Стивън Ериксън
Гаснещ зрак (15)

11.

Мършав и изгърбен, еднокракият старец местеше патериците си с дразнеща напрегнатост, сякаш всеки момент онова, което го държеше изправен, можеше да се изтръгне от хватката му, да се извие и да образува кръст, на който орисниците щяха да го приковат. Бръчките на лицето му очертаваха сурови ъгли, също като суровото негодувание в очите му. Тънките му бледи устни се движеха в безмълвна литания от проклятия, докато очите му следяха пода пред него. И все пак, въпреки всичко това, той се тътреше след Върховната жрица Синтара все едно й беше сянка, привързана към нея със закони, които никоя смъртна ръка не можеше да отмени.

Ренар наблюдаваше приближаването им с нещо като веселие. За нея религията беше пустиня, място, към което само отчаяните биха избрали да се дотътрят, с ръце, изпънати да се вкопчат във всичко, до което могат да стигнат. Спомни си собствените си мисли отпреди няколко седмици: съчетанието в ума й на курвенска палатка и храм, и жалкото пораженчество, което сливаше в едно тези привидно различни декори. Нуждата бе една и съща и за мнозина засищането, получено и от двете, се оказваше краткотрайно и ефимерно.

Върховната жрица беше нагиздена в багри от бяло и златно. Ефирна светлина я беше загърнала като дим. Сърцевидното й лице лъщеше като посипано с перлен прашец, а цветът на очите й сякаш сменяше оттенъците си в нежен поток от синкаво, морскозелено и люляково. Беше наистина същество със зашеметяваща красота.

— Благословени да сте — каза Синтара, когато спря на няколко крачки от лорд Урусандер, който се бе обърнал към новодошлите от мястото си до високия тесен прозорец с изглед към вътрешния двор.

 

 

Ренар изгледа приемния си баща и се помъчи да прецени настроението му, да улови някакъв намек за отношението, което щеше да покаже към Върховната жрица, но както винаги Урусандер беше неразгадаем за нея. Имаше нещо достойно за възхищение, предполагаше тя, и може би дори за подражание в способността му да сдържа чувствата си. Но и да беше очаквала, че излъчването на Синтара ще му въздейства, първите му думи разпръснаха идеята напълно.

— Тази светлина дразни очите ми — каза Урусандер. — Бих предпочел да не блестяха ден и нощ и самите камъни на тази цитадела. Вашата благословия ме изтощава. Е, след като ме намерихте, зарежете страничните неща и говорете откровено.

Синтара се усмихна и заговори:

— Свидетел сте на сила, родена да отрече тъмнината, лорд Урусандер. Тук ние се намираме в светая светих, самата сърцевина на тази сила. Светлината съществува, за да й се отговори, и този отговор скоро ще дойде. Майка Тъма ви очаква.

Урусандер изгледа Върховната жрица мълчаливо за миг, после каза:

— Казаха ми, че Хун Раал се провъзгласява за архимаг. Измислил си е титлата Смъртен меч на Светлината. Той, доколкото знам, има още поне десетина титли освен званието капитан в легиона ми. Също като вас обича да съчинява названия, сякаш биха подсилили легитимността на амбициите му.

Напоследък беше почти невъзможно да се различи пребледняване на лицето сред Децата на Светлината, но на Ренар й се стори, че все пак го засече в красивото, съвършено лице на Синтара. Но жилото на обидата не се задържа дълго, защото усмивката на Синтара се върна, придружена от въздишка.

— Хун Раал измисля титли, за да утвърди мястото си в тази нова религия, милорд. Титлата Смъртен меч го отличава като първия и най-личен слуга на Бащата Светлина.

— Иска да си присвои военна роля в този култ, значи.

Тези думи сякаш срязаха по-дълбоко и отново бе нужен миг, преди Синтара да се съвземе.

— Милорд, това не е някакъв дребен култ, уверявам ви. — Посочи с ръка, почти безпомощно. — Виждате ли този блясък на Свята светлина? Виждате ли как самият въздух е наситен със същността на Светлината?

— Със затворени очи и копнеж за сън — изръмжа Урусандер, — пак го виждам.

— Милорд, вие сте наречен Баща Светлина.

— Синтара, наречен съм Вата Урусандер и единствената титла, която имам, е командир на моя легион. Какво ви кара да вярвате, че желая съюз с Майка Тъма? Какво — продължи той с по-суров тон — в биографията ми кара вас — и Хун Раал — да вярвате, че я желая за моя съпруга?

— Нищо — отвърна Синтара. — Освен заветът ви да почитате дълга.

— Дълг? И кой го обявява за такъв? Не Майка Тъма. Нито знатните, впрочем. Засипвате ме с очакванията си, Върховна жрице, но гласовете, които реват в черепа ми, оглушават само едното ухо. От другото — блажено мълчание.

— Вече не — отвърна Синтара и най-сетне Ренар зърна проблясък на нещо като триумф в осанката й. — Сега съм въвлечена в разговор с Върховна жрица Емрал Ланеар и не, не аз потърсих този контакт. Милорд, тя признава необходимостта от баланс, компенсация в името на справедливостта. Осъзнава всъщност, че трябва да има съюз между Баща Светлина и Майка Тъма. Милорд, ако тя не говори от името на своя богиня, то трудно би могла да претендира за титлата си на Върховна жрица, нали? Това — добави и направи стъпка към него — е сондажът за преговорите, които търсехме.

— Чрез уговаряне на брак — каза Урусандер с горчива усмивка, — държавата печели мир. С отстраняването на възможности за избор, трябва да се задоволим само с един път.

— Майка Тъма отстъпва — каза Синтара. — Това не е ли победа?

— И все пак легионът Хуст се готви за война.

Върховната жрица махна пренебрежително с ръка.

— Той само се възстановява, милорд. Как би могло да бъде иначе?

— По-добре да заровят онези проклети оръжия — каза Урусандер. — Или да ги претопят. Хуст Хенаралд стигна твърде далече с изкуствата си, до мистерии, които по-добре да бяха останали недокоснати. Осъждам предателството на Хун Раал, въпреки че отчасти разбирам основанието му. Но все пак уведомете този Смъртен меч, Синтара, че със святата си титла или не, той ще трябва да отговаря за престъпленията си.

Тя вдигна вежди.

— Милорд, той не признава властта ми над него, въпреки опитите ми. Когато за първи път чух за титлата, която си е измислил, разрових Стария език, търсейки алтернатива, която би била подходяща в храмовата йерархия. Намерих титлата дестраянт, обозначаваща поста на Избран жрец — и в същото време жрец, който не принадлежи към никой храм. По-скоро сферата на един дестраянт е всичко, което се простира отвъд терена на святото. — Замълча, после сви рамене. — Той я отказа. Ако Хун Раал трябва да отговаря за престъпленията си, то ще трябва да го съди Бащата Светлина.

— Не неговият командир?

В отговора на Синтара имаше сардонична нотка.

— Очаквам да чуя за усилието ви, милорд. Мисля, че той вече се отказа от званието капитан.

— Къде е той сега?

— Върнал се е в лагера на Легиона, както разбирам. Има проблем с частите, които тръгнаха да търсят Шаренас Анкаду.

Споменаването на Шаренас накара Урусандер да се намръщи и той отново извърна лице към прозореца. За Ренар това бе единственият знак за тревогата му.

Синтара стоеше и не помръдваше, сякаш го чакаше да я заговори. Все пак не беше заявил, че визитата й е приключила. След малко погледът й се плъзна към Ренар, която седеше до писалището на лорда.

— Благословена да си, Ренар… извинявам се, че не забелязах присъствието ти по-рано. Добре ли си?

Толкова незначителна, че незабелязана? Едва ли.

— Объркана, честно казано — отвърна Ренар. — Как точно вашият любимец историк ще промени знаменията на тази среща в каквото там сказание запише за бъдещите поколения? Допускам, че присъствието му беше необходимо, предвид нуждата от някакво Свято писание, описание на бляскавото раждане на Светлината или нещо такова. — Усмихна се. — Ако си направя труда, сигурно бих могла да му отвърна с един-два свитъка. Колко странно би било раждането на една нова религия, ако не се раздроби бързо на секти. Не е ли подобаваща задача да се посее семето на схизма колкото може по-рано? Книгата на Сагандер и противоположната Книга на Ренар, Осиновена дъщеря на Баща Светлина. Представете си свещените войни, които ще произтекат от това, с дървото, толкова нетърпеливо разклащано още преди да е пуснало корените си.

Синтара примигна.

— Цинизмът, Ренар, е петно на душата. Отражението му е горчиво, дори за теб, мисля. Ела в Залата на Светлината. С молитва и служба можеш да бъдеш пречистена от онова, което те тревожи.

„Моите тревоги? О, жено, това, което наричаш петно, е моят герб. Лежи извезан над душата ми, а обещанието за облекчение не е твое, нито на Светлината, нито на който и да е сътворен от теб храм.“

— Благодаря за предложението, Върховна жрице. И не се съмнявайте, че ценя чувството зад вашето желание.

Сагандер посочи Ренар и изръмжа:

— Ти не си кръвна дъщеря, курво. Внимавай с нахалството си!

При тези думи Урусандер се обърна рязко.

— Разкарай този мизерен схолар от стаята ми, Синтара. Колкото до записването на тази среща, ръката ми не трепва пред перспективата. Сагандер, писанията ти са ми добре познати, доколкото изопачават всяка въобразима идея за справедливост. Умът ти никога не е бил достоен за задачата на сърдечното ти желание и явно нищо не си натрупал през годините оттогава, освен пластове жлъч. Двамата, махайте се.

Настръхнала, Синтара изправи рамене.

— Милорд, Майка Тъма очаква официален отговор от нас.

— Майка Тъма или Емрал Ланеар?

— Бихте ли предпочели Майка Тъма да се обърне към вас лично? Тя говори чрез своята Върховна жрица. Никакво друго тълкуване не е възможно.

— Нима? Никакво? А ти ли говориш от мое име? Или Хун Раал претендира за това право? Колко лица ще притежавам? Колко лица в образа ми може да съзира тази драгоценна Светлина?

— Хун Раал всъщност е архимаг — отвърна рязко Синтара, с което превърна титлата в посмешище. — Превръща във фарс чародейството, което сега проучва. Въпреки това то е родено от Светлината. Силата, която вече притежаваме, не може да бъде отречена, милорд.

— Възразих срещу нашата неуместност — отвърна Урусандер. — Това и нищо повече. — Гневът му вече бе видим, отекваше през цялото му тяло. — Изразяване на горчивина, молба за нещо като справедлива награда за всичко, което жертвахме за владението ни. Огласих го пред благородниците, търсейки отстъпка на земя като обезщетение, и бях отхвърлен. Това, Върховна жрице, бе зърното на моето оплакване. А сега ти и безброй други сте яхнали отчаянието ми и препускате главоломно към смърт и унищожение. Къде във всичко това е моята справедливост?!

Ренар трябваше да признае самообладанието на Синтара — в това, че тя нито отстъпи, нито трепна пред гнева на Урусандер.

— Ще я намерите въздадена, милорд, от вашата ръка, от позиция на равенство — от Трона на Светлината, който ще стои до Трона на Тъмата. Точно затова знатните ще се съберат срещу вас. Точно затова те ще се противопоставят на вашето въздигане. Но вие, Урусандер и Майка Тъма — само вие двамата, обвързани, можете да спрете това. От онзи трон вие насила ще изтръгнете от знатните всяка отстъпка, която желаете…

— Нищо не желая за себе си!

— За вашите войници тогава. За вашите верни войници, които, както казахте, заслужават да бъдат възнаградени.

Изтекоха няколко мига, през които никой не проговори. После Урусандер махна пренебрежително с ръка.

— Донесете ми това писмо от Върховна жрица Емрал Ланеар. Ще го прочета сам.

— Милорд, мога да ви го изредя дума по дума…

— Четивните ми умения ще стигнат, Синтара, освен ако не желаеш и титлата моя секретарка?

Ренар прихна.

— Както желаете, милорд — каза Синтара.

Напускането им беше белязано с кухото потропване на патериците на историка. Щом вратите се затвориха, Ренар каза:

— Изобщо няма да го видиш, знаеш го.

Тоя я погледна питащо.

— Ще трябва да се транскрибира — продължи Ренар. — Ще има добавена бележка от Синтара, обясняваща, че оригиналът е бил на Висшето писмо или на някой таен храмов код. Не са свършили с игрите си с теб, татко. Но сега, след днес, ще има ново усърдие в интригите им.

— Защо?

— Защото, изглежда, си се събудил за този момент и мястото си в него.

Той въздъхна.

— Липсва ми Шаренас Анкаду.

— Онази, която се зае да убие капитаните ти?

— Дадох й причина. Не. Те й дадоха причина. Убийци на невинни, водачи на погрешно насочен погром. Тя беше мечът в ръката ми.

— Истинският подстрекател на този погром още е жив — каза Ренар. — Носи титлата Смъртен меч. А вече борави с магия. Де да беше започнала Шаренас с него.

Той вече я гледаше съсредоточено.

— Ще застанеш ли сега на нейно място, Ренар? Ще бъдеш ли довереното ми лице?

Във въпроса се долавяше нещо между надежда и молба.

— Татко, когато напуснах тази цитадела последния път, ти изпрати отделение, което да ме придружи. Сега съм тук, вече не играчка за войниците ти. Иска се да остана с теб или, с позволението ти, в съседна стая. Ще ме направиш ли своята нежелана съвест? Ако е така, по-добре да не ме оковаваш.

— Нямам нужда от съвест освен собствената ми, Ренар. Но… ти провидя увъртанията на тази среща. Бързо и вярно долови намерението на онзи жалък схолар. Схващаш — инстинктивно, вярвам — нуждите на тази нова религия, необуздания й апетит и брутален прагматизъм. И тя обвини теб в цинизъм! Във всеки случай Синтара не те беше предвидила. Тя остави фланга си оголен, а Сагандер послужи като слаба пародия на защитата му.

Ренар се надигна от стола.

— Прощавай, татко. По-добре да не разчиташ, че ще пазя фланга ти. Твърде капризна съм в забавленията си. Добре познатото отвращение на Сагандер към простосмъртните и пропадналите беше единствената подкана, която ми трябваше. Провокирах го от скука.

Той не каза нищо, докато тя излизаше.

„О, Сагандер. Старец, посредствен учен, историк, който трополи на патерици от една сцена на друга. Дори благословът на Светлината само подчертава недъзите ти. Такава яснота на погледа, обещана от тази избуяваща вяра, не предлага оттенъци на истина или справедливост.

Схващаш ли това, Урусандер?

Твоята Върховна жрица се бои от твоя Смъртен меч. Твоят историк е осакатен от собствения си тесногръд фанатизъм и подклажда огньове на омраза зад очите си. Твоят първи капитан мечтае родословната му линия да се възстанови. А осиновената ти дъщеря трябва да обърне гръб на този танц, колкото и честен да е смисълът му, или колкото и доблестно да е желанието.

Виждам тази светлина, татко, във всичко, което предстои. Но няма да мигна.“

Все пак ехото от патериците се задържа у Ренар, напомняне за рани, които отнемат не само крайници и плът. Ешафодите, сглобени, за да поемат гвоздеите на болка и изтезание, няма нужда да бъдат видими за никое смъртно око, а и да остава невидима фигурата, гърчеща се върху тях, кръвта все пак капе.

„Герб. Моето знаме. Моето съвършено, безукорно петно.“

 

 

Капитан Халид Бахан плъзна длан от голото рамо на Тейт Лорат, забърса ръката й надолу и се усмихна на Хун Раал.

— Знам рисковете от воденето на частта ми по дирята й, Смъртен меч.

Хун Раал кривна глава.

— Нима? Триста войници не са ли достатъчно да те опазят от гнева на Шаренас Анкаду?

Усмивката на другия мъж се разшири.

— Рискът не е в това, което преследвам, а в това, което оставям зад себе си, тук в Нерет Сор. — Хвърли поглед към жената до себе си, но и да забеляза, тя не го издаде, а продължи да си играе с извадения от канията нож, който държеше.

Хун Раал го загледа замислено, удивен от крехкостта на арогантността и нарцисизма му. После сви рамене.

— Допускаш един крайно крехък съюз, капитане, ако в момента на отсъствието ти си представяш, че Тейт Лорат ще забърза към изневяра.

При тези думи Тейт Лорат се усмихна, макар и да не вдигна очи, и каза:

— Някои апетити пеят собствената си песен, капитане, срещу която често се оказвам безпомощна.

Хун Раал изсумтя и се пресегна за бокала си с вино.

— Слабостта е обща глезотия. Сдържаността, от друга страна, изисква сила. — Изгледа я, докато пиеше, и добави: — Но ти няма да вървиш по ръба на ножа с удоволствия подръка от двете страни, нали, Тейт Лорат?

— Точно това имах предвид — каза Халид, за да насочи разговора отново към себе си, и едва сега Хун Раал успя да долови крехката нужда на мъжа срещу него от вниманието му, особено в този момент. Нямаше да е добре, в края на краищата, да бъде пренебрегнат още преди да е напуснал палатката. Но следващите му думи опровергаха предположенията на Раал. — И тъй, трябва да ви попитам, Смъртен меч, ще я държите ли ангажирана? Твърде много млади войничета ще хванат окото й, което ще отслаби авторитета на командването, но ако споделя леглото на Смъртния меч, е…

Отвращение беше твърде мека дума за странностите на тези двама капитани. Чудо беше, че Урусандер им бе угаждал толкова дълго. Но, разбира се, проблемът сега беше по-сложен. Хун Раал беше изгубил няколко жизненоважни съюзници между капитаните на Легиона.

— Както желаеш. Но какви са желанията на самата Тейт Лорат?

— Предизвикаха те — промърмори Тейт Лорат на съпруга си; все така си играеше с ножа.

В отговор на въпроса на Раал Халид Бахан сви рамене.

Хун Раал въздъхна и извърна очи.

— Добре. Кажи ми, Халид, какво са открили съгледвачите ти?

— Успяла е някак да се сдобие с втори кон. И е препуснала на запад, към гората.

— Където, предполага се, възнамерява да се скрие.

— Няма голям избор. Преградили сме или патрулираме всички пътища на юг. Ако намерението й е Карканас, ще я спрем. Тъй че къде другаде би могла да потърси убежище?

— Драконовата цитадела.

— Оттатък Дорсан Рил? Ледът е изключително коварен. Бихме могли като нищо да я тласнем към такъв отчаян ход. Щом стигнем края на гората, смятам ротата ми да навлезе във вилообразен строй. Ще я принудим да отстъпи все по̀ на запад, докато се окаже с гръб към реката. Може би ще опита и ще се удави.

— Не е достатъчно — отряза Хун Раал. — Искам я пленена. Върната в Нерет Сор. Ако се удави в Дорсан Рил, ще е спечелила победа над мен. Неприемливо, капитане. По-важното — ами ако успее да се прехвърли?

— Тогава ще обсадя Драконова цитадела.

— Нищо такова няма да правиш.

— Не сме Погранични мечове, сър. Войници на Легиона сме.

Хун Раал потърка очи, след което го изгледа твърдо.

— Няма да предложиш на Айвис възможността да ликвидира една от ротите ми, Халид. Ясен ли съм по това? Ако Шаренас успее да стигне до Драконова цитадела, ще се изтеглите. Върнете се тук. Разчистването на сметките с нея ще трябва да почака.

За миг изглеждаше, че Халид ще му се противопостави, но после той сви рамене и отвърна:

— Добре, сър. Във всеки случай, смятам да я догоня много преди да е стигнала пътя, още по-малко реката.

— Това би било за предпочитане, капитане.

Халид Бахан стана и заоправя бронята и зимното си наметало.

— Тръгваме веднага, Смъртен меч.

— Не се бавете много — каза Хун Раал. — Смятам да тръгнем в поход до месец.

— Разбрано.

Капитанът излезе от палатката. Хун Раал се отпусна назад и изгледа замислено Тейт Лорат. Най-сетне тя прибра ножа в канията и вдигна очи.

— Предизвикателството да ме държите задоволена възбужда ли ви, Смъртен меч?

— Стани.

— Ако настоявате.

— Кажи ми. Желаеш ли да останеш капитан в легиона на Урусандер, Тейт Лорат?

Тя примига.

— Разбира се.

— Чудесно. Сега ме чуй добре. Ти не си една от глезотиите ми. Нито сега, нито никога в бъдещето.

— Разбирам.

— Не съвсем, тъй като не съм свършил. В отсъствието на съпруга ти се шибай с когото искаш. Аз, разбира се, ще знам за това, колкото и грижливо да уреждаш срещите си. И когато новината стигне до мен, и ако любовникът ти се окаже в редиците на Легиона, ще заповядам да те съблекат и да те хвърлят на кучетата. Ако Халид реши да си те прибере, щом се върне, е, това си е негова работа. Ясен ли съм, капитане?

Тейт Лорат се взря в Хун Раал безизразно. След това се усмихна.

— Олеле. Смъртният меч определя нов порок, срещу който вече трябва да се борим, така ли? Ако храмовите курви на Майка Тъма превръщат плътските удоволствия в добродетел, трябва ли да търсим противоположното? Въздържанието, сър, ще донесе малко последователи на вярата ви.

— Грешно разбираш нещата, Тейт Лорат. Легионът е достатъчно уязвим след предателството на капитан Шаренас. Няма да ти се позволи да предизвикаш пристрастия, ревност и необуздана похот сред войниците ми. Достатъчно лошо е, че сводничиш на собствената си дъщеря — и като стана дума, това също трябва да спре. Незабавно. Печели си съюзниците с по-малко мизерни средства.

— Поведението на моите близки няма да го определяте вие, Смъртен меч.

Най-сетне я беше ужилил, забеляза той, а това го наведе на мисълта за скритите пламъци на омраза на Тейт Лорат към собственото й дете. Простият факт беше, че двамата, Тейт Лорат и Халид Бахан, представляваха потенциален проблем, който можеше да му донесе, в някой бъдещ момент, открито съперничество за амбициите му. Макар и да му бяха заклети сега, щеше да е глупак да повярва, че нещата няма да се променят, щом Карканас се окаже в ръцете на Легиона.

— Ти вече си Дете на Светлината, Тейт Лорат — каза той. — Но важността на това преображение, изглежда, все още ти убягва. Добре. Прецени това.

Магията, изригнала от него, я запокити назад. Тя се удари в стената на палатката, свлече се по платнището и падна сред натрошени столове и разбито походно легло. Отвън отекна вик и дрънчене на извадено оръжие. В отговор на това Хун Раал разпростря силата си и сътвори непроницаем купол от светлина около командната си шатра. Дори тревожните викове на войниците не можеха да пронижат преградата.

Представата за Синтара, в храма й, така внезапно поразена от това далечно изригване на сила, накара Хун Раал да се усмихне, докато гледаше как Тейт Лорат се вдигна немощно на крака, с разрошена коса, развята от невидими течения енергия.

— Тъй — каза й. — По отношение на родствата, ами, ти си моя. Всички сме Деца на Светлината вече, в края на краищата. Семейството ни се е разраснало, но твоят защитник остава един — мъжът, когото виждаш пред себе си. Тъй че, Тейт Лорат, за титлата Смъртен меч. А един меч, както знаеш, реже на двете страни.

Тя се олюля, вече го гледаше с нескрит страх.

Хун Раал кимна и каза:

— Изпрати Шелтата Лор в цитаделата. Стига да преодолеем Синтара и храмовите й приятелчета, ще направим от това остра атака, като поставим грижата за детето в нозете на осиновената дъщеря на лорд Урусандер.

— Както заповядате, Смъртен меч.

— Сега — продължи той, след като отслаби магията и куполът около палатката мигновено изчезна, — тръгвай. Уведоми стражите, че всичко е наред, но че палатката ми се нуждае от ремонт.

Тейт Лорат отдаде чест и излезе.

Хун Раал пресуши бокала си с вино и се надигна, доволен от изяществото, което бе съпътствало усилието му. Магията в него течеше леко през алкохола и носеше острота, неподвластна на навиците му. Имаше моменти, разбира се, когато яснотата на ума го разочароваше. Особено в дълбока нощ, когато копнежът за забрава властваше над душата му. Но също както Святата светлина отказваше нощния дар на мрака, и Хун Раал бе лишен от бягството си.

Глупост бе да се очаква, че такива дарове като магия няма да дойдат с цена. Вече се учеше да крие трезвостта си, когато го устройваше. Заблудите на другите му служеха добре, докато гледаха как обръща чашите и вярваха, че умът му е притъпен.

Хун Раал излезе от командната палатка.

Видя приближаващия се работен екип, с пръти, клинове и дървен чук, за да помогнат с изправянето. Към счупените мебели вътре Хун Раал беше безразличен. В някои отношения дори беше по-добре, ако останеха да напомнят за силата му. Ако към авторитета му се добавеше страх, който да укрепи новата му титла, толкова по-добре.

Тръгна през лагера, без да обръща внимание на войниците и приглушените им разговори. Жестокият студ на въздуха едва го достигаше. Имаше достатъчно сила в него, в този момент, за да стопи мраза по земята под целия лагер. Подвластен на някаква леност, той остави магията да потече в зрението му и да промени пейзажа около него. Ярка светлина заличи подробностите на всички страни, само лагерните огньове кипяха като стегнати юмруци пламък. Фигури по пътеките между палатките излъчваха свръхестествен блясък, мъждукащ понякога, а понякога — буен и ярък. Наблизо седеше войник с оголен меч в скута и го точеше. Гледката на желязото, попиващо призрачната светлина, накара Хун Раал да спре и да се намръщи.

Жаждата на желязото изглеждаше неутолима. Озадачен, но не толкова, че да се поддаде на притеснението си, Хун Раал продължи.

Малко сред това беше привлечен от един лагерен огън, усетил в злите му пламъци нещо предизвикателно. Когато се приближи, войниците, струпали се около огнището, станаха и заотстъпваха. Без да им обръща внимание, Смъртният меч се взря в огъня.

„Има нещо… нещо там. Аз…“

Не можеше да откъсне поглед от пламъците. А непознатата сила се пресегна и заскуба волята му, надсмивайки се на магията в него.

„Какво е това? Лице? Лице на жена?“

Чу смях, който не беше неговият: зашумя в черепа му като есенни листа. А след това в ума му заговори женски глас и силата му бе такава, че той се почувства като новородено пале, съвсем безпомощно, щом нещо огромно се пресегна, забута го и замушка. Осъзнаването го омаломощи още повече и душата му внезапно се сви от страх.

— Тирлан ита сетаралан. Ново дете, родено от пламъците, виждам твоята безпомощност. Беток т’ралан Драконъс, той проумява ли изобщо? Виж тези мерки на любов, всеки разтег отмерен в отчаяние. Тя обхожда Вечната шир на Веществената нощ, и търси какво? Мощ не се ражда от любов, освен сред мъдрите, за които поражението е сила. Уви, мъдростта е най-рядкото вино и дори сред тези, които го вкусват, малцина ще познаят неговия вкус. Но ти, о, Смъртен меч на Светлината, ти вървиш наперено, изпълнен с гордост и пиян от самодоволство — твоето невежество прави силата гибелна, необуздана. Усетих те, притеглена бях към теб… Наказвай поданиците си както ти скимне, но разбери следното: сила притегля сила, крайност подклажда крайност. Угаждай си в глупава показност, но помни, че има и други, що в силата не ти отстъпват. И че са по-вещи в употребата й и могат да те смажат. Неприязънта към безразсъдството е повсеместна, а злоупотреблението се наказва.

— Кой… кой говори? Коя си ти?

— Жалка настойчивост от жалък ум. Слушай добре, защото рядко предлагам неискани и незаплатени съвети. Първият му дар към нея беше скиптър. Кръвно дърво и Хуст желязо. Ти трябва да изковеш отговор. Намери най-доверения ковач, майстор на метали. Короните може да почакат, докато кълбата… предопределени са за друго място, друго време. Тази нощ наклади огън за мен, огън безразсъдно голям, и го подклаждай добре. Тогава ще се върна в пламъците и ще отведа теб и твоя ковач до Първата ковачница.

— Равновесие, Смъртен меч — продължи гласът. — На всеки жест — отговор. На всяко дело — ответно.

— Щом не се иска заплащане — каза Хун Раал, — тогава защо правиш това за мен?

— За теб? Мислиш ли, че наглостта очарова? Аз съм жена, не девойче с първа кръв по тревата. Нищо не правя за теб, Хун Раал. Но ти ще се научиш на сдържаност. Това е неизбежност, тъй че не претендирам за дара й. Светлината трябва да се изправи срещу Мрака като равна…

— Не е равна — сопна се Хун Раал. — Мракът коленичи пред Светлината. Разколебава се, губи кураж, отстъпва.

Хрипливият смях се върна.

— Твърде малко се вслушваш в думите ми. Коленичи? Разколебава? Погледни нощното небе, глупав човеко, и прецени кой е победителят в надпреварата между Мрак и Светлина. Напий се до несвяст и открий дали забравата те поздравява със светлина или с мрак. В обхвата на вечността Светлината вечно трябва да се проваля. Да гасне, да мъждука, да умира. А Мракът устоява, от двете страни на живота. Кажи всичко това на своята Върховна жрица. Пробий надутата й арогантност, Смъртен меч. Ако търсите превъзходство във вашата нелепа война, ще се провалите.

— Майка Тъма вече отстъпи на исканията ни. Ако ни чака битка, нашият враг ще се провали и няма да има никой, който да се противопостави на похода ни към Карканас. В това, жено, изобщо не ме интересува Светлина и Мрак. Ще спечеля за Легиона справедливостта, която са си заслужили, и ако това накара знатните да коленичат, ще присъствам на унижението им с радост.

— Запали ми огън.

Хун Раал отвърна намръщено:

— Ще помисля по това.

— Запали ми огън.

— Не ме ли чу? Ще помисля по това.

— Тирлан ита сетаралан. — И тогава сякаш посегна към него, сграбчи не сърцето му, не гърлото му, а члена му. Заля го внезапна горещина и той се изля дивашки, видя семето си, погълнато от пламъците. Тя се изсмя. — Запали ми огън.

Пусна го. Той се олюля, примига и се събуди в лагера, войниците наоколо го гледаха втрещено.

Огледа се. Беше застанал сред пламъците по време на разговора си с демона. Ботушите му бяха изгорели, кожените му панталони за езда бяха почернели и набръчкани, оголили опърлените му, бели и вече без косми крака. Членът му бе провиснал и все още капеше.

„Ах, Бездната да ме вземе…“

Все пак хватката й беше здрава. Искаше да я усети отново.

 

 

Инфайен Менанд се надигна на нара си, отмести косата от очите си и примижа към лейтенанта.

— Какво е направил?

— Мастурбира, сър. Докато дрехите му горяха.

— И пламъците не го изгориха?

— Не, сър.

— Хм. Мисля, че искам от тази магия. — Вдигна очи, видя насмешливия блясък в очите на лейтенанта и се намръщи. — Срещу пламъците, глупако, не другото. Напусни.

Мъжът излезе, а Инфайен поседя още малко, след това стана, взе наметалото си и напусна палатката.

Тръгна през лагера, след това нагоре по пътя, който заобикаляше главната улица на Нерет Сор, и излезе на калдъръма към цитаделата.

Влезе във вътрешния двор и после в самото имение. Излъчването на камъните къпеше стени и подове, изливаше се от сводестите тавани и високите прозорци приличаха не на портали от слънчева светлина, а на сиви петна, зацапали околния блясък. Въздушната аура ставаше все по-силна и ярка, докато тя се приближаваше към осветеното вече източно крило на крепостта, наречено наскоро Храм на Светлината.

Архитектурата зле подхождаше на величието, намекнато в новото име, тъй като повечето стаи бяха тесни, с ниски тавани и подовите плочи бяха набраздени и ожулени от невнимателно местене на тежки мебели. Централната Зала на Светлината, сега приютила едноименния трон, се намираше на наземния етаж на кулата. Етажите над нея бяха премахнати, за да може златистата светлина да се издига към небето: сияеше така, че таванът вече беше невидим — все едно сякаш новородено слънце властваше във висините на кулата.

Всичко това изобщо не впечатляваше Инфайен, и това бе в пълно съгласие с жизнения й опит. Тя разбираше бедността на въображението си и липсата на удивление, което я придружаваше, но не смяташе нито едното, нито другото за колосален недостатък. На мястото на такива съмнителни стойности тя залагаше на непоклатимата способност да бъде строга и тази черта я правеше най-уважавания и вдъхващ най-много страх капитан в легиона на Урусандер. Тя знаеше това и не изпитваше гордост, нито чувството, че е постигнала нещо. Беше в края на краищата наследство от кръвната линия на Менанд, последната останка от героична фамилия, чийто престиж бе разбиван, опетняван и най-сетне дискредитиран — всичко това не заради някакъв недостатък на родствениците й, настоящи или предишни. По-скоро командирските качества, които бе наследила, непрекъснато бяха тласкали предците й към предната линия на всяка битка, към всяка гибелна крайност, към всеки отчаян и самотен последен отпор. Неумолимите правила на похабяването бяха свършили останалото. Името Менанд вече беше синоним на провал.

Инфайен имаше незаконна дъщеря, Менандори, осиновена в друга фамилия, в някаква жалка подигравка на традицията за размяна на заложници между знатните фамилии, но това бе договаряне, което не носеше никаква печалба — просто служеше на елементарната нужда нещастното дете да е далече от очите на Инфайен, което на свой ред прогонваше нежеланата дъщеря и от мислите й.

Въображение трябваше, за да се мисли за бъдещето на една рожба, и с него — за всички предчувствия и възможности, разкривани чрез това дете. В редките моменти, в които се замисляше над въпроса, Инфайен виждаше Менандори като нищо повече от дефектен заместител на самата нея, от деня, в който тя паднеше в собствената си битка, собствения си самотен последен отпор. Като такъв заместител незаконната дъщеря бележеше естествена стъпка в неизбежното пропадане на фамилната й родословна линия.

Нова кръв нямаше никакъв шанс пред съдбата на дома Менанд. Неизбежността, в крайна сметка, беше безкръвна, колкото й кръв да беше проляла или щеше да пролее в бъдещето. Фамилиите рядко пропадаха изведнъж. По-обичайно, знаеше тя, беше бавното грохване на поколение след поколение, като тинята на затлачено езеро, което пресъхва и пресъхва през лятото.

В такива затруднения въображението беше безполезно и тя се виждаше като добре пригодена за своя смаляващ се свят. Бе оставила на другите, с техните дръзки амбиции и непохватна алчност, да оберат плодовете на славата от тази гражданска война. Самата тя очакваше да умре в победата. Жизнената й кръв, бавно изцеждаща се, щеше да напълни купа, за да бъде поднесена на дъщеря й, и от този съсирен провал Менандори беше добре дошла да отпие, както майка й бе направила преди нея.

„Добре дошла в семейството“ — щеше да каже вкусът.

Щом се представи, не й се наложи да чака дълго, преди Върховната жрица да я приеме.

Залата на Светлината бе достатъчно светла, за да я заслепи за подробностите, освен самата Синтара, която стоеше в центъра и я чакаше. Това бе напълно достатъчно. Инфайен нямаше никакъв интерес към декора на тази нова вяра.

— Хун Раал е изчукал един лагерен огън — заяви тя.

Съвършените вежди на Синтара се повдигнаха.

Инфайен обясни монотонно какво са видели войниците.

 

 

Измяната не беше нещо, за което Шаренас Анкаду бе мислила, когато очертаваше курса на живота си. Може би понякога самата тя се бе оказвала нейна жертва. Но кръвта по ръцете й бе неочаквана, а праведната кауза, тласкаща тези, които я преследваха, разяждаше решимостта й. В списъка от причини да направи това, което бе направила, имаше петно на егоизъм. Възмущение и обида, всичко това беше много добре, достатъчно, за да оправдае сурови думи или, в по-голяма крайност, плесница. Скромни отговори, иначе казано, за да уравновесят личните везни на мига. „Но меч през врата, на кръчмарска маса, с търкалящата се глава, подскачаща по оплисканото с ейл дърво… кога всъщност развих този навик да губя самообладание?“

Вата Урусандер беше човек с притъпени нужди. Беше се заситила с безсилието му и беше слязла в Нерет Сор, а след това в лагера на Легиона, закипяла от гняв. Всяко лице срещу нея сякаш се беше преобразило, всеки детайл — наново роден в пронизващия й фокус. „Тези са враговете на мира. Лицето на Серап. Лицата на Естала и нейния съпруг. На Халид Бахан, Тейт Лорат, Инфайен. Хун Раал.

Някои от тях сега са застинали, вече мъртви. Замръзнали в миговете си на виновност. Другите… носят живите маски на ярост и копнеят за моята смърт.

Ако измяната има познат образ в това, той е моят.“

Снежинки се сипеха като пепел. Небето горе бе ярко, но безцветно, бяло като пластовете сняг, вече вкопчен в голите клони и застлал гората. Дарът на зимата беше безмълвие, приглушаване на живота в някаква сънливост. Заслепяващият шок на кръвта тук беше неуместен. Обезпокоена от усещането за греховност, ако не и оскверняване, Шаренас се наведе и прокара меча си по вълнената туниката на войника, за да почисти кръвта от едната страна. Обърна оръжието и повтори движението, а след това, с последен съжалителен поглед към бледото безжизнено лице на мъжа, който я бе проследил — снежинките все още се топяха, щом кацнеха на челото и страните му, и потичаха като плитки сълзи по зяпналите му безжизнени очи, — се изправи и прибра меча в ножницата.

Пламъци бяха погълнали гората и бяха оставили овъглени петна и почернели просеки. Вонята правеше студения въздух лютив. Все пак беше намерила дири: следи от сърни, драскотини от нокти на дебнещи хищници, а тук-там, вече чезнещи под новия сняг, следите на малки птици и щъкащи мишки.

Беше изоставила конете, като им махна седлата, такъмите и юздечките — знаеше, че животните ще си намерят обиталище, след като нуждите от храна и подслон надвият въодушевлението, съпътстващо внезапната им свобода. Присъщо беше за питомните животни да желаят близостта на господарите си, или така поне беше вярвала винаги. Поколение след поколение зависимост можеше да превърне тази близост в необходимост.

„А така би могло да е и за нас, тайстите. Твърде много самота преживях напоследък. И все пак, когато се озовах сред своите, какво направих? Колко често сме принудени да унищожим онова, от което се нуждаем, притегляни към нещастието както река намира морето?“

Обезсърчена от мислите си, навлезе по-надълбоко в леса. Беше минала през изгорени биваци, вървяла беше между кости, с останали все още жили по тях. Намерила беше, под тънко опърпано одеяло, телцето на осиротяло дете.

Гневът е могъщо чувство, но колко често се дави в безпомощност и всичкото му млатене и вършеене не трупа нищо! Все пак Шаренас откри, че може да се подхранва с него, когато неизбежността наложи необходимото насилие. Тези качества обаче оставаха кухи, окажеше ли се, че просто се бори за оцеляване.

„Кагамандра, къде си? Защо копнея да усетя ръцете ти около мен, корави като огънати клони, със загуба, изписана във всяка твоя ласка? Сякаш не ми предлагаш нищо повече от прегръдката на зимата, докато моят сезон се валя в нерешителност. Въпреки това жадувам за теб.

Знам, че не мога да те имам. Няма смисъл да си въобразявам невъзможни неща. Твоят път е ясен и ти държиш на своята чест. Само от това сме разделени. Длъжна съм, и завинаги ще остана чужда на твоята съдба, и ти можеш само да отвърнеш на моята подобаващо.“

Звуците се разнасяха надалече в тази гора. Не беше сама, а виковете в далечината бяха груби, настойчиви и преднамерени. Сега щяха да я подкарат, да я подгонят към някое избрано от тях място, където съдбата й щеше да попадне в ръцете им, в обсега на оръжията им. Вече й бяха отрязали изхода на юг. Засега обаче преследвачите й бяха само съгледвачи и предимството си оставаше на нейна страна. Твърде малко бяха на брой и кордонът, който искаха да й наложат, можеше да се пробие, особено зад нея, обратно към откритите земи на изток.

Но съгледвачите бяха само предните елементи. Половин рота редовни войници на легиона като нищо можеше да е пратена вече от Нерет Сор, под командването на някой лейтенант, ако не и капитан. Съгледвачите трябваше само да я принуждават да продължава да се движи. Редовните идваха, за да я убият. Нямаше да намери спасение на изток.

„Кагамандра, виж какво направих. Виж докъде ме докара то. Започнах личната си война срещу легиона на Урусандер. Ще намеря ли съюзници сред враговете му? Не мога да кажа? Защо ще приемат изменница, убийца в лагера си? Колко крехко е това знаме на праведна отплата и смея ли да го вдигна, за да защитя каквото направих?“

Вървеше на запад, като се придържаше към дирите на сърните и се молеше снегът да се усили. Но небето дремеше застинало и снежинките се сипеха като пръснати нехайно останки от сънища. „Знам. Мръщиш се на това споменаване за гняв — знаеш достатъчно, за да не му се довериш, в себе си, в другите. Укор ли е това в очите ти? Зарежи тази жажда да съдиш. Когато си женен, ще ти стои зле, ще предизвика подобаващия отговор.

Ще те държа тук, за компания. Само мълчи. Това е сезонът, който най-добре понасяш, Кагамандра.“

Слухът й улови пращене на клони напред и вдясно. Тя извади меча си, присви се и продължи напред, мокасините й почти не издаваха звук по загладената от снега пътека.

Жената бе потърсила скривалище, може би с намерението да я нападне в засада, но заплетеният дрян, под който бе пропълзяла, беше повече мъртъв, отколкото жив, отчасти заради пожара от предния сезон. Клонките, които трябваше да се огънат, се скършиха. Въпреки това, ако Шаренас се беше оказала сравнително по-близо и разчетът на времето беше друг, като нищо можеше да попадне в капана.

Вместо това тя подходи към присвитата съгледвачка отстрани, колкото можеше по-тихо, но една стъпка все пак я издаде. Жената се обърна, но Шаренас вече връхлиташе напред и заби меча си през плетеницата от клони и вейки.

Жената изскимтя и се дръпна, за да избегне удара. Но клоните зад нея задържаха движението й, огънаха се и отново я изхвърлиха напред, и върхът на меча я прониза в гърдите.

Острието се хлъзна през вълна, кожена ризница и кожа, но отскочи от гръдната кост. Ударът бе достатъчно силен, за да събори жената, и тя се замята безпомощно в храста, докато падаше.

Шаренас настъпи, посече бедрото й и преряза плътта до кокала. Плисна кръв и съгледвачката изпищя.

„Сега вече ще ме обкръжат не на шега.“ Шаренас посече отново. Този удар прекъсна главна артерия в десния крак на жената, вряза се дълбоко и едва не го откъсна, въпреки че бедрената кост издържа. Мечът се заклещи в нея и Шаренас го изтръгна с усилие. Взря се в уплашените, стъписани очи на младата жена, тръсна кръвта от меча и отстъпи отново в гората.

„Трябваше да я убия… но смъртта й е сигурна, твърде много и твърде бърза е загубата на кръв. Все пак може да й остане сила да насочи приятелите си след мен.

О, Шаренас, мисли! Дирите ти вече са съвсем ясни!“

Зад нея виковете се сляха, гората се разбуди от разногласни звуци и Шаренас отново побягна, изгубила самообладание. Ругаеше мястото, където се бе озовала. „Поддавам се на ума на престъпника, препъвам се от една грешка в друга и глупостите се трупат. Това наследство на глупака вече е мое.“

 

 

— Нищо не бива да поставя под съмнение блясъка на вярата — каза Синтара на учения, който седеше на писалището. — Баща Светлина само показва достойнството си с неохотата, която проявява. Той говори само за своите войници, своите следовници, и нищо не мисли за себе си. Това е подобаващото поведение и за бог, и за крал.

Ръката на Сагандер, стиснала перото, все още не беше помръднала над листа. Очите му сълзяха обилно в тази свръхестествена светлина и той често посягаше, сякаш за да намести или разтрие крака, който го нямаше. Понякога тя чуваше думите, скрити зад мърморенето му, докато говореше на демоните на болката и умоляваше да сложат край на мъчението му. Понякога вярваше, че отправя молитви към тези демони. Ползата от него, помисли си, докато го гледаше от стола си на подиума, като нищо можеше да се е изчерпала.

— Объркват ли те указанията ми?

Сагандер се намръщи.

— Тя се подигра със същото това нещо, което ти сега искаш да направя. Това е недостатъкът сред народа ни, срещу който съм се борил през повечето си живот. Низшите не трябва да се издигат над възможностите им. — Изгледа я сърдито. — Редовите войници на Урусандер. Дори офицерите. Всички те се стремят да преобърнат законния ред…

Самодоволна усмивка се появи на устните й.

— Грешната страна избра, историко. Издадеш ли такива мисли неразумно, главата ти ще се изтъркаля.

— Драконъс е врагът, Върховна жрице.

— Повтаряш ми го непрекъснато. Но той ще е сам, когато приключим. Няма да има Консорт в двора на Баща Светлина и Майка Тъма.

— Все още не схващаш опасността, която представлява той, Върховна жрице. Съдбата ми е да не се вслушват в думите ми. Той пътува до земите на азатанаите. Той говори с Господаря на омразата. В общение е с неведоми сили. Прецени даровете му към Майка Тъма! Откъде дойдоха такива неща? Скиптър, който властва над мрака. Само една фигура, изрязана с магия на един под… която отваря портал към отвъдно селение!

— Спри да викаш, старче. Не съм сляпа за заплахата, която представлява лорд Драконъс. Да, има загадка около него. Вярвам, че той наистина се е договарял с азатанаите и засега нищо не знае за цената на сделката. Но помисли за тъй наречената Т’рис и дара, който тя на свой ред ми даде. Без нея нямаше да има Светлина.

— Значи — промърмори Сагандер, — азатанаите просто играят с двете страни, търсят раздор. Търсят рухването на Куралд Галайн.

— Толкова по-зле, че не можа да придружиш Драконъс на запад — отсече Синтара.

— Той не искаше свидетел на делата си там. Всички действаха срещу мен. С цялата си невинност паднах в капана им.

Синтара се намръщи озадачено.

— Мислех, че падане от кон е счупило крака ти.

— Да — изсъска той. — Счупен крак. Какво от това? Откога такива дребни наранявания изискват отрязването на крайник? Но бях в безсъзнание. Не можах сам да преценя нараняването. Лишен бях от правото да избера лечението си. Те се… възползваха.

— Не са ли ти останали думи за книгата?

Той захвърли перото.

— Не сега, Върховна жрице. Болката отново се усили. Трябва да потърся лекарствата си.

„Лекарствата ти, да. Еликсирите ти за забравяне. По този начин се обричаш във вярност към своите богове на болката. Коленичиш пред тях. Предлагаш пиянска усмивка на мудното им отстъпление. Като над олтар мокриш гърлото си с възлияния и поболяваш храма на своята плът.“

— Разбира се. Хайде, върви, схоларю. Отдъхни си.

— Ренар трябва да бъде премахната — каза Сагандер и се пресегна за патериците си. — Твърде близо стои до Баща Светлина. Отровни думи шепне.

— Може би си прав. Ще помисля по въпроса.

Загледа се след схоларя, докато той изкуцука от залата. Мислите й за Ренар бързо се разсеяха, след като умът й се насочи към лорд Урусандер. „В сърцето си е един прост войник. Знае добре уловката на благородната си титла, детинската претенция за едно измислено наследство. В това поне Сагандер е прав. Низшите страдат от несъвършенството на нечистата си кръв и това ясно го виждаме в Урусандер.

Все пак трябва да го направя Баща Светлина.

Дългът, Урусандер. Дори волът познава изискването на дълга.

Имаше нещо тук, прочее, което всъщност приповтаряше твърденията на Сагандер. Когато човек разсъдеше над понятието за дълг, не можеше да се отрече, че силата на тази добродетел гасне, колкото по-нависоко се изкачва човек през класите. И все пак не говореха ли тъкмо знатните най-често за дълг, когато настояваха простолюдието да служи, по ферми и във войнишките редици? В градежа на каменни пътища и вдигането на имения и крепости? Дълг, заявяваха те, в името на владението.

Но узурпаторите не идват от простолюдието. Не, те са съперниците, стоящи твърде близо до трона. Те са заклетите съюзници, съветниците, командирите.

Мисли над това, Синтара. Как ще стъпваш по тази тясна пътека? Колкото повече се приближаваме до тронната зала на Цитаделата, толкова по-голям е рискът от измяна.

Урусандер, трябва да научиш отново значението на дълга. В името на мира, помни низшия си произход и бъди сигурен, че ще притъпявам ласкателствата, които ще се стремят да разпалят огньовете на личната амбиция, на неестественото превъзнасяне.

Трябва да преосмисля разговора си с Емрал Ланеар. Нека аспектите ни постигнат подходящ баланс, да накарат кралицата да смекчава краля и кралят да смекчава кралицата. Да накарат бога и богинята да си обменят преданост и след време да започнат да се нуждаят от слабостта на другия. Защото започнат ли да си подхранват взаимно силите, и двете вери ще бъдат изгубени, а Куралд Галайн — с тях.

Емрал. Трябва да действаме в съгласие. Майка Тъма беше тайст някога, смъртна жена, вдовица. Урусандер беше командир в легион. Това са техните неблагородни потекла. На теб и мен се пада, Ланеар, да вложим и в двамата подобаващо смирение.

И да наблюдаваме, с множество шпиони и убийци, онези, които ще се струпат твърде близо до единия и другия.

Може би Майка Тъма е права в подклаждането на отчужденост. Никой да не пристъпва твърде близо. С отдалечеността на позицията им можем да гарантираме тяхната святост. Това ще трябва да бъде отиграно съвършено. Ще бъдем като сестри, ти и аз, Ланеар.

И все пак Сагандер каза истината. Драконъс стои твърде близо до Майка Тъма. Знае твърде много от тайните й. Няма да е достатъчно да го прогоним. Един нож в гърба или отрова в чашата, или, с повече късмет, жалък край в калта на някое бойно поле.

Ние, Върховните жрици, ние ще стоим между нашите владетели и всички други. Ние трябва да сме високият подиум, пазителите на портала и булото, през което всяка дума ще преминава отдолу нагоре и от горе надолу.“

Сила блесна в ума на Синтара — жрица влезе в залата.

— Анале.

— Да, Върховна жрице — каза младата жена, беше навела глава.

— Донеси ми писмото, пратено от Емрал Ланеар. И после повикай вестоносец. Трябва да напиша на сестра ми. Бързо!

Анале се поклони и изхвърча от стаята.

Синтара почука с пръсти по облегалката на креслото и въздъхна. Трябваше да съчини нова версия на пратеното й от Ланеар послание. Емрал беше твърде пряма в стила си, твърде откровена за нужните манипулации, дори когато мирът бе крайната цел. Някои подробности като нищо можеха да обидят Урусандер. Не, щеше да приложи каквито редакторски дарби имаше.

„Прости ми, Урусандер. Посланието беше в храмова бързописна форма, налагаше се транскрипция. Уверявам те за нейната точност, тъй като лично аз направих превода. Ще забележиш храмовия печат на документа, означаващ официалното му признаване.“

В един неприятен, тъмен в ума й проблясък видя Ренар, седнала в онзи неин пъклен стол и насмешката, ясно изписана на лицето й. „Винаги е грешка да поощриш курва да се издигне на нова позиция. Хората улягат на нивото, което ги задоволява, и живеят по естествени закони, както казва Сагандер, закони, които диктуват границите на възможностите им.

И да, тъкмо тази гъвкавост, така желана от Хун Раал и неговите простосмъртни, наистина представлява заплаха. Рискуваме да доведем анархията на незаслужаващите, които трябва да остават вечно недоволни с издигането си, знаейки много добре как то прикрива оскъдността на талант и способност — лъжите зад всяка тяхна претенция за ценност.

Виждам кървави дни занапред.

Емрал Ланеар, трябва да направим убийци от най-добрите ни жрици. Нека страстта бъде примамката, с меки възглавници, които да заглушат вика.“

Денят обещаваше да е дълъг.

 

 

Както се полагаше за новото му положение, Сагандер вече разполагаше с талига и паж, който да се разправя с мулето, което правеше пътуването до лагера отвъд Нерет Сор далеч не толкова мъчително. С притъпени от горчивите масла от д’баянг болежки, сега Сагандер се полюшваше в подплатената седалка, която си бе нагласил в талигата, изпънал единствения си крак като призрака на другия, и гледаше черния път, лъкатушещ зад него.

Горе на хълма крепостта изглеждаше странно неуравновесена, след като източното й крило блестеше ослепително ярко, сякаш слънцето бе проляло драгоценна сълза и тя все още гореше над камъните. Чистотата на тази светлина щипеше очите му, зачервени и отслабнали. Това изглеждаше нечестно. Погледна ръцете си, видя алабастровото им съвършенство, доколкото човек можеше да нарече такива изкривени, сбръчкани издатъци съвършени. А щом смъкнеше всичките си дрехи, бледият цвят на благословията на Светлината властваше над цялото му тяло.

„Освен крака, който никой друг не вижда, разбира се. Той, приятели, си остава черен като оникс. И така ще бъде, до деня, в който моята мъст не бъде удовлетворена. Драконъс, крий незаконния си син — един ден той ще се върне и аз ще го чакам. Колкото до теб, е, държа на клетвата си. Ще стоя над твоя труп.“

Камшикът на момчето изплющя по задника на мулето и стресна Сагандер.

„Това щеше да ми послужи по-добре от собствената ми ръка в деня, в който наказах Аратан за непочитанието му. Ужилване по бузата, един червен оток, който да му напомня, може би дори белег. Драконъс нямаше да ме укори за това. Един наставник трябва да налага дисциплина. Според закона, ако ръката ми не го е докоснала… но не, той е копеле, чийто собствен баща го отхвърли! Никакво гледане в очите между тях двамата! Бях в правото си!“

В ума му имаше един съд, с балкони, претъпкани с учени — съперници, врагове, подлеци — и съдии, наредени зад дълга скамейка. А в кръг, извън всички тях, виждаше тълпа хора, струпани рамо до рамо, лица, които познаваше добре. Много от тях бяха от детството му, събиране на мъчители и побойници, и приятели, които бяха предали доверието му. Виждаше киселите лица на жестоки наставници, все още стискащи пръчките си. Пред тази изпълнена с омраза презрителна тълпа Сагандер стоеше на платформата на говорителя и в царството на въображението си говореше с изумително красноречие, с естествената дарба на оратор. Редеше защитната си реч за действията си, трупаше проклетите подробности от насилието, което го бе сполетяло тогава.

А когато се доближи до последната си фраза, видя как лицата на множеството, във всички посоки, са се преобразили от думите му: всички се бяха засрамили от предишните си престъпления, от жестоките си пренебрежения, от безкрайния низ от рани, за всяка от които бяха придонесли. Видя и как суровият поглед на съдиите бавно, неумолимо се измести към Драконъс и Аратан, които седяха в килията на обвинените.

Осъждането им щеше да е сладко, но още по-сладки щяха да са думите на възхита на съдиите:

— Ще бъдете въздигнат, велики схоларю, до най-високия пост в Куралд Галайн. На подиум със стъпка по-висок от двата близначни трона, там, за да предлагате своите благословени, гениални прозрения — да давате, накратко казано, подходящо напътствие на нашите бог и богиня…

Съдът никога не излизаше от ума му и така отекваше вечно с безстрастната гениалност на Сагандер. Невинност можеше да бъде спечелена от истината, компенсация да бъде изтръгната от същата неумолима сила. Справедливост можеше да бъде изваяна от съвършенството на думи, изречения, мисли, придобили плът. В такъв свят тежко и горко на побойници, предатели и мъчители.

В онзи съд, на онази платформа, Сагандер стоеше на два здрави крака. Имаше нова магия във владението все пак, нали? Кой можеше да каже какво е възможно?

Заобиколиха Нерет Сор по високия път, а след това талигата затрополи и задруса надолу към лагера на Легиона; младият паж се напрегна, щом пътят стана по-неравен — замръзнали коловози и хлъзгави камъни. След малко спряха пред палатката на схоларя.

Макар да имаше стая горе в цитаделата, Сагандер поддържаше това много по-скромно обиталище не от някаква любов към войнишкия живот или войнишката храна, а поради компанията, на която се радваше вътре. Отблъсна ръцете на момчето, протегнати за помощ, опря патериците си на земята и се смъкна от ръба на талигата.

— Ела призори.

— Да, сър.

— Но първо вдигни платнището на палатката.

— Да, сър.

Сагандер се пъхна вътре и го лъхна горещината от мангала, който бе наредил да се поддържа непрекъснато. Една от провалилите се послушници — седеше до него — вдигна очи сепнато.

— Само това ли правиш? — попита сърдито той. — Зяпаш въглените, докато догорят? Нямаш ли дрехи да кърпиш, плетива да плетеш? А превръзки? Винаги има нужда да се тъкат превръзки в една армия, нали? Не стой без работа, дете, че да не изгние умът ти повече, отколкото вече е изгнил. Хайде, върви си. И не забравяй да закачиш лампата на пилона на входа. Да, точно така, хайде сега да те няма.

Щом тя излезе, той изкуцука до резбования стол, който бе наредил да донесат от цитаделата, настани се в него и изпружи крака, който никой друг не можеше да види. Погледна го намръщено, присвил очи в абаносовия цвят. Този крак беше на по-млад мъж, мускулест, пълен със сила и живот. Само рядко, след като погълнеше твърде много д’баянг, костта се чупеше, един откършен край се показваше през плътта и тогава кракът се кривеше и свиваше до големината на другия, преди черният цвят да прелее в зелено и вонята на гангрена да се вдигне от крайника като дим.

Понякога, потънал в дълбок сън, виждаше отрязания си крак лежащ върху окървавена трева. Виждаше го изтикан от ботуш в някоя клозетна яма. Виждаше го омърсен.

„Ще отвърна подобаващо, в това се заклевам, над труповете ви. Над лицата ви ще отвърна подобаващо. Никой акт не е последен. Друг чака неизбежно.“ Изричаше наум това обещание към всяко лице в тълпата. Бяха думи, казани настрана, твърде смътни, за да ги чуят съдиите, но лицето на всеки враг, който чуеше обещанието му, ах, как пребледняваше! Как потръпваха устните!

„Е, кой от вас ще е първият, който ще моли за милост?“

След малко платнището на входа прошумоля и влезе Шелтата Лор.

Сагандер се усмихна.

— А, видяла си фенера. Чудесно, детето ми.

— Пак ли ви боли, учителю?

Понякога в тона й имаше нещо, което напомняше на Сагандер за Аратан. Намек за… не, не можеше да го определи точно. Никаква дързост не можеше да види в очите й, само почит и уважение. И такава жажда да служи! Никаква разумна причина за съмнения нямаше, и все пак…

— Да, боли ме. Но ако болката трябва да е отговорът за добрите ми дела, ами, кой е казал, че светът е честен?

Тя влезе по-навътре в палатката и Сагандер отново се възхити на естественото изящество, присъщо на младите.

— Но нещата ще се изправят, учителю, и то скоро. И може би сред новите практикуващи Денъл ще намерите неочаквано изцеление.

Той я изгледа мълчаливо, докато тя се настаняваше на възглавничките до леглото му, а после каза:

— Междувременно, скъпа ми невинност, имам нужда от теб.

Усмивката й изглеждаше съвсем искрена, но нещо в нея… в очите, вероятно, които сякаш леко светнаха, все едно повърхността им бавно се стапяше в топлината — обезпокои Сагандер. „Твърде много прилича на Аратан това дете. Но за разлика от провалите ми с онова копеле, ще направя това същество чисто отново. Въпреки всички насилия, които му е причинила майка му, трябва да постигна изцелението й, и ще го постигна.“

— Можеш ли да го усетиш, дете? Този мой призрак?

— Мога — отвърна тя. — Винаги. И все още се чудя, учителю…

Той кривна глава.

— За какво се чудиш, възлюблена?

— Защо кожата му остава толкова черна?

Сагандер задържа усмивката си, но с усилие. Едно беше да угоди на своенравното й въображение, да изтръгне от нея тези странни, но безнадеждни усилия да облекчи невидимата му болка, но това! „Това е магията в действие. Тя кипи през всички нас, дъх на напаст с неестествена сила.“

— Учителю? Нещо не е наред ли? Хайде, легнете и привлечете отново ласката ми. Призрачният ви крайник все още я желае, нали?

„Но аз не усещам нищо. Беше игра. Привлякох те до себе си, на ръка разстояние. И можех да докосна онова, което не смеех да пожелая. Беше достатъчно, малката ми потребност, и всяка нощ, когато прекарваше тук, с мен, е поредната нощ далече от твоята курва майка, от безкрайните й отмъщения над собствената й дъщеря. Нищо жестоко няма в тази сделка… но сега…“

— Трудно е тази нощ — каза той с отпаднал глас, който прозвуча жалко дори за собствените му уши. — Призракът е безчувствен за всичко освен за болката си.

— Ще видим — каза Шелтата.

След малко Сагандер смъкна единствения си крак и с помощта на едната патерица се изправи. Изкуцука двете стъпки до нара си, изви се и се смъкна на платнището.

— Е, добре — изпъшка той. — Ето ме…

Платнището на входа се дръпна рязко и облечена в броня фигура влезе и изсумтя отвратено.

Инфайен Менанд. Тежка и отпусната, докато Шелтата бе гъвкава и сладка; груба и студена, докато дъщерята на Тейт беше мила и топла.

Сагандер се намръщи.

— Какво правиш тук непоканена? Остави ни, капитане, освен ако Тейт вече не притежава и теб…

— Тейт не притежава и себе си — каза Инфайен и строгите й очи се впиха в Шелтата Лор, която отвърна на погледа й със сдържано изражение, присъщо на много по-възрастна жена. — Идвам по заповед на Смъртен меч Хун Раал. Детето Шелтата Лор ще бъде заведено в цитаделата. Грижата за нея вече е отговорност на Храма на Светлината. Вдигай се от тези възглавници, дете.

— Аз съм учителят й…

— Знам — прекъсна го Инфайен. — Ако храмът сметне уроците ти за подходящи, те ще ги поемат отсега нататък. Разбира се — добави тя и най-сетне погледът й се спря на Сагандер, — напълно е възможно да си намериш роля в това, но ще преподаваш уроците си в храма, а не тук, в палатката си.

Сагандер помисли и кимна.

— Да, разбира се. Всъщност мисля, че одобрявам.

— Е, това облекчава всички ни. Ставай, Шелтата.

Сагандер отпусна ръка върху рамото на момичето и каза:

— Върви. Наистина така е най-добре.

Шелтата Лор стана. Инфайен й махна с ръка и тя излезе от палатката. Инфайен тръгна след нея, но на входа на палатката спря и погледна Сагандер през рамо.

— Възможно е да не си сред онези, които са я ощетили. Не видях достатъчно, за да реша кое как е. Но все пак ще настоявам да се сложи край на заниманията ти с това момиче насаме.

— Съмняваш се в честта ми?

— Колко често го заявяват тези, които нямат чест!

— Каза жената, която изби деца в гората!

Тя помълча дълго, впила очи в него, и за миг Сагандер повярва, че вижда онова, което би трябвало да са видели онези деца и възрастни, докато мечът е замахвал, за да вземе живота им. Изведнъж се смрази от страх.

— В името на дълга — каза Инфайен — човек понякога трябва да изостави честта. Не беше ли по-рано наставник на едно незаконно пале?

— Заради който дълг честта ми беше опетнена — отвърна Сагандер разтреперано. Поклати глава. — Никога не съм злоупотребил с доверието й, капитане. Попитай я. Стремях се да я спася от майка й.

— Щеше да се провалиш.

— Може би.

— Дори и храмът ще се провали — каза Инфайен.

— Значи смяташ това за безсмислено?

— Не пара̀та в ръката прави курвата, учителю. Превръщането на тялото в стока прави една жена курва. Недостатъкът е в духа. Шелтата и майка й са същите в това отношение, не по-различни от Ренар. Щом вярваш, че спасението е възможно, защо веднага след това говориш против издигането на нас, войниците?

— С аргумента си, капитане, се противопоставяш на желанието на Хун Раал и всъщност на самия Урусандер. — Сагандер се наведе напред. — Разумно ли е това признание?

— В името на дълга понякога човек трябва да изостави честта — повтори Инфайен.

Миг след това излезе и платнището бавно се смъкна. Повечето топлина от мангала си беше отишла и Сагандер потрепери и се пресегна за кожените завивки. Отпусна се на леглото. Призракът простена от болка. Тези войници, започваше да разбира той, не бяха всички еднакви. Униформите им заблуждаваха с илюзията за еднаквост, но докато времето се проточваше — докато тази окаяна зима се задържаше, — слабостта, присъща на военната система, започваше да се показва.

„Сложи им меч в ръката, и те откриват острота в мненията си, а мненията им, колкото и глупави и невежи да са, израстват до амбиция, докато не се пролее кръв. Не може да има съгласие между безразсъдните и алчните. Измяната чака и всичко, което е спечелено, трябва след това да бъде посечено на късове, а появи ли се несправедливостта, избиването започва наново.

Създаването на една армия носи отрова. Аз съм на място, откъдето да наблюдавам това, и ще го направя център за тезата на последния ми велик труд. Позициите в обществото са естествени творения, управлявани от естествени закони. Тази гражданска война не е нищо повече от високомерие към боговете.

Само в храмовете ще намерим спасение. Синтара трябва да бъде принудена да разбере това. Балансът на верите, който тя прегръща, трябва да даде насока за баланса на класите в Куралд Галайн. Малцина да управляват, мнозина да следват.

Урусандер е безполезен. Но може би той ще е фигурант. Да, ние, които притежаваме нужната интелигентност и дарби, ние ще бъдем истинските управляващи на това кралство. Нека богът и богинята се реят в техните си лични светове. Стъпка надолу от подиума е мястото, където действа реалната власт, и точно там ще ме намерите.

Трябва да пиша на Райз Херат. Един сондаж за договаряне не би бил излишен. Той със сигурност разбира нуждата от съответните ни роли в това, което предстои. Но ще се обърна към него като към равен, да се уверя, че разбира новата ни връзка. Отдадени на мъдростта, ще се сговорим да спасим Куралд Галайн.

Край на войниците. Издигането на учените. Виждам предстоящо възраждане.“

Простата жена, която поддържаше мангала, се върна, с наведени очи, с две ведра суха тор в ръцете.

Той я загледа, когато клекна пред мангала и започна да го пълни с буците тор. Толкова скромно умение, да се поддържа такъв огън, изискваше съвсем малко сила, още по-малко дисциплина и само няколко искри ум. „Добре е, че има задача, която да й подхожда — помисли той. — Това е дар на цивилизацията. Намирането на задача, която да съответства на всеки гражданин на владението. Но да се изясни, че съществуват граници, за доброто на всички. И ако е необходимо — един железен юмрук, който да го докаже.

Знатните са прави. Домашни мечове, които да поддържат ред във владенията им. Градска полиция. Армия? Разоръжи я и сложи край на непокорното й гнездо, за да не роди раздор тази напаст.“

— Когато приключиш — изграчи Сагандер на слугинята, — ела при мен. Нощта е студена и имам нужда от топлината ти.

— Да, сър — отвърна жената и изтупа ръцете си.

Синтара беше щедра, а щедростта сред могъщите беше наистина добродетел.

 

 

— Иска да събере курвите в една стая — каза с усмивка Ренар — и да я нарече Храм на разврата, несъмнено.

Шелтата Лор стоеше пред нея, все още загърната в тежкото си наметало. Не изглеждаше нито объркана, нито смутена от новото уреждане на нещата.

— Е, значи Синтара те изпрати при мен?

Шелтата сви рамене и отвърна:

— Хун Раал го реши. Инфайен ме доведе. Синтара реши да посредничи, но накрая ме отхвърли от храма, като забеляза, че е злоупотребено с тялото ми и тъй нататък. — Замълча и се огледа. — Има ли отделна стая за мен? Нуждите ми са скромни. Предполагам, че дрехите и останалото ще ги пратят от лагера. Допускам, че храната тук е по-добра — да компенсира по-скучната компания.

Ренар се постара да не се усмихне.

— Първо, ще трябва да поозаптиш презрението си, Шелтата Лор. Ако искаш думите ти да режат, наостри лукавството си и най-вече бъди внимателна в избора на жертвата си. Мен не можеш да ме нараниш.

Шелтата смъкна наметалото си и го пусна да падне на пода.

— Войниците говореха за теб — каза. — Липсваш им, или по-скоро липсваше им. Самоубийството на войник в палатката ти донякъде е опетнило репутацията ти.

— Имам високи очаквания — отвърна Ренар, все още седнала и загледана в дъщерята на Тейт Лорат.

Шелтата повдигна вежди, а след това се засмя.

— Това… знам какво е това.

— Нима?

— Да. Това е атака срещу майка ми. Казват ми, че е за мое добро, но всъщност изобщо не го разбират. Когато тя осъзнае, че вече не може да ме насилва, ще намери утеха в отсъствието ми. Виждаш ли, аз съм по-добра в тези неща от нея.

— В кои неща?

— Научих чувствените изкуства от малка. Не се похабявам с пиене и пушек. Младостта ми беше нейният враг й тя го знаеше добре. Превърна собствените си навици в инструмент за насилие и след като ми ги даде, искаше да види как те ще ме съсипят.

— Схватлива си. Смяташ ли го за мъдрост? Не е.

Шелтата Лор се усмихна, вдигна ръце и от тях изведнъж изригна бял огън.

— Пламъкът пречиства, както трябва. Плътта ми не познава поквара. Навиците ми не нанасят петна. Е, не за дълго, поне.

— Умно — каза Ренар. — Значи сега си отделена от майка си. Кажи ми друго — какво търсиш за себе си?

Шелтата смъкна ръцете си и огньовете се смалиха и угаснаха. Тя пак огледа стаята.

— Нищо.

— Нищо?

— Обкръжена съм от амбиция. Това прави всяко лице грозно за гледане.

— Аха. А моето лице?

Шелтата я погледна и се намръщи.

— Не, ти си оставаш достатъчно хубава.

— И това е нещо за възхищение, или дори заслужаващо да се домогваш към него? Трябва ли да те науча на изкуството на собствената ми неуязвимост? Виждаш ли, не ми трябва да прочиствам нищо от мен.

— Огньовете бездруго едва ли биха те намерили.

— Съгласна съм. Точно затова избирам по-прости средства, които биха могли да ти послужат, ако магията един ден се провали.

— Да се провали? Защо трябва да се проваля?

— Всичко идва с цена — каза Ренар. — Един дълг вече е започнал, макар и все още да не знаеш за него, нито усещаш бремето му върху себе си. Бъди сигурна, той съществува.

— Откъде знаеш?

— Виждаш грозотата в лицата на амбициозните. Това е техният дълг, изписан съвсем ясно за очите ти. Когато те гледам, тук, сега, аз също виждам какво иска от теб магията.

Шелтата кривна глава.

— Е, какво? Какво виждаш?

— Пустошта в очите ти.

Шелтата примигна и извърна очи. След малко попита:

— Е, и коя стая ще е моята?

— Каниш ли ме да ти бъда учителка?

— Наричаш ли се мъдра?

— Не. Просто съм по-опитна.

Шелтата въздъхна.

— Имах си вече учител. Докосваше ме за удоволствие… о, нищо тъпо или нахално. Тъкмо обратното всъщност. Ръка на моята, за кратко. Отъркване на рамо или потупване по коляното ми. Беше очарователно в патоса си, честно казано. Той също искаше да ме отвлече от майка ми и нейните навици. Но уроците му не струваха нищо. Защо твоите трябва да са по-добри?

— На какво се опитваше да те научи?

— Нямам представа. Може би той самият все още го търсеше. О, и ме караше да разтривам крака, който е загубил. Призрака, така го нарича. Но аз можех да го видя съвсем ясно. Остатъчна енергия — това най-добре би описало излъчването. Тялото се вижда като цяло, все едно каква е реалността на състоянието му. Любопитно, нали?

— Виждаш ли тази енергия и на здрави крайници и тела, Шелтата?

— Да. Показва се силно при някои, слабо при други. Идва в много оттенъци. Твоята, в този момент, е цветът на ясно небе, към зазоряване. Синьо, но сива плоча под него. Разсъмване, или на ръба на свечеряване. Това ми казва, Ренар, че криеш тайна.

— Значи можем да направим това твоя учебен предмет, за начало — каза Ренар.

— Как така, след като не показваш такъв талант?

— Остави самата магия. Забавлявай се с проучванията си в това. По-скоро, работи с мен по правилното разчитане на тези излъчвания. Хайде да открием какво можеш да доловиш от тези, които срещаш или можеш да видиш.

— Върховна жрица Синтара е непроницаема за способностите ми.

— Не съм изненадана. А Инфайен?

— Тя може да убива без чувство. Но тази изтръпналост я прави глупава и нечувствителна. Не може да схване лукавството и затова се страхува от него. Когато усети близостта му, енергията й помръква от подозрителност, омраза и желание да унищожи всичко, което не може да разбере.

Ренар изсумтя и стана.

— Добре. Полезно. Стига никой друг да не знае за скритите ти дарби.

— Никой освен теб.

— Тогава защо се разкриваш пред мен? Ние почти не се познаваме.

— Твоята енергия не се промени в присъствието ми — отвърна Шелтата. — Това означава, че не искаш нищо от мен, не искаш да ми навредиш. Ти просто си любопитна. И — добави тя — моята магия не промени нищо в теб. Никакъв страх, учудване или завист. Тайната, която таиш, Ренар, няма нищо общо с мен, но е най-силното нещо, което съм виждала.

— Хайде, ела да ти покажа стаята ти.

Шелтата кимна и я последва.

„Най-силното нещо, което съм виждала. Под него — цветът на сива плоча.“

Върховната жрица твърде прибързано беше пренебрегнала това момиче, и това беше късмет, ако питаха Ренар. „Тайните са това, което са. Страхът ли кара човек да ги таи? Не винаги. Не, за мен няма никакъв страх. За мен има само търпение.

Небето привечер. Чака да дойде нощта.“