Брандън Сандърсън
Легион (8)

Точно един месец по-късно седях в имението си и пиех чаша лимонада. Гърбът ме болеше, но раните от шрапнела вече заздравяваха. Не бяха толкова тежки.

Моника не обръщаше особено внимание на гипсираната си ръка. Тя също държеше чаша лимонада, настанена в същата стая, където я бях видял за пръв път.

Предложението, което ми беше направила току-що, не беше неочаквано.

— Боя се, че сте избрали грешния човек — казах. — Налага се да откажа.

— Разбирам — отговори тя.

— Поработила е над мръщенето на веждите — отбеляза одобрително Джей Си, който се беше облегнал на стената. — Доста е задобряла.

— Ако се съгласите само да погледнете фотоапарата… — започна Моника.

— Когато го видях за последно, беше на поне шестнайсет парчета — прекъснах я. — Просто няма с какво да работя.

Тя присви очи, без да откъсва поглед от мен. Още подозираше, че съм изпуснал устройството нарочно, когато гранатата избухна. Не помагаше и фактът, че тялото на Разон бе обгорено почти до неузнаваемост в последвалите вторични експлозии и пожарът, който бе обхванал сградата. Всичко, което би могло да обясни как всъщност работеше фотоапаратът, беше изгоряло.

— Признавам — продължих аз и се наведох напред, — че не съжалявам особено много, задето не можете да го поправите. Не съм сигурен, че светът е готов за информацията, която той би разкрил пред нас.

„Или поне не съм сигурен, че е готов хора като вас да контролират тази информация“, добавих наум.

— Но…

— Моника, не знам какво очаквате да направя, щом инженерите ви вече са опитали всичко по силите си. Просто ще трябва да приемем факта, че тайната на тази технология е умряла с Разон. В случай, че не се касае просто за една измама, разбира се. Честно казано, все по-склонен съм да мисля, че е било именно така. Разон е бил подложен на мъчения, далеч по-тежки от всичко, което би могъл да понесе един обикновен учен, но не е казал и дума на терористите — защото е нямало нищо за казване. Всичко е било фалшиво.

Тя въздъхна и се изправи на крака.

— Пропускате шанса си за величие, господин Лийдс.

— Мила моя — отговорих аз, като също станах, — както сигурно знаеш, аз вече съм бил велик… Но реших да разменя величието за посредственост и някаква доза здрав разум.

— Трябва да си поискате парите обратно — отговори тя. — Защото не съм забелязвала нито едно от двете у вас.

След това извади нещо от джоба си и го пусна на масата. Голям пощенски плик.

— А това е…? — попитах аз, протегнах ръка и го взех.

— Във фотоапарата имаше филм — каза тя. — Успяхме да възстановим само един образ.

Поколебах се, след което извадих снимката. Беше черно-бяла, като останалите. На нея се виждаше мъж с брада и роба, седнал — макар че не се виждаше на какво. Лицето му беше смайващо. Не заради чертите му, а защото гледаше право в обектива. Обектив, който ще се появи след две хиляди години.

— Според нас е от Триумфалното влизане в Йерусалим. Постройката на фона прилича много на Красивата порта. Трудно е да се каже със сигурност.

— Боже мой — прошепна Айви и пристъпи до мен.

Тези очи… Не можех да откъсна поглед от снимката. Тези очи.

— Ей, нали уж не трябваше да използваме името Господне напразно — обади се Джей Си.

— Не беше напразно — отговори Айви и положи благоговейно пръсти върху снимката. — Беше съвсем на място.

— За съжаление, това не означава нищо — заяви Моника. — Няма начин да докажем кой е. Дори ако можехме, това не би доказало нито правотата, нито неистинността на твърденията на християнството. Това се е случило, преди да бъде убит. От всички възможни моменти, които е можел да улови…

Тя поклати глава.

— Това не променя решението ми — отговорих аз и пъхнах снимката обратно в плика.

— Не съм и предполагала, че ще го промени — каза Моника. — Считай това за хонорар.

— Не успях да ви помогна с много.

— Нито пък ние на теб — заключи тя и тръгна да излиза. — Лека вечер, господин Лийдс.

Потърках плика с пръст, заслушан как Уилсън изпраща Моника до външната врата и накрая я затваря след нея. Оставих Айви и Джей Си да спорят за ругатните и споменаването на името Божие напразно и се отправих по коридора и нагоре по стълбите. Изкачих се по спираловидното стълбище, опрял ръка в парапета, докато не стигнах до последния етаж.

Кабинетът ми беше последната врата в дъното. Помещението беше осветено от една-единствена лампа на бюрото, а завесите бяха спуснати — навън и без това вече беше тъмно. Отидох до бюрото и седнах зад него. Тобиас седна до един от другите два стола до него.

Вдигнах последната книга, останала от огромната купчина на плота, и започнах да я прелиствам. Снимката на Сандра — онази, която беше направена на гарата, — висеше забодена на стената до мен.

— Досетили ли са се? — попита Тобиас.

— Не — отговорих. — А ти.

— Тайната изобщо не е била във фотоапарата, нали?

Усмихнах се и обърнах на нова страница.

— Претърсих джобовете му, след като го застреляха, и нещо ме поряза по пръстите. Парченца стъкло.

Тобиас се намръщи. След миг размисъл, обаче, лицето му се проясни.

— Строшени електрически крушки?

Кимнах.

— Не е бил фотоапаратът, а светкавицата. Когато Разон е правел снимки в църквата, я е използвал дори навън, на дневна светлина. Дори когато обектът е бил добре осветен, дори когато се е опитвал да заснеме нещо, което се е случило през деня — като появата на Христос пред гробницата, след като е възкръснал, например. Това е грешка, която един добър фотограф не би допуснал. А той е бил добър фотограф — ако се съди по снимките, които открихме в апартамента му. Имал е усет за светлината.

Обърнах страницата, след което се пресегнах, извадих нещо от джоба си и го сложих на масата — подвижна светкавица. Онази, която бях свалил от фотоапарата точно преди взрива.

— Не съм сигурен дали се дължи на нещо в самия й механизъм, или на крушките, но знам, че е сменял крушките, когато е искал да направи фотоапарата неизползваем.

— Великолепно — оцени Тобиас.

— Ще видим — отговорих аз. — Тази светкавица не работи. Вече опитах. Не знам какъв е проблемът. Нали си спомняш как хората на Моника все пак успявали да използват фотоапаратите за известно време, преди те да спрат да работят? Е, много светкавици имат повече от една крушка — също като тази. Подозирам, че само една от крушките има нещо общо с темпоралните ефекти. А специалните крушки са изгаряли бързо — след около десет кадъра, предполагам.

Обърнах още няколко страници.

— Променяш се, Стивън — каза Тобиас накрая. — Забелязал си това без помощта на Айви. Без когото и да било от нас. След колко време ще спреш да се нуждаеш от нас изобщо?

— Надявам се това никога да не се случи — отговорих. — Не искам пак да се превръщам в онзи мъж.

— И все пак продължаваш да търсиш нея.

— И все пак — прошепнах.

Още една стъпка по-близо. Знаех на кой влак се е качила Сандра. От джоба на палтото й се подаваше билет. Успях да различа цифрите — макар и едва-едва.

Бе отишла в Ню Йорк. Бях издирвал този отговор в продължение на десет години — а той отговаряше само на малка част от далеч по-голям въпрос. Следата беше на над десетилетие, но все пак беше нещо.

За пръв път от години бях успял да напредна в търсенето си. Затворих книгата и се облегнах на стола, загледан в снимката на Сандра. Беше красива. Толкова красива.

Нещо прошумоля в тъмната стая. Нито Тобиас, нито аз помръднахме, когато един нисък, оплешивяващ мъж се настани на празния стол до бюрото.

— Името ми е Арно — представи се той. — Професор съм. Специализирам в областта на темпоралната механика, принципите на причинността и квантовата теория. Доколкото разбрах, имате работа за мен?

Оставих последната книга върху купчината, която бях прочел през последния месец.

— Да, Арно — отговорих. — Имам.