Брандън Сандърсън
Легион (2)

— Вижте, явно е фалшификат — каза Айви. — Не виждам какво толкова ви притеснява вас двамата.

Тобиас и аз поехме бавно през главния коридор на имението. Бяха изминали два дни. Още не можех да си избия от главата си образа на снимката. Носех я в джоба на якето си.

— Измамата наистина би била най-рационалното възможно обяснение, Стивън — съгласи се Тобиас.

— Армандо смята, че е истинска — възразих.

— Армандо е напълно откачен — отговори Айви.

Днес носеше сив делови костюм.

— Вярно е — потвърдих аз и пак пъхнах ръка в джоба на якето.

Една такава фалшификация надали беше особено сложна за изпълнение. В днешно време, да измениш оригиналния образ на някоя снимка беше нищо работа. Всяко хлапе с инсталиран „Фотошоп“ би се справило прилично със задачата.

Армандо бе прегледал снимката с помощта на няколко професионални програми — проверяваше нивата и други неща, които бяха прекалено сложни в техническо отношение, че да ги разбера, — но накрая призна, че не може да бъде сигурен. Една достатъчно обиграна ръка винаги би могла да заблуди тестовете.

Защо тогава мисълта за тази снимка не ме оставяше на мира?

— Имам чувството, че някой се опитва да ми докаже нещо — казах. — Има много дървета, по-стари от Самотния кипарис, но малко от тях се намират на толкова характерно място. Авторът на снимката е искал обектът й да бъде колкото може по-лесно разпознаваем — поне за онези, които разбират от история.

— Което само увеличава шанса да се касае за фалшификат, не мислиш ли? — попита ме Айви.

— Може би.

Обърнах се и закрачих в обратната посока, а аспектите ми притихнаха. Най-накрая чух как вратата долу се затваря. Побързах да се спусна на долната площадка.

— Господарю? — обади се Уилсън, който тъкмо се изкачваше нагоре по стълбите.

— Уилсън! Пристигна пощата, нали?

Той спря на площадката, хванал сребърния поднос в ръце. Меган, една от прислужничките, които бях наел да чистят — и която, разбира се, бе истинска — се шмугна иззад него и ни подмина с бързи стъпки, навела глава.

— Скоро ще напусне — отбеляза Айви. — Не би било лошо да си придадеш малко по-нормален вид.

— Трудна работа, Айви — промърморих аз, докато преглеждах писмата. — Особено с вас наоколо.

Ето! Още един плик, напълно еднакъв с първия. Разкъсах го нетърпеливо и извадих друга снимка.

Тази беше по-размазана. Виждаше се мъж, застанал над един леген, с кърпа, наметната през врата. Обстановката беше старовремска. И този образ беше черно-бял.

Обърнах снимката към Тобиас. Той я вдигна и я приближи към очите си, за да огледа ъглите по-внимателно.

— Е? — попита Айви.

— Изглежда ми познат — казах. — Сякаш съм го виждал някъде.

— Джордж Вашингтон — обясни Тобиас. — Тъкмо се готви да се обръсне, както изглежда. Изненадан съм, че го е правил сам, вместо да повика бръснар.

— Бил е войник — казах аз и взех снимката от ръката му. — Сигурно е бил свикнал да се грижи сам за себе си.

Прокарах пръсти по гладката повърхност. Първият дагеротип — ранната версия на фотоапаратите — се е появил на бял свят в средата на тридесетте години на деветнадесети век. Преди това не е съществувал друг начин да се създадат трайни образи от този вид. А Вашингтон е починал през 1799 г.

— Виж какво, тази със сигурност е фалшива — заяви Айви. — Снимка на Джордж Вашингтон? Авторът очаква да повярваме, че е успял да се върне назад във времето и че най-подходящото от всички възможни доказателства е било да щракне портрет на Джордж в банята? Някой се опитва да ни изиграе номер, Стив.

— Възможно е — признах.

— Приликата е наистина забележителна — отбеляза Тобиас.

— Само дето не съществуват никакви други негови снимки — възрази Айви. — Поради което няма начин да се докаже, че наистина е така. Човекът просто е наел някой актьор, който си прилича с Вашингтон, накарал го е да му позира за снимката и готово. Дори не му се е наложило да изменя образа по някакъв начин.

— Да видим какво ще каже Армандо — казах аз и обърнах снимката. На гърба на тази бе написан телефонен номер. — Но първо някой да иде да повика Одри.