Брандън Сандърсън
Легион (6)

— Е — обади се Айви, — добре направихме, че избрахме по-малък град. Ако бяхме започнали да търсим Разон в някой огромен мегаполис — и дом на три от основните световни религии, както и една от най-популярните туристически дестинации изобщо, — щяхме да видим голям зор.

Усмихнах се, докато излизахме от летището. Един от двамата здравеняка, които придружаваха Моника, отиде да намери колите, които фирмата й бе поръчала за нас.

Усмивката ми, обаче, беше едва забележимо помръдване в ъгълчетата на устните ми. Не можах да се съсредоточа върху арабския през втората половина на полета. Бях потънал в мисли за Сандра. А това никога не даваше добри резултати.

Айви ме наблюдаваше загрижено. Понякога се държеше доста майчински. Калиани пристъпи на няколко крачки встрани и се заслуша в думите на група непознати, които разговаряха на иврит.

— Ах, Израел — присъедини се към нас Джей Си. — Винаги съм искал да посетя това място — само за да видя дали ще успея да се промъкна покрай охраната. Техните мерки за сигурност са по-строги и ефективни от навсякъде другаде, нали знаете?

Бе преметнал на гърба си черен сак, който не бях виждал досега.

— Какво е това?

— Карабина M4A1 — отговори той. — С боен оптически мерник ново поколение и гранатомет M203.

— Но…

— Имам връзки тук — прекъсна ме той тихо. — Веднъж Тюлен, завинаги Тюлен.

Колите пристигнаха по план, макар че шофьорите явно недоумяваха защо четирима души настояват не за една, а за две коли. Всъщност обаче едва се събрахме. Аз влязох във втората заедно с Моника, Тобиас и Айви, която седна между мен и Моника на задната седалка.

— Искаш ли да поговорим малко? — попита тя внимателно, докато си слагаше колана.

— Въпреки всичко това не мисля, че ще я намерим — отговорих аз. — Сандра умее да се придвижва незабелязано, пък и следите й се губят много отдавна.

Моника ме погледна и понечи да попита нещо — явно бе решила, че говоря на нея, — но млъкна, когато си спомни с кого пътува.

— Може да е имало някаква основателна причина да си тръгне — каза Айви. — Не знаем какво точно се е случило.

— Основателна причина? Такава, която да обясни защо не сме чули дума от нея от десет години насам?

— Възможно е — настоя Айви.

Не казах нищо.

— Няма да започнеш да ни губиш, нали? — продължи тя. — Аспектите ти няма да започнат да изчезват? Или да се променят?

Не добави „Да се превръщат в кошмари“. Нямаше нужда.

— Това няма да се повтори повече — отвърнах. — Всичко е вече под контрол.

На Айви още й липсваха Джъстин и Игнасио. Честно казано — на мен също.

— А и… желанието ти да я откриеш — каза тя. — Дали е продиктувано само от обичта ти към нея? Или има и нещо друго?

— Какво друго би могло да има?

— Тя бе човекът, който те научи да контролираш ума си — отговори Айви и отклони поглед. — Не ми казвай, че никога не ти е минавало през ум. Може би е имала тайни, които не ни е разкрила. Като… лекарство, може би.

— Не ставай глупава — възразих аз. — Нещата ми харесват такива, каквито са.

Айви не отговори, но забелязах, че Тобиас ме наблюдава в огледалото за обратно виждане. Изучаваше ме. Опитваше се да прецени дали говоря искрено.

Откровено казано, аз самият също не бях особено сигурен.

Последва дълго пътуване до града — летището бе доста далеч от същинския мегаполис. След него — лудешко препускане по улиците на центъра, едновременно древни и модерни. Всичко мина безсъбитийно, като изключим момента, в който едва не сгазихме един продавач на маслини. Когато достигнахме крайната си цел, се изсипахме вкупом от колата и навлязохме в морето от бъбриви туристи и набожни пилигрими, тръгнали на поклонение.

Сградата пред нас наподобяваше кутия — стара, проста фасада с два големи прозореца с арки на стената над нас.

— Църква „Възкресение Христово“ — обясни Тобиас. — Счита се, че тук е бил разпънат на кръста Исус от Назарет. Освен това, в постройката се намира и едно от местата, на които се смята, че вероятно е бил погребан. Отначало е представлявала две отделни сгради, издигнати през четвърти век по заповед на Константин Велики. На нейно място е имало храм в чест на Афродита, на възраст около двеста години.

— Благодаря ти много, Уикипедия — промърмори Джей Си и нарами пушката, която бе донесъл.

Вече се бе преоблякъл във военна униформа.

— Спорен въпрос е — продължи Тобиас спокойно, хванал ръце зад гърба си, — дали тези исторически събития наистина са се случили тук, или не. Въпреки удобните обяснения, които съвременната религия дава на редица аномалии — като например твърдението, че храмът на Афродита е бил построен тук като отпор на ранните християнски течения, — доказателствата сочат, че архитектурата на църквата повтаря тази на езическия храм в много ключови точки. Допълнително основание за оспорване на общоприетите твърдения е и обстоятелството, че църквата е построена от вътрешната страна на градските стени, а гробницата на Исус би трябвало да се намира отвъд тях.

— За нас, обаче, няма значение дали твърденията на църквата са верни, или не — казах аз и го подминах. — Така или иначе, Разон трябва да е дошъл тук. Това е един от най-логичните избори — ако не и най-логичният изобщо — за място, откъдето да започне търсенето си. Би ли дошла да разменим няколко думи, Моника?

Тя ме настигна и закрачи редом с мен, а телохранителите отидоха да проверят дали трябва да купим билети, за да влезем. Тук наистина взимаха доста сериозни мерки за сигурност — но църквата се намираше на територията на Западния бряг, все пак, а местните власти бяха избегнали няколко терористически заплахи съвсем наскоро.

— Какво искате? — попита Моника.

— Фотоапаратът принтира ли снимките на място? — попитах аз. — Или ги снема в дигитален формат?

— Не. Само на лента. Среден формат, без цифров гръб. Разон настоя за това.

— А сега един по-труден въпрос. Нали разбираш какъв е основният проблем с един фотоапарат, който прави снимки на същото място, на което си застанал, само че назад във времето?

— Какво имате предвид?

— Просто следното: в момента не се намираме на същото място, като преди две хиляди години. Планетата се движи. Един от теоретичните проблеми на пътуването във времето е, че ако се върнеш с хиляда години назад в същата точка, в която се намираш сега, ще се озовеш в открития космос. Дори да извадиш страхотен късмет и да уцелиш планетата на съвсем същото място по пътя й в орбита, тя се върти — което означава, че ще се появиш в някоя друга точка на повърхността й. Или под повърхността й. Или на десетки метри над нея.

— Това е абсурдно.

— Напротив, научен факт е — отговорих аз, загледан нагоре към предната стена на църквата.

„Онова, което правим тук, е абсурдно“, допълних наум. И все пак…

— Всичко, което знам — каза тя, — е, че Разон трябваше да отиде на дадено място, за да направи снимки оттам.

— Добре — съгласих се. — И още нещо. Какъв човек е той? По характер?

— Труден — отговори тя моментално. — Несговорчив. И много придирчив по отношение на оборудването си. Нямаше да успее да се измъкне с фотоапарата така лесно, ако не ни беше убедил вече, че има почти обсесивен компулсив по отношение на изобретенията си, поради което му дадохме прекалено голяма свобода.

Най-накрая успяхме да влезем в самата църква. В задушния въздух се носеха шепотът на туристите и приглушените стъпки по каменния под. Мястото продължаваше да изпълнява ролята на религиозен център, който привличаше вярващите, също както в миналото.

— Нещо липсва, Стив — обади се Айви, като ме настигна и закрачи до мен. — Не сме обърнали внимание на едно важно парче от пъзела.

— Някакви идеи? — попитах аз, докато разглеждах богато украсените стени отвътре.

— Момент — намеси се Джей Си, който тъкмо се бе приближил към нас. — Значи смяташ, че ни липсва нещо, но нямаш представа какво би могло да бъде?

— Общо взето, да — отговори Айви.

— Ей, кльощав — обърна се към мен Джей Си. — Аз май съм си загубил един милион долара, но не знам защо, нито пък как съм ги спечелил. Ама съм съвсем сигурен, че съм ги загубил. Та ако можеш да помогнеш с нещо…

— Ама че си досада — каза Айви.

— Беше метафора — продължи Джей Си. — Ако не стана ясно от първия път, когато го казах.

— Не — поправи го тя, — беше логическо доказателство.

— А?

— В потвърждение на теорията, че си пълен глупак. И познай какво! Теорията излиза напълно вярна! Quod erat demonstrandum^[1]. С оглед на вече представените факти можем спокойно да потвърдим, че си глупак до степен „пълен“.

Двамата се отдалечиха нататък, без да спират да спорят. Поклатих глава и навлязох още по-навътре в църквата. Мястото, на което твърдяха, че се е случило разпятието, бе обозначено с малък позлатен павилион, претъпкан с туристи и вярващи. Скръстих ръце недоволно. Много от туристите правеха снимки.

— Какво има? — попита Моника.

— Надявах се снимането със светкавица да е забранено — обясних. — На повечето подобни места се прави така.

Това би означавало, че е било по-вероятно някой да е забелязал Разон, докато се е опитвал да направи снимка.

Всъщност може и да беше забранено, но на охранителите, които стояха наблизо, явно не им пукаше какво правят хората.

— Заемаме се с търсенето — обяви Моника и повика подчинените си с отсечен жест.

Тримата започнаха да си проправят път през тълпата в съответствие с несигурния план, на който ни се налагаше да разчитаме — да обиколим светите места и да се опитаме да намерим някого, който да си спомня Разон.

Докато ги чаках, забелязах, че двама от охранителите, застанали до мен, разговарят на иврит. Единият махна на другия — явно бе дошъл краят на смяната му, — и се отдалечи.

— Калиани — казах аз. — Ела тук.

— Разбира се, разбира се, господин Стив — откликна тя и закрачи бодро към мен.

Двамата се приближихме към отдалечаващия се пазач, който ме изгледа уморено.

— Здравейте — поздравих го аз на иврит с помощта на Калиани.

Промърморвах под нос онова, което исках да кажа, а тя ми го превеждаше.

— Извинявам се за лошия ми иврит!

В първия момент, мъжът не отговори. После се усмихна.

— Не е толкова зле.

— Ужасен е.

— Евреин ли сте? — предположи той. — От Щатите?

— Всъщност не съм евреин, макар че наистина съм от Щатите. Просто смятам, че човек трябва да се опита да научи езика на някоя страна, преди да я посети.

Пазачът се усмихна. Изглеждаше приятелски настроен — също като повечето хора, разбира се. Пък и всички обичат чужденци, които се опитват да научат езика им. Продължихме да разговаряме, докато вървяхме, и разбрах, че смяната му за деня наистина е приключила. Някой щеше да дойде да го вземе, но явно нямаше нищо против да поговори с мен, докато чакаше. Постарах се да му внуша, че се опитвам да упражня езика си с помощта на някой местен човек.

Името му беше Моше и работеше на една и съща смяна почти всеки ден. Работата му беше да внимава някой да не направи нещо глупаво, а ако се опита, да го спре — макар че ми сподели, че далеч по-важна от това е отговорността да следи за евентуални терористични атаки в църквата. Той не беше от редовните служители на мястото, а допълнително назначена за празниците охрана — правителството се безпокояло, понеже вероятността от насилие се увеличавала по това време, и искало да има видимо затягане на мерките за сигурност, особено около забележителностите на града. А тази църква, все пак, се намирала и в оспорвана територия.

След няколко минути насочих разговора към Разон.

— Сигурно ви минава какво ли не пред очите — започнах. — Преди да дойдем тук, отидохме в Гробната могила, и там имаше един луд азиатец, който крещеше на хората наоколо.

— Така ли? — попита Моше.

— Да. По акцента прецених, че е американец, но чертите му бяха азиатски. Беше взел един голям фотоапарат и го беше поставил на триножник, разпънат сред тълпата — сякаш той беше единственият важен човек и никой друг нямаше право да снима. И се скара с един от пазачите, защото използваше светкавица.

Моше се засмя.

— И тук беше дошъл.

Калиани се изкикоти, след като преведе думите му, и отбеляза:

— Ама че си ви бива, господин Стив.

— Наистина ли? — попитах аз небрежно.

— И още как — заразказва Моше. — Няма кой друг да е бил. Мина оттук… преди два дни, може би. Ругаеше всеки, който застане на пътя му, и се опита да ме подкупи, за да прогоня тълпата и да му направя място. Работата е там, че когато започна да снима, явно нямаше нищо против, че хората минават пред обектива. И снима навсякъде из църквата — дори отвън, на най-различни напълно случайни места!

— Същински перко, а?

— Да — изсмя се пак той. — Пълно е с такива като него. Огромни, скъпи фотоапарати, за които са пръснали сума пари, а си нямат понятие как да ги използват. Този даже не знаеше кога да си изключи светкавицата. Пускаше я за всяка снимка — дори когато беше навън, на светло, или пък до онзи олтар там, който е целият в светлини!

Присъединих се към смеха му.

— Нали? — продължи той. — Американска му работа!

След това добави леко сконфузено:

— Без да се обиждате, де.

— Няма проблем — казах аз, повтаряйки веднага след Калиани. — Индийка съм.

Той ме изгледа, наклонил объркано глава.

— О! — възкликна Калиани. — О, съжалявам, господин Стив! Съвсем изключих за момент.

— Няма проблем.

Пазачът се разсмя.

— Ивритът ви никак не е лош, но не мисля, че имахте предвид онова, което означава тази дума!

Отново се засмях заедно с него и забелязах, че насам приближава някаква жена, която му маха с ръка. Благодарих му за разговора и отидох да разгледам църквата още малко. Накрая отново се намерихме с Моника и подчинените й, единият от които тъкмо прибираше няколко снимки на Разон в джоба си.

— Никой тук не го е виждал, Лийдс — съобщи тя. — Задънена улица.

— Така ли било? — попитах аз и се отправих бавно към изхода.

Тобиас се присъедини зад нас, хванал ръце зад гърба си.

— Колко е чудно това, Стивън — обърна се той към мен и кимна по посока на един от въоръжените пазачи до вратата. — Йерусалим — един град, чието име буквално означава „мир“. Град, пълен с острови на спокойствието като този тук — места, които са посрещали хора, дошли да засвидетелстват своята вяра, — от толкова ранни времена, че повечето съвременни държави даже не са съществували тогава. А сега хората тук са винаги на крачка от насилието.

Насилие…

— Моника — намръщих се аз, — ти спомена, че си се опитала да намериш Разон сама, преди да дойдеш при мен. Това включваше ли проверка на полетите от САЩ към чужбина?

— Да — отговори тя. — Имаме връзки в Департамента за вътрешната сигурност. Никой с такова име не е напускал държавата, но не е чак толкова трудно да се снабди човек с фалшиви лични документи.

— Но би ли могъл някой с фалшив паспорт да влезе в Израел? Страната с едни от най-строго охраняваните летища в света?

Тя сключи вежди.

— Не се бях замисляла за това.

— Доста рисковано изглежда — отбелязах.

— Е, много подходящ момент избрахте да го споменете, господин Лийдс. Да не се опитвате да ми кажете, че изобщо няма как да е тук? След като изгубихме…

— О, не, тук е — отговорих аз разсеяно. — Намерих един пазач, който е разговарял с него. Разон е снимал къде ли не тук.

— Никой от хората, с които разговаряхме, не го беше виждал.

— Пазачите и служителите на църквата са заобиколени от хиляди нови посетители всеки ден, Моника. Не можете да очаквате, че ще си спомнят някого по снимка. Трябва да ги подсетите с нещо, което се запомня лесно.

— Но…

— Тишина за момент — прекъснах я, като вдигнах ръка.

Бе успял да влезе в страната. Един неугледен инженер с фалшив паспорт и изключително ценно оборудване в багажа. В апартамента си пък имаше пистолет, но не беше стрелял с него нито веднъж. Как го беше намерил?

Идиот.

— Можете ли да разберете кога Разон е купил онзи пистолет? — попитах я аз. — Според законите за притежание на оръжие в Щатите, това би трябвало да бъде проследимо, нали?

— Разбира се. Ще проверя, когато стигнем до хотела.

— Не. Сега.

— Сега? Имате ли представа колко е часът в момента в…

— Независимо от това. Събудете хората, ако се налага. Трябва ни отговор.

Тя се втренчи в мен раздразнено, но после се отдалечи и започна да говори по телефона си. Последваха няколко ядосани разговора.

— Трябваше да го забележим по-рано — обади се Тобиас и поклати глава.

— Знам.

В крайна сметка, Моника се върна при нас и затвори телефона с рязко движение.

— Няма никакви документи, според които Разон да е купувал оръжие когато и да било. Пистолетът в апартамента му не е регистриран никъде.

Имал е съучастници. Естествено, че е имал съучастници. Планирал е това от години и е имал достъп до толкова много снимки, с които да докаже, че говори истината.

Намерил е някой друг, който го е снабдявал с необходимото. И го е защитавал. Някой, който му беше намерил онзи пистолет и фалшиви документи. Някой, който му беше помогнал да проникне незабелязано в Израел.

Но кого беше помолил за това? Кой беше съучастникът му?

— Айви — започнах аз. — Трябва да…

Спрях посред изречението.

— Къде е Айви?

— Нямам представа — отговори Тобиас, а Калиани сви рамене.

— Загубил си някоя от халюцинациите си? — обърна се към мен Моника.

— Да.

— Е, привикай я обратно.

— Не става така — казах аз и се заразхождах из църквата, като се оглеждах.

Някои от църковните служители ми хвърляха подозрителни погледи. Накрая надникнах в едно ъгълче и се заковах на място.

Джей Си и Айви се откопчиха бързешком от страстната си целувка. Гримът на Айви бе доста поразмазан, а Джей Си даже бе оставил оръжието си встрани — колкото и невероятно да беше това. Определено не му се беше случвало преди.

— Не, просто няма начин — възкликнах аз и опрях длан в челото си. — Вие двамата?! Какви ги вършите?

— Не знаех, че сме длъжни да ти докладваме за характера на взаимоотношенията си — отговори Айви хладно.

Джей Си вдигна двата си палеца към мен и ми се ухили широко.

— Както и да е — казах. — Време е да тръгваме. Мисля, че Разон е имал помощник, Айви. Успял е да дойде дотук с фалшив паспорт, пък и има още няколко фактора, които говорят за същото. Възможно ли е някой да му е съдействал оттук? Може би някоя местна организация, която му е помогнала да избегне подозренията и да се придвижва необезпокояван из града?

— Възможно е — отговори тя, като побърза да ме настигне. — Трябва да отбележа, че не е невъзможно да работи сам, но с оглед на обстоятелствата изглежда доста малко вероятно. Сам ли се досети за това? Добра работа!

— Благодаря. И ти препоръчвам да се срешиш.

Върнахме се до мястото, където бяхме паркирали, и се качихме пак в колите — аз бях с Моника, Айви и Джей Си. Костюмираните телохранители и останалите ми аспекти бяха в първата кола.

— Може би си прав за това — започна Моника, когато поехме на път.

— Разон е умен мъж — казах. — Няма как да не е искал да си намери някакви съюзници. Може би става въпрос за друга компания — израелска, вероятно. Знае ли някой от конкурентите ви за тази технология?

— Доколкото ни е известно — не.

— Стив — намеси се седналата между двама ни Айви, след което прибра червилото си.

Косата й отново бе в приличен вид. Явно бе решена да не обели и дума за онова, което бях видял да се случва между нея и Джей Си.

„По дяволите“, мина ми през ума. Смятах, че двамата се мразят. Но за това ще трябваше да мисля по-късно.

— Да? — обърнах се към нея.

— Попитай Моника нещо от мое име: Разон обръщал ли се е към дружеството й с идеята за такъв проект? Предлагал ли им е да направят снимки, които да послужат за доказателство на постановките на християнството?

Предадох въпроса й на Моника, която отговори:

— Не. Ако беше, щях вече да съм ви казала. И щяхме да сме се сетили да дойдем тук доста по-рано. Не е споменавал за такова нещо.

— Това е странно — заяви Айви. — Колкото повече работим върху този случай, толкова по-ясно става, че Разон е положил страхотни усилия, за да успее да пристигне тук, в Йерусалим. Защо не се е възползвал от ресурсите, с които вече е разполагал? Тоест, с „Лаборатории Азари“?

— Може би е предпочитал да си запази свободата — отговорих. — Да има възможността да използва изобретението си, както сам пожелае.

— Ако наистина беше така — възрази Айви, — нямаше да се обърне към някой от конкурентите им, както ти предположи. Това само щеше да го постави в същото положение. Подбутни малко Моника. Изглежда се е замислила за нещо.

— Какво? — обърнах се аз към Моника. — Имаш да добавиш нещо ли?

— Ами — започна тя, — след като се увери, че фотоапаратът работи, Разон наистина ни попита дали сме съгласни да се заеме с няколко проекта. Да разкрие истината за убийството на Джон Кенеди, да докаже със сигурност истинността или фалшивостта на видеозаписа на Голямата стъпка на Патерсън и Гимлин, такива неща.

— А вие сте му отказали — досетих се аз.

— Не знам дали сте имали достатъчно време да обмислите последиците от едно такова изобретение, господин Лийдс — отговори Моника. — По въпросите, които ми зададохте в самолета, личи, че поне сте започнал. Е, ние прекарахме достатъчно време в анализи и прогнози. И сме ужасени. Тази машина ще промени света. Тук не става въпрос само за разбулването на загадките от миналото. Става въпрос за края на личното пространство и дискретността такива, каквито ги познаваме. Ако някой успее да получи достъп до което и да било място, на което някога сте се събличали, ще може да направи ваши голи снимки. Представете си какво би означавало това за папараците. Цялата ни правна система ще се срути с гръм и трясък — няма да има повече съдебни заседатели, съдии, адвокати или съдилища изобщо. Всичко, което ще бъде необходимо на полицията, е да отиде на местопрестъплението и да направи снимки. Ако сте заподозрян, ще могат да докажат дали алибито, което сте им дали, е вярно.

Тя поклати глава. На лицето й бе изписана дълбока тревога.

— Ами историята? Националната сигурност? Тайните стават много по-трудни за опазване. Щатите ще трябва да изолират местата, на които се е разкривала секретна информация — дори само веднъж. Няма да можете да записвате нищо на хартия. Ако един куриер, който разнася важни документи, мине по дадена улица, стига само да отидете на същото място на следващия ден и да направите снимка на съдържанието на плика. Изпитахме това в лабораторията — получава се. Представете си да разполагате с такива възможности. А сега си представете какво би било всеки човек на планетата да разполага с тях.

— Ще му се не види — прошепна Айви.

— Така че, не — завърши Моника. — Не, нямаше да позволим на господин Разон да отиде и да направи снимки, които да могат да докажат или изобличат християнството. Още не. Не и преди да прекараме много време в обсъждане на въпроса. Мисля, че той бе наясно с това. Затова и избяга.

— Това не ви е спряло да измислите план как да ме подмамите да сключа с вас споразумение, според което да ви помогна — казах аз. — И подозирам, че ако сте направили такова нещо с мен, вероятно сте го направили и с други важни хора. Опитвате се да превърнете колкото може повече влиятелни личности във ваши неволни съюзници, нали така? Може би представителите на световния елит и сред по-едрите богаташи? Хора, които ще ви помогнат да се възползвате от положението си, когато фотоапаратите станат обществено достояние?

Тя сви устни, вперила поглед право напред.

— Това сигурно се е сторило доста себично на Разон — продължих. — Не сте се съгласили да му помогнете в разкриването на важни за цялото човечество истини, но сте били готови да използвате труда му, за да събирате материали, с които да подкупвате точните хора? Или направо да ги изнудвате.

— Не съм упълномощена да продължавам този разговор — каза Моника.

Айви изсумтя.

— Е, сега поне знаем защо е напуснал. Все още не смятам, че е отишъл при някой от конкурентите им, но със сигурност се е обърнал към някого. Израелското правителство, може би? Или…

Изведнъж всичко потъна в мрак.