— От страстта те е страх — каза Ласа Руук, а очите й грейнаха мъртвешки бледи на светлината на огъня. — Ханако от Стръмнините, разгъвам кожите си за теб, за да се отдадем на похот безумна, последвана от нежни прегръдки. Кое отплаща другото, чудя се? Все едно, избери едното като стридата и другото като раковината, а ако боядисам в златно обратното, е, такива са рисковете на любовта.

Ханако откъсна погледа си от нейния с усилие и се втренчи намръщено в пламъците.

— Това ли е крехкият воал на скръбта ти, Ласа Руук, тъй набързо захвърлен при първата жар?

— Съпрузите ми вече ги няма! Какво да правя? — Отметна назад косата си с две ръце, жест, при който гърдите й се издадоха напред, и докато Ханако размишляваше над проклятието на анатомията, почти се притиснаха в него. — Огромна празнота е погълнала душата ми, мило момче, и иска да бъде запълнена.

— Още съпрузи?

— Не! Приключих с това! Не ме ли виждаш как пърхам леко като пеперуда през ливадите на освободения си ум? Добре погледни в очите ми, Ханако, убиецо на Господаря на гнева. В тези вирове чака какво ли не сладострастно любопитство, отпред и отзад, настрани и наопаки. Трябва само да намериш куража да погледнеш.

Но не, той нямаше да го направи. Вместо това погледна намръщено свилия се на земята до тях Ерелан Крийд. Воинът мърмореше насън, безкрайна литания от непознати имена, накъсана от злобно съскане и смразяващи костите проклятия. Лудостта му не беше стихнала вече от три дни. Дори комарите и хапещите мухи го отбягваха.

Долината и ужасното езеро, където Крийд беше убил дракона, бяха далече зад тях и все пак светът сякаш неохотно променяше шаблона, след като сега те седяха до поредното езеро, на дъното на поредната гориста долина. Два дни Ханако беше носил воина, бронята и оръжията му, и двете нощи, с внезапното идване на сумрака, се беше смъквал на земята с разтреперани крака, твърде изтощен дори да яде.

Ласа Руук се беше заела с готвенето, а Ханако трябваше насила да тика храна в устата на Ерелан Крийд — бореше се с диво размахващите се ръце, със свирепите му очи и със зъбите, оголени като на звяр.

Ханако се чудеше дали Ерелан не е всъщност повече с ума си, отколкото изглеждаше. „Ласа Руук готви така, че да накара и мъртвец да пости. Трябва да предупредя джагътския господар. Да не я води в никаква кухня под каменните купчини, за да не побеснеят немрящите и да се втурнат обратно към смъртните светове!“

— О, смили се, Ханако — въздъхна Ласа, — хайде, протегни ласкава длан поне! Ето, отдавам ти тези мои месести плодчета, тъй често мачкани, тъй добре опипвани и нежни, чиито зрънца плачат със спомена за пощипвания и похапвания. Имат вкуса на мед, казвали са ми, и уханието на цветя.

— Виждал съм как ги потупваш всяка сутрин — каза Ханако.

— Разкрита тайна! И въпреки това ще ми говориш за брак? Ханако, това наше пътуване е почти толкова лошо, с всичката невъзможна интимност да се усамотиш, та да свършиш каквото трябва. Представи си тази интимност, младежо, без краят да й се вижда! Ще скубя ли досадни косми от притеснителни места по твоята персона, докато ти изстискваш пъпки по моята? Ще се редуваме ли кой да избърше лигнята от брадичките ни всяко утро, години и години наред? Кажи ми, какви други подробности на брака мога да ти предложа, за да опровергая всичките ти представи за романтично блаженство?

— Моля те, Ласа. Мисля за Ерелан Крийд. Не се подобрява. Имаше лудост в драконовата кръв.

— Казват, че сред обитателите на Юга имало целомъдрени монаси. Тичай към студената им компания, Ханако.

— Ласа Руук, моля те, трябва да обсъдим какво ще правим с нашия приятел!

— Носим го при джагътите, разбира се. И каквито там азатанаи може да се мотаят с тях. Те ще прегледат немощния ни воин и ще решат дали е годен да живее, или трябва да умре. Този проблем, трябва да разбереш, Ханако, е извън възможностите ни. Та докъде бях стигнала? Аа, тези изпъкнали плодчета, толкова издути и подканящи…

Ханако изръмжа и се изправи. Подмина Ласа и тръгна към чакълестия бряг.

Звездите бяха пръснати по неподвижната повърхност на езерото. Хладен въздух се вдигаше от водата и носеше към Ханако смътно лютивата миризма на гнило от изхвърлените по брега плавеи и боклуци. Той тръгна бавно покрай водата. Камък и вода… светът имаше навика да превръща граничните земи в складове за отпадъци, сякаш в сблъсъка на по-малки светове нещата не се сливаха, а само се разпадаха.

Тел Акаи, които толкова обичаха приказки от далечни земи, бяха все пак народ, доволен от собствената си изолация. Много неща трябваше да се защитават все пак, а най-висшите между тях бяха множество скъпоценни, но крехки вери. Малка защита имаше обаче срещу нахлуването на идеи, надвишаващи силата, която предлагаха общите суеверия. И дори сред такъв изолиран народ като Тел Акаи възникваха фракции, борещи се за превъзходство и винаги жадни да наложат различия.

Единственото що-годе силно оръжие срещу такъв идиотизъм беше смехът, който режеше по-остро и по-дълбоко от всяко острие.

Война на смъртта. Това си заслужаваше един здрав, нагъл смях. „Вижте ни как се смеем чак до нозете на Бога на Каменните купчини. Някои идеи ще обърнат острието, ще наранят онзи, който го държи, с неочаквана внезапност.“

Чу плясък откъм езерото и се обърна. От кипналата вода излезе… нещо. Ханако видя блясък на бивни, а след това чу глухо сърдито мърморене, докато съществото се мъчеше да измъкне голяма мокра торба. Извлече я на брега, а след това се изправи и се обърна към него.

— Невъзпитаната самообсебеност на младостта ли е това, Тел Акаи, или помощта просто е умряла заедно с всичко останало?

Ханако пристъпи напред и джагътът тикна тежката торба в ръцете му.

— Време е да благодарим за този ваш огън — каза джагътът, след като го заобиколи. — Маяк, мамеща клада, рамка, където да изсушиш плът и кост. Беше всички тези неща, че и повече.

Ханако изпъшка под тежестта на торбата, от която капеше вода. Забърза да догони джагъта.

— Но… ти откъде дойде?

— С лодка дойдох, Тел Акаи. Така се пътува през езера. Освен ако лодката не премисли и не закопнее да проучи дъното.

Когато се приближиха до огъня, чуха гласа на Ласа Руук.

— Друг непрокопсаник ли, Ханако? Но без сумтенето и ръмженето на мечка, нито съскането на дракон? Е, това предлага всичко освен потното мачкане под кожите. Кажи ми, о, моля те, приказката за принца корабокрушенец, захвърлен тъй безжалостно на скута ми впрочем…

Стоеше права и ги чакаше, но думите й заглъхнаха, когато джагътът пристъпи на светлото — вече смъкваше прогизналите си дрехи.

— Освен ако нямаш навика да поглъщаш малки дечица със сладкия си капан, жено, по-добре погледни отново към спътника си, ако търсиш удовлетворение.

Ласа Руук изсумтя и седна.

— Непрокопсаници, ама наистина! Хайде разпали го този огън, Ханако, и с повечко късмет пламъците да изсушат госта ни на тънка струйка дим, че да се вдигне нависоко и да го няма.

Вече гол, джагътът се доближи до огнището и започна да простира дрехите си на земята.

— Тел Акаи — заговори той леко раздразнено, — трополите надолу от планините вече от седмици. През всичките нощи, докато си беседвах със стените на пещерата ми и крачех нервно, търсейки тишина, бях подложен на отекващ рев, за който допусках, че е смях. — Приключи с дрехите, отиде до огъня и разпери ръце над пламъците. — Но нека не се казва, че един джагът, който си заслужава солта, ще нарече само една пещера свое убежище. Тъй че тръгнах да търся по-скришно скривалище.

— Лодката му потънала — обясни Ханако.

Ласа Руук вдигна към него светлите си очи.

— Най-сетне краткост! Чуй добре този жалък младок, джагът, и прецени — като намериш време, разбира се — колко ценна е краткостта. В края на краищата не всички живеем неизброими векове, че да търсим предисловия, докато побелеем и се прегърбим.

След малко джагътът се надигна и взе торбата си. Развърза я и измъкна навита ризница, последвана от шлем, колан и два къси меча в ножници.

Ханако зяпна.

— Плувал си с всичко това? Дори аз не бих могъл да се справя с такова нещо!

— Когато плуването не върши работа, просто вървиш.

— Слушай го, Ханако. Преди да е свършила тази нощ, ще ти разкаже и за звездите, които е събрал от небето. — Ласа Руук се надигна. — Аз ще спя, хъркане ще ти дам вместо сладки стонове. Но, да, изслушай този джагът, наслади се на скръбния вопъл на уморена мъдрост. Никоя по-хубава музика не би могла да ме приспи по-бързо.

Ханако отиде да провери как е Ерелан Крийд. Воинът все така беше в несвяст, челото му пареше. Притеснен, Ханако се върна и седна срещу джагъта.

— Какво мъчи приятеля ви? — попита той.

— Уби дракон и после пи от кръвта му.

— Лошо — изсумтя джагътът.

— Аз съм Ханако.

— Чух.

Ханако изчака, после сви рамене, взе един клон и го хвърли в огъня. Разхвърчаха се искри и угаснаха.

— Имената — каза джагътът — стават проклятия на самите себе си. Жигосани са върху душата ти, орисани са да следват всяко твое дело. Крехки рамки, които носят прекомерно бреме. Мисля, че всички ние би трябвало да се освобождаваме от старите си имена, може би веднъж на всеки десетина години. Представи си чудото да започнеш наново, Ханако, пречистен от цялата си биография.

— Бих искал да видя свят, сър, където всяко престъпление е избегнато.

— Хм, има идея тук, но се чудя каква точно е?

— С нашите имена идва отговорност, за всичко, което сме направили, и всичко, което обещаваме да направим. Но също така, как ще знаете за другарите си? За приятелите? За семейството?

— Да, но идеята ти?

Ханако се намръщи.

— Вие сте джагът. Различавате се от нас. Самата приемственост е това, за което жадуваме, която вие искате да отхвърлите. Добре, това, което сте отхвърлили.

Известно време двамата помълчаха и единственият звук освен пращенето на пламъците беше монотонното похъркване на Ласа Руук.

След това джагътът каза:

— Ханако, аз съм Раест.

— Добре дошъл при огъня ни, Раест.

— Изречи една подигравка, Ханако, и може да се наложи да ти клъцна главата. Просто за да разбереш как ще се играе тази нощ.

— Твърде притеснен съм за Ерелан Крийд, честно казано.

— Той ще живее. Или ще умре.

— Да де. Благодаря за пояснението.

— Ако оживее, няма да е същият мъж, когото си познавал. Ако си се доверявал на този Ерелан Крийд, не му се доверявай повече. Ако си мислил, че го познаваш, не го познаваш повече. А ако пък умре, почети онзи, който е бил някога. Вдигни прилична грамада и изпей песен в негова възхвала.

Ханако се загледа в пламъците. После каза:

— Ние пътуваме, Раест, в отговор на призива на един от вашите.

— Гуглата. Виж, това име си струва да бъде проклятие.

— Няма ли да се отзовеш на нуждата му?

— Не, разбира се.

— Каза, че други Тел Акаи са минали през тази долина и покрай пещерата ти. Изглежда, че в армията на Качулатия ще има много повече, отколкото си представях.

— Тел Акаи, които харесват една добра шега. Бягащи псета, които са превърнали скръбта в богиня на безкрайните сълзи. Илнапи, бягащи от узурпатор в островното им кралство. Форулкани, търсещи последния съдник. Джхеки и джеларкани, винаги жадни за кръв, дори и да е съсирена по леш. Дребни тирани, бягащи от ненакърнимата справедливост на Върховния крал. Тайсти, азатанаи, халакахи, теломени…

— Теломени?

— Вестта пътува бързо и надалече, Ханако, когато и вълните я разнасят.

— Тогава — прошепна Ханако, — това ще е страховита армия.

— Почти съм готов да се откажа от изолацията си, за да видя грозното лице на Качулатия, когато осъзнае истинската трагедия, която е отговорът на зле обмисления му призив.

— Трябваше да се сетя и сам — каза Ханако. — Скръбта ще събере огромен легион. Как иначе?

— Не е скръбта, млади ми Тел Акаи, а въпросите, за които няма отговори. Срещу такова мълчание безсилието и гневът ще се погрижат всеки меч да бъде изваден. Гуглата копнее да се изправи срещу враг и се боя, че ще превърне смъртта в бог. Същество, заслужаващо да бъде прокълнато, лице, което да бъде изваяно от безчувствен камък, предлагащо празен каменен поглед, гримаса от гранит. — Раест изсумтя. — Виждам долмени скоро и свещени кладенци, от които се вдига вонята на гниещо месо, за да посрещне танцуващи мухи. Жертвоприношения ще се правят в заблудата за честна сделка.

— Тел Акаи — каза Ханако, — се придържаме към вяра в баланса. Където има смърт, ще й отговори живот. Всички неща в този свят и във всеки друг имат опорна точка.

— Опорна точка? А кой тогава е сътворил този световен конструкт, Ханако?

— Просто така са направени нещата, Раест. Планини ще се пропукват и рухват, за да направят равен терена, където преди са се извисявали стръмнини. Реки ще преливат и след това ще спадат, щом водата се оттече. За всяка дюна, издигната от ветровете, в отговор ще има падина.

— След всеки вик следва мълчание. След всеки смях има плач. Да, да, Ханако. — Раест махна с дългопръстата си, тънка почти като на скелет ръка. — Но, уви, това, което ми описваш, е игра на ума със самия себе си, терзан от нуждата да придаде смисъл на безсмислени неща. Със сигурност действат смътни правила, които едно наблюдение може да засече. Рухващи планини, преливащи реки и тем подобни. Стържещото колело на звездите нощем. Но такава предсказуемост може да заблуди, Ханако. По-лошо, може да доведе до самодоволство. По-добре е да се вслушаш в малко вероятното и да събереш такива правила само след като прахта на бедствието улегне. В края на краищата сърцевината на тази нужда е утехата.

Ханако извърна поглед и се намръщи на пламъците в огъня.

— Подиграваш се с верите ни.

— Но нежно, уверявам те.

— Като с дете, искаш да кажеш.

— Такова е проклятието ни — отвърна Раест. — Не можеш да не мразиш джагътите като цяло. Позволи ми, ако благоволиш, да обясня.

Ханако сложи още дърва в огъня. Помисли над предложението на джагъта. Наистина щеше да има полза да научи повече за този странен народ. След малко кимна и каза:

— Добре.

Раест взе една пръчка и забучи единия й край в жаравата.

— Някакъв ужасен провал ни е обзел, в който интелектът, познавайки само себе си, се издигна, за да господства над гордите ни същности, и чрез съблазънта на езика се зае след това да охули всичко, което не беше рационално, всичко, което се рееше възбуждащо недостижимо, извън неговата сила да разбира, още по-малко да обясни. Въпреки че упорито се старае да прави точно това: да обясни, да пренебрегне, да оспори, да се подиграе. Циничният поглед е хвърлен и хитростта на ума се извисява, за да приеме позата на надменност. Резултатът, за жалост, е интелект, на който не може да се отрече собственото му чувство за превъзходство. — Вдигна пръчката, с която беше разбърквал жаравата, и огледа пламъчетата, пробягващи по почернелия й връх. — Има ли нещо по-противно от това?

Ханако се усети, че и той като Раест оглежда огнените езичета, извиващи се около върха на пръчката.

Раест продължи:

— Тъй че Готос ни даде тази окаяна истина и с това ни показа мизерията на живота ни. Интелектът се наслаждава в това да стои горд и победоносен вътре в нас, докато пепелта се трупа около коленете ни, докато небесата помръкват и се мърсят от пушеци; докато деца мрат от глад или биват хвърляни в лицето на войната и съперничеството. Тъй като умът, който се е самоубедил в собственото си превъзходство, е неспособен на смирение, а при липсата на смирение е неспособен на растеж. — Размаха пръчката, за да се разгори върхът, и изписа фигури, които сякаш се задържаха във въздуха. — На всичко това Каладън Бруд само кимна и ни вдигна паметник на собствената ни глупост. Кулата на Омразата. О, как се смяхме на чудото й, наглото забиване към небето на неотстъпчивата ни природа. Паметник, всъщност, възвестяващ пропадането на цивилизацията ни… ето, това беше нощ на празненство!

— Но, разбира се, рационалната позиция предлага много дарове на една цивилизация! — възрази Ханако.

Раест сви рамене, после вдигна ръка над едното си око и примига с другото.

— Ами да, виждам ги сега! Тези дарове! — Смъкна ръката си и се намръщи. — Олеле, това ли е цената? Това, което наблюдава второто ми око — всички онези нещастни глупаци, да коленичат в прахта! И добронамерените, но напълно самозаблуждаващи се водачи — живеещи в такъв разкош, — които държат в ръцете си живота, смъртта и свободата на онези жалки слуги! А там, винаги готови със своите почести, войниците, които ще наложат волята на въпросните водачи в подчиняването на техните приятели. Ами да, разум управлява този свят! Потребностите на организацията са такива рационални конструкти — кой би могъл да отрече стойността им? — Изсумтя. — Хм, а да попитаме ли робите, в редките моменти, които печелят всеки ден, в които да спрат и да си поемат дъх от усилния труд? Или да попитаме водачите, които в лукса на своите привилегии имат време да размишляват над системата, в която процъфтяват? Или може би войниците? Но пък на тях им е казано да не мислят, само да се подчиняват. Къде, прочее, сред тези безброй участници, трябва да търсим преценка?

— Бардовете, поетите, скулптурите и художниците.

— Ба, кой изобщо ги слуша тях?

— Вие сте се вслушали в Каладън Бруд.

— Той заби копие в цивилизацията ни, да, но тази цивилизация вече беше труп, вече студен и безжизнен на земята. Не, ролята на творците е да присъстват на погребенията. Те носят ковчега, наречен провал, и всяко възхищение, което извисяват в почит, се връща към време, което вече е мъртво.

— Някои танцуват и ни дават радост и надежда.

— Дарът на мигновената забрава. — Раест кимна. — Това го наричаме забавление.

— То няма ли стойност?

— Има, освен когато не стига до крайност. В който момент се превръща в отрицание.

— Какъв тогава е твоят отговор, Раест?

Раест се ухили и бивните му лъснаха.

— Ще се заема да създам нова цивилизация, която се вслушва във вътрешните недостатъци на организацията си. Ще се опитам, всъщност, да направя невъзможното. Уви, вече мога да предвидя резултата, тъй като съм тласкан от разочарование и — в крайна сметка — от отчаяние. Трябва да бъде призната възможността — което не смеем да направим, — че ние, бидейки несъвършени същества, вечно сме обречени да не успяваме да постигнем съвършенството на едно справедливо общество, общество на освобождение, балансирано и състрадателно, разумно и духовно, лишено от тирании на мисъл и дело, без необуздана злоба, без жестокостите на естествени пороци, било то алчност, завист или желание за господство.

Ханако се вгледа в пламъците; премисляше смразяващите думи на джагъта.

— Но, Раест, не можем ли да опитаме?

— Да се опитаме предполага готовност да приемем недостатъците си и да служим на каузата за тяхното смекчаване. Да се опитаме, Ханако, започва с признаването на тези недостатъци, а това означава смирение, и така се връщаме, отново, към един интелект, убеден в собственото си превъзходство — не просто превъзходство над другите от неговата раса, а превъзходство над самата природа. Поетът Галан го каза добре, когато написа: „Брегът не сънува за теб“. Знаеш ли това стихотворение?

Ханако поклати глава.

— Схващаш ли смисъла на този стих?

— Природата ще се окаже превъзхождаща всяка наша самонадеяност.

Раест кимна и очите му блеснаха на светлината на огъня.

— Смирение. Търси го в себе си, бъди толкова скептичен за своето превъзходство, колкото интелектът ти е скептичен за превъзходството на други неща извън него. Обърни критичните си способности навътре, с безскрупулно усърдие, и с това ще разбереш истинското значение на куража. Онзи вид кураж, който ще те накара да паднеш на колене, но с волята да станеш отново, да започнеш всичко отначало.

— Описваш едно безкрайно пътуване, Раест, от естество, което би подложило на изпитание една душа до самата й сърцевина.

— Описвам един добре изживян живот, Ханако. Описвам достоен живот. — Раест хвърли пръчката в пламъците. — Но думите ми не са за младите, уви. Все пак може би отекват към бъдните години и се връщат, когато времето е подходящо. Тъй че ги предлагам на теб.

— Благодаря за твоя дар тази нощ — каза Ханако.

— Дар, който едва ли разбираш напълно.

Тел Акаи долови иронията в тона на джагъта, но реши да не се ядосва.

— Прав си, Раест.

— Бягащите псета говорят с рядко откровение — каза Раест, — когато казват, че в пламъците на огнището можем да видим своето издигане и своето падение.

— А пепелта на следващата сутрин?

Устата на джагъта се кривна в горчива усмивка.

— Пепелта… да, добре. Няма кой да я види, точно както всички ние можем само да помним, но оставаме обречени да не усещаме никаква топлина от спомена, тъй че знаем, но не можем да знаем какво е да си роден, нито какво е да умреш. Пепелта… тя ще ти каже, че нещо е изгоряло, но каква е била формата на това нещо? За онези, които са горели едва-едва, някаква форма остава, достатъчно, за да предположиш по нея. Но за онези, които са горели буйно, ах, както казваш ти, само купчина пепел, бързо разпръсната от вятъра.

— Никаква надежда няма да оставиш нещо в наследство, така ли?

— Винаги се надявай. Стреми се. Но е извън силата ти да контролираш какво ще прочете бъдещето от това, което си оставил. А ако това не е унизително, то нищо не е.

— И все пак — каза Ханако, — тръгнал съм, за да намеря една армия, която търси смъртта, за да води битка, която не може да бъде спечелена. В сърцето си копнея за провал и мечтая за слава.

— И без съмнение ще я намериш.

— Кажи ми за азатанаите.

— Долни мошеници, до един. Не търси напътствие при азатанаите.

— Как вървя по дъното на езерото, като носеше тази тежка броня?

— Как ли? Няколко стъпки, през облаци тиня, и после пак към повърхността, и после отново долу, за още няколко крачки. Много досадна работа, сериозно. Има гора долу, всичко е заплетено. И каменни огнища на кръгове по дъното, много коварни дупки. Пънове и свръхлюбопитни риби. Хапещи змиорки. Имал съм по-добри дни. — След тези думи Раест стана. — Сънят ме зове.

Но Ханако все още не беше приключил с този неочакван гост.

— Раест, можеш ли да изцериш Ерелан Крийд?

Джагътът помълча, след което отвърна:

— Не. Както казах, кръвта или ще го убие, или не. Но това, което мога да предложа, е предупреждение. Родствениците на убития дракон ще познаят приятеля ти по миризмата на драконовата кръв. Някои ще се опитат да подновят стари спорове.

Ханако го зяпна.

— Те ще ни гонят?

Джагътът сви рамене.

— Чакат те интересни дни, Тел Акаи.

Щом се зазори, Гарелко, най-старият от съпрузите на Ласа Руук, отиде до трупа на дракона и го изрита. Смрадливи газове изсъскаха някъде отдолу. Той се закашля и залитна назад.

От набързо стъкмената колиба, която тримата Тел Акаи бяха вдигнали вечерта, Раваст се изсмя. Гледаше как Гарелко нагази във водата, за да подходи към трупа от другата страна.

— Ай! — викна Гарелко, щом погледна долу. — Водата кипи от лакоми раци.

Татенал се появи по-нагоре по брега, повлякъл поредното изтръгнато от корен дърво. Щом чу вика на Гарелко, спря и го погледна.

— Обикаляш горкото животинче като вълк жертвата си. Зарежи каквото не можеш да имаш, освен ако с вонята си не искаш да заявиш, че сте рода.

— Чакай! — каза Гарелко и погледна надолу. — Какво е това, дето блещука? А, само оглозганите кокали на любопитството на Татенал. Само едно малко птиченце, ако може да съди човек по тия кокали. Чуваш ли още хихикането на щипци в ушите си, о, братко по съдба? Би трябвало да са те полазили през нощта.

— Е, и какви истини разкрива умрялото животинче? — попита Татенал.

— Много истини, Татенал. — Гарелко изгази обратно до брега. — От огледа на безброй подробности заключавам, например, че драконът не е направил онази грамада камъни, която беше затрупала бойната брадва на Раваст.

— Нима? Значи и черепа не си е разбил сам?

— Обзалагам се, че този дар е бил от Ерелан Крийд.

— Гледай ти, каква схватливост у стария Гарелко! Но можеш ли да си сигурен, че не са били лакомите раци, защъкали от внезапна засада, докато раненият дракон се е въргалял в плитчините?

— Насмешливите ти думи, Татенал, напълно съответстват на невежеството ти. Усетих щракането на щипци и мога да ти кажа, че само глупак би подценил ужасната им ефикасност.

— Глупав дракон, най-малкото — подхвърли Раваст, щом се измъкна от колибата и тръгна надолу към брега. — Татенал, виждам, че си ни донесъл още едно дърво. Ще го добавиш ли към другите седем и да ни направиш една хубава купчина?

Татенал го погледна намръщено.

— Сънят беше много реален, паленце. Казвам ти, всички бяхме много близо до удавяне и ако не беше корабът, който построих, както бях благословен от предчувствието си, всички сега щяхме да сме мъртви.

— Мъртви в света на сънищата ти, искаш да кажеш.

— А кой може да каже, че на такива светове им липсва правдоподобност, Раваст? Всъщност онзи свят може като нищо да е хранилище на драгоценните ни души и ако умрем в него, бихме се събудили с безжизнени очи и неутолимо пристрастие към погребално облекло. Мрачно и строго би могло добре да опише вкусовете ти в модата, но не и моите!

— Но, Татенал — каза Раваст, — непременно построй дървеното си спасение, само че го направи в съня си, в света, където ще е нужно. — Посочи изкоренените дървета, вече обкръжили бивака им. — Тези няма да ти свършат работа, освен ако не си представяш кораб, годен да пори води и реални, и въображаеми.

— Мъдро съображение — отбеляза Гарелко и изгледа Татенал с известен скептицизъм. — И то такова, каквото вече ми хрумна, тъй като най-старият е този, който познава мъдростта. Може би, премисляйки думите на Раваст, би било по-добре да заключим не мъдрост, а младежката бързина на младежкия ум, който толкова бързо се втурва към мястото на явна нелепост, особено когато разсъждава над усилията на някой друг.

— Втурване към зле обмислена преценка имаш предвид — не остана длъжен Татенал. — Почти деца като Раваст са неспособни да разберат нюанса в метафизичните неща. Губи му се, също така, благосклонната ми щедрост в това, че му предлагам каюта на моя съд.

— Не виждам никакъв съд — каза Раваст. — Виждам дървета, клони, листа и корени.

— Превъзхождащият ум е този, който може да наблюдава този най-прост материал и все пак да види в него остроносия монумент на морско величие.

— Заровиха брадвата ми — каза Раваст — от страх, че само тя е останала от нас. Твърде късно дойдохме, уви, за да видим мокрите петна от сълзите на жена ни, когато се е хвърлила върху грамадата, късала е коса от черепа си в пристъпи на скръб и какво ли не още.

— Потърсих, но не намерих кичури коса — каза Гарелко. — Не, далеч по-вероятно е вече да е взела младия, толкова чаровен Ханако под кожите си, а ако могъщата й воля издава силата, която си въобразява, че има, какво пък, вече се подува с незаконно дете. Виждам я, тук в умственото си око, вече заситена и, проклет да е онзи Ханако, преситена също така! Самодоволството на бляскавия й поглед ме терзае! Смътната усмивка на женска победа над нас, във всички онези битки, които никога не признаваме, дори докато кръвта ни капе. Виждам я, надвиснала като нож над сърцето ми, за да светне внезапно към изтерзаното ми мъжество!

— Това срязване е от години, Гарелко — каза Татенал. — Змиорка, станала безжизнена от старост, не пляска вече.

— Раваст, ела ми на помощ. Млад и стар трябва да се съюзят и с жилещ укор да захапят оня, който няма достатъчно и от двете. Татенал, непременно си построй лодката, но трябва да те оставим зад нас и да се втурнем към мига, в който се натъкваме на невярната си съпруга, докато тя се мята в прегръдките на Ханако прелюбодееца. Ти и аз, Раваст, ние ще покажем острия клюн на рогоносеца и ще видим в широко отворените очи на жена ни разцъфването на страх и ужас! А след това, докато достойнството й скимти под петите ни, ще я смачкаме до мизерия и разкаяние, и така ще спечелим изобилна благосклонност!

— Лъскав плод и отровен нектар по-вероятно — изсмя се Татенал. — Когато ви видя двамата закъсали в дълбоките вълни и чуя жалните ви викове, какво пък, ще преплавам нехайно покрай вас и само ще перна небрежно с пръсти във въздуха.

— Когато следващия път ме видиш в сънищата си — каза Раваст, — гледай как се гмуркам в потопа и пълня дробовете си със сладка вода. Порадвай се на трупа ми, Татенал, докато се върти насам-натам, и се успокой, знаейки, че съм умрял щастливо.

— Раваст, не си бил женен достатъчно дълго, за да имаш безжизнени очи — изсумтя Гарелко. — Докато гледах отражението си тази сутрин, в огледалната повърхност на езерото, бях стъписан от сивотата в погледа ми.

— Стъписването ни отдавна е минало — каза Татенал. — Погледът ти, Гарелко, е толкова тъп, че може да затъпи острие на меч, а с остроумието си ни пердашиш всички. Бедният ми хумор залита насинен и пребит до несвяст. Тъй че непременно вземи палето и да ви няма, и двамата!

Раваст се обърна към колибата.

— По-добре да вземем да съборим жилището си, Гарелко, тъй като беше вдигнато от нашите ръце.

— Чакай малко! Аз къде ще спя?

— Ами, Татенал, можеш да спиш в лодката си — каза Раваст.

Гарелко се засмя.

— Сладки сънища, Татенал! Ха-ха-ха-ха!

— Добре де — въздъхна Татенал след миг размисъл, — ще ви придружа, за да съм сигурен, че сте в безопасност, тъй като между тримата само аз случайно съм в бойна форма. Палето е твърде диво и безразсъдно и все още се мисли за герой, докато старецът със скърцащите му кокали едва може да си вдигне оръжието.

— Аа — каза Раваст, — можем да оставим колибата тогаз, за следващата група глупаци.

— Признаваш си проклетията!

— Нищо не признавам, освен, може би, внезапен мързел. Е, не се ли задържахме тук достатъчно дълго? Имаме да гоним измамна съпруга!

— Ще й размахам юмрука си най-гръмогласно — закани се Гарелко, докато вдигаше багажа си. — Като мечка, събудена от пещерата й, устните ми ще се сгърчат и зъбите ми ще скръцнат най-зловещо. Като вълк в дълбоките снегове ще тръсна козината си и космите ми ще настръхнат. С цялата безмилостност на нападащ рак, щипците ми ще се отворят широко в тръпнеща закана и кълцаща заплаха.

— Най-после намира подходящия мащаб в сравненията — отбеляза Татенал.

Скоро след това тримата съпрузи на Ласа Руук поеха на път, отново по дирята на съпругата си.

Може би беше заради трупа на дракона, но мислите на Раваст скоро затънаха в спомени за битка. Все още беше новак с оръжията, когато нашествениците теломени удариха селото им. Можеше да си спомни тъпоносите им кораби, заорали в чакълестия бряг, и как облечени в броня фигури се изсипаха от бордовете и затичаха нагоре по склона. Селските кучета бяха побеснели и се втурнаха надолу срещу тях. Повечето животни бяха достатъчно разумни да залаят отдалече, вместо да ги доближат, но няколко паднаха от копия и умряха в бъркотия от кръв и черва. Раваст, втурнал се да се влее в редицата мъже и жени, които бяха вдигнали оръжията си и тук-там късове броня или шлем, или щит, беше попаднал в празнина между двама родственици. Вдигна брадвата и щита си за бой и едва тогава осъзна, че е на първата линия, съставена от най-старите членове на клана. Стояха с единствената задача да забавят настъплението на теломените, печелейки с това време за по-младите воини на селото да се въоръжат и снаряжат, докато най-младите подкарат децата навътре към гористите зъбери.

Единственият защитник не на подходящото място беше Раваст.

Но беше твърде късно, когато първата вълна теломени стигна до тях.

Вдовици и вдовци, куците и огънатите от старост, другарите на Раваст се биеха здраво и мълчаливо, забравили всякаква мисъл за болка или страх. Когато падаха, не издаваха вик и никой не молеше за милост. Чак много по-късно Раваст разбра как онази битка, онази яростна защита на селото даде смисъл и цел на тяхната смърт — миг, който всички те бяха чакали. Пред избора между внезапна смърт и бавно отпадане от старост никой от тях не се беше поколебал да вдигне оръжие.

Единствен Раваст бе оцелял и се би с такова отчаяние, че задържа нападателите, докато вече снаряжените воини, най-сетне събрали се зад него, решиха да му се притекат на помощ, вместо да чакат зад стената си от щитове.

Теломените бяха прогонени в онзи ден, без дори да стигнат до селото. Раваст беше провъзгласен и за герой, и за глупак, и в същия ден бе привлякъл окото на Ласа Руук.

След това Раваст беше водил тази битка много пъти, в приказките край огнището и в сънищата си, където страхът го завладяваше така, както не го беше познал в самия ден на битката. Прикриваше го добре, разбира се, както се полагаше на младия герой от онзи ден. Но истината беше, че носеше повече белези от сънищата за битката, отколкото от самата битка.

Ласа Руук го беше спечелила с малко усилие, без да знае, подозираше той, за треперещото същество, което се криеше в здравото му младежко тяло. Страхът бе направил живота на земеделец и пастир най-желан, а ако други забелязваха колко странно е такъв роден воин да реши да изостави оръжията и бронята си, беше съвсем лесно да го припишат на съблазънта на Ласа Руук, най-желаната жена на селото.

Беше се научил да крие този страх и беше вдигнал високи стени около сънищата си. Татенал можеше да сънува потопи и стихии и да събира изкоренени дървета, с които да построи спасението си. Но такава възможност не съществуваше за Раваст. Никой кораб, построен от който и да е Тел Акаи, нито построен от бог дори, не можеше да плава над вълните на страха.

„В такива морета всеки съд ще потъне, ще изчезне под кипналите вълни. В такива морета мъж като мен може само да се удави.“

И все пак ето че вървеше сега, в привидна безметежност, редом със своите приятели-съпрузи.

„Тя няма да рискува да тръгне по безразсъдния път на джагъта. Ще знае кога да се обърне. Много преди всякаква битка. Ако не, тогава аз ще й го изповядам. Ще й кажа за вдовиците и вдовците, за твърде старите и сакатите, които се втурнаха към мястото си в онази първа редица. И за мълчанието, което ги обзе, горчиво-сладко с предчувствието си, и как всички те сбраха собствените си страхове и ги отпратиха в единствения, който не беше един от тях.

Ще й кажа за моите страхове и ако трябва да падна в очите й, пак няма да се поколебая.

Жено моя. Ти зарови брадвата ми.

Но аз я зарових отдавна.

Мислиш, че вече съм мъртъв. Но аз умрях в онази редица. Аз, Раваст, вдовецът за всички тях.

Тогава ще се засмеем, в разкъсването на душите си, и ще отправим взора си назад по дирята, към нашата далечна, мирна ферма, която е в подножието на По-малкия хълм, точно над булото утринен дим от селото долу.

Кучетата лаят, чувам, но не в тревога. Те просто държат гърлата си в готовност.

Защото теломените ще дойдат отново, с корабите си, и аз ще заема мястото си в онази първа редица. Където ще стоя в мълчание. И в блажено предчувствие.“

Помисли отново за трупа на дракона и паническото замахване с брадвата, която само по случайност удари ноктестата лапа. Стените се бяха задържали в онзи ден, макар и само защото битката се оказа толкова кратка. Стените се бяха задържали, но едва.

— Още един склон, и още една планина, и още един висок проход! — простена Гарелко, докато се катереха нагоре. — Раваст, моля те, поноси този старец!

„Не, вече нося твърде много.“

— Проходът през седловината е достатъчно високо според мен — каза Татенал. — Това ще ни спаси от потопа. На следващия ни бивак, върти ми се в ума нова идея. Раваст, помисли за това, като строиш колибата ни за нощта. Оформена като трюм, със здрави стени…

Сънищата на Татенал за потоп от предната нощ не бяха първите. От години го терзаеха видения за бедствие, срещу което волята му непрекъснато се оказваше напълно безпомощна. Зад булото на съня умът му витаеше в странни места, сякаш душата му знаеше, че всъщност е изгубена. Пейзажите идваха изкривени, познати и все пак непознати, и той виждаше лица, които хем можеше да разпознае, хем не можеше, и в преминаването през сънищата му, в обръщането им към него и говоренето на изопачена реч, те не се оказваха нищо повече от предвестници на объркване.

При все това усещането му за ужасна заплаха оставаше, като миризмата на буря във въздуха. Корените на планина, изгнили и разложени — само той можеше да усети тръпките й, заканата й да рухне всеки момент. Вейка дим, понесена от лекия ветрец — никой друг не забелязваше блясъка на бушуващи пламъци дълбоко в леса, усилващия се грохот на пожара. Болести сред добитъка, птици, падащи от небето, селските котки отровени и умиращи, сврени някъде. Всеки път единствено Татенал виждаше тези знаци, без никой да се вслуша в предупредителните му викове, и беше последният, който щеше да падне от каквото там бедствие се стовари — щеше да бяга, скапан от умора, да скимти и в същото време щеше да е пламнал от възбуда, че предсказанието му се е сбъднало.

Пророците процъфтяват от това, че ги пренебрегват. Радват се, че се оказват прави, и още повече се радват да гледат нещастието и страданието, поразило всеки глупак, дръзнал да се подиграе. Татенал отдавна се беше научил да пази страховете си за себе си, освен по някое признание пред най-близките му приятели — неговите колеги в съпружеството. Тяхното мъмрене и насмешка го утешаваха, когато предпочетеше да не мисли твърде много за това. Познатите гласове отнемаха жилото на пренебрежителните думи. Навиците и шаблоните можеха да се изтъркат като стари дрехи.

Нямаше голямо предизвикателство в това да сглобиш всяка сцена на унищожение, да отскубнеш специфичните подробности и след това да разпознаеш неизменния страх, скрит зад всички тях. Още по-лошо, той едва ли беше единственият в своя ужас от смъртта. Воини тръгваха срещу нея във всяка битка и храбростта им бе само видимата страна на маската, докато невидимата страна, зачервила лицата им, беше студена и лепкава от страх. Жени властваха край огнището, като господарки на фермата и безбройните й обитатели, тъчаха одеяла или изтупваха прахта от стаите; влачеха съпрузи или любовници до кожените си постели и грееха като огньове срещу тъмнината. Пастири брояха стадата си и търсеха дири от вълци по планинските пътеки. Резбари събираха мъртви дървета и водеха собствената си война, търсейки възкресение в онова, което правеха. Поети и певци край огнището теглеха нишки от съдрани души, будейки чувства, които в крайна сметка бяха доказателства против смъртта.

Врагът налагаше всеки акт, всяко деяние. Врагът преследваше или дебнеше, или чакаше в засада. Не можеше да бъде надвит и никога не губеше.

Татенал разбираше джагъта, Гуглата. Разбираше призива му и яростта, която му придаваше такава привлекателност. Разбираше, също така, безплодността му.

Средният между съпрузите, той се беше озовал на един вечно движещ се мост с младия, Раваст, понесъл единия край, а по-стария, Гарелко, другия. Позициите им бяха фиксирани, но маршът през времето не можеше да спре, нито за миг. Докато смъртта не дойдеше да вземе един от тях. Тогава пътуването щеше да се препъне, да залитне и да се хлъзне. В един предсказуем свят Гарелко щеше да падне пръв и Татенал щеше да се озове на мястото на стария, като новия най-стар, а ако Ласа Руук се окажеше толкова неизменна, колкото изглеждаше, то Раваст щеше да се озове на този мост, заклещен на средата, с нов младеж на другия край.

Това беше тромав конструкт в ума на Татенал, но все пак държеше, упорит и настойчив. Той не го харесваше особено, усещаше липсата на артистизъм в него, всъщност липсата на цел. „Просто показва как сме. Глупаво нещо. Мост? Защо мост? Над що за буен порой? И защо само аз откривам, че краката ми не са стъпили на здрава земя, а на несигурна опора? Когато най-сетне се окажа най-старият, ще стъпя ли с облекчение на някой бъдещ бряг, на края на някоя река или на благословена издатина над някоя бездна? И ако стъпя там, какво ще видя пред себе си?

Носим своите мостове от раждането си до смъртта. Ако го нарека душата, тогава не е чудно, че вечно се боя от потопа, огъня, лавината. Или глождещото похабяване на болестта и всяко скрито, невидимо място на немарата. Но тези двама спътници, които ме държат горе от двата края, ах, виждам огромна тежест над тях.“

Разбираше естеството на обичта, както я чувстваше към двамата си приятели съпрузи. Стояха рамо до рамо и заедно, с Ласа Руук насреща им. Особеностите не бяха съществени. Никоя душа не заслужаваше да стои сама, а семействата, намерени и създадени, служеха на същата цел. В сънищата си точно това виждаше пометено, отново и отново. В сънищата си накрая винаги се оказваше сам.

Щеше да има армия, струпана около Качулатия и неговата клетва. Татенал беше сигурен в това. Армия, каквато никой свят никога досега не беше виждал. Нейният враг беше невъзможен, но това нямаше значение — не, всъщност тъкмо тази невъзможност щеше да даде на армията силата й. Той не можеше да обясни своята увереност; не можеше да придаде много смисъл на вярата си. Но щеше да види онази армия и може би щеше да се включи в нея.

„Ще прекрача от ръба на този мост. Знаейки какво ще последва от това. И може би, когато дойде краят, ще разбера. Смъртта ще ме надвие, след като нищо друго не може. Ласа Руук, любима моя жено, ще видиш ли блясъка на това?“

Не вярваше, че някой от другите ще го последва, особено Ласа Руук, и беше примирен с тази последна раздяла.

Щеше да е по-добре, реши той, ако сънува за онази армия. Знаеше, че когато най-сетне се влее в редиците й, сънищата му за бедствия ще го оставят. „И край на страха ми, че ще съм сам. Край на самотността на една душа, когато смъртта най-сетне дойде. Има нещо в това, нещо, което утешава.

Качулати, твоята армия ще е огромна.“

Гарелко водеше и с това налагаше скоростта. Смяташе го за правилно, тъй като беше най-старият. Представяше си, че е вълкът със сребърната муцуна, благородният крал, побелелият ветеран от хиляда лова. „Плячката ни е неуловима, естествено. Но вътрешното ми око е остро. Виждам полюшващите й се бедра и задника, гладък и мек като мокра глина, като гигантски гърнета, залепени едно за друго, въртят се, докато върви. Задник, да си заровиш лицето в него, със затаен дъх, разбира се. Но все пак ще се хвърля без колебание.

Не вълк, а тюлен, свиреп и тежък, и в същото време изящен във водата. Сред връхлитаща вълна, забързан към пукнатината, нишата в каменната стена на престореното й безразличие. Ехото на скимтенето й ще е като музика за душата ми.

И издутината на корема й! Виждаш ли тези ръце? Направени са, за да хванат такова чудо, да галят и да сбират в гънките, които поднасят богатство, като топове най-мек плат. Не сме ли чувствени създания? И грубите ръбове на старостта, тези мазоли и чупливи нокти, не контрастират ли с нежността на една любяща милувка? Или жадна похот, впрочем?

Палето се подсмихва презрително, както могат само палетата, но такова високомерие едва прикрива неопитността. Виждам през него всъщност, и тази надутост изобщо не ме впечатлява. Младостта има това надуто самолюбие, с което да се бори, докато аз съм подминал подобни суети. Като животно ще се въргалям в насладите си и ще я превърна в торба от стонове.

Тя ни мисли за мъртви. Пъшка в ръцете на Ханако, несъмнено, дори в същия този момент! Е, какво е още някой съпруг там, към трупащото се стадо? Опитът е това, за което ще закопнее, много скоро, а като я намерим, е, виждам как очите й блясват като факли в пещера.

Задник и корем, а сега гърдите.

Тежина и обем, сладост като мехове вино, и ръцете ми така съвършено на място на тях! Ами че тя кон би могла да задуши с тези две полукълба чувственост! Виждам животното мъртво с усмивка на муцуната… не, момент, такъв образ тревожи чувствената ми същност. Ще трябва да отпратим коня обратно в полето; може да задуши нещо друго… ще помислим по това по-късно.

Ние сме ловци, а тя е плячката. Това поне е ясно. Необременено, както е с представите.

Аз дори не вярвах в дракони. Просто мит, примамлива легенда, люспи и раздвоен език, криле и плющяща опашка! Нагло прекъсване на разговора ни. Ядене на одрана мечка, моля ви се! Какво му е толкова изтънченото да одере звяра, преди да го излапа? Колко любопитно! Колко позорно за Господаря на гнева!

Дракони! Откъде се е взело това същество?

Но вонящо и разложено, колко гадно. И все пак не беше ли благородно на външност? Не, не беше. Зло беше, грохнало от старост чудовище от легендите. Ще трябва да убием всички, които видим, та макар и само за да изгладим симетрията на милата природа. Такива чудовища не трябва да останат безнаказани.

Ще я взема отзад, а после отпред, ще се боря с гърдите й все едно, че се боря с два мяха ейл със залепнали тапи. Дърпай, глупако! Извивай и дърпай!

Побелелият вълк знае добре плячката си. Хиляда лова, хиляда завоевания, а тази диря е по-стара, отколкото би могъл да си помислиш, и все пак, старец или не, намирам я свежа като ягодка!

Палето нищо не знае за това. Дори и Татенал още не го разбира. Сладостта на живота е предчувствие. Това, прочее, е истинският ни миг на великолепие, но чуй ги само, пъхтят и пъшкат, докато изкатерваме поредния планински склон, за да се гмурнем в цепнатината на прохода и да запълзим по дължината му… не се изкушавайте от никакви пещери, които може да зърнете, мои приятели съпрузи! Те само разсейват! Тя бяга, за да бъде уловена!

Ах, Ласа Руук, възлюбена моя, твоята пот би трябвало да е на вкус сладка като вино. Което можем да постигнем, щом те облея цялата с вино.

Не е ли умът един възхитителен свят? Това, че мисли и въжделения могат да лудуват с такава радост? Че желания могат да се усучат в такава бъркотия, че да оплетат всяко сетиво и да объркат духа в мешавица от сладка глезотия!

Реалността няма никакъв шанс срещу такива вътрешни творения.

Въпреки драконите.“

— Успокой крачката, Гарелко! Ще капнем!

Мустакатите устни на Гарелко се разтегнаха в усмивка… която също толкова бързо угасна.

„О, колко лошо избрана дума!“

— Лично аз бих предпочел по-лесен път — измърмори К’рул. — Кротък вървеж по обрулената равнина, обкръжена от хълмове, и пред нас — високите пилони, увенчани с черепи, бележещи претенцията на джеларканите за територията. Седмица пътуване на север от там и се озоваваме на мястото, което търсим.

Скилен Дро леко се извъртя, вратът му се изви и той погледна назад към К’рул.

— Джелеките не биха ме приели радушно.

— О, и те ли? Какво си направил, че да спечелиш враждебността им? Всъщност, има ли някой, който наистина би те приел радушно, Скилен Дро?

Гигантското крилато влечуго кривна глава замислено, след което каза:

— Никой не ми идва наум, но ще помисля още.

К’рул потърка врата си, където бяха останали отоци, откакто спътникът му го беше вдигнал във въздуха. Огледа сцената пред тях и въздъхна.

— Чудя се, твоето въображение или моето сътворява светове като този? Или издавам недостатъка на самонадеяността?

— Ако такива пейзажи са продукти на твоя ум или на моя, К’рул, тогава самонадеяността е най-малката ни грижа.

В котловината пред тях се беше проснал град, толкова голям, че се катереше по склоновете, тежък облак прах бе загърнал цялата долина. Остри кули се издигаха над ъгловати жилища и нещо, което приличаше на обществени сгради, монументални, в някакъв внушителен, войнствен стил. Имаше издигнати пътеки-мостове между кулите и огромна мрежа от канали, в които течеше бистра вода, с изящни мостове, изрядно вдигнати на интервали, свързващи всеки квартал.

Това, което изумяваше окото, беше мащабът на града и кипящата гмеж обитатели, плъзнали по всяка налична повърхност. Нито една кула не беше по-висока от самия К’рул, а обитателите бяха насекоми. Мравки, навярно, или термити, или някакви други такива живеещи на големи колонии същества.

— Предвиждам трудности в преминаването му — каза К’рул. — В смисъл, без да оставим руини след себе си. — Мисля, че ще се наложи да използваме крилете ти.

— Обичайно е за такива насекоми да пренебрегват всичко и всеки, докато някой или нещо не ги обезпокои по някакъв начин — каза Дро. — Заети са с по-неотложни занимания и щъкат насам-натам по задачите си. Неотложностите на оцеляване, статут, взаимодействие и прочее поглъщат цялото им съществуване.

К’рул помисли над тези негови наблюдения. После изсумтя и рече:

— Но няма ли недоволници между тях? Заговорници, търсещи свобода от ежедневния труд — жалкото пълзене от раждане до смърт? С тежки ботуши и нехайни стъпки, може да се окажем бичът на боговете там долу, и от преминаването ни да се родят култове в следващите години, щом спомените се размътят и изкривят. Отмъстителни или безразлични? Всичко е въпрос на тълкуване.

— Представяш си това като нещо повече от проста илюзия за цивилизация ли, К’рул? Притежават ли тези насекоми писмени записи? Истории и компилации? Литература?

— Дро, виждам скулптури там, на централния площад. Има творци между тях. Със сигурност трябва да има и поети, нали? И философи, и изобретатели. Историци и политици — всичките естествени чифтове професионалисти, които, в крайна сметка, се оказват заклети врагове едни на други.

— Интересна идея, К’рул — отвърна Дро. — Философи и изобретатели като врагове едни на други? Моля те, обясни това.

К’рул сви рамене.

— Изобретателят притежава страст за сътворяване, но рядко, ако изобщо, се замисля за неволните последствия от изобретеното. В отговор на дилемата за функционалност или в търсене на съмнителната полза от ефикасността, в едно общество настъпват промени и често те се оказват съкрушителни. И разбира се, Скилен, не се нуждаеш от обяснение на омразата, която политиците питаят към историците — която, от тежък опит знам, е до голяма степен взаимна. Господарят на омразата има много да каже по този въпрос, което ми е трудно да опровергая. Цивилизацията е спор между мислители и деятели, също както едно изобретение е спор с природата.

— Сред тези насекоми, значи, в този град, вярваш, че има истинска цивилизация. Но очите ми, К’рул, са може би по-остри от твоите. Виждам ги как маршируват напред-назад, и всяко едно е еднакво с другото, освен онези, които бихме могли да сметнем за войници или полиция. Ако има кралица или императрица, тя се крие, може би, в мазето на онзи централен дворец и говори с миризми и ухания.

— Както и ти, Скилен Дро. И все пак, липсва ли му изтънченост на избрания от теб начин на общуване? Не съумява ли да изрази сложна мисъл в необходимата комплицираност? Някой наистина управлява долу и е обслужван от вътрешен двор. Войниците поддържат ред и налагат взаимодействие. Вдигат се скулптури, на богове може би, или дори на герои от миналото. Какво те навежда на съмнение?

— Не съмнение е това, което чувствам, К’рул.

— Тогава какво?

— Чувствам се… принизен.

— Ами… — К’рул въздъхна. — Трудно е да се възрази на това. Все пак заобикаляме най-интригуващия въпрос тук. Тези селения, на които се натъкваме, когато единственото ни намерение е да стигнем до крайна цел. Понякога — призна той — имам чувството, че сякаш природата ни поставя препятствия, всяко от които е предназначено да прикрие.

— Да прикрие какво?

К’рул сви рамене.

— Някоя банална истина, несъмнено.

— Всяко пътуване, което съм предприемал, К’рул, настоява за отминаване на време, проявено в постепенна промяна, или развитие, на пейзажа. Окото измерва стъпката, стъпката измерва разстоянието, а умът сътворява за себе си място за това и му дава име. Но ние, разумните същества, ние сме тези, които трупаме времето, за да го скупчим на място или да го разпрострем, когато всъщност то е непроменливо.

К’рул изгледа крилатото влечуго.

— Така ли преценяват нещата най-скорошните ти домакини? Нямаме ли също така волята да огъваме времето, както ни устройва?

— Не мога да кажа. Имаме ли?

— Когато няма объркване, лесно намираме синхронност с естествения ход на времето, с фиксираната му скорост. Уви, Скилен, объркването върви с нас, упорито като сянка. — Помълча, после махна с ръка към града пред тях. — Едно насекомо тръгва на път, там на запад, и започва своя поход към най-източния край на пейзажа. В скромния си мащаб пътуването е дълго, мъчително дори. Но ти, Скилен, с разперените ти криле, би могъл да изрисуваш сянката си над това пространство само за няколко мига. Времето, изглежда, притежава различни мащаби.

— Не, само възприятието варира.

— Нямаме нищо друго.

— К’Чаин Че’Малле, К’рул, са създатели на инструменти и машини. Създават часовници, които разделят самото време. Така то е фиксирано на място. Ходът на зъбчатите колела никога не варира.

— Но един гражданин на града долу би ли възприемал същите интервали като тези на К’Чаин Че’Малле?

— Възприятието предполага, че не… и все пак, както казах, механизмите са точни и интервалите еднакви.

— И тъй, отново — разсъди К’рул — трябва да погледнем един мащаб и да го сметнем за уместен.

— Възможно е — каза Скилен Дро, докато разгъваше крилете си, — създавайки своите часовници, К’Чаин Че’Малле да са наложили ред и център над природна сила, която дотогава не е познавала никакви правила. И с това сътворяване сега сме в капан.

Тази идея притесни К’рул и той не намери отговор.

— Виждам море отвъд долината.

— Море? Вече започвам да подозирам кой ни натрапи този свят!

— Толкова по-зле, тъй като и той няма да ме посрещне радушно.

Скилен Дро хвана К’рул с едната си дългопръста ноктеста ръка и безцеремонно се понесе във въздуха, с плясък на криле. Когато се издигнаха по-нависоко, К’рул видя, че земята, по която бяха вървели, е всъщност остров, макар и да не го беше имало усещането за това, докато крачеха през мъглите по-рано през деня. Светът на отломки и прах, на изоставени тронове и паметници се беше смалил в мъглата, която сякаш бележеше границите между светове.

Такива различия изглеждаха условни и странното изобилие от светове, до които азатанаите имаха достъп, беше накарало К’рул да повярва, че чрез някакъв странен синтез на сътворяване той и расата му са създателите на такива места. Трудно беше да се отърси от тази идея, особено когато изглеждаше — както сега, — че две воли могат да воюват със самото сътворяване.

Този остров беше проява на прищявка на Маел, а Маел обичаше да се подиграва с претенциите за здрава опора, които се издигаха като циреи над съвършената повърхност на неговите морета и океани. Също така обичаше да заселва такива острови с дразнещо хапливи абсурди.

„Насекоми! Град на кули и статуи, острови и канали! Смяташ ли това за хумор, Маел?“

Прелетяха над града в долината, като оставиха сянка по дирята си, и скоро след това стигнаха до пясъчната ивица на морския бряг. От учтивост Скилен кацна на белия плаж. Въздухът беше свеж, но топъл.

К’рул заоправя дрехата си.

— Ноктите ти са направили дупки в халата ми.

Маел се появи, излезе бавно от ленивите вълни, шепнещи по брега. За миг се заплете във водорасли, спря да ги отскубне и продължи. Беше гол, блед, очите му — меко, убито синьо. Черната му коса беше дълга, провиснала над широките му рамене. Щом излезе на брега, посочи с пръст Скилен Дро.

— Дължиш ми извинение.

— Животът ми е измерен в дългове — отвърна Скилен Дро.

— Виждам лесно решение на това — каза Маел и погледът му се измести към К’рул. — Поне трябваше да кървиш в морето. Вместо това сме свидетели на грубо избуяване на необуздана сила. Никой ли не се противопостави на този акт?

— Избрах да не подлагам решението на дискусия, Маел — отвърна К’рул. — Не че някой от нас изобщо обсъжда нещо, преди да направим каквото в крайна сметка правим. Тъй или иначе, не всички сме насекоми.

Маел се усмихна.

— Упражнение. Което ме забавлява.

— С каква цел?

Азатанаят, който властваше над моретата, само сви рамене.

— Какво искате вие двамата? Къде отивате?

— До Витр — отвърна К’рул.

Маел изсумтя и извърна очи.

— Ардата. И Кралицата на сънищата.

— Е, за да сме по-точни, до залива, известен като Старвалд Демелайн, където, изглежда, Порталът пребивава отново.

— Отворен? Неохраняван?

— Не можем да сме сигурни — призна К’рул. — Точно затова отиваме там. Сега, ако си така добър да разкараш това море от пътя ни…

Маел се намръщи.

— Не го направих аз. Или по-скоро, не го поставих съзнателно на пътя ви. Всъщност предположих, че идвате тук, за да говорите с мен. Твърдите ли, че не е така?

— Да — отвърна К’рул. — Не е.

Помълчаха малко, а след това Маел изсумтя:

— Е, хубаво тогава. Предполагам, че приключихме тук.

Скилен Дро каза:

— Извинявам се, Маел. Не ми хрумна, че владееш всичко под вълните, дори подводни планини.

— Не беше заради самата планина като такава, Дро, а това, че ти я счупи и след това я вдигна горе в проклетото небе. Остави проклета дупка, глупако, рана в морското дъно, и сега огньове горят в дълбините и странни същества се сбират около краищата, живеят и умират с всяко пламване. На всичко отгоре едва не се опърлих, когато отидох да погледна.

— Не помислих, че…

— Да — прекъсна го Маел. — И няма нужда да добавяш нищо повече към това признание.

К’рул изгледа Скилен Дро.

— Каква планина? Вдигната? Къде вдигната?

— В небето, както каза Маел, К’рул. Издълбана. Град има вътре. Приложих технологията на К’Чаин Че’Малле, да изпробвам границите й, между другото. Впрочем, оказа се великолепна резиденция.

— Резиденция ли? — попита К’рул. — Кой я обитава?

— Ами, никой все още. Работата е доста объркана в момента, защото й загубих дирята.

— Загубил си летящата си планина?

— За момента. Сигурен съм, че ще все се появи някъде. Е, Маел, ако разрешиш, ще пренеса К’рул през морето и ще се постараем да не те безпокоим.

Маел се обърна към морето и махна пренебрежително с ръка.

Гледаха го, докато не се скри под повърхността. После Скилен посочи и видяха малък платноход, приближаващ се към брега. Малък, не по-дълъг от стъпалото на К’рул.

— О, пак ли…

Обядът свърши. Татенал отпусна ръце на бедрата си и помисли малко, докато приятелите му съпрузи гасяха въглените в огнището, след което сви рамене.

— Мизерни искания над живота ни. Трябва да изоставим заслужения си отдих, да се покорим отново на припряната си гонитба на скръб, радост и коварна мъст. В ума си всъщност я виждам, а до рамото й, със сащисано лице, виждам младия Ханако, Господаря на прелюбодейците. Той заслужава само бегъл поглед, защото сега тя крачи напред почервеняла от гняв. „Накарахте ме да си помисля, че всички сте мъртви!“, вика тя и изведнъж сме обвинени, тръпнем от страх пред плахата й тирада и преди и дъх да сме поели, чуй ни как ломотим извинения, как думите се търкалят припряно. — Поклати глава. — Не, сънищата ми бяха погрешни. Никакъв съд от дърво и сънища не ще ни спаси от този ураган безпокойство.

— Глезотиите ти дразнят всички ни, Татенал — каза Гарелко.

— И все пак всяка привечер, старче, все пак ще събирам плавеи, за да не се събудят наистина кошмарите на неспокойния ми сън в нощ на ужасен потоп.

— Междувременно — подхвърли Раваст и метна торбата си на рамо — тя прави нова стъпка надалече, нашата възлюблена скърбяща вдовица. Никой от двама ви ли не намира за странно това, че тя крачи към смъртта, която ние уж сме намерили? Може би всъщност някоя нова цел е оживила крачката й…

— Аха, предчувствие за предстоящата нощ, в която пещерата й се разпъва пред набъбнало месо — промърмори Гарелко, макар че се усмихна. — Господарят на рогоноството е хванал ръката й, толкова сладко като неизправимата младост на палето, твърде самодоволно, за да го понесе който и да е мъж…

— Не, бъбрив глупак такъв — възрази Раваст. — Помисли! Тя пътува, за да търси нас! В онова страховито селение на паяци и паяжини, по студения пясък, на който влечуги лежат свити на кълбо в дрямка и изчакват нощта. Неудобните теснини, Гарелко, на каменната грамада!

Гарелко замълча и се почеса по брадата, а Татенал отиде при него и изгледа с любопитство Раваст.

— Гарелко, дърт пръч такъв, чуй момчето. Може да е право. В цялото това недоразумение нашата вдовица бърза към свирепата си битка със самата смърт! Не весело, уви, а с ужасна решимост! Тя иска да ни върне!

— Тогава наш дълг е — заяви разсъдливо Гарелко — да стигнем до нея преди да направи тази фатална стъпка.

— Бездната прехвърлена — добави Татенал и кимна. — Реката пребродена, в ямата скочено, булото разтворено, от потира отпито, от…

— О, стига, Татенал! — сопна се Раваст, обърна гръб и на двамата, после се завъртя отново и ги изгледа. — Бавният ти ум вечно ще се препъва в прахта след мен, а това важи и за теб, Гарелко. Не, дошло е времето аз да поема начело, да се извися и да наложа надмощие. Много се бавихме.

Видя как двамата по-стари мъже се спогледаха, а после Гарелко се усмихна.

— Ама разбира се, непременно начело, млади вълко. Хайде поведи ни, нас, кретащите отрепки. Ще се вкопчим в позлатения пеш на влачещия се зад гърба ти гений и ще се смятаме за благословени.

Татенал се покашля.

— Виждам пътя напред, храбри Раваст, спускане от тези планини. Бъди уверен, че ще последваме припряното ти втурване и ще оставим за теб онзи първи скок към радостната й прегръдка, а ако гладкото изражение на Ханако помръкне, какво пък, обединени сме с оръжията си, нали? Ще проснем студеното му тяло в локва от гореща кръв! Древни като теломени, ще разцепим на две черепа му, за да направим най-зелената чаша за ложето й!

Раваст въздъхна.

— След мен, тогаз, и не се съмнявайте нито за миг: този трон има нов господар.

— Но аз още не съм се изходил! — извика с внезапно отчаяние Гарелко.

Раваст се намръщи.

— Тогава върви да се изходиш, дъртако. И след това ни настигни, веднага щом халката ти спре да потръпва.

— Ох — въздъхна Татенал, — колко го мразя това потръпване.

Тръгнаха покрай езерото. Гарелко скоро ги настигна. Пътеката се отдалечи от брега и започна да лъкатуши надолу. Саванът от зеленина под тях беше тъмен и в същото време обагрен в златисто тук-там, щом слънчевата светлина пробиеше през трупащите се облаци.

Идваше буря, затулваше деня и това придаде повече усърдие на бързането им. Ликуващ в своята младост, Раваст се усмихваше на запъхтяното дишане на двамата зад себе си. Макар Гарелко да бе успял да наложи прилична скорост сутринта, вече пъхтеше. Това беше достойна бързина, доказателство, че този ден светът се променя, изцяло и невъзвратимо. Гърдите му се издуха от гордост, но той все пак си даде няколко мига на трезв самоанализ. Безброй бяха отговорностите на воденето на глутницата и щеше да е добре да вложи известно смирение в новонамерената си власт.

Но твърде много удоволствие имаше, засега поне, за да размишлява дали да прояви милост към по-старите си другари, с техните хилави крака и сълзящи очи. Забърза отново.

— Тиранинът се отприщи! — изпъшка Гарелко някъде зад него.

— Буря ни връхлита — извика през рамо Раваст. — Въздухът е настръхнал. Добре го знаете това затишие. Трябва скоро да намерим подслон…

— Дъжд! — викна Татенал. — Дъжд и потоп! Дъжд, потоп и кални свлачища! Дъжд, потоп, кални свлачища и…

— Престани да ревеш! — изсъска Раваст. — Скимтежът ти е зов към Господарката на гръмотевиците!

— Само й напомням за тленните ни същности, пале!

— Не съм вече пале!

— Чуй го как ръмжи — каза Гарелко. — Вуф вуф!

Раваст се обърна рязко и щом видя усмивките им, го обзе гняв. Гняв от внезапното, изгарящо осъзнаване.

— Вие ми се подигравате!

— Настръхнал си като котак — изсмя се Гарелко. — Помисли да ни направиш на пух и прах двамата, нали? Но кой ще те пази нощем? Хайде, кацай там на самотния трон! Виждам очите ти облещени, ръцете ти треперят, краката ти подскачат, всяка сянка те стряска!

— Остарява преди нас — добави Татенал. — Под бремето на всеобщата злоба и, много скоро, презрение. Трепереща коруба, а не мъж, млад някога, някога толкова дързък! Мъдростта не може да се надвие, пале!

Раваст стисна юмруци и ги вдигна заканително.

— Да ви пребия ли и двамата? Не защитих ли цялото село срещу банда нашественици теломени?

— Олеле! — изсмя се Гарелко. — Пак ли това!?

Татенал поклати глава и рече:

— Ще запълзи към нас много скоро, по корем в пръстта, и ще циври с подвита опашка…

Раваст се обърна към него.

— А ти само чакаш да се издигнеш, нали, Татенал? Това ли било? Какво ти е обещал Гарелко? Нов дюшек? Какви клетви сте си разменили двамата, за да ме държите под петите си?

— Ще стане чудесен дюшек — каза Гарелко, а Татенал кимна.

— Значи, пале — продължи Гарелко, — виждам една поляна долу и вдясно, ако безполезните ми очи не са толкова безполезни, а онова, дето се мярка там, не е ли покрив с плочи, малко скосен? Примамващ дом, случаен подслон, но вероятно вече е зает? Трябва ли да изхвърлим някой окаян обитател? Трима Тел Акаи се нуждаят от много място в края на краищата.

— Тази подигравка няма да бъде забравена — закани се Раваст. — Но все пак вадете оръжията, в случай че ни се наложи да изкъшкаме някого. Гарелко, вдигни си тъпия боздуган и ни води, както подобава за претенцията ти да продължиш да управляваш.

Озъбен, Гарелко смъкна оръжието от гърба си и мина покрай Раваст.

— Ох, пале, гледай и запомни как се прави.

— Само не разбивай вратата — посъветва го Татенал.

Гарелко се намръщи.

— Защо не?

— Защото трябва да задържим бурята навън, разбира се. За това са вратите, стените и прочее.

Най-старият съпруг помълча.

— Прав си. Предложения?

— Бихме могли да почукаме — предложи Татенал.

— Кокалчета на пръсти по дърво, добра идея. — Гарелко сложи боздугана си на рамо и хвърли поглед на Раваст. — Виждаш ли, пале? Един разумен водач трябва да научи изкуството да убеждава подчинените си. Разбира се, този ход вече ми хрумна, след като съм най-старият и прочее. Но си замълчах, за да дам на Татенал възможност да се почувства умен. Това е изкуството на командването.

Татенал се доближи до Гарелко и сграбчи лявото му ухо.

— Това е голямо — къса ли се?

— Ай! Боли!

Татенал го пусна и го бутна силно напред.

— Хайде тръгвай, пръч с пръч. Вече чувам вятъра в короните на дърветата.

Гарелко изръмжа недоволно и тръгна надолу по пътеката. Раваст и Татенал го последваха.

Имаше атмосфера, разбира се, която съпътстваше едно такова дълго приятелство, и макар Раваст да беше най-младият и най-новият за каузата — а въпросната кауза беше взаимната лоялност, необходима за да се оцелее в един брак с Ласа Руук, — нямаше голям избор, освен да признае стойността й. Това, разбира се, не премахваше удоволствието от надиграването. За момента го бяха надиграли, но в следващия миг Гарелко се беше провалил с натрапването на новия им съюз с Татенал, а това беше удовлетворително.

Сега се влачеше, редом с Татенал, след дръзкия Гарелко. „Смел? Старчето никога не е било смело през целия си дълъг живот! Не, засрамен е, и то точно от мен! Това си струва да му се насладиш, колкото и да е дребнаво! О, Ласа, хайде върни се при нас и ни дай цял живот, пълен с несъществени неща, моля те!“

Стигнаха до малката поляна тъкмо когато Гарелко спря при вратата. С дръжката на боздугана затропа по рамката, понеже дори едно леко почукване от Тел Акаи сигурно щеше да избие дупка в тънките дъски на вратата. След малко се обърна.

— Никой вкъщи…

Вратата се отвори и на прага застана джагът.

Рядкост беше лицето на джагът да издаде емоция, още по-малко разочарование, и все пак дори в усилващия се сумрак този мъж показа съвсем явно ужасното си разочарование.

— Как не — изсумтя, всъщност почти изръмжа. — Самотна къщичка вдън горите, високо в дивите планини, далече — и вътре в нея да живее обитател, предлагащ сърдечна компания! Още по-лошо, пак на Тел Акаи! Нощ, в която предвиждах трезво изследване, сега лежи в руини, след като трябва да понеса пъхтенето, въздишките и пръдните на трима огромни гости, да не говорим за вероятните им апетити! — После отстъпи назад и махна подканящо с ръка: — Но моля ви, заповядайте, вие и двете присвити сенки в горичката зад вас. Добре дошли в последното убежище на Раест, и обърнете внимание, доколкото можете, на мизерията, която носи пристигането ви.

Гарелко се обърна и махна на Раваст и Татенал да се приближат. После напъха отново боздугана в ремъците, наведе се и влезе в къщата.

Татенал се изкиска тихо и Раваст го сръга в ребрата и му изсъска:

— Без тия!

— Джагът! — каза Татенал ухилено. — Ще му дърпаме струните цяла нощ и ще оставим такава врява, че да го обърква години наред! — Стисна Раваст за ръката и го дръпна към себе си. — Точно каквото искаме! — прошепна му. — Жалка жертва, над която да издевателстваме и така да консолидираме още повече солидарността си! Съжали този глупак, Раваст, съжали го!

— Жал ми е за всеки в твоята компания, Татенал. Всъщност по време на това пътуване плача всяка вечер докато заспя.

Стигнаха до вратата и малко се сбутаха, преди Раваст да отстъпи, за да позволи на колегата си съпруг да влезе пръв.

Ниските тавански греди ги принудиха да се приведат преди да седнат на здравите, но тесни столове около скромната маса, на която все още стояха остатъци от ядене. Въздухът беше леко лютив от пушека, тъй като коминът не теглеше добре, и се долавяше смътна нотка на нещо парливо, което напомни на Раваст за змийска пикня.

— Една-две порции яхния са останали в котлето — каза Раест уморено. — Сядайте, че ще съборите покрива с тия ваши дебели черепи, дето се въртят насам-натам.

— Много мило, сър — каза Гарелко, кимна и се настани в стола. — Ах, място за един бут само, но по-добре от нищо!

— Телесна част, която расте впечатляващо — измърмори Раест и се премести до един по-мек стол, поставен до огнището. — Нощес тримата ще трябва да се устроите тука на пода. Пръстен е, но поне е сух.

Татенал порови в торбата си, измъкна три калаени паници, а после, превит на две, тръгна към котлето и кимна на Раест, щом се приближи.

— Крайно щедро, Раест. В това мръсно време и прочее.

Домакинът само изсумтя и посегна към димящата халба на плочника до него.

— Простете ни все пак — продължи Татенал, докато пълнеше паниците с черпака, — че ви съсипахме трезвото проучване. Все пак, както съм чувал, вие джагътите сте известни с това, че си угаждате с подобни неща, може би до крайност? Сметнете тогава тази нощ за мигновено облекчение в иначе еднообразното ви съществуване.

— Облекчение? О, да, на заранта, като ви видя, че сте се пръждосали.

Усмихнат, Татенал взе трите паници и се запровира обратно към масата.

Раваст, вече настанил се до Гарелко, заговори:

— Уважаеми Раест, благодарим ти за това. Чуй воя на вятъра — как се усилва до пълна ярост. Планинските бури са най-лошите, нали? Мм, тази яхния мирише чудесно, а това месо… що за алпийско преживно падна от твоята клопка или стрела, ако мога да попитам?

— Има един гущер, живее в сипеите, отровен и зъл. Някои могат да израснат дълги колкото ти си висок. Всъщност знае се, че ядат кози, овци и джагътски деца, които не харесваме.

Лъжицата на Раваст увисна над паницата.

— Това е отровен гущер?

— Не, разбира се. Овнешко ядеш, глупако.

— Ами оня гущер?

— О, просто един си беше направил дом от къщата ми. Сега те гледа от гредите, точно над теб всъщност.

Раваст бавно погледна нагоре и видя студени лъскави немигащи очи, впити в него.

— Оттук и предупреждението ми да си заемете местата колкото може по-бързо — добави Раест. — Такива са отговорностите на един домакин, колкото и тежки да са.

— Никога не съм обичал овнешко — призна Гарелко.

— Което е безумно — сопна се Татенал, — след като сме овчари.

— Да де. Точно там е работата обаче, нали? Подуеш си корема от ядене два пъти на ден, от колко десетилетия? И всяко ядене тъпкано с овнешко. Обаче това месо тука е дивечово, предполага се някоя дива овца, вместо нашите питомни породи на север. Затова е хем толкова сладко, хем доста люто. Червата ми ще си имат доста работа тази нощ.

Раест само изсумтя и отпи отново от халбата си греяно вино.

— Оставам любопитен, Раест — каза след миг-два Татенал, — за това твое трезво проучване. Вие джагътите не се ли отказахте от бъдещето? Какво още остава, над което да се разсъждава?

— Ами, миналото, разбира се. За настоящето по-добре да не казваме нищо.

— Но миналото е мъртво, уважаеми.

— Много умно казано от вас глупаците, толкова нетърпеливи да профучите през портата на Гуглата.

Раваст се намеси:

— О, сър, нищо такова не правим! Всъщност ние гоним жена си, с цел да я върнем у дома преди да прекрачи през онзи злочест портал.

— Жалкият стон на разочаровани съпрузи по целия свят, несъмнено. А жена ви закръгленичка ли е, чувствена, по един отпуснат и леко похотлив начин? Златни кичури, румени бузки, пълни устнички и склонна да хърка?

— Да! Всички тези неща!

— В компанията на един Тел Акаи храбрец, толкова голям, че може да ви натроши всички на парчета? Истински воин, облечен само в дрипи, и в същото време с пресни белези и издран от глава до пети?

Гарелко се задави с яхнията. Раваст усети, че ченето му е увиснало и е зяпнал. Успя да преглътне сухо, след което погледна Гарелко и Татенал.

— Чухте ли това? Оправила се е с него! Разкъсала е дрехите му на парцали! Драла го е с нокти и го е хапала в похотливата си страст! Никога не е правила това с никой от нас, проклета да е!

— Изгубени сме — простена Татенал и се хвана за главата. — Рога ни е сложила, захвърлени сме, отблъснати, напуснати! Не можем да се мерим с Ханако, Крадеца на любов! Ханако Изнасиления, Бития и Драния, Надиграния, но и Наглия!

Раест ги огледа замислено и пак отпи от халбата си.

— И другия, с драконовата треска. Срещнах ги преди няколко нощи, на път за насам. Споделих огъня им. За това и само заради това връщам услугата.

Последва мълчание, след което Раваст се намръщи.

— Драконова треска ли? Какво, това да не е някоя нова южняшка напаст?

— О, тепърва ще стане напаст, сигурен съм. Или ще оживее, или не. Може да намерите каменна грамада край пътя надолу. Или не. Или, също толкова вероятно, вкочанения труп на този Ханако, с гърлото му страстно сдъвкано чак до прешлена. Цялата кожа одрана от плътта му и усмивка на пепелявото му лице.

— Разбиваш решимостта ни — простена Гарелко и заскуба каквото беше останало от косата му. — Съпрузи? Дали да не помислим да се връщаме у дома, а? Да я оставим на… на него? Признавам, победен съм. Изоставен всъщност. Тя ни използва, похаби ни и сега най-нехайно продължава напред — дори ти, Раваст, както си млад, не си достатъчно воин за Ласа Руук! Ай! Загубихме бойното поле между гладките крака на жена ни!

Раваст усети, че се е разтреперил. Отвън дъждът бе започнал, пердашеше по дърветата, зашумели под напора на бурята. Мълния блесна през цепнатини и пролуки, последвана от гърма.

— Не, Гарелко. Ние ще се изправим насреща й! Ще видим лицето й, ще чуем изповедта й, ще се взрем в жестокия триумфален блясък в очите й.

— Нож в сърцето ми ще е по-милостиво!

— Потоп…

— Стига с тези наводнявания, Татенал! — сопна се Раваст. Удари с юмрук по масата и паниците издрънчаха. — Ще влиза тя весело в селението на каменните купчини, тъй ли? Ами добре, и три ботуша в плюшения й задник да я отпратят!

— Богини на гнева! — въздъхна Гарелко. — Плюшеният й задник!

— Това е по-скоро метафора — каза Раест от стола си. — Но забавна.

В този момент гръм удари земята, толкова близо, че сякаш бе паднал точно пред вратата на къщата. Всичко се разтърси и с тревожен съсък отровният гущер падна от гредите и тупна тежко на масата, където се погърчи малко, преди да се изправи и да се заозърта гневно.

Ръката на Гарелко се стрелна и сграбчи съществото за муцуната. Той стана, вдигна гущера и отиде до вратата.

— Да се навеждам за това проклето нещо? Едва ли.

Отвори я и запокити гущера в нощта. После се спря, вторачен в тъмното.

— Затвори вратата, ако обичаш — каза Раест. — Влиза вятър, а и дъжд.

Гарелко притвори вратата с изненадващо леко движение, изгърби се и тръгна обратно към стола си.

— Уви, Раест — каза с въздишка, щом седна. — Изглежда, имаш и друг гост.

— Гущерът да не се готви да настоява? Не? Тогава кой? Не чух никакво чукане.

— Толкова по-добре — каза Гарелко. — Сър, в двора ви има дракон.

Раест остави халбата си.

— Само грешниците се радват на мир и спокойствие.

Надигна се с пъшкане и взе окаченото на пирон до вратата прашно и зацапано кожено наметало. Това, че беше висяло там доста дълго, личеше от издутината, която остана, щом се заметна с него, кацнала на лявото му рамо. Татенал се извърна и закри устата си с ръка, за да спре неучтивия си смях.

Гарелко стрелна с поглед колегата си съпруг и завъртя очи, за да не избухне и той в невъзпитан смях. Избута стола си назад и се надигна.

— Добри сър, аз ще ви придружа. Заговарянето с дракон изглежда може би опасно. Вижте как съм снаряжен и въоръжен…

Раваст добави:

— Е, върви тогаз със скъпия ни Раест. Видяхме вече един дракон, макар че бях най-вече аз и брадвата ми в крака му. Това го оставям на тебе, дъртако. Татенал е добре дошъл да е следващият. — Посегна към недокоснатата паница на Гарелко с недокоснатата овча яхния.

— Нямам нужда от въоръжен ескорт — каза Раест, взе една кожена шапка за под шлем, нахлузи я с известно усилие и я свали веднага, след което бръкна в нея и извади нещо, което приличаше на мише гнездо от суха трева. Опразнена, шапката се намести по-добре. Така пременен, джагътът отвори вратата и излезе навън.

Гарелко го последва.

— Добри сър — почна той, — за онзи, другия дракон…

— Килмандарос има да отговаря за много неща — прекъсна го Раест.

Пред тях, запълнил почти цялата поляна, драконът стоеше на четирите си тумбести крака, клюмнал унило и свил опърпаните си криле като уморена птица. Грамадната му глава беше извърната и блестящите му очи ги гледаха.

Гарелко се намръщи и каза:

— Сър, напразно използвате името на нашата мила, но иначе измислена богиня майка.

— О, съвсем реална си е тя, Тел Акаи. Никога не е обичала дракони, виждаш ли, и изглежда, че част от суеверието й сега прелива в своенравните й деца. Може и да имате навика да ги нападате, но не тук и не сега. Тъй че чуй ме добре. Не вади оръжието си. Не отправяй заплахи. Бъди мил — е, толкова мил, колкото може да постигне грозното ти лице. Колкото до разговора, това остави на мен.

— Разговор ли? Сър, при този вятър и сега едва ви чувам.

— Не с теб, идиот с идиот. С дракона.

— Ще се радвам да съм първият Тел Акаи, чул съскащата коварна реч на дракон!

— Или ще я чуеш, или не. Изборът е неин, не твой.

— Женска значи? Как ги различавате?

— Просто е. Тя е по-голяма.

След което Раест закрачи напред, с Гарелко на стъпка след него. Спряха на пет-шест крачки от муцуната на съществото. Драконът беше навел главата си, за да се изравни с Раест. Дъжд се стичаше по люспите, а мълниите хвърляха отразена светлина по лъскавата набръчкана кожа.

Драконът заговори и гласът изпълни черепа на Гарелко, спокоен и мил.

— Джагът и Тел Акаи. При все това не са се хванали за гърлата, от което заключавам, че току-що сте се срещнали, докато нощта още е млада.

— Ти, разбира се, си добре дошла — извика силно Раест — да изчакаш тази буря в рехавия заслон на полянката ми. Щом бурята отмине обаче очаквам да продължиш натам, накъдето отиваш. Не че не харесвам дракони, разбираш ме. По-скоро предпочитам уединението.

— Разбира се, джагът. А този Тел Акаи?

— И той си тръгва заранта. Този и приятелите му, които са в къщата.

— Намерих убит брат, по-нагоре на пътя.

Гарелко се покашля.

— Уви, той ни изненада.

В този миг погледът на дракона стана остър и напрегнат, впит само в Гарелко.

— Страх ли те е, че съм отмъстителна, Тел Акаи?

Гарелко примига да махне водата от очите си.

— Страх?

— Тел Акаи нямат толкова ум, за да ги е страх — каза Раест. — Значи, бой в проклетия ми двор няма да има, ясен ли съм?

— Ти си джагът. Нямам намерение да предизвиквам гнева ти. Аз съм Сорит, сестра на Далк, който сега лежи мъртъв до едно езеро, убит от Тел Акаи. Този свят се оказва опасен.

— В този свят, Сорит, пребивава Килмандарос.

— Може би тогава трябва да събера братята и сестрите си, за да обмислим възможно отмъщение.

Раест сви рамене.

— Ще я намерите на изток, в Азатанайската равнина. Тя вече не напътства децата си, не и съзнателно поне. Проклятието да си божество е в това, че бързо ти доскучава. Да не говорим, че ставаш обезсърчен, изнервен, и най-сетне злобен. Но, за да те облекча донякъде, не съм чувал никаква вест за Скилен Дро.

— Новината ти е добре дошла, джагът. Щом бурята отмине, наистина ще продължа по пътя си. Колкото до теб, Тел Акаи, Далк жадуваше за моята кръв. Добре е, че е мъртъв.

Гарелко изпъшка изненадано и рече:

— Тъжно е, когато близки се скарат. Семействата би трябвало да са бастиони на благополучие, доброта и обич.

— Като вашето ли, Тел Акаи?

— Е, ще бъде, може би, щом хванем своенравната ни жена, убием любовника й и я замъкнем тая проклетница у дома.

Раест плесна Гарелко по ръката.

— Хайде да се прибираме. Намокрих се.

Щом се обърнаха, Гарелко се възползва от възможността да потупа джагъта по рамото, не от симпатия, а за да сплеска издутото в кожата, което го побъркваше.

Не можеше да се намери много удобство в това да те носи Скилен Дро. К’рул висеше като мърша в ноктестата хватка на спътника си над пенестите морски вълни далече долу. Набръчканите криле на Дро отпращаха мразовит въздух надолу и единственото облекчение идваше, когато се плъзнеха по издигащо се нагоре течение и крилете можеха да се разпънат неподвижно, докато Дро се хлъзгаше напред.

Небето над тях оставаше безоблачно и яркосиньо, слънцето бе увиснало точно пред тях. Сутринта вече отстъпваше на следобеда. Тъй като нямаха много да си кажат, а и говоренето щеше да изисква викане, К’рул си мълчеше, докато Скилен Дро очевидно пазеше мислите си за себе си.

К’рул беше задрямал, но се събуди стреснат от рязък приток на въздух. Скилен Дро бе започнал рязко спускане и К’рул се изви, за да погледне надолу.

Лодка. Беше заседнала в плитчина, може би на стотина разтега от тясна ивица коралов пясък, която едва можеше да се нарече остров. Нищо друго не се виждаше във всички посоки, само безкрайните издутини на надигащи се вълни.

В лодката имаше двама души. Само единият се виждаше — другият беше почти скрит под опърпан сив слънцебран. К’рул присви очи и видя огненочервена коса, изкусно, макар и хлабаво прибрана високо над лице, извърнато нагоре към слънцето. Лицето беше невероятно бяло, сякаш никакви лъчи не можеха да му придадат бронзов тен. Жената носеше нещо, приличащо на вечерна рокля, коприната в ярко смарагдовозелено, плохите в по-тъмен тон. Макар роклята да беше направена да я покрива до глезените, тя я беше придърпала нагоре, за да оголи белите си бедра.

Лодката имаше две пейки, една отпред и една отзад. Между тях имаше празнина, която някога бе побирала мачта, но мачта и платно не се виждаха. Жената седеше на носа, а спътникът й със слънцебрана беше заел кърмата.

Скилен Дро реши да кацне между тях. Крилете му забиха свирепо за миг, преди да улови топло течение нагоре, което му позволи да увисне за миг, достатъчно, за да спусне долу К’рул, преди да се смъкне и той със скърцане и скрибуцане на дърво, а после сгъна крилете си и се присви.

Лодката беше съвсем затънала в пясъка. К’рул се изправи, изтупа дрехите си, след което се обърна към жената и леко се поклони.

— Сийра Планто, толкова време мина, откакто за последен път погледнах прелестната ти особа. — Обърна се към грамадния сивокож мъж с бивни в сянката на слънцебрана и кимна.

— Викс, надявам се, че си добре.

Викс само изсумтя в отговор.

Сийра Планто разпери ръце.

— Винаги най-милите комплименти от теб, К’рул, но хайде кажи ми, какво по дяволите е станало със Скилен Дро?

— Нов облик за стара същност — отвърна К’рул. — Реши ли да говори, думите ще идват в миризми и ухания в ума. Странно, но въздействащо.

— О, съмнявам се, че ще има думи за нас след онзи последен нещастен инцидент. — Широките й блестящи скули добиха неестествена червенина под напудреното бяло, а черният прашец, обкръжаващ тъмносините очи и стапящ се нагоре към веждите й, блесна металнозелен. — Няма ли между нас такива, все едно от какъв вид или вяра, за които лошият късмет кръжи с настойчиво коварство? Така виждам аз Скилен Дро, вечно тормозен от зла съдба.

Сякаш в отговор Скилен Дро се намести още по-ниско в лодката, вдигнал крилата си да му предложат сянка, а после издаде напред муцунестата си глава; матови клепки се вдигнаха нагоре и покриха очите му.

К’рул въздъхна.

— Ами, носи ни из въздуха вече доста време.

— Значи си задоволил нуждата му да се чувства полезен — отвърна Сийра. — Винаги си бил съобразителен.

— Сигурен съм, че щом си отдъхне, ще е щастлив да измъкне лодката ви — каза К’рул.

— О, Викс може да го направи по всяко време. Просто е инат.

— Не съм и наполовина инат колкото теб — изръмжа Викс.

— Е, това е спорно.

— Оставил си потомство сред смъртните — каза К’рул на Викс. — Наричат се трелли и водят война с теломените.

Викс се пресегна и оправи тънките си черни мустаци над широката уста с бивните.

— Разпуснат съм, няма спор. Колкото до войната, ами разбира се, защо пък не?

— Но твърдиш, че и теломените са твое потомство — изтъкна К’рул.

— Точно така. Всъщност имат един и същи бог. Мен. И въпреки това в мое име вихрят злоба и злъч едни срещу други. Не е ли забавно това? Смъртните са дребнави и зли, немислещи и злобни, склонни към глупост и упорито невежи. Толкова ги обичам. — След това направи обичайния жест, който К’рул беше виждал безброй пъти: пресегна се и леко забърса шевовете, затворили клепача на лявото му око. — Размишлявам за трета порода, смес от теломени, трелли и Бягащи псета, които ще нарека баргасти. Очаквам да водят война срещу всички.

— Бягащи псета? Струва ми се, че Олар Етил би възразила на това, Викс.

— Пикая й на огъня. Виж как възразява на това.

К’рул въздъхна отново, намести се с кръстосани крака на дъното на лодката и отново се обърна към Сийра Планто.

— А ти как я караш, скъпа?

— Мислех да проуча един дом Азат.

— В лодка?

— Неуспешно. Но все едно. Рано или късно Викс ще се откаже от тази война на инат и ще тръгнем отново на път. Предвиждам неизброими приключения скоро. — Вдигна малко дървено пътно сандъче и го сложи в скута си, след което отключи капака и го отвори. — Междувременно намерих изключително пъстра порода пчели на един тропически остров и накарах Викс да събере колкото може повече. — Извади хаванче, чукало и бронзов съд. — Крилцата, ситно стрити и смесени с капка пчелен восък и зехтин, дават най-прекрасния прашец за грим, не мислиш ли?

— Много изкусително — каза К’рул.

— Но ти изглеждаш блед. Твърде мъжествен също така, но да оставим това. Почти безкръвен, може да се каже. Пак ли си я закъсал?

— Отдадох драговолно силата си, Сийра, не на някоя порода смъртни, а на всички породи смъртни. Кръвта ми кръжи из космоса, плува в безгрижни течения.

Тъмносините й очи се присвиха и тя го изгледа със смътно разочарование.

— Чу ли това, Викс? А ти ще ми се перчиш с разпуснатост.

Зад К’рул Викс каза:

— Само теломените да не намерят могъща магия. Хъм. Ще трябва да ги навестя, да поема още веднъж ролята на отмъстителен бог.

— Не чакай много дълго — каза К’рул на азатаная с бивните. — Да не започнат те да трепят мухите.

— Каква каша си направил — въздъхна Викс.

К’рул сви рамене и отвърна:

— Станалото — станало. Но сега, със Скилен до мен, сме тръгнали да наложим някакъв ред на въртопа.

— Как? — попита Сийра Планто.

— Дракони.

— О. Горкият Скилен Дро!

Най-сетне планините бяха зад Ханако и Ласа Руук, а напред се простираше плоска равнина, където дори лесът се смаляваше, отстъпвайки на туфи жилава трева, вкопчена в солената глина. Ханако залиташе вдървено под тежестта на отпуснатия Ерелан Крийд, докато до него Ласа Руук си тананикаше детска песничка, думите на която Ханако едва помнеше, освен че беше история за едно сираче — а колко много ги имаше такива, между другото? — което откраднало плод от една овощна градина, и за някаква стара вещица, която живеела в ябълково дърво. Една нощ момчурлякът посегнал и отскубнал погрешния плод. „Не се забърквай с вещици! — гласеше рефренът. — Гнили са отвътре!“

Ласа Руук внезапно спря да си тананика и каза:

— Ханако от Стръмнините, бремето ти не изтощава, оставя ти малко енергия или внимание, с което да ме обсипеш щедро, а знаеш колко обичам да ме обсипват щедро. Положението, скъпи, е нетърпимо.

— Може би — каза Ханако, — ако можеше да си носиш походната си постеля и тези готварски прибори…

— Нима? Склонен си да поискаш това от мен? Ами, ако беше един от съпрузите ми… но не, този път, заради невежеството ти, ще ти простя. Има една сила в света — във всички светове, несъмнено — като невидими пръсти, които вечно ни скубят и дърпат надолу. Така, докато годините се точат, лицето провисва, гърдите също, и коремът и всички места, където се издува плът. Оттук следва, мило момче, че човек трябва да се старае да намалява такива тежести колкото може. Виждаш ли този младолик образ? Остава си такъв точно защото имам съпрузи да носят всичко. Е, сега си ти на тяхно място. Ако те обземе отчаяние, то е защото още не си поискал наградата си. Няма да те обвиня, ако грубо отблъснеш чувствата ми!

Ханако измърмори някакво общо взето нечленоразделно извинение.

Продължиха в неловко мълчание, докато едва не се спънаха в една самотна фигура.

Мъжът седеше с кръстосани крака на коравата спечена глина, с гръб към тях. До него имаше празна дървена купа. Беше мършав, съсухрен и общо взето плешив, а когато Ханако и Ласа се озоваха от двете му страни, заговори, без да отваря очи или да върти глава.

— Мисля, че вселената се разширява.

Двамата Тел Акаи спряха. Ханако изпъшка и остави тялото на Ерелан Крийд да се смъкне от рамото и в ръцете му, после се наведе и го положи на земята.

— Има един начин — продължи непознатият, — с който душата може да се освободи от плътта, тъй че да полети бърза като мисълта до крайните предели на пространството. Размишлявах над това, докато вечерях. Както прави човек. И ми хрумна, че разширяващата се вселена не е нищо повече и нищо по-малко от смъртни души във вечен полет. И че ако по някакъв начин се появиш в самия край на това вечно разширяващо се сътворение, ще намериш най-първата душа, невъзможно древна, толкова далече по пътя си от смъртната си плът, че дори и прах не е останала от онова тяло. Трябва да сме благодарни на тази душа, не мислите ли? За… всичко това.

Миг след това старецът леко се наведе настрана, за да си пусне душата, след което се намести отново.

— Боб, но не и ориз.

Ханако и Ласа се спогледаха, а после младежът се наведе и вдигна отново Ерелан Крийд. Подминаха стареца и го оставиха да си размишлява.

Малко по-късно Ласа Руук изсъска и поклати глава.

— Азатанаи.

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Гаснещ зрак (16)

Метаданни

Данни

Гаснещ зрак

Информация

История

Сваляне / Връзки

12.

Стивън Ериксън
Гаснещ зрак (16)