Стивън Ериксън
Гаснещ зрак (10)

6.

Ноктите на ръката на Готос, отпусната на зацапаната маса, бяха с цвета на кехлибар и дълги, по-скоро като на птица, и докато почукваха в бавен синкоп, един след друг, напомняха на Аратан за камъни в жегата. Огромната маса беше довлечена вътре от друго, вече изоставено жилище. Беше без украса, изпъваше се като обрулена от ветрове равнина и играещата по повърхността й слънчева светлина пълзеше бавно към края на деня.

Аратан стоеше на входа, подпрян на изкорубената рамка на вратата, за да събере колкото може повече от мразовития въздух на двора. Вътре в залата бяха поставени четири мангала, които излъчваха суха топлина, разяждаща и изнервяща. С едната страна на тялото си усещаше дъха на зимата, а с другата — лъхащия на пресекулки зной на ковачница.

Готос не беше казал нищо. Освен тракането на ноктите му и почти механичното повдигане и падане на пръстите му, докато потропваха, не се чуваше нищо. Аратан беше сигурен, че Готос е усетил идването му и че със самото си безразличие го подканя да се присъедини към него на един от безформените столове около масата. Но знаеше, че няма да последват никакви разговори; не мрачно настроение беше обзело Готос — беше просто поредният от онези моменти, характерни с упорито мълчание, с войнствен отказ да общува с когото и да било.

Разгърнеше ли въображението си, човек можеше да измисли хор от настръхнали чувства, които да запълнят такова мълчание. Снизхождение, арогантност, презрение. В тяхната компания е лесно да потръпнеш от изблика на срам, с жилото на неуместност в сърцевината му. Аратан подозираше, че горчивата титла — Господаря на омразата — е произтекла от тези моменти, докато в безсилието си приятелите джагъти вдигаха стени от възмущение, нашарени с амбразури, от които можеха да мятат стрелите си и да превърнат цялото това нещо в дрънчаща война, вражда, надигнала се срещу разрастващо се гъмжило от въображаеми обиди.

Но каквито и прегради да вдигаше мълчанието, нищо лично нямаше в тях. Не се вдигаха в отговор на някаква конкретна заплаха. Възправяха се срещу всеки въображаем ъгъл и стояха здраво срещу присъствие, както и отсъствие. Не беше, както се бе уверил Аратан, мълчанието на един вгорчен мъж. Това мълчание не обвиняваше никого, не признаваше никой конкретен враг и поради това гневеше всички.

Месец беше изтекъл, откакто лорд Драконъс, неговият баща, го беше оставил под настойничеството на Господаря на омразата. Месец, прекаран в борба с безкрайните, невъзможни нюанси в езика на джагътите — писмената му форма поне. Месец, прекаран в странния, объркващ танц, в който се бе озовал със заложничката Коря Делат.

Ами тази армия извън разрушения град, щръклиците на Гуглата, както ги наричаше Готос? Всяка нощ като че ли пристигаха по още няколко бройки — Тел Акаи от Севера, Бягащи псета и джхеки от Юга. На пясъчната ивица на запустелия бряг на два дни път на запад бяха издърпани дълги дървени лодки, които избълваха синекожи чужденци от някоя отвъдморска върволица острови. Имаше война между тези острови и корабите — както бяха казали на Аратан — бяха разнебитени, опърлени от пожари, дървените им палуби почернели от стара кръв. Много от мъжете и жените, които излязоха на брега, бяха ранени, с помръкнали очи и твърде изтощени, за да са нащрек. Кожената им броня беше изподрана; оръжията им бяха нащърбени и затъпени; и вървяха като хора, забравили здравата сигурност на неподвижната земя под краката си.

Сред около хилядата души, вече струпани в лагера, имаше десетина форулкани, а тук-там — стряскащи за очите на Аратан — можеше да се видят и тайсти. Не беше направил усилие да се сближи с никого от тях, така че не знаеше нищо за тяхната история. Само един между тях носеше мастилените петна на Заклето чедо на Майка Тъма. Останалите вероятно бяха Отрицатели, обитатели на лесовете или хълмовете, граничещи с владението.

Магия кипеше из този разпрострян нашироко лагер. Храни се сътворяваха от пръст и глина. Канари неспирно изливаха сладка вода. Огньове горяха без гориво. В студената нощ гласове се извисяваха в песен, костени тръби издаваха глухи тонове и опнати кожи тътнеха в барабанен ритъм, който се надигаше в мрачен хор под блещукащите звезди. От върха на господарската кула, закътана от извисената над нея Кула на омразата, Аратан можеше да погледне над блещукащия, обвит в червена мъгла лагер. „Остров на живот, с обитателите му, нетърпеливи да отплават от безопасния му бряг. Мъртво е морето, което търсят, дълбините му са необятни.“

Песните бяха погребални, барабанните ритми — сетните удари на умиращо сърце. Костените тръби придаваха глас на черепи и кухи гръдни кошове.

„Присъстват на собственото си погребение — беше казала Коря в изблик на разочарование от закъснелия жест на Гуглата. — Точат мечовете си и върховете на копията си. Слагат нови каишки и кърпят кожената си броня. Хвърлят зарове в палатките си и взимат любовници в постелите си, или просто се използват едни други като пастир овцете си. Погледни ги, Аратан, и се отърси от всичкото си възхищение. Ако това е всичко, което животът може да предложи, опълчвайки се на смъртта, тогава заслужаваме краткостта на съдбите си.“

Ясно беше, че тя не може да види онова, което виждаше Аратан. Всички деяния можеше да бъдат видени като мизерни — подхвърлянето на камък, смъкването на кожените дрехи. Най-гордата свещ изчезва невидяна в един разбушувал се домашен пожар, без никой да опише красотата на нежното й сияние или достойнството на нейната страст. Това не беше нищо друго освен горчива нагласа на ума, добре нагласено мръщене на всеки мускул, покорен на волята, за да направи едно лице вечно в неодобрението му. Аратан се чудеше дали един ден ще види тази изкривена маска на лицето на Коря — когато младостта се предаде пред десетилетия горчива мизерия.

Тя изобщо не виждаше блясъка, който, в размисъла за Качулатия и неговата съкрушаваща сърцето клетва, толкова лесно отнемаше дъха на Аратан и го оставяше смирен и изпълнен с възхита.

„Лудост — беше казала. — Безсмислица. Гневните брътвежи на глупак. Митовете не са буквални. Няма никаква река, която да се прехвърли, никакъв въртоп, който прави дупка в езеро, или в морето. Няма никакви тронове, които бележат праговете на въображаеми владения. Всичко това е невежество, Аратан! Суеверията на Отрицателите, яденето на пръст на Бягащите псета, хилещите се каменни лица на Тел Акаи. Дори джагътите — с всичките техни приказки за тронове, скиптри, корони и сфери — алегория! Метафора! Поетът говори това, което рисува въображението му, но езикът е на сънища и всяка сътворена сцена е просто химера. Не можеш да обявиш война на смъртта!“

И все пак го беше направил. Със стиснати юмруци Качулатия беше изчукал думи от камък. Планини бяха разбити на прах. Мечти изгаряха като наръчи дърва, хвърляни един след друг в пламъците като свещен дар. Воини и войници стягаха снаряжение, загърбваха дребните дрязги и глупците, които искаха да им заповядват, и се отправяха на онова, което всички знаеха, че ще е техният последен поход.

„Жертва, Коря. Оголи думата и виж святото в отдаването. Благослова, който е поражението. Армията на Гуглата се сбира. Един след друг воините пристигат и се заклеват във вярност, не в името на победа, а в името на поражение. Жертва. За да спечели тази война, тази армия трябва да бъде победена.“

Нямаше да изрече мислите си по този въпрос — а и пред кого? Подробностите на живота му дотук бяха само негови и белезите, които бяха оставили в него, бяха изписани на таен език. Животът му беше случайност, захвърлен отпадък от няколко мига на страст. Беше нежелан и го бяха оставили да се взира в дълъг, нарастващ, безкраен списък от искания и очаквания.

„Погледна ме в очите и ме нарече син. Удовлетворено искане, да, само за да му се отвърне с изоставяне. Печелиш, като губиш всичко. Семейство, обичта на жена, създаването на дете. Изграждането на дом, обзавеждането на лични стаи, една по една. Разбирането на самата любов, тук, с Господаря на омразата.

Нищо объркващо няма около Качулатия и неговата клетва. Нито около тази армия, отдаваща се на песни всяка нощ. Загубата е дар. Поражението е победа. Ще видиш, Коря, ако останеш с мен в това. Ще видиш и най-сетне, може би, ще разбереш.“

Скърцане на ботуши във вътрешния двор… Аратан погледна през рамо и видя Хаут, Варандас и още един джагът, тежки в загадъчната си броня — желязо, обагрено с мраз. Не беше необичайно да не види Коря до нейния господар и настойник, но нещо в изражението на Хаут говореше за току-що прекъснат горчив спор и го жегна съчувствие към стария воин, когото другите наричаха капитан.

Аратан се извърна и погледна Готос. Нищо не се беше променило. Ноктестите пръсти почукваха, слънчевата светлина пълзеше и мътният блясък в очите на Готос оставаше неподвижен, като запрашено стъкло.

— В името на Бездната, момче — каза Хаут, щом се приближиха, — спипай я, метни я в купата сено и отърви всички ни от тази мизерия.

Аратан се усмихна.

— Видял съм бъдещето й, Хаут, и няма поражение там.

— Вътре ли е той? — попита грамадният джагът, когото Аратан не познаваше. Лицето му беше плоско, нашарено с белези. Носеше тъмната си коса на дълги възлести плитки, бивните му бяха увенчани със сребро, но иначе пожълтели до тъмен кехлибар.

Аратан сви рамене.

— С всичкото добро, което ще ви донесе това.

— Вика ни — продължи непознатият намръщено. — Виждам как ще мръзнем в ледена компания… отново.

— Хайде, хайде, Буругаст — каза Варандас, — отдавна ме кастрира той, тъй че няма да страдам повече в студенината на ината му. Всъщност чакам с нетърпение предстоящия гняв.

— Варандас претендира за женска сдържаност — рече Хаут, — тъй че нека проявим малко жал към глупака, който щипе циците му. — Вдигна кана пред очите им. — Имам вино, да стопли киселата дрямка на лорда.

— Пази се от мъдростта на пияницата — изръмжа Буругаст.

Аратан се отдръпна навътре, за да пропусне тримата джагъти. Топлината се завихри срещу тях и изтръгна пъшкане от Варандас. Бронята им отведнъж лъсна, плувнала сякаш в пот. Хаут пристъпи напред, остави глинената кана на масата, след това седна на един стол. Варандас отиде до един рафт и взе няколко калаени чаши.

Готос не издаде с нищо, че е усетил идването им. Аратан взе един стол и седна близо до входа, с надеждата за хладина отвън.

Щом тримата гости се настаниха, Хаут потърка тясното си чело и започна да налива вино.

— Големият том, „Безумството“ — или „Лудостта“ — върви зле, предполагам. Дори причини за самоубийство могат да израстат дълги в бивника понякога. Междувременно смъртта чака на Трона на Лед.

— Лед — изсумтя Буругаст. — Той има търпението на зимата, а в мрачната душа на нашия домакин това е сезон без край.

— Повикани сме тук — рече Варандас, докато оглеждаше изпотрошените си нокти, — за да бъдем отказани, ако може, от лудостта на Гуглата. Аргументите ще се съберат, всеки меч остро наточен с остроумие и какво ли не. Стегнете раменете си за тежестта на презрението, приятели. За напад на насмешка, за удари на подигравка. Подканяме обсадата като глупци над своето имане.

— Имането нищо не значи за Готос — каза Буругаст и отпи от чашата си. — Господарят на омразата е прочут с това, че сере монети и скъпоценни камъни и пикае реки от злато. Никаква честна кръв не тече в жилите му. Ние сме в леговището на лъжеца…

Хаут се наведе напред, едната му проскубана вежда се вдигна и се изви на дъга до грамадата бръчки на челото му.

— Олеле — измърмори той. — Зарежи алюзиите, Буругаст. От всички обвинения, които някой може да предяви на Готос, а има много, несъмнено, безчестието не е между тях.

Буругаст поклати глава.

— Няма да смъкна тази ризница, нито дори наколенниците си. Две армии има събрани тук. Едната току-що оставихме, а другата се е изпружила на тази маса. Снаряжен съм за война и ще остана така.

— А ще ти свърши ли добра работа днес? — попита Варандас. — Вече капеш, Буругаст, под барабаненето на оцапаните му с мастило пръсти. Вдигнали сме щитовете си и чакаме основанието му, знаейки добре как ни посече то в деня, в който той уби една цивилизация. С вино се мобилизирам аз — и се моля гроздето да ме спаси днес по-добре, отколкото бронята и щита вчера.

— Пияният отвръща на всяка атака със самодоволна невъзмутимост — отбеляза Хаут и напълни отново чашата си. — Всички разумни думи тупат като камъчета в пясъка. Станал неуязвим, пия нектара на боговете.

— Смъртта е в сърцевината на тази сцена — каза Варандас, като прекъсна твърдението си с оригване. — Няма никакъв път до границата й, ще ни каже. Никакви високи стени, по които да блъскаш. Щурмовете винаги са приключили, докато пристигнем, плячкаджиите отдавна са си отишли, дарът от болка и ужас на насилниците е избягал от незрящите очи на всяка жертва. Гоним диря, която не можем никога да се надяваме да догоним, още по-малко да прекъснем, ехото на ездачите оставя само прах, огньовете — само въглен и пепел.

— Качулатия търси посока — каза Буругаст, — но никоя не се предлага с основателно право. Все едно да водим война срещу нощното небе, ще ни каже Готос. Или срещу изгряващото слънце.

— Оковани сме за времето — добави Хаут, — а смъртта все пак лежи отвъд времето. Всички подвижни пясъци са спрели в онова непознато място. Нищо не се движи, нито в настъп, нито в отстъп, и отсъствието не ни показва никакво лице, никакъв враг, строен пред нас. Нима ще сечем с мечове по безразлични вълни? Ще кълнем моретата, тъй ловко опълчващи се на претенциите ни? Ще ни каже това, знаейки, че нямаме отговор.

— Това е повод за гняв! — викна Буругаст и тресна с юмрук по масата. — Опълчвали сме се на здравия разум и сме го гледали отвисоко! Понасяли сме всеки аргумент и сме го пропъждали! Този лорд тука говори против всякакъв прогрес, всякаква надежда, всякакви амбиции — сега го обвинявам като агент на самата смърт! Иска да ни обърне, вмирисани от пораженчество, паднали духом и объркани, и напълно обезоръжени, още преди да сме направили и крачка напред! Той е заклет враг на Качулатия! Грозният ненавистник на любовта! Лицето на мизерията, проклинащо всеки порив за ликуване! Няма да отстъпя на тази негова злост! — И протегна чашата си, а Хаут му я напълни от каната, която сякаш изобщо не се изпразваше.

Аратан килна стола си назад и го подпря на грапавата каменна стена. Очите му бяха полузатворени, когато изгледа Готос, който седеше сякаш все още беше сам, все още чакаше… или изобщо не чакаше, въпреки потропващите по старото дърво нокти. Горещият въздух щеше да се пръсне от напрежение.

Звук отдясно го накара леко да се извърне и той видя синьокожа жена, застанала на прага. Беше по-ниска от тайст, със здрави ръце и крака, кръгло лице, с толкова тъмнокафяви очи, че почти черни. Извит нож беше затъкнат в тънкия й кожен колан, над който се издуваше корем, познаващ много ейл. Тя каза със странен акцент:

— Чу се за някакво събиране. Офицери на Гуглата, казаха ми.

— Негови офицери? — Хаут се намръщи. — Ама разбира се. Седим тук, избрани и отбрани, макар и само в собствените ни умове. Но гледаме този господар на собствената си кончина — и нашата също, макар че неговата надделява. Приятелко задморска, позволете ми да ви представя Господаря на омразата, Готос, който се опълчва на Качулатия във всички неща и поставя пред нас свирепо предизвикателство срещу тържествената ни клетва. Влезте, приятелко. Ние, глупците, ще се вкопчим с отчаяние във вашия съюз срещу този унищожителен потоп.

Тя влезе и седна от другата страна на масата, почти точно срещу Аратан. Тъмните й очи се впиха в него и тя му кимна леко за поздрав.

— Да — каза Варандас, докато й подаваше чаша вино, — той е детето, което ще тръгне с нас. Толкова млад, за да предизвика смъртта. Толкова храбър и толкова безгрижен с дългия живот, който му е обещан — обещанието, което се полага само на младите, разбира се. Останалите от нас, естествено, отдавна сме се задавили с огризките му и сме ги изплюли доволно. Дали да не го разубедим? Е, щом самият Готос не е успял да постигне това, каква надежда имаме ние?

— Ако треперим тук — каза Буругаст на жената, — моля, добавете своя щит в редицата ни, но ни кажете името си и онова в историята ви, което бихте предложила на непознати.

Тя погледна чашата, отпи и след това заговори:

— Не виждам никаква стойност в името ми, тъй като вече съм се предала на съдбата си. Не моля да бъда запомнена. — Погледът й се измести към джагъта в челото на масата. — Никога не съм мислила, че ще се озова в компанията на Господаря на омразата. За мен е чест, и по-важното, приемам неговото безразличие. — Замълча, огледа другите, накрая погледът й отново се спря на Аратан. — Вие вече сте загубили тази битка срещу Готос и всяко разумно основание, което хвърля по вас, за да докаже безумието ви. С това чувство би било добре да свикнете, не мислите ли? В края на краищата смъртта ще ни отвърне по същия начин.

Хаут въздъхна.

— Моля някой да излезе навън и да пресрещне серегалите, и които агенти на Бягащите псета може да са се запътили насам за това събрание. Вържете и говорителката на форулканите също, с въжета около глезените, и я оставете да лежи на студените камъни. Набийте с камшик джхеките, докато не се оттеглят със скимтене. Аз поне не знам колко още мога да понеса. Варандас, подай ми каната.

Пиха. Мълчаха и мълчанието се проточи. Ноктестите пръсти правеха щръбки в отминаващото време.

— Той ме изтощава — измърмори накрая Варандас. — Поражението ме е направило глупав, твърде глупав, за да се вслушам в мъдростта му.

— Същото е с всички нас тук — каза Хаут. — Готос се провали. Възрадвайте се, всички. — Наведе поглед към масата и добави: — Ако благоволите.

Буругаст се надигна пръв, леко се олюляваше.

— Ще се върна при Качулатия — рече — и ще докладвам за поражението на съперника му. Ние, приятели, удържахме първата му атака. — Вдигна празната си чаша. — Вижте. Прибирам трофей, плячка от тази война.

Тръгна навън, като залиташе, притиснал до гърдите си калаената чаша все едно, че беше златна и покрита със скъпоценни камъни. Миг след това Варандас стана и го последва.

Хаут потърка сбръчканото си лице, кимна като на някоя неизречена мисъл и стана.

— Готос, отново си твърде могъщ, за да ти се противопоставя. Тъй че се оттеглям. Не се съмнявам, че Коря чака в засада — чудно ли е тогава, че съм готов да бягам до смърт?

Щом Хаут излезе, синьокожата жена — която се беше втренчила в Аратан със смущаваща напрегнатост — се надигна. Кимна на Готос, а след това каза на Аратан:

— Тази последна война не би трябвало да е първата ти, момче. Бъркаш.

Той поклати глава, но не отвърна. Поражението в душата му щеше да си остане лично. От всички завъдили се клетви тук тази за него бе единствената, заслужаваща да се опази.

Жената се намръщи и си тръгна.

Отново останал сам с Готос, Аратан най-сетне заговори:

— Очаквах поне един азатанай. Казаха ми, че са в лагера. Няколко. Държат се настрана.

Пръстите забарабаниха.

— Мисля, че бих искал да чуя последните ви аргументи — каза Аратан, присвил очи към Господаря на омразата.

Готос изведнъж се изправи, обърна гръб и застана срещу писалището си, близо до прозореца с оловно стъкло, с разцъфналия по него скреж.

— Нека не се каже — измърмори, — че не съм положил всички усилия. Хайде, Аратан, трябва ми още мастило, и те чака нова купчина.

Аратан наведе глава в привидна признателност, но най-вече за да скрие усмивката си.

 

 

Тримата синьокожи воини хвърлиха багажа си на земята до грамадната канара, на чийто връх беше кацнала Коря. Присвила очи надолу, зачудена дали знаят, че е тук, тя огледа дългите им сенки в лъкатушещата им игра над замръзналата земя, потекли от и след двете жени и мъжа, щом се захванаха да вдигат бивака си.

„Сенките издават воля. Не обръщай внимание на плътта и виж как волята тече като вода, като мастило. Достатъчна, за да напълни хиляда празни съсъда. Хиляда мхаби. Но никоя сянка не може да бутне камъче, да огъне съчка или да люшне листо. И един така напълнен съд остава празен. Това, прочее, е урокът за волята.“

Мъжът долу носеше малка открита чугунена печка с четири скосени крака. Намести я близо до отвесната скала, изсипа в нея въглени от едно гърне с капак, а след това започна да пуска вътре някакви бучки, които приличаха на пемза. Заподскачаха зелени пламъци, с блещукащо жълто и синьо по краищата. Надигащата се топлина изненада Коря със силата си.

Ритъмът на говора им беше странен, но думите бяха разбираеми. Тази подробност се беше загнездила в ума й като нещо необичайно и може би заслужаващо проучване. Засега обаче тя се бе задоволила да се промъкне през лагера на войската, да кацне тук горе и да послуша, да се превърне в нещо по-нищожно и от сянка.

— Тълпа колкото за цял град — каза едната жена.

Другата жена — по-млада, по-дребна, вадеше храна за готвене, най-вече сушена риба и водорасли — сви рамене и отвърна:

— Има ли значение къде ни изхвърли вълната? Видях Хирас затънал във вода в трюма, със змиорка в устата. Дебела като черен език. Хирас няма очи да види, но оня език така и не спря да се гърчи.

— Някой каза, че имало офицери — каза първата жена. — Командна палатка или дори сграда. — Поклати глава. — Нашият самопровъзгласил се капитан не казва нищо, но онова горе в кулата беше кратко съвещание.

— Все едно е — каза мъжът, след като се отдръпна от горещината, хвърляна от камъните пемза. — Поражението идва на стихващ вятър, щом се отдалечиш достатъчно от червените води. Нищо не видях от това, което ни сполетя на ивицата, която намерихме. — Замълча, после добави: — В безопасност сме.

— Оставихме корабите заседнали — каза по-младата жена.

— Приливът ще ги измъкне — каза мъжът. — Дъното е пясъчно на левга навътре, че и повече, няма рифове, нито скали. — Изгледа намръщено двете жени. — Все едно, вече стават само за гробници и нищо друго.

— Бързо потушаваш пламъка, Кред, а с него — и Живото право — изсумтя по-младата жена.

— Бързо и с ясен поглед, Старк — отвърна Кред и кимна нехайно.

Другата жена придърпа едно буренце. Завъртя чепа и бутна пръст в плисналата вода. Запуши го отново, въздъхна и каза:

— Солта трябва да се изсмуче. Това е проблем.

— Защо? — попита Старк. — Направи кръв и да се свършва.

— На сушата сме — отвърна жената. — Магията тук има повече лица дори отколкото в открито море. Повечето не ги познавам. — Огледа се, разпери ръце и добави: — Много сме нищожни, за да продаваме себе си.

— Престани да те е страх толкова — каза Старк. — Трябва ни прясна вода.

По-старата жена се извърна и изгледа Кред.

— Какво мислиш?

Кред сви рамене.

— Водата ни трябва, а и шепа сол няма да ни навреди. Нещо за търгуване. Бягащите псета от сушата ще я вземат срещу месо в замяна. Аз, Брела, опазих въглените живи… все още не ми се е налагало да се изправям срещу някой от тия чужди духове.

— Но ако ти се наложи?

— Не мога да споря с нуждата, Брела. Капни малко кръв, виж кой идва.

Това беше магията, която сега се мътеше из този лагер. Хиляда пътеки, безброй тайнствени ритуали. Правилата като че ли се разрастваха бързо и образуваха сложни модели, и нито един магьосник или вещица като че ли не се съгласяваше с нито едно от тях. Коря подозираше, че всичките тези ритуали нямат никакво значение. Силата беше обещание, а тъмнината обещаваше тайнственост. „Всичко е писане в пясъка.

Докато пясъкът стане на камък.“

Хаут й беше обяснил за кръвта, за невидимите порои, които валят през всички селения. Лудостта на един самотен азатанай на име К’рул. Саможертвата на един глупав бог. Скръбта и мъчението на Качулатия не беше нищо в сравнение с онова, което К’рул бе развихрил над света. И все пак тук, в този нелеп лагер, с неговите хиляди чужденци, които вече се трупаха, Коря бе започнала да усеща предстоящия сблъсък.

„Смъртта е гърбът на света, обърнат към чудото на живота. Никаква магия не тече в онова селение. И все пак тук се събира чародейство и се подготвя да тръгне към мястото, което не може да обитава. Врагът е отсъствие, но това нищо не означава за Качулатия.

Хаут е прав. Никаква война не е възможна. Никаква победа не е постижима. Никой враг не е непобедим. Назови противника си и твоят противник може да падне. Извикай го по име и той трябва да се отзове. Тук има магия, твърде много, твърде неопределена. Какво може да причини тя, насочена от Качулатия? От един джагът, отровен от скръб?“

Видя как Брела опря върха на ножа на палеца на лявата си ръка. Капка черно. Странни течения се плъзнаха покрай свитата на скалата Коря, понесоха се надолу и се струпаха невидими около морската вещица. Нещо по-надалече, огромно и древно, простена и се събуди.

„О, това не е добре!“

Коря се изправи на канарата. Обърна се към пробуждащото се. Какво беше то? Нещо едва разумно, спомнящо си някое древно усещане, сърбеж, жажда. Надигна се тежко и тръгна.

 

 

Аратан свари чай на един от мангалите. Готос седеше на писалището си, но беше завъртял стола на една страна, за да си изпъне краката. Ръцете му сега бяха отпуснати на бедрата. Почукването беше приключило и пръстите бяха свити, сякаш в очакване да сграбчат нещо. Сенки бушуваха по лицето му. Слънцето навън се снишаваше, светлината се отдръпваше със сетната въздишка на огненото кълбо и сенки потичаха между запустелите сгради и се изливаха през прага.

Аратан наля две чаши, занесе едната на Господаря на омразата.

— На писалището, ако благоволиш — изръмжа тихо Готос.

— Отказахте виното — каза Аратан, щом постави чашата и се върна на мястото си до мангала. Помисли да добави нещо, но нищо не му дойде наум. Затова каза: — Чувствам се пълен с думи, милорд, а въпреки това мога да мисля само за баща ми. И за кръвта на азатанаите в мен.

Готос махна пренебрежително.

— Кръвта не е титла. Не можеш да избереш фамилията си, Аратан. Когато дойде моментът и с чест и обич трябва да се изправиш пред своя избор, погледни го в очите и го наречи приятел.

— Приятел ли? — Аратан помисли малко и поклати глава. — Не виждам между нас нищо, което предполага приятелство.

— Защото си непълен, Аратан. О, добре, един урок тогава, отдавна закъснял. Рядко съм словоохотлив, така че внимавай. Не оспорвам остротата на наблюденията ти, или мислите ти, както ги разкриваш на всеки от нас. Между родственици, ние сме някой сред най-близка тълпа, определени от това как ни вижда всеки член на фамилията, и начинът, по който ни виждат, е бил врязан отдавна, в детството. Тяхното, твоето. Това са ограничения, рамки, съпротивляващи се на промяната. Вярно, би могъл да намериш приятели между събратя и сестри или дори да мислиш за една леля или чичо по този начин. Но всички те са подобия. Една фамилия е събиране на кръвни родственици, които размахват юмруци. Нападат, бранят се или просто са решени да си отворят пространство, да си заплюят място сред бъркотията.

Аратан се замисли за малкото, което знаеше за близките си. За сестрите си, които сякаш бяха оковани към детството и които бяха прехвърчали през живота му като порочни мимолетни мисли. За бащата, който го беше пренебрегвал през повечето му съществуване, за да го издърпа на първата линия на пътуване, предприето в името на дарове, и който накрая бе направил от самия Аратан дар.

Беше ли му приятел Раскан? Райнд? Ферен?

След малко въздъхна и каза:

— Конете ми се оказаха верни.

Готос се засмя и посегна към чашата си. Подуши я, отпи и каза:

— Това, впрочем, е приятелството. Семейството, което избираш. Това, което му даваш, го даваш свободно. Каквото отказваш да дадеш, придава мярка на дълбочината му. Някои познават само далечни връзки — познати, ако предпочиташ. Има и такива, които са готови да прегърнат непознат, стига непознатият да се усмихне или да кимне. Във всеки описан случай виждаме аспекти на страх. Кучето, което ръмжи, ако някой се приближи. Кучето, което ляга на гръб и оголва врата си, с умоляващи очи и израз на безпомощност.

— Описвате крайности, милорд. Трябва да има и други видове, по-здравословни.

— Искам първо да опиша тези, които вредят, Аратан, за да можеш да започнеш да елиминираш минали преживявания, доколкото са свързани с приятелство.

Аратан въздъхна.

— Малко такива преживявания имам, милорд, и бих предпочел да ги видя опустошени.

— Та по-добре да защитиш заблудите си, така ли?

— Удобствата са достатъчно редки.

— Ще срещнеш тези, които излъчват живот, които греят ярко. Как трябва да си в тяхната компания? Горд да ги наречеш приятели? Или в името на нуждата просто ще погълнеш всичко, което те предлагат, като сила на мрака, поглъщаща светлината, самия живот? Ще се превърнеш ли в скалист остров, черен и груб, място на студени пещери и разпръснати кости? Бистрите вълни не галят бреговете ти, а връхлитат, изригват в гняв от пяна и пръски. И ти пиеш с всеки въртоп, засмукан в пещерите ти, в бездънните ти кухини.

— Не описвам преходно настроение. Нито временно разположение, породено от външни неволи. Това, което описвам, като обрисувам душата на този остров, толкова мрачна и неприветлива, е място, станало твърде скъпо, за да бъде предадено, твърде здраво, за да бъде разрушено. Този остров, който ти давам за пример, тази душа особено, е крепост на нуждата, паст, която знае само как да задоволява вечния си глад. Вътре в изкривената й същност нито един приятел не е приет и нито една любов не е честна в своята взаимност. Личното стои там само, неуязвимо като бог, но бог обсаден… вечно обсаден. — Готос се наведе напред и огледа Аратан с лъскавите си очи. — Странно, тези, които горят ярко, често биват привлечени към такива острови, такива души. Като приятели. Като любовници. Въобразяват си, че могат да предложат спасение, споделяне на топлина, на любов дори. В противовес виждат в себе си нещо, което да предложат на своя окаян приятел, който се свива и крие, който се поддава понякога на ругатни и злоба. Животът вътре в тях изглежда толкова необятен! Толкова привлекателен! Разбира се, че има достатъчно за споделяне! И тъй, докато дават и дават, самите те са удовлетворени и накарани да се чувстват ценни. За известно време.

— Но това изобщо не е здравословна размяна, макар че в началото изглежда така — в края на краищата самият акт на даване носи някаква еуфория, пиянство от щедрост, да не говорим за балсама на покровителстване, на бащинско отношение. — Готос отново се отпусна назад, отпи от чашата и затвори очи. — Островът е неизменен. Кости и трупове лежат по бреговете му.

Аратан облиза пресъхналите си устни и прошепна:

— Тя не беше такава.

Готос сви рамене, извърна глава и загледа сивата замръзнала мъгла на прозореца над писалището.

— Не знам кого имаш предвид, Аратан. Когато намериш истински приятел, ще го разбереш. Може да има предизвикателства в тази връзка, но въпреки тях тя процъфтява на основата на взаимно уважение и почита обменените качества. Не ти трябват юмруци, за да отвориш пространство за себе си. Никой не се вкопчва в сянката ти — дори когато започнат да презират тази сянка и онзи, който така дръзко я хвърля. Чувствата не са вещи, които да манипулираш с хладна решимост или със слепия, безразсъден зной на страстите. Ти си изслушван. Ти си нужен. Предизвикван си и така ставаш по-добър. Това не е връзка, която изтощава, никой не насилва сетивата ти до неестествено крайна острота. Не те дърпат или ръчкат и дарбите ти — на остроумие и чар — няма да бъдат омаловажени заради вниманието, което печелят. Аратан, един ден може би ще наречеш своя баща приятел. Но ти казвам следното: мисля, че той вече вижда приятел у теб.

— Какво ви дава основание да го защитите, милорд?

— Не защитавам Драконъс, Аратан. Говоря в защита на бъдещето на сина му. Както прави един приятел, когато възникне нуждата.

Признанието накара Аратан да се смълчи. „И все пак не е ли той Господаря на омразата? Откъде тогава този обичен дар?“

Готос се пресегна и разперените му пръсти пробягаха по заледеното стъкло на прозореца.

— Понятието за омраза — заговори той, уловил сякаш мислите на Аратан, — лесно се прилага погрешно. Трябва да си зададеш въпроса: какво точно мрази този човек? Радостта ли? Надеждата? Любовта? Или може би жестокостта, с която живеят толкова много от нас, недостойните помисли, отдаването на долни страсти, чистата глупост, която праща една цивилизация да залита напред, стъпка по стъпка, към самоунищожението си? Аратан, ти си тук, далече от гражданската война на тайстите, и се радвам за това. Както и твоят баща, подозирам.

Сенките се запромъкваха в стаята, освен странните лъчи на последната слънчева светлина, струящи през резките, които пръстите на лорда бяха оставили по стъклото.

Аратан отпи от чая и откри, че е изненадващо сладък.

 

 

— Стана — каза глухо Брела.

— Но кървенето не спира — забеляза Кред и се приближи до нея.

— Знам — измърмори тя, навела глава. — Твърде много са тук. Твърде много… пият дълбоко.

— Вижте канарата! — изсъска Старк. — От нея кърви вода!

Горещината от печката бе накарала скалната повърхност да зацвърчи, щом вадичките потекоха надолу.

— Брела! — извика Кред и я придърпа до себе си в груба прегръдка. — Старк, накъсай малко плат — направи превръзки! Излива се от нея!

Коря зяпна надолу към тях. Усещаше духовете, завихрени около тримата. Вливаха се във водата, капеща по камъка, втурваха се към внезапната смърт в свирепата горещина на печката. Смъртните им вопли бяха като на деца. Други се трупаха около Брела като жадна тълпа. Коря се извърна и погледна над осеяния с огньове лагер. Чудовищното излъчване се приближаваше… видя как малки огньове гаснат на широка ивица, очертаваща преминаването му. Чу далечните викове на онези, които имаха усета — вещите, — когато наскачаха в ужас при преминаването му.

Брела беше обречена. Също и огнените духове, пленени в буците пемза в печката, а сигурно и самият Кред. Нещото, което се пресягаше към тях, таеше в себе си спомена за всесветски потопи, за студ, тъмни дълбини и смазващ натиск. За кипнали морета и лед, който пукаше и се трошеше. Планини, сведени до каменни отломки, изпълваха гърлото му. Пълзеше. Тътреше се отчаяно напред, жадно за вкуса на смъртна кръв.

„К’рул. Проклет глупако. Натъкна се на тази магия в невежеството си. Представяме си свят, чакащ да бъде взет, пълен с малки сили, жадни да се отзоват на нуждите ни. Пияни сме от почуда, търсим засита, без да помислим за изворите, които намираме… или кой ги пази.“

Ето, че лагерът закипя. Привидно безпричинна паника стисна гърлата, стегна гърдите, донесе болка с всеки поет дъх, с всяко издишване. Тя видя падащи на колене фигури, с ръце на лицата. Гаснеха огньове, потушени от усилващия се натиск, който сякаш можеше да види само тя.

— О, стига. — Коря разпери ръце. „Виж този съсъд, стари! Ела при мен, както рак намира съвършената си раковина! Мога да те побера. Аз съм твоята мхаби, твоят дом. Убежище. Леговище. Все едно.“

Видя как в нощния мрак се очерта фигура, призрачна и безплътна. Наподобяваща червей, но с изгърбени над плоската безока глава рамене. Ръцете бяха възлести и дебели, опрени на земята като предни крака, и бяха единствените видими крайници, докато туловището се извиваше назад, далечният му край чезнеше в земята. Привидението се извиси над целия лагер, толкова голямо, че присвитите там от страх души едва ли щяха да заситят глада му.

„Подслонът първо. А после можеш да ядеш.“

Главата се вдигна, затърси слепешком и Коря някак усети как вниманието на стария се впи в нея. Понесе се напред.

Мхаби. Съсъд, който да бъде напълнен. Това ли щеше да е задачата й в живота? Смъртен капан за всяка амбициозна сила, за всеки гладен глупак?

„Ще те държа вътре. Това е проклятието на всяка жена в края на краищата…“

Някой задраска нагоре по разбитата страна на канарата, но не й остана време да види кой иска да е с нея в този напрегнат миг.

Левиатанът идваше и тя усети как нещо вътре в нея се отвори, зейна, разшири се…

— Глупаво момиче — каза глас до нея.

Сепната, тя се обърна и видя до себе си Хаут. Той изпъна ръка напред, сякаш за да избута назад древната сила. Вместо това изви ръката си с дланта нагоре и с разперени пръсти.

С пронизващ писък чудовището се понесе напред и рухна отгоре им като срутваща се кула.

Ветрове забушуваха в черепа на Коря. Усети как твърдият влажен камък се удари в коленете й, но вече бе ослепяла, оглушала и онова, което бе зейнало широко вътре в нея, вече беше запушено и кънтеше като камбана.

Малко по-късно с внезапна, объркваща промяна чу капещата вода, лекия съсък от горещината, която все още къпеше другата страна на канарата. Отвори очи и се почувства невероятно слаба. Грохотът бе заглъхнал, само ехо се носеше в празното вътре. Левиатанът беше изчезнал.

— К… какво?

Хаут й помогна да се изправи.

— Аз ли те подготвих за това? Едва ли. Ето. — Сграбчи дясната й ръка, вдигна я и постави в шепата й нещо малко, лъскаво и твърдо. — Не го чупи.

После се отдръпна, обърна се и заслиза по скалния склон, като мърмореше тихо и махаше с ръце, сякаш гонеше хор от неизречени въпроси.

Коря отвори ръката си и погледна това, което държеше.

„Жълъд? Един скапан жълъд?“

Долу Брела закашля, но живо и енергично. А после Старк каза, с леко обезумял тон:

— Тази вода става ли за пиене вече?

 

 

Варандас тръгна до Хаут, щом капитанът се върна от скалата, и продължиха, с Буругаст по петите им, към палатката на Качулатия.

— Амбициозно е това ваше момиче тайст — каза Варандас.

— Младостта е жажда, която ще изпие всяко старо нещо, наведнъж — отвърна Хаут. — Това безстрашие наблюдаваме с объркване и не малко завист. Станала е и чувствителна също така… мисля, че го видя, видя истината за него.

— И въпреки това тя го покани — измърмори Буругаст зад тях. — Глупаво. Безразсъдно. Опасно. Вярвам, капитане, че тя няма да ни придружава на този поход.

— Чакам един азатанай да я вземе под опеката си — отвърна Хаут.

— Те пет пари не дават за заложници — каза Варандас. — Нито за феномени. Не мога да се сетя за нито един азатанай, който би отстъпил пред желанието ти.

Минаваха между воините и малките им биваци. Внезапната изтощителна сила, която се беше спуснала върху всеки от тях, ги беше оставила потресени, объркани, разгневени. Ехтяха спорещи гласове, горчиви и обвиняващи, докато мъже и жени се нахвърляха на магьосниците и вещиците в частите си. Червени от светлината на огньовете лица се извръщаха към тримата крачещи покрай тях джагъти, но никой не им извика. Високо горе зимните звезди блещукаха в обгърналия небето пояс като сбор на войнствена армия.

При думите на Варандас Хаут сви рамене.

— Тогава Бягащо псе, ако азатанаят не я иска.

— Върни я у дома — каза Буругаст. — Никога не си се оправял с домашни любимци, Хаут. Особено с такива от друг народ.

Хаут се намръщи.

— Предупредих Раест. Освен това все пак не би могъл да намери безчестие в гробницата, която вдигнах за онази идиотска котка. Все едно, тази тайст не е домашен любимец.

Буругаст изсумтя.

— Какво е тогава?

— Оръжие.

Варандас въздъхна.

— И ти го оставяш на полето и каниш който иска да дойде и да го вземе. Това изглежда… безотговорно.

— Да — съгласи се Хаут, — така изглежда, нали?

Палатката на Гуглата беше малка, едва колкото да устрои един обитател, и то при условие, че този обитател не прави кой знае какво друго, освен да спи. Беше вдигната на пода на някогашна кула, чиито стени отдавна бяха рухнали. Ниските каменни основи грубо обкръжаваха лагера, с няколко разпръснати блока за сядане около разхвърляното огнище. Присвит под качулката заради студа, Гуглата седеше сам.

— Гугла! — изрева Буругаст, щом тримата пристигнаха. — Твоите самозвани офицери са тук! С железни гръбнаци и стоманена решимост, ръцете ни тръпнат в очакване за рязко отдаване на чест и какво ли не. Какво ще речеш за това?

— Хайде сега, Буругаст, непристойно предизвикателство се долавя в поздрава ти — изтъкна Варандас. — Възлюбен Качулати, Властелине на скръбта, моля не му позволявай да те жили докато се съживиш. Самата драма би могла да ни убие всички.

— Те само ме последваха тук — каза Хаут и седна срещу Гуглата. — По-лоши и от кучета са тия двамата. Вчера например ги видях на западния бряг, въргаляха се в гнила риба. Да скрият миризмата, несъмнено.

— Ха — каза Варандас, — и каква миризма ще да е таз?

— Сложна миризма, несъмнено — подхвърли Хаут, след като се намести на четвъртития камък. — Намеци за насмешка, подигравка. Нотки на презрение. Мириса на полски врани на гол клон, търсят на кой глупак да заграчат. Лъскавината на мизерно търпение. Мириси на тъга, но вече станала горчива, сякаш една скръб не заслужава лице, нито цел. И най-сетне, лъх на завист…

— Завист! — изсумтя Буругаст. — Този глупак е готов да издигне личната си болка и да я направи мор за всички ни.

— Този глупак е готов да застане за нас, вместо нас, срещу най-неумолимия враг. Това, че сега се присъединяваме към него, бележи честността, пред която всички ние сме се изправили, онова нещо в душите ни, което вика срещу пустошта. Завист, казвам, когато видиш кураж, какъвто не се намира у нас. Това е диря, по която ще вървя, както и ти, Буругаст. И ти, Варандас. Същото — и за Гатрас, и Санад. Сувалас и Болириум, също. Ние, непокорните, окаяните джагъти, сами в бъдещето, което ни чака… и все пак ето ни тук.

Варандас махна безпомощно с ръка и се присви до огъня.

— Ба, никаква топлина няма от тези пламъци. Гугла, щеше да е по-добре с обикновен фенер. Или един от ония Пазачи на огъня, които се грижат за подопечните си. Тези пламъци са студени.

— Илюзия — каза Хаут. — Светлината има своя съперник, както и топлината. Пъдим тъмното все едно това си е в реда на нещата, а откога ни е досаждал леден дъх?

— Търсят командир за това начинание — рече Варандас. — Гуглата нищо не предлага.

Хаут кимна.

— Точно това имах предвид. Това огнище и светлината, която отдава — не е реално. Нито командната позиция — нито е реална, нито е от значение. Гуглата изрече клетвата си. Трябваше ли да й се отвърне? Събираме ли се всички като призовани? Не и от Господаря на скръбта, определено. По-скоро от естеството на самото начинание. Един джагът го огласи, но чувството беше чуто от всички… е, от всички нас тука.

Буругаст изръмжа тихо.

— Как тогава да се командва тази армия? По какъв начин да се организираме?

В отговор Хаут сви рамене.

— Трябва ли ти знаме? Ред на похода? Каква дисциплина, Буругаст, си представяш, че е необходима, предвид естеството на нашия враг? Трябва ли да пращаме съгледвачи да търсят ужасната граница, когато всъщност тя може да се намери само в умовете ни, между личността и забравата?

— Трябва ли тогава да седим тук, да гнием, да мърсим земята наоколо, докато самата старост пропълзи над нас и открадне душите ни една по една? И ти наричаш това война?

— Всичко наричам война — каза Хаут.

— Капитане — заговори Варандас, — ти си предвождал армии, виждал си бойни полета. В миналото си си познал лишенията, бруталните игри на необходимост. Ти спечели трон само за да избягаш от него. Стоя победоносно на грамадата убити само за да коленичиш в капитулация на другата сутрин. В победа загуби всичко, а в поражение спечели свободата си. От всички, които щяха да се присъединят към Качулатия, не очаквах теб.

— Ах, ти, стара жено, Варандас. Точно в това проклятие — изключително военното ми минало — се крие отговорът. За един воин войната е каквото е пиенето за пияницата. Копнеем безкрайно, търсим вцепенението от минали ужаси, но винаги пътят напред шепне за рай. Но никой войник не е толкова сляп, че да вярва в това. Безчувствеността търсим, неуязвимостта спрямо всякакво лишение, всякаква жестокост. Единствената чистота в рая, в който ни се иска да нахлуем, е безвремието, което той обещава. — Хаут поклати глава. — Пази се от страстните амбиции на стари воини — тъкмо нашата жажда прави политиката и сме готови да пием непрестанно от хаоса.

Буругаст се потупа безсилно по крака и се обърна към Гуглата.

— Една дума ни кажи, моля те. Колко дълго трябва да чакаме? Ще го видя тоя твой враг!

Гуглата вдигна очи, изгледа го продължително, след това Варандас, който все още се свиваше край огнището, и накрая седналия срещу него Хаут.

— Ако сте дошли тук. Ако искате да ме следвате.

— Не мога да реша — каза Буругаст. — Май никой от нас не може. Вече се води война, в умовете ни. Надделее ли разумът, ще се окажеш сам.

Качулатия се усмихна мрачно.

— Ако е така, Буругаст, тогава все пак ще си поддържам огъня тук.

— Илюзията за огън… илюзията за самия живот!

— Точно така.

— Тогава… — Буругаст погледна другите. — Какво искаш да кажеш? Че вече си мъртъв?

Гуглата разпери ръце и ги задържа така на светлината на мигащите пламъци.

— Тогава какво чакаш?

Хаут изсумтя.

— Край на битките вътре в нас, Буругаст, това чака Гуглата… ако изобщо чака нещо. Погледнете навътре, приятели, и вземете оръжия. Започнете тази нощ своята война с разума. В пепелища ще намерим своя триумф. В опустошение ще намерим мястото, откъдето походът може да започне.

Варандас седна на студената земя, подпря се на ръце и изпъна крака към огнището. Въздъхна.

— Не предвиждам много предизвикателство във войната, която описваш, Хаут. Хиляда пъти нощем убивам разума… но да, сега разбирам. Ние джагътите трябва да сме начело в това, каквито сме ветерани всички. Снаряжени с инат, бронирани с твърдоглавие, строени в кръвожадност, никой не може да ни се опре.

В краткото мълчание, което последва, всички чуха тежкия, приближаващ се тропот на ботуши. Хаут се обърна и видя идващите двайсетина или повече Тел Акаи.

— Хайде, Гугла, виж какво носи нощта. Окаяните серегали.

Воини, отрекли се от всякакви фамилни връзки, непокорни за мир, вилнели с мечовете си в безброй чужди войни, тези Тел Акаи бяха, според Хаут, проклятие за името на собствения си народ. Но най-жестокото презрение към серегалите бе от страна на другите Тел Акаи. „Убили са собствения си хумор, глупаците — и виж каква мизерия остава!“

Водачът — никой не знаеше имената им, а доколкото знаеше Хаут, и тях бяха отстъпили пред каквато там тайна цел преследваха — се спря при каменната стена, обкръжаваща бивака на Качулатия. Грамаден, тежък в очуканата броня, серегалският командир зае поза, подпрян на дългата дръжка на двуострата си брадва, и се навъси изпод сплъстената коса и брада.

— Гугла! Серегалите ще водим в авангарда — не е за нас да лапаме прахта на по-низшите. Ще вдигнем достойно знаме за тази благородна кауза. Да убием смъртта! С победа ще се завърнем всички в селението на живите и край с умирането во веки веков!

Варандас присви очи към Тел Акаи, намръщи се и рече:

— Впечатляваща, макар и добре отрепетирана реч, сър. Но описвате един претъпкан свят.

Воинът примига към него.

— Добре дошло бъдеще тогава, джагът! Мислете за войните, които ще се водят, за всички битки за печелене на земя, богатство, сигурност!

— Безплодни битки, след като никой враг няма да умира изобщо.

— Безсмислено богатство също тъй — добави Хаут, — след като само с натрупване на теглото му то със сигурност ще загуби всичкото си лустро.

— Сигурността е само една илюзия — добави Буругаст, — задържана съвсем за кратко, до следващата вълна от разбушували се вражди.

— Колкото до земята — изтъкна Варандас, — виждам океан от алена кръв, знамена, които се люшкат, падат, потъват. Никой не умира, никакво място за живите… ами, пред това бъдеще, което описваш, серегал, смъртта е рай. Кой тогава ще се вдигне да обяви война на живота?

— Това е затвореният кръг на самата борба — каза Хаут и кимна на Варандас. — И определено заслужава смел авангард. — Вдигна очи към серегала. — Бъдете сигурен, че ще поведете армията, сър, щом дойде денят за марша. С благословията не само на Гуглата, но и на всички негови избрани офицери, каквито ни виждате тук.

Водачът на серегалите впи тъмните си очи в Хаут и рече:

— Капитане. Чух, че сте тук. Сражавали сме се помежду си, нали?

— Един-два пъти.

— Надвивали сме се един друг.

— По-проницателно наблюдение би било да се каже, че сме споделяли противоположни победи.

Тел Акаи изсумтя, махна с ръка, обърна се към бойците си и закрачиха в сумрака с дрънчене на оръжия.

— Добре направи, че ги изпъди, Гугла — каза Варандас. — Сега копнея да видя още една среща лице в лице, между теб и Готос. Че то ругатните могат да попилеят и звездите горе.

Хаут поклати глава.

— Копнееш за едното нищо, приятел. Какво мислиш, че има да каже Господаря на омразата на Господаря на скръбта, или вторият на първия? Ако вече не се познават, извън жестоките думи, значи никой от двамата не заслужава титлата си.

Гуглата ги изненада, като се изправи. Придърпа по-плътно качулката над изпитото си лице и махна лениво към огнището.

— Ще поддържате огъня, нали?

— Време е, значи? — попита Буругаст.

Гуглата помълча.

— Въпросът ти не е за мен.

Загледаха се след него, щом закрачи на юг, към руините на Омтоуз Феллак.

— Не виждам полза да се поддържат тези пламъци — измърмори Варандас.

След малко и тримата се разсмяха. Звукът прокънтя из тъмния лагер и дълго не заглъхна.

 

 

Макар в лагера да имаше Тел Акаи, форулкани, джхеки и джеларкани, от синекожите морски хора и дори тайсти, най-многобройната група бе тази на Бягащите псета. Коря обикаляше между малките им огньове, ниските схлупени колиби, които покриваха дупки, изровени в твърдата глина и плоските камъни, на които жените обработваха кремък през деня. Не всички спяха под кожените завивки. Мнозина бяха будни и бдяха в това време на нощта, когато неспокойството отваря очи, когато мисли се разбуждат от жарта на полузабравени сънища.

Усещаше погледите им, докато минаваше покрай тях, но вярваше, че не помислят много за нея. Само я наблюдаваха, както правят животните. Нощта беше личен свят, бдението — най-скритото му убежище. Тя мислеше за Карканас и вече си го представяше като преобразен град. Необлекчен от светлина, трябваше да таи в себе си някаква вечна съзерцателност, всеки гражданин — сам и отчужден, отдалечен от досадните земни грижи.

Поетите щяха да се препъват в нови въпроси, невъобразими доскоро въпроси. Да се изрекат означаваше да се разбие светът, тъй че никой не проговаряше, никой не предизвикваше тъмнината. Мислеше за музиканти, седящи сами, с пръсти леко отпуснати на струните, мазолестите им върхове тръпнат по изпънатата жила, търсят пътя си напред, търсят песен за пустотата наоколо. Всяка нота, откъсната от струната или изпята, щеше да е сама, нетърсеща утешителен отговор, нито раждане на мелодия. Сама и питаща, вечно питаща, а след това какво?

За нея Карканас беше паметник на нощното бдение: замислен и затворен в себе си. Виждаше кули и здания, тераси и мостове, всичко смалено в миниатюра, превърнато в място за куклите от младостта й. Сиви дрехи, избелели цветове, уморени пози. Можеше да ги гледа отгоре и нито за миг да не помисли за всеки от тях… за всички тях.

„Виж кръгчето на устните им, немигащите им очи. Стоят неподвижни, подредени от невидима ръка. Някаква драма чака тук.

Ако бях техният бог, щях да ги оставя така. Завинаги.

О, жестока е тази протяжна нощ да си представиш един нехаен бог, един безразличен бог. Понеси безразличието на баща, на майка, на брат или сестра, но не и същото пренебрежение от бог. По-добра съдба, разбира се, е да стоиш замръзнал, вечно и безвременно, с всичките скромни амбиции, каквито може да има една кукла. Замръзнал като спомен, самотен и неотиващ никъде. Сцена, пред която драматурзи ще потръпнат. Пози, пред които скулптор ще се свие от страх. Поет дъх, вечно очакващ песента.

Някои въпроси не трябва никога да бъдат задавани. За да не замръзне мигът във вечност, на ръба на отговор, който никога не идва.“

Карканас, Мъдрия град, вече принадлежеше на нощта. На мрака. Поетите му се препъваха в невидими думи. Скулпторите му се сблъскваха с безформени форми. Певците му гонеха по всеки коридор някакъв заглъхващ глас и танцьорите копнееха за една последна, сигурна стъпка. Простосмъртните му граждани чакаха утро, което никога нямаше да дойде, а творците се сбръчкваха черни като гнили листа.

Усети, че някой стъпва тихо до нея… потънала в мислите си, нямаше представа от колко време я е придружавал. Обърна се и видя млад мъж от Бягащите псета, жълтокос, загърнат в наметало от кожи — тясно, с пришити вертикално ивици, многоцветно и лъскаво, което оставяше диря по земята след него. Червена охра обкръжаваше сините му или сиви очи, с по една сълза, стичаща се на всяка страна на вадичка до косъмчетата на златистата му брада.

Беше чаровен, с онзи дивашки чар, присъщ за Бягащите псета. Но леката усмивка, заиграла на пълните му устни, привлече вниманието й.

— Какво толкова те развеселява? — попита тя.

В отговор той направи няколко жеста.

Коря сви рамене.

— Не разбирам това общуване на Бягащите псета — мълчаливото ви говорене. И моля те, не започвай да ми пееш също така. Това също не значи нищо за мен, а когато два гласа излизат от едно гърло, ами, изнервящо е.

— Усмихвам ти се — каза младежът. — С възхищение.

— О. — Продължиха да вървят мълчаливо. „Проклета да си, Коря, измисли да кажеш нещо!“ — Защо си тук? В смисъл, защо дойде тук? Тези сълзи на страните ти нарисувани ли са? Надяваш ли се да намериш някого? Някой умрял? Копнееш да го върнеш обратно, него или нея?

Той вдигна плахо ръка и опипа едната боядисана в червено сълза.

— Обратно? Няма „обратно“. Тя изобщо не замина.

— Коя? Жена ти? Изглеждаш млад за това, дори за Бягащо псе. При раждане ли умря? С толкова много се случва. Съжалявам. Но Гуглата не е спасението ти тук. Тази армия не отива никъде. Всичко това е безсмислено.

— Изнерви ме — промълви той и леко се отдръпна.

— Нямаше, ако беше отговорил на един проклет въпрос!

Ръцете му до лактите бяха с лунички, подробност, която очароваше, и се движеха сякаш искаха да задържат думите, които изговаряше.

— Твърде много въпроси. Нося скръбта на майка ми, за сестра, която изгуби. Близначка. Следвам я, за да се грижа за нея в това пътуване. Мъртвата близначка на майка ми й говори… дори и аз съм я чувал, вика в ухото ми, буди ме през нощта.

— Мъртвата жена говори, така ли? Е, и какво има да ти каже?

— Джагътът и неговата клетва. Трябва да се вслушаме в тях.

— Не стига, че живите искат да си върнат мъртвите — сега и мъртвите искат да се върнат. Как могат душите да станат самотни, когато цялото им съществуване е самотно? Толкова скъпа ли е смъртната плът? Не би ли предпочел да полетиш освободен от нея, да се понесеш волно в небето? Да танцуваш между звезди, да не изпитваш никакъв студ, никаква болка — не е ли това съвършена свобода? Кой би искал да се върне от това?

— Сега аз те ядосах.

— Не ти. Е, и ти, но не го приемай лично. Просто не мога да разбера никого от вас.

— Ти си тайст.

Коря кимна. Бяха стигнали до самия край на лагера и пред тях имаше осеяна с камъни равнина, оформени, но счупени или разядени, стапящата се смърт на града.

— Заложница на джагъта, Хаут. Капитана. Стария мърморко. Господаря на гатанките. Глашатая на пепелища измислени болести. Той ме направи мхаби… чукни ме и ще изкънтя кухо.

Очите на младежа вече бяха ококорени и гледаха жадно.

— Легни с мен — каза той.

— Какво? Не. Нямах предвид… как се казваш, между другото?

— Ифайли. На нашия език означава „падащо небе“.

Тя се намръщи.

— Нещо пада от небето?

Той кимна.

— Нещо такова, да.

— В нощта, когато си се родил, нещо е паднало от небето.

— Не. Аз паднах от небето.

— Не си. Изпаднал си между краката на майка си.

— Да, това също.

Тя откъсна очи от напрегнатия му недвусмислен поглед и огледа равнината. Посребрена от скреж и звездна светлина, тя се простираше на югоизток докъдето можеше да види.

— Не бива да следвате джагътите. Те не са богове. Не са мъдри дори.

— Ние не почитаме Гуглата — каза Ифайли. — Но коленичим пред обещанието му.

— Той не може да го изпълни — каза грубо Коря. — Смъртта не е нещо, което можеш да стиснеш с ръцете си. Не можеш… да я удушиш, колкото и да ти се иска. Обещанието на Гуглата беше… ами, беше метафорично. Не бива да се приема буквално. Ох, и аз. Чуй ме само, опитвам се да обясня поетични нюанси на Бягащо псе. От колко време ме следваш, между другото?

Той се усмихна.

— Не те следвах, Коря.

— Значи просто изникна от земята?

— Не, паднах от небето.

Когато се обърна и закрачи обратно в запустелия град Омтоуз Феллак, Ифайли не я последва. Не че го искаше — макар че щеше да е забавно да види изражението на Аратан, — но изоставянето й се стори внезапно, сякаш беше направила нещо, което да го накара да изгуби интерес към нея. Тази мисъл я подразни и вгорчи настроението й.

Извади жълъда и го огледа, мъчеше се да долови силата, скрита вътре. Нямаше нищо. Беше, доколкото можеше да прецени, просто жълъд. Появил се изневиделица в една гола равнина. „Не го чупи, каза той.“

Приближи се към Кулата на омразата. Аратан сигурно спеше. Дори мисълта за това я обезсърчи. „Това все още е бдението… почти. Би трябвало да е буден. До прозореца, загледан навън към морето горящи звезди на Гуглата, зачуден къде съм. С кого бих могла да съм.

Чукам се с някакво Бягащо псе със снежни очи и лунички по ръцете. Ако Ифайли наистина ме искаше, както каза, щеше да дойде. Празни стаи в този град има в изобилие. Той дори не миришеше лошо, общо взето.

Поканата беше дразнене. Късмет, че го проумях и ясно показах стъписването си. Отвращението си. Онази усмивка беше насмешлива, не беше възхищение. Точно затова настръхнах. И Аратан не е по-добър. Дар на Готос, само че сега казва, че напуска. Тръгва с Гуглата, и защо? Нищо освен чувства, поривът към невъзможното, завладял всяка романтична, заблудена душа.

Погледни ги всички!

Смъртта ще трябва да ме подгони. Да ме дебне и гони, не знам, векове. И дори тогава, заклевам се да я оставя… незадоволена.

Падна от небето, нали? С лунички златна светлина на ръцете ти. Видях ги. Колко странно.“

 

 

Неспокоен, но без желание да остави Готос и да се прибере в жилището, което деляха с Коря, Аратан седеше до един от гаснещите мангали, най-сетне благодарен за топлината му. Тя щеше да лежи в очакване, подозираше, да го нападне отново, да го сгълчи за глупавия му романтизъм. А нямаше кой знае какво, с което да отбие аргументите й.

Утрото не беше много далече, така или иначе. Зимата беше гибелен звяр, реши той, който правеше пещерите, дупките и сумрачните зали толкова примамливи, където унилите мисли можеха да се свият и да изпънат ръце над мъждукащи въглени. Външният свят беше достатъчно суров и без зимният сезон да напомня за онова, което бе изгубено, и онова, което все още бе отдалечено на месеци. Все пак реши да повърви из лагера в идващия ден или може би да поскита отново из руините на изоставения Омтоуз Феллак, да остави мислите да се разгърнат в студената и неподатлива зимна светлина.

Студът и вялата светлина щяха да придадат цвят на спомените му за загуба, на поражението в сърцето му, което, както се бе оказало след това, изобщо не беше поражение. Можеше да раздрънчи веригите, които влачеше след себе си, възхитен на синьото на железните им брънки или на лъкатушещите дири, които те оставяха в наръсения сняг и скреж.

Стигнал беше безнадеждно до убеждението, че любовта се дава само веднъж. Несъмнено, както беше намекнал Готос, съществуваше обилие от чувства, които се стремяха да се маскират като любов, но всъщност се оказваха по-малки обещания, предпазливи обвързвания, съюзи на съчувствие, и щом се оголеха, разкриваха крехките си илюзии. Възможно беше всъщност Ферен да го е държала в такова състояние, с любовта й към него нищо повече от едва прикрита нужда, и след като й даде детето, което искаше, тя се освободи от детето, чиято постеля бе споделила. Тежко признание беше, да приеме неспособността си да разбере какво се беше случило, да осъзнае, че всъщност е бил твърде млад, твърде наивен. А това признание, че се беше подвел сам, изобщо не облекчаваше негодуванието към баща му.

Не беше изненада, че Драконъс познаваше Готос или че между тях съществуваше нещо като приятелство. Старите описваха взаимно споделяната мъдрост като някакво опърпано одеяло срещу дългия нощен студ и бяха готови да предложат едно ъгълче от него, за което да се вкопчат младите — стига да искат. Но това беше само още едно бреме за младия дух, само още едно нещо, което да се изплъзне от ръката му или да се откъсне от неочаквано дръпване. Не можеше да се уповава на нещо, което все още не бе спечелил.

Тези мисли изобщо не облекчаваха загубата, която го терзаеше. Любовта му към Ферен беше единственото истинско чувство за него, здраво стегнатите вериги. Беше единствената истина, която бе спечелил, и всяко късче мъдрост, откъртено, лющещо се като ръжда от скърцащите брънки, горчеше в сърцето му.

Една калаена чаша удари лявото му коляно, толкова рязко, че го накара да се сепне, и щом чашата зазвъня като приглушена камбана, докато се търкаляше на пода в краката му, Аратан вдигна очи към навъсения Готос.

— Още чай — каза Господарят на омразата от стола си на писалището.

Аратан се надигна.

— И по-малко грижи — добави Готос. — Беж да те няма от увереността, Аратан, че да можеш по-скоро да се спънеш в нашето състарено оглупяло незнание. Изкушен съм да те прокълна като в една детска приказка, да ти дам сън за столетия, през който да събереш като прах полезни прозрения.

Аратан сложи котлето с чая на жаравата.

— Например, милорд?

— Младите имат малко в торбичката си и затова са склонни да правят всяко нещо, което притежават, огромно. Обемисто, тежко, тромаво. Накрая се оказват с препълнена торба — или поне така вярват, докато ние я поглеждаме и виждаме само една тънка кесийка, люшкаща се весело от колана ви.

— Омаловажавате раните ми.

— Ще оцениш жилото на пренебрежението ми, нали? Ще се погрижа да е парещо и издуто, забрало и почерняло от гнило, докато крайниците ти окапят. О, призови Бездната и я предизвикай да е достатъчно голяма, за да побере твоите хиляда гневни слънца. Но ако подигравката ранява толкова лесно…

— Простете ми, милорд — прекъсна го Аратан, — боя се, че старите листа в това котле може да се окажат горчиви. Да го подсладя ли, когато ви го поднеса?

— Въобразяваш си, че мълчанието ти не стене като орда пияни бардове, вдигнали глави към зората? — Готос махна с ръка. — Колкото по-стари са листата, толкова по-дискретен е вкусът. Но бучка мед няма да навреди.

— Хаут ли каза, че бивникът става по-сладък с възрастта, милорд?

— Звучи по-скоро като Варандас — измърмори Готос. — Този глупак сере повити бебета щом види самотно цвете, изникнало между камъни. От негово име, каня те в компанията му на лигава пиянска нощ, което може да е всяка нощ, която си избереш. Но трябва да те предупредя: това, което започва като кротко споделяне помежду ви за наранени, разбити сърца, скоро ще се превърне в досадна надпревара на трагедии. Стегни се за битката чии стари рани са срязали най-дълбоко. На заранта ще пратя някой да почисти оцапаното.

Аратан взе чашата и наля чай. Пусна и бучка мед.

— Имаше един коняр, в имението на баща ми, който си правеше и ядеше бонбони от камък. Всичките му зъби бяха изгнили и опадали. — Приближи се и сложи чашата на писалището.

Готос изсумтя.

— Недъг, когато детето твърде рано е отбито от майчината гърда. До края на дните си ще те тегли да смучеш нещо, каквото и да е, всичко. Има Бягащи псета, които се промъкват между стадата, които ловят, за да сучат от виметата на животните. И те нямат зъби.

— И никой от тях не е смачкан?

— Манията носи риск, Аратан.

Аратан изгледа мълчаливо Господаря на омразата.

— Предполагам, че нещо такова като вашето „Безумство“ носи много рискове, милорд. Как сте успели да избегнете такива гибелни капани?

— Сама по себе си мисълта за самоубийство не включва някаква особена маниакалност — отвърна Готос и взе чашата. — Обсебеността ми е едновременно странна и скромна, в това, че съм решен да го довърша.

— А когато го направите, милорд? Когато най-сетне го довършите?

— Доказателство против обвинението в маниакалност — отвърна лордът, — тъй като онова, което ме тласка, е просто любопитство. Наистина, какво ще стане, когато най-сетне го довърша? Бъди сигурен, че ще намеря начин да те уведомя в деня, когато се случи.

— Колебая се да кажа, че чакам с нетърпение за това, милорд, за да не би да ме разберете погрешно.

— Аха — каза Готос, след като отпи, — не те ли предупредих, че старите листа придават дискретен вкус? Прекалено си подсладил дара си, Аратан, както са склонни да правят младите.

Аратан чу звук откъм входа, обърна се и видя Гуглата, стоеше на прага. Джагътът го изгледа за миг и пристъпи вътре.

— Надушвам онзи противен чай, който толкова обожаваш, Готос.

— Подобаващо остарял, както се полага — отвърна Готос. — Аратан, налей му, за да може да удави скърбите си. С много мед.

— Отчаях се — каза Гуглата и седна на един стол.

— Това е историята ти, да.

— Не онова, подут от газове пръч такъв. Ден и нощ ме нападат. Самите въпроси подсилват жаждата ми за смърт. Представи си, глупаците дърдорят за организация! Прагматични нужди! Продоволствени екипи, готвачи и ястия!

— Не казват ли, че една армия пътува на корема си?

— Една армия пътува на недоволството си, Готос, което със сигурност я поддържа повече от всичката храна.

— И мен ме обсаждат, Гугла — каза Господарят на омразата. — За което ти си виновен. Днес тъкмо твоите офицери съсипаха следобеда ми, както ми е свидетел Аратан. Тъй че, както се опасявах, ти си причината за скърби, не само твои…

— Онази причина за скръб не е само моя — изръмжа Гуглата.

— Да, не е. Но твоят отговор на трагедията определено е. Колкото до мен… — Замълча и вдигна чашата си, сякаш можеше през калая да се възхити на цвета на чая. — Аз щях да съм започнал с избиване на азатанаи, ония с кръв по ръцете. Трагедията е застинала като замръзнало езеро, по което здрава опора е невъзможна. Мъстта, от друга страна, може да смири всяка армия, с онова мрачно скърцане на зъби, което и двамата познаваме твърде добре.

Гуглата изсумтя.

— Обидата, понесена от невинни азатанаи, ще обслужи каквато нужда може да има от мъст.

— Едва ли. Те са почти толкова безполезни, колкото и ние. Никакво единодушие не очаквай, нито дори заявка за… какво ли да е? Порицаване? Твърдо неодобрение? Недоволно мръщене?

— Изстърган съм от всякаква мъст — каза Гуглата. — Кух съм станал като бронзова урна.

— И така ще мисля за теб от днес насетне. Като за бронзова урна.

— А когато аз помисля за теб, Готос, ще си представям книга без развръзка, разказ без край, начинание без цел. Ще мисля за безсмислие, изрично подчертано.

— Може би — отвърна Готос и се отпусна назад. — Разбира се, зависи кой от двамата ще надживее другия.

— Нима?

— Вероятно. Беше мисъл, вероятно уместна.

Студените очи на Гуглата се впиха в Аратан — който отново седеше до последния тлеещ все още мангал — и джагътът рече:

— Този тук, Готос, ще ти го върна. Преди да прекрачим един праг, откъдето никакво връщане не е възможно.

— Така си и мислех — въздъхна Готос.

— Освен ако предпочиташ да не го направя.

— Не. В смисъл, бих предпочел да го направиш. Върни го, ако не тук, то някъде другаде. Просто не там.

Аратан се покашля.

— Виждам, че и двамата не мислите, че и аз може да имам право на дума за всичко това?

Гуглата погледна Готос.

— Палето проговори ли?

— Някакво подобие на реч, да — отвърна Готос. — Не е от по-достойните му за възхищение черти.

— Ще ви кажа своето, лорд Гугла — каза Аратан, — когато дойде моментът… когато стигнем онзи праг, който описвате. И вие ще ме чуете, и няма да възразите на моето продължаване в компанията ви.

— Няма ли?

— Не, сър, когато чуете каквото ще кажа.

— Знае какво мислим, видиш ли — каза Готос на Гуглата. — При все че е млад.

— А, това. Да, разбира се. Прощавай, че забравям.

При което Гуглата се отпусна и изпружи крака, в същата поза като Готос.

Аратан зяпна и двамата.

Малко след това Готос затупа с пръсти по облегалката на стола си. Аратан погледна Гуглата и видя, че клюма задрямал.