Брандън Сандърсън
Легион (7)

Събудих се все още замаян. Виждах размазано.

— Взрив — чу се гласът на Джей Си.

Бе клекнал до мен. А аз бях… бях завързан. На един стол. С ръце зад гърба.

— Само спокойно, кльощав — продължи Джей Си. — Спокойно. Взривиха колата пред нас. Ние направихме рязък завой и се забихме в една сграда отстрани на пътя. Спомняш ли си?

Не, не си спомнях почти нищо. Само смътни образи.

— Моника? — изграчих аз и се огледах наоколо.

Тя бе вързана за един стол до мен. Калиани, Айви и Тобиас също бяха тук — завързани и със запушени усти. Охранителите на Моника не се виждаха никъде.

— Успях да изпълзя изпод отломките — обясни Джей Си. — Но не мога да те отвържа.

— Знам — отговорих.

По-добре беше да не задълбавам много във факта, че е халюцинация. Почти съм сигурен, че някъде дълбоко в себе си той знаеше точно какво е. Просто не обичаше да го признава.

— Слушай сега — започна той. — Положението не е розово, но ти ще запазиш спокойствие и ще се измъкнеш жив. Разбра ли ме, войнико?

— Аха…

— Още веднъж!

— Да — отговорих аз тихо, но твърдо.

— Отлично — каза Джей Си. — Отивам да развържа останалите.

След което се залови да освобождава аспектите ми един по един.

Моника изпъшка и разтърси глава.

— Какво…

— Мисля, че допуснахме сериозна грешка — казах аз. — Съжалявам.

Изненадах се от равния тон, с който прозвучаха думите, като се има предвид колко бях ужасѐн. По душа съм академик — или поне по-голямата част от аспектите ми са такива. Не ме бива да се оправям с насилие.

— Какво виждаш? — попитах аз.

Този път гласът ми потрепери.

— Малка стая — отговори Айви и потърка китките си. — Без прозорци. Чувам водопровода и слаби звуци от уличното движение навън. Все още сме в града.

— По какви очарователни места ни развеждаш само, Стивън — обади се Тобиас и кимна за благодарност на Джей Си, който му бе помогнал да се изправи на крака; бе на възраст, на която годините вече започваха да му тежат.

— Езикът, който се чува, е арабски — отбеляза Калиани. — И надушвам подправки. Заатар^[1], шафран, куркума, смрадлика… Може би сме близо до някой ресторант?

— Да… — добави Тобиас, притворил очи. — Футболно игрище и много хора, които разговарят… Някой мол?

След това отвори рязко очи и заяви:

— Гара „Малха“. Това е единствената железопътна станция в града, до която има стадион. В оживен район на града сме. Може да привлечем вниманието на някой минувач, ако викаме за помощ.

— А може и да ни убият — опонира му Джей Си. — Въжетата ти са доста яко затегнати, кльощав. Тези на Моника — също.

— Какво става? — попита Моника. — Какво се случи?

— Снимките — намеси се Айви.

Погледнах към нея.

— Моника и охранителите й разнасяха снимките на Разон из цялата църква — обясни тя. — Сигурно са попитали почти всички наоколо дали са го виждали. И ако той наистина има съмишленици…

Изстенах от яд. Естествено. Помощниците му са следили дали някой няма да тръгне да го търси. А Моника бе привлякла вниманието им като с неонов надпис.

— Добре тогава — започнах. — Джей Си. Ще трябва да ни помогнеш да се отървем. Откъде да…

Вратата се отвори. Обърнах се рязко към похитителите ни. Не видях онова, което бях очаквал. Вместо ислямски терористи или нещо подобно, пред нас бяха застанали група мъже от филипински произход, облечени в костюми.

— А… — отрони Тобиас.

— Господин Лийдс — обърна се към мен мъжът, който вървеше най-отпред. Говореше с акцент, а в ръцете си прелистваше документите в една дебела папка. — Според всички източници, вие сте един много интересен и много… разумен човек. Извиняваме се за отношението, на което бяхте подложен до този момент, и ще се погрижим да бъдете настанен в далеч по-удобни условия.

— Намирисвам предложение за сделка — предупреди ме Айви.

— Името ми е Салик — продължи мъжът. — Представител съм на групировка, чиито интереси вероятно ще съвпаднат с вашите. Говори ли ви нещо съкращението „НОФМ“, господин Лийдс?

— Национално освободителен фронт на Моро — поясни Тобиас. — Филипинска групировка революционери, които целят да се отцепят от държавата и да си основат собствена.

— Чувал съм — отговорих.

— Е — продължи Салик. — Имам предложение за вас. Устройството, което търсите, е при нас, но когато се опитахме да го използваме, се натъкнахме на известни трудности. Колко ще ни струва да ни помогнете за тази цел?

— Един милион американски долара — отговорих, без да се замисля и за секунда.

— Предател! — изплю Моника злобно.

— Вашата фирма дори не ми плаща, Моника — обърнах се аз към нея с насмешливо изражение. — Не можеш да ме виниш, че търся по-добра сделка.

Салик се усмихна. Напълно бе повярвал, че ще й обърна гръб. Репутацията на саможив гадняр без капка морал понякога може да бъде много полезна.

Работата е там, че за мен е вярно само това, че съм саможив. И, добре — може би и това, че съм гадняр. Когато тези две неща се комбинират у някого, хората обикновено приемат, че и моралът му не е на особено високо ниво.

— НОФМ е полувоенна организация — продължи Тобиас. — Но не са прибягвали до насилие почти никога, така че това е доста изненадващо развитие на събитията. Основните различия между тях и филипинското правителство са на религиозна основа.

— Не е ли винаги така? — изръмжа Джей Си, който тъкмо оглеждаше новодошлите за оръжия. — Този тук носи — отбеляза, като кимна към водача им. — Мисля, че и останалите.

— Наистина — съгласи се Тобиас. — Мислете за НОФМ като за филипинската версия на ИРА, или пък Хамас от Палестина. Второто е всъщност по-точно сравнение, тъй като НОФМ има репутация на ислямска организация. По-голямата част от филипинското население принадлежи към римокатолическата църква, но районът около Бангсаморо — който е като главен щаб на организацията — е предимно ислямски.

— Развържете го — каза Салик и посочи към мен.

Мъжете му се заловиха на работа.

— Лъже за нещо — обади се Айви.

— Да — присъедини се към нея Тобиас. — Мисля… Да. Всъщност не принадлежи към НОФМ. Вероятно просто се опитва да им припише случващото се. Стивън, НОФМ са силно против всяко действие, което би поставило живота на цивилни в опасност. Наистина забележителна организация, както личи, ако прочетеш повече за тях. Борци за свобода, но с много стриктен морален кодекс за това кого биха наранили и кого — не. Напоследък се обявиха за мирна отцепническа групировка.

— Това сигурно не им печели много точки в очите на всичките им последователи — отбелязах. — Има ли по-малки фракции, които да са се отделили от основната?

— Какво? — попита Салик.

— Нищо — казах, изправих се на крака и потрих кожата на китките си. — Благодаря. Много бих искал да видя устройството.

— Насам, моля — посочи той.

— Копеле! — извика след мен Моника.

— Без ругатни! — сви устни Айви.

Тя и останалите ми аспекти ме последваха и излязохме от стаята, а пазачите затвориха вратата и оставиха Моника сама вътре.

— Да… — каза Тобиас, който вървеше зад мъжете, които ме придружаваха по стълбите. — Стивън, мисля, че това са Абу Саяф. Предвожда ги мъж на име Кадафи Джанджалани. Отделиха се от НОФМ, защото не намираха възгледите й за достатъчно радикални. Джанджалани почина наскоро и бъдещето на движението им е донякъде под съмнение, но целта му е била да създаде изцяло ислямска държава в техния район на страната. Смятал убийството на всеки, който му се противопоставел, за… изискан начин да постигне целите си.

— Май имаме победител — заяви Джей Си. — Добре, кльощав. Ето какво трябва да направиш. Ритни онзи зад теб, докато качва крак на следващото стъпало. Той ще падне върху онзи до него, а ти ще можеш да се разправиш със Салик. Завърти го, за да го използваш като щит пред евентуална стрелба отзад, вземи оръжието, което носи във вътрешния джоб на сакото си, и започни да стреляш през тялото му по онези там долу.

Айви изглеждаше така, сякаш й е прилошало.

— Отвратително!

— Нали не смяташ, че ще ни пусне да си ходим? — попита я Джей Си.

— Абу Саяф — обади се Тобиас услужливо — са причина за множество убийства, бомбардировки и отвличания във Филипините. Освен това се отнасят много брутално с местното население — действат повече като престъпна групировка, отколкото като истински революционери.

— Значи… не, така ли? — попита Джей Си.

Стигнахме до приземния етаж и Салик ни отведе в една странична стаичка. В нея имаше още двама мъже — войници с гранати на коланите и бойни пушки в ръце.

На масата между тях бе оставена един средноформатен фотоапарат. Изглеждаше… обикновен.

— Трябва ми Разон — казах аз и седнах до масата. — Искам да му задам някои въпроси.

Салик изсумтя.

— Той няма да иска да говори с вас, господин Лийдс. Можете да ни имате доверие в това отношение.

— Значи не работи за тях, така ли? — попита Джей Си. — Обърках се.

— Все пак го доведете — казах аз и започнах внимателно да побутвам едно-друго по фотоапарата.

Работата беше там, че си нямах никаква представа какво правя. „Защо, ЗАЩО не доведох и Айвънс?“, блъсках си главата. Трябваше да се досетя, че за това пътуване ще ми трябва и механик.

Но ако доведях прекалено много аспекти — ако се опитах да държа твърде много от тях около себе си едновременно, — се случваха лоши неща. Но това вече нямаше значение. Айвънс беше на един континент разстояние.

— Идеи? Някой? — прошепнах под нос.

— Не гледай насам — отвърна Айви. — В половината случаи едва се оправям и с дистанционното.

— Срежи червената жичка — посъветва ме Джей Си. — Винаги е червената жичка.

Изгледах го безизразно, след което развинтих част от фотоапарата, за да си придам вид, че знам какво правя. Ръцете ми трепереха.

За щастие, Салик изпрати един от мъжете да изпълни молбата ми. След това впери в мен изпитателен поглед. Вероятно бе чел за случая с Лонгуей, в който бях успял да разглобя, поправя и сглобя наново една сложна компютърна система — и то навреме, за да предотвратя избухването на една бомба. Но това всъщност бе заслуга на Айвънс, с малко помощ от Чин — компютърния ни специалист.

Без тях бях напълно безполезен в тези неща. Направих всичко възможно да не ми личи, докато войникът не се върна с Разон. Познах го от снимките, които Моника ми бе показала. Но едва. Устната му беше пукната и кървеше, лявото му око бе подуто, и вървеше несигурно, с накуцване. Когато седна на ниското столче до мен, видях, че едната му ръка липсва. Окървавеното чуканче бе увито с подгизнал от кръв парцал.

Той се закашля и проговори със слаб филипински акцент:

— А. Господин Лийдс, предполагам. Много съжалявам, че се срещаме тук.

— Внимавай — предупреди ме Айви, която изучаваше Разон внимателно, застанала точно до него. — Гледат ви. Не се дръж твърде приятелски.

— О, това никак не ми харесва — обади се Калиани, която се бе скрила зад купчината сандъци, оставени в дъното на стаята. — Често ли се случват такива неща около вас, господин Стив? Защото не мисля, че ме бива много в такива ситуации.

— Съжалявате, че ме срещате тук? — обърнах се аз към Разон, като придадох на гласа си остра нотка. — Извинете, но не виждам как това ви изненадва. Вие сте онзи, който помогна на Моника и шайката й бодигардове да се доберат до компромати по мой адрес.

Здравото око на мъжа се разшири леко. Знаеше, че снимките не са били такива. Или поне така се надявах. Щеше ли да се досети? Щеше ли да разбере, че искам да му помогна?

— Бях… принуден да направя това — отговори той.

— И пак сте си копеле, по мое мнение — изплюх аз презрително.

— Не ругай! — опря Айви ръце на кръста си.

— Пфу — продължих аз, обърнат към Разон. — Няма значение. Сега ще ми покажеш как да накарам тази машина да заработи.

— Нищо подобно няма да направя! — отговори той.

Развъртях един винт. Умът ми препускаше трескаво. Как бих могъл да се приближа до него достатъчно, че да говорим нечуто от останалите, без да събудя подозрения?

— Внимавай, глупако! — възкликна Разон и скочи от стола си.

Един от войниците насочи пушката си към нас.

— Предпазителят е включен — успокои ме Джей Си. — Няма за какво да се безпокоиш… все още.

— Това е един извънредно деликатен механизъм — обясни Разон и взе отвертката от ръката ми. — Трябва да внимавате да не го счупите.

Започна да завива обратно винта със здравата си ръка. След това добави с много тих глас:

— Дошъл сте с Моника?

— Да.

— Не бива да й се доверявате — каза той и направи кратка пауза. — Но пък никога не ме е удряла, нито е отрязала ръката ми. Затова може би не знам за какво говоря.

— Как ви хванаха? — прошепнах.

— Похвалих се пред майка ми — отвърна той. — А тя се похвалила пред семейството. Слухът достигнал до тези чудовища. Имат връзки в Израел.

Той се олюля и аз протегнах ръка да го подпра. Лицето му бе пребледняло. Този мъж изобщо не беше в добро състояние.

— Изпратиха хора за мен — каза той и се насили да продължи да завинтва винта. — Твърдяха, че са християнски фундаменталисти от родината ми, и че искат да финансират проекта ми и да го използват, за да намерят доказателства. Открих истината едва преди два дни. Те…

Той спря и изпусна отвертката, когато видя, че Салик пристъпва по-близо до нас. Терористът махна с ръка и един от войниците му грабна Разон за окървавената ръка и го дръпна назад. Той извика от болка.

Войниците го хвърлиха на земята и започнаха да го удрят с прикладите на пушките си. Гледах, ужасѐн, а Калиани започна да плаче. Дори Джей Си извърна глава.

— Аз не съм чудовище, господин Лийдс — заяви Салик, като клекна до стола ми. — Аз съм човек, който разполага с ограничени възможности. Ще забележите, че разликата между двете се забелязва трудно в повечето случаи.

— Спрете войниците, моля ви — прошепнах аз.

— Опитвам се да намеря мирно решение, нали разбирате — продължи Салик, без да го направи. — Ако не прибегнем до мерките, които са ни достъпни — макар и да са отчаяни мерки, — за да се борим, народът ми е обречен. Това са средствата, които всеки революционер — включително хората, които са основали собствената ви държава — са използвали, за да спечелят свободата си. Ако се наложи, ще убиваме — но може би не се налага. На тази маса стои разковничето на мира, господин Лийдс. Поправете тази машина и ще спасите хиляди животи.

— Защо я искате? — попитах аз, като смръщих вежди. — Защо ви е? За да я използвате за шантаж?

— За да поправим света — отвърна Салик. — Необходими са ни само няколко снимки. Доказателство.

— Доказателство, че християнството е лъжа, Стивън — обади се Тобиас и се приближи до мен. — Това ще се окаже доста трудна задача — все пак ислямът приема Исус от Назарет за пророк. Но не вярват във възкресението му, както и в множество от чудесата, които се приписват на последователите му. Ако направят точната снимка, ще се опитат да подкопаят основите на католицизма — религията на по-голямата част от филипинското население, — и това ще доведе до размирици и дестабилизиране на властта в района.

Признавам, че — колкото и да беше странно — все пак се изкуших. Не, не се изкуших да помогна на чудовище като Салик — но разбирах какво има предвид. Защо да не използваме камерата, за да докажем, че всички религии са лъжа?

Това би хвърлило света в хаос. Може би би довело и до смъртта на много хора в определени държави.

А може би — не?

— Вярата не се разрушава така лесно — обади се Айви с почти презрителен тон. — Това изобщо няма да предизвика реакцията, на която той се надява.

— Защото вярата е сляпа? — намеси се Тобиас. — Може би си права. Много биха продължили да вярват въпреки фактите.

— Какви факти? — попита Айви. — Някакви снимки, чиято автентичност може и да бъде поставена под въпрос? Резултат от научни принципи, които никой не разбира?

— Вече се опитваш да защитиш онова, което тепърва има да се опровергава — отбеляза Тобиас спокойно. — Държиш се така, сякаш знаеш какво ще се случи, и вече започваш да спориш с доказателства, които може би ще се появят на бял свят. Не виждаш ли, Айви? Какви факти биха били нужни, за да погледнеш най-после на нещата рационално? Как можеш да бъдеш така разумна в толкова много отношения и същевременно — сляпа в точно това?

— Тихо! — спрях ги и вдигнах ръце към главата си. — Тихо!

Салик се намръщи. И едва след това забеляза какво са направили войниците му на Разон.

Извика нещо на тагалог — а може би на някакъв друг филипински език. Може би трябваше да науча тях, вместо иврит.

Пазачите се отдръпнаха и Салик коленичи, за да обърне Разон по гръб.

Разон пъхна бързо здравата си ръка в сакото на Салик и грабна пистолета. Салик отскочи назад, а един от войниците изкрещя. Последва едно-единствено тихо „щрак“.

В стаята настъпи гробна тишина. Един от войниците бе извадил ръчен пистолет със заглушител и бе прострелял Разон с него в паниката си. Ученият се отпусна надолу — очите му продължаваха да се взират невиждащо, а пистолетът на Салик се изплъзна от пръстите му.

— О, клетият човечец — възкликна Калиани, приближи се и коленичи до него.

Изведнъж някой повали един от пазачите, застанали до вратата, като го хвана откъм гърба и го дръпна надолу.

Войниците се развикаха. Аз скочих от стола и се пресегнах към фотоапарата, но Салик успя да стовари ръка пръв отгоре му, а после се протегна с другата за пистолета на земята.

Изругах и отскочих към купчината сандъци, зад която се скрих. В стаята избухна стрелба и от един от сандъците се разхвърчаха трески.

— Моника е! — извика Айви и залегна зад бюрото. — Измъкнала се е и сега ги напада.

Събрах смелост да надникна тъкмо навреме, за да видя как един от хората на Абу Саяф се свлича улучен на земята, точно до трупа на Разон. Останалите стреляха по Моника, която се бе прикрила зад стълбището, което водеше надолу към помещението, в което се бяхме събудили.

— Дявол го взел! — възкликна Джей Си, клекнал до мен. — Успяла е да избяга сама. Май ще се видя принуден да започна да я харесвам!

Салик изкрещя нещо на тагалог. Не бе тръгнал да ме гони, но се бе прикрил зад войниците. Стискаше фотоапарата близо до тялото си. Към него се присъединиха двама нови телохранителя, които слязоха по стълбището от горе.

Предположих, че стрелбата ще привлече вниманието на минувачите скоро. Но не достатъчно скоро. Бяха притиснали Моника в ъгъла. Едва успявах да я видя как се крие зад стълбището и се опитва да намери начин да се измъкне и да стреля с оръжието, което бе откраднала от войника, когото бе повалила. Краката му стърчаха от рамката на вратата до нея.

— Хайде, кльощав — обади се Джей Си. — Това е твоят шанс. Трябва да се направи нещо. Ще я хванат, преди да дойде някой, който да ни помогне, и ще загубим фотоапарата. Време е за геройства.

— Но…

— Можеш да избягаш, Стивън — намеси се Тобиас. — Точно зад нас има стая, в която има прозорци. Не казвам, че трябва да го направиш. Просто ти представям всички възможности.

Калиани изхленчи тихо, свита на кълбо в ъгъла. Айви легна под масата и запуши уши с пръсти, без да спира да следи битката внимателно.

Моника се опита да се шмугне напред и да стреля, но куршумите направиха стената зад нея на решето и я принудиха да отстъпи обратно. Салик продължаваше да крещи нещо. Няколко от войниците започнаха да ме обстрелват и ме накараха да се върна зад прикритието на сандъците.

Срещу стената зад мен пукаха куршуми, а над главата ми валяха парченца мазилка. Вдишах дълбоко и издишах.

— Няма да успея, Джей Си.

— Ще успееш — възрази той. — Погледни ги, носят гранати. Виждаш ли коланите им? Един от тях ще вземе най-после да се сети и да метне една зад стълбището, и Моника е дотам. Мъртва.

Ако им позволях да вземат фотоапарата — такава власт в ръцете на такива мъже…

Моника изкрещя.

— Улучиха я! — извика Айви.

Измъкнах се иззад сандъците и се втурнах към войника, паднал в средата на помещението. Беше изпуснал пистолета си. Салик ме забеляза, когато го грабнах и го вдигнах с треперещи ръце.

„Няма да се получи. Няма да успея. Невъзможно е… Ще умра“, помислих си.

— Не се тревожи, хлапе — обади се Джей Си и хвана китката ми. — Аз ще се погрижа.

Дръпна ръката ми на една страна и аз дръпнах спусъка, почти без да гледам. Той продължи да насочва пистолета с поредица движения, като спираше само за миг, колкото да стрелям. Всичко приключи за секунди.

Всеки от въоръжените мъже се свлече на земята. Стаята притихна. Джей Си пусна китката ми и ръката ми падна до тялото, сякаш беше направена от олово.

— Ние ли направихме това? — попитах, зяпнал падналите мъже.

— По дяволите — каза Айви, като извади пръсти от ушите си. — Знаех си, че има причина да те търпим още, Джей Си.

— Не ругай, Айви — ухили й се той.

Пуснах пистолета на земята — надали беше особено добра идея, но не бях на себе си. Побързах да отида до Разон. Не усетих пулс. Затворих очите му, но оставих усмивката да играе на устните му.

Той бе искал именно това. Искал беше да го убият, за да няма как да го принудят да издаде тайната си. Въздъхнах. След това, за да потвърдя едно свое предположение, пъхнах ръка в джоба му.

Нещо ме убоде по пръстите, а когато ги извадих, по тях имаше кръв.

— Какво…?

Това не го бях очаквал.

— Лийдс? — разнесе се гласът на Моника.

Вдигнах поглед. Беше застанала на прага на вратата, стиснала окървавеното си рамо.

— Вие ли направихте това?

— Джей Си го направи — отговорих.

— Вашата халюцинация? Е застреляла тези мъже?

— Да. Не. Аз…

Не бях сигурен. Изправих се и отидох до Салик, който беше улучен точно между очите. Наведох се и вдигнах фотоапарата, след което завъртях една част, обърнат с гръб към Моника.

— Ъм… Господин Стив? — посочи Калиани. — Онзи май не е мъртъв. О, Божичко.

Погледнах натам. Един от войниците, които бях застрелял, се обръщаше по гръб. Държеше нещо в обагрената си с кръв ръка.

Граната.

— Вън! — изкрещях на Моника, грабнах я за ръката и се втурнах да бягам от стаята.

Взривът ме удари в гърба като огромна морска вълна.