хуст. Явно страдаха от пожарите на гнева и търсеха отмъщение срещу легиона на Урусандер. Избягали от първата си битка, вече се виждаха като войници. Заклели се бяха отново да срещнат врага, на друго бойно поле, и да дадат отговор с меч и копие.

„Идиоти. Не, Саваро беше права. Далече замини, скрий се в мъглите. Ние бяхме непригодни. Така започнахме и в тази окаяна самота ще се върнем сега.

Калат Хустаин, ти предаде командването на Стражите на лорд Илгаст Ренд. Това беше първото ти престъпление и то остава непростимо. Изумява ме защо все още не си сложил край на живота си. Друг ли трябва да го направи вместо теб?

Бих го направил, ако ме интересуваше. Но ми е все едно. По-добре да живееш и да страдаш от гузна съвест, година след година, докато не прогниеш отвътре навън.“

След малко Спинок Дурав се върна от обиколката си — този път се приближи към Бурса от другата страна на дървената пътека.

— Ще вали още сняг тази нощ.

Бурса само изсумтя.

В двора отзад и под стената се разнесоха звуци. Двамата се обърнаха и видяха командир Калат Хустаин да излиза от дългата дървена сграда на форта. Старият Бекер се мъкнеше до него и се мъчеше да навлече бронята си.

— Сега какво? — попита тихо Бурса.

— Спинок Дурав! — извика командирът. — Яви се при мен. Бурса, остани на стената.

„Аха, ще вземе красавеца.“ Видя как Спинок заслиза по въжената стълба с дразнеща пъргавина.

— Бурса!

— Командире?

— Наблюдавай добре, в случай че нещата се объркат.

„Що за нова лудост те е обзела, Хустаин?“

Щом Спинок слезе, тримата излязоха през портата и тръгнаха право към дремещия дракон.

Устата на Бурса пресъхна. Сърцето му заби лудо. Помисли да извика предупредително. Помисли да им изкрещи и да ги спре с цялото си благоразумие… всичко това, докато се мъчеше да надвие импулса да побегне. „Нека да умрат, щом така са решили. Без значение е за мен. Финара, твоето скъпо момче последва Калат Хустаин. Нищо не мога да направя, за да го предотвратя. Командирът ми заповяда да остана на поста си. Нищо не можех да направя, освен да гледам. Иска ми се, о, капитане, колко ми се иска да мога да кажа, че той умря храбро…“

Тримата тайсти не бяха направили повече от десетина крачки, когато очите на дракона се отвориха и съществото вдигна глава; змийският врат се изви и грейналите очи на звяра се впиха в натрапниците.

И колкото и невъзможно да беше, тогава драконът заговори — с глас, който изпълни черепа на Бурса.

— Ние няма да се върнем. Откажете ни тази свобода и ще оставим настрана омразата си. Ще намерим своята ярост и така ще пробудим за този свят Тиамата. След това ужасно деяние ще последва смут и разочарование.

Командир Калат Хустаин каза:

— Елейнт. Грешно тълкуваш целта ни. Ние не оспорваме присъствието ви, нито правото ви на свобода.

— Това ме радва. Що за порода същества сте вие?

— Ние сме Тайст Андий от Куралд Галайн.

— Виждам известно предимство във формата ви. По-малко усилие да напълните стомаха. Блаженството на скромен подслон. Определено изящество в пъпленето ви по земята.

— Вие излязохте от Витр…

— Витр! Що за гигантски мятащ камъни огре е шепнал в ухото ти? Или, може би някой бърникащ азатанай? — Драконът вдигна главата си по-нависоко и сякаш подуши въздуха. — Кралицата на сънищата терзае едного от вас. Горкият кучи син. Но пък тя се провали първия път, нали?

— Не разбирам — каза Калат Хустаин. — Какво можеш да ни кажеш за Витр? Как можем да спрем настъплението му?

— Срещу този свят ли настъпва?

— Да. Бавно, но да.

— Сигурно има… изтичане. — Съществото изведнъж се замъгли, въздухът около него се завихри и надигна сняг от земята.

Бурса видя как драконът се сви и тялото му се разми. Завихреният сняг улегна… и на мястото на съществото имаше гола жена тайст.

Тя закрачи към Калат, Спинок и стария Бекер Флат.

Този път заговори с думи.

— Носите кожи за топлина. Дайте и на мен. Освен това съм гладна. И жадна. — Посочи Бурса. — Кралицата на сънищата ме вижда през неговите очи. Все ми е едно. Ужасна жена! Зла азатанай! Ние изхвърлихме сестра ти. Един от събратята ми след това те изяде — толкова по-зле, че не можа да те задържи! — Обърна се към Калат. — Приберете ме вътре. Тези тука — посочи пълните си гърди — стават на буци лед.

Галантен както винаги, Спинок свали наметалото си и пристъпи към нея.

— Милейди. Това ще ви стопли, докато стигнем до къщата.

Бурса видя как тя го изгледа, одобрително, както вече беше виждал безброй пъти, щом жена се озовеше лице в лице със Спинок Дурав.

— Прелестно — каза жената, щом взе наметалото и го заметна на едното си рамо. — И… топличко.

— Добре сте дошла — каза Калат Хустаин. — Аз съм командир Калат Хустаин на Стражите на Блещукаща съдба. Имате ли си име?

— Разбира се, че си имам име. Кой няма? — Все още гледаше втренчено Спинок Дурав, а след това се усмихна, пристъпи към младия мъж и каза: — Моят вид поздравява галантността с целувка.

— Нима? — отвърна Спинок и макар Бурса да не можеше да види лицето му, много добре си представяше чаровната усмивка, с която й отвърна Дурав. — Муцуна в муцуна ли?

— Никога. Вярно предположи. Просто си го измислих. Все пак, хайде, угоди ми.

— Най-малкото, преди да ви предложа тази целувка, все пак кажете ни името си — каза Спинок.

— Телораст.

Спинок Дурав й се поклони.

— Спинок Дурав. С Калат се запознахте, а спътникът ни е ветеран на Стражите, Бекер Флат. А на стената зад нас е Бурса.

Телораст хвърли поглед към Бурса.

— Сладки сънища ли, Бурса?

Той поклати глава.

„Не стига, че са дракони, изглежда. Сега трябва и да владеят тайнствена магия. И кажи, че съм полудял.“

После тя взе целувката си от Спинок Дурав, като притисна тялото си в него.

Калат Хустаин стоеше смълчан отстрани. Бурса се наслади на неудобството му. „Да, той го прави това, командире. Би трябвало да го знаеш.“ След малко, докато Телораст продължаваше да се притиска сластно в Спинок Дурав — колкото и да се мъчеше той да се отскубне от ръцете й, сплетени около врата му, — Калат се обърна и извика:

— Отворете портата! Влизаме!

„Забрави да добавиш: «Драконът ще дойде с нас на вечеря.» Командире, ще се каеш за гостоприемството си. Бягам ли тази нощ? Или оставам, за да задоволя любопитството си? Да се надяваме, че тя ще изтърве юздите си и ще погълне Дурав на една хапка.

Финара, горкият Спинок Дурав! Историята, която ще трябва да ти разкажа, включва не много прелестна сцена…“

 

 

Портата заяде по леда и спря, запъната от купчина втвърден сняг. Отворът едва стигаше, за да пропусне загърнатата в кожи жена, която се измъкна навън, за да поздрави Кагамандра Тюлас. Щом го позна, тя се обърна и извика:

— Трут! Вземи лопатата — не, онази с дръжката, глупако! Побързай! — Жената отново се обърна към Кагамандра, наведе глава и каза: — Милорд, добре дошли у дома.

— Брафен, ти ли си?

— Да, милорд. Брафен съм, действащ кастелан тук в Хоулс. Милорд, пристигането ви е неочаквано. Вестоносец не е стигнал до нас, уви, да извести за предстоящото ви завръщане. Трябва да призная, че цитаделата е малко занемарена, главната къща тоест. Затворена за зимата, сър. — Наведе отново глава. — Поднасям ви оставката си, милорд, затова, че ви провалих.

— Брафен — каза Кагамандра, след като слезе от коня, — станала си жена. Трут ли спомена? Останал е значи. Добре. Не ме интересува оставката ти. Нямаше вестоносец. Ти ли си кастеланът сега? Ще свърши работа.

Докато той говореше, Трут се появи с разнебитена лопата в увитите му с парцали ръце. Щом видя Кагамандра, старият ветеран кимна, после извърна глава настрани и плю в снега.

— Сър — каза само, изгърби се и се захвана с чистенето на снега.

Кастелан Брафен погледна господаря си и сви рамене.

— Той настоя да го направя капитан, милорд, или щеше да напусне. Същото се отнася за Насарас и Игур Лут. Трима капитани, милорд, да командват Домашните мечове.

— Толкова много? Добре. Колко Домашни мечове имам при това положение?

Брафен примига, после избърса закапалия си нос с ръкав.

— Ами, това е, милорд. Само капитаните. Останалите напуснаха, когато дойдоха сираците. На запад заминаха, мисля. Искаха да се присъединят към Домашните мечове на лейди Хиш Тула, понеже сте роднини и прочее.

— Хиш Тула ми е роднина?

— Не е ли, милорд? Фамилните ви имена толкова си приличат, хората мислеха… че. О!

Трут вече бе успял да отвори портата след трескавото гребане на мокрия сняг и Кагамандра влезе в двора. Конят му се дръпна уплашено, докато минаваше под трегерния камък.

— Бездната да те вземе — изсъска Кагамандра, изненадан от внезапния му страх. — Какво ти става?

Брафен посегна да успокои животното.

— Заради сираците е, милорд.

— Какви сираци?

— Дадени са под ваша опека, милорд, от лорд Силхас Руин и капитан Скара Бандарис. Заложници всъщност.

Кагамандра се навъси и слезе от коня. Трут хвана юздите и поведе уплашеното животно към конюшните.

— Знам, милорд — каза Брафен, докато буташе портата да я затвори. — Трут е станал още по-грозен. Всички сме съгласни за това. Не мога да кажа как или какво се промени, но се обзалагам, че грозното му лице ви стъписа. Уви, милорд, стъписването няма да мине скоро.

— Силхас Руин? И Скара Бандарис? Откъде са дошли тези заложници? И защо сте дали ново име на имението? Що за име изобщо е това — Хоулс^[1]?

Брафен го изгледа за миг, после пак си избърса носа.

— Не идвате ли да ги вземете под опеката си, милорд?

— Не. Нищо не знам за никакви заложници. Брафен, търпението ми е на… не, заведи ме вътре. Трябва да хапна. Кажи ми, че зимните ни запаси са достатъчни!

— О, да, милорд. Всичко има. Направихме ново мазе отзад, близо до стария клозет, пълно е с трупно месо.

— До клозета?!

— Стария казах, милорд. В смисъл, онзи, който намерихме, когато почнахме да копаем. Е, когато Трут почна да копае. Тъй че решихме да спрем да копаем. Трут реши де. Новото мазе е до него, милорд, изкопано в чиста пръст. За трупното месо. Голямо мазе, сър. Не е лесно да вместиш петдесет трупа някъде.

— Петдесет трупа?!

Тръгнаха към главната къща. Кагамандра я огледа с усилващо се безпокойство. Ехото от баща му сякаш се бе задържало, призрачно, като петна по сивите камъни. Сградата изглеждаше по-малка, не съвпадаше със спомените му.

— За заложниците главно, милорд.

— Извинявай, какво е за заложниците, Брафен?

— Месото, милорд. Кози, телета и овнешко.

Изкачиха се по заледените стъпала. Брафен мина напред да отвори вратата.

— Добре дошли у дома, милорд.

На три крачки навътре, в преддверието, стоеше мърляво дете, сякаш ги очакваше. Зяпна безизразно Кагамандра. Беше облечено в опърпана туника от сърнешка кожа, краката му под коленете бяха голи, стъпалата зацапани с пепел.

— А, един от заложниците ми? Много добре. — Кагамандра се приближи към детето и протегна ръка, за да я отпусне на рамото му.

Момчето се озъби и изръмжа.

Кагамандра дръпна ръката си.

— Заложници джеларкани, милорд — каза Брафен. — Този се казва Джиър.

— Силхас Руин и Скара, каза?

— Да, милорд.

— Предполагам, че не са гостували, откакто са довели заложниците.

— Не, милорд.

— Колко трупа са останали в онова мазе?

— Около две трети, милорд.

— Значи има място, да речем, за още два?

Брафен се намръщи.

— Милорд?

— Все едно. Имаме ли готвач, или сега всички ядем сурово месо?

— Игур Лут командва кухнята напоследък, милорд. Ще заварите камината в трапезарията добре затоплена, защото там прекарва нощите си предимно. След като сираците спят през по-голямата част на деня, така е по-безопасно. — Смъкна по-тежките кожи от себе си и контрастът между приятно закръгленото й тяло и мършавата фигура на Кагамандра беше изумителен. Тя прекъсна сравнението му, като пак си обърса носа. — Ще уведомя Игур да ви приготви ядене, милорд.

— Да, благодаря ти, Брафен.

Зад тях, щом Брафен се запъти към кухнята, влезе Трут. Щом видя Джиър, изпъна пръст към него и рече:

— Онова в конюшните е конят на самия лорд, ясно ли ти е? Дръж ноктите и зъбите си настрана от него!

Джиър се завъртя и хукна по коридора.

Трут изгледа намръщено Кагамандра.

— Сър, взимам капитанска заплата, както и останалите все още тук. Без кастелана, разбира се. Заради заложниците.

— Разбрано, Трут. Хайде, ела с мен в трапезарията.

Трут се поколеба, после кимна.

— Да, сър.

Последва го, щом Кагамандра се запъти към средната стая.

— И ще зарежеш тази отчаяна поза, нали? Стари приятели сме, може би си спомняш. Били сме се рамо до рамо. Видели сме най-лошото, което светът може да предложи.

— Да я зарежа ли, сър? Не може да стане. Тази отчаяна поза само ми остана. Нищо отдолу. Само нещо голо и грозно, и още по-грозно от това, че е голо. Изобщо не съм се променил, сър. А вие, е, вие изглеждате повече като себе си, отколкото по-рано. Тъй че, да, да пийнем по едно-две, сър. Можем да наваксаме. Няма да отнеме много. Игур не е лош готвач, сър.

— А къде е Насарас?

— Не знам, сър, не ме интересува, и не смея да питам, сър. Привързала се е към заложниците, видите ли.

— Аха. Колко заложници ни пратиха всъщност?

Щом стигнаха до дългата маса в трапезарията, Трут мина напред, избута разни съдове и остатъци от старо ядене и седна тежко на един стол.

Кагамандра отиде до стола с високия гръб в челото на масата. Видя, че е покрит с прах. Седна и погледна с очакване Трут, а той се покашля и рече:

— Бяха двайсет и пет отначало, сър. Да са останали към двайсет.

— Какво?! Загубили сме заложници?

Трут се намръщи, вдигна ръка и заподръпва гънките на сбръчканата плът по бузите си, сякаш се мъчеше да ги обели от лицето си. Беше му стар навик и сигурно на него се дължеше отпуснатата му външност.

— Би могло да изглежда така, но не беше по наша вина. Дяволчетата обичат да се бият помежду си. Най-слабите умряха първи. Тези, които останаха, са гадните и мисля, че не е свършило. Според Насарас е свързано с това, че стоят затворени. Диви са, видите ли. За някои се знае, че още спят навън, свити под кожи — понякога тия, с които са облечени, понякога с техните си.

— Превръщат се във вълчите си форми?

— Нямат много контрол над това, сър. Все още. Твърде млади са и без стари, които да ги учат на нещо и които знаят какво ще излезе от това. — Зачервените му очи пробягаха към Кагамандра. — Бихме ги на бойното поле, сър. Наложихме условия за капитулация и ги накарахме да коленичат с наведени глави. Заложници, казахме. Настояхме дори.

Кагамандра въздъхна и кимна.

— Несъмнено е разумно по принцип.

Брафен се появи отново, а зад нея влезе Игур Лут, понесъл очукан сребърен поднос с храна на него, най-вече месо.

— Милорд! — каза Игур. — Ужасно изглеждате. Виждал съм мръвка изплюта от един от сираците с повече живот в нея. Ето. Яжте. Браф, донеси онази гарафа вино там, и чаши също. Отвратително събиране, кълна се в Бездната! Старата компания — или каквото остана от нея. Но капитанът се върна — истинският капитан имам предвид, не бърникащите за пари шибаняци като Трут тука. — Ниският широкоплещест мъж сложи подноса на масата пред Кагамандра и седна срещу Трут. Впи очи в грозния мъж, вдигна ръка, завъртя показалец като тирбушон и се ухили. — Върви и навътре, и навън, а?

— Ако останалите от нас не мразеха готвено, Лут — каза Трут, — щях да те изкормя тук и на място, да ме прощава лордът.

— Виждам, че малко се е променило — каза Кагамандра. — Игур, тая шега е стара, още преди да стана капитан в Легиона.

— Той друга не знае — каза Трут, — което добре подчертава жалкото му състояние.

— Това месо… кон ли е?

Игур кимна.

— Последният, сър. Каквото можахме да спасим от него. Трябваше с бой да разкарам сираците и половината от тях се превърнаха и се омазаха в кръв. Точно в оня ден останалите Домашни мечове напуснаха, страхливците насрани. Вярвам, че вече обмисляте отмъщението си срещу Скара, сър.

Брафен приключи с наливането на вино и се обърна да излезе, но Кагамандра й махна с ръка и каза:

— Седни с нас, кастелане.

— Не е редно, сър. Очаквам да имат оплаквания от мен и разни такива. Все едно, трябва да видя дали са ви приготвили спалнята.

— Седни. Стаята ми може да почака.

Игур се наведе над масата.

— Милорд, казах ви първия път, когато се върнахме през оная порта, ще ви го кажа и сега. Баща ви беше шибан сбърканяк. Погребахме го и една сълза не проляхме, освен от облекчение. Дори хората от личния му персонал плюха на сянката му, а и отдавна се махнаха. Всичко вече е ваше, сър, и с право. Чувам, че имате и жена, идвала насам. Добре. Да се надяваме, че има дух, достатъчно, за да счупи краката на леглото ви. — Пресегна се, взе една чаша и добави: — За ваше здраве, милорд. — Отпи и се отпусна назад.

Последва дълго мълчание, после Трут посочи с пръст Игур и рече:

— Ето точно затова никой не те харесва, Лут, освен когато ни готвиш. Деликатен си колкото прасе в кочина.

Далечно тропане привлече вниманието на всички. Брафен се надигна.

— Някой е на портата, сър.

— Аа, трябва да е Саваро с дезертьорите. Игур, отиди да сготвиш още нещо да нахраним гостите. Може да са двайсетина, че и повече.

Брафен изруга тихо и тръгна към портата.

Игур стана и взе гарафата.

— Може да премислят, сър.

В този момент някъде из двора на имението изригна хор от ревове.

Кагамандра погледна вечерята, която току-що бе започнал, и стана.

— Е, да. Едно предупреждение изглежда уместно, предвид обстоятелствата. Но се съмнявам, че ще премислят, тъй като нямат къде другаде да идат.

— Имат ли коне, сър?

— И мулета, Игур.

Трут простена и се надигна тежко.

— Ще се погрижа да ги приберат в конюшните, сър, и ще взема първата стража също.

Докато Кагамандра стигне до портата, Саваро, Ристанд и още неколцина Стражи вече се бяха струпали пред Брафен, която преграждаше пътя им, с едното рамо подпряно на вратата. Щом сержант Саваро видя Кагамандра, очите й светнаха, а след това на лицето й се изписа страхопочитание.

Брафен погледна през рамо.

— Милорд, оказват се крайно настоятелни.

— Отдръпни се, кастелане.

— Милорд, възразявам срещу грубостта им. Не са в положение да настояват.

— Съгласен съм, Брафен. Но ще им дадем поне двора, и конюшните за животните. Сержант Саваро, ще бъдете ли така добра да задържите хората си? Положението тук не е толкова просто, колкото изглежда. Впрочем, накарайте ги да се съберат тук, отсам портата, докато ние двамата подновим запознанството си.

Брафен се отдръпна и пусна бойците да се изсипят в двора. Кагамандра видя, че не са се разцепили, въпреки новината за връщането на Калат Хустаин. Напрежението във въздуха бе стигнало до децата и повечето пищяха. Мулетата и конете се заинатиха на прага и беше нужно известно усилие, за да ги вкарат вътре. Кагамандра махна на Саваро и се отдръпна на десетина крачки от бутащата се на вратата тълпа.

Двамата с Ристанд дойдоха при него; грамадният мъж се мръщеше и мяташе гневни погледи на Брафен.

— Милорд, извинете ни — почна Саваро. — Не се представихте и…

— Няма нужда от извинения, сержант. Не бях в положение да ви осветля за състоянието на това имение. Е, изглежда, онзи спор, който оставих зад себе си, е решен, макар и не така, както бих очаквал.

— Гласувахме, милорд, и тръгнахме с мнозинството. Продължаваме. Витр е горчиво проклятие над Калат Хустаин. Видяхме твърде много приятели мъртви на онзи склон.

— Тая кастеланка ни оскърбява — каза намръщено Ристанд. — Що за посрещане е това? Студено е. Слънцето залязва. Нощта ще е мразовита. Краката ме болят и съм гладен. Казах ти, Саваро, нов век е, век, в който никой не се интересува да помогне на друг. Куралд Галайн се превръща в свят на бежанци. Не може да се живее.

— Ще си затвориш ли устата най-сетне, Ристанд?

— А защо? — Махна с ръка към Кагамандра. — Дори господарят на това имение се опита да ни разубеди дойдем тук. Иначе защо ще ни казва за връщането на Хустаин? Хун Раал беше прав — биеш се за своите, а останалите да вървят в Бездната.

Кагамандра се покашля и каза:

— Добре дошли сте да отседнете тук, Стражи. Но поканата ми трябва да бъде уточнена…

— Какво значи това? — Ристанд се обърна рязко към сержанта си. — Какво иска да каже той?

— Искам да кажа — продължи Кагамандра, — че имаме заложници джеларкани. Деца. Диви почти като вълци. Конете и мулетата ви не са в безопасност, макар че ще се погрижа да поставим охрана на конюшните.

— Джеларкани? — Ристанд подръпна рошавата си брада. — Видя ли, Саваро? Какво ти казах? Ха, мнозинство! Той ни кани в гнездо на вълци превъплъщенци! Ще ни изядат конете! Трябваше да гласувам срещу теб.

— Но нали тъкмо ти предложи да дойдем тук, Ристанд!

— Защото този лорд тука не ми каза истината!

— Не я е знаел!

— Сега я знае!

— Ристанд, махай се от очите ми преди да съм те нарязала на каишки! Погрижи се за животните и уреди охрана за тях. Двама на стража по всяко време.

— Те са заложници, сержант! Не можем да им навредим дори и краката да ни издъвчат!

— Просто ги отбиваме. С плоското на мечовете. Милорд, колко джеларкани има тук?

— Двайсет.

— Двайсет?! — изврещя Ристанд.

Викът му предизвика вой и ревове откъм главната къща, които се извисиха ликуващо в мъгливия въздух. Щом ги чу, Ристанд изруга и извади меча си.

— Оттеглям си гласа! — сопна се той. — Чуваш ли ме, сержант? Гласувам обратното. Така ставам мнозинство. Няма да дам да ми издъвчат краката.

— Ристанд! Просто иди и разпредели постовете, ясно? Гласуването свърши. Вече сме тук. Освен това аз само ви угодих за онова с мнозинството. Аз съм сержант, човекът с най-високия ранг между нас. Аз решавам.

— Смразяваща кура лъжкиня! Курва с провиснали цици! Знаех си!

— Върви, изнервяш ни всички.

Ристанд изръмжа, обърна се и тръгна към другите, които чакаха до портата.

Саваро избърса чело, вдиша дълбоко и бавно издиша.

— Моите извинения, милорд. Съпрузи, какво да ги правиш?

 

 

Четирима следотърсачи бяха по дирята й, двама от тях се движеха успоредно на нея. Шаренас Анкаду ги зърваше през лудата плетеница от голи клони от двете страни. Другите двама бяха зад нея по пътеката.

Беше изтощена, а дневната светлина нямаше да угасне навреме, за да й помогне да избегне преследвачите. Знаеше, че преди да се стъмни мечовете ще затрещят и ще разбият тишината на замръзналата гора.

Щеше да е безславен край, пълен с горчиво безсилие. „Подходяща сцена, на която да изпъкне чистият цинизъм на гражданската война. Войници, с които се сражавах рамо до рамо — сега се доближаваме с убийство в погледите ни, с извадени оръжия.

Къде във всичко това е животът, който исках? Победата на мира шепнеше толкова много обещания. Кагамандра, трябваше да избягаме. Заедно, на запад, в земите на азатанаите или дори на Бягащите псета. Трябваше да прокълнем завета на мира — ти с твоята обещана съпруга, която не обичаш, аз — с бъдеще, празно от страст. Мирът трябваше да ни спечели повече. Трябваше да ни спечели смекчаване на всичко онова сурово и кораво вътре в нас, да уталожи жестокостта, в която всички виждахме необходимо оръжие във война.

Но твърде много от нас погледнаха с гняв на тези прости украси, на тези тихи покои. Твърде много от нас все още стискаха оголеното желязо, докато навлизахме във владенията на мира, изпълнени с надеждата да живеем мирен живот.

Изпитвахме презрение към такъв живот, към такова живуркане. Беше под нашето достойнство, нали ние, воините, сме предвестници на кръв и смърт. Можехме да видим в очите им — в очите на любимите ни, на отчуждените приятели, съпрузи и съпруги, — че те не знаят нищо. Нищо за онова, което наистина бе важно, наистина си струваше. Те бяха невежи за дълбините на лишението. Виждахме ги като глупци, а след това, щом душите ни се вкоравиха в самотата, която сами си наложихме, ги видяхме като жертви, не по-различни от врагове на бойно поле.

За нас те бяха слепи за продължаващата война — онази, която продължавахме да водим, онази, която остави душите ни ранени, кървящи и след това — покрити с белези. Онази, която ни крещеше, искаше от нас да се развихрим, искаше взрив от насилие. Макар и само за да разбием тази крехка илюзия за мир, на която не се доверихме.

Но аз мечтаех да съм сред тях, далече от убийствата и ужаса. Мечтаех за мир във всеки миг на войната, в която живеех.

Защо, тогава, не можах да го намеря? Защо всичко това изглеждаше толкова слабо, толкова безнадеждно глупаво? Толкова… фалшиво?“

Следотърсачите от двете й страни започнаха да стягат обръча, а онези отзад бяха толкова близо, че вече чуваше тупащите им стъпки. Отчаяна, Шаренас се огледа за място, където да даде последен отпор — ствола на някое старо дърво, стена от корени на съборен от буря гигант, — но нищо такова нямаше наблизо. Беше сред горичка от млад кучешки дрян, брястове и брезички.

Войникът вляво от нея нададе приглушен вик. Тя се обърна рязко натам, но не можа да го види.

В този миг двамата зад нея се втурнаха напред, а третият съгледвач затича, за да я нападне във фланг.

С пресъхнала уста — дръжката на меча бе хлъзгава в ръката й, — Шаренас се завъртя рязко към нападателите си.

И двете бяха жени, при това познати, но сега омраза изкривяваше лицата им и очите им бяха пълни с кръв.

Нямаше никакъв разговор, нито пауза в атаката им.

Блеснаха мечове. Тя парира единия, отклони го, докато отстъпваше настрани, за да избегне другия. В този момент третият преследвач стигна до нея и се хвърли с меча напред.

Върхът прониза дясното й бедро до костта и тя усети как прерязаните мускули и жили се раздвоиха и набъбнаха. Десният й крак се огъна.

Меч удари по шлема й и го отнесе. Замаяна, Шаренас падна на една страна. Свиреп удар изби меча от ръката й.

Погледна с неверие една от жените, която вече стоеше над нея и вдигаше меча си, за да го забие в гърлото й.

Жената спря, объркване замъгли лицето й.

Железен връх на стрела щръкна от шията й и швирна кръв. Животът в очите на жената угасна и тя се смъкна на колене върху Шаренас.

Тя избута от себе си отпуснатото тяло, запъна петата на здравия си крак в земята и се помъчи да изпълзи назад. Другата жена лежеше на няколко крачки встрани, коремът й беше разпран и вътрешностите й се бяха изсипали. Над тялото й се беше навело сивокожо момиче. Държеше в червените си ръце два дълги ножа, и двата — мокри от кръв. Шаренас се изви и видя третия съгледвач, паднал по очи — две стрели бяха щръкнали от гърба му.

Момичето пристъпи към Шаренас и каза:

— Много те гонят. Твърде много за обикновен дезертьор.

Друг глас се обади:

— Не, Лаханис. Остави я.

Момичето се намръщи.

— Защо?

— Кръвта й бездруго изтича и раната е твърде дълбока, за да заздравее. Вече е мъртва. Дадохме ти една.

— Една не стига.

— Хайде. Разчистихме тази част от гората, но има други. Те ще лагеруват. Ще запалят огньове. Цяла нощ за убиване ни чака, Лаханис, достатъчно да утоли жаждата ти.

Сцената помръкваше пред очите на Шаренас, сиво и твърде гладко, за да е от идването на вечерта. Беше притиснала с едната си ръка раната на бедрото и кръвта напираше от нея на горещи вълни. Десният й крак беше безжизнен, тежест, приковала я на студената земя. Болката в черепа й и в мускулите и жилите от лявата страна на врата й я караха да диша задъхано, всеки дъх — плашещо плитък.

Чу как двамата се отдалечиха, след като прибраха стрелите си и съблякоха труповете.

Мина време, но беше трудно да разбере колко. Мъглата, която я обкръжаваше, изглеждаше някак несвързана с вялото сбогуване на слънцето. Беше все по-близо, пълзеше към нея от всички страни, сякаш обещаваше топла прегръдка.

„Кагамандра. Погледни ме сега. Държа ръка на мястото на своята смърт, мъча се да спра кръвта. А тя вече е гъста. Гъста като глина. Сигурно е от студа.

И кракът ме боли. Представям си, че мога да си сгъна пръстите и да тупна с петата. Тук, на този ръб, пресъграждам разбитото си тяло все едно се подготвям за това, което ще дойде. Никога вече разбита, а цяла отново. Готова да вървя в тъмното.

И все пак… Кагамандра. Все пак лежа тук и копнея за теб с цялото си същество. Какво ме държи към живота, ако не страст? Каква по-мощна сила съществува? С нея, заклевам се, чувствам, че мога да се опълча на неизбежното. Оръжие и щит, другар и съюзник, достатъчно, за да накараме света да отстъпи, достатъчно, за да прехвърлим най-високите стени и да прескочим най-дълбоките бездни. Страст, замени прегръдката на любимия и превърни прегръдката си в такава тъмна утеха.“

Чу собствената си въздишка, стряскаща с яснотата си, с грубото си хриптене. Под изтръпналата й от студ ръка раната беше странна на допир, стегната, кожата набръчкана и суха. Буците прерязани жили и мускули вече не пареха, все едно с ръката си просто ги беше наместила.

„Но това не е възможно!“

Не можеше да повярва, но намери сили да се надигне. Десният й крак пулсираше с онзи вид болка, която издаваше дълбока ярост, но все пак беше оживял. Изтеклата кръв се беше смесила с мръсен сняг и под него — с изгнили листа и кал.

Сивотата все още я обкръжаваше, осезаема като невидимо присъствие. В главата си чуваше смътен шепот, мърморене и от време на време далечен вик. Шаренас примига и се огледа. Тази част от пътеката беше малко по-широка от обичайното. Около нея лежаха три трупа. Изсипаните вътрешности на единия вече бяха покрити със скреж.

„Колко… колко дълго?“

Простена, изправи се и постоя за миг замаяна, а после окото й засече блясъка на падналия й меч. Изкуцука една стъпка, наведе се, взе го и се изправи отново.

„Сега какво?“

Онези двамата бяха прибрали торбите с храна и манерките с вода на съгледвачите, но плътно стегнатите походни постели и кухненски прибори бяха останали, всичко опаковано, за да не издава шум. Шаренас осъзна, че е отчаяно прегладняла и жадна. Погледът й се спря на петната кръв по земята под нозете й.

Сивотата я подканяше да запирува, да утоли глада си, зверски и първичен. Шаренас огледа трупа на най-близката жена. Хорът смътни гласове все така пееше в главата й.

„Духове ли сте? Аз ли ви призовах? Или някаква невъзможна магия — за която така и не знаех, че притежавам — ви привлече към мен? Може би помните какво е да си погълнат от страст? Защото само това ме подхрани. Кагамандра, превърнала съм спомена за теб в свой любим. Верен призрако, все още усещам пламенната ти прегръдка.

Но този нов глад, това е нещо по-просто. Имам нужда от сурово и студено. Загубила съм твърде много кръв.“

Бърборещите духове я обкръжиха и като душа, лишена от физическата си форма, тя загледа как собственото й тяло обърна трупа на жената, а след това се захвана да реже късове кърваво месо от едното бедро.

А после тялото й почна да пали огън.

„Сега какво?

Сега това.“