Двамата конници яздеха през оредяващата гора. Денят беше студен, небето — ясно, но сиво, скрито сякаш зад було от сажди. Бяха се отпуснали в седлата, конете крачеха ходом и двамата мъже бяха увлечени в разговор, както винаги.

— Най-висок двор, най-елитно образование, и виж какво ни носи, Датенар.

Датенар разкърши широките си рамене под тежкото наметало.

— Всеки мост е само антракт, Празек — рече той. — Арката и мостът бяха по-ценни, отколкото си въобразявахме в онази наша ужасна нощ на неувереност. Трябваше да стоим твърдо на поста си, навъсени във всяка посока. Гръб до гръб, и така — опълчени на всяка зла заплаха.

— Зла заплаха, как не — изсумтя Празек. — Коварният вятър, тъй противен и злокобен.

— Невтасалата нощ, горчива като черен хляб.

— Зло да пази, също тъй, Датенар, от окаяното въображение, което си е чисто наше, и подлите мисли за побеснели другари, тъй склонни да танцуват над костите ни. А ако все още сме загърнати около драгоценните ни пръчки, мускул и жила стегнати здраво за доблестна цел, ами, смътна е разликата.

— Говориш за Силхас Руин?

Празек размърда език, когато нещо се лепна между зъбите му, някъде отзад, и рече:

— Виждал съм бели врани с по-мек поглед и всъщност съм известен с това, че предизвиквам любезно предразположение от лъскавите им клюнове.

Датенар потърка брадатото си чене.

— Уподобяваш ни на леш, а брата на нашия лорд — на крилат съдник над всяко бойно поле. Но избелял на цвят, казваш? Във война, обзалагам се, всяко поле пърха с черно и бяло. Враг и приятел, всички онези враждебни коментари и неприятни погледи и смях, от онзи, който те кара да потръпнеш. Общо взето, мизантропско място, непригодно за цивилизован дебат.

— Чул съм да разправят — каза Празек, — за време, когато сме били любезни и добронамерени. Свежи на земята, а зад нас — мизерен път, изплюл ни от някое запретено сказание за злоключение. Но вижте тези величествени дървеса, казали сме! Такива чисти потоци! Река като изпъкнала жила, стегнала света. Я, тук има ями, тъпкани с руда, битум за огньовете ни, заоблени хълмове за стадата овце и кози.

— Дори тогава, предполагам — каза Датенар, — е имало бели и черни врани, които да поддържат нещата прости.

Празек сви рамене, докато още се мъчеше да откърти каквото се бе заклещило между два кътника.

— Достатъчно прости за пламъците и ковачницата, нощното небе изпълнено с искри и жарава. Прости, също, за стълбовете дим и мръсната киша, замърсили всеки вир, всяко езеро и всеки поток. Ами, ние сме били аватари на Мрака още тогава, макар и да не сме го знаели. Но все пак нека погледнем назад към онези нежни времена и да отбележим техните хиляди случаи на нежно убийство.

— За унищожението се знае, че избуява в безразличието — каза Датенар. — Ние сме в сън, тихо и мило отдаден на спокойния ни отдих. Както казваш, това са примери за нежен погром, смачкани и съсипани, и блажено невинни са ръцете, стискащи брадвата.

— Оръжия трябваше да се изковат, разбира се — каза Празек, кимна и се изплю. — В края на краищата изискванията на една цивилизация са прости. Недвусмислени, би могло да се каже. Само в скуката на напредничавия век на Куралд Галайн, каквато намираме тук, ние заплитаме нишките, загнездваме се във вълнение и преобръщаме нашата цивилна простота, нашата проста цивилност, и като костенурки, обърнати по гръб, тръпнем от безумните сцени на всички страни.

— И значи копнееш за по-прости времена.

— Точно тъй. Бели врани на единия фланг, черни врани на другия и всяко поле е бойно поле, и всеки противник е враг, и всеки другар е приятел. Реши с едно ръкостискане и се освободи от изкривяващата сложност. Копнея за ритуала.

— И тъй ритуалът те намира, братко.

Излязоха от гората и поеха по черния път към хълмовете. Напред голи скали и ивици мъртва зимна трева превръщаха околността в груба, едва проходима бъркотия.

— Намира ме с жестока мощ — изръмжа Празек. — Гонен от мраз и вкочанена кожа на седлото, с ожулено бедро и схваната става. — Смъкна изтърканата си ръкавица и бръкна в устата си. Малко усилие и изтръгна от кътниците старо парченце месо. — Това също.

— Прости страдания — отвърна безгрижно Датенар. — Оплакванията на селяни.

Празек нахлузи отново ръкавицата.

— Е, селянията се самоопределя с този мизерен егоизъм, а сега ей ме и мен, понесъл кал под непредвещаващи небеса, досущ като въпросния селяк с примижалото око и наглия тик, и да бяха краката ми на земята, щях да тътря единия или и двата, и да ръчкам напред с остена мудните си мисли.

— По-прости времена — съгласи се Датенар. — Размисли за климата могат да напълнят един череп с облаци толкова, че да смалят всеки хоризонт. Добре е да потътриш крак или два, макар и само за да претендираш за земята, на която стоиш.

— Пършивият глупак познава добре каменистата пръст под краката си — отвърна Празек. — Тъй че и той забелязва преминаването на войски в колона, вълните пушеци над дърветата и боклука в потока. Вдига и влажен пръст, за да прецени всяка капризна въздишка на вятъра. После се навежда отново, за да намести стегнатия наръч дърва за огрев на раменете си, и души миризмата на простичкото сготвено, понесена от лекия ветрец. Жена му цял ден е крачила напред-назад в клетката си и е търкала рогозките на пода на колибата.

— Не е сигурно за това крачене — възрази Датенар. — Ами че тя би могла да остри колове или да дялка още по-смъртоносни неща. Би могла бебенце да гледа в кошчето и да тананика селяшки химни на пасторална идилия.

— Ха! В гледането на това бебенце, Датенар, тя забелязва дървените решетки на мъничката си клетка, и после току се озърне наоколо, за да види същото, изписано с големи букви навсякъде около нея. Да, наистина би могла да остри колове.

— Но пък съпругът й е честен човек. Виж очуканите му ръце и чворестите му пръсти, старите белези на младежки пориви и куцукането, останало му от непохватен замах с брадвата, когато си е посякъл коляното. О, диви времена бяха тогаз, да! И в това състояние, че то, разсеяните му мисли бръмчат сънливо, в ритъм с газещите по разкаляния път скъсани обуща.

— Рисуваш пищна картина, Датенар. Но дойде ли лятото, идва отряд да прибере окаяния глупак. Тикат му копие в ръцете и веят знамена, било то тъмни или светли, коронясани или за корона жадни. Взимат и жена му също, ако не се наложи да я оставят до бебешка люлка.

— И хайде на марш в колона, Празек.

— Сведен до прости мисли относно климата, болежки и кроткия обрат на сезона. Поне докато не дойде моментът на пълния с ужас хаос и дрънчене на копия.

Датенар изсумтя и се намръщи.

— Но чакай! Къде са бляскавите герои, размахващи мечовете си? Къде са възбуждащите насърчителни слова, които да пробудят устремния жар в глупавите умове на орачи и пастири? Виж как стоят в раздърпан строй…

— Мърдат крака.

— Един или два, според момента. Не забравяй миженето и тика.

— И куцукането също — добави Празек. — Кривват глави, докато торбата с пръдни язди назад-напред на един объркан кон…

— Насам ли? Да! Не! Натам! Що за лудост е обзела страдащия ми от подагра господар, толкова нетърпелив да ме яхне?

— Датенар! Стига с конските мисли, ясно?

— Дойдоха ми наум от подопечните ни, с трепкащите им уши да хванат всяка дума, която изречем. Най-смирени извинения, братко, моля те. Та значи казваше…

— Кралската реч!

— Какъв крал? Откъде пък дойде този твой крал?

Празек се покашля.

— Ами, хайде да се поправя, като кажа следното. Крал в собствения си ум, или всъщност кралица в собствения й ум. Това, разбира се, е един претъпкан череп, с високи минарета и гъмжащ от кули, искрящ с шпилове, всичко толкова грандиозно, че превъзхожда всеки… пройдоха. И виж го същия монарх, крачи наперено насам-натам и нагоре-надолу по ехтящи коридори сред шумолящите им пана. Самата рожба на надута самомнителност! Носи шапката на висш жрец в един момент и корона с драгоценни камъни — в другия. Халата на съдията, стиснатите ръце на разкаялия се грешник. Голата глава на съпруга и божествения ореол на бащата. Чудно ли е изобщо, че хвърля тези свенливи погледи към отражението си във всяко огледало, тъй подканящо към почитание и обожание на този мъж…

— Или жена — намеси се Датенар.

— Не, той не е жена. Тя щеше да е жена, но не той.

— Хайде да измъкнем и него, и нас от черепа му, Празек, и да се заемем с насърчителната му реч към селяците войници.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — отвърна Празек. — Но добре. Тъй като ние двамата сме толкова заети, толкова дълбоко отвлечени от всичките благородни мисли, присъщи за благородните ни маниери и какво ли не, и почти не забелязваме селяците край пътя…

— Не сме видели нито един.

— Все едно. Те съществуват по принцип, сигурен съм.

— Хайде да чуем този боен призив!

— Да, защо не, Датенар? Момент, докато го съчиня.

— Виждам поне седмица.

— Мои прескъпи войници! Мои възлюбени граждани! Мои окаяни слуги!

Датенар отметна глава и изрева:

— Тук сме, ваше величество! Призовани…

— Принудително набрани.

— Прощавай, принудително набрани да ви служим, сякаш десятъците не стигаха…

— Ти, селяко, какво беше това, дето го изломоти?

— Нищо, ваше величество, чакам вашата реч!

— Прескъпи инструменти на волята ми, както и да я повеля — а аз ще я…

— Е, това е смразяващо обещание.

— Събрани сме тук в навечерието на битка…

— По-добре го направи на зазоряване, Празек, наближаваме хълмовете.

— В зората на ден, обещаващ славна битка! Позволете ми да обясня. Битката е ваша, а славата е за мен. Никакво объркване няма да има по този въпрос. Вярвам. Чудесно! Вие сте тук и ще се биете в мое име, по една много ясна причина, а именно — защото вие не сте ей там, на другата страна на долината, за да се биете в неговото име, или в нейното. С други думи, вие сте тук, а не там. Ясно ли е това, впрочем?

— Ваше величество!

— Какво има?

— Имам брат, който се бие за него или нея, ей там!

— Онзи мъж там не ти е брат, глупако.

— Но майка ни…

— Майка ти беше курва и лъжкиня! Та докъде бях стигнал?

Датенар въздъхна.

— Вдъхновяваха ни с вдъхновяваща реч.

Празек махна с ръка.

— Държа високо вдигнат този меч, мои събратя, мои другари, и с него соча натам, към врага. И накъдето сочи моят меч, натам тръгвате. И ще тръгнете в марш, да, а когато се доближите достатъчно, ами, ще атакувате, и ако надделеете, ще съм доволен, а още по-доволен ще съм да пратя ония от вас, които са останали живи, обратно в колибите и плевниците ви, ако обичате. Но ако се провалите, няма да съм доволен. Изобщо. Всъщност вашият провал ще означава, че най-вероятно ще ми бъде пръснат черепът…

— Сринати минарета и кули, и шпилове, всичко ще се попилее. Кривнати корони, оцапани халати, съвсем оголена глава и, уви, божественост, угаснала като духната свещ.

— Точно тъй. Е, достатъчно стегнато и ясно ли беше? Хайде, тръгваме на бран!

При това рязко предизвикателство, прокънтяло във въздуха, двамата се смълчаха, и двамата още по-отпуснати в седлата си. Докато Датенар не въздъхна и не каза:

— Остави селяните, Празек, я хайде да поговорим за затворниците.

— Щекотлива тема — отвърна Празек. — За престъпление и дълг?

— Разграничаването ти смърди на лукавство.

— А все още не сме на бойното поле.

Празек се изправи на стремената и огледа наоколо с присвити очи.

— Сега какво, братко?

— Някъде, в тревите около нас, лежи и дебне похитител на проза, плячкаджия на език.

— Глупости, ние само имитираме благородната кауза, приятелю — изсумтя Датенар. — С грубоват дискурс.

Празек се отпусна отново в седлото и се намръщи.

— Да предизвикаме призрака, тогаз, и да яздим в мълчание. Трябва да подготвя, в ума си, насърчителното си слово към моите затворници.

— Ще спечелиш сърцата им, сигурен съм.

— Трябва само мечовете им да вдъхновя.

— Да — изсумтя Датенар, — така си е.

Скоро след това ято врани излетя от хълмовете и се понесе към далечните дървеса. Двамата офицери се спогледаха, но този път никой не проговори.

Парцали сняг се сипеха от натежалите клони и застилаха каменния път като венчелистчета на окапали цветя. Пролетта обаче изглеждаше все още далече. Звукът от копитата на коня му бе рязък и плътен, и все пак капитан Келарас не чуваше много ехо, понеже загърнатата в сняг гора правеше света приглушен. Това бе една от малкото останали ивици истинска дива пустош в кралството, пощадена от брадвата само благодарение на стар кралски указ, дарен на някой предтеча на дома Тула.

Предната нощ беше чул вълци и воят им, извисил се толкова скръбно в нощта, бе разбудил у него нещо първично, нещо, за което не беше знаел, че съществува. Сега размишляваше над преживяното, оставил коня си сам да избере крачката по хлъзгавите камъни; мислите му сякаш подобаваха на обкръжението му. Загърнат бе в странна самота; единствените звуци, които чуваше, бяха от него самия, коня му и пътуването.

Пустошта предлагаше интересен вид самота. Удобствата на обществото си бяха отишли, а на тяхно място — безразлична природа… но това безразличие поставяше на изпитание духа. Лесно щеше да е да предпочете да го види като жестоко и след това да се побои от него, да избяга от него или да го унищожи. Още по-лесно, навярно, щеше да е да се предаде на животински инстинкти, да живее или умре според собствените си правила.

Много преди да има села, или паланки, или градове, дивите гори бяха дом за скромни набързо стъкмени колиби, за семейни кланове. Всеки лагер, несъмнено, властваше над просторен район, след като лесовете предлагаха оскъдно препитание. Но огнищата държаха дивото на разстояние — и в онези пламъци беше започнала война.

Не беше трудно да се види пътят на опустошението, проправен от тази все още продължаваща война, а от гледната точка на мястото, където той сега яздеше, в тази затихнала гора, беше трудно да се намери ценност в многото победни паметници, с които неговата раса сега се обкръжаваше. Цитадели от камък и дърво предявяваха права спрямо най-простите нужди, нужди за подслон, топлина и сигурност. Села, паланки и градове даваха цел и закрила на обитателите си, а търсенето на удобство беше могъщ мотиватор във всички неща. Всички тези творения бяха създадени от костите на природата, избитите трупове в тази вечна война. По този начин победителите всъщност се самозатваряха в онова, което бяха убили, било то дърво или камък.

Понеже бяха обкръжени от смърт, не беше чудно, че не усещаха буквално нищо от това, което се простираше отвъд техния свят. И все пак, от костите на природата, творците между хората намираха и сътворяваха неща с огромна красота, неща, които радваха окото и слуха с поезия на формата, и хармонията на тези форми преподреждаше нещата в привиден баланс. И по-важното, осъзна Келарас, толкова много от онова, което се смяташе за радващо, или удовлетворяващо, или всъщност поучително, беше само подобие, ново изобретяване на онова, което природата вече притежаваше, далече отвъд безжизнените стени и опитомените поля.

Не беше ли изкуството в такъв случай нищо повече от едно залитащо полусляпо пътуване назад към дивото, всяка пътека избрана в опипваща слепешком самота, безкрайно преоткриване на нещо, което вече е познато, пресъздаване на вече съществувалото, пресътворяване на красотата, която вече е убита?

Щеше да е истински шок, ако един художник стигнеше до това прозрение: осъзнаването на връзката на изкуството му с убийството, с поколенията унищожение, и с това дълго, дълго пътуване от онези първи огнища, в онази първа гора, където близкият враг е зърнат за първи път, като искра в ума, и от тази искра се е родил първият страх. Първото непознато.

Щом раждането на въображението бе дошло от нещо толкова долно като страха, тогава, най-сетне, Келарас разбираше тази вечна война. С преднамерено извъртане на ума, разбира се, можеше да избере да бъде избирателен в това каквото виждаше и каквото чувстваше и — от тези две сили в съчетание — в каквото вярваше. С бляскав поглед след това да нарисува света с блаженството на оптимизма и всяко чудо, изваяно от ръката, все едно дали ежедневен инструмент или величествено здание, да е символ на триумфиращия дух. Но всяко такова изявление, все едно колко дръзко е твърдението или колко твърда е претенцията за ценност, беше само вик срещу едно по-дълбоко мълчание, мълчание, в които дебнеше смътно безпокойство, копнеж за нещо друго, за нещо повече.

„Издигни високо боговете и богините, ако искаш. Мечтай за ликуване в онова, в което олтарът кърви, в изкуството, което възвеличаваме, в труда, в който ангажираме живота си. Всичките те са вдигнати пред погледа ни от една неизказана нужда, копнеж, глад да се запълни някакво празно пространство вътре в нас.

Нашите духове не са цели. Някакъв съдбовен къс от тях е бил изрязан. Ако се върнем, назад и назад, до някоя гора като тази и си направим цял свят от същото, стигаме до мълчанието и самотата, и до посева на всяка наша мисъл, стъпкана, неогряна и чакаща обрата на сезоните. Стигаме до нашето начало, преди стените, преди цитаделите и кулите, без нищо друго освен дива гора, обкръжила скъпоценната ни поляна.

В такова място боговете и богините трябва да слязат от високите небеса и да коленичат, с нас, в смирение.“

Но Келарас не беше толкова наивен, че да си представи такова завръщане. Устремът и пожарът на напредъка бяха демонични в своята сила. „И ние залагаме живота си в тази борба за мястото ни в неща, които сме изобретили самите ние. И в нашия нов свят природата наистина е много далече.“

Пътят бавно зави и той зърна външната стена на имението Тула. Лозите от предното лято оформяха безлистна объркана плетеница по тези стени, като засъхнали вени и артерии, изцедени от всякакъв живот. Пътят се изпъваше пред един портал, а отвъд него, в центъра на просторен двор, се издигаше самото имение, изградено върху огромни азатанайски основни каменни блокове. От двете страни на зданието се бяха струпали всевъзможни пристройки, включително конюшни и мелница. Щом мина през портала, Келарас видя замръзналата повърхност на рибарник отляво и три реда голи плодни дървета отдясно.

Дори тук, на почти три дни път от Карканас, силата на Майка Тъма беше видима, със сенки като при затъмнение и пронизващия ги блясък накъсана дневна светлина. Келарас отново хвърли поглед към овощната градина, зачуден за съдбата на дърветата. „Може би в тъмнината ще дойдат нови дървета, раждащи други плодове.

А тези дървета, както и гората, просто ще умрат.“

Все пак беше любопитно, че никакво такова умиране все още не се беше случило, дори и в самия Карканас. Сякаш растенията изобщо не усещаха загубата на светлината; сякаш се придържаха към някой по-стар, по-светъл свят. Беше ли това поредният фронт на същата тази война? Или дарът на магията на Майка Тъма бе даден единствено на Тайст? Зачуди се дали азатанаите усещат гаснещата светлина? Щеше да попита Гризин Фарл. „А ако не? Ще означава ли това, че всички ние сме обект на илюзия, че самите ни умове са подложени на манипулация от Майка Тъма?

Вкусът на тази вяра става все по-горчив и по-горчив. Майко, твоя ли е тази тъмнина над ума ми, отнемаща онова, което други могат да видят ясно? И предавайки се така на волята ти, какво още трябва да отдадем? Казано е, че вярващите са избирателни в това, което виждат от света — това ли заявяваш, с крещяща метафора, превърната в реалност? И ако е така, какво ни казваш с нея?“

От конюшните излязоха двама и Келарас подкара към тях.

Грип Галас бе само по тънка кожена риза и от раменете му се вдигаше пара, оредялата му коса беше полепнала от пот. Лейди Хиш Тула беше с дебело кожено палто.

Келарас спря пред тях и попита:

— Всички ли слуги избягаха, милейди?

— Домашният персонал остана — отвърна тя и го изгледа хладно. — В зимния сезон няма много работа, капитане. Тъй или иначе, предпочитаме самотата.

Келарас остана на седлото, в очакване да го поканят. Беше предвиждал известна трудност тук и добре разбираше неохотата на Хиш Тула.

— Тази гора определено го предизвиква, милейди. Дивото наистина се е превърнало в убежище.

— И все пак — отвърна тя грубо, — дошли сте да ни донесете вест за войната отвъд. Ако можех да направя тези дървета железни, капитане, и всеки клон да стане меч, щях да вдигна цялата дива пустош в несъкрушима крепост. Обкръжена с кръвта на нежелани посетители, със сигурност ще израсне бързо.

В дръзките й думи той чу ехото на по-раншните си мисли и в никакъв случай не беше склонен да оспори чувството й. Въпреки това неволно поклати глава.

— Милейди, благодарение на една неестествена привилегия вие се намирате в това убежище и тук не сте изправена пред ежедневната борба за оцеляване. Бихте искали да въоръжите въображаемите защитници на тази своя привилегия, сякаш войната, която те трябва да водят, е само за вас, вместо, всъщност, за собственото им оцеляване.

— Натясно те хвана, обич моя — изсумтя Грип Галас. — Стрелата излетя вярно и рязко, закова листото за ствола. — Старият мъж махна с ръка. — Хайде, слизайте, капитане, и бъдете добре дошъл в тази къща.

Раменете на Хиш Тула сякаш се отпуснаха под кожите и тя пристъпи към Келарас.

— Дайте ми юздите, капитане. Мъжът ми чисти конюшните с едва ли не маниакално усърдие. Зимата го кара да нервничи. Ще изслуша разказите ви, както и аз, ако трябва.

Щом Келарас слезе и Хиш поведе коня му към конюшните, Грип каза:

— Елате в къщата, капитане. Гостните в момента са затворени, но имаме много дърва и стаята ви бързо ще се стопли. Ще ви пратя слуга и ще се погрижа да ви донесат вана. Ще вечеряме на седмата камбана.

И го поведе към къщата.

— Благодаря, Грип — каза Келарас на гърба му. — Обещанието за топлина вече отпуска кокалите ми.

Старецът, някогашен най-доверен слуга на лорд Аномандър, го погледна през рамо.

— Прости обещания, без никакви последици. Дано прекараме тази вечер в приятна компания.

На това Келарас не отвърна нищо, но все пак мълчанието има свой собствен глас, а капитанът не беше толкова изтръпнал от студ, за да не долови внезапната напрегнатост от страна на Грип Галас, докато той го водеше към входната врата на имението.

Щом влязоха в преддверието, Келарас не можа повече да се сдържи.

— Прощавай, Грип. Не съм тук по собствено желание.

Грип кимна, но не каза нищо. Завиха наляво от главната зала и закрачиха по мразовит коридор, почти целия тъмен, докато не стигнаха до Т-образна пресечка, където в издълбана в стената ниша светеше малък фенер. Вдясно и шест крачки навътре пресечката свършваше до врата. Грип дръпна дръжката и вратата се отвори със силно скърцане.

— Малко и нарядко имаме гости.

Келарас го последва в стаята. Макар да бе неосветена, можа да я види достатъчно добре. Пищно обзаведена и гостоприемна, имаше още две стаи зад главната. Грип почна да пали фенери.

— Израз е, може би — заговори Келарас, — на нашите капризни идеи това, че празнуването на един брак трябва да има определена продължителност. Церемония, брачна нощ, няколко дни след това. А после, ами, връщат се към непразнуван живот.

Грип изсумтя и се наведе да изрине пепелта от камината.

— Нашият командир веднъж направи подобно наблюдение, спомням си го много добре.

— Да — каза Келарас. — Аномандър наистина не понася идеята за непразнуван живот. В брак или друго.

— Нищо чудно, че ни остави за цял сезон — каза Грип и го погледна през рамо.

Келарас поклати глава.

— Не ме изпрати той, Грип.

— Нима? Но нали каза, че са ти заповядали да дойдеш тук?

— Казах. Прощавай. Може би след вечеря и пред жена ти.

Грип го погледна строго.

— Знаеш нрава й. Не бива да го подлагаш на изпитание.

— Знам. Но да говоря с теб тук, насаме, би било непочтено.

Грип се изправи и изтупа пепелта от ръцете си.

— Ще поръчам на слугата да донесе дърва и да започваме. О, и банята. Ще пратя Пелк — тя може да изтърка шарки от кожата на хилдра и да те накара да молиш за още.

Келарас повдигна вежда.

— Грип, нямам никакво…

— Бездната да ни вземе, капитане, жената се е побъркала от скука. Ще си разумен гост, нали? Ще съм ти много задължен. — Грип тръгна към вратата.

— Тази Пелк… да не е…

— Имай милост, Келарас, моля те. Човек би си помислил, че в тази къща е тихо и кротко, тук в снежната хватка на зимата. Но ти казвам, като мъж заобиколен от жени, ще съм благодарен дори за невнимание една нощ, освен от жена ми.

— Аха. Е, добре, Грип. Ще видим какво ще се получи.

Грип го погледна неуверено.

— Банята или вниманието на жена ми?

Келарас се усмихна.

— Банята. В другото ще нося твоя щит.

Грип Галас кимна, като човек, чието най-дълбоко опасение току-що се е потвърдило. След миг вратата се затвори зад него.

Келарас смъкна тежкото си вълнено наметало и отиде до прозорците с оловно стъкло. Стаята гледаше към двора зад къщата, където снегът беше зацапан с пръст по каменните плочи и дървени трески очертаваха пътека от един склад нагоре към слугинския вход на главната сграда. Няколко сиви птици подскачаха на купчината кухненска смет.

Малко по-късно се появи Грип Галас, все още в тънката си, плувнала в пот кожена риза. Носеше на рамо брадва. Мина през двора и се мушна под навеса за дърва.

Скоро след това на вратата се почука и Келарас се обърна.

В стаята влезе някаква жена. Беше на средна възраст, с къса коса, набита. Застана изправила гръб и огледа стаята.

Келарас се покашля.

— Ти трябва да си Пелк.

Безизразните й очи се извърнаха към него и тя кимна.

— Извинения, сър. Има малко прах. Огънят ще оправи влагата, но леглото трябва се проветри и да се затопли. Грип ще донесе дърва.

— Да — каза той. — Чувам го как ги цепи.

— Отсече сто дървета, събори тази къща и я построи наново, само и само да не стои без работа — изсумтя Пелк. — Бас слагам, че се усмихва, докато ги цепи.

Келарас я изгледа.

— Ти си ветеран от войните, Пелк.

Тя вече бършеше прах с един сив парцал от една лавица.

— Ония времена свършиха. — И поклати глава.

— Домашен меч в отряда на лейди Хиш Тула ли беше?

— За известно време. Главно я тренирах обаче. Меч, копие, нож и кон.

— Сигурен съм, че не съм единственият — подхвърли Келарас, — който се възхищава на… държането на господарката ви. На гордата й стойка имам предвид.

Тя го изгледа, без очите й да издават нищо.

Той се покашля.

— Прощавай, Пелк. Исках да кажа, вече мога да разбера от кого е получила напътствията си.

Пелк изсумтя, после започна да чисти отново.

— Спомена се за баня.

— Водата се топли, сър.

— Разбрах, че ти ще ме заведеш до стаята ми.

— Трябва да излезем навън и после да влезем отзад. Понеже крилото е затворено. Заключено и запечатано.

Келарас взе наметалото си.

— Кажи ми, Пелк, има ли други гости тук в момента?

Тя спря до камината, но не се обърна към него.

— Не. Само вие.

Келарас се поколеба, после се върна до прозореца.

— Заради сезона е.

— Сър?

— Грип Галас. Той води деен живот. Не е свикнал да няма какво да прави. Но сезонът изтощава всички ни.

— Сигурна съм — измърмори тя и остави Келарас да се чуди какво има предвид с това, след като тонът й бе напълно лишен от съчувствие. После се обърна рязко към него. — Ще искате ли да ви обслужа в банята?

— Не непременно, но ще съм благодарен.

Най-сетне нещо оживя в погледа й и тя го огледа, бавно и преценяващо.

— Да, от сезона е. Да вървим.

Тръгнаха и Пелк го поведе право по коридора, вместо да се върнат натам, откъдето го беше довел Грип. Стигнаха до тясно стълбище, осветено само от един фенер, чийто фитил беше догорял до черна бучка, и слязоха в прохода за слугите, минаващ успоредно на задната стена. Беше прашен. На всеки десетина крачки имаше малка врата от лявата страна. Само под една, на две трети по пътя надолу, се процеждаха тънки лъчи светлина.

Стигнаха края на прохода, където една тежка врата отдясно водеше в задния двор. Пелк го поведе покрай стената до ъгъла, после завиха покрай къщата и спряха пред друга врата. Пелк извади ключ и се помъчи малко с ключалката, преди да успее да отвори. Облак пара лъхна навън покрай нея.

— Хайде, побързайте — подкани го тя и затвори вратата зад него.

Вътре горяха шест фенера. Желязно корито заемаше центъра на стаята, а от едната му страна имаше огромно огнище със скара, поставена на него. На скарата димеше казан, запотен по стените, стичащите се капки съскаха в жарта.

— Хайде, съблечете се — подкани го Пелк и топна едно ведро в казана.

Келарас намери куки, на които да окачи дрехите си, достатъчно близо до огнището, за да се затоплят, докато се къпе. Чу зад себе се плясъка на вода в коритото. Седна на един стол, за да смъкне ботушите си със спечената по тях кал. На света, докато човек е жив, има усещания, които може само да се лелеят, и едно от тях бе очакването на блажена топлина след дни на мраз и влага. Хрумна му колко бързо, уви, споменът за такива времена се отвява, в сблъсъка на непосредствени нужди, които сякаш жадуват да се натрапят. Защото умът има навика да скача от удобство към неспокойство с много по-голямо усърдие, отколкото обратно.

Обзет от тези неспокойни мисли, той смъкна втория ботуш, разви мръсната партенка и отново се изправи, гол. Обърна се и видя, че Пелк стои до коритото, също съблечена.

Имаше войнишко телосложение, едва смекчено от възрастта и бездействието. Имаше малък пласт тлъстина около корема и малко над бедрата. Гърдите й бяха големи, но не прекалено. Под едната имаше стар белег, един пръст дължина, черта от шито между ребрата. Келарас го зяпна.

— Бездната да ме вземе, Пелк, това изглежда точно над сърцето. Как си оцеляла?…

— И аз се питам доста често — прекъсна го тя със сурова нотка в гласа. — Един хирург ми каза, че сърцето ми не било където трябва. Ако си било на правилното място, съм щяла да умра още преди да падна на земята. Сега, както виждате, коритото е твърде голямо, за да стоя отвън и да ви търкам гърба — не и без гърбът да ме заболи ужасно. Тъй че влизаме двамата.

— А, да, разбира се.

— Има предимства — каза тя.

— Моля?

— Това, че сърцето ми не е където трябва. По-трудно се намира и предпочитам да е така. Ако ме разбирате.

Не беше много сигурен, че разбира, но все едно, кимна.

Мъже или жени, малцина можеха да претендират за живот, изживян без съжаления. Като дете Келарас беше слушал, жадно като всяко момче, носещо дървен меч, приказки за велики герои, до един — сега го разбираше — крачещи през мръсна мъгла от насилие, със строги и праведни лица. Изтъкваните ценности, стъпка по стъпка, бяха от най-основните, отмъщението беше отговорът за всичко. То сечеше, то дълбаеше, то газеше чудовищно през каша от кръв. Героят убиваше заради изгубена любов, заради отхвърлена любов, заради криво разбрана любов. Нанасянето на болка на другите в отговор на вътрешна болка — наранена и развихрила се в безмилостен гняв душа — пронизваше като тъмно течение всяка история.

Все пак, през всичко това, героят оставаше непоколебим, или поне така го виждаше Келарас, когато гледаше през детските си очи. Сякаш някакъв аспект на непримиримостта се беше превърнал в най-чиста добродетел. За такава фигура понятието за усещане — усещане на каквото и да е освен хладното удовлетворение — посред ужасни дела и безкрайно сякаш убийство беше анатема.

Малко герои плачеха, освен ако сказанието не беше рядкост: преплетено с трагедия, и тези разкази водеха губеща битка срещу патологичния хаос на великите герои, за които светът на легендата беше дом и всяка жертва, заслужила или не, не служеше за нещо повече, освен като величествено стълбище от кости, водещо към екзалтацията на самия герой.

Едно дете с дървен меч можеше да намери в такива приказки отдушник за всяка несправедливост, която му е нанесена. Това не беше толкова изненадващо, като се имаше предвид тайното съглашение между незрелостта и хладната злост. Едва десетилетия по-късно Келарас бе започнал да проумява детинските мисли на всеки герой, онзи настръхнал гняв, онази жажда за отмъщение, и да вижда сам какво облекчаваха те у толкова много негови другари. Чистото отмъщение беше носталгично. Политаше назад като гласа на бог в детството, дом за първите измени и несправедливости, първите случаи на сляпа ярост и безсилие, и говореше за възмездие с вледеняващ тон.

Едно сказание за герои, разказано, написано или изпято, беше като нашепнато обещание. Предателите трябва да умрат, посечени от безмилостен железен меч, размахан от безмилостна желязна ръка. И макар измяната да можеше да се открие под много маски, включително простото безразличие или пренебрежение, или нетърпение, или наслаждение, отказано на посягащата ръка и неразумното й искане, все пак породената буря от насилие трябваше да е голяма. Има моменти в живота на едно дете, когато то е готово с радост да убие всеки възрастен, който се мерне пред очите му, и точно това беше тайната на героя, и истинският смисъл на неговата история за триумф: „Онова, което тая в себе си, е учителят на всичко, което проучвам. Срещу всичко, което светът хвърля по мен, ще надделея. В ума си аз никога не се препъвам, не залитам и не падам. В ума си аз съм превъзходен и с този меч нанасям истината за това, удар след удар.

Вътре в мен е онова, което ще убие всички ви.“

В такъв свят чувствата не значеха много. Всъщност можеше да се смятат за врагове на целта и желанието, на нуждата и чистото удоволствие от удовлетворяването на тази нужда. „Героите, о, моите герои от детството, в техните блестящи, оплискани с кръв светове на легенда — те бяха, всички до един, безумни.“

Келарас беше стоял в боен строй, заставал беше срещу враг. Виждал беше пагубното безредие на битката. Свидетел беше на спиращи дъха подвизи на героична саможертва, трагедии, разигравани пред очите му, и никъде в тези спомени не можеше да намери герой от легенда. „Защото истинските войни се водят сред чувства. Било то страх или боязън, жалост или милост. И всеки акт, тласнат от ответна омраза и злост, изригва в ума с ужасена почуда. Към самия теб, паднал толкова ниско. Към другия, чиито очи са досущ като твоите.

На бойното поле телата ни се бият с ярост, но във всяко лице може да се види онова ужасяващо изтръгване, откъсване на душа от тяло, на съзнание от плът. Във война ужасната почуда крещи от хиляди гласове. Че сме доведени до това. Че трябва да загубим всичко, което смятаме за най-скъпо — нашето състрадание, нашата обич, нашата почит.“

Помислеше ли сега за онези героични приказки, поглеждаше героите и не можеше да намери никъде в себе си и трошичка почит. „Подведени деца, всички до един. Убийци на невинни, в чието убийство не изпитвате нищо освен хладния огън на удовлетворението. Разигравате играта на мъст и с всяка победа губите всичко.

И вие, поети, с изпълнените ви с благоговение гласове, погледнете добре престъпленията, които извършвате с всяко вълнуващо сказание, което изпявате. Погледнете добре порасналото дете, което вдигате високо и назовавате герой, и преценете, ако смеете, тиранията на техния триумф.

Тогава погледнете публиката си и вижте там сияещия възторг в лицата им, блестящата радост в очите им. Това са пробудените останки от жестокия ум на детето, съживени от безразсъдните ви слова.

Тъй че кажи ми, скъпи поете, в края на вечерта, когато историята е разказана, когато пепелта е отвята от студеното огнище, капе ли все още кръвта от ръцете ти? По-важното, ще спре ли изобщо да капе?“

Дланите й по плътта му бяха корави от мазоли. Коравият сапун го дращеше със зърната пясък в него и той усещаше тежестта и топлината й, а когато тя се обърна, отпусна се върху него и го насочи в себе си, той изтласка от ума си спомена за герои и се пресегна към реалността на този споделен миг, миг между двама ветерани от твърде много битки.

Тук, прочее, имаше чувства. Отвъд осезаемото, отвъд чувственото. Тук, прочее, беше езикът, който говореше срещу тиранията под всичките й маски. Но светът, който намери в прегръдката й, беше свят за възрастни, не за деца.

Макар да беше споменала за скритото си сърце, той намери своето съвсем лесно и й го отдаде тази нощ. Неочаквано, обгърнат от собственото си усещане за чудо. Не знаеше какво ще направи тя с него, нито дори разбираше какво е направил. Съществуваше рискът, толкова реален, тя да го захвърли настрани, да му се подиграе с груб смях, както едно неразбиращо дете захвърля важни неща, които толкова често се оказват притеснителни, щом ти се предложат.

Не прошепна никакви думи, тъй като дарът, който поднесе, беше сякаш отвъд езика. И все пак в ума си се пресегна и ръката му стисна за гърлото най-близкия поет. Придърпа глупака към себе си и изсъска: „Тук, кучи сине, израстваш. Хайде, пей ми за любовта, като човек, който я познава, и най-сетне ще чуя от теб истински разказ за герои.“

Любов изгубена, любов отхвърлена, любов криво разбрана. Жена или мъж, малцина можеха да претендират за живот, изживян без съжаления. Но тези съжаления обитаваха света на възрастния, не на детето. Те бяха, всъщност, истинската разлика между двете.

„Пей ни за истински герои, за да можем да плачем за нещо, което никое дете никога няма да разбере.“

— Моят чичо, Венес, командва Домашните ми мечове — каза Хиш Тула. — Те чакат в Карканас. — Очите й, толкова изумително красиви, сега бяха студени като монети. — Но никаква вест не идва от Цитаделата.

Келарас кимна и се пресегна за виното си. Спря, когато Пелк, наведена да вземе блюдото му, се допря до него. Все още можеше да помирише сапуна по нея, сладък и мек като целувка. За миг смутен, той отпи от виното и каза:

— Силхас подготвя легиона Хуст, милейди.

— С тях е, значи?

— Не. След излизането от строя на командир Торас Редоун сега Галар Барас ръководи събирането и обучението на новобранците. — Погледна за миг към Грип Галас, който все още ровеше в блюдото си. — Запознах се с Галар Барас. Пътувахме заедно до ковачницата на Хенаралд. Ако Торас остане… заслонена, ще служи вместо нея, с достойнство и чест.

Хиш Тула се отпусна леко назад, хищният й поглед остана впит в Келарас.

— Един вестоносец от Венес донесе новината. Затворници от мините? Що за армия си въобразява, че ще се получи от такава съмнителна жътва? Вярност към Майка Тъма? Братски дълг към онези, които с радост и справедливо ги затвориха? А жертвите на престъпленията им, онези, които скърбят за изгубените си близки? — Взе каната от масата и си напълни още един бокал от силното стипчиво вино. — Капитане, оръжия Хуст в ръцете на такива мъже и жени създават трети фронт в тази нещастна война.

— Празек и Датенар бяха пратени да помогнат на Галар Барас — каза Келарас.

Грип Галас избута блюдото си настрани, едва докоснал храната.

— Той няма никакво право, капитане. Домашни мечове на Аномандър! Какво им е на офицерите от собствените му Домашни мечове?

Хиш Тула остави бокала и потърка очи, примига и вдигна поглед към тях.

— Бях там, на Естелийското поле.

Келарас кимна замислено.

— Де да бях го видял, милейди…

— О, Галан го оформи прилично; ако слушаш разказа му, би се заклел, че е бил там, в разгара на онази битка. И е видял каквото видях аз, каквото видя Кагамандра, и Скара Бандарис също. Онези двама дърдорещи глупаци, Празек и Датенар… — Хиш поклати глава. — Ако изобщо между нас са крачили легендарни герои, можем да ги назовем тук и сега.

— Силхас няма никакво право — повтори Грип и Келарас видя как сви юмруци, тежки като камъни на масата.

— Дано Галар Барас да ги използва за каквото са годни — добави Хиш. — Извън дърдоренето им, имам предвид. Когато помисля за тях, капитане, ми хрумва един образ. Дорсан Рил зиме, така тежко загърната в лед, а над леда — най-пухкавият сняг, натрупан след нощи лек валеж. Къде в тази сцена, която описвам, ще намерим Празек и Датенар? Ами, те са черното течение отдолу, здраво като желязо, протича неспирно, скрито от очите на всички ни. Но вслушайте се добре и ще чуете… — и изведнъж се усмихна — онова дърдорене.

— По мое нареждане ги изпратих от Карканас — каза Келарас.

— Ваше ли? — настоя Грип.

— Мое нареждане, но заповед на Силхас Руин. Лорд Аномандър го няма, Грип, и ако остава само сянката му, тя е бяла, не черна.

— А Драконъс? — попита Хиш. — Ако някой трябва да поеме върховното командване в отсъствието на Аномандър, това е Консортът.

Келарас я изгледа озадачено.

— Милейди, той обслужва Майка Тъма и не се появява на открито.

— Все още? В каква лудост се е превърнало глезенето! Като се върнете, капитане, моля тропнете на онази врата. Събудете воина и ако трябва физически го издърпайте от прегръдката на Майка Тъма! Той е нужен!

Вече и Грип гледаше Хиш с удивление.

Келарас се покашля.

— Милейди, вашата увереност в лорд Драконъс, изглежда, произтича от дела, за които не съм в течение. Той определено се сражава добре във войните и дори обърна хода на една битка…

— Скилен Дро беше това — намеси се Грип. — Втория сезон на Джеларкан. С очите си го видях как посрещна връхлитането на вълк, голям колкото пони. С голи ръце го хвана за врата, вдигна го високо… оказах се достатъчно близо, за да чуя как изпращяха костите на гърлото на звяра като крило на врабец. Беше умрял много преди да го смъкне на земята. — Извърна очи към Келарас. — Боен главатар на клан беше, онзи вълк. Това съкруши волята на врага на мига. Останалата част от сезона беше дълга гонитба на север.

Дълго никой не проговори. Келарас превъртя в ума си сцената, току-що описана от Галас. Едва надви трепета си. А след това отново извърна поглед към Хиш Тула.

— Малцина биха приели с радост лорд Драконъс като командир, милейди. Всъщност не мога да се сетя и за един благородник, който би признал властта му.

— Аз бих — отсече тя. — И не бих се поколебала.

— Значи виждате отвъд изгодното му положение, милейди. Нещо, което другите не могат.

— Долна завист!… Такива глупаци! Изборът беше на Майка Тъма! Мислите ли, че някой от тях може да бъде по-добър кандидат? Ако е така, непременно й го представете и понесете подигравката й. Но не, това тяхно домогване крачи зад завесите… ние виждаме само мърдащите крака и издуването на тъканта.

— Онова, което не могат да се надяват да притежават, милейди, прави ревността им още по-свирепа. Негодуванието е киселина на всяко лезвие, но както казвате, не смеят да й се противопоставят за избора, който направи. Тъй че кой остава за гнева й? Ами, Драконъс, разбира се. А сега, с битката срещу Братските мечове…

— О, да — изръмжа Хиш. — Такава долна хитрина!

— Някои остават неубедени.

— Така избират, да хранят вече угоено прасе. — Махна с ръка да прекрати темата и взе отново бокала си. — Бяхме домакини на капитан Шаренас, преди около седмица. Вестта, която тя ни донесе от Нерет Сор и Вата Урусандер, беше безсмислица. Той твърди, че е невинен за всичко — погрома, избиването на дома Инис, дори унищожението на Стражите — нищо от това не било негово дело!

Келарас въздъхна.

— Това ме обърква, милейди. Трудно ми е да си представя, че на Хун Раал толкова са му отпуснали юздата. Вата Урусандер…

— … е един прекършен и огънал се мъж, капитане. Няма друго обяснение. Дори на Шаренас й беше трудно да обясни… ами, почти всичко. Все пак потърси уверения, каквито изобщо не бих дала.

Келарас извърна очи.

— Това ваше владение, милейди, се оказва не толкова изолирано, колкото си бях представял.

— Не сте само вие — отвърна тя с горчивина. — Все пак, наложила съм ред в западното си имение. Онази крепост трябва да се държи, макар и само за да защити Сукул Анкаду. Имам вяра в Рансепт и ще го задържа там, където е. Все пак, кажете ми как е младият Орфантал?

— Все още е дете, търсещо мястото си, милейди. За жалост Силхас Руин сега е единственият му опекун сред Пурейките. Имам от Орфантал следното послание до вас: липсвате му ужасно.

Грип изпъшка тихо.

— Твърде много видя от мен при онова бягство от хълмовете. Мръсно беше това, че видя кръвта по ръцете ми. Очаквам да се държи на разстояние от мен отсега нататък, и може би толкова по-добре.

— Думите му, както и чувството, Грип, бяха и за вас, както и за лейди Хиш Тула.

— Оценявам усилието, капитане, но вашата щедрост рискува да бъде опровергана от него.

Келарас замълча. Помнеше добре пробягалия страх на лицето на Орфантал при споменаването на Грип Галас.

— Бездната да ни вземе, Пелк — изръмжа тихо Грип, — хайде намери си чаша и сядай при нас.

— Само защото приключих — отвърна жената ветеран, седна до Келарас и прие подадения й от Хиш бокал.

— Кажи ни какво мислиш, Пелк — подкани я Хиш.

— Нямам много за казване, милейди. Вата се бори с облаци смут в главата му, половината от които са завихрени от обкръжаващите го. На бойното поле, ще си спомните, винаги е настоявал за висока позиция, за да му даде ясна гледка над нещата. Може би си е въобразявал, че цитаделата му над Нерет Сор би му дала същото — добави тя. — Няма начин, разбира се, не и след като бойното поле е целият Куралд Галайн. — Отпи и сви рамене. — Все едно, не Силхас е проблемът и точно затова Келарас е тук, обзалагам се. — И се обърна към него. — Бих казала, че е време да го изплюете, капитане.

— Предполагам, че да — отвърна той. — Добре. За да не се втвърдява тук тонът с представянето на Силхас Руин в най-лоша светлина, той добре осъзнава своето… крайно положение. Нещо повече, само той остава от братята и затова трябва да понесе страха, теченията на обвинение и общото чувство на безпокойство, което сега изпълва не само Цитаделата, но целия Карканас. Повечето гняв с основание е насочен не към Силхас, а към Аномандър.

Грип изсъска и удари с юмрук по масата; приборите по нея издрънчаха.

— Нямаше ли да е където и да било другаде освен в Цитаделата, ако не беше Андарист?

— Твърде сурово съдиш един скърбящ мъж, съпруже — каза Хиш.

— Скръбта има много оттенъци — отвърна той.

— Все пак продължете, капитан Келарас — каза Пелк.

Макар да я познаваше едва от часове, той вече разбираше непреклонната й жилка.

— Силхас умолява Аномандър да се върне. Старае се да стъпва само на една страна. Поради това моли брат му да бъде намерен и върнат в Карканас. Разбира, естествено, че такава задача е трудна, защото Аномандър не е човек, който лесно ще бъде склонен. Напълно е възможно да се наложи да бъде убеждаван.

— Ще тръгна утре — заяви Грип.

— Не! — извика Хиш Тула. — Той обеща! Съпруже! Ти си свободен от него! Откажи на Келарас… о, простете, капитане, знам, че не сте вие… Грип, слушай! Откажи на Силхас. Той няма никакво право! Не го ли каза вече самият ти?

— Правя това, жено, не за Силхас, а за Аномандър.

— Не разбираш ли? — настоя тя и се наведе към него. — Той те освободи. С тържествена клетва! Грип, ако го намериш, ако направиш това, за което моли Силхас, той ще се разгневи. Той вече не ти е господар и ти не си повече негов слуга. Дадената дума беше на Аномандър — и това ще е единственото, което ще е важно за него. Съпруже, моля те, умолявам те. Той е човек на честта…

— Кой друг може да се надява да го намери и, по-важното, да го върне? — попита я Грип.

— Съпруже, той те освободи — нас освободи, — защото така искаше. Беше неговият дар, към мен и теб. Нима ще го откажеш? Ще го върнеш ли в ръцете му?

— Хиш, не разбираш…

— Какво не разбирам, съпруже? Познавам тези мъже…

— В много отношения — да, и то по-добре от всеки от нас. Не отричам това, скъпа. Но също така вече ми е ясно, че не ги разбираш по начина, по който ги разбирам аз.

Тя се отпусна назад, с изопнато лице и скръстени ръце.

— Обясни.

— Аномандър ще разбере, Хиш. Защо съм отишъл, защо съм го намерил. Ще разбере също така, думите, които му нося, и необходимостта зад тях.

— Защо? Няма никакво основание за това!

— Има. Любима, чуй ме. Аномандър… — Грип се поколеба, в очите му се четеше неувереност. След миг сякаш потрепери, а след това си пое дълбоко дъх и продължи: — Любима, Аномандър не вярва на Силхас.

На масата се възцари тишина. Келарас бавно затвори очи. „Да. Разбира се. И все пак…“

— Тогава защо… — попита Хиш хрипливо. — Защо изобщо напусна?

— Заради Андарист — отвърна Грип без колебание. — Те са трима, да, с Аномандър на едната точка, Силхас на другата. Но този, който ги свързва, който поддържа равновесието — това е Андарист. Аномандър е изправен пред повече от едно разцепление.

Хиш Тула се надигна внезапно.

— Тогава първо ще го доведеш тук.

— Да — отвърна Грип.

— Моля за извинение — каза Келарас, впил очи в двамата и без да обръща внимание на Пелк, стиснала го внезапно за рамото. — Но не. Той трябва да се върне в Цитаделата…

— Капитане — изръмжа тихо Хиш. — Имаме друг гост.

— Андарист — каза Грип и се смъкна на стола си.

— Тогава… тогава, в името на Бездната, повикайте го! Тук!

— Няма смисъл — каза Грип. — Той ще откаже. Поиска си едно крило тук, в къщата, барикадирано, вратите заключени. Бягството му в дивото, далече от касапницата, го доведе в крайна сметка при нас. Е, при Хиш Тула — поправи се той. — Която, в неговия миг на най-голяма потребност, го е взела в прегръдката си, след като никой друг не е посмял. — След миг старият мъж сви рамене. — Пратихме му наши слуги. Никой не се върна при нас. Вероятно го хранят, поддържат стаите му чисти…

Келарас бавно се отпусна на стола си, озадачен и изумен.

— Ето защо — каза Грип, — когато намеря Аномандър, ще дойдем точно тук. Преди Карканас.

Келарас кимна.

— Да, Грип Галас. Да. Разбира се.

Пелк дръпна ръката му, за да се изправи. Объркан, той се извърна към нея.

— Грип тръгва утре — тихо каза тя, гледаше го в очите.

Келарас погледна Хиш Тула и видя на лицето й такава безутешност, че в очите му избиха сълзи. „Виждате ли ме сега, о, Празек и Датенар? Не сте сами в тази скръб заради раздора, който нося. Тази моя задача… не я избрах аз. Тя ме намира. Уви, намира ме.“

С Ребъл и Листар от двете му страни, Варет вървеше към малката тълпа, струпала се на една пресечка между редовете палатки. Торфен дим висеше на дрипи над огромния лагер, неподвижен в затаения, хапливо студен въздух. Точно на юг сметището и помийните ями на импровизираната армия бяха белязани от по-гъст, по-тъмен стълб пушек, надвиснал високо и килнат като копие, забито в земята. Гарвани кръжаха около онзи стълб, нетърпеливи сякаш да кацнат за сън. В далечния им грак се долавяше нотка на отчаяние.

— Отдръпнете се, всички — изръмжа Ребъл, щом стигнаха до двайсетината или повече новобранци, и Варет видя лицата, които се извърнаха към тях; войнственото мръщене бързо изчезна зад маските на престорено внимание, когато видяха кой идва. Мъже и жени се отдръпнаха, за да им направят път.

Тялото, проснато по очи на замръзналата земя, беше голо от кръста нагоре. Десетина, че и повече рани от нож бяха нашарили белия гръб. Няколко кървяха и кръвта се съсирваше по срезовете, направени от острието, но много други бяха съвсем безкръвни.

— Отворете ни място — заповяда Ребъл, а след това, намръщен над трупа, въздъхна и дъхът му излезе на бяла пара. — Е, кой е този?

Варет се наведе, изохка, щом изкривеният му гръбнак изпука, и обърна тялото на гръб. Трупът се беше вкочанил от нощния студ, ръцете бяха изпънати над главата на мъжа. Отпечатъци на пръсти, зацапани с кръв, обкръжаваха двете китки — бяха на убиеца, който беше влачил жертвата си до пресечката. Докато Варет оглеждаше непознатото лице, Листар се отдалечи и затърси следи по тънкия зацапан пласт сняг, все още покриващ тесните проходи между палатките.

Не изглеждаше вероятно да намери следи. Убиецът имаше навика да хвърля телата далече от палатката, в която беше ставало всяко убийство, въпреки че това как успяваше да го направи, без никой да забележи, си оставаше загадка. Във всеки случай вече беше част от шаблона, както и последователните рани от нож, забиван в тялото, от което животът вече бе избягал.

— Някой познава ли го? — попита Варет, изправи се и огледа лицата на събралите се.

Отговор не последва. Варет не за първи път виждаше зле прикритото пренебрежение и презрение, каквито общо взето проявяваха към него. Офицерите трябваше да спечелят уважение, но нужните за това усилия оставаха някъде в бъдещето, ако изобщо ги положеше. А в тази окаяна компания от записани без желание новобранци рангът беше само една крехка рамка, още по-отслабена от почти системната омраза към властта. Колкото до самия Варет, репутацията му разклащаше цялата му самоувереност и оставаше съвсем малко тя напълно да рухне. Беше предупреждавал Галар Барас неведнъж, но без никаква полза.

Но това си бяха неговите собствени мисли, неговото вътрешно нервно крачене напред-назад, в което присъстваше всеки страх, реален и въображаем. Гласовете на тези страхове минаваха през диапазона от шепот до неистов рев и в цялата какофония се сливаха в хор на ужас. „Най-настойчива музика, от онази, която изпълва черепа на бягащ човек, бягащ обезумял, но всички тези отчаяни стъпки не ме водят доникъде.“

— От коя яма? — настоя Ребъл. — Някой да го знае?

Една жена проговори:

— Казваше се Джиниъл, мисля. От ямата Бял зъбер, също като мен.

— Мразен или харесван?

Жената изсумтя.

— Аз бях котка. Изобщо не обръщах внимание какви ги вършат кучетата.

Варет я изгледа.

— Но знаеш името му.

Тя отказа да го погледне в очите. Вместо това отговори на Ребъл, все едно той бе задал въпроса.

— Убиец на жени беше Джиниъл. — Сви рамене. — Знаехме за тях.

При тези думи Ребъл хвърли поглед към Варет.

Листар се върна.

— Нищо, сър. Като другите.

„Сър.“ Как го удари думата, като кален камък в гърдите. Варет извърна поглед от безизразните лица и жадните им животински очи и примижа към извисяващия се стълб дим.

— Е, май си имаме няколко доброволци — каза Ребъл. — Тук на място, просто ни чакат. Четирима от вас, вдигнете го и го отнесете при огньовете… хайде, хайде, войници, няма нужда да се биете за привилегията.

Когато жената посегна да хване едната изпъната ръка, Варет я спря:

— Не, не ти.

Тя се намръщи и отстъпи крачка назад.

Ребъл се приближи до нея.

— Когато ти говори лейтенантът, новобранец, дай му котешкия си поглед, а когато те попита нещо, изсъскай му думите високо и ясно. Няма значение, че е изгърбен и грозен. Разбрано?

— Да, сър.

— Ето. — Ребъл се усмихна иззад рошавата си брада, оголвайки изненадващо бели зъби. — Не е чак толкова страшно, нали? Просто продължавай да играеш на войник и кой знае, може и да станеш. Може би.

Новият ефрейтор на Варет и личната здрава ръка на лейтенанта определено се забавляваше с наскоро спечелените си привилегии. С всеки ден Ребъл все повече се държеше като ветеран от много бойни полета. „Всяка армия има нрав. Бездната да ни вземе, ако е на Ребъл.“

След като тялото беше отнесено, зяпачите се пръснаха. Остана само жената — пристъпваше нервно от крак на крак, без да гледа към никого.

— Името ти, новобранец? — попита я Варет.

— Ранси… сър. — После вдигна глава и го изгледа предизвикателно. — Удавих бебето си. Или поне така ми казаха, а защо да ме лъжат? Нищо не помня, но го направих. Мокри ръце, мокри ръкави, мокро лице.

Варет я гледаше в очите, докато тя не ги сведе. Беше нещо, което бе научил до съвършенство много отдавна, като откри колко лесно може да се сбърка с решимост и вътрешна сила. „Игри на прикриване. Варет ги знае всички. Но ето, че стои тук, с най-дълбоките му тайни, които ние знаем. Тъй че не трябва ли да се чувства свободен? Необременен? Най-сетне способен да се отърси от онова, което толкова жадно поглъщаше цялата му енергия година след година, стъпка след стъпка в този безполезен живот? Криенето, заблудите, безкрайната преструвка?

Но не, не и човек като Варет — той просто намира нови терзания, нови инструменти за изтезание.

Все пак, един побеснял убиец, дебнещ из лагера, може да послужи като добро отвличане.

Дано.“

Все така ухилен, Ребъл каза на Ранси:

— Да, опасна работа е това говорене пред всички.

Тя направи гримаса.

— Не ви стигат мнения ли, сър? Елате в лагера на котките.

— Това покана ли е?

— Дори вие бихте могли да не преживеете нощта… сър.

— Ранси — каза Варет. — Трябват ни отдельонни командири.

— Не.

Ребъл се изсмя, тупна я силно по рамото — толкова силно, че тя залитна.

— Мина първия изпит, жено. Не ги искаме да са жадни за ранга. Трябва да кажеш „не“ поне пет пъти и чак тогава влизаш.

— С веднъж значи не става.

— Става, става. Вече го каза двайсет пъти в хубавото си кръгло черепче. Ще се удивиш какво може да чува старият Ребъл.

— Няма да ми се подчиняват.

— Няма да се подчиняват на никого — каза Варет, без да откъсва очи от нея. — Точно това му е хубавото.

Резкият й поглед го прониза отново.

— Вярно ли е, сър? Избягахте ли?

Ребъл изръмжа зад брадата си, но Варет му махна да замълчи, след което отвърна:

— Да. Бягах като сръган в задника заек, а мечът в ръката ми пищеше от гняв.

Нещо се утаи на лицето й, но каквото и да беше то, Варет не го беше очаквал. „Не отвращение. Не презрение. Какво виждам тогава?“ Ранси сви рамене.

— Меч, който пищи. Следващия път ще съм точно до вас, сър.

Оръжията и бронята на Хуст все още бяха в силно охранявани фургони, желязото стенеше ден и нощ. От време на време някой меч надаваше вой през маскарада си от зебло, като дете, захапано от вълк.

Видя в очите й разбиране.

„Убила си бебето си, така ли? Понеже не си знаела какво да правиш с проклетото си дете, а то е пищяло и пищяло. Понеже не си знаела как би могла да се справиш — не просто в онзи ден, но и през останалото от живота си. Тъй че си избрала лесния изход. Сложила си край на писъците в корито сапунена вода.

Но писъците не секват, нали? Освен, разбира се, ако не се побъркаш и всичко това не се скрие някъде дълбоко в теб. Сякаш изобщо не си била там. Но въпреки всичкото незнание все пак остава дълбок до костите ужас… ужасът от спомена.“

— Вашият убиец убива мъже, които нараняват жени — каза Ранси. — Това е общото между всички жертви. Нали? — Поколеба се, после добави: — Може да е жена.

„Да. Ние също мислим така.“

— Според мен ти току-що се включи в разследването — каза Ребъл.

— Защо си мислите, че искам да бъде заловена? — сопна се в отговор Ранси.

— Чудесно. — Ребъл кимна. — Ние също не сме много заинтересовани. Но командирът иска всичко да се успокои.

— Когато последният убиец на жени е мъртъв — отвърна тя. — Тогава всичко ще се успокои.

— Може да са няколкостотин мъже, може би дори повече. — Варет я изгледа; беше забелязал червенината на ръцете й, сякаш току-що ги е попарила във вряла вода, и предпазливостта на лицето й. — Твърде много, за да си позволим да ги изгубим.

Ранси поклати глава.

— Тогава му кажете как е, сър. — Очите й отново срещнаха неговите и той наистина си помисли за котка. — Кажете му как мъжете, които са страхливци, нараняват и убиват жени. Разкажете му за малките им умове, пълни с тъмни чворове и пробягващи страхове. Кажете му как не могат да мислят извън първата вълна на сляпа ярост и колко удовлетворително е просто изобщо да не мислят. — Лицето й се беше зачервило. — Кажете на командира, сър, че тези мъртви кучи синове са негодни за нищо във всяка армия. Те ще побегнат. Ще създават проблеми с нас, котките, ще търсят още жени, които да насилват и заплашват. По-добре да се погрижи всички да измрат. Сър.

Варет извърна поглед към Ребъл и видя, че той се хили, но със студена усмивка, която можеше да тръгне във всяка посока.

Листар стоеше смълчан на няколко крачки встрани. „Убиец на жена си.“

Знаеше ли тя? „Разбира се, че знае. Престъпленията са месото на разговорите ни и ние ще дъвчем жилата отново и отново с вярата, че с дъвченето вкусът ще се промени и горчивината ще се махне. Горчивата нищета на всичко това… ами! Просто ще се стопиш и ще се махнеш, нали? О, ние сме упорита пасмина, особено с тези вери, обещаващи спасение.“

— Не всички са страхливци — каза Ребъл все така ухилен, но нещо беше пламнало в очите му.

Тя беше достатъчно наблюдателна, за да го забележи и да отстъпи назад.

— Щом казвате, сър.

— Казвам. По-важното е, че някои убийства, ами, просто се случват. В червена мъгла.

— Щом казвате.

— Точно така. И забравянето и спомнянето стават най-лошата част от това.

Сега, най-сетне, Варет видя как жената пребледня.

— Прав сте — каза тя с тих, немощен глас.

А Ребъл се усмихна още по-широко.

— Но аз, виж, нямам този проблем. Помня всеки нещастен кучи син, когото съм убил. Онези, които исках да убия на всяка цена, и онези, които убих неволно. Ако ви дам имената на всички тях, дали ще знаете кого защо и как? Не. Никой няма да знае. Защото наистина е все едно за всеки, дори за мен. Това е проблемът ми, виждате ли. Това, което не мога да си спомня, колкото и упорито да се опитвам, са причините ми да убия някого. Споровете, искам да кажа, онези, които са избухнали и са тръгнали на зле. — Поклати глава и на лицето му се изписа объркване, малко пресилено. — Нито една причина, нищо.

Варет въздъхна и извърна поглед настрани. Новият навик на Ребъл беше да държи речи, но никоя от тях не оставяше слушателя спокоен. „Има ли нещо под всичко това, Ребъл? Нещо, което се опитваш да ни кажеш? Нещо, което имаш нужда да изповядаш? Какво те спира?“

Ранси само кимна в отговор на думите на Ребъл.

Високият жилав мъж се обърна към Листар.

— Хайде да намерим палатката на мъртвия и да видим каквото има да се види. — Обърна се към Варет. — Почти десетата камбана е, сър.

— Знам — отвърна Варет. — Вървете.

Погледа ги, докато се отдалечаваха към карето на Белия зъбер.

— Мога ли вече да си ходя, сър? — попита Ранси.

— Не. Ела с мен.

Тя го изненада с това, че не възрази и закрачи до него към командния център.

— По-добре вие, отколкото той, сър.

— Просто се усмихвай и кимай, каквото и да казва.

— Забравила бях за Листар.

— Ребъл реши, че искаш да го обидиш. Не му хареса. — Поколеба се, след което добави: — Листар не е страхливец. Той иска да умре. Няма да вземе пазач в палатката си нощем, въпреки тези убийства. Всеки път, когато се окажем изправени над поредното тяло, е разочарован, че не той е трупът.

Ранси изсумтя, но не отвърна нищо.

— Няма да продължи много дълго според мен.

— Какво?

— Имаме проблем с дезертирания, Ранси. И нямаме достатъчно стари войници на Легиона, които да охраняват лагера. Сделката беше свобода, да, само че за да я спечелим, трябва да служим, но при първата възможност ще вземем свободата и в Бездната да върви служенето. Мисля, че всичко ще се разпадне.

— Тогава защо ви трябвам? Просто ме оставете да се върна в палатката си…

— Беше доста далече от палатката си, когато видяхме онзи труп — подхвърли Варет, докато се приближаваха към центъра на лагера. — Не и ако си в карето на Белия зъбер.

— Просто обикалях, сър. Те няма да ме приемат, знаете го.

— Кой е най-лошият от вашите, Ранси, за да ти създава неприятности?

— Има една. Велкатал. Изтърси шест бебета и ги заряза. Четири бяха мъртви преди да са пораснали, а другите две свършиха в мините и умряха в тях. Но ако я чуете, била най-добрата майка на света.

— Чудесно. Направи от нея своя Ребъл.

— Тя ще е първата, която ще се разбунтува под командата ми — изсумтя Ранси.

— Не и след като я уведомя, че каквато и да е съдбата ти, тя ще я сподели.

— Значи така правите отдельонни командири. И затова Ребъл ви пази жив.

— Да, така правим отдельонни командири — съгласи се Варет. — Но колкото до Ребъл, той започна да ме пази жив още в ямата. В смисъл, не знам причините му, но няма сключена сделка, която да е променила нещо. Поне такава, за която да ми е казвал.

— Вие никога не сте убивали жена, нали?

— Не съм. Но на света има всякакви видове страхливци, Ранси.

Тя отново изсумтя — единственият й отговор.

Бягството от бъдещето изглеждаше най-безчестният акт и въпреки това Фарор Хенд чувстваше, че й става навик. Двама мъже я терзаеха, а този, който я преследваше, беше за нея погрешният мъж. Нощем, докато лежеше, без да може да заспи, а стените на палатката натежаваха от леда, оставен от дъха й, можеше, като затвори очи, да види фигура, висока и призрачна, която излизаше от някаква безкрайна, безжизнена равнина. Вървеше към нея, гонеше я и въпреки цялата чудовищност на образа тя знаеше, че в нея няма нищо зло. Беше просто съдбата й, обвързана в обещание, неизбежна.

Но в сънищата си, когато най-после сънят дойдеше, тя виждаше Спинок Дурав, братовчед, твърде близък, за да е благоприлично. Виждаше го в младостта му, почти като нейната. Виждаше усмивката му и се наслаждаваше на остроумието в закачливите му думи. Предлагаше й образ, възможност, която изгаряше с подигравка — от жестокия, саркастичния вид. Макар да беше близо до нея, тя не можеше да се пресегне и да го докосне. Макар и да копнееше да го има, той беше мъж, брониран срещу всякакво обаяние. Тогава се събуждаше, с натежала и присвита от безнадеждността на страстта й душа. Той в края на краищата я беше отблъснал заради любовта си към Финара Стоун и горчивата ирония на това разкритие все още беше като пепел в устата й.

Щом в зори хоризонтът на изток изсветлееше, тя излизаше от палатката си и тръгваше към усилващата се светлина, изпъната в червената си резка, към огньовете на раждащия се нов ден. След всяка нощ — свят на пепелища и отчаяние — тръгваше към светлината.

Една армия на лагер е рутинно същество, механично и упорито в глупавото си, затъпяващо ежедневие. Не предлага нищо ново, никаква промяна в своето мудно, навъсено настроение.

Щом подминеше постовете и излезеше срещу заснежената равнина, спираше, загърната в тежкото си наметало, и търсеше с очи фигура, излизаща от грейналия огън на утрото. „Нов ден, нов живот. Онези, които си играят на войници, се размърдват зад мен, а пред мен, там някъде, се появява един мъж.

Механични неща ще се счупят. Пръст и ръжда разяждат зъбчатите колела, воденичните камъни са изтъркани, храпове и скоби са отслабени от напрягане до скъсване. Но някои, колкото и грижливо да са сглобени събраните части, са предопределени изобщо да не работят. И дори тогава погледни на изток, към тази пуста равнина. Там върви той, счупен зъбец, търсещ нещо ново. Съпруг. Жена.

Бягам, но всъщност нямам накъде да побягна. Бъдещето ме гони, преследва ме.“

Днес командир Галар Барас я беше повикал на щабното заседание. Тя не виждаше никаква причина за това. Тя беше Страж, не офицер на Хуст. Още повече че трябваше да тръгне със своята част — обратно при командир Калат Хустаин и при Спинок Дурав.

Щеше ли и Кагамандра да е там? Изгърбен над някоя маса, жилестата му ръка извита около халбата, загърнат в дим от огнището, сива фигура с премрежени очи? Или той всъщност беше някъде между тук и укреплението на Стражите? И ако беше така, по кой път щеше да тръгне тя след завръщането си? „Посрещам ли го? Или оставям дирите, пътувам нощем и се крия добре през деня?

Какъв срам, какви детински мисли!“

Обърна се и тръгна обратно към лагера на Хуст. Не беше армията, която бе очаквала. Машината все още трещеше, като огромните мехове в ковачницата на Хенаралд, железни лостове, колела и зъбци, но вече беше по-скоро жалка купчина желязо.

Ужасът от отравянето на Хун Раал бе заседнал в ума на Фарор Хенд като някаква огромна крепост, изолирана и издигаща се от остров, обкръжен от неприветливо море. Всяко течение я отблъскваше назад и тя с неохота се бореше с тази вълна. Амбицията беше едно. Желанието за възмездие побираше в сърцевината си праведна кауза. Достатъчна за гражданска война? Без никакви легиони, които да застанат срещу Урусандер, тази гражданска война все едно, че беше приключила.

Вместо това легионът Хуст търсеше прераждане. Докато навлизаше в лагера, където мъже и жени седяха около сутрешните огньове, не можеше да долови нищо от увереността, присъща на едно военно формирование. Вместо това атмосферата кипеше от негодувание, непокорство, боязън и страх.

Тези нови войници се избиваха помежду си. Тези от тях, които не дезертираха. Говореха за свобода все едно това означаваше необуздана анархия. За Фарор беше чудо, че този лагер все още не е изригнал и не се е разпилял. Не разбираше какво ги държи заедно. „Или може би предпочитам да не разбирам. Как става така, че извън всичкото негодувание и страх може да се чуе тих шепот, глас, изпълнен с обещания и в същото време режещ с настойчивата си нужда?

Оръжията на Хуст никога не млъкват. Вързани и плътно увити, те все още пеят. Смътно като дъха на този мразовит вятър.

Затворниците се страхуват, но също така желаят. И малцина, обзалагам се, разбират, че това желание идва не от тях, а от охраняваните оръжия, от купчините мечове и вързопите метални ризници. От наколенниците и налакътниците, от шлемовете и железните им мрежи. Гласове, шепнещи безкрай.“

Бореше се срещу тази ужасна музика. Мястото й не беше тук.

Двама войници на Хуст стояха от двете страни на входа на командната палатка. Мърморене и нещо като тих смях идваше от тях, въпреки че стояха мълчаливо, с безстрастни лица, и Фарор едва надви трепета си, докато минаваше между тях.

Вътре интендантът Селтин Ригандас се беше изгърбил над печката в центъра на помещението и я захранваше с буци суха тор. Капитан Кастеган — последният от оцелелите офицери с такъв ранг освен самия Галар Барас — стоеше до една преносима маса. Беше пред пенсиониране, мъж, чийто слаб мехур беше спасил живота му в нощта на посещението на Хун Раал, тъй като не пиеше алкохол. Ясно беше, от изгърбената му фигура и унило изражение, че ругае наум предпазливостта си, макар Фарор да подозираше, че най-дълбоката омраза на Кастеган е насочена към всички в Карканас, които не бяха разрешили Легионът да последва войниците си в смъртта.

Галар Барас седеше на един пътен сандък, извърнал лице от всички останали, и нищо в поведението му не подканяше към разговор. Очите му сякаш бяха състарени над годините му през последните няколко седмици.

Малко по-късно офицерите, назначени измежду затворниците, започнаха да пристигат. Първият, Кърл, беше някогашен ковач в рудник, нашарен от половин живот изгаряния от въглени и пръски разтопен метал. Беше плешив, кожата му черна като на Галар, с меки черти на лицето, което изглеждаше някак разтопено. Унили празни очи, светли като калай, се хлъзнаха по другите в палатката и се поколебаха само за миг, когато се спряха върху Фарор Хенд.

Въпреки краткостта на мига Фарор усети, че изстива. Кърл беше убил партньора си в ковачницата в селцето, където бе живял и работил. След това беше натрошил костите му, като беше бухал тялото почти цяла нощ, докато останките можели лесно да се поберат в тухления корем на ковашката пещ. Въпреки всичкото си пресмятане как да премахне доказателството за престъплението си Кърл не беше помислил за черните стълбове дим, измъкнали се през комина и утаили се тежки и миризливи над селото — воня на изгорели дрехи, коса, кости и плът.

Никой не знаеше какво е подтикнало Кърл да убие партньора си, а той не беше словоохотлив по темата.

След него дойде единствената жена, повишена до този момент, от ямата Сивата шиста на северозапад. Арал беше мършава, черната й коса прошарена със сиво, с остро бледо лице и очи, които изглеждаха способни да поберат в себе си злобата и жлъчта на цял свят. В една хубава вечер тя беше нахранила дванайсет отбрани гости на съпруга си за вечеря. Това, че всичките гости били роднини на съпруга й, правеше деянието още по-сладко, ако я питаха, и щяла с радост да включи всички тях като десерт. Когато Фарор беше чула историята, от Ребъл, една нощ над буре ейл, разказът му я беше извлякъл от ужаса в смешното. Но когато се запозна с Арал, всичкото весело изчезна в бездънната тъмнина на погледа й.

— Съпругът е този, за когото трябва да помислиш, Страж — беше добавил Ребъл по-късно. — Искам да кажа, само като погледнеш тези очи… не, не е нещо, за което да се ожениш, не там, в тях. Не е нещо, което да обикнеш или да цениш, или — боговете да не дават — да обожаваш. Тази жена… едва не се напикавам всеки път, когато случайно се спогледаме. Тъй че човек не може да не се удиви на мъжа, който я е взел за жена. Но едно нещо е сигурно. Тя ще е чудесен командир, тъй като никой, мъж или жена, ако има очи да види, никога не би тръгнал срещу нея.

— Това е съмнително оправдание — беше казал Варет. — Не е само до даването на заповеди, Ребъл. Да си офицер е много повече от това. Въпросът е кого ще следваш.

— Е, лейтенант, ако знаете нещо за това, то ще е от задната му страна.

— Съвсем вярно, Ребъл, но това не прави виждането ми по-малко ясно.

От тези нови офицери, избрани от затворниците, само Ребъл и Варет бяха привлекли интереса на Фарор Хенд. Ребъл беше жертва на собствения си нрав, което съвсем не беше рядкост. Нищо у него не я озадачаваше. Колкото до Варет… е, можеше да изглежда чудовищен след години боравене с кирка, но у този мъж имаше нещо нежно. Нежно и, трябваше да признае, слабо. Напълно възможно беше страхът му да го прави толкова умен. Нямаше да се довери на Варет във всякаква обстановка, заплашваща с насилие, но не предвиждаше изобщо да се озове в такава ситуация. Поради това го приемаше такъв, какъвто е, и може би заради това го разбираше, също като Ребъл.

Неохотата й да се включи във войската я беше вкарала сред Стражите. Не виждаше нищо привлекателно или славно в битките и нямаше никакво желание да ги търси.

Арал дойде с Денар и Калакан, двама крадци, които бяха нахлули в едно имение в Карканас и се бяха натъкнали на, както се кълняха, баща, изнасилващ всичките си четири деца, докато жената лежала мъртва на пода в средата на стаята. Според разказа им, за който настояваха, че е истина, въпросният мъж бил достатъчно знатен, за да пробута „невинността“ си на съдията и да обвини тях за убийството и изнасилванията. Тъй като и четирите деца били в твърде дълбок шок, за да могат да реагират на когото и каквото и да било, се стигнало до думата на благородника срещу двама прости крадци.

Денар и Калакан били пратени в различни рудници и се бяха събрали отново тук в легиона Хуст. Повишенията им бяха спечелени заради остротата на умовете им и прецизната им духовитост и остроумие. Популярността им правеше обвиненията срещу тях да изглеждат неоснователни, а и както се оказа, освен в краденето двамата били партньори и в любовта.

Малко по-късно пристигна Варет с една млада жена, която изобщо не изглеждаше доволна да е в компанията му, както и във всякаква компания, впрочем. Тя веднага се отдели и застана с гръб към платнището, скръстила ръце и с очи вперени в калния под.

„Имаш съчувствието ми. Това е торба, пълна с ножове, и ето ни нас всички, бръкнали в нея.“

Видя как Галар Барас погледна намръщено новодошлата, а после извърна поглед, за да огледа другите за миг, преди да кимне и да се изправи.

— Днес — заяви той — започваме раздаването на оръжия и броня.

Кастеган като че ли се задави, но интендантът бе този, който каза:

— Командире, не можете да направите това!

— Време е, Селтин.

— Мечовете са жадни за кръв — каза Кастеган. — Огорчени са, всички до един. Можеш да ги чуеш, Галар Барас. Измяната ги изгаря.

Галар отвърна с въздишка:

— Стига с тези глупости, Кастеган. Да, желязото има глас, но ти искаш да изкараш тези оръжия нещо повече от това, което са. Самият Хенаралд обясни как желязото Хуст реагира на промени в температурата и как всеки меч говори на най-близките до него, като камертон. Това, което чуваме, е натиск и напрежение. Тези оръжия, Кастеган, не са живи.

Кастеган се намръщи.

— Може и да не бяха, Галар, но вече са. И ти казвам това… — Почука ножницата на колана си: — Моят меч се вмъква в сънищата ми вече всяка нощ. Моли за кръв. Умолява ме да бъда ръката на отмъщението му. — Изпъна пръст срещу командира си. — Кажи ми, спи ли твоят меч нощем?

Галар издържа погледа на Кастеган дълго, после извърна очи.

— Варет, имаш ли да докладваш нещо?

— Не, сър. Просто поредното убийство. Поредният убиец на жени вече залита из вечната Бездна. Загадката как телата са преместени продължава да ни смущава. Не сме стигнали доникъде в разследването си.

— А коя е тази жена, която си довел?

— Ранси, сър. От ямата Бял зъбер. Има данни за офицер, сър.

Галар Барас изсумтя, после се обърна към жената.

— Ранси. Какво мислиш? Да раздам ли оръжията и бронята на Хуст на теб и приятелите ти новобранци?

Очите й се присвиха.

— Това е разговор, който не можем да не подслушаме, сър. Онези… неща. Това, което предлагате… Не знам дали някой от нас иска да участва в този разговор.

— Не е разговор — каза Кастеган. — Спор е. Ще се впият в най-лошото у вас. Помисли за това, Галар Барас! Помисли за тези нещастни убийци, които искаш да въоръжиш! Ще е хаос. Кървав хаос.

Денар се покашля, хвърли поглед към Калакан и рече:

— Сър, вече е хаос, и се разраства. Години наред прекарахме в работа и се тътрехме изтощени към наровете си. Сега просто крачим насам-натам… поне тези, които са готови да ни слушат. Повечето от тях, сър, просто се излежават и се дърлят.

Калакан добави:

— Може би имаме нужда от нещо повече от оръжия. Трябва да правим нещо. Все едно какво.

Галар Барас кимна.

— Добре, тогава помислете за следното. Урусандер, изглежда, няма намерение да прави нещата по традиционния начин. Няма да чака пролетта. Вероятно ще започне похода си към Карканас преди края на месеца.

Фарор Хенд се зачуди на това, после каза:

— Простете, командире. Но това би било глупаво от негова страна. Стражите…

Кастеган я прекъсна с груб смях.

— Значи не си чула. Калат Хустаин даде командването на Илгаст Ренд и той отведе Стражите при Нерет Сор. Имаше битка с легиона на Урусандер. Ренд е мъртъв, Стражите са разбити.

Тя го зяпна, неспособна да проумее новината. Галар Барас се приближи и сложи ръка на рамото й.

— Проклет да е Кастеган с неговата безчувственост, Фарор. Щях да ти го кажа, след като свърши това заседание. Съжалявам. Вестта току-що пристигна, по куриер от Карканас.

— Това е сезон с гадни завършеци. — Кастеган вече крачеше нервно. — Няма време за сантименталности. Говоря твърдо и жестоко не от злоба, а за да набия в главите на всички тук, че любезностите са глезотия, която повече не можем да си позволим. Галар — прати обратно онзи ездач до Карканас със съобщение за Силхас Руин. Усилията тук са се провалили. Няма никакъв легион Хуст. Мъртъв е. Няма го. Призови го да преговаря за мир.

Фарор се отдръпна от ръката на Галар, докато не усети студената мокра стена на палатката на гърба си. „Илгаст Ренд… не! Приятелите ми…“

— Командире, каква е съдбата на Калат Хустаин? Той тръгна към Витр с рота… — „Спинок! Все още си жив! О, наистина ли съм толкова слаба?“ — Капитан Финара Стоун беше пратена при шейките. Тя… тя научила ли е за това?

„Какво, какво да правя сега?“

Едно походно столче се опря до левия й крак и тя наведе неразбиращо поглед към него, а гласът на Варет каза:

— Седни, Фарор.

Тя седна. Беше изтръпнала цялата.

— … мисия вече е неотложна — говореше Галар Барас. — Той иска да сме готови за поход до две седмици. Проблемът е опростен. Вече нямаме избор.

— Не е вярно! — изръмжа Кастеган. — Не можем да се надяваме да командваме тези диваци! Единственият избор, който ни е останал, е да се предадем!

— Варет.

— Командире?

— Събери сержантите и ефрейторите, избрани сред затворниците. Добави още, та командният състав да е пълен. Искам списъка днес преди обед. Доведи ги на тренировъчния терен. Ще го направим на два етапа. Те първи ще бъдат въоръжени и снаряжени.

— Отдавна беше време — каза Кърл, беше стиснал юмруци. — Искам да усетя онова желязо. Да го вкуся. Да чуя песента му.

— Варет, заведи хората си при фургоните. А, между другото, старият ти меч те очаква.

При тези думи Варет трепна.

— Сър, моля ви, не онзи.

— Обвързан си с него — отвърна Галар Барас. — Докато те вземе смъртта. Знаеш го.

— Тогава, сър, най-смирено моля да остана невъоръжен.

— Отказано. Селтин, иди с Варет и се погрижи за правилното разпределяне на лейтенантите. След това остани на поста си и удвои охраната на фургоните. Ще видим какво става, когато сержантите и ефрейторите се върнат при отделенията си — този следобед и тази нощ. После, ако всичко тръгне добре, утре ще снаряжим редниците.

След като интендантът изведе бившите затворници от палатката, Галар се обърна към Кастеган.

— Излез. Ще говоря насаме с Фарор Хенд.

— Помисли добре — изръмжа Кастеган. — За честта на легиона Хуст.

— Погрижи се за собствената си част, Кастеган! — отсече Галар, без да откъсва очи от Фарор.

— Когато това е единственото, което ми е останало да защитя, Галар Барас, нямам нужда от съвети от теб — изръмжа Кастеган.

— За чест ли се бориш сега? Струва ми се, че „вина“ е по-подходяща дума за това, което гложди душата ти. Преглътни я цялата, Кастеган, и помисли хубавичко за тежестта й.

— Командир Торас Редоун не се подчини на старшинството ми тук…

— Не се подчини ли? Не. Тя го оспори. Може да ме надвишаваш на години, но не и години в служба на Хуст. Ще те освободя да се върнеш в първоначалния си легион, ако помолиш. Сигурен съм, че ще имаш много разузнавателни сведения, които да продадеш на Урусандер.

Кастеган се напрегна.

— Правиш опасно предложение, Галар Барас.

— Защо? Това не е буря, срещу която трябва да застанеш. Остави я да те бута насам-натам и после да те прати на бегом към дома.

Кастеган напусна палатката настръхнал, без да каже нищо повече.

След дълго мълчание Галар Барас се обърна към Фарор Хенд.

— Това, което направи лорд Илгаст Ренд, беше непростимо.

— Не е нужно да се моли за опрощение повече, сър, след като вече е мъртъв.

— Фарор, лорд Силхас Руин ми даде командването на всички сили, освен Домашните мечове на благородните домове. Очаквам обаче това да е временно. Когато лорд Аномандър се върне, Силхас ще заеме мястото ми.

Тя примига.

— Торас Редоун ще се върне да командва Хуст, сър.

— Не мисля.

— Съпругът й ще се погрижи за това.

Галар Барас я изгледа, после сви рамене.

— Може би. Но не можем да разчитаме на това. Стражите вече не съществуват. Включвам те в моя команден състав и те повишавам в ранг капитан. Ще командваш рота, Фарор Хенд.

— Сър, не мога. Калат Хустаин все още е мой командир.

— Той изгуби командването. Фарор, имам вест. Има оцелели от битката. Не много, но доста. Видели са ги на южния път. Идват тук, капитане.

„О, богове на Бездната!“

— Сър, пратете ездач до манастира Йедан. Капитан Финара Стоун е там. Тя ще бъде офицерът със звание, не аз.

— Дотогава ще трябва да бъдеш ти, Фарор Хенд.

— Сър, не искам меч Хуст.

Галар отиде до печката, срита резето и решетъчната вратичка се отвори. Той се наведе и хвърли вътре буца тор.

— Беше време — заговори, — когато легион Хуст беше име, изговаряно с гордост. Въпреки всичките приказки за прокълнати оръжия и така нататък се сразихме с форулканите. Спасихме не само Карканас, а целия Куралд Галайн.

— Аз не съм войник, Галар Барас.

Раменете му се разтресоха в безмълвен смях.

— О, не съм ли го чувал вече достатъчно често?

— Как можете да се надявате да възкресите легиона Хуст? — попита тя. — За да стане онова, което беше някога? Къде, сър, ще намерите блясък в тези мъже и жени?

Той се изправи, но не я погледна.

— Мога поне да опитам.

— Нищо потъпкано и унизено у тези селяци — отбеляза Празек.

— И нищо селяшко също тъй, братко — отвърна Датенар.

Пред тях на черния път стояха двайсетина, че и повече души. Бяха бързали от запад, увити и загърнати в одеяла и кожи. Като видяха двамата приближаващи се конници, се бяха струпали накуп и преграждаха пътя.

Датенар се покашля и каза:

— Поради липса на крал просто очакват твоята първа, и, да се надяваме, най-възпламеняваща реч, Празек.

— Имам реч, която да възпламени, и още как.

— Чувства да кипнат, мисли да се завихрят, но спести последния си огън, Празек, за последния завой.

— Огън, който да придаде плам на шамара ми?

— Един шамар ще стигне ли? Не виждам игото на черна робия пред мен, а плячка, събрана в тъмното и припряно. Виждам как са въоръжени — с криваци, копия и косери.

— Горски разбойници навярно. Но тогаз, ами, усърдието им със споменатите косери няма равно в аналите на пътниците, още повече че не виждам никакви храсталаци.

— Усърдието си има лошата страна — съгласи се Датенар.

Трима свръхмускулести мъже бяха излезли от тълпата. Двама държаха копия, направени от ножове, вързани на прътове, а онзи в центъра носеше два косера, единият от които като че ли беше зацапан със замръзнала кръв. И се усмихваше.

— Добра среща, господа! — подвикна онзи с косерите.

Двамата ездачи дръпнаха юздите на десетина крачки от тримата.

— Добра среща, наистина — каза Празек, — тъй като след добре преценено разсъждение заключавам, че сте новобранци от легиона Хуст, но изглежда, пътувате без офицер и може би сте се оказали изгубени толкова далече от лагера. Късмет имате, че ви намираме тука.

— За този ден — добави Датенар — ще видите снизходителната ни страна и вместо да заплитате многото крака на тълпата си в нещо толкова очевидно предизвикателно като подобаващ бърз марш, можете да изприпкате до лагера като стадо овце.

— Овце ли, Датенар? — попита Празек. — Определено, предвид войнствеността, строена пред нас, трябва да сметнем това определение за неточно. По-добре да ги наречем кози.

— Чуйте ги тези говна! — каза единият от мъжете и другите се изсмяха. — На вас и потта ви мирише на парфюм, нали?

— Козешки хумор — обясни Празек на Датенар. — Вечно белят кората на зле избрани дървета. Потта, драги ми господине, е присъща за неумитите тълпи, на които им липсва цивилната хигиена на добре скрита паника. Ако търсите парфюм, ами, опрете нос в собствения си задник и вдишайте дълбоко.

— Празек! — възкликна Датенар. — Що за невъзпитано поведение пред тъпи селяци?

— Исках само да обрисувам очакваната поза на въпросния господин.

— Затваряйте си устите — сопна се мъжът с двата косера, вече не се усмихваше. — Ще вземем конете ви. А, и оръжията ви и бронята. И ако се почувстваме… каква беше думата? Снизходителни?… Може да ви оставим да задържите копринените си гащи, за да не изчезне напълно онова, което се е спаружило в тях.

— Красиво казано, Датенар, нали?

— За разлика от грозотата на мислите му, бих казал.

— Я да минем без снизходителност, Датенар. Легионът Хуст, разбира се, може да ни прости сблъсъка с дисциплината, както май ще се наложи тук.

Някой от тълпата викна:

— Остави ги, Бискин. Много яко са бронирани, мамка му!

— Виж, това са разумни думи — каза Датенар.

— Нима? — попита Празек. — Откъде си сигурен?

Отговор не беше възможен, тъй като тримата мъже връхлетяха срещу тях, последваха ги още десетина.

Оръжията изскочиха от ножниците. Конете се понесоха напред, жадни за сблъсък.

Тропот на копита, блясък на остриета, цвилене, кръв, писъци и крясъци.

След няколко мига двамата Домашни мечове излязоха на чисто, спряха и се обърнаха. Зад тях десетина дезертьори все още стояха на крака. Други шестима се гърчеха на земята, а останалите тела бяха съвсем неподвижни. Имаше кръв на пътя, светло алена кръв върху тънката пелена сняг.

Датенар изтръска меча си от кръвта.

— Разумните думи, Празек, рядко се разбират.

Конете им тъпчеха на място и пръхтяха, жадни за нова атака, но двамата бързо ги укротиха.

Празек изгледа дезертьорите.

— Вече са достатъчно малко, за да ги видим да маршируват в правилен ритъм, мисля.

— Куцият ритъм, да.

— Куцият, тътрещият се, залитащият и замаяният.

— Описваш походката на победените и сплашените, разбитите и насинените.

— Описвам само каквото виждам пред мен, Датенар. Е, кой от нас сега ще ги подбере и ще ги постави на място?

— Не беше ли твоята насърчителна реч?

— Нима? Не беше ли твоята?

— Да питаме ли Бискин?

Празек въздъхна.

— Уви, Бискин се опита да глътне лявото предно копито на коня ми. Каквото остана от мозъка му, носи отпечатъка от подкова. Определено нямаше късмет този човечец.

— Прав си. А виждаме ли другите двама от тримата? Помня, че главата на единия реши да изостави тялото му и мечът ми й помогна.

— Много мило от твоя страна.

— На главата помогнах, да. Колкото до тялото…

— Е, жалко за тялото. Моят пък си загуби шапката.

— Но той не носеше шапка.

— Да е носил.

Датенар въздъхна.

— Когато водачите водят грешно, ами, най-добре е други да им заемат мястото. Ти и аз може би? Виж, съвземат се — които могат — и ни гледат с покорния поглед на… ами на покорните.

— А, виждам, да. Не са кози в края на краищата.

— Не са. Овце са.

— Да ги подкараме ли като кучета, братко?

— Защо не? Видяха как хапем.

— Достатъчно, за да послушат лая ни?

— Тъй мисля.

— И аз.

Двамата офицери смушиха конете си към дезертьорите. Над главите им враните вече се бяха събрали, кръжаха и грачеха нетърпеливо.

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Гаснещ зрак (12)

Метаданни

Данни

Гаснещ зрак

Информация

История

Сваляне / Връзки

8.

Стивън Ериксън
Гаснещ зрак (12)