Мъж без дъщери не разбира много от изтънченост, помисли Шаренас Анкаду, загледана в командира си. Вата Урусандер гледаше на юг, с гръб към външната стена на цитаделата, сметта от улея от кухнята се трупаше зад него в основата на клинообразното петно на каменната стена. Ботушите му бяха затънали в боклука. Розови кокалчета, почернели от гнило грудки, обелки и буци тлъстина, твърде гранясала, за да гори. Въпреки жестокия студ в късния следобед от тази купчина се вдигаше пара като пушек от скрит торфен пожар. Имаше нещо плодовито в тази миризма на гнило, но не и такова, че да събуди апетита, реши тя.

В нейно отсъствие списъкът на убитите беше нараснал. Любопитно като за все още необявена война. Тя гледаше командира си, зачудена дали изобщо го познава. Схваната от дългата езда, изчакваше на разстояние, дрехите й бяха опръскани с кал, ръцете й бързо изтръпваха от студа в прогизналите кожени ръкавици.

Зимата беше сезонът на изолация. Светове се затваряха в себе си, блъскаха се един в друг. Заклещен в такава теснота, обкръжен от суров студ и замръзнала земя, човек можеше да бъде завладян от мисли по онова, което идва, да изрича нажежени думи, да превръща сезона на пролетта в обещание за огън. Беше яздила далече в проучванията си на владението, през голи пустини, овъглени гори, лъкатушейки през хълмове, посребрели от сняг и скреж. И като всичко идващо от студа, рядко я посрещаха като желан гост. Не е нужна ледена цитадела, за да се изкове самота. Зимната изолация е толкова на ума, колкото и на света извън него.

Един художник на портрети щеше да се усмихне широко на образа пред нея сега, по онзи жесток, надменен начин, присъщ на художници, видели всичко, което им е трябвало да видят. Сложността най-често се оказваше обърканост, докато яснотата можеше да дари човек с простота. Тъй или иначе, задната страна на едно укрепление беше достатъчно жалка в рутинните си истини. Порти, официални алеи и внушителна фасада — всички те вършеха това, което се искаше от тях, издигайки титулуваните малцина и техните претенции за привилегии и богатство, и разбира се, тези постройки красяха челото на сградата като пано, криещо рушаща се стена.

„Не по-различно от мъжете и жените, впрочем: и зданията имат задници, с които серат.“

Тази мисъл я подсети за Хун Раал и неговата усмивка, онази, която пазеше за хора, които презираше. Знанието трупа тайни съкровища, а мъжът, който сега фактически водеше Легиона, беше тиранинът на самата алчност напоследък. Още по-лошо, напоследък имаше нещо в него, излъчване някакво, извън обичайната воня на вино, зацапала дъха му и вкиснала потта му. Шаренас се зачуди дали само тя усеща тази промяна… може би просто я беше нямало много дълго.

„Твърде дълго, и това заминаване — в неподходящ момент. Тръгнахме по отделни пътища, Кагамандра Тюлас. Ти и аз, толкова отдавна сякаш. Намерил ли си вече годеницата си? Трепна ли, или застана като мъжа, който искаше да си? Кагамандра, аз се върнах в Нерет Сор и ми липсваш.“

Когато Урусандер най-сетне измести погледа си и я видя, тя забеляза изненадата му.

— Капитане! Не знаех, че сте се върнали при нас.

— Току-що пристигнах, сър.

Загледа го, докато се приближаваше. Беше като привидение: носеше кожата на зимата, бяла и смътно прозрачна, все едно бе облечен в лед. Бръчките на лицето му бяха всечени дълбоко на гаснещата светлина. Това преображение все още я изумяваше. „Върховната жрица Синтара го нарича чистота. Но виждам сезон на мисъл, детайлите на вяра и убеждение, всичко замръзнало. Примамени сме в сън, притегляни сме все по-надълбоко в свят на крайности, където сърцата ни са заключени.

Светлината не излъчва съпричастие. Това не е мъжът, когото познавах.“

— Кажи ми, моля те — заговори Урусандер, — че Торас Редоун се е вразумила. Няма да видя повторение на безумната атака на лорд Ренд срещу нас, когато останем тук, в мир.

След това се поколеба и не й беше трудно да се досети за причината. Винаги беше командир по принуда, твърде суров за дворцовата политика, чувстваше се неловко в присъствието на благородници от Големите домове и тяхното изискано и двусмислено поведение. Нито беше от словоохотливите. Но тук и сега имаше малък избор.

— Не така трябваше да бъде — каза той. — Ако не се задействах, имаше си причина. Ако избрах да забавя решението си, имах добро основание. Шаренас, не сме както бяхме някога. — Посочи лицето си, а след това огледа ръката си, увиснала във въздуха пред него. — Не това. Върховната жрица вижда твърде много в банална външност. Не, това, което ни сполетя — всички ни — е някаква неопределеност, сякаш духът ни се е препънал, изведнъж объркан. — Присви очи, загледан в избелялата си длан. — И все пак не предизвиква ли това тъкмо обратното? Белезите на вярата? — Вдигна очи към нея. — Аз съм непроменен в това. Тя иска да ме нарича Баща Светлина, но тази титла е като удар в гърдите. — Поклати глава и извърна очи, ръката му се смъкна.

„Баща Светлина. Върховна жрице, никакъв усет за ирония ли нямаш? Този баща тук се справи зле с подопечните си, законни и осиновени. Още по-лошо, войниците му са подивели, като разкъсана фамилия. Той е баща на хиляди.

Командире, какво ще направиш за децата си?“

— Сър, Синтара иска да ви постави в противоположна, но равна позиция на Майка Тъма. Знам, че е донякъде… опростенческо. Но може би посвоему е привлекателно.

— Не можеш да го удържиш — промълви той някак разсеяно. — Не и завинаги. Не е по силите на никой смъртен.

— Сър?

Гласът му стана по-твърд.

— Гневът, Шаренас, е непокорен звяр. Оковаваме го ежедневно в стремежа си да се държим цивилизовано. Свидетели на несправедливости навсякъде, възмутени от наглата злоупотреба с най-основното понятие за честност, отменяно така безсрамно. И след това безочието. Унижението. Щях да съм се отдалечил от това. Знаеш го, Шаренас, нали?

Тя кимна.

Той продължи.

— Но звярът се откъсна и сега тича с всички сили… но накъде? Устремен към какво? Обезщетение или отмъщение? — Извърна се на юг, сякаш можеше някак да погледне самата Цитадела. — Той обрисува каквото видя, а сега… сега, Бездната да ме вземе, не вижда нищо. Заради този ужасен акт на самоосакатяване… — Обърна се и я погледна в очите. — Дали се закле в триумфа на Мрака? Това се питам непрекъснато.

„Пред мен стои човек, изпълнен с твърде много мисли и твърде малко чувства.“

— Сър, Кадаспала беше полудял, от онова, което откри, от онова, което бяха направили със сестра му и баща му. Нямаше преднамереност в онова, което направи на себе си, освен ако не е било, за да издращи с нокти болката, изпълнила главата му.

Урусандер въздъхна и заговори с горчивина:

— Изтървах веригата и вече не мога да удържа звяра. Разбирам как трябва да изглежда това в очите на Аномандър и всички други благородници. Вата Урусандер чака в Нерет Сор, жаден да започне сезонът на войната.

Тя не каза нищо.

— Шаренас, каква вест носиш?

Каква вест? Е, очакван въпрос, предвид обстоятелствата. „Все пак… блажена Бездна, що за остров е този, на който съм се натъкнала? Що за мрачни морета го обкръжават? Сама ли препусках срещу зимата, с прясно вдигнатите гробни могили пред очите ми? Стоиш тук и чакаш вест за външния свят. Твоят остров, сър, е изгубен на всяка карта. Кадаспала? Забрави го онзи глупак! Сега се сбираме с всички мечове извадени! Урусандер, как да те доближа?“

— Сър, командир Торас Редоун в момента е извън строя. Разбита е от скръб, както ми казаха.

Избелялото лице пред нея не издаде никаква преструвка, когато се намръщи.

— Не разбирам. Някое скъпо същество ли е изгубила?

Шаренас се поколеба. Не беше предизвикателство към куража й — щеше да каже истината тук, както се полагаше за най-верния капитан на Урусандер. Но невинността на този мъж я уплаши… „Невинност, спечелена, изглежда, в изпускането на една верига. Виждам по-малко баща и повече дете. Прероден ли, Синтара? Наистина, и люлката е студена, студена.“

— Сър, изглежда, Хун Раал ви е казал малко за разните си мисии из Куралд Галайн. Аз само минах след него и събрах всичко, което можах, въпреки че, трябва да се каже, рядко се оказвах добре дошла.

При споменаването на Хун Раал Урусандер се намръщи.

— Той е порицан, уверявам ви, капитане. Тази война срещу Отрицателите е едно нелепо подвеждане на каузата ни. Нанесе повече вреда, отколкото полза. Този човек не разбира от справедливост, нито дори от приличие, изглежда. — Извърна се и се загледа отново на юг. Вдигна ръка към лицето си, но предпазливо, сякаш несигурен какво ще намери допирът му. — Какво имаш да кажеш, Шаренас? И защо е това колебание?

— След малко, сър, ако ми простите. Откакто заминах последния път, е имало промени.

Той я изгледа рязко.

— Съмняваш се в положението си?

„Глупак. Съмнявам се в твоето.“

— Върховната жрица вече държи висока позиция. Хун Раал ли седи в шепата й? А капитан Серап? Сър, трябва да знам… кой ви съветва по държавните дела?

Урусандер се намръщи.

— Приел съм отговорността за легиона ми. — Гласът му трепереше от емоция — ако не гняв, то може би беше срам. — Ще утвърдя справедливостта на каузата ни. — Помълча. — Капитане, не ми се предлага никакъв съвет, нито го искам. Възможно е това да се промени, след като вече се върнахте. Но другите, те идват при мен забулени в обърканост и ме оставят озадачен, а след това ме карат да се чувствам глупаво, че съм бил толкова сляп.

— Нищо ли не ви казват?

— Говорят само за предстоящото бракосъчетание. Сякаш те са тези, които ще го решат!

„Аа, виждаш презрението им, значи. Така ли е вече? Праведният гняв изгубен на хоризонта, сред бели ветрове. А тук, пред мен, Вата Урусандер, побеляващият вълк с извадени зъби.“

— Сър, това, което вие бихте могли да наречете брак, те го наричат машинация. В сплитането на ръцете, както вие бихте могли да го видите, те посягат за лост. Не съюз на любов следователно. Нито на почтително отношение, вие към нея и тя към вас. По-скоро те поставят и двама ви на една и съща наковалня и от два меча искат да изковат и усучат двама ви в едно-единствено оръжие.

— За да го владеят те?

Тя почти се сепна от внезапния огън в очите му, пламък с неестествено яростна светлина. „Зъбите остават, но все пак усещам неговата… безпомощност.“ Беше ли това белег от благословията на Синтара? Бяла кожа и ослепителните пламъци на Лиосан… всичко безсмислено? Дали проклинаше тя, както и благославяше? Какви бяха пределите на тази нейна новооткрита сила и това ли беше видяла Шаренас в Хун Раал?

— Мисля, сър, че те биха искали да владеят това оръжие, дори и да знаят заплахата от несигурни ръбове, хлъзгаща се хватка и неочаквано дебалансиране, и биха го размахали здраво, без да мислят за невинни жертви.

— Както казваш — каза той рязко, — несигурно оръжие, все едно какво може да желаят или очакват. Като си помислиш, че ни виждат по този начин, командир на легион и богиня. Просто като инструменти за амбициите им. Ще говоря с нея!

Имаше предвид Майка Тъма, очевидно.

— Трябва първо да тръгнат по онази пътека, и затова ви увещават да останете тук. Сър, наистина ли беше ваше желание да… не правите нищо?

— И да се доверя на всеки вестоносец? Вие, капитане, не бяхте ли достатъчно?

— Ден след ден, сър, повтарянето на клетвата ви във вярност, в името на мира, ми звучеше все по-кухо.

„Дано това да те ужили, Урусандер. Думите се носят като облаци над прогизналия от кръв пейзаж. Може да са възвишени и благородни, но сенките им се оказват слаби.“

Той се загледа, присвил очи, отново на юг, а после въздъхна.

— Пълен съм с обещания. Нито едно не струва и теглото на дъха, който ги изрича.

Прекалено многото светлина, изглежда, водеше до крайност. Малко баланс щеше да остане наистина за това новоизковано оръжие. С внезапна яснота тя видя брака, този съюз, който трябваше да донесе мир над владението. „Кървав мир. Светлината и Мрака ще воюват, един срещу друг. Виждам ръсенето на деца, семейното котило, користно и злостно. Брак на две спални, две цитадели, два свята.“

— Скръбта на командир Торас Редоун, сър, е заради войниците на легиона Хуст, почти всички от които вече са мъртви.

На лицето, което извърна към нея, бушуваше такава гмеж от чувства, че тя не можа да я проумее.

— Не може да бъде. Форулканите ли са се върнали? Отново ли започва войната? Няма да се примиря този път. Ще ги гоня до самото море и ще видя гребена на вълната червен години наред на онзи проклет бряг!

Тя примигна.

— Не. Форулканите не са дошли. Не са подновили никаква война. Не призна ли кралицата им справедливостта на поражението им? Лорд Урусандер, вие ги разбихте и те няма да се върнат.

— Какво тогава е сполетяло Хуст?

— Измяна — отвърна тя и отново се взря в лицето му, и отново се изуми от това, което видя. „Военачалник, който търси враг. Но разбира се, сега е сезонът за това, докато залите на твоя мир стават все по-малки.“ — Бяха отровени. В една-единствена нощ, след дар с вино и ейл. Дар, сър, от капитан Хун Раал.

Когато замълча, когато се втренчи в нея, лицето му беше като пропукал се лед. Шаренас отчаяно извърна очи и каза:

— Затова говорят само за бракосъчетанието.

Когато Урусандер най-сетне проговори, тонът му беше зъл и хладен.

— Как отговаря Първият син? Срещу нас ли тръгва сега?

— С какво? — отвърна рязко Шаренас. — Домашните мечове на благородниците? Никой не е призован в Карканас. Лорд Аномандър дори не е там. Търси Андарист. Лорд Силхас командва на негово място и се опитва да възстанови легиона Хуст.

— Но… как?

— Напада миньорските ями, сър.

Урусандер вдигна ръка и Шаренас замълча. Беше го поразила с думите си. Никой щит, вдигнат срещу тях, не можеше да издържи на неумолимия им бяс. Стори й се, че видя в него вече, най-сетне, признаци на стъписване. „Но балансът не е игра. Прекалих ли, въпреки че казах само истината? Това ли е, може би, причината Урусандер да бъде държан в неведение?“

— Мислят ме за кукла — каза Урусандер. — Казаха ми, че Илгаст Ренд е отхвърлил всякакви опити за помирение. Жертвал е живота на Стражите и е убил много от собствените си войници. Смелост или страхливост беше това, че избра да умре в битка? — Махна с ръка. — Когато Калат Хустаин научи това, какво е направил Ренд с хората му… ах, дори аз не знам как бих преживял това. Такова предателство, и то от благородник… — Гласът му заглъхна и той отново отправи поглед на юг. — Любопитно е как ужасите изкатерват стените на праведното ни възмущение, нали? Нагоре и навън, изсипват се през бойниците в нощ на запалени факли и пердашени от вятъра пламъци. Виждам мрачните им фигури, разпръсват се навън и навън, над Куралд Галайн. Хун Раал? Духовете дано ми простят, но моите ръце го оформиха. Моят благословен, отровен портрет.

— Сър, не е достатъчно да се втвърдите пред такива зверства.

— Грешно ме преценяваш, Шаренас — отвърна Урусандер. — Изглежда, си забравила кампаниите срещу форулканите и джеларканите. Никоя битка не ще бъде разбулена преди да е спечелена. Трябва да мисля като командир. Отново, след всичкото това време. Дари ме с търпението си и смятай думите ми за обещание.

Шаренас поклати глава.

— Времето за търпение отмина, сър. Лагерът ви се нуждае от прочистване.

Урусандер я погледна.

— Толкова ли е трудно да се разбере? Продължавам да търся справедливост.

Шаренас погледна огризките на замъка, покрили глезените на лорда. „Няма да я намериш тук, Вата Урусандер.“

— Сър, на Хун Раал не може да се вярва.

Устата му се кривна в смътна усмивка.

— А на теб може?

Тя нямаше отговор на този въпрос. Всяко уверение щеше да я унижи.

След малко той поклати глава.

— Простете ми, капитане. Както казвате, имаше промени, откакто за последен път бяхте тук. Тъй че вие, поне засега, оставате извън всичко това. Глината ви все още е мокра, чака отпечатък и само се чудя кой би посегнал на такава гладка повърхност.

— Сър, не мога да не се усъмня във версията на Хун Раал за онази битка. Познавала съм лорд Илгаст Ренд през целия си живот. Била съм се редом до него. Познавахме страха на бойното поле, в грохота на оръжия и рева на човешкото гъмжило. Вярно, имаше свиреп нрав…

— Капитане, той избра да тръгне срещу нас. Той строи Стражите и потърси битка. Нищо от това не може да се оспори.

— Може би. И ако бе дошъл с личните си Домашни мечове, а не със Стражите на Хустаин, можеше да бъда накарана да повярвам на разказа на Хун Раал… макар че дори тогава щях да очаквам размяна на оскърбления и нанесена тежка обида, на която Илгаст не е имало как да не отговори. Но задачата, възложена на лорд Ренд — съхраняването на Стражите — той би я поел изключително сериозно.

— Изглежда, не е — отвърна Урусандер.

— И проблемът с погрома…

Урусандер изсумтя пренебрежително.

— За което Ренд предпочете да не приеме обещанието ми за справедливост, която да бъде наложена над всеки престъпник в редиците ми, всеки убиец на невинни.

— Дадохте ли му такова обещание, сър? Лице в лице?

Той придърпа по-плътно наметалото около себе си, а след това се обърна към тясната пътека, водеща към караулката при портата.

— Не бях разположен този ден — измърмори и тръгна.

Стресната от признанието му, Шаренас го последва.

— А след това, сър — настоя тя, — имаме избиването на легиона Хуст.

— В смисъл?

— Налагането на справедливост, сър.

Той спря рязко и се обърна към нея.

— Гражданска война, капитане. Това ни виси над главите сега. Въпреки че се придържах към мир — въпреки че избрах да остана тук, сдържайки здраво легиона си. Въпреки че призовах всеки своенравен ветеран да се върне при мен, под моя отговорност. И все пак те избраха да тръгнат срещу мен. Как мога да знам дали Илгаст Ренд не е изпълнявал заповеди на Аномандър? Как мога да не мисля за целта на удара по моя легион преди да е напълно събран, тактическата цена, стратегическото предназначение на такова нещо. В края на краищата това би трябвало да правя, капитане.

Закрачи пак.

— Съмнявам се, сър.

Думите й го обърнаха отново.

— Обяснете, капитане.

— Ако беше по заръка на Аномандър, сър, Илгаст Ренд със сигурност щеше да дойде не само със Стражите. Щеше да вземе собствените си Домашни мечове, първо, и може би дори тези на Аномандър. Ами шейките? Кой повече понесе раните от онзи погром, отколкото воините монаси на Янис? Ами другите Велики домове? Да ви съкрушат сега щеше да е правилната тактика. Сър, Илгаст Ренд доведе при нас показна сила, символ на неодобрението му. Нещо се е случило на онази среща между него и Хун Раал. Щом Раал може да отрови три хиляди мъже и жени на Хуст, защо да се сдържа и да не предизвика Ренд да вземе глупаво решение?

Урусандер я изгледа. Денят гаснеше, вятърът се усилваше, жесток и студен.

— Не мога да кажа — отрони най-сетне той. — Хайде да го попитаме, а?

— По-добре да изчакаме с това — каза Шаренас. — Простете, сър. Но не знаем силата на лагера ви. Аз бих говорила първо с лейтенант Серап. Тя е понесла загубата на две сестри в края на краищата, и това като нищо може да е прояснило виждането й за Хун Раал. Нещо повече, бих искала да разбера какво е мястото на Върховната жрица във всичко това. Ами Инфайен Менанд и Естала, и Халид Бахан? Командире, тези офицери, които току-що споменах — вашите фаворити в Легиона, — всеки от тях е назован в погрома и неговия мръсен списък от ужасни престъпления. Всеки един, бих казала, е действал по заповеди на Хун Раал.

— Мислиш, че двамата с теб ще застанем сами срещу строй, който вече е обвързан в заговор.

— Заговор във ваше име, сър, въпреки че тази кауза се развява пред тях като най-тънкото було. Когато последните пламъци на тази война угаснат, предвиждам внезапен край на илюзиите и амбицията ще се озове гола пред нас.

— Кой командва Легиона, капитане?

Тя поклати глава.

— Последният командир, който го поведе в битка, сър, последният, който го поведе до победа, беше Хун Раал.

— Направил съм грешка — каза Урусандер.

— Нищо, което да не може да се поправи — отвърна Шаренас.

— Шаренас Анкаду, сега във война ли сме? — Извърна поглед. — Нарекох го така само преди малко.

— Дори от това, сър, може да се спечели мир без повече кръвопролитие.

— Освен онези, които са извършили престъпления в мое име.

„Нима? И ще свършиш сега работата на враговете ни? Ще екзекутираш повечето офицери? Все едно дали Илгаст Ренд е чул за твоето обещание, или не, останал е скептичен. Твоята справедливост, Урусандер, най-добре процъфтява във въображението. Остава си идеал, неопетнен от реалния свят.

Хвърчи си над нас, щом искаш. Аз избирам земята под теб и я избирам спокойна.“

Заобиколиха нагоре и продължиха към караулката. Гаснещото слънце вляво от тях беше червено петно на хоризонт, потъмнял от изгорялата гримаса на гората. Небето над петното бе прошарено в златно.

Тя отново помисли за последното обещание на Урусандер. Справедливостта грееше яростна и огнена у мъжа, който крачеше до нея. Опиташе ли се да я наложи обаче… „Пред справедливостта на този мъж смъртната плът просто ще се стопи.“ Не, щеше да бъде затрудняван на всеки завой. Онова, което бе започнало с убийството на Енесдия — касапницата на мястото на бракосъчетанието, — беше серия от отмъщения. Твърде много оскърбени страни, за да се търси нещо като истинска справедливост в онова, което предстоеше. Не беше дори сигурна дали Урусандер ще може да си върне властта над собствения си легион. „Не и докато Хун Раал е жив.“

Родословната линия на Исгин живееше под собственото си проклятие, а Хун Раал беше просто последният от родствения списък на глупаци. Но такива петна обикновено се разширяваха навън.

В правосъдието на Урусандер нямаше финес. Не само една война се водеше тук. Той, разбира се, трябваше да съзнава това. „А аз? Посветила ли съм се вече на Вата Урусандер? Не съм ли благородничка? Що за тежък избор ме чака, ако всичко това се разгърне?“

Не, сега не беше моментът за решение. Засега щеше да държи на честта и на своя дълг към командира си. Докато той изглеждаше годен да командва. Дойдеше ли време да й се наложи да се откъсне, щеше да е готова.

— Шаренас — каза Урусандер. — Доволен съм, че се върна.

Ценно беше да се поддържа близост с онези, които пребиваваха във всякаква компания, най-вече незабелязвани, винаги пренебрегвани, онези, чието единствено предназначение беше да почистят оставената бъркотия. Мисълта се задържа в ума на Върховна жрица Синтара, докато гледаше разсеяно младата слугиня, събираща остатъците от вечерята. Знаеше също така как мислите на един мъж щяха да тръгнат по съвсем различни пътеки, докато оценяваха и може би си спомняха, с очи, впити в извивката на задника на момичето под тънката пола.

Низки импулси витаеха в наситения с тежката миризма на вино въздух и не беше нужно да поглежда госта си, за да отгатне посоката на размислите му. Апетитите на един пиян мъж бяха слепи за всяка острота. Блюда можеше да се счупят, младата жена можеше да извика, а в ума си той я събаряше на пода и разкъсваше границите на страстта си.

Не беше лесно да се играе с мъж като Хун Раал. Докато нейното трезво остроумие можеше да се приплъзне, да заобиколи и да продължи, един пиян мъж беше склонен към внезапни, неочаквани ходове. Танцът винаги беше несигурен.

Засега обаче, в това наситено мълчание след храна и вино, можеше да пренебрегне Хун Раал и да размишлява за необходимостта от незабележими хора. Само един заблуден глупак можеше да има дързостта да утвърждава идеята, че всички са равни — все едно кой е арбитърът, окончателният съдия за такива неща; чистият идиотизъм на едно такова твърдение не заслужаваше сериозно обсъждане. Преценката сама по себе си не беше престъпление и едва ли беше нещо, което да те сплаши, след като алтернативата беше свеждането на всички неща до някакъв идиличен, но невъзможен идеал.

Слушала беше дърдоренията на Урусандер за справедливост, сякаш с постановяване и очертаване може да се създаде закон, който да замести онова, което е и неопровержимо, и напълно естествено. „Ако в печеленето на привилегии, в добиването на господство над други се оказва, че водим вечна война, за да запазим всички неща на правилното им място — включително и по-низшите хора, — чудно ли е, че ние, избраните малцина, започваме да живеем живот под обсада? И кой може да се изненада, когато отчаянието ни тласне към жалки актове на жестокост?

Такива закони, каквито би искал да наложи Урусандер, ни обрисуват лицето на врага. Не може да е иначе. Нещата не са равни. Хората не са равни. Има малцина, които управляват, докато останалите трябва да ги следват.

Хун Раал може да има тази жена, тази слугиня, ако така избере. Нейният живот е в неговите ръце. В моите също, впрочем. Но нямаме нужда от закони, които да ни налагат етиката на поведението ни. Добродетелта никога не стои отвън в очакване на покана като непознат на събиране. Тя се ражда от светлината вътре в нас.

Тъй или иначе, виж как ярко грее тя у някои, но не у други.“

Слугинята излезе.

— Нова ли е? — попита Хун Раал.

Синтара въздъхна.

— Много млади жени идват сега при мен. Задачата ми е да ги разпитам и да намеря мястото им, било в домакинството или в храма.

— Аха — каза Хун Раал и кимна бавно. — Не е минала проверката значи, като кандидат-жрица.

— Низше потекло и невежа — каза Синтара и се отпусна на възглавниците си. — Напълно й липсва каквато и да е искра.

Хун Раал посегна за чашата си.

— Повечето войници в легиона ми биха получили същата оценка, ако я направиш за тях. Низше потекло. Не знаят много. И все пак, не са ли ценни те? Не са ли достойни да се бориш за тях? Техният живот, Върховна жрице, не бива да се прахосва.

— О, спести ми това — отвърна тя. — Хвърляш ги в зъбите на битката и мислиш само за изхода, за скърцащото изместване на огромни невидими везни. Тласка ли те това на стъпка по-близо до онова, към което се стремиш? Това е единствената ти грижа, капитане.

Той я изгледа за миг изпод натежалите си клепачи и поклати глава.

— Грешиш. Търсим признание. За жертвите, които направихме.

— О? А Домашните мечове на Великите домове не направиха ли същите жертви? Защо тогава не ги цениш така високо?

— Но аз ги ценя. Войници, не по-различни от нас. Господарите им са тези, с които имаме разногласие. Всъщност, Върховна жрице, не би ме изненадало, ако открия, в деня на битката, че много от тези Домашни мечове отказват да извадят оръжия, отказват всъщност да направят онова, което техните господари и господарки ще поискат от тях.

— Това ли е мечтата ти, Хун Раал? Истински бунт на простолюдието, на низшите, невежите и глупавите? Ако е така, то Върховен дом Светлина не е за теб.

Той се усмихна, вдигна побелялата си длан и я огледа.

— Дарът не направи такива разлики, Синтара, и определено не такива, каквито би искала да наложиш сега. Колко бързо се покварява една вяра.

Прониза я гняв, но тя го овладя.

— Прецени следното тогава. Ако няма такива, които да служат, ако с издигането на всички смет задръсти улиците, храни останат несготвени, нивя останат неожънати, дрехи неушити, непометената прах ни задави всички, какъв ще е този твой рай тогава, Хун Раал?

Той я изгледа намръщено.

Тя продължи:

— Ти носиш меч, капитане, намекващ за заплахата зад всяка твоя молба. Но не просто молби — в края на краищата няма нужда да смекчаваме значението на думите, — не, зад твоите очаквания. За покорство. За подчинение. За продължаването на нещата така, както са, стига нещата така, както са, да те поставят над другите и да заздравяват претенцията да властваш над тях. Колкото до войниците ти, ами, смятам, че техните мечти са същите като твоята — не по-различни от твоята. Свита слуги за всеки войник, роби дори, като доказателство за онова „признание“, което толкова желаеш. Във всяко изорано поле ще изникне някое имение, щом твоите любими войници се пръснат, за да създадат своето подобаващо място в новата схема. Колкото до селяните, е, техният живот няма да се промени. Той изобщо не подлежи на промяна, не и в твоите сметки, всеки случай. Би искал да разтърсиш реда, но не дотолкова, че да разбиеш рамката. Тази твоя война, Хун Раал, е само едно разместване на парчетата. Това и нищо повече.

— А твоят стремеж какъв е, Върховна жрице, ако не същият, докато си пробиваш с лакти път към масата? — Изсумтя зад чашата си. — Добре танцуваш, но в същия огън като нас останалите.

— Не — отвърна тя. — Ти можеш да имаш тази маса, Хун Раал, и всички нови, но мръсни лица около нея. Това, което аз търся, е ново място, ново владение всъщност. Където властва Светлината, а Мракът няма права. Ще го направя тук, в Нерет Сор.

— Това не ни печели нищо, Синтара. Те ще се оженят. Ще има единение чрез равновесие. Мрак на едната страна, Светлина на другата. — Изражението му стана противно. — Сега седиш тук и се опитваш да промениш онова, за което се съгласихме, и това не ми харесва.

Тя присви очи.

— Усещам как силата на моя дар те изпълва с жар. Кой щеше да си е помислил, че Хун Раал, този груб, рядко трезвен капитан на Легиона, би могъл да намери в себе си избуяващо чародейство? По титла би трябвало да се наречеш магьосник и да се свърши.

Той се засмя, взе каната вино и се отпусна на възглавниците. Напълни чашата си отново.

— Щях да се зачудя дали знаеш. Това е… интересно. Проучвам го, но внимателно. Рисковано е да си прибързан в такива неща, както съм сигурен, че си открила.

— Разбирането ми е абсолютно — отвърна тя. — До такава степен, че те съветвам да бъдеш крайно предпазлив в това проучване, Хун Раал. Би могъл от невежество да развихриш нещо, което да не можеш да се надяваш да контролираш.

— Бездната да ме вземе, Синтара, колко нагла си станала. Млади жени идват при теб, грейнали с мечти за по-добро бъдеще за себе си, за своя окаян живот, а ти пращаш повечето да чистят в кухнята, да обслужват теб и гостите ти. Твоят Върховен дом Светлина изглежда подозрително сходен с всеки друг благороднически дом, и все пак седиш тук и ръсиш досадни претенции, за да оправдаеш своето — явно — почти универсално презрение към всички други. — Замълча, отпи и добави: — Вече разбирам какво видя Ланеар в теб. Плътската красота прикрива грозна душа, Синтара.

— Вече не — отвърна тя рязко. — Пречистена съм. Преродена.

— Повторена по-скоро — подсмихна се той.

Щеше да дойде време, вероятно скоро, когато този мъж нямаше да й трябва повече. Тази мисъл я успокои.

— Още не си попитал, Хун Раал.

— Какво да попитам?

— Слугинята. Искаш ли я тази нощ? Ако да, твоя е.

Той остави каната и чашата и се надигна внимателно.

— Човек има нужди — измърмори.

Тя кимна.

— Ще ти я пратя в покоите. Можеш да я имаш, за ден-два. Но не повече, за да не се натрупат чиниите.

Той я изгледа със зачервени очи.

— Казваш, че би трябвало да се нарека магьосник, Синтара. Бих ти дал един мой съвет. Не си единствената в тази новооткрита сила. Най-добре е, мисля, да работим заедно. Урусандер се оженва за Майка Тъма. Дава му се титлата Баща Светлина. Същия ден гражданската война свършва. Колкото до теб и Емрал Ланеар, ами, борете се с вашите храмове колкото искате, просто нека да е възпитано.

Замълча, докато излизаше. Опасни противници можеха да са някои пияни мъже. Все едно. Магьосник или не, никога нямаше да й е равен.

Тя отприщи в ума си мигновен спазъм на сила. Почти веднага една странична врата се отвори и момичето залитна в стаята, ококорено и уплашено.

— Да — промълви Синтара. — Аз бях това. Хайде, приближи се. Трябва да погледна в душата ти.

Дори ужасът не можеше да надделее срещу волята на Синтара. Тя намери душата на момичето и изтръгна живота от нея. На негово място посади зърното на себе си, малко нещо, което щеше да завладее новонамереното си тяло и да го поведе към несметни ужаси. Вече през очите на момичето Синтара можеше да гледа навън когато си избере и дори Хун Раал нямаше да го разбере.

— Хайде, магьоснико — прошепна тя, — да видим дълбините на страстите ти, нали? Неща за употреба, неща за злоупотреба, неща, които да заплета както аз искам.

Изпрати момичето в покоите на капитана.

Имаше полза да държиш такива същества подръка.

„Низше потекло, невежа. Такава жалка душа, толкова лесно угасена. Не е голяма загуба.“

Щеше да вдигне храм, тук в Нерет Сор. И да постави в пода му Терондай, изкусно пресътворяващ слънцето и знойния му дар на огъня. Емблема от злато и сребро, символ на такова богатство, че и на крале да им призлее. Храм, който да приюти хиляда жрици, две хиляди слуги. А в централната зала щеше да вдигне трон.

Бракът беше обречен. Не беше останало достатъчно у Вата Урусандер, за да гарантира добър баланс. Може би, помисли тя, той никога не е бил онова, което другите вярваха, че е. Нямаше голяма стойност в това да командваш армия: нужните таланти за това като че ли не бяха много, а респектът, който му се отдаваше, беше ужасно непропорционален.

Нужно беше човек само да погледне Хун Раал, за да види истината за това. Неговият талант служеше само за да подхранва амбициите на други, облечен в мундира на приемливо насилие. Когато погледнеше войници, тя виждаше в тях деца, все още заклещени в своите детски игри на героизъм, триумф и велики каузи. Но толкова много от това беше заблуда. Герои падаха в героизма си, повечето по случайност. Триумфите бяха краткотрайни и в крайна сметка не променяха нищо, което ги правеше кухи. Колкото до великите каузи, колко често те се оказваха не повече от лично възвеличаване? Надутото мъжко перчене, приливната вълна на възхищението, избликването на славата.

Слугите щяха да влязат на пръсти и да разчистят мръсните петна, щом тази бляскава светлина угаснеше.

Младата жена щеше да го задоволи, знаеше тя. Всеки герой с мъжка осанка се нуждаеше от своята покорна красавица, същество възбудено от вонята на стара кръв по ръцете, тръпнещо да види дирята, която е оставило с купищата мъртви тела. Ами че тя само дето не се беше олигавила в очакване на силните му ръце около себе си.

Героите маршируваха в двора долу, ден след ден, весели и шумни в наперените си пози. Всеки от тях стоеше, в строя или сам, с оръжия, готови да бъдат извадени. Това заявяваше на всички колко са опасни. О, тя ги разбираше много добре. И също като съдбата, очакваща Вата Урусандер, всички те скоро щяха да проумеят собствената си неуместност.

„Никога не е имало век на герои, или поне такъв, за който поетите да пеят в епическите си сказания. По-скоро виждаме един век след друг, и следващ, всеки еднакъв във всяка подробност, освен лицата… а дори и тези лица се размиват в еднаквост след време. В осъзнаването на това, чудно ли е изобщо, че Кадаспала полудя?

О, могат да посочат клането, убийството на сестра му. Но вярвам, че това е друг вид смърт, която най-великият художник на портрети на нашия век разбира. Понеже най-сетне осъзна, че всяко лице е същото. И то го гледаше, глупаво като на вол лице, войнствено и непроменящо се. И онова, което някога е било добродетели, изведнъж се разкрива какво е наистина: гордост и надуване, перчене и претенция.

Векът на героите идва като вяра и остава невидим, като убеждение. Дори незабелязан, след това намира възкресение в миналото, единствения свят, който може да нарече свой роден.“

Нямаше нищо, за което да се заплаче, никаква истинска загуба, която да се оплаче.

Щеше да вдигне храм на Светлината и чрез тази Светлина щеше да разкрие нежелани истини, и в тази Светлина нямаше да има място за криене. „И тогава, приятели, в онзи друг век, в който герои не може да се намерят, да видим каква слава можете да спечелите.

Но не бойте се, давам ви хиляда глупави девици, които да използвате. От тях има неизчерпаемо изобилие.

С моя храм и новия век, който той ще роди, мога да предложа това обещание — свят, в който не могат да виреят никакви лъжи, нито дори онези, които шепнете на себе си. Само истина.

Урусандер иска чиста справедливост? Добре тогава, в името на Светлината аз ще я донеса.“

С достатъчно натиск и най-пасторалната общност може да се пропука. Твърде много чужди, твърде много нови и неприятни течения на сила и заплаха, и съседи, започнали да придобиват жестоки навици. Подозрителност и негодувание процъфтяваха, а невидимият порой, който течеше дълбоко и раздвижваше утайката, побираше в себе си цялото насилие, очакващо да се развихри.

Градът под цитаделата на Урусандер беше страдал твърде дълго. Понасял бе ударите от неочаквани смърти, огъвал се беше от внезапни загуби и тълпите с непознати лица, повечето нагли и презрителни, ставаха все по-мрачни и зли.

Капитан Серап отбягваше лагерите на Легиона около града. Външно скърбеше по двете мъртви сестри, тъй че колегите й и войниците стояха на разстояние и това я устройваше. И да страдаше наистина от загубата на близките си, усещането бе смътно, почти безформено. Беше намерила една кръчма на високата улица, която, макар и понякога да ставаше пристан за войници извън дежурство, беше най-често претъпкана със селяци, чието унило негодувание бе надвиснало гъсто и горчиво в пушливия въздух.

Беше атмосфера, която тя приемаше с охота; силният въртоп на зъл хумор вече бе нещо, което можеше да носи, като зимно наметало, а под задушаващата му тежест беше замаяна и затихнала, вътрешно и външно.

Нямаше никакво желание да се напие. Никаква особена нужда да се вцепени в забрава, а отдаването на дивия изблик на похот, страст и бъхтещи ръце и крака в някоя от стаите на горния етаж беше много ниско в списъка й на желания.

Единственият дар, който търсеше — онзи, който беше намерила тук, — беше самота. Винаги й се беше струвало странно как толкова много от приятелите й войници се боят от изолация, сякаш са заточени на малък остров сам-сами. Има мигове, през които трябва да се мине бързо, мигове, изпълнени до ръба с… с каквото и да е. Всичко на ръка разстояние всъщност. Разговори, претъпкани с нищо, което да си струва; игри, в които ашици се въртят и подскачат, и със залози с дръзки жестове или дивашки вик; изпънат твърд мускул или мека плът според вкуса на човек. Някои можеха да седят сами, да си точат ножовете и какво ли не още, докато други мърмореха житейските си изповеди над халбите ейл и кимаха, оценявайки стойността на всяко върнато ехо. Но единственото, което правеше всичко това, бе да бележи отминаващото време и да го превърне в нищо друго, освен в нещо, което да се запълни.

За да не проговори мълчанието.

Изумително, напомни си Серап, колко много неща има да каже мълчанието, ако му се даде шанс.

Сестрите образуваха общност, здраво свързана и заговорническа. Тази общност се надсмиваше на всякаква нужда от самота, макар и само за да отбие заплахата, която представляваше тя. Трябваше да й липсват повече, отколкото го усещаше. Вместо това се чувстваше откъсната, оставена да я носи течението, и сега плуваше по обвита в мъгла вода, където едва по някоя рехава вълна нарушаваше голата повърхност.

Беше странен свят, това мърморещо мълчание, това унило езеро, което изглеждаше толкова пренебрежително към жалост, скръб и състрадание. Никакво желание нямаше да се пресегне и да наруши огледалното съвършенство на спокойствието, което я обкръжаваше. Стигаше й, че просто слуша.

Рисп бе загинала в битка, далече на запад. Първата й битка. Севег беше умряла малко извън Нерет Сор, убита от един ранен офицер на Стражите. Това също беше нейната първа битка. В бъркотията на войната има подробности, за които рядко се споменава — истината за толкова много загинали в първата си битка. Това твърде много намеква за нещо неприятно, нещо жестоко, затаено в очакване под границите на спокойния размисъл. Мълчанието го нашепва на онези, които дръзват да се вслушат. „Свързано е, скъпа, с изпращането на невинни на война.“

Е, разбира се. Кой би направил такова нещо?

„Те. Отново и отново. Обучението е само най-тънкото лустро. Невинността остава. Докато въображението на всеки млад войник гради подобаващи сцени на предстоящото, невинността остава. Хайде, мили дечица, извадете сега меча и напред в гмежта.

Тук идва първият шок. Лица, застинали от решимост. Други пред теб, всеки се стреми да сложи край на живота ти. На твоя живот! Какво се е случило? Как може да бъде?“

О, можеше. Беше. Никакви здраво препасани мундири не можеха да скрият белите, неопетнени знамена, носени от толкова много в битка.

Но да мислиш за това означаваше да усещаш как сърцето ти се разбива, и се разбива, и разбива. „Забрави ги онези млади лица, стараещи се да изглеждат свирепи или опасни. Остави мимикрията на усилието да изглеждат помъдрели, отегчени или безразлични. Всичко това, скъпа, е маска, обърната и навътре, както и навън, маска, която не убеждава никого. Съсредоточи се преднамерено тук, върху онези бели, девствено чисти знамена.

И помисли, ако смееш, за онези, които са ги изпратили в битка. Мисли, Серап, защото аз не мога. Не трябва. Но ако се доближим твърде много, ти и аз, ако натиснем напред с този безмълвен разговор, една от нас ще потръпне накрая. И ще избяга.

До края на мълчанието, спряно с празни разговори или халби ейл, или мъже, в чийто скут ще се хлъзнеш със смях и обещание. В компания, и в запълването на този момент. Запълване до пръсване, жадна да прелееш в следващия момент, и следващия…“

Самотата изисква кураж. Тя вече знаеше това. Побърканите гуляйджии издаваха страха си в това диво и настойчиво общуване с каквото и да е и с всичко; тази несекваща нужда да се влееш, във и помежду, и да стоиш вечно надалече от виещото мълчание на това да си сам. Но тя нямаше да се поддаде на презрение, защото можеше да види в тяхната нужда нещо, което познаваше добре.

Отчаяние.

„Отчаянието е тайният език на всяко кандидат ново поколение. И го намираш в лицето на всяка невинна душа, докато тя марширува в бойния поход на бъдещето. А останалите, вече не така невинни, гледаме с празни, безразлични очи.“

Седеше сама в сумрака и дима, а от всички страни бели знамена се вееха в мълчанието.

Малко след това в кръчмата влязоха двама войници. Имало беше време, не толкова отдавна, когато дисциплината на Урусандер беше като юмрук, стегнат около легиона му. Благоприличие и вежливост властваха в държането на подчинените му, на служба или не.

Но Хун Раал не беше Вата Урусандер. Уроците, научени от капитана от битките му в миналото, попадаха на погрешната страна на благоприличието и превръщаха вежливостта в подигравка. Разбира се, той съвсем не беше единствен в тези горчиви последици, при които цинизмът и презрението дебнеха ветераните, и помислеше ли малко, Серап се улавяше, че отбягва опасните понятия за ценността на нещата и за истинската цена на войната.

Новодошлите влязоха наперено, подканяйки някой да ги предизвика. Не бяха съвсем трезви, но никой от двамата не беше толкова пиян, на колкото се правеха.

Отпусната в стола си в сенките, Серап остана незабелязана от двамата мъже, докато крачеха към тезгяха.

— Надушвам Отрицатели — каза единият войник и махна към кръчмаря. — Ейл, и без оная разредена пикня, която предлагаш на всички останали тук.

— Има само едно буре — отвърна кръчмарят и сви рамене. — Ако не ви харесва каквото предлагам, винаги можете да напуснете.

Другият войник се изсмя.

— Аха, можем, да. Не значи, че ще го направим обаче.

Селяци на една близка маса отдръпваха столовете си. Братя, реши Серап, четирима. Едри и плещести, твърде бедни, за да пият достатъчно, колкото да се напият, сега те се размърдаха като раздразнени мечоци.

Кръчмарят наля две халби и помоли да му платят, но никой от двамата войници не предложи пари. Взеха халбите и пиха.

Четиримата братя вече се надигнаха и скърцането на столове накара войниците да се обърнат. И двамата се усмихваха, когато посегнаха към мечовете си.

— Да си играем ли искате? — попита единият войник, докато вадеше оръжието си.

Братята се поколебаха. Никой от тях не носеше никакво оръжие.

Серап стана и пристъпи от сумрака. Щом войниците я видяха, лицата им помръкнаха. Тя се приближи към тях.

— Нямаше да има проблеми, сър — каза вторият войник.

— О, щеше — каза Серап. — И точно такива, които търсехте вие. Колко чакат навън?

Мъжът трепна, след това се усмихна криво.

— Имаше слухове, сър, за Отрицатели, които се мотаят из града. Шпиони.

Първият войник добави:

— Един приятел от отделението го наръгали, сър, снощи. Така и не видял кой му скочил. Търсим за ножове, сър, нищо повече.

— Хебла го намушка войник — каза Серап. — Лъже на ашици, игра, която никой не може да си позволи да играе с войници на Легиона. В коя рота сте двамата.

— Девета, сър, в Сребрата на Халид.

— Неговите Сребра. — Серап се усмихна. — Как обича Халид помпозните си прякори.

Вторият войник се обади:

— Ще се постараем да уведомим капитана си какво мислите за тези прякори, сър.

— Бодване с меча ли беше това, войник? Е, добре, когато все пак кажете на Халид, постарайте се да се задържите, в случай че споменаването му напомни как се изсмях право в лицето му. Сребра, Злата! Защо не си обръснете главите и да се наречете Перли? Или, за по-негодните в ротата ви, Бляскави камъни? Е, боя се, че смехът ми му скъса нервите. Лесно става, както несъмнено ще се уверите.

Забеляза, че двамата се затрудняват как да й отговорят. Възможността за насилие не беше далече. В края на краищата, щом един офицер беше обидил командира им, нямаше ли да спечелят поддръжката на Халид, ако кръвта на този офицер се пролееше? Всъщност не беше ли ги провокирала тя току-що, поставяйки под въпрос честта на ротата им?

Когато първият войник стисна дръжката на меча си, Серап се усмихна, пристъпи към него и посегна с ръка уж да го погали по лицето. Видяла объркването му, се усмихна още по-широко и в същото време коляното й се заби в слабините му.

Това го запрати на мръсния под като изтърван чувал с ряпа.

Серап вече се обръщаше, левият й лакът се натресе в лицето на втория войник и му счупи носа. Задоволството, което изпита, щом главата му се отплесна назад, беше почти плашещо. За миг осъзна, че гневът й се е трупал от доста време и че е търсила отдушник… какъвто и да е отдушник.

Вече се отдръпваше, за да спечели добра дистанция. Ритник със страната на ботуша под ъгъл надолу в левия крак на войника, точно под коляното, донесе задоволително изпукване. Мъжът рухна с вой на пода.

Вратата на кръчмата се отвори широко и вътре нахлуха още трима войници. Серап се обърна към тях.

— Стой на място! — Посочи първия войник, жена, която май познаваше, но името й убягваше. — Приберете си приятелите от отделението, ефрейтор. Ваденето на меч срещу офицер на Легиона е углавно нарушение — обезоръжете този и го приберете в ареста. Отивам да поговоря с капитана ви, след като, изглежда, губи контрол над Сребрата си.

Ефрейторът опули очи и отвърна:

— Да, сър. Нашите извинения, сър. Чу се за бунт в тази кръчма и…

— Повод да предизвикате бой с местните, искаш да кажеш. Още не съм решила колко от вас да бъдат обвинени. Предполагам, че зависи от следващите ви действия, ефрейтор.

Тримата новодошли изнесоха набързо падналите си другари.

Щом напуснаха, Серап извади от кесията си монета и я плесна на тезгяха.

— За бирите им — каза на кръчмаря и закрачи към четиримата млади братя. — Чуйте ме, глупаци. Когато дойдат двама войници с мечове, не ги закачате. Разбрано? Първо, те не са сами. Второ, жадни са за кръв. Ясно ли е?

Отвърнаха й с кимания.

— Добре, сега сядайте и си поръчайте по едно — аз плащам.

След което се върна на масата си.

Скрита отново в сенките, зачака жаждата й за кръв да премине. Мълчанието имаше да й каже някои неща за това, но тя не беше в настроение да му обръща внимание. Уви, то се оказа настойчиво. „Заразява ни всички, този нарастващ гняв, и как лесно отвръща на всичко, което ни безпокои, на всичко, което ни тревожи, и на всичко, което ни плаши.

Исках бой колкото и те.

О, бяло знаме, влезе толкова наперено, исках да те видя оцапано с червено. Макар и само за да изтъкна главното.

Само да можех да открия кое е главното, щяхме да приключим с нощта окончателно.“

— Ужасно е — каза мъжът. — Не мога да го махна от черепа си, и това е.

И скри лице в шепите си.

Ренар го изгледа за миг и отиде до пътния си сандък.

— Имам вино. — Вдигна капака и бръкна вътре.

— Причинява ми главоболие — каза мъжът иззад шепите си.

— Тогава си смъкни дрехите и можем да забравим този свят за малко.

— Не.

— Войник, какво искаш от мен?

Ръцете му се смъкнаха от лицето, но той отказа да я погледне.

— Около лагерния огън, с хора, редом с които се биеш — хора, за които се биеш всъщност — ами, човек би си помислил, че може да говори с тях за всичко. Но не е така.

Ренар си наля вино, затвори сандъка, седна върху него и каза:

— Дори думите не са безплатни.

— Знам. Ще ти платя за… времето. Ако е приемливо.

Тя обмисли предложението му.

— Не съм майка ти. Нито жена ти. Когато казах за бягството от този свят за малко, имах предвид толкова за мен, колкото и за теб. Но предполагам, че рядко на някого от вас му хрумва за моята страна в сделката, нали? В края на краищата плащате, за да отговорите на своите нужди, не на курвата. — Махна с ръка, когато той понечи да стане от леглото. — Няма нужда да си ходиш. Това, което парите ти купуват от мен, зависи главно от теб. Това исках да кажа. Но също така те предупреждавах — не разполагам с някаква особена мъдрост, нито с ценен съвет. Не мога да облекча пътя ти, войнико.

— Тогава какво можеш да направиш?

— Мога да слушам. За парите. Както казах, плащаш за това, което ти трябва.

Изгледа я рязко и тя не можеше да не види младостта му, детските му очи, така ужасно заклещени в тяло на мъж и войнишка броня.

— Студена си, нали?

— Да — отвърна тя. — Предполагам, че да.

— Може би точно от това имам нужда. — Заби поглед в пода на палатката. Сключените му ръце трепереха нервно. — Сурова преценка. Справедлива присъда.

Тя отпи от виното. Беше започнало да се разваля.

— Възвишени думи за един войник.

— Имаше три момчета в горския лагер. Малки, не стигаха и до кръста ми. Бяхме три отделения. Четвърто, седмо, второ. Ами, когато приключихме с майката, някои от мъжете… посегнаха на момчетата. Тези момчета… не аз им прерязах гърлата, когато приключи, но съжалявам, че не бях аз. Ще ми се аз да им бях предложил тази милост. — Вече трепереше цялото му тяло и леглото скърцаше. Думите се бяха излели на порой и тя видя в очите му, че няма връщане. — Не ги пипнах, момчетата имам предвид. Никога не бих могъл да направя нещо такова. Но сега те непрекъснато са с мен. Израженията им, когато… когато направихме каквото направихме на майка им. А след това шокът, когато се нахвърлихме и върху тях. Безизразни лица, като кукли…

Заплака.

Ренар остана да седи на сандъка, объркана. Утешение ли искаше този войник? Или наистина търсеше осъждане? Ясно беше, че престъпленията са извършени. Урусандер щеше да се погрижи тези мъже да бъдат обесени. Всъщност възможно беше целите три отделения да увиснат на въжето. Осиновителят й беше прочут с праведния си гняв.

— Докладвал ли си това на капитана? — попита тя.

Откровеният й равнодушен тон се сблъска със скръбта му и я отмете настрана. Все едно го беше ударила през лицето.

— Това шега ли е? Та нали тъкмо тая кучка ни изпрати в онзи бивак! Можеше да чуе писъците на майката от поляната, където се беше изтегнала! О, и какво правеше, докато избивахме онова семейство?

— Все едно — прекъсна го Ренар, преди да е успял да й каже какви ги е вършил капитанът им. Вече знаеше достатъчно, за да се досети коя е била. — И очевидно — добави тя, — Хун Раал не е, в стриктния смисъл, следващият по командната верига. Нали? Не, капитаните са равни, само Урусандер е над тях.

Мъжът стана и закрачи из стаята.

— Не можеш да знаеш. Както се криеш тук. Нали?

Тя се напрегна и й беше нужно усилие да усмири треперещите си ръце. Отново отпи от бокала.

— Знаеш коя съм — каза тя. — Потърси ме, като си мислеше… какво? Че ще донеса това на Урусандер? Въртяло ти се е в главата — защо, нямам представа, — че двамата с баща ми все още се разбираме един с друг. Как го реши това? О, той я праща в курвенските лагери, защото е отегчена, скъпата му дъщеричка. Не прави ли точно това един баща?

Той спря да крачи и седна.

— Тогава ти въздай неговото правосъдие, Ренар. Със собствената си ръка! Сърцето ми иска да смири пъкленото си туптене! Костите ми се стягат около него — едва мога да дишам. Заклевам се, онези насилени деца… те ме намериха. Терзаят ме денонощно. Не за това се записах във войската, не разбираш ли? Не беше в клетвата ми да служа на владението!

— Струва ми се, че възможно най-справедливото наказание за теб е да те оставят жив. Терзан от гузна съвест до края на живота си. Бягаш от призраците на трите изнасилени момчета, нали? Въпреки че не си бил съучастник. Е, жалко за теб.

Този път той я изгледа с гняв, с помръкнало лице.

— Не плащам за презрение.

— О, съжалявам. Опитвам се да изтъкна важното. Явно това, че сте изнасилили майката, си е в реда на нещата. Нейният призрак броди някъде другаде, предполага се. Но онези нещастни момченца, докато ти си наблюдавал отстрани! Като личинки са сега под кожата ти, глождят към сърцето ти. Разбира се, те са гледали теб, поне в началото, докато си шибал пищящата им майка.

Той стана и посегна за оръжейния си колан.

— За това няма да ти платя нищо.

— За това — отвърна тя — няма да бъда пътека на един страхливец. Знаеш пътя до цитаделата. Сигурна съм, че Урусандер е там в момента. И да, ще приеме аудиенция с войник от легиона си.

— Приятелите ми от отделението…

— А, да. Ами, ще го научат, разбира се, веднага щом се повдигнат обвиненията. Сега разбирам защо си помисли, че ще е най-добре да мине през мен. В този случай всички ще бъдете обвинени и всички ще ви чака едно и също наказание. Стоиш с братята и сестрите си, и ни веднъж те не поставят под съмнение теб или верността ти. — Ренар допи виното.

— Не е страхливост — каза войникът.

— Не е ли? Целият ти разказ е за действия на страхливци, от момента, в който влязохте в гората да избивате Отрицатели. Да убивате жени и деца? Да палите домовете им? Цели роти, толкова храбри с това как превъзхождате числено всеки свой враг и вдигате мечове срещу кекавите им копия и какво ли не. Металната ви броня срещу техните кожи. Железните ви шлемове и техните — ох! — колко чупливи черепи.

Той извади ножа си.

Тя го погледна в очите, без страх, разбираше какво й е донесла тази нощ.

— Тъй да бъде — каза спокойно. — Дай ми тогава един миг на кураж.

С дивашко посичане — и с внезапен триумф в очите — войникът си преряза гърлото. Кръвта швирна.

Той рухна на пода и тя се отдръпна.

„Направи от тази курвенска палатка храм, а от мен жрица. Или поне някоя, която да стои вътре за неговия бог — както уж правят жриците. Изрече престъпленията си…“ Но тялото, лежащо до леглото й, толкова неподвижно сега, след като само допреди миг беше пращяло от живот… не можеше да откъсне погледа си от него.

„Има начини да се напусне. Най-лошият е също тъй най-окончателният. Виждаш ли, кучият син напусна, но остави тялото си. Защо това ме кара да искам да се изсмея? Гостите винаги оставят бъркотия, нали? На домакина се пада да я почисти.

Не съм никаква жрица. Това не е никакъв храм. Но изповедите се изливат, нощ след нощ — само малко толкова мрачни като тази, разбира се. Но предстоеше. Трябваше да го предвидя. Глупците имат кръв по ръцете си, вина в душите си. Върховната жрица на Върховния дом Светлина не се интересува много от това, уви. А техните майки са далече.

Това е, вече го разбирам, въпрос на вяра. Вяра или вери, естествените и другите, наложените.“

Спомни си края на битката със Стражите и виковете на войниците, оставени да умрат на полето, докато курвите и плячкаджиите обикаляха между тях. Толкова много бяха викали, като деца, майките си. Техният бог, или богиня, бяха твърде отдалечени за тях в това протяжно пътуване към смъртта. Вярата беше това, от което бяха отпаднали, изоставени. Какво беше останало, ако не най-чистата, най-милата от всички вери. „Мамо! Моля те! Помогни ми! Прегърни ме!“

Беше свидетелка на всичко това, там, сред купищата тела и вонята. Но спомените за собствената й майка не предлагаха нищо. Твърде смътни, твърде безформени, от което онази безплътна, полувъобразена фигура се превръщаше в почти божествена.

„Грешна вяра, значи. Не онази, на която да се позова, не сега, нито по-късно. Нито дори в самия край, мисля.“

Но тези войници, те бяха далече от майките си и малцина можеха да стигнат до своите жени или съпрузи, стига да имаха такива. Провалени от Върховната жрица и онзи отдалечен и странно злокобен храм, който и в този момент строяха, и неговия бог, толкова ярък, че да заслепи всеки, който се осмелеше да извърне поглед към него. С пропаднала, също тъй, вяра в майката, която винаги е близо, винаги на едно късо, пълно със сълзи бягство, ръцете й разтворени широко, за да прегърнат капризното дете. Вери, значи, проваляни и проваляни. Какво беше останало?

„Курвата, разбира се. Объркан и объркващ идол. Жрица и майка, любовница и богиня, и цялата вяра смалена до най-долните нужди, една проста игра, с която да се изиграят всички пъклени войни за власт. Изумително е с колко малко пари може да се купи, нали?“

Взе най-дебелото си наметало и излезе от палатката. Излезе от курвенския лагер, долепен до едната страна на най-външните траншеи на Легиона, и тръгна покрай насипа. Напред мъждукаха смътните светлини на Нерет Сор, а отвъд тях бе високият хълм на крепостта на Урусандер.

Мъжете умееха да запълнят времето й, изглежда. Той я беше издирил, за да я превърне в своя ръка на правосъдието. Беше му отказала в лицето и в отговор на това беше отнел сам живота си. Спомни си триумфа в очите му в последния момент, при дара, който му поднесе собственият му нож. Имаше нещо в онези млади очи, което я беше пленило.

„Какво видя той, чудя се? Какъв път се отвори пред него? Внезапен изход, спасение от цялото изтезание? Или беше просто користният акт на едно себично дете, искащо по някакъв начин да накаже жената, стояща пред него… просто прехвърляне на вината, както ще направят всички страхливци.

Е, в това се провали. Горкият подведен глупак.“

Но имаше някаква ирония, реши тя, в това, че сега навлизаше в Нерет Сор, на път към тъмната цитадела, надвиснала над него.

„Скъпи татко. Нося ти вест за скрити храмове, където войниците ти изповядват престъпленията си. Заставам пред теб, една толкова използвана жрица, понесла в себе си жалния вик на един войник за опрощение… е, няколкостотин войници и няколко хиляди жални вика. Те са изгубили своите вери, разбираш ли. Всички вери, освен наемането на плътта ми, облекчаващо всички ни с уверението, че платен с пари, поне един вид вяра остава сигурен.

Така властта на сделката печели срещу всички други власти. Кажи на Върховната жрица да се вслуша. Да подканя изповеди с шепа монети, да се погрижи вярващите да разберат как се прави тази сделка. Те много бързо ще схванат идеята и всеки храм ще се отрупа със злато.

Но й кажи също да не прави нищо с такива изповеди. Да изрича подобаващите думи за опрощение, ако трябва, но да не налага сурово правосъдие или подобаващо възмездие. Мъртвите грешници вече не са щедри, в края на краищата, и вече не са склонни да наемат за малко облекчението на гузната си съвест. Разбери го от курва, скъпа Синтара, въпросът е в наемането, не в купуването.“

Крачеше през града. Скреж покриваше разкаляната земя, стените на сградите. Горе — звездите, вечно на мястото си, вечно мълчаливи, вечно гледащи. Беше започнала да цени отчуждеността им. „Курва като богиня и богиня като курва. Ох, колко объркан е култът ти, нали? Все едно. Всичко се оправя накрая — видях го в очите на този войник.“

Имало беше ковачница под хълма на цитаделата, но собственикът й беше умрял. Къщата, навесите и пристройките бяха съборени, заедно с къщите от двете й страни, за да се отвори място за новия Храм на Светлината. Хун Раал го досмеша, щом си помисли за изпепелената земя, чакаща основните камъни, купищата пепел, сгур и въглени; натрошените тухли и пълните с пясък капки вода, станали твърди и чупливи като стъкло.

Малцина разбираха многобройните изражения на святото, които изпълваха света. Малцина имаха нужния ум, за да ги видят. Куралд Галайн, в края на краищата, беше роден от огньове, от ковачници и просторни гори гориво, чакащи зноя и дима на ковашкия труд. Ями в земята, жили руда, потоци от пот и капеща кръв, напрегнатите усилия на толкова много мъже и жени да направят от живота нещо по-добро, ако не за себе си, то за децата си.

Тъй че беше уместно да се издигне храм върху толкова свят терен. Не че Синтара щеше изобщо да проумее това. Беше се отдала, той вече го разбираше, на стесняване на святото, застрашително обкръжено от диво, хаотично разпространяване на профанното. След като всички такива потенциални заплахи бъдеха премахнати — осквернени всъщност, — е, тогава можеше да държи в прегръдката си всичко, което бе свято.

Религията, бе решил Хун Раал, беше бракът на святост с долно користолюбие, самоопределено и съзнателно ограничено, за да премахне естественото почитане — почитане, разположено извън храмовите стени, извън правилата и забраните. Извън — по-важното — самопровъзгласената власт на каквото духовенство е възникнало, за да управлява, с алчни ръце, светостта на нещата. „И да забогатява междувременно.“

Е, той разбираше Върховната жрица Синтара. Не беше трудно. Разбираше дори Отрицателите и заплахата, която представляваха те с откритата си вяра — с начина, по който правеха всички неща в живота си святи, от издялването на прът за шатра до пеенето и танцуването под светлината на пълни луни. Дори храмовете на шейките виждаха в тези обитаващи лесовете диваци заплаха за привилегиите, за които претендираха монасите и монахините. Което беше нелепо, като си помисли човек, понеже тези диваци от горите бяха всъщност паството на шейките, техните благословени деца.

„О, точно така е. Техните благословени деца. Истински деца, тоест тези, които можеха да откраднат, имам предвид. Остави майките и бащите. Просто децата, моля, за нашите благословени рангове.“

Отпи глътка вино, завъртя я из празнините между зъбите си, върна я да потече по езика още веднъж, преди да преглътне. Тъй. Разбираше Синтара и нейния благочестив Върховен дом Светлина. Разбираше Отрицателите също, и шейките.

„Но не и Майка Тъма. Не и тази празна тъмнина и нейния неосветен храм, нейния невидян олтар и невидим трон. Не това почитане на отсъствие. Скъпа Емрал Ланеар, наистина съчувствам. Наистина. Задачата ти е почти невъзможна, нали, докато твоята богиня не казва нищо. В това отчайващо мълчание, ами, аз също бих могъл да реша да взема в леглото си толкова любовници, колкото мога. Да запълня всички онези празни пространства, вътре, както и вън.

Е, Урусандер, стари приятелю, ти можеш да я имаш. Можеш да я намериш тоест.

Бъди сигурен, Синтара ще донесе светлина на сцената. Достатъчно, за да разкрие брачното ложе, поне. Ще махне с ръка и ще го сметне за благословия. Сякаш вие двамата сте деца, които само бихте се лутали слепешком в тъмното.

Венчай ги двамата, прочее. Огнено яркият кур на Урусандер. В нейната неосветена путка. Може би този съюз винаги е бил свещен, като си помисля. Бушуваща мъжка светлина, най-чиста женска тъмнина. Ние, мъжете, ние имаме нещо за пещери и други уютни места. Нашата утроба, от която толкова унизително сме били изхвърлени. За да прекараме цял живот в усилие да пропълзим обратно — но какво всъщност търсим? Светилище или забвение?“

Погледна надолу и избута главата на слугинята от слабините си.

— О, хайде, откажи се. Твърде много пих тази нощ.

Тя вдигна очи към него, погледите се кръстосаха само за миг, след това тя се превъртя настрани.

— Позабавлявай се сама — каза Хун Раал.

„Сега, скъпа Синтара, хайде да обсъдим идеята за убийство, нали? Ще боядисаме ли храма ти кървавочервен? Или първо да изчакаме няколко поколения? Или да възложим на инженерите да сътворят хитроумни улеи, през които да тръгне поток, който би искала да е несекващ?

И въпреки това порица привидната ми жажда. Пограничници, Стражи, Отрицатели, Хуст. Аз наистина съм прогизнал от кръв. Всичката — необходима, уви. Ще запазим шейките за по-късно. Първо трябва да бъдат унизени благородниците. Аномандър и братята му, смъкнати на колене. Драконъс прогонен… въпреки че, между нас казано, Синтара, признавам, че изпитвам известно възхищение към Консорта. Виж, това е мъж, който не се плаши от тъмнината! Толкова безстрашен, че да слезе обратно в утробата и да я превърне в най-великолепния палат на насладата!

Не е чудно, че благородните му родственици изпитват такава завист към него, толкова силна, че да разпалва постоянна омраза. Да, разбира се, ще се възползваме от това, при първа възможност: Все пак… горкият Драконъс. Никой мъж не заслужава съдбата ти, да бъдеш два пъти изхвърлен от утробата.“

Легнала до него, слугинята заизвива гръб и застена. Но екстазът звучеше някак пресилено. „Това девойче щеше да е чудесно като жрица. Много лошо.

О, Синтара, говорехме за убийство, нали? И за всички пътеки към и от мръсната му порта. И ето го моето обещание: когато най-сетне приключим със задачата си; когато най-сетне лорд Урусандер застане до Майка Тъма, двамата бракосъчетани… не очаквай трети трон, Синтара — нито за теб, нито за църквата ти. Ако можем да остържем жалките Отрицатели и шейки — ако можем да ги изгорим на пепел и въглени, — въобразяваш ли си, че не бихме могли да направим същото и с теб?

С огън, този дар на светлината, нали?“

Беше проучвал новооткритата магия в себе си с много по-голямо усърдие, отколкото бе накарал Синтара да повярва. Достатъчно, за да разбере, че жената, която си доставяше сама удоволствие до него, не е нищо повече от черупка. А това на свой ред го забавляваше безкрайно, докато искрата вътре в девицата — самата Синтара — се мъчеше да върне живот в изтръпналата леш на онова тяло.

„Ходи се шибай, Синтара. Или, по-скоро, ходи се шибай сама. Имаме цяла нощ в края на краищата.“

Спомни си онова проблясване — срещата на погледа й с неговия — и смътното безпокойство в хубавите някога очи на девицата. „Представям си как си злорадствала отначало на привидната ми неспособност. Но сега започваш ли да се чудиш?

Може да съм долен. Пиян. Мъж, стоящ сред река от кръв. Но няма да шибам труп, жено. Занеси воайорските си игри другаде.

Когато следващия път се срещнем, на хубаво вино и прилична храна, ще си поговорим за… о, не знам… какво ще кажеш за тази достойна тема? Да, защо не? Ще говорим за оскверняването. Тема, по която, сигурен съм, имаш много да кажеш, Върховна жрице.

Ще ми разкажеш пак, нали, за онези изкусни улеи под подовете на храма?

И аз бих могъл да ти говоря, може би, за една магия, недостижима за никой бог или богиня, извън досега на всеки храм, всяка църква, всяко жречество, с всичките му стриктни правила и страст за избиването на богохулниците.

Неокована магия. Естествен култ, ако предпочиташ.

Към какво, питаш?

Ами, същото като твоето, Върховна жрице. Култът към власт.

Тази власт… и аз дръзвам да я изтръгна от ръката ти.“

Отпи глътка вино, пожабурка я, както му беше навик, докато до него девицата продължаваше и продължаваше, и караше леглото да скърца.

Шаренас нахлу в кръчмата, огледа се и видя една фигура, седнала в дъното, загърната в сумрак. Мина през залата между масите, по които бяха насядали хора от градчето, като приемаше с охота и вкисналия зной на въздуха, и плахите погледи. Дори лицата на непознати предлагаха някаква утеха — твърде дълга езда сама, лагеруване в диви изоставени места. А в други нощи, като гост в нечие домакинство, беше усещала натиска на неспокойствието на домакините, недоверчивостта им. Легионът на Урусандер, някога толкова високо издигнат, почитан и уважаван от всички, беше залитнал лошо.

Истината, която в по-добри времена щастливо се пренебрегваше, беше, че мечът винаги реже в двете посоки. Храбра защита, брутална атака, всичко се свеждаше до стойката на онзи, който го държи, от избраната посока на удара. Спасеният можеше да стане жертва за миг.

Идеята не й харесваше: това, че тя също беше опасна, непредсказуема с оръжието на колана, винаги готово да бъде извадено от ножницата. Но светът налагаше своите изисквания и тя трябваше да им отговори.

Стигна до масата, вгледа се в очите на капитан Серап и видя хладния, бляскав поглед в тях. Седна срещу нея, с гръб към залата.

— Капитане. Съжалявам за загубите ви.

— Всички бяхме там — каза Серап. — Забрави ли? Излязохме да посрещнем Калат Хустаин. Ти избра да яздиш до Кагамандра за по-голямата част от онова пътуване, както си спомням. Щастлива да можеш да пофлиртуваш с един обещан мъж.

Шаренас кимна.

— Докато вие и сестрите ви се кикотехте и шепнехте, толкова доволни от новите си звания. Лейтенанти, доколкото помня. Още непуснали кръв офицери, струпани под мокрото крило на Хун Раал.

Серап я изгледа, кривнала глава, след което се усмихна тъжно.

— Бяхме млади тогава. Светът изглеждаше свеж. Жив и пълен с възможности.

— О, той беше съвсем щастлив, че ни води, нали? — Шаренас се сепна, когато някой се приближи — момче, сигурно синът на кръчмаря — и сложи халба пред нея.

— Още ли гледаш на него с възхищение, Серап? На братовчеда Хун Раал. Убиец и отровител. Събрал е всякаква възможна измяна в един възел, нали.

Серап поклати глава и сви рамене.

— Може да изглежда непохватно от негова страна, Шаренас. Но не е. Всяко престъпление, което извършва, гарантира, че Урусандер остава неопетнен. Моят братовчед не се крие, нали? Избира да носи своята виновност и знае, че може да понесе ужасното й бреме. Всъщност това си е фамилна черта.

— Хм. Чудила се бях за това. За привидната непохватност, тоест. Лесно би било да се обясни с естествената нехайност на пияницата, с немарливата разпуснатост. И все пак, Серап… касапницата на сватбеното празненство?

Серап махна с ръка и се намръщи.

— Не и Хуст? Изненадваш ме. А може би не, след като благородната кръв вие най-силно, когато е пожертван животът на родственици. Обикновените войници, макар и носещи обладани от демон оръжия, са без значение… е, може би да се помърмори малко, ако не друго — заради глупостта на деянието.

Шаренас се усмихна.

— Винаги съм ценила изключително острия ти ум. Така е, значи? Подкрепяш Хун Раал.

— Кръвното родство, Шаренас. Но трябва да разбереш едно. В много отношения все още гледам с очите на невинния. Ще се грижа за своите войници. Ако е необходимо, ще дам живота си за тях.

— Храбри думи — отвърна Шаренас и кимна. — Любопитна съм. Вярваш ли, че Хун Раал би направил същото?

Нещо в очите на Серап трепна и тя извърна поглед.

— Докладва ли на командира?

— Говорих с Урусандер, да.

— Той остава ли… незаинтересован?

Интересен въпрос. Шаренас взе халбата, отпи глътка от слабия ейл и направи гримаса.

— Не идваш тук за тази помия, нали?

— Времената са тежки. Всеки трябва да се оправя.

— Как би реагирала, чудя се, ако сега ти кажа, че Вата Урусандер възнамерява да арестува Хун Раал и още много други капитани от Легиона? И че нося със себе си доказателството за многото им престъпления — престъпления, на които може да се отговори само с бесилки?

Серап се изсмя.

Шаренас се отпусна в стола си и кимна.

— И това е човек, когото следвахме някога, без уговорки. Човек, за когото бяхме готови да дадем живота си. Е, както казваш, Серап, всички бяхме млади някога и това беше отдавна.

— Най-добре е да избереш страна, Шаренас, много внимателно. Той не е човекът, който беше някога. В много отношения щяхме да сме по-добре с Оссерк.

— Не се е върнал, значи.

— Не. И няма никаква вест къде е отишъл.

Шаренас извърна поглед.

— Посъветвах против конфронтация с Хун Раал. За момента.

— Разумно.

— Първо трябва да се изчистят някои неща.

Серап повдигна вежда.

— О? И как ще го направиш?

Шаренас се надигна с едно плавно движение, мечът изсъска от ножницата и посече над масата в шията на Серап. Острият ръб се вряза дълбоко и отдели главата й от раменете. Щом главата се килна напред и тупна на масата, кръвта от прерязаната шия плисна като фонтан в двора на замък. Но пулсиращият порой бе краткотраен.

Шаренас заобиколи масата и хвана края на наметалото на Серап. Избърса грижливо оръжието си.

В кръчмата цареше абсолютна тишина.

— Така — отвърна тя спокойно. Огледа главата, полегнала на масата, изненадания поглед, който бързо угасваше, докато животът напускаше очите и нервите на лицето отстъпваха и бавно се отпускаха. Беше доста невинно лице всъщност.

Прибра меча, допи утайката в халбата и я постави до главата. Извади монета, плесна я на дървения плот, обърна се и излезе от кръчмата.

Беше начало. Чакаше я дълга нощ.

Потрепери в студения нощен въздух и тръгна към лагера на Легиона.

— Мамка му. — Хун Раал се надигна в леглото. Виното тежеше кисело в корема му, но гаденето, кипнало изведнъж в черепа му, нямаше много общо с това.

До него безименната слугиня се размърда и попита сънено:

— Какво става?

Той се извъртя, пресегна се и я стисна за шията. Беше хлъзгава.

— Погледни ме, Върховна жрице. Виждаш ли ме? — После изсумтя. — Да, виждам, че ме виждаш. Кръв се е проляла. Кръв на фамилията ми. Някой е убил Серап. Долу в града.

Детинското лице на слугинята, закръглено и меко, потъмняваше от стискането. С вече хриптящ глас тя каза:

— Ами тогава събуди стражите.

С изкривено от отвращение лице той я избута от себе си толкова силно, че тя се смъкна от другата страна на леглото. Хун Раал навлече дрехите си и препаса меча си. После спря, леко замаян.

— Не, стига с това. — Пулсът на сдържаната магическа сила го отрезви.

Слугинята се беше изправила от другата страна на леглото, голото й тяло беше призрачно бледо.

— Как го направи това?

— Махай се! — изръмжа той.

Нов приток на магия, бъркане в тялото срещу него, сграбчване на затаеното късче от Синтара и изтръгване, като скъсана дрипа. Слугинята рухна.

„О, чудесен слух за Хун Раал сега — убива жените, които чука. Удушава ги, според белезите на шията на горкото момиче. Добре, поредното гнусно наметало, което ще нося. Тези тежести стигат, за да се напиеш.“

Взе една обшита с кожа пелерина и излезе от спалнята.

В другия край на коридора стояха двама стражи. Хун Раал закрачи към тях.

— Пълт, вдигни едно отделение да пази личните покои на Вата Урусандер. Ако се събуди от шума, уведоми го, че долу в града има убиец, но че съм започнал залавянето. Мирил, ти ела с мен.

Пълт забърза към войсковия коридор, а Мирил тръгна след Хун Раал към централното стълбище на цитаделата.

— Има една мъртва жена в спалнята ми — каза й той. — Забрави слуховете, които ще се появят за това. Върховната жрица на Светлината става все по-жадна за трупове — не че човек може лесно да разбере кой е умрял и кой не е, след като тя е приключила с него. Гледай очите, Мирил — не съответстват на тялото.

Мирил направи предпазлив жест „зло да пази“.

— Просто разкарай трупа — заповяда Хун Раал. — Няма семейство за уведомяване, мисля. Зарови я в купчината смет под кухненската шахта.

— Ами ако, ъъ, се съживи, сър?

Той изсумтя.

— Съмнявам се… не можаха да ме заблудят, виждаш ли. Но все пак… о, отрежи й краката, тогава. Ръцете също.

— Сър, бих предложила свинарниците вместо сметището.

Той я погледна.

— А следващото парче шунка, което ще изядеш, Мирил? Как ще ти дойде? Не, идеята не ми харесва. Може би плитък гроб. Избери хора, на които можеш да се довериш.

— Разбрано, сър.

— И уведоми войниците — на никого от домакинството на Върховната жрица не може да се вярва.

— Разбрано, сър.

Стигнаха до главния етаж срещу входните врати.

— Добре — каза Хун Раал. — Хайде, тръгвай.

— Слушам, сър.

Той я остави да се погрижи за слугинята и тръгна през двора към казармите. Рутинно там беше разквартирувана рота от Златата на Халид Бахан, пет отделения. Двама стражи стояха на пост пред входа на казармите и застанаха мирно, като видяха приближаващия се Хун Раал.

— Събуди лейтенанта — каза Хун Раал на единия, след което махна на другия да се приближи. — Оседлавай, войник, и занеси следното в лагера на Легиона. Издирваме убиец — някой току-що е убил братовчедката ми, Серап. В самото градче. Искам две роти да влязат в Нерет Сор и да започнат да търсят тялото. Можем да хванем дирята оттам, ако се наложи. Макар че едва ли ще е нужно. — Видя питащия поглед в очите на мъжа и добави: — Съмнявам се, че е била единствената мишена за тази нощ, войник. — Замълча, с ръце на кръста, и се обърна към караулката при портата. — Гражданските войни са мръсни, но трябва да държим здраво на каузата си.

Поведени от лейтенанта — млад мъж, когото Хун Раал не познаваше, — Златата заизлизаха от казармата все още затягайки снаряжението, някои ругаеха жестокия студ.

— Лейтенант — каза Хун Раал, — стегнете войниците си и умната. Едно отделение остава тук. Останалите тръгваме към Нерет Сор.

И махна на лейтенанта да тръгне с него към портата и по лъкатушещия път надолу към града.

Ренар успя да се шмугне в скритата в плътна сянка ниша при вишката преди портите да се отворят и отвътре да излезе ездач, който смуши коня си в галоп. Миг по-късно се появи рота войници, водени от Хун Раал, с бърза крачка. Когато последните войници в колоната преминаха, тя изчака още няколко мига и след това се върна по пътя точно когато стражите при караулката започнаха да бутат скърцащата порта. Един изруга, щом я видя, явно уплашен от внезапната й поява. Тя продължи напред.

— Кой идва? — попита другият пазач и вдигна ръка да я спре.

— Ренар. Вика ме баща ми.

Щом фенерите се приближиха, видя на лицата им и разпознаване, и подозрителност. Щяха да са го научили, в края на краищата, ако Урусандер беше пратил някой вестоносец долу в Нерет Сор. Но после единият изсумтя и каза на другия:

— Капитан Шаренас вече си тръгна.

Махнаха й да мине.

— Не е добра нощ — каза първият страж зад гърба й. — Убийство долу в градчето, чухме. Чернокожи убийци, агенти на лорд Аномандър. Офицери на Легиона убиват в гръб. Дотам я докарахме.

— Най-добре остани тука в цитаделата тази нощ — подвикна другият страж.

Тя продължи, без да се обръща.

Имаше светлини в кулата, където бяха личните покои на Урусандер. Стори й се, че видя тъмна фигура зад един прозорец, но не можеше да е сигурна. Дворът беше хлъзгав, лепкав от скреж. Тя погледна през рамо към отделението, вдигнато на крак до една от казармите, и видя, че мнозина я наблюдават, докато минаваше през главния вход на цитаделата.

Сигурно беше взимала някои от тях в леглото си, но от това разстояние и в несигурната светлина нямаше как да разбере.

„Татко, трябва да ти кажа. Познавам интимно твоя легион, войниците му, с хилядите им лица и с отделните им нужди. Познавам ги по-добре от теб. Всичко е до това как определени неща се размътват и сливат в едно. Зноят на секса и зноят на битката. Смърт, преплетена с любов или нещо като любов, ако оценим щедро движенията под кожите.

Шатри и храмове, ложета и олтари, предразполагането и ритуалите, всички форми на изповед, на слабост и на страст. Заблудите и крехкото безразсъдство на гордостта. Всички апетити, татко, се сливат в онези моменти, в онези места. Бих могла да ти изредя страхливците и онези, които не биха отстъпили. Бих могла да ти говоря за съвест и скръб, а над всичко — за нуждите на един войник.

Уви, на тази нужда никой смъртен не може да се отзове, въпреки че мога да те разбера, татко, мога да видя как се опитваш. Когато малцина други биха посмели.

Да й дадем ли име, на тази нужда? Смеем ли да влезем навътре, да се изправим пред това скръбно дете?

Шатра и храм, вдигаме ги, за да прикрием всичко, което терзае душата ни. Между любовница и жрец, мисля, точно любовницата може да стигне най-близо до онова треперещо ококорено дете. Жрецът, ах, добре, жрецът уби своето вътрешно дете отдавна и сега играе на чудо, танцува стъпките на радостта с тътрещи се отмалели крака.

Помисли над това, татко. Никоя курва никога не е злоупотребила сексуално с дете. Знам това — наблюдавам ги, моите корави жени и мъже на зацапаните чаршафи. Някои са сурови кучки и кучи синове, няма съмнение в това. Толкова втвърдени, че са неподатливи на болката. При все това познават невинността, щом я видят.

Но жреците? Повечето са чудесни, сигурна съм. Честни, усърдни, стабилни. Но какво да кажем за малцината, които обличат халатите и храмовите одежди по нечестиви причини? Какво виждат те — жадните да съсипят едно дете?

По-добре попитай Върховната жрица, защото нямам отговор на този въпрос. Знам само, и го знам със сигурност, че вътре в онзи насилник кучи син жрец има труп на дете. Чакащо компания.“

Вече беше на стълбището, стигна площадката и продължи към крилото на Урусандер.

На стража в коридора стояха войници. Изгледаха я бдително, когато се приближи.

— Баща ми е буден — каза тя. — Капитан Шаренас ме повика, по негова молба.

Те се отдръпнаха.

Докато тя минаваше, единият се обади:

— Нощта ли събличаш, Ренар?

Тих смях, който заглъхна, щом тя отвори вратата и влезе в първата стая.

Писалище, отрупано със свитъци и странните сандъчета с форма на морски раковини, в които форулканите съхраняваха свещените си писания. Зад този безформен паметник — нейният баща осиновител. Беше се надигнал при нейната поява и сега на умореното му лице се четеше изражението на хванат натясно човек.

Тя познаваше това изражение: виждала го беше понякога в палатката си. Всъщност го виждаше всяка нощ.

Ренар разкопча наметалото си и го сгъна грижливо на гърба на един стол. След това отиде до страничната маса.

— Последното вино, което пих тази вечер, беше вкиснало — каза, взе една гарафа и подуши. Наля си. — Татко — каза, след като се обърна към него. — Толкова много неща имам да ти кажа.

Той не вдигна очи от свитъка, разгънат пред него.

— Доста късно е за разговор.

— Ако имаш предвид това време на нощта, да, може би.

— Нямах предвид това време на нощта.

— О, онази стена — въздъхна тя. — Знам защо я вдигна, разбира се. Любовта ти към майка ми, а какво направих аз? Отидох в лагерите, в кръчмите, да науча занаят. Наказвах ли те? Може би просто бях отегчена. Или на онази възраст, когато бунтът изглежда добра идея, идея пълна с… идеали. Толкова много от нас, около моята възраст, пламват ярко, със смътното, унило разбиране, че всичко ще угасне. Огънят ни. Смелостта ни. Вярата, че всичко това означава нещо.

Най-сетне той я погледна над затрупаното писалище между двамата.

— Оссерк е там, навън — продължи Ренар, — гори ярко. Някъде. Колкото до мен, не стигнах толкова далече.

— Тогава, Ренар, свършва ли… твоят бунт?

Надежда ли беше това, което видя в очите му? Не можеше да е сигурна.

— Татко, не мога да ти кажа причините си. Но знам какво причини моят избор, извън това похабено от употреба тяло. Майка ми беше офицер в твоята част. Аз бях нейната дъщеря, държана настрана от любимия й легион. Тъй че нищо не знаех за него, нищо за войнишките порядки, нищо за порядките на майка ми. — Отпи от виното. — Това, което тя ми причини, и това, което ти направи на Оссерк… ами, от вашите деца, едно от нас най-сетне разбира причините ви.

Не мислеше, че в думите й имаше достатъчно, за да накара очите му да блеснат, и внезапното чувство, така грубо оголено, я стъписа.

Ренар извърна очи и остави бокала на масата.

— Един млад войник на Легиона дойде при мен тази нощ. Дойде не за евтините ми дарове на любов, а за да изповяда престъпленията си. Убийства на невинни. Ужасни насилия. Майка, малките й момчета. Назова отделенията и ротата. После застана пред мен и си преряза гърлото.

Урусандер стана. След миг беше точно пред нея. Посегна, за да я вземе сякаш в прегръдката си, но нещо го спря.

— Татко, ти имаш нещастни деца.

— Ще го поправя, Ренар. Обещавам ти. Ще го поправя.

Нямаше да му отдаде сърцето си, за да не бъде пронизано от жалост. Все едно, такива чувства отдавна бяха потънали надълбоко. Не мислеше, че ще ги види отново.

— Вашата Върховна жрица, татко, трябва да разбере — нейният храм, вярата, която предлага, трябва да са повече от това, което са. Говори й, татко, говори й за надежда. Не всичко е просто за да служи на нея. Трябва и тя да даде нещо в отговор.

Отдръпна се и взе бокала. Изпи виното и си взе наметалото.

— Ложето ми не е мястото за изповеди, особено кървави. Колкото до опрощението… — Обърна се и му се усмихна бегло. — Е, това ще трябва да почака. Все още остават неща, татко, които трябва да науча.

Той изглеждаше окаяно, но все пак я погледна в очите и кимна.

— Ще почакам, Ренар.

Тя усети това обещание като удар в гърдите. Бързо се обърна, навлече наметалото и се засуети с токите.

Зад нея Урусандер каза:

— Вземи старата си стая тази нощ, Ренар. Просто за тази нощ. Ужасни неща стават долу в градчето.

Тя се поколеба, после кимна.

— Тази нощ. Добре.

— И, Ренар, утре сутринта искам да чуя от теб подробностите за онзи млад войник.

— Разбира се.

Но нямаше да ги чуе. Щеше да си е заминала на разсъмване.

„Спални за момичета и момчета. Чак до шатрите и храмовете. Кой бе могъл да си представи възможното разстояние между тях, всичко само за шепа години?“

Силан крачеше през лагера, присвит от студа. Новият навик на жена му да го праща по поръчки, да разнася съобщения, наред с куп още други унизителни задачи, започваше да става досаден. Разбираше естеството на това наказание и в началото беше приел почти с радост измъкването от компанията й. По-добре, отколкото да понася презрението в очите й, хилядите начини да покаже пренебрежението си, които толкова беше усъвършенствала в негово присъствие.

Командването беше талант, а той не беше толкова глупав да повярва, че го притежава. Грешки бяха направени, но до този момент не беше имало явни или преки последици. Това беше добре и Силан бе доловил раждането на нови възможности, пътят напред се отваряше. Щеше да се справи по-добре следващия път. Щеше да покаже на Естала, че не се е омъжила за погрешния мъж.

Все пак една сърдита жена изравя дълбоки ровове и да я измъкне от тях нямаше да е лесна задача. Но щеше да я накара да го види по нов начин, каквото и да струваше това.

Имало го беше онова момче, онова бягство. И Грип Галас. Натиск беше имало тогава, избор, който трябваше да се направи, от онзи натиск, който можеше да накара всекиго да се олюлее. Кръв, която трябваше да се пролее и после бързо да се затрупа. Мигове на паника можеха да обземат и най-уверения офицер.

Е, всички тези неща вече бяха минало. Прекалено дълго бе задържала това негодувание в себе си. Никой не заслужаваше отвращението, което тя сякаш бе твърдо решена да насочи към него, не и след всичките тези години брак. „Безметежен брак. Никакви кризи и син — вярно, той отхвърли войнишкия път, но със сигурност можем да му простим това, макар и само за да приемем, накрая, че душата му е слаба, мека душа, твърде нежна за повечето професии, а добре познаваме суровостта на една армейска култура. Жестокостите й.

Не, всичко е за добро, Естала и всичкото това презрение — към мен, към нашия син, към толкова много други — то не предлага никакъв целебен балсам в живота ти. Трябва да разбереш това.

Да разкриеш нежност, скъпа, не е признание за слабост. А дори и да е, всички трябва да познаваме тази слабост, с някого.

Стремиш се да бъдеш силна, винаги, във всяка компания. Това те прави нетърпелива. Прави те жестока.“

Все пак беше приключил с разнасянето на досадните съобщения. Щеше отново да се изправи пред нея, тази нощ. В края на краищата съществуваха различни видове сила. Щеше да й покаже своята и да я нарече любов.

Сепна се, когато усети, че някой крачи до него. Погледна и видя загърната в наметало закачулена фигура — и нищо повече.

— Какво искаш от мен, войнико?

— А, прощавай Силан. Капитан Шаренас съм, боря се със студа колкото мога.

Въпреки че не смъкна качулката, Силан позна гласа.

— Добре си дошла отново при нас, Шаренас. Току-що си се върнала, значи?

— Да. Тръгнала съм да говоря с жена ти всъщност.

„Аха… е, двамата с Естала ще трябва да си намерим друга нощ, предполагам. Утре вечер, да обсъдим някои неща, да го направим отново по-добре.“

— Будна е — каза Силан. — Аз също се връщам при нея.

Лагерът беше сравнително тих, понеже студът хапеше все по-дълбоко. Няколко огъня светеха все още, смътни островчета оранжева, жълта и червена светлина. Но повечето палатки, които подминаваха, бяха тъмни и затворени — войниците спяха под одеялата и, ако имаха повече късмет, под кожи.

— Докладва ли на лорд Урусандер? — попита Силан.

— Да — отвърна тя. — Беше… обширно. Околностите, Силан, са се превърнали в тревожно място. Много умрели, малко от тях — заслужили насилието, което им е нанесено.

— В гражданска война винаги е така.

— Още по-лошото, разбира се, е когато жертвите изобщо не знаят, че има гражданска война. Когато, уви, са първите, които падат в нея. Знание и намерение, Силан. В тези обстоятелства можем да ги наречем престъпления.

Смътен трепет прониза Силан.

— А ти… събрала ли си подробности?

— Доколкото можах — отвърна Шаренас. — Трудно беше, след като никой не искаше да говори с мен. — Замълча и завиха по една алея към командната палатка на кохортата на Естала. След това каза: — Но имах късмет, че намерих някои, които пожелаха.

— Несъмнено.

— Да. Грип Галас например. И, разбира се, младият Орфантал.

Стъпките на Силан се забавиха и той се извърна към жената, крачеща до него.

— Старец, както чух, склонен към неоснователни обвинения и безсмислени вражди.

— Галас ли? Не мисля.

— Какво искаш тогава от жена ми?

— Само каквото трябва да се направи, Силан. Разговор, също като този, който водя с теб точно сега.

Той спря и Шаренас също спря и се обърна към него. Качулката все още скриваше чертите й, но той видя блясъка в очите й.

— Това е неприятен разговор, Шаренас. Не мисля, че жена ми изобщо ще се зарадва на присъствието ти, не и тази нощ всеки случай.

— Подозирам, че си прав в това, Силан. Момент… — Бръкна за нещо под наметалото си. — Имам нещо за теб.

Очите му уловиха блясък на синьо желязо, той усети остро ужилване под брадичката си, а след това всичко сякаш просто се изцеди.

Примига и осъзна, че лежи на земята, а Шаренас се е навела над него.

Всичко беше… странно. Смущаващо. Усети дръжка, притисната под брадичката му, и нещо се изливаше от устата му, хлъзгаше се гъсто и горещо по страните му.

„Не. Не ми харесва това. Махам се.“

Затвори очи.

Шаренас изтръгна камата. Хвана Силан за яката и го издърпа между две палатки за снаряжение. После избърса острието в наметалото му и го прибра в канията.

Имаше само двайсетина крачки до палатката на Естала. Шаренас се изправи и продължи по пътя си. Стигна до входа на палатката, почука на напречната греда, после дръпна платнището и влезе.

Мангалът на пода излъчваше суха топлина и меко сияние. Зад него Естала беше на нар, отпусната, но все още облечена. Погледна я и се намръщи. Шаренас смъкна качулката си преди Естала да успее да проговори и видя бързата промяна в изражението й, щом я позна, но не можа да го разгадае.

— Шаренас! Виждам, че още не си отърсила левгите път зад тебе. Но все пак… — Естала се надигна. — Радвам се, че си се върнала. Има греяно вино до онзи мангал.

— Мъжът ти ще закъснее, опасявам се — каза Шаренас и смъкна наметалото си. — Срещнах го, запътен нагоре към цитаделата.

— Цитаделата? Идиот. Казах му да прати ездач, ако не намери някой от прислужниците й. Нищо не върши както трябва.

Шаренас взе калаената кана и напълни две чаши от димящото вино. Острата миризма на бадем я лъхна в лицето. Остави едната чаша на място и донесе другата на Естала.

Тя стана да я вземе.

— Е, какво те води при мен? И не можеше ли да изчака до заранта?

Шаренас се усмихна.

— Легендарна си, Естала, с работенето си през нощта. Лично си спомням когато се строихме за битка в една ясна утрин как те видях натежала за сън. Дърта вещица, направо.

Естала изсумтя и отпи.

От лагера навън прокънтяха далечни викове за тревога.

— Сега пък какво? — попита Естала, обърна се да остави чашата на ръба на нара и в същото време посегна за колана си с меча.

— Вероятно за мен — отвърна Шаренас и извади меча си.

Острието посече през гръкляна. Шаренас бързо се отдръпна, за да избегне плисналата от раната кръв.

Естала залитна назад, с ръце на шията, падна тежко върху нара и единият му крак се счупи. Нарът се килна и тя се изтъркаля и падна по очи на пода. Краката й потръпнаха и се отпуснаха.

Шаренас бързо прибра оръжието си и изруга тихо. Беше предвидила повечето от нощта за работата, която трябваше да се свърши. Но лагерът на Легиона вече се беше разбудил. И много скоро някой от лейтенантите на Естала щеше да дойде в палатката.

Все пак имаше време — поне колкото да се добере до конете. „Моите извинения, Урусандер. Не стана точно както го бях замислила. А сега трябва да бягам, с награда за главата ми.

Не всички благородници се крият в цитаделите си, без да правят нищо. Първо ще защитя кръвта си, Урусандер. Ти със сигурност ще разбереш това. Гражданската война е мръсна работа, нали? Просто попитай Грип Галас.“

Яростта й бе ярка, нажежена. Пораждаше свирепа, настойчива жажда. Искала беше да се прокрадва в нощта, да се движи из лагера, от една командна палатка към другата. „Заради теб, Вата Урусандер. И за Куралд Галайн.

И за още един. Но той сега язди далече оттук, търси жената, за която иска да се ожени. Облекчена съм, Кагамандра, че не ме виждаш тази нощ, нито дирята кръв, която оставих след себе си. А сега, уви, трябва да бягам, макар работата ми да не е свършена. А това, мой приятелю, горчи.“

Сряза с камата задната стена на палатката и се измъкна в нощта.

Унижението поражда глад. Мечти за мъст и актове на злост. Застанала до вратата на кръчмата и опряна на касата, ефрейтор Парлин от Девета рота на Сребрата изгледа Бортан и Скраел, наведени над обезглавения труп на капитан Серап. Трудно беше да се отгатнат израженията им на колебливата светлина.

Никой от двамата не беше ядосан заради внезапната смърт на Серап, сигурна беше. И ако не беше боят, който изядоха от самата нея, извадил ги от строя за повечето от тази нощ, щяха да са между първите заподозрени в убийството.

Четиримата братя, които бяха седели близо до капитана обаче, бяха последователни и съгласувани в преразказването си на събитията и техният разказ съвпадаше с версията на кръчмаря и пребледнелия му разтреперан син. Дошъл от път офицер на Легиона седял със Серап и водели кротък разговор, стигнал до внезапен край с посичане на меч. Главата на Серап все още лежеше на масата, залепена там, буза и коса, от гъста локва кръв.

Устните на Серап бяха разтворени, замръзнали в миг на изненада. Очите й, притворени, се взираха в нищото със смразяващото равнодушие на мъртвите. По-рано вечерта ефрейтор Парлин беше стояла срещу нея и понасяше остро мъмрене пред отделението си. Споменът за това беше смразил вътрешностите й, жегнал я беше жестоко, пропит със смътна омраза. Но дори това не бе достатъчно, за да изпита задоволство от смъртта на капитана.

Хун Раал беше дошъл и си беше отишъл. Няколко думи от ефрейтора, предаващи версията, казана от свидетелите, след което си тръгна, но не и преди да отмени първоначалната си заповед градът да се прочисти. Може би това беше причината за сегашното нейно и на отделението й недоволство. Бортан и Скраел се бяха отдръпнали по-близо до четиримата братя, които стояха изнервени зад масата си. Вонята на кръв тежеше във въздуха и като вълци, двамата й войници бяха готови да оголят зъби.

Унижение. Посетителите на кръчмата го бяха видели, нанесено от самата Серап, а Бортан и Скраел бяха жадни да го прехвърлят на други.

Парлин беше уморена. Бяха й дали задачата да махне каквото бе останало от Серап, но като че ли енергията й — малкото останала — се изцеждаше капка по капка. Дори войниците й стояха сякаш несигурни откъде да започнат.

„Но един зъл бой с местните би отвърнал на нуждата им много бързо.“

Въздъхна и влезе в помещението.

— Скраел, намери някаква торба за главата. Бортан, вземи Фелед и идете да намерите носилка. — Замълча и се обърна към последните трима войници от отделението. — Останалите, идете вън на пост.

Последната заповед не бе приета добре. Навън беше студено. Парлин се намръщи, докато тримата войници не се изнизаха през вратата. Погледна появилия се кръчмар — той носеше платнена торба, която тикна в ръцете на Скраел.

Бортан хвърли последен кръвнишки поглед към братята и отиде при Фелед на вратата. Излязоха.

Един от братята пристъпи напред, вперил очи в Парлин, и тя повдигна вежда. Мъжът се поколеба, после каза:

— Тя ни направи добро. Бихме искали ние да носим носилката… докъдето трябва да иде.

Парлин се намръщи и хвърли поглед към Скраел, който стоеше близо до масата, вторачен в отсечената глава. Нямаше съмнение, че е чул. Наведе се към селянина и каза тихо:

— Оценявам чувствата ви, но докато Бортан се върне, очаквам вас четиримата да ви няма. Кръвта ни е кипнала, разбирате. Някой е убил офицер на Легиона. Това сега е наша работа.

Мъжът се обърна към братята си, после отново към нея.

— Да покажем уважението си, един вид.

— Разбирам. Ако призракът й се е задържал, ще разбере какво изпитвате. Хайде, вървете си у дома.

— Добре, надявам се да хванете убийцата, само това.

— Ще я хванем.

Четиримата тръгнаха към изхода. Парлин ги изчака да излязат, след което се обърна и видя, че Скраел я гледа навъсено.

— Да, по-лесно щеше да е, нали? — сопна му се.

— Сър?

— Ако бяха лайната, които искаше да са.

— Не съм само аз, сър. Изкарахте ни навън тая нощ да изловим някого.

— Да. Оказва се, че гоним погрешния враг. Ще приема това смирено. Може да се опитате да направите същото. Я виж, има ли монета там в кръвта?

Той погледна масата.

— Има.

— Пъхни я в устата й и затвори това чене, ако можеш. Среброто успокоява призрака.

Скраел кимна.

— Така казват.

Вдигна монетата и я огледа.

— Кръчмарят казва, че е на Шаренас. Платила е за пиенето, предполагам.

Парлин беше чула същото. Изглеждаше странно. Зачуди се за разговора между двамата офицери и как е могъл да доведе до случилото се тук. Зачуди се също как Хун Раал го е разбрал.

Звукът, който издаде главата, когато Скраел я отлепи, събуди у Парлин един стар спомен от детството й. „Зад къщата, където коловозите навлизаха в онова хлътване на пътя. Кал, която може да ти издърпа ботуша, ако не внимаваш.

Често си мислех, че е бездънна, онази кал, достатъчно да те засмуче надолу, да те глътне цялата.

Да, това е звукът.“

На масата останаха кръв и кичури коса. И празна халба.

„Е, предполагам, че няма да ходим горе на доклад. Всяко нещо си има светла страна. А когато Раал се докопа до Шаренас, ами, ще видим как се люшка.“

Скраел мина покрай нея, носеше торбата с две ръце.

— По-тежка е, отколкото очаквах, сър. Къде?

— Остави я до вратата. Ще изчакаме Бортан и Фелед с носилката.

Чу го как мина през помещението, но не се обърна. Беше свил сребърната монета, видяла го беше. Но нощта почти беше свършила и изобщо не й пукаше.

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Гаснещ зрак (11)

Метаданни

Данни

Гаснещ зрак

Информация

История

Сваляне / Връзки

7.

Стивън Ериксън
Гаснещ зрак (11)