Дворцовият поет на Карканас напусна стаята и в последвалата тишина на Райз Херат му се стори, че Галан е отнесъл със себе си всяка дума, всяка въобразима мисъл. Магия все още кипеше из стаята, тежка и виеща се като дим. Седорпул, седнал на една скамейка до стената, беше отпуснал гръб на протритото стенно пано зад него и затворил очи. Ендест Силан, бледен въпреки абаносовия цвят на кожата си, седеше на ръба на стария подиум, сплел пръсти в скута си и вперил очи в тях със странно очакване.

Прав срещу вратата, през която бе излязъл Галан, лорд Силхас огледа валмата магия, които все още се рееха над плочестия под. Беше скръстил ръце, лицето му беше безизразно.

— Дворът на маговете — отрони Седорпул, все още със затворени очи. — Е, това беше дръзка амбиция.

Райз Херат потърка лицето си, но всичко изглеждаше някак странно изтръпнало при допира му, сякаш не беше нищо повече от актьор на някоя сцена, с истините скрити зад дебел грим, докато се запъва през драма, съставена от лъжи и написана от глупак.

— Защо се задържа все още? — попита Силхас.

— Измъкна се от синджира — отвърна Ендест Силан, присвил очи към ръцете си. — Остави я да се скита като изгубено дете.

Силхас се обърна към младия жрец.

— Защо го направи?

— За да докаже самонадеяността — отвърна му Седорпул, след като стана очевидно, че Ендест няма да го направи. — Че можем да контролираме тази сила. Че можем да я оформим по наша воля. Неуловима е като самата тъмнина, нещо, което не може да бъде хванато. Терондай кърви това… вещество. Изпълва всяко помещение в Цитаделата. Властва над двора и дебне по улиците навън. — Най-сетне отвори очи, показвайки червените жилки на умората в тях, и срещна погледа на Силхас. — Виждали ли сте къде се събира тя, милорд? Около статуи, паметниците на градските площади, кариатидите, крепящи на раменете си трегерните камъни на нашите горди обществени здания. Около гоблени. В пивниците, където бардове пеят и дърпат струните на инструментите си. — Махна с подпухналата си ръка. — Все едно има очи и уши, и усет за допир, или, може би, вкус.

— Онзи, когото искаш да направиш управител на този Двор на магове — каза Силхас озъбено, — просто хвърля всичко в лицето ти, Седорпул.

— Това е начинът му да се подиграе със стремежите ни. Поет, изчерпал думите си. Будител на магия, който няма какво да каже.

— Как се натъкна на тази сила? Да събуди мрака?

Ендест изсумтя, после отвърна:

— Простете, милорд. Той намери силата в думите си. В ритмите, в римите. Неволно откри, че е способен да изрича… святост. Ненужно е да казвам — добави Ендест, забил отново поглед в ръцете си, — че това откритие го обиди.

— Обиди? — Силхас се приготви да каже още, но след това, с безпомощен жест, се обърна рязко и отиде до един рафт на стената, където имаше голяма глинена кана вино. Наля и без да се обръща към другите, каза: — А ти, Седорпул? Ти как се натъкна на нея?

— Да можех да ви отговоря както трябва, щях да съм облекчен човек.

— Както трябва?

— С молитва, милорд, както подобава на жрец, служещ на богиня.

Силхас отпи глътка и каза:

— Ако не е родена от святост, Седорпул, тогава ми опиши какъв земен жест съживи магията?

— Любопитство, милорд, но не моето. На самата магия.

Силхас се обърна рязко.

— Значи тя живее? Притежава собствена воля? Тъмнината като магия сега се проявява във владението ни. Какво иска от нас?

— Милорд. Никой не може да каже. Няма прецедент.

Силхас се обърна към Райз Херат.

— Историко? Проучвал ли си най-древните томове, плесенясалите свитъци и глинени таблички, и какво ли още не? Има ли я, или я няма, тук в Цитаделата, събраната литература на народа ни? Наистина ли сме във време без прецедент?

„Време без прецедент? О, със сигурност сме в такова време.“

— Милорд, има много митове, записани в библиотеката ни, повечето — размишления над произхода на различни неща. Целта им е да картират едно непознато селение, а когато споменът не оцелява, тогава въображението върши работа. — Поклати глава. — Не бих вложил много доверие в достоверността на такива усилия.

— Използвай каквото искаш от тях — заповяда Силхас, — и разсъждавай.

Райз Херат се поколеба.

— Представете си свят без магия…

— Историко, ние сме в разгара на нейното избуяване, не на изчезването й.

— Тогава, по принцип, магията не е под въпрос. Тя съществува. Може би винаги е съществувала. Какво тогава се е променило? Избуяване, казвате. Но помислете за собствените ни митове за сътворението, нашите приказки за елейнтите, драконите, родени от чародейство, и всъщност пазачите на същото. В далечното минало, ако изобщо се доверим на такива приказки, в света е имало магия, повече дори от това, което виждаме сега. Като сила на сътворението може би, подреждане на хаотични сили и, вероятно, възникваща с необходимостта от воля зад подреждането. Ще наречем ли това безлик бог?

— И точно тук — намеси се с уморен тон Седорпул — се препъваш, историко. Кой е сътворил твореца? Откъде е дошла божествената воля, която е породила божествена воля? Аргументът поглъща собствената си опашка.

— А в онзи мит — каза Райз Херат все едно не беше чул Седорпул, — многото са направени като едно, а едното като много. Тиамата, драконът с хиляда очи и хиляда зъбати челюсти. Тиамата, която прави от своите поданици своята плът. — Замълча, после сви рамене. Твърде много от най-старите сказания отпращат към същите идеи. Бягащите псета ще пеят за Вещицата на огньовете, от чиято утроба е родено всяко дете, докато тя обитава във всяко трепване на пламъка. Отново едно, което е много.

Седорпул изсумтя отвратено.

— Бягащите псета. Бездната да ни вземе, историко, те също така разказват за спящ свят, земя като плът, вода като кръв и всяко същество — само един образ в съня на спящия.

— Неспокоен сън — промърмори Ендест.

— Това, което остава без прецедент — настоя Седорпул, — и каквото трябва следователно да се разгледа като извора на тази новооткрита магия в нашия свят, е Терондай, всечен на пода на Цитаделата. Дарът, даден от лорд Драконъс на Майка Тъма.

Райз Херат погледна замислено пълничкия жрец и забеляза лъскавината на пот на челото и страните му. Ако магията наистина беше дар, то тя не стоеше добре на Седорпул.

— Върховната жрица вярва, че дарът е и неочакван, и нежелан.

Седорпул сви рамене и извърна очи.

След малко историкът се обърна отново към Силхас.

— Милорд. Отговорите трябва да потърсим при Драконъс.

Силхас се намръщи.

— Тогава я прати там.

— На Върховната жрица не й е дадено позволение да влиза в залата и настойчивите й молби пораждат само мълчание.

— Това не ни помага с нищо!

При вика на Силхас другите трепнаха. Освен Ендест Силан, който просто вдигна глава и погледна лорда намръщено.

— Вяра и магия лесно се съчетават — рече той. — Това идва от нуждата за вяра и за ефикасността на тази вяра. Но също така е провал на въображението, в обръщането с лице към едното да застанеш с гръб към другото.

Силхас сякаш изръмжа беззвучно, преди да каже:

— Развий го… по-ясно, жрецо.

— Има една азатанайска статуя — каза Ендест, — намерена в северния край на Общия лес Сурут. Знаете ли я, милорд?

Едва сдържайки нервите си, Силхас кимна рязко.

— Фигура, съставена от лица. По цялото тяло множество лица, всички с упорити, свирепи изражения. Галан ми каза името на тази творба.

— Галан не може да чете азатанайски — изръмжа Седорпул. — Той само си измисля знанията, за да изтъкне по-добре чувството си за превъзходство.

— Как се казва онази статуя, историко.

— Милорд, наричат я Отрицание.

— Продължи.

За Райз Херат Ендест Силан вече изглеждаше стар над годините си, като болен и наближаващ смъртта. Но когато заговори, гласът му беше мек, спокоен, свръхестествено уверен.

— Вярата е състоянието на незнаене и въпреки това, по избор, на знаене. Всеки разумен конструкт, на който се основава, играе игра, но правилата на тази игра са оставени, съвсем преднамерено, непълни. Следователно аргументът има, за да бъде глупав, дупки. Но тези „дупки“ не са синонимни с провал. Ако не друго, те се превръщат в извор на сила, тъй като са местата на знаене какво не може да се знае. Да знаеш какво не може да се знае означава да се озовеш в една ненакърнима позиция, доказателство срещу всеки аргумент, всяко разубеждаване.

— А магията?

Ендест се усмихна.

— Нужна ли е вяра, за да се види магията? Е, може би вярата, че човек може да вярва на онова, което вижда със собствените си очи. Ако обаче човек избере да не вярва на онова, което може да види или почувства, или вкуси, то в онази посока чака лудостта.

— Тази магия — каза Седорпул и се наведе напред — идва от тъмнината. От Терондай. От силата на нашата богиня!

— Сила, която тя вече използва, да — каза Ендест Силан, — но тя не дойде от нея. Не е доставена от нея.

— Откъде можеш да знаеш това? — настоя Седорпул.

Ендест вдигна ръце и показа кръвта, която капеше от тях, от дълбоки рани, пронизали дланите му.

— Тя я използва сега — каза той, — за да присъства на това събиране, в дух, ако не в плът.

При тези думи Силхас коленичи пред Ендест Силан.

— Майко — рече с наведена глава, — помогни ни.

Ендест поклати глава.

— Тя няма да говори чрез мен, Силхас. Тя само наблюдава. Това е — добави той с внезапна горчивина — каквото тя прави.

Силхас се изправи и стисна юмруци сякаш се канеше да удари седящия пред него млад жрец. Едва успя да овладее гласа си.

— Тогава какво иска тя от нас?

— Нямам отговор, милорд, защото не чувствам нищо от нея. Аз съм само нейните очи и уши, докато кръвта тече, докато силата кърви. — Извърна се и се усмихна на Седорпул. — Приятелю, тази сила просто вече съществува. Тя е между нас, за добро или лошо. Галан, нашият бъдещ сенешал, я отхвърля, и заради това съм облекчен.

— Облекчен? Защо?

— Защото вкусена веднъж, тя изкушава.

— Ендест — попита Райз Херат и потръпна смразен от ужас, — вкусва ли я тя сега?

Жрецът наведе очи, сякаш препънал се на ръба на отговора си, но след това кимна.

— И… тя… изкушава ли я?

Нямаше нужда от друг отговор, осъзна историкът, освен кръвта, капеща от дланите на Ендест.

Имало беше едно желание, обладано от ценност, да се събере кадър от магове. Двор, за да сме по-точни, на практикуващи Тайст Андий. Все едно дали беше талант или нещо друго, много ръце вече бяха способни да бръкнат в тази сила и да я оформят, въпреки че идеята за контрол беше, както се оказа, съмнителна. Нещо капризно имаше, нещо неукротимо, в това чародейство. Райз Херат разбираше предупреждението на Галан в горчивите му нюанси и също като поета се боеше от магията, избуяла вече сред тях.

— Назовете я на владението — беше казал Галан по-рано, когато стоеше в центъра на залата и магията се издигна да загърне фигурата му, змийските й пипала затърсиха и заопипваха като плоскоглави червеи. — Ставаме синонимни с този вкус и тъмнината, от която излиза.

— Не името ме интересува — отвърнал бе Седорпул. — Искаме да те провъзгласим за сенешал. Ако думите са твоята сила в това ново изкуство, тогава води ни. Всички ние ще намерим собствените си пътища, Галан. Важното е, че има нужда. Трябва да разбереш това. Нерет Сор сега грее със светлина. Синтара се опълчва срещу нас и иска да види пътека, прогорена в сърцето на Карканас. — След това се приближи към Галан, с трескави очи. — Сънувах го, онзи златен път от огън.

— Сънува го, нали? — изсмя се Галан. — О, не се съмнявам в теб, жрецо. Срещу будния свят умът намира свое собствено селение и го изпълва с безброй страхове и ужаси. Къде другаде би могъл човек така свободно да играе с ужасната възможност? — Вдигна ръка, езиците пушлив мрак я бяха загърнали. — Но това? То няма отговор за Лиосан. Мракът е загадка. Това, което идва срещу нас, не може да бъде победено. — Ние — и светът — трябва вечно да отстъпваме. Представете си, приятели, какво ни предстои да видим. Смъртта на загадката, и такъв ярък свят ще дойде, ще ни заслепи с истината си, ще ни унизи с отговори, ще ни остърже и ще ни очисти от онова, което не можем да знаем.

В някои отношения новият свят, който бе описал Галан, напълно устройваше Райз Херат, който по природа се отчайваше от неща, които не можеше да знае, от значения, за които можеше само да предполага и където всяко усилие да предположи тръпнеше в корените със съмнение. Не беше ли това ново бъдеще рай за един историк? Всичко обяснимо, всичко разбираемо.

Банален свят.

И все пак част от него се свиваше от ужас при тази мисъл, защото погледнеше ли по-внимателно, виждаше бъдеще, станало застояло, безжизнено. Смъртта на загадката, разбираше той, беше смъртта на самия живот…

Галан беше отпуснал ръката си, гледаше как магията се изцежда от тялото му.

— Откровението със сигурност ще ни благослови. Съмнението лежи кърваво на олтара. В каналите се изцежда, капка по капка, и след това се оттича. Ще направим хиляда трона. Десет хиляди. По един за всеки глупак. Но олтарът остава единствен. Той ще поема всяка жертва и ще става все по-жаден. — След това се беше усмихнал на историка. — Приготви се да изложиш бъдещето, Херат, и опиши добре дългите редици, блясъка на ред по ред ножове в чакащи ръце. А на другата ръка — какво пък, ще кажа това на Кадаспала, за да може да го нарисува — постави синджир и на края на скромната му дължина назови някой свой личен звяр.

— Слава на светлината! Напред, да избиваме! — Ухили се подигравателно на Седорпул. — Назовете я на владението. Магията на Куралд Галайн.

И тъй, със смях, беше излязъл от залата.

Райз Херат вървеше към личните покои на Върховната жрица Емрал Ланеар. Мислеше за естеството на заговорничеството, което, сред онези, които едновременно го назоваваха и се бояха от него, като че ли винаги притежаваше в сърцевината си подвеждащата вяра в компетентността на други, претеглена срещу неспособностите — реални или въображаеми — на вярващия. Поради това, заключи той, вярата в заговора беше всъщност обявяване на собственото усещане на вярващия за пълна безпомощност пред лицето на сили, едновременно загадъчни и фатално ефикасни.

Ако погледнеше собствената си роля като заговорник както срещу Аномандър, така и срещу Драконъс, изобщо не усещаше компетентността и увереността, които трябваше да са го споходили, улягайки на плещите му като одежда в някоя тайна церемония на способните. Светът можеше да се движи към скрити играчи, към добре прикрити схеми и користни интриги, но не се движеше гладко. Вместо това, в объркания и хаотичен сблъсък на мътни планове и желания, светът просто залиташе, и често в неправилната посока.

Историята се подиграваше с претенциите на онези, които си вярваха, че са отговорни — за каквото и да било, най-малкото за себе си. Нямаше никакво съмнение, поне според Херат, че заговорите изникваха като отровни цветя във всеки век, с общите им моменти на ужасни последствия, които най-често завършваха с насилие и хаос. Ако цивилизацията беше градина, то тя бе лошо поддържана и всеки градинар беше скаран с другия. Лични страсти подхранваха отровни растения и водеха до горчива жътва.

Най-малкото, параноидните бяха подхранвани добре, въпреки че по природа тяхната способност да различават между жестокия гений и печалната некомпетентност беше нулева. Те бяха мливото, в края на краищата, предлагащо сладка храна на една душа, изпаднала в паника от собствената си безпомощност.

Той споделяше с Върховната жрица множество солидни оправдания. Двамата целяха да спасят владението и да сложат край на гражданската война. Търсеха, отвъд мига на жестока измяна, едно мирно бъдеще. Куралд Галайн трябва да оцелее, казваха си един на друг, и животът на някои трябва да бъде пожертван, за да се гарантира това оцеляване.

„Но не моят. И не твоят, Емрал Ланеар. Къде тогава е нашата саможертва? Нищо, освен труповете на нашата чест. Заговорът ще погълне собствените си истини и дори да успеем, ще сме останали само като едни празни черупки, тленни тела, приютили разбити души. Не е ли това саможертва? Няма ли да открием, че победата е един мрачен свят на горчиво удовлетворение, в който се терзаем от истината зад всяка лъжа?

Натикай ме в удобствата на онова, което печелим… виждам един пиян мъж на дивана, жаден да похаби годините, които му остават.

А ти, скъпа? Какъв ще е вкусът на вярата на окървавения ти език?“

Коридорите на Цитаделата таяха някакво обещание, в това, че имаше светлина в тъмнината. Очите му можеха да виждат, въпреки че факлите вече бяха махнати. Седорпул твърдеше, че талантът, с който децата на Майката могат да пронизват мрака, е неин дар за тях, заради вярата им в нея. Идеята радваше Херат в твърде много отношения и ако ги изредеше, щеше да види ясно собственото си отчаяние, като човек, устройващ пир от един залък.

Спря, когато три млади жрици минаха бързо покрай него, с качулките им над главите и навели очи. Завихриха се в коприните си, почти безформени, но миризмите на парфюмите им оставиха зад тях замайваща диря, щом историкът продължи по пътя си. Една богиня на любовта щеше да е добре дошла в тези времена, но удоволствията на сношението не можеха да са единственият й дар. Похотта говореше на простоват език и ролята й в хода на историята, добре знаеше Херат, беше изпълнена с трагедия и война.

„Но ние сме хладни в страстите си, аз и Върховната жрица. Никакъв зной няма в плановете ни и позите, които заемаме, не подканват към милувка. Тя не взима мъже в леглото си, вече не. Портата, както би казал Седорпул, е затворена.

И все пак нейните жрици плуват в дълбоките плътски морета и наричат това богослужение.

Но Майка Тъма не е богиня на любовта. Сбъркали сме в това и сега похотта кипи неудържимо. Бързаме стремглаво напред и нямаме време да усмирим делата си с мисъл. Юздите са отскубнати от ръцете ни, а този път, по който се спускаме, е стръмен.

Хайде да се задържим, още малко, за тази илюзия за контрол.“

Щом стигна до вратата на покоите на Емрал Ланеар, Херат дръпна коприненото въженце във вертикалната му ниша в стената и щом чу приглушената й покана, отвори тежката врата и пристъпи в стаята.

Доскоро тук беше имало високо огледало от шлифовано сребро, поставено на стената срещу вратата, което властваше над цялата стая с играта си на движение и светлина, струяща сякаш отникъде. Райз Херат го беше намирал за притесняващо, тъй като шлифоването съвсем не беше съвършено и всъщност имаше странни вдлъбнатости и изпъкналости в отражението, което огледалото предлагаше, превръщайки го във враг на суетата. Напоследък обаче един дебел гоблен бе покрил огледалото, както беше и сега. Първоначално Херат се беше зачудил на това, но не задълго. Не му беше времето, беше разбрал, да зърваш от време на време образа си, като пробягващи мисли или намеци за нещо, което може да е гузна съвест.

Гобленът, покриващ огледалото, беше стар, описваше сцена от непознат двор, претъпкана тронна зала, в която фигури, облечени във варварски кожи, бяха подредени в полукръг, с гръб към зрителя, всички срещу някаква смътна женска фигура, седнала на трон. Тази жена беше или заспала, или мъртва. Великолепието на тронната зала беше в рязък контраст с диваците, събрани там, показваше такива богатства, че залата приличаше по-скоро на кралска съкровищница, отколкото на дворцова. При цялото знание на Райз Херат за историята, той не можеше да си спомни нито името на художника, нито мястото на сцената.

Но нищо от миналото вече не беше съществено. Миналото се беше превърнало в свят, станал съвършен поради своята недостижимост. При все това обаянието му си оставаше, изкусително както винаги. Цели революции, знаеше той, можеше да бъдат развихрени в името на някое невъзможно, най-вече въображаемо минало. Творение, създадено толкова от невежество, колкото и от знание. Такива мечтатели неизменно се въргаляха накрая в кръв и ако изобщо спечелеха онова, което желаеха, светът им се оказваше пълен с насилие и терор. Твърде много гняв имаше, когато мечтата се окажеше невъзможна и когато се окажеше, че другите не могат да отговорят на идеала, и твърде скоро мнозина биваха принудени да коленичат, прекършени било от страх, било от отчаяние, докато телата на отказалите да коленичат се трупаха на грамади в набързо изкопани ями.

„Прости наблюдения, приятели. Не съм по присъдите, но човек би могъл да нашепне, от време на време, на онези мечтатели, и да каже: не мечтайте за невъзможното минало, а за възможното бъдеще. Те не са едно и също. Те дори не могат да бъдат едно и също. Знайте това. Разберете това. Помирете се с това. Иначе водите война, която никога не можете да спечелите.“

Емрал Ланеар излезе от спалнята си зад приемната. Носеше скромни коприни в тъмносив цвят, матово лъскави като калай. Косата й беше прибрана нагоре, но грубо — от собствената й ръка вместо от слугиня. Имаше сенки под очите й, петното на умора, толкова духовна, колкото и физическа.

— Историко. Късно е. Късно ли е?

— Не, Върховна жрице, току-що би шестата камбана.

— Аа — промърмори тя вяло и махна с ръка. — Ще седнеш ли? Отпратих ги. Твърде много бърборене. Един ден, боя се, нашият свят ще се препълни с хора, които имат малко да кажат, но винаги са в света, в който да го казват. Какофонията ще ни оглуши всички, докато станем безчувствени, пияни от тривиалното. И в този ден цивилизацията ще умре с малко фанфари и още по-малко някой ще го забележи.

Херат се усмихна и се настани в стола, който му бе посочила.

— Те просто ще стъпват по пукнатините на улицата, през боклука на праговете им, и ще правят недоволни физиономии от мръсотията във въздуха, който вдишват, и във водата, която пият. И все пак дърдоренето им ще продължава да дърдори.

Тя леко се олюля и Херат се зачуди дали е пияна, или е от па̀рите на д’баянг, чиято смътна миризма вече стигаше до него от спалнята.

— Върховна жрице, зле ли ти е?

— О, остави вежливостите — или и ние ще си дърдорим? Какво долових в него? Колко стабилно стои?

Херат извърна очи и примига към сцената на гоблена.

— Ако можеше, би прекрачил пропастта. Силхас може да е воин, но няма охота да кръстоса меч с някогашните си приятели. Честта го държи на страната на брат му, но в сърцето си споделя дълбока ненавист към Великите домове и всичките претенции на знатните.

Когато отново я погледна, видя, че го наблюдава под отпуснатите си клепачи.

— Значи ще свърши работа?

— Да накара обидата да жегне? Да. Нравът му го прави нестабилен.

— Какво друго.

За миг той не беше сигурен какво има предвид тя, но после въздъхна.

— Дворът на маговете. Имаше една сцена, Върховна жрице. Магия, да, но Галан отказа ползата й. Не се задържа. Силхас ясно показа безсилието си.

— А Ендест Силан?

— Той кървеше.

— Усетих го — каза Емрал Ланеар и се обърна, готова сякаш всеки момент да го освободи и да се върне в спалнята си. После спря и вдигна ръка към лицето си. — Тя тича към него, към раните. Въпреки всичко, което като че ли крие, Херат, тя издава настойчива жажда.

— Значи невежеството не е нейният недостатък.

Върховната жрица трепна и го изгледа сърдито.

— Де да беше — отвърна му рязко. — Да стои като валидно извинение. Не, алтернативата е това, което наранява като нож, срещу който нямаме никаква защита.

— Никаква, освен вечно да вдигаме залозите — каза Херат. Знаеше добре алтернативата, за която намекваше тя, защото беше вкус, който да вгорчи всеки историк и всеки учен, художник и философ. „Този смъртен страх, тази каша на отчаяние. Водещите сили на света, не непохватни в невежеството си, а обърнали гръб с безразличие.

От това зовем Бездната и виждаме в душите си място, лишено от надежда.

Майко Тъма, безразлична ли си към нас?

Ако е тъй, то нашата богиня е станала по природа студена и властва с безгрижна ръка. С това тя смалява убежденията ни до заблуди и се надсмива на всичкия копнеж в нас.“

— Емрал — каза Херат, — ако е така… — „нашата безразлична майка“ — … тогава какъв е смисълът да спасяваме Куралд Галайн?

— Получихме бърз отговор от Синтара.

Той се намръщи.

— Това доказва слаба зима.

— Да — съгласи се тя. — Предложението ми е добре прието. Нито непрогледна тъмнина, нито светлина ще ни върши работа. Трябва да има подходящ съюз, баланс на сили. За да има светлина в мрака и мрак в светлината.

— Аха. Разбирам.

Внезапната й усмивка беше мимолетна.

— Не мисля. Под „мрак“ тя има предвид всичко, което е долно — пороци всъщност. Страх и злост, пагубната същност на тленната природа. В „светлина“ и само в „светлина“ обитават добродетелите на нашата природа. Тя ни поглъща с усилие и вижда баланса като война на воли на полето на всяка душа. Страхът заслепява, в края на краищата, както подобава на абсолютен мрак, докато най-чистата светлина разкрива кураж, сила и дарбата да виждаме и вярно, и ясно.

— Най-чистата светлина ще заслепява точно толкова сигурно, колкото абсолютния мрак — изтъкна намръщено Херат.

— И затова се търси смесването.

— Алхимия на нечистота — изсумтя Херат.

— И следователно съдбата на всички смъртни същества, историко, ще е непрестанна борба.

Историкът сви рамене и извърна поглед.

— Тя просто говори за всички отминали векове и за всеки предстоящ век. Все пак да ни хвърли в такава користна роля…

— Има го това нещо — каза Емрал Ланеар, — с измяната. По-лесно се преглъща втория път.

— Ще се обърнеш срещу нея?

— Подлъгвам я с привидна победа, да. Но ще се боря за достойнството на мрака, като удрям от него, невидима.

Райз Херат едва не се задави от това твърдение, зачуден дали тя изобщо схваща ужасната му лицемерност. Присви очи към сцената на гоблена.

— Е, и какво е все пак? Не знам художника, нито двора и играчите му.

Намръщена, Върховната жрица се обърна към гоблена.

— Изтъкано от азатанай, казаха ми.

— Откъде дойде?

— Дар. От Гризин Фарл.

— Той пристигна без много на гърба си, Върховна жрице.

Тя сви рамене.

— Имат обичай, предполагам, да поднасят дарове от непознати места.

— А сцената?

— Размътена е, явно. Тъкачът е искал да възвиси важно събитие сред диваците. Бягащи псета всъщност.

— Аа, значи жената на трона трябва да е Спящата богиня.

— Така предполагам.

Райз Херат стана и се приближи до гоблена.

— Тя стиска нещо в ръката си… можеш ли да го различиш?

— Горяща змия — отвърна Емрал, беше застанала до него. — Поне така го описа Гризин.

— Това да е огън? По-скоро прилича на кръв. Какво означава?

— Това е дарът на знанието.

— Дарът на знанието на онова, което не може да се узнае, допускам — изсумтя той. — Но струва ми се, това е само половин змия. Има я главата, но без опашка.

— Змията излиза от дланта.

Райз Херат се извърна към нея, но не можа да улови погледа й, нито, след като тя се отдалечи, изражението й. „Огън… кръв. Очи, които виждат, но не разкриват нищо. Не по-различно от онова, което измъчва Ендест Силан. Бягащи псета, имате ли сред вас сестра богиня?“

— Върховна жрице? Гризин Фарл все още ли е гост на Цитаделата?

— Да. — Вече стоеше до вратата на спалнята си, нетърпелива сякаш да го види, че си тръгва.

— Къде?

— В Южната кула, мисля. Историко… — добави тя, щом Райз понечи да си тръгне.

— Да?

— Помисли, ако благоволиш, по проблема с Върховна жрица Синтара.

— Защо не? — промърмори той в отговор. — Както казваш, Емрал, става по-лесно.

Тя беше влязла в спалнята си още преди Херат да е излязъл.

Лейди Хиш Тула беше обявила намеренията си малко преди тръгването им, тъй че Келарас и Грип Галас чакаха до оседланите си коне. Мразът на ранното утро се стапяше под ярко, упорито слънце и чарът на преждевременната топлина разхлабваше хватката на зимата над леса. Келарас гледаше как бившият войник, Пелк, подготвя два резервни коня.

Някой с по-жесток ум можеше като нищо да заключи, че Хиш не иска да позволи съпругът й да замине; че е търсила отчаяно причина да придружи Грип и Келарас, поне за част от пътуването им. Но задушаващата скръб, която сега бе обгърнала Келарас, нямаше да се поддаде на такива глупави мисли. Нетърпението на Хиш Тула с нейните благородни приятели беше причината за решението й. Тя и Пелк щяха да яздят до Цитаделата Тула, западно от Карканас, заедно със Сукул Анкаду и кастелан Рансепт, и там щяха да изчакат събирането на представители от всеки от Великите домове. Такава среща отдавна бе належаща и двама конници вече бяха изпратени с писма, известяващи за призива.

Изглеждаше невероятно някой от домовете да откаже поканата. Ако сегашната нужда не бе належаща, то тогава нищо нямаше да ги раздвижи. И все пак, чудеше се Келарас, кой в очите на благородниците щеше да се окаже обектът на оплакванията им, Урусандер или Драконъс? „О, впрочем и домът Пурейк, и моят лорд, Аномандър, за когото като нищо могат да сметнат, че е зарязал отговорностите си!“ Беше разбрал, от думите на лейди Хиш Тула миналата вечер и по-миналата, на трапезата, че верността й към Аномандър е неоспорима, но че дори за нея е трудно да защити решението му.

Твърдението на Грип Галас, че Аномандър не вярва на брат си Силхас, все още ехтеше в Келарас, като чук по щит, разтърсваше костите му, отслабваше вярата му. С този лост Грип искаше да убеди Аномандър и да го върне в подобаващата му роля на защитник на Карканас и на Майка Тъма. „Над това братско недоверие, значи, трябва да събудим у Аномандър жилото на честта. Чудно ли е, че не сме доволни?“

Лейди Хиш Тула най-сетне излезе от къщата, облечена в тежко наметало върху бронята. Закрачи към коня си, метна се на седлото и хвана юздите. Изгледа мъжа си и нещо в този поглед като че ли го прониза, защото той бързо се обърна, прегледа за последен път такъмите на коня си, след което пъхна крак в стремето и се качи на седлото.

Келарас и Пелк ги последваха. Капитанът се опита да срещне погледа на Пелк, да види трепване някакво в очите й, нещо, което можеше да нашепне за двете нощи, прекарани заедно, но тя беше съсредоточила вниманието си върху пътя пред тях. След малко разхлаби меча в ножницата на кръста си.

Това изненада Келарас и той се обърна към Хиш Тула.

— Милейди, на бой ли тръгваме?

Хиш го погледна, но не отвърна.

Грип се покашля и рече:

— Капитане. Имало е движение в гората пред нас. Вълци може би, подгонени на юг от глад. Или пък имаме неочаквани гости.

— Мъж или звяр — каза Келарас намръщено. — Вече се боя, че аз съм ги довел тук. — Поколеба се и добави: — Може би е неразумно да напускаме укреплението…

— Това са мои земи — каза грубо Хиш Тула. — Вълци няма да се опитат да ни нападнат, но ако в тази гора се крият мъже и жени, ще се изправя срещу тях. Ако замислят зло, наглостта ще им струва скъпо. Не, Келарас, не съм тази, която ще вържат в бърлогата ми. Погрижете се за оръжията си, сър.

Келарас слезе от коня си и свали ризницата, която беше увил и вързал зад седлото.

— Извинете ме. Ей сега.

Малко след това, вече изпотен под плъстта и ризницата, се метна отново на седлото и загнезди пиката в скобата й.

Пелк поведе, излязоха от сечището през обраслия с диви лози портал и поеха по пътя, лъкатушещ в гората.

Келарас се усети, че мисълта за битка го радва. Щеше да е доволен, ако му разрешаха да развихри насилие. Имаше определено напрежение на духа, който не знаеше друг отговор и копнееше за грохота на мечове, за тежкото пъшкане на тяло, огъващо се под удара на меч или пика, за виковете на издъхващи и ранени. Лесно беше да изпадне в онази апатия, която често поразяваше воини, оказали се в цивилна среда, ограничени от правилата на мира.

Поетите го наричаха меланхолия, страдание на героя. Бардовете пееха за вътрешната празнота и ехото, терзаещо героя, чиито подвизи отдавна са останали в миналото и чиито оръжия събират прах, а нощите стават все по-дълги.

„В Карканас вървях по коридорите, засищах нуждите на плътта, виждах и ме виждаха. И все пак може и да съм бил призрак, човек наполовина тук, наполовина другаде. А когато, в редки случаи, улавях погледа на приятел войник, виждах същото в празните очи пред мен. Ние само имитираме тези цивилни преструвки, докато чакаме да ни отпуснат синджирите.

Когато бъдещето обещава тази ужасна свобода, се учим да изчакваме. Но когато накрая приключим с тези неща, когато обещанието отмре и ни хрумва, че сега, най-сетне, никога повече не ни чака свобода, тогава сме наранени дълбоко. Приключили сме и е приключило. Меланхолията ще ни вземе и ще ни повлече в убийственото си тресавище.

Грип Галас, как го понесе ти?

А, добре, няма нужда да отговаряш. Слушах твоята война с дървото, ударите на брадвата ти.“ Грип в момента яздеше зад лейди Хиш Тула, поел ариергарда. Келарас не се обърна да го погледне, но си представяше нов живот сега у стария мъж, острота в погледа му. Някои неща не може да се зарежат, знаеше го.

„Знаеш това, Хиш Тула, и се възмущаваш от истината му. Дори сега усещаш как той се отдръпва от теб. Съжалявам, но все пак може би аз току-що спасих твоя съпруг. Съмнявам се обаче, че ще ми благодариш. Може би любовта те заслепява за проклятието на воина или си повярвала, че любовта ти може да го изцери. Но в тази зима ти си го видяла как крачи нервно, видяла си неспокойствието и възбудата му… или може би не е било нищо повече от неговото внезапно състаряване, вечерите и нощите му пред огъня, смътното блещукане на пламъци, които сякаш умират отново и отново в хлътналите му очи.

Или тези страхове са мои и само мои? Смея ли да се обърна, за да видя сам? Истина ли е това, която имам нужда да потвърдя… защо?

Ако оцелея този път и стигна до някое неизвестно бъдеще, и аз ли ще съм така смразен до кости, зяпнал в огъня, спомняйки си топлината му?“

Сепна се, когато Пелк се извърна и му кимна, докато изваждаше меча си.

Келарас вдигна пиката от скобата й, надигна се на стремената… и не видя нищо.

А после на пътеката на двайсетина крачки напред се появиха фигури — раздърпана движеща се колона. Пелк спря, а Келарас продължи и спря до нея от лявата й страна, за да пази фланга й.

Лица, общо взето скрити под грубо тъкани шалове се озърнаха към тях, но процесията продължи надясно, на север през гората. Келарас видя оръжия — изпънати лъкове, копия.

— Отрицатели — каза Грип Галас. — Ловна група.

— Не съм дала разрешение — отсече Хиш Тула. И повиши глас: — Не разрешавам! Вървите във владението на Тула!

Фигурите спряха, а после, миг след това, един направи няколко крачки към конниците. Дръпна шала и се видя слабо младежко лице. Зад него някои от ловците наместваха стрели на жилите на лъковете си.

Хиш Тула изръмжа и каза тихо:

— Не биха посмели. Ловна плячка ли сме?

Келарас подкара напред, навел върха на пиката. Младежът спря.

— Разчистете пътя — заповяда капитанът. — Няма никаква причина за смърт днес.

Младежът посочи Хиш Тула.

— Тя претендира, че притежава нещо, което не може да бъде притежавано.

— Намирате се в ловен резерват, Отрицателю, и да, тя наистина го притежава.

Но младежът поклати глава.

— Тогава аз претендирам за въздуха, който тя диша, защото е изтекъл дотук от север — от родната ми земя. Претендирам за водата в потоците, защото минават през моя бивак.

— Стига с тези глупости! — каза Хиш Тула. — Според твоя аргумент, пале, не можеш да претендираш за нито един звяр в тази гора. Нито за дървата за огньовете ви нощем. Защото те са притежавали това много преди ти и аз да стъпим тук. — Махна с ръка, облечена в метална ръкавица. — Придържам се към едно просто правило. Можете да ловувате тука, но ще бъдете така любезни първо да ми поискате разрешение.

Младежът се намръщи.

— Вие ще ни откажете.

— И ако го направя?

Той замълча.

— Ти си глупак — каза му Хиш Тула. — Питаш, за да мога да кажа да. Вярваш ли, че сте първите ловци, посетили земята ми? Само чужденци виждам зад теб. Къде са старите ми съседи, с които си разменяхме подаръци и с които си разменяхме думи на уважение и почит?

Младежът кривна леко глава.

— Ако толкова желаеш, ще ви заведа при тях. Не са далече. Натъкнахме се на костите им тази сутрин.

Хиш Тула дълго помълча, преди да отвърне:

— Не е от моята ръка.

Ловецът сви рамене.

— Това, мисля, би облекчило скръбта им.

— Намерихте ли диря? — попита внезапно Грип Галас. — Убийците… проследявате ли ги сега?

— Твърде много време е минало — отвърна младежът. Измести погледа си отново към Хиш Тула. — Няма да се задържим дълго тук. Тази гора, за която претендирате, че е ваша, не представлява интерес за нас.

— Тогава къде отивате? — попита Грип.

— Търсим глиф, който върви до Емурлан. — Посочи Хиш Тула. — Кажете на войниците: всички невинни от гората са мъртви. Само ние оставаме. Тяхната смърт не ни прекършва. Когато войниците отново дойдат в гората, ще ги избием всички.

Младият войник се върна при отряда си и след малко и последният Отрицател прекоси пътеката и се скри сред дърветата.

— Какво е този „глиф“, за който говори той? — попита Хиш.

Грип сви рамене.

— Вече са организирани.

— Не могат да се надяват да кръстосат мечове с войници на Легиона.

— Не могат, скъпа. Но стрели ще свършат работа.

Дъхът й излезе на съсък.

— Значи наистина сме затънали в дивачество. И все пак първите актове на варварство не дойдоха от Отрицателите, нали?

— Не, милейди — отвърна Келарас. — В Карканас прекарах известно време в преглед на донесения за клането. Младежът е прав. Всички невинни са мъртви и костите им са осеяли лесовете на Куралд Галайн.

— И въпреки това Урусандер претендира, че представлява простолюдието на кралството? Как не се задавя с това свое лицемерие?

— Той, мила, предпочете да не включи Отрицателите в щедрата си прегръдка. — Грип Галас се наведе настрани и се изплю. — Но за да сме честни, бих се обзаложил, че Хун Раал е хвърлил вълците на Легиона върху тези сърни.

— Разликата е спорна — отвърна жена му. — Значи продължаваме. Трупаме заряда на своя гняв и трябва да се придържаме към вярата, че ще дойде ден, когато ще можем да го развихрим. Капитан Келарас.

— Милейди?

— Постарайте се лорд Аномандър да разбере. Ще обединя благородниците около тази кауза. Ще се погрижа проблемът с Консорта да бъде оставен настрана, да изчака за по-късно време. Сега трябва да демаскираме нашия враг и да видим пътя пред нас чист и без компромис. Кажете му, капитане, че се заклевам в това: никаква политическа машинация няма да потуши негодуванието ми. Ще има отмъщение, и то ще бъде справедливо.

Поеха отново. Зад Келарас Хиш Тула продължи:

— Хун Раал ще увисне на бесилото. Колкото до Урусандер, нека да пледира за невинност пред вещи очи, под погледа на обществото. На тази сцена той няма да може да лицемерничи. Капитане, не каза ли вашият лорд, че справедливостта трябва да се види?

— Да, милейди.

— Точно така. Нека да се види.

Келарас и Пелк забързаха, за да се отдалечат малко от Хиш и Грип Галас, когато те си заговориха тихо.

— За малко — каза Келарас.

— Стрелите, които избраха за нас, бяха с каменен връх.

— Тоест?

— Необичайна болка, казвали са ми, когато остър камък се е забил дълбоко в тялото ти, реже насам-натам с всеки твой дъх. Предполагам — добави тя сухо, — че дори и войник не би могъл да продължи да се бие при такава болка. Като военни оръжия, смятам, капитане, че стрелите ще превърнат воюването в нещо не на честта, а на безчестието.

Той изсумтя горчиво, спомнил си за собствения си глад за насилие.

— Може би тогава истинският ужас на войната ще се разкрие пред всички ни и ще ни сплаши.

Усмивката й беше сдържана.

— Ще ни стъписа толкова, че да настъпи вечен мир? Капитан Келарас, имаш мечтите на дете.

Той замълча ужилен.

Тя го погледна и очите й се разшириха.

— Бездната да ме вземе, Келарас — прие това като обида?

— Ами…

— Зарежи даровете в сърцето си, ако трябва. Но остави ми ги да ги задържа, а аз ще ги държа, по-здраво, отколкото изобщо можеш да си представиш.

Думите й го срязаха в гърдите. Той примига срещу блясъка на слънчевата светлина по сняг и лед и продължи мълчаливо.

Зад тях съпруг и съпруга се караха.

Имало беше време, много преди Гризин Фарл да поеме титлата Бранител, когато бе превърнал острието на бойната си брадва в гласа на своя гняв. Като пиян бе тогава, яростта беше виното му. Младостта има навика да извайва всичко в рязък релеф, да прави различими всеки свят и всеки миг в него. Гневът бе единственият му отговор за откритата несправедливост, а несправедливостта бе навсякъде. В онези времена, когато го обземеше умората — когато неспиращата битка срещу власт, традиция и къкрещите цикли на навика го караше да залитне, да се олюлее в някаква празнота — той си налагаше фасада на цинизъм. Фанатичният устрем бързо затъпяваше острието на брадвата и оръжието се оказваше тежко в схванатите му мишци. С този циничен поглед виждаше пред себе си бъдеще на неумолим провал.

Младостта превръща яростта и отегчението в любовници, с цялата страст и плам, каквито човек може да очаква, когато кръвта е все още свежа. Желанието подхранва страст, а страстта обещава засищане, но шепне груби думи. Мъст, съответствие между престъпление и наказание, сякаш справедливостта може да смъкне ръцете на бог, да направи ясен и сигурен всеки вододел и така — да смали сложностите на смъртния свят до нещо по-просто, по-лесно за смилане.

Скоро се беше озовал сред форулканите, за да види със собствените си очи как се въздава такава справедливост, и тогава бе започнал да се буди по неочаквани начини. Навярно не беше нищо повече от носталгия, която може да накара човек да закопнее за някаква въображаема простота, свят, оформен в детството и след това преоформен със спомена за нещо идилично. Беше всъщност много лесно да се забрави объркването на света на едно дете, където познатото е минимално и изглежда само един прост и вероятно по-достоверен образ на реалността. Достатъчен, за да служи на това дете и така — да даде утешение на детския ум. Но носталгията е съмнителна основа за нещо толкова жизненоважно, колкото системата за въздаване на справедливост на една цивилизация. Гризин бързо беше видял недостатъците в това носталгично пораждане, когато то се оказа сърцевината на форулканския съд.

Все още млад, беше се отдавал на темата за възмездието във форулканската система. Но много скоро циничният му поглед видя твърде ясно злоупотребите, деликатните начини да се подрони самата идея, че мечът на справедливостта е надвиснал над всекиго. Вместо това видя как, сред привилегированите, измъкването от тази сянка на възмездие и отговорност се е превърнало в игра. Видял беше увъртанията, ловкото изопачаване на истината, съзнателното прикриване на смисъла и безкрайните уверения за невинност, всички до едно поднасяни със същия вещ блясък в окото.

Любовниците от младостта му се изтощаваха.

Един ден, в Голямата палата, където заседаваха Седемте съдии и Седемте управители, и всички събрания на гилдии и занаяти, и командирите на Доставчиците, и Обществото на Съвещателите, Гризин Фарл извади двуострата си брадва.

Виното потече сладко в онзи ден, на порои по наклонения под, швирна около изящно изваяните крака на пейките и столовете. Плисна високо по скъпоценните стенни пана и в нишите, приютили мраморните бюстове на прочути съдии и философи. Голямата палата беше преобразена в пиянски рай.

Реки от вино, червено и тъмно като разпраните гърла, като посечената плът. Самият гняв се беше присвил от страх пред внезапната, необяснима ярост на любовника си, сякаш за миг огледало беше хвърлено между тях и гневът видя истински себе си за първи път. Докато, зад преградата, циникът газеше по коридорите, размахваше капещата си брадва и със сух смях възвещаваше ужасна свобода.

Азатанаят, който години по-късно щеше да стане Бранителят, Защитникът на Нищото, бе роден след онази касапница. Беше излязъл от Голямата палата като дете от окървавена утроба, боядисан във всички цветове на справедливостта, зяпнал от стъписващо хладния въздух, нахлул през разбитите прозорци, с цветното стъкло, пращящо под краката му, и с далечните викове от улиците долу.

„Платете ми с думи, приятели, и вижте какво идва от това. Надсмейте се на идеалите ми, шепнете за глупака пред вас, дошъл с толкова надежди. Вижте този предизвикан изблик, това детинско увлечение. Разбира се, с вашите преднамерени изкуства, с вашето хитроумно разчленяване на висши някога идеали и с вашата собствена дамга цинизъм, толкова пълен с презрение, вие ме родихте, вашето ново дете, вашия Невинен. И ако донеса огън на вашия свят, не се изненадвайте.

Крача като отхвърлен любовник.

До момента на тази клетва, на която все още държа. Никога повече няма сърцето ми да затупти в невинност. Никога повече не ще превърна глупавата любов на младостта в мъжки идеал и да понасям копнежа по нещо, което никога не е било. Не ми говорете за баланса на притежанията, за императива на обезщетението, за лъжата на отплатата и за кухата страст на възмездието.

В това отрицание не налагам никаква дан. Правете каквото пожелаете. Пепелища ни чакат всички. Този любовник на света е оставил настрана любовта си, засега и завинаги. Вижте ме като своя защитник, но който не цени нищо, който въздава с тази вечна усмивка и ви оставя да блестите във всичко, освен справедливост. Защото справедливост вие нямате.

Когато смъкнахте долу ръцете на един бог, аз ги натопих в смъртна кръв.

Молете се виното да е било горчиво за бога.“

Беше чул, че през десетилетията след онова време сред форулканите възникнал култ, почитащ Гризин Фарл като отмъстителен бог. Всъщност като бог на справедливостта. Винаги щеше да ги има, вече разбираше, онези, за които насилието е праведно.

Внезапно движение пред него го накара да вдигне глава, макар и да изглеждаше твърде тежка за този свят. Видя лорд Силхас, отпуснал се в стол, който беше придърпал. Бледото му лице изглеждаше тънко като хартия, червените очи — като гаснещи въглени.

— Пиян ли си, азатанай?

— Само спомени, лорде, които да разпалят ума ти.

— Предполагам — каза Силхас, след като наля халба от каната на масата, — че имаш изобилие от тях. Спомени.

Гризин Фарл се отпусна назад, едва сега чул приглушения шум на кръчмарската тълпа около тях.

— Хуморът ми е откъснат тази нощ, лорде. Пъпка цвят, безлист и безцветен.

— Значи съвпада съвсем добре с моето настроение, азатанай. Историкът Райз Херат те търси.

— На миналото нямам какво да кажа.

— В такъв случай той би трябвало да е добра компания. Чака те в стаята ти, мисля.

Гризин Фарл изгледа благородника.

— Треска има в този град.

— Карканас никога не е бил лесен за живеене зиме — отвърна Силхас. — Дори по времето преди тъмнината въздухът беше суров някак, костите ти сякаш ставаха трошливи. Уви — добави той, след като замълча да отпие, — аз се оправях най-зле. Също като сега. Всяка зима копнеех за лятната жега.

— Не всички се радват на сезона за размишление — съгласи се Гризин.

— Размишление? Това, както казваш, поражда трескави мисли. — Силхас поклати глава. — Азатанай, нещо повече има в това. Бих искал да се разкърша и да хвана меч или пика. Лекота да дойде в стъпките ми. Блед може и да съм, но душата ми е натопена в летен пламък.

Гризин го изгледа над масата и видя кървавия блясък в очите му.

— Казват, че лорд Урусандер щял да тръгне преди пролетта.

— Тогава ще разпаля своя жар, азатанай. — След миг, в който сякаш се замисли над перспективата с жадно предчувствие, Силхас сви рамене, зарязал мисълта. — Но дойдох тук не просто за да съобщя за желанието на историка да говори с теб. В този ден видях чародейство, разгръщане на магическа сила. Изглеждаше… незаслужена.

Гризин Фарл вдигна каната и напълни отново халбата си.

— Незаслужена ли?

— Трябва ли да обяснявам това? Сила, появила се твърде лесно.

— Сър — каза Гризин, — вие сте знатен. С благородна титла, в привилегирована аристокрация, в която предпоставката за заслужено или незаслужено не значи нищо. Да бъдеш избран по рождение не е никакъв избор. И все пак вашата раса посича децата чрез неоспорими правила, за да хвърли едната част в привилегировано положение, а другата — в лишения. Тази ваша гражданска война, Силхас Руин, представлява предизвикателство към всичко това. А сега… магия, в ръцете на когото и да било, стига да приложат дисциплина и усърдие в овладяването й… ами, виждам каузата на Урусандер подсилена, на цената на собствената ви.

Силхас се озъби и отвърна:

— Не съм сляп за неравновесието! Тази магия ще ни подкопае, може би фатално. Има ред в йерархията в края на краищата, и той е необходим ред, за да не се разпадне всичко в хаос.

— Съгласен съм. Хаосът е крайно нежелан — каза Гризин Фарл. — Разбира се, нова йерархия ще възникне, но по свои собствени правила. Ще видите вашата стара аристокрация разбита, сър. Ще вземе ли лорд Урусандер магията в прегръдката си, или просто ще потърси вещите лица, които е най-вероятно да станат майстори? Ще види ли новият век да управляват крале и кралици магьосници? Ако е така, тогава всеки от простолюдието може да вземе трона. Куралд Галайн, приятелю, се клати на опасен ръб, нали?

— Все още чакам утешителни слова, азатанай. — Силхас отпи от халбата си, а след това, щом дойде слуга с нова кана, се пресегна и я придърпа. — Вълнуваш водите за собствено забавление, подозирам.

Погледът на Гризин Фарл се плъзна настрани, към унилата кръчмарска тълпа с пластовете дим от лули и дърва. Разговорите едва ли си заслужаваха да ги слуша човек, след като хората имаха навика да се повтарят, сякаш с всяко изричане търсеха различна реакция. „Намери една истина и я направи заклинание. Намери една лъжа и направи същото. Събери истини и лъжи и ги наречи вяра. Кръчми и храмове, виж как възлиянията текат и всички жертви са направени. Тук има една истина. Където и да се съберат смъртни, ще възникне ритуал, и във всяко място ритуал, навик и жест носят скрита утеха. В тези шаблони картираме своя свят.“

— Не го отричаш, значи?

Гризин се сепна, после въздъхна.

— Приятелю, прощавай, че се подигравам с благородните ти претенции. Виждам твърде ясно, за да правя друго.

— Защо ме наричаш приятел? По-важното — защо аз те смятам за такъв?

— Думите ми те гневят, Силхас, и все пак се наслаждаваш на този гняв само за миг, преди да видиш през червената мъгла и да трябва да приемеш истината на това, което казвам, колкото и мрачно и обидно да се окаже то. Възхищавам се на това.

— Когато разговаряме, усещам как нервите ми се изопват.

— Няма да се скъсат — отвърна Гризин.

— А ако се скъсат? Явно не се боиш от това.

— Отдавна съм се отказал от страха.

При тези думи Силхас се наведе напред, присвил очи.

— Виж, това е признание! Кажи ми, моля, как го постигна?

Кратко видение размъти ума на Гризин, щом се видя отразен в едно счупено стъкло — излизаше залитащ от кървава касапница.

— Когато замахваме — каза той, — го правим от страх. Спомни си, ако благоволиш, всяко свое избухване, стъписването, след като си ударил, след като си нанесъл рана. Осъзнаването кара човек да се присвие от страх, да потуши вътрешните огньове. А с това първият страх умира, но само за да го замени нов — страхът от последствията от насилието ти. Два аргумента, но само един глас. Две причини, но само една реакция. Когато най-сетне разбереш това, приятелю, тогава гласът, който е страх, става крайно досаден. Повтаря се и с това доказва собствената си глупост, и ако от глупавите му думи си доведен до насилие, до отказ от всякаква сдържаност, тогава може да си само глупак. Глупак — повтори Гризин Фарл, — наивен и не особено прозорлив. Станеш ли глупав колкото твоя страх, оскърбяваш собствената си интелигентност и с нея — цялата вяра в себе си.

Силхас го гледаше съсредоточено.

— Азатанай, трябва да разбереш: цял един народ може да бъде погълнат от такъв страх.

— И той замахва, често срещу себе си — срещу близък, срещу съсед. Страхът в такова време е бясна треска, изгаряща всичко, което докосне. И да, той е изключително глупав.

— Представи си, азатанай, този страх, когато му бъде дадена силата, възможна в магията. Търсиш свят в пламъци.

— Където, навярно, ще преуспееш?

Силхас — на бледото му лице бе изписана тревога — отново се отпусна назад в стола.

— Върна ме, азатанай, към култа на зимата. Дано сезонът никога не свърши.

— Кога ще призовеш легиона Хуст?

Силхас примига, после сви рамене.

— Скоро, мисля. Нелепо е. Събираме паплач, въоръжена с безумно желязо, за да я хвърлим срещу най-добрата армия на владението.

— А Домашните мечове на Великите домове?

— Изненадан съм, че това те интересува.

— Домашните мечове не, честно казано — призна Гризин Фарл. — Но виждам, че нещо очаква легиона Хуст — твърде смътно, разбира се. Само лошо предчувствие, сякаш съдба някаква се оформя, бъдеще, все още невъобразимо.

— Като нищо може вече да са прокълнати — каза Силхас. — Легион, създаден в лудостта на владението ни. Никаква слава не може да се намери в това да излизаш от гробове, Гризин Фарл. Нито от дълбоки рудници или прясно изкопани могили. Какъвто и дух да е вложил Хуст Хенаралд в желязото от ковачниците си, убийството на три хиляди мъже и жени вече го опетнява. Значи, чудиш се защо все още се колебая да призова такава армия?

— Съдбата, която ги очаква, е извън теб, лорд Силхас.

— Нима? Кой ще я донесе тогава?

— Слаб съм в пророкуването — отвърна Гризин Фарл. — Все пак, макар да виждам само мъгла, чувам един глас и думи, изречени със заповеден тон.

— Но не мой.

— Не. Гласът, който чувам, е на Аномандър.

Силхас въздъхна.

— Значи се връща. Добре. Но хайде стига вече с това. Кажи ми, азатанай, има ли по-бързи пътища към чародейството?

Въпросът прониза Гризин Фарл като лед. Погледът му се смъкна към халбата в ръцете му, в смъртно бледата игра на светлината на лампата по повърхността на ейла.

— Никакъв, който би ти харесал.

— Бих искал да ги чуя все пак.

Гризин Фарл поклати глава и стана.

— Задържах историка да чака твърде дълго. Приятелю, забрави последните ми думи. Бяха не на място. Следващите дни ще са достатъчно отчаяни и без съблазънта на такова средство. — Азатанаят се поклони на лорда и стана.

„Защитнико на нищото, не тази пътека, не никоя. Следващия път, когато ме намериш, Силхас Руин, разбира се, ще се поддам на исканията ти, понеже виждам в теб амбицията, която ще наречеш необходимост. По-лесният път не е за харесване — вече казах това, — но в убийството на страха моето предупреждение няма да те спре, нали?

Драконъс. Каладън Бруд. Непозната сестро. Вижте какво започваме тук. Вълците са се събудили и капем думи в диря от кръв.

Нека намерят собствения си глад, както трябва.

Но, о, вижте какво започваме тук!“

Излезе от кръчмата. Небето изглеждаше странно разбито, с тъмно и светло, и цветове, пръснати като парчета счупено цветно стъкло. Гризин Фарл го огледа с насълзени очи.

Цинизъм и гняв — пияни. „Стига, за да те накара отново да се почувстваш млад.“

Тръгна към Цитаделата. Време беше да говори с историка.

Орфантал спря на прага. Историкът Райз Херат седеше до камината, която тъкмо се разпалваше. Стаята беше студена, осветена само от диплещите се по дървата пламъци.

— Тук е — каза историкът и махна към пода пред ботушите си. — Хайде влизай, Орфантал. Рибс дойде капнал.

Орфантал пристъпи вътре, все още стиснал в ръката си дървения меч. Кучето, лежащо до камината, спеше дълбоко.

— Твърде много битки за един ден, Орфантал. Рибс вече не е млад.

— Когато стана воин, ще имам вълци. Два. Обучени за война.

— Аа, виждаш дълга война пред нас, значи.

Орфантал седна на каменния ръб на камината.

— Седорпул казва, че войната никога не свършва. Ако не е в един сезон, ще е в друг. Защото обичаме да се бием.

— Не винаги е било така. Имало е време, Орфантал, когато сме обичали да ловуваме. Но дори тогава, ще ти призная, е имало жажда за кръв. След като сме опитомили животните, които ядем, ловците са продължили да ходят на лов. Като деца, които отказват да пораснат — сила има в това, в тази способност да решаваш живот и смърт. Невинността на плячката е без значение за такива деца. Нуждата им е твърде себична, за да помислят за жертвите на своя каприз.

Орфантал се пресегна и почеса раздраното ухо на Рибс. Кучето въздъхна насън.

— Грип Галас преряза гърлото на един мъж. От ухо до ухо. После му отсече главата и изряза нещо на челото.

Райз Херат помълча, после изпъшка.

— Добре. Наистина сме във война, Орфантал. Грип Галас спаси живота ти, нали?

— Уби го за коня му.

— Видял е нуждата, трябва да предположим. Грип Галас е доблестен мъж. Ти беше негова отговорност. Бих се обзаложил, че това, което си видял, е било гневът на Грип. Ние сме във време, когато да си на другата страна само по себе си е престъпление, и смъртта е наказанието.

— Героите не се гневят.

— О, гневят се, Орфантал. Определено се гневят. Често тъкмо гневът ги тласка към героични актове.

— Какво толкова ги гневи?

— Нечестното на света. Когато то става лично, героят се възмущава и се изпълва с отрицание. Героят не търпи онова, което му изглежда неправилно. Това не са мисли. Това са действия. Подвизи. Нещо неописуемо с думи се е проявило и дъхът ни секва. Не можем да не се възхитим на дързостта и как тя се опълчва на правилата.

— Не мисля, че Грип Галас е герой — каза Орфантал. Огънят се усилваше, пламъците вече подскачаха по дървата. Скоро щеше да стане твърде горещо, за да седи там, но още не.

— Може би — каза историкът. — Той, опасявам се, е твърде прагматичен човек за героизъм.

— Какво правиш в стаята на Гризин Фарл?

— Чакам го да се върне. А ти?

— Търсех Рибс. Често идва тук. Приятели са с Гризин Фарл.

— Чух, че азатанаят го измъкнал от Дорсан Рил. Спасил живота му всъщност. Това изковава връзка.

— Лорд Силхас също е приятел на Гризин.

— Нима?

Орфантал кимна.

— Безпомощността им е обща.

— Моля?

— Така казва Гризин. Бялата сянка към тъмната сила на брат. Онази кожа, казва той, ще погуби Силхас, въпреки че е нечестно. Хората са тласкани да правят неща от онова, което мислят, че им липсва.

— Азатанаят май ти казва много неща.

— Това е защото съм млад — обясни Орфантал. — Говори ми, защото не разбирам за какво ми говори. Така казва. Но аз го разбирам по-добре, отколкото си мисли. Веднъж сънувах, че в земята зад мен има гигантска дупка, и продължаваше да расте, а аз бягах, за да не падна в нея, и бягах през стени от камък и планини, и по дъното на дълбоки езера, а после по лед и сняг. Бягах и бягах, за да не падна в дупката. Ако не беше тя, изобщо нямаше да мога да бягам през каменни стени и всичко останало.

— И тъй, хората са тласкани да правят неща от онова, което липсва в тях?

Орфантал кимна. Отдръпна се от усилващите се пламъци, макар стаята все още да бе студена.

— Как върви обучението ти?

Орфантал сви рамене и се наведе да погали Рибс.

— Седорпул е зает с онази магия и разни други неща. Липсва ми майка ми.

— Леля ти искаш да кажеш.

— Да. Леля ми.

— Орфантал, запозна ли се с другия заложник в Цитаделата?

— Да. Тя е млада. И срамежлива. Бяга от мен, горе в убежището. И заключва вратата, за да не мога да вляза.

— Гониш ли я?

— Не. Опитвам се да бъда мил.

— Съветвам те да се опиташ да бъдеш някак по-малко… прям. Нека тя да дойде при теб, Орфантал.

— Липсва ми и Сукул Анкаду. Тя пие вино и всичко. Все едно вече е пораснала. Знае за всичките Велики домове и благородниците, и на кого можеш да разчиташ и на кого не.

— Не е на страната на сестра Шаренас, значи.

— Не знам. — Най-сетне горещината стана прекалена и Орфантал стана и се отдръпна от камината. — Седорпул ми каза за магията. Дарът на Терондай за всички Тайст Андий.

— О? А ти самият проучвал ли си магията, Орфантал? Трябва да те предупредя за рисковете…

— Мога да правя това — прекъсна го Орфантал и разпери ръце. Мракът изведнъж набъбна, сгъсти се, въплъти се във форми, които накараха историка да се свие от страх в стола си. — Тези са вълците ми — каза Орфантал.

Рибс пред камината скочи, ноктите му затракаха по каменните плочи, щом драсна към вратата.

Привиденията наистина бяха добили очертанията на вълци, но толкова високи, че надвишаваха самия Орфантал. Блеснаха кехлибарени очи.

— Мога да вляза в тях — продължи Орфантал. — Мога да изскоча от тялото си и да вляза в тях, и в двата, едновременно — но трябва да са един до друг, когато го правя. Ако вляза само в единия, пак мога да накарам другия да ме следва или да направи каквото му кажа. Усещането е странно, историко, да вървиш на четири крака. Същото ли е, каквото могат да правят джелеките?

— Орфантал, ако обичаш, махни ги оттук.

Орфантал сви рамене и смъкна ръцете си. Чернилката се завихри, после се разпръсна като мастило във вода.

— Не — каза Райз Херат, — това изобщо не е като тяхното. Магията на джелеките е древна, по-… зверска и дива. Казвали са ми, че изгаря очите да я гледаш. Твоите… създания… са по-деликатни. Орфантал, показвал ли си на някой друг тази твоя сила?

— Още не.

— По-добре недей.

— Защо?

— Каза, че душата ти може да се прехвърля в тях, нали? Тогава ги сметни за своето последно средство. Ако животът ти се окаже в опасност. Ако получиш смъртна рана, в тялото, което имаш сега, тогава, Орфантал, избягай при своите… приятели. Разбираш ли ме?

— Мога ли изобщо да направя това?

Историкът поклати глава.

— Не знам със сигурност, но изглежда е възможност — според това, което току-що описа. Тази тайна, Орфантал — пази я, защото стане ли известна, приятелите ти вълци ще бъдат уязвими. Кажи ми — трябва ли да са близо, когато се въплъщават?

— Не знам. Бих могъл да опитам да ги вдигна в различни стаи може би, и да видя дали става.

— Опитвай, но тайно. Никой да не види. Никой да не разбере.

Орфантал сви отново рамене и се обърна към вратата.

— Рибс пак избяга.

— Започвам да схващам защо.

В този момент тежки стъпки по коридора предизвестиха връщането на Гризин Фарл. Щом влезе, азатанаят кривна глава и подуши въздуха.

— А, добре — промърмори и очите му се спряха на Орфантал. — Тихата ми сянка… ще се включиш ли в разговора ми с историка?

— Не, сър. Ще ида да потърся Рибс.

— Да, профуча покрай мен в коридора. Търси го в най-далечния ъгъл на Цитаделата или в конюшните навън.

Орфантал кимна и излезе. Спомни си думите на Райз Херат за ловци и лов, и за детския ум, заклещен във всичко това. Но не го интересуваше използването на вълци за лов и не го интересуваше ловът също така. Нямаше герои сред ловците, защото убиването беше лесно. „Освен, разбира се, ако жертвата не реши, че вече не е невинна. И тогава спира да се страхува. И решава, че бягането е безполезно, защото от някои неща не можеш да избягаш, а една голяма дупка зад теб може да е и уста, и да става все по-голяма.

Вълци като моите… тях не ги е страх. Могат да тичат бързо. Могат да гонят ловците.

Какво ли ще е това усещане, чудя се?“

— Тя вижда през раните в дланите му — каза Райз Херат. — Онова пано, дар на Емрал Ланеар, то трябва да ни покаже, че всичко това не е ново. Случвало се е преди. Силата в кръвта. Какво още трябва да знаем, азатанай?

— Изпълваш ме със скръб, историко, с такъв гняв.

— Даровете на азатанаите никога не са каквото изглеждат.

Гризин Фарл се оригна и седна на един стол.

— Изпих твърде много ейл.

Историкът изгледа замислено азатаная, който беше впил поглед в пламъците в камината.

— Угоди си с бъбривост тогава.

— Угаждането е сладко за пиене, да. Има една азатанай, жена от плът. Името й е Олар Етил. Чувал ли си за нея? Не. А, добре. Може би не по име, но помниш сънищата си, историко, онези, неспокойните, когато жена, която познаваш и все пак не познаваш, идва при теб, често отзад. Притиска се в теб и предлага плътско изкушение. Би си помислил — каза с въздишка, — че тя е само предвестникът на низки страсти, игра на похот и, всъщност, на угаждане, особено със забраненото… както и да би си го въобразил.

— Гризин Фарл, нищо не знаеш за сънищата ми.

— Историко, знам какво е общото у всички мъже. Но добре. Погледни в този огън вместо това. Има лица в пламъците, или по-скоро едно лице, предлагащо безброй изражения. Бягащите псета се научиха да почитат това лице, това женствено нещо. Олар Етил е мъдра. Знаеше как да ги накара да научат за нея. Богиня на пламъците, събудена от топлината. Похот, страст, кръвожадност. Ще стопли плътта ти, но ще изгори душата ти.

— Змия расте от ръката й, нали? Тя е онази на гоблена.

Но азатанаят поклати глава.

— И да, и не. Бягащите псета ще ти говорят за тяхната богиня на земята. Наричат я Бърн и твърдят, че тя спи вечен сън. В сънищата си тя прави света на хората. Но Орал Етил стои наблизо, понякога до Спящата богиня, понякога прегражда пътя към нея. Тя е ревнива към Бърн и краде топлината от нея. Всяко огнище, всяко облизване на пламък е откраднато. Змията е огън и кръв. Живот, ако предпочиташ. И да, в сърцевината си тя е сила на унищожение.

— Вие азатанаите си играете на богове.

— Да. Някои от нас да. Силата е изкусителна.

— Дори Бягащите псета заслужават нещо по-добро. Тази Бърн също ли е азатанай?

— Не мога дори да кажа дали Бърн съществува, историко. Вярата в нея съществува, и това стига. Тя ще напътства вярващите и ще придава форма на техния свят. Трябва да се опреш на практичното, Райз Херат. Мотивациите са само призраци и смисълът им върви по дирята на всяко деяние, угаждаш му с тях, както ти е удобно. — Гризин Фарл се взря в историка. — Това, което избираш да правиш, може, без усилие, да бъде видяно като измяна. Въпреки че би могъл да го наречеш най-чистия въобразим акт на почтеност.

Райз Херат усети как кръвта кипна във вътрешностите му, смрази крайниците му.

— Обвиняваш ли ме в нещо, азатанай?

Гризин Фарл повдигна вежди.

— Ни най-малко. Просто оспорвам валидността на твоята роля в живота. Историкът ще направи дисекция на събития, ще изброи счетоводния списък на деяния и ще потърси смисъла от измислени мотиви. Включиш ли угодата, виждам колко познат е за теб вкусът й.

— Майка Тъма е също толкова богиня, колкото и тази Олар Етил — каза Райз Херат. — Магия в кръвта. Там, на трона, очите й са затворени. Би могла да спи. Би могла да е мъртва. Все пак, през змийски очи вижда света. А както са ми казвали, вкусът на кръвта е изкусителен. Какво е направил Драконъс?

— На вашата господарка ли? Ами, направил я е богиня. Наричаш ли това любов? Между любовници почитанието е с резки очертания. От всяка прегръдка, колкото и да е разгорещена, нещо кърви. Жената зад теб в сънищата ти, тя ти мисли зло. Или, в следващия дъх, благослов и откровение. Възможностите са безкрайни, докато не се обърнеш.

Чудо беше, помисли Райз Херат, че никой все още не беше убил този азатанай, толкова отчайващо и дразнещо бе разговарянето с него. Помисли си, че да се озовеш срещу майстор фехтовач ще е до голяма степен същото, всяка атака предвидена, всеки ход — контриран без усилие, и също като майстора фехтовач, Гризин Фарл не бързаше да нанесе фаталната рана. Погледна намръщено азатаная.

— Майка Тъма е отсъствието в центъра на нашия култ. По неин избор ли е това, Гризин Фарл? Или кръвта — и жаждата й — я изтласкват все по-далече и по-далече от грижите на смъртните? Казваш, че Бърн спи — тя ли го е избрала, или е била поразена от някое проклятие? Казваш, че Олар Етил обитава пламъците на огнището — само това ли правят боговете? Просто наблюдават?

— Би могло всъщност да изглежда така, да. Но вече те предупредих за вредата от измисляне на мотивации, измисляне на смисли.

— Но тя нищо не прави! Никакви актове, никакви дела! Няма нищо, което да си въобразя или да измисля!

— И така историкът гладува. Но скоро ще бъде заситен, нали? Врагът на реда се размърдва в един далечен лагер. Армия тръгва срещу Карканас. Какво, чудиш се, ще направи тя тогава? Къде, чудиш се, са онези, които ще се бият в нейно име? А колкото до това име… каква е каузата, която представлява то? Събери верите и боядисай в злато многобройните им добродетели. Но не можеш да направиш това, защото тя не говори.

Райз Херат изгледа навъсено азатаная, а той му отвърна със спокойни, пълни с тъга очи.

Историкът извърна поглед.

— Върховната жрица не дава позволение да посетя Залата на Нощта.

— Глупости — отвърна Гризин Фарл. — Така предпочита, защото иска да опази нещо скрито от Майка Тъма. Но богинята вече използва Ендест Силан и измамата става все по-трудно да се крие. Вие, сър, несъмнено сте в съюз с Върховната жрица. Възнамерявате нещо, в името на Майка Тъма, но каквото и да е то, тя не трябва изобщо да узнае какво сте направили. Хайде — каза азатанаят и погледът му изведнъж се втвърди, — подчинете делата си на почитта.

Райз Херат усети, че му призлява, все едно е налегнат от болест, измислена от самия него, която вече засяда в плътта му, вкисва кръвта му и разяжда вътрешностите му.

— Добре — отвърна със сух и хриплив глас. — Ела с мен, Гризин Фарл. Хайде да отидем до Залата на Нощта. Хайде да говорим с нея.

— Тя е с Драконъс.

— Тогава ще говорим и с двамата!

Азатанаят се надигна от стола си.

— Както желаеш. Ще вземем ли и Върховната жрица?

Райз Херат отвърна с гримаса:

— Можем поне да я помолим.

Излязоха от стаята. Зад тях пламъците в камината погълнаха последните дърва и познаха глад.

Емрал Ланеар, Върховната жрица на Мрак, седеше изгубена в свят от дим. Замъгленият взор виждаше малко пролуки, а бъдещето, проснато толкова гладко и съвършено, се оказваше не по-различно от настоящето. Това беше изкушението на д’баянг. Имало беше време, когато ритуал бе съпътствал отдаването му, а сънният пейзаж, който предлагаше димът, шепнеше послания — дълбоки, и бързо забравяни. Намерението, предполагаше тя, бе свързано с отдръпването, извън плътта, извън ограниченията на реалността. Загърнато в ритуал или не, беше си измъкване. Разликата — между тогава и сега — бе в намерението.

„Измъкването като ритуал обещава връщане към настоящето, когато ритуалът е свършил. Измъкването като ритуал цели да се засее земята между сънния пейзаж и реалния свят. Но тук и сега аз не търся връщане към никакво настояще и ще превърна земята между двете в пустиня на отчаяние. Моето измъкване не търси откритие, а е породено от бягство.“

Някога беше ценила трезвостта си, острия ум, който се наслаждаваше в своята будност, в драгоценната си острота. Не беше могла и да си представи, че драговолно ще се откаже от такива дарове, а беше виждала достатъчно глупци в живота си, за да знае, с ужас, как затъпяват умовете от алкохол и дим. „Бягство без движение. Бавно удавяне. Мътният поглед, утехата, донесена от объркването, бавното разпадане на времето и бавното губене на мястото ти във вечния му поток.

Но виж ме сега. С бъдеще, претъпкано с престъпления, правя си остров и го загръщам в мъгла. Нека тече потокът на времето; нямам пристан.

Това е заблуда. Райз Херат видя добре страстта в очите ми, което би трябвало да ме е засрамило. Но съм загърбила срама, а това също се оказва изкусително измъкване.“

Уви, някаква кристална яснота оставаше в ума й, нещо неподатливо на всичките й усилия за бягане и измъкване. Светлината му беше вина, обагрила целия й вътрешен свят. „Не д’баянг. Това е твърде нищожна причина.

Аз съм Върховната жрица на Майка Тъма. И въпреки това, в място на преклонение, вечерни и ритуали, тъка паяжина от шпиони, всяка от които увърта и хитрува с широко разтворените си крака.“ Умът й беше затворен в клетка, направена от самата нея, клетка, в която всяка мисъл бе хвърлена в градеж на потенциални съюзи, възможни слабости, изтървани тайни и въвличане в безброй заблуди и машинации. Чрез тези усилия — този окаян курс, който бе поела — виждаше своя свят пресътворен. Вече претегляше с хладна пестеливост стойността на всеки гражданин на владението. Тайни съглашения спрямо противопоставяне, сила срещу слабост, измама срещу доверие.

Също като д’баянг, този новороден начин на мислене представляваше всъщност една вътрешна спирала, а собствените й нужди бяха в сърцевината. Беше мироглед, който, сега разбираше, съвсем не бе уникален — колкото и лично да изглеждаше — тя просто отразяваше държането на безброй други.

„Колко богати благородници, чудя се, виждат света по същия начин? Не е ли това в края на краищата средството, с което са придобили богатствата си и с тях — своята непоклатима увереност в собственото си превъзходство?

Но, Майко, прости ми, това е един студен свят.“

Димът се бореше с това, но вяло. С размазани думи шепнеше лениви подкани към убежище на скука, към прогизналото блаженство на безчувствието. Отпуснати ръце махаха уморено в ума й, едва видими сред сивия облак. „Ето тук… ела… тук чака забравата.“

Едва ли достойна цел за главен дворцов шпионин. „Жадувам за знание, но отказвам да го вкуся. Събирам новини и факти, и тайни, а нищо не правя с тях. Аз съм като Бранителя, Гризин Фарл, който твърди, че не защитава нищо. Също както историкът отказва да записва история и богинята отказва утехата на почитта.

Докато строени срещу нас са… пълководец, който би предпочел да не води, командир, който следва само пиянските си прищевки, и Върховна жрица, която все още очаква своя бог.

Всички ние не сме нищо повече от натрапници на своята кауза, защото каузата, която прегръщаме, не е нищо повече от слепия, когото издигаме, за да скрием собствените си амбиции. Това, вече вярвам, е тайната зад всяка война, всеки сблъсък, който вижда пролята по земята кръв.“

Ритуалът на дима можеше, понякога, да предложи жестоки прозрения.

Смътно чу звънването на звънчето. „Пак ли? Няма ли да ми се позволи никакъв отдих, никакъв лукс на бягството?“ С притъпени сетива и с натежало тяло, надигна се с усилие от дивана, намери наметало, с което да прикрие всичко, което чувстваше оголено, и се запъти от спалнята към външната стая.

— Влез.

Появата на историка не беше изненада, но появата на Гризин Фарл беше. Взря се в лицето му, но то не издаваше много. Тайните бяха професия за азатаная. Все пак не долови обичайната фасада на престорена веселост.

— Какво ви води тук? — попита ги.

Райз Херат се покашля.

— Върховна жрице. Бранителя се съгласи да ни отведе при Майка Тъма.

„С каква цел?“ Думите почти се изплъзнаха от нея, но успя да ги задържи. Нямаше да им издаде суровата крайност на отчаянието си и на страховете си.

— Разбирам. Пак ли ще се хвърляме срещу безразличието й? Добре. Води ни, Гризин Фарл.

Азатанаят се поклони и излезе в коридора. Емрал и Райз го последваха.

След малко, докато вървяха, историкът й заговори с нетипична официалност:

— Върховна жрице, време е да уведомим Майка Тъма за събитията, ставащи във владението й… да, добре разбирам, че използва Ендест Силан, но дори с това не можем да знаем пълния обхват на знанието й, на осъзнаването й. По-важното, Ендест пребивава тук в Цитаделата и не се грижи много за онова, което става извън стените й. Не е ли време за пълно описание?

Въпросът беше двуостър и Емрал разбра, че историкът си дава сметка за това. В края на краищата той подбираше думите си внимателно.

— Желанията ви са амбициозни, историко — каза тя също така официално. — Но ще видим. Както казвате, усилието е навременно.

Стигнаха до коридора, който водеше до Залата на Нощта. Пораженията, оставени от Т’рис, все още се виждаха в пукнатините и цепнатините в каменните зидове, в хлътналата неравна настилка на пода. Проходът беше празен, сам по себе си мрачно заявление за състоянието на нещата. Щом се доближи до портите, Гризин Фарл се поколеба и погледна през рамо към спътниците си.

— Имало е избуяване вътре — каза той. — По-дълбока и по-силна проява на Мрака. Несъмнено въздействието на Терондай, близостта на Портала. — Сви рамене. — Усещам промените, но не мога да различа почти нищо друго. Тъй или иначе, тук и сега, предупреждавам и двама ви: онова, което е отвъд тези врати, е променено.

— Тогава — отговори Емрал Ланеар, — дълг е на Върховната жрица да разбере такова едно преобразяване, не мислите ли?

Азатанаят я изгледа. Нещо в изражението му намекваше за ирония.

— Върховна жрице, както се оказва, онова, което загръща ума ви, би могло да се окаже благословия.

Тя се намръщи, но не й се даде възможност да отговори, понеже Гризин Фарл се обърна към вратата и отвори широко портите към Залата на Нощта.

Студът, който ги лъхна, беше наситен с плодовитост и това само по себе си стъписа Емрал Ланеар.

Чу изпъшкването на Гризин Фарл, като в съгласие с нейното стъписване, понеже тъмнината вътре бе абсолютна.

— Какво ни очаква там? — попита Райз Херат. — Очите ми, макар и надарени, не могат да пронижат този покров. Гризин Фарл, какво можеш да различиш?

— Нищо — отвърна азатанаят. — Трябва да влезем, за да видим.

— Дори подът е изгубен за нас — отвърна историкът. — Може да се окаже, че скачаме в бездна. Тази зала е отрицание, свят, лишен от всякакво вещество. — Обърна се към Емрал Ланеар, очите му бяха разширени от тревога. — Вече съветвам против това.

Но Емрал Ланеар само сви рамене, а после подмина историка и без да погледне Гризин Фарл, продължи навътре в Залата на Нощта.

Усети утъпкана пръст под стъпалата си, влажна и хладна през тънките подметки на чехлите й. Миризмата на гнило и тучен живот закръжи около нея, сякаш самият въздух бе оживял. „Вече не сме в Цитаделата.“

Гризин Фарл се озова до нея, плътно от лявата й страна, присъствие по-скоро усетено, отколкото видяно.

— Прекалил е — избоботи тихо азатанаят. — Порталите имат две страни. Със самото си присъствие те разделят светове. Терондай, Върховна жрице, извира в това място.

— А какво място е това? — попита Райз Херат точно зад Емрал.

— Вечната нощ, историко. Първичната нощ. Наречи го както искаш, но знай, че е чисто. То е същност.

Емрал успя да чуе нещо подобно на вятър, шумолящ през дървета в далечината, но не усети никакъв лъх по смразеното си лице. Миг след това огромната длан на азатаная се стегна около ръката й над лакътя и Гризин прошепна:

— Има нещо пред нас.

Продължиха.

— Колко още? — попита Емрал.

— Не е ясно.

— Къде е тронът на Майка Тъма? — попита историкът нервно. — Напълно ли сме я изгубили вече?

— Такива въпроси ще трябва да изчакат отговори — отвърна Гризин Фарл. — Това селение ми се противопоставя. Не е мястото ми в него, а сега — повече от всякога, усещам, че съм нежелан.

— Можем ли да сме сигурни? — попита Емрал.

— Неизвестно — бе смущаващият отговор на азатаная.

Усещането за пръстта под краката й оставаше неизменно. Нямаше нито камък или камъче, нито растения, дори бучка в равната глина. И все пак щедрият мирис на зеленина беше задавящ и гъст, все едно вървяха през прогизнала от дъждове гора.

— Направихме грешка, че влязохме тук — каза Райз Херат. — Върховна жрице, прости ми.

Все още не можеха да видят нищо, дори земята, по която вървяха. Въпреки това, когато чуха тежките стъпки точно пред тях, минаха няколко мига, преди Емрал Ланеар да различи фигурата.

Беше чудовищна — изгърбена и извисяваща се дори над Гризин Фарл. Ръцете висяха покрай коленете — дебели и мускулести. Главата беше непропорционално малка, темето без косми, очите — хлътнали дълбоко.

Миг преди да стигне до тях чудовището каза:

— Храна.

Едната огромна ръка замахна нагоре и удари Гризин Фарл в гърдите. Азатанаят отлетя назад и се превъртя във въздуха.

Другата ръка посегна към Емрал Ланеар.

Но Райз Херат се оказа по-бърз — дръпна я назад за наметалото, далече от дращещите във въздуха пръсти на демона.

Побягнаха слепешката.

Демонът ги подгони. Стъпките му тътнеха като гръмотевици. Съвсем ясно създанието повтори:

— Храна.

Ужасът задращи с нокти и се измъкна навън, превърна сърцето на Емрал в чук. Тя бягаше, както не беше бягала от дете — но онези спомени не бяха за страх. Сега се чувстваше смазана, твърде уязвима, за да проумее каквото и да било. Пътят напред беше празнота и в това отсъствие съществуваше само безутешността, идваща с разбирането, че няма къде да се скрият.

До нея Райз Херат хриптеше. За миг Емрал Ланеар едва не се разсмя. Леността на живота им в Цитаделата не ги беше подготвила за това. „Лежиш отпусната. Дробовете ти пълни с дим. Сънуваш песнопения и тържествени процесии. Отровите в позлатената чаша на измяната.“ Мускулите на краката й вече губеха сила, а тежестта на тялото й като ли ставаше твърде обременителна, за да се понесе.

„Пъргаво дете, къде си отишло? Още ли се криеш там, под пластовете пълнолетие?“

Райз Херат се олюля, а след това изведнъж изчезна от лявата й страна. Емрал Ланеар извика, забави, обърна се…

Видя как демонът закрачи тежко натам, където бе паднал историкът. Ръцете му посегнаха да го сграбчат.

Последва мълниеносно движение, няколко глухи изтътвания, и й се стори, че самата тъмнина се е стегнала в нещо плътно, неизмеримо могъщо. Замахваше по демона и с всеки удар пръскаше кръв. Демонът залитна назад и изрева като дете от безсилие, изненада и болка. После се завъртя и побягна.

Райз Херат остана на земята, повален сякаш от някаква невидима рана, а когато се надигна на лакът, усилието явно му струваше скъпо. Емрал тръгна към него, но спря, понеже се озова лице в лице с лорд Драконъс.

— Върховна жрице — каза Консортът, — не сте ли разбрали колко неразумно е да приемате защитата на Гризин Фарл?

Райз Херат закашля, после каза:

— Милорд, вие спасихте живота ни.

Драконъс го изгледа отвисоко.

— Ако ще скитате из чужди селения, Райз Херат, трябва да разберете, че вашето е станало необичайно оскъдно откъм хищници — извън собствената ви раса имам предвид. Повечето светове са много по-… диви. — Вдигна очи и се вгледа в Емрал. — Има опасности. Кажете ми, бихте ли влязла толкова нехайно в пещера в някой планински склон?

Райз Херат изпъшка и се надигна на крака, дишаше с мъка.

— Стари приказки, разказвани на деца — рече той. — Героите се хвърлят в пещери и кухини непрекъснато, и всеки път побеждават.

— Точно така — отвърна Драконъс. — И все пак това не е детска приказка, историко. И няма разказвач, който да извърти съдбите и да донесе ненадейно спасение. Оставете подвизите на героите, те поне не могат да навредят много.

— Трудно е, милорд. Понякога глупци като нас се вдъхновяват от подвизите им, дори доста често.

— Лорд Драконъс — каза Емрал. — Можете ли да ни върнете в Цитаделата.

— Мога.

Райз Херат най-сетне се изправи.

— Милорд, Гризин Фарл нарече това място Първичната нощ, или Вечната нощ. Как се е появило това селение, на самия праг на храмовия кораб? Какво е станало със Залата на Нощта и нейния трон? Къде е Майка Тъма?

— Тревожни въпроси — чу се глас и миг след това Гризин Фарл се появи. — Драконъс, приятелю, трябва ли да правиш карта на мистерии? От това, което описа, сили ще се коренят в мястото на затвора им. Тези порти. Привличаш уязвимост. Хаосът дебне в своя лов. Назови ми портата, способна да избяга?

Консортът сякаш пренебрегна въпросите на Бранителя и каза:

— Майка Тъма открива ширината на своето владение…

При което азатанаят го прекъсна рязко:

— Даваш й това и очакваш да не бъде предизвикана?

— Предизвикателствата й вече ги няма — отвърна Драконъс и най-сетне се обърна към азатаная. — Мислиш ли, че щях да съм толкова невнимателен в приготовленията си?

Нещо в думите на Консорта явно ужаси Гризин Фарл, но той не каза нищо.

Драконъс се обърна отново към Емрал Ланеар.

— Тя присъства на местата на своята вяра, Върховна жрице. Но веществено… тя е разтеглена… тънко. Тънко като, както бихте казали, постелята на самата Нощ.

— Може ли да бъде призована? — попита Емрал. „Или сме изоставени?“

Драконъс се поколеба, после отвърна:

— Може би.

— Може би?! — ахна Райз Херат. — Милорд! Нейната Върховна жрица моли — не, умолява — за присъствието на богинята си! Толкова ли е безразлична Майка Тъма към своите избрани деца?

— Не мисля така — отвърна рязко Драконъс.

— Куралд Галайн пропада в кървава гражданска война — заговори сърдито историкът. — Лорд Драконъс, вашето собствено положение ви намира на рухващ пиедестал. Урусандер е решен да стане неин съпруг и е взел титлата Баща Светлина. А къде е лорд Аномандър, нейният Първи син? Ами, там, в дивата пустош, търси един брат, който не иска да бъде намерен! — Обърна се рязко към Гризин Фарл. — А ти, азатанай! Вече сред нас! Измамник, който да ни води в това селение! А придружаването на лорд Аномандър? Т’рис беше само началото, но сега вашата раса се промъква в нашите работи. Заяви го ясно, Гризин Фарл. Какво правиш тук?

Бранителят не реагира веднага. Емрал го наблюдаваше в очакване да види накъде ще погледне и отчасти предусещаше — със странна увереност, — че ще е към лорд Драконъс, преди да отговори на историка. Но той не го направи. Вместо това наведе глава и заби поглед в земята.

— Задачата ми, историко, е да присъствам.

— Да присъстваш? Да присъстваш на какво?

— Ами… — Азатанаят вдигна глава. — На края на нещата.

В последвалата тишина най-сетне заговори лорд Драконъс.

— Върховна жрице, историко, сега ще ви отведа до портала, който връща до Цитаделата. — След това се обърна към Гризин Фарл. — Ти обаче ще останеш. Трябва да поговорим.

— Разбира се, приятелю.

— И искам да знам за този друг азатанай, който придружава лорд Аномандър.

Отговорът на това беше съвсем лесен, но нито Емрал, нито Райз Херат проговориха, а след малко стана ясно, че Гризин Фарл е казал всичко, което смята да каже, поне в тяхно присъствие.

„“Приятелю"? Консортът носи непристойни дарове и разкрива тайнствени сили. Колко ли е, чудя се, кръвта на Тайст в жилите ти, Драконъс?

Твоят „приятел“ не разкрива нищо. Трябваше да го очаквам.

Значи азатанаите се събират, за да станат свидетели на нашия край, а това ме води към една истина. Прости ми, лорд Аномандър, за това, което предстои. Нищо тук не е по твоя вина и ако се трупаме около теб, за да поемем сила от твоята доблест, то е защото на нас самите ни липсва сила. Ще се подхранваме и като нищо можем да станем могъщи, докато те покосяваме."

Взря се в бездънните очи на лорд Драконъс.

— Моля, тогава, заведете ни у дома.

„И, Гризин Фарл, имаш благодарностите ми. Че разкри онова, което не можеше да разкриеш.

Благородниците са прави, макар и да не го разбират. Все пак са прави.“

Огледа лорд Драконъс все едно го виждаше за първи път. „Врагът между нас сега ни води тук, в тази Вечна нощ.

Ако мога, Консорте, ще се погрижа лорд Аномандър да се обърне срещу теб. Ако е по силите ми, ще се погрижа Първият син да те убие, Драконъс.

Заради това, което си направил.“

Краят на нещата. В това селение идеята изглеждаше съвсем реална.

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Гаснещ зрак (14)

Метаданни

Данни

Гаснещ зрак

Информация

История

Сваляне / Връзки

10.

Стивън Ериксън
Гаснещ зрак (14)