Брандън Сандърсън
Легион (5)

Поисках да ми осигурят пет места в първа класа. Това никак не се понрави на началниците на Моника, много от които не ме одобряваха поначало. Срещнах се с един от тях на летището — господин Девънпорт. Миришеше на дим от лула, а Айви разкритикува лошия му вкус за обувки. Отказах се от първоначалното си намерение да го питам дали ще можем да използваме самолета на компанията.

Вече седяхме в кабината на първа класа. Прелиствах лениво един дебел том, който бях опрял в подноса, монтиран към седалката. Зад гърба си дочувах как Джей Си се хвали на Тобиас колко оръжия е успял да вмъкне покрай охраната.

Айви дремеше, облегната на прозореца. Мястото до нея беше празно. Моника седеше до мен, вперила поглед в седалката.

— Значи Айви седи до прозореца?

— Да — отговорих аз и обърнах страницата.

— А Тобиас и морският пехотинец са зад нас.

— Джей Си е от Военноморските тюлени. И би те застрелял за такава грешка.

— А другото място? — попита тя.

— Празно е — отвърнах и прелистих на следващата страница.

Тя зачака някакво обяснение. Не й дадох такова.

— И така — какво смятате да правите с фотоапарата? — попитах я аз. — Ако приемем, че е истински — факт, в който все още не съм убеден.

— Ще се намерят стотици приложения — обясни Моника. — В полицейската работа… Разузнаването… Разкриването на истинския ход на което и да е събитие от историята… Наблюдението на ранните стадии на формиране на планетата за научни цели…

— Унищожение на древни религии…

Тя вдигна вежда.

— Вярващ ли сте, господин Лийдс?

— Част от мен — да.

Отговорът ми беше напълно честен.

— Е — каза тя. — Нека приемем, че християнството е измама. Или може би движение, основано от добронамерени хора, което обаче се е превърнало в нещо различно. Не би ли било от полза за цялото човечество, ако докажем това със сигурност?

— Не съм в положение да водя такъв спор — отговорих аз. — По-скоро Тобиас — той е философът. Но според мен в момента спи.

— Всъщност — намеси се Тобиас, като се наведе напред между седалките ни, — следя този разговор с голямо любопитство, Стивън. Между другото, Стан наблюдава как напредваме и съобщава, че оттук нататък вероятно предстои малко неприятно време.

— Гледате нещо — отбеляза Моника.

— Гледам Тобиас — обясних. — Иска да продължим с разговора.

— Мога ли да говоря с него?

— Мисля, че да — чрез мен. Но те предупреждавам да не обръщаш внимание на нещата, които говори за Стан.

— Кой е Стан? — попита тя.

— Един космонавт, когото Тобиас чува — и който, според него, обикаля в орбита около Земята.

Обърнах страницата и добавих:

— Общо взето е безвреден. Съобщава ни прогнозите си за времето, такива неща.

— Мисля, че… разбирам — отговори тя. — Стан е един от специалните ви приятели, нали?

Подсмихнах се.

— Не. Стан не е истински.

— Не твърдеше ли, че никой от тях не е истински?

— Е, да. Халюцинации са. Но Стан е по-особен. Само Тобиас може да го чуе. Тобиас е шизофреник.

Тя примигна от изненада.

— Халюцинацията ви…

— Да?

— Халюцинацията ви има халюцинации?

— Да.

Тя се облегна на седалката с обезпокоен вид.

— Всички си имат своите проблеми — обясних. — Айви има трипофобия, макар че през повечето време успява да държи страха си под контрол. Стига да не размахвате под носа й някое гнездо на оси, например. Армандо е мегаломаниак. Адолин има обсесивно-компулсивно разстройство.

— Ако обичаш, Стивън — намеси се Тобиас, — предай й, че според мен Разон е един много смел мъж.

Повторих думите му.

— А защо смята така? — попита Моника.

— Любовта към науката и любовта към Бог трудно могат да съжителстват в сърцето на един човек, без да го карат да се чувства раздвоен — обясни Тобиас. — Науката почива на принципа, че за истина могат да бъдат приемани само доказуемите неща. А религията почива на принципа, че Истината е по същността си недоказуема. Затова и действията на Разон говорят за истинска смелост. Независимо от крайния резултат, той ще бъде принуден да се откаже от едно от двете най-важни за него неща.

— Може би е просто фанатик — отговори Моника. — Сляпо устремен напред, решен да намери окончателно доказателство за правотата си.

— Възможно е — каза Тобиас. — Но истинският фанатик не би се нуждаел от доказателства. Вярата му в Бог би го удовлетворявала напълно. Не, тук виждам нещо различно — един мъж, който иска да помири научното с религиозното; да бъде първият човек — в цялата история на човечеството, може би, — който е открил начин да приложи принципите на науката към върховната Истина на религията. Намирам това за много благородна цел.

Тобиас се облегна обратно на седалката си. Прелистих последните няколко страници от тома, а Моника седеше до мен, потънала в мълчалив размисъл. Когато приключих, пъхнах книгата в джоба на седалката отпред.

Завесите изшумоляха — някой бе дошъл при нас от кабината на бизнес класата.

— Здравейте! — поздрави с приветлив глас жената, която се приближаваше по пътеката. — Забелязах, че има едно свободно място до вас, и се запитах дали ще бъдете така добри да ми позволите да седна тук.

Новодошлата бе приятна млада жена с кръгло лице, към края на двадесетте си години. Явно бе от индийски произход, с тъмна кожа и наситеночервена точка на челото. Носеше красиви, сложно скроени дрехи в червено и златисто, а около тялото и над рамото й бе преметнат един от онези типични за индийските жени шалове. Не знам как точно се казват.

— Какво става тук? — обади се Джей Си. — Ей, Ахмед, нали няма да вземеш да взривиш самолета?

— Името ми е Калиани — отвърна тя. — И нямам никакви намерения да взривявам каквото и да било.

— Хм — изсумтя Джей Си. — Доста разочароващо.

След това се отпусна на облегалката и затвори очи — или поне се престори, че го прави. Продължаваше да следи Калиани, присвил леко единия клепач.

— Защо продължаваме да го търпим? — попита Айви и се протегна, за да се отърси от дрямката.

— Непрекъснато въртите глава ту в едната, ту в другата посока — отбеляза Моника. — Имам чувството, че изпускам цели разговори.

— И наистина е така — потвърдих аз. — Запознай се с Калиани — един от новите аспекти и причината, поради която поисках онова празно място.

Калиани енергично протегна ръка към Моника с широка усмивка на лицето.

— Тя не те вижда, Калиани — напомних аз.

— О, вярно! — отговори тя и вдигна ръцете си към лицето. — Много съжалявам, господин Стив. Всичко това ми е още много ново.

— Няма проблем. Моника, Калиани ще ни превежда, докато сме в Израел.

— Лингвистка съм — поясни Калиани и се поклони.

— Тя ще превежда… — проточи Моника, загледана в книгата, която бях прибрал преди малко: учебник по ивритски синтаксис, граматика и лексика. — Току-що научи иврит.

— Не — поправих я аз. — Прегледах страниците, колкото да мога да извъобразя аспект, който да може да го говори. Самият мен никак не ме бива в езиците.

Прозинах се и се зачудих дали ни остава достатъчно време до кацането, че да прибавя и арабски към познанията й.

— Докажете го — каза Моника.

Вдигнах вежда.

— Трябва да видя — настоя тя. — Моля ви.

Въздъхнах и се обърнах към Калиани.

— Как е на иврит „Искам да се упражня в говоренето на иврит. Бихте ли разговаряли с мен на вашия език?“?

— Хм… „Искам да се упражня в говоренето на иврит“ звучи малко тромаво в буквален превод. Какво ще кажеш по-скоро за „Искам да подобря иврита си“?

— Става.

— Ани ротце лешафер ет ха’иврит шели — произнесе тя.

— По дяволите — отговорих аз. — Ама че скоропоговорка.

— Без ругатни! — обади се Айви.

— Не е чак толкова трудно, господин Стив. Хайде, опитайте. Ани ротце лешапер ет ха’иврит шели.

— Ани роте зийле шапер хап… ер хав… — запънах се.

— Олеле — каза Калиани. — Доста… доста зле. Нека опитаме дума по дума.

— Бива — съгласих се аз и махнах с ръка на една от стюардесите — онази, която бе разяснила правилата за безопасност на иврит в началото на полета.

Тя ни се усмихна.

— Да?

— Ъ-ъ… — заекнах аз.

— Ани — търпеливо започна Калиани.

— Ани — повторих аз.

— Ротце.

— Ротце…

Отне ми известно време да свикна, но успях да й обясня мисълта си. Тя дори ме поздрави за усилията. За щастие, преводът на нейните думи на английски беше много по-лесна работа — Калиани просто ми предаваше какво е казала секунда по-късно.

— О, акцентът ви е просто ужасен, господин Стив — каза Калиани, когато стюардесата отмина нататък. — Толкова ме е срам.

— Ще поработим над него — успокоих я. — Благодаря.

Тя ми се усмихна и ме прегърна, след което се опита да прегърне и Моника — която, разбира се, не забеляза нищо. Накрая Калиани се настани до Айви и двете започнаха да си бъбрят приятелски, което бе истинско облекчение. Животът ми значително се улеснява, когато халюцинациите ми се спогаждат добре.

— Вече сте знаел иврит — обвини ме Моника. — Можел сте да го говорите още преди да се качим на самолета, и през последните часове само сте опреснил онова, което сте бил забравил.

— Свободна си да вярваш, каквото искаш.

— Но това просто не е възможно — продължи тя. — Няма как да научите един напълно нов език за няколко часа.

Не си направих труда да поправям грешката й и да обяснявам, че не съм го научил. Ако бях, произношението ми нямаше да бъде толкова безобразно и на Калиани нямаше да й се налага да ме кара да повтарям дума по дума.

— В момента сме се запътили да търсим фотоапарат, който може да снима миналото — отбелязах. — Наистина ли е по-трудно да повярваш, че току-що успях да науча иврит?

— Е, добре. Ще се престоря, че именно това сте направил. Но ако наистина можете да усвоявате толкова бързо, нямаше ли вече да сте научил всеки език, всяка наука и изобщо… всичко?

— В дома ми няма достатъчно стаи, че да си го позволя — отговорих. — Истината е, че не съм искал да бъда такъв, Моника. С удоволствие бих се освободил от всичко това и бих заживял един по-прост, спокоен живот. Понякога ми се струва, че ще ме подлудят.

— Значи… не сте луд?

— Не, за Бога — отвърнах аз и я изгледах продължително. — Но ти не го приемаш.

— Вие виждате хора, които не съществуват, господин Лийдс. Трудно е да се приеме.

— И все пак живея хубав живот — казах. — Отговори ми на следното: защо считаш мен за луд, а в същото време би нарекла един мъж, който не може да се задържи на работа където и да било или който изневерява на съпругата си, или който не може да овладее гнева си, нормален?

— Е, може би не напълно…

— Много „нормални“ хора не могат да се справят със собствения си живот. Психическото им състояние — стресът, безпокойството, разочарованието — им пречи да бъдат щастливи. В сравнение с тях съм си направо стабилен. Макар да признавам, че би било хубаво да ме оставят на мира. Не искам да бъда „специален“.

— И това е причината за всичко това, нали? — попита Моника. — За халюцинациите?

— О, кога успя да станеш психолог? Да не би да прочете някой учебник по въпроса, докато пътувахме? Къде е новият ти аспект, за да се запозная с него?

Моника не се хвана на провокацията.

— Създавате тези илюзии, за да им прехвърляте части от себе си. Гениалността, която считате за бреме. Отговорностите ви — карате халюцинациите си да ви влачат насила да помагате на хората. Това ви помага да се преструвате, господин Лийдс. Да се преструвате, че сте нормален. Но именно това е най-голямата ви илюзия.

Осъзнах, че се моля полетът най-после да свърши.

— Такава теория не съм чувал преди — чу се мекият глас на Тобиас иззад мен. — Може би има известни основания, Стивън. Трябва да разкажем на Айви…

— Не! — прекъснах го рязко аз и се извърнах към него. — Достатъчно вече е ровичкала из главата ми.

Обърнах се обратно напред. Моника отново бе придобила онова характерно изражение — изражението, което се изписва на лицата на „нормалните“ хора, когато си имат работа с мен. Изражение като на човек, който е принуден да борави с нестабилна пръчка динамит, снабден само с ръкавици за фурна. Това изражение… От него боли много повече, отколкото от самата болест.

— Имам един въпрос — смених темата аз. — Как сте допуснали на Разон да му се размине такова нещо?

— Не е като да не бяхме взели мерки срещу подобна възможност — отговори тя сухо. — Фотоапаратът бе заключен на сигурно място, но, естествено, нямаше как постоянно да го държим на разстояние от човека, на когото плащахме да го разработи.

— Има още нещо — казах. — Не се обиждай, Моника, но ти си от онези служители, които големите корпорации наемат да вършат мръсната им работа. Айви и Джей Си отдавна разбраха, че не си инженер. Или си един от онези не особено почтени шефове, чиято задача е да отстранява нежелателните пречки, или си един от онези не особено почтени началници на охраната, които правят същото.

— На кое точно да не се обиждам? — попита тя хладно.

— Как е получил Разон достъп до всички прототипи? — продължих аз. — Трябва да сте направили поне по едно копие от всеки модел, без да сте му казали за това. Трябва да сте пращали версии на камерата в другите ви лаборатории, за да ги разглобят и да разберат принципа на работа чрез обратно инженерство. Много ми е трудно да повярвам, че той е успял да открие и унищожи всичко това.

Тя потупа по облегалката на стола си в продължение на няколко минути.

— Никое от копията не проработи — призна тя най-накрая.

— Направили сте точно копие на плановете и моделите?

— Да, но нищо не се получи. Попитахме Разон защо, а той каза, че има останали още няколко грешки в устройството, за които трябва да се погрижи. Винаги намираше някакво извинение — а и наистина се бе натъкнал на проблеми в собствените си прототипи, все пак. Това е напълно неизследвана досега област на науката. Ние сме пионерите в тази сфера. Естествено е да има много грешки и неизправности.

— Напълно верни твърдения — отбелязах аз. — В които, обаче, ти ни най-малко не вярваш.

— Сигурна съм, че е направил нещо на фотоапаратите — каза тя. — Нещо, което им пречи да функционират в негово отсъствие. Можеше да накара всеки прототип да проработи, стига да му дадеш достатъчно време да човърка и наглася частите му. Понякога заменяхме апарата, по който работеше, с някое от нашите копия през нощта, и той успяваше да го накара да проработи. След това си го взимахме обратно, като оставяхме предишния на мястото му — но когато беше у нас, отново спираше да функционира.

— А възможно ли е било друг човек да работи с някой от апаратите, стига той да присъства?

Тя кимна.

— Можеха дори да продължат да го използват още малко, след като той си тръгнеше. Но всеки фотоапарат спираше да работи след много кратко време и ни се налагаше да го повикаме пак, за да го поправи. Трябва да разберете в какво положение бяхме, господин Лийдс. Имаше само няколко месеца, през които фотоапаратите изобщо функционираха. През по-голямата част от времето, което прекара в „Азари“, почти всички го смятаха за шарлатанин.

— Но не и ти, предполагам.

Тя не отговори.

— Без него и фотоапарата кариерата ти ще се разпадне напълно — продължих. — Ти си му издействала финансовата помощ на дружеството. Ти си защитавала работата му пред останалите. А накрая, когато машината най-после е проработила…

— Той ме предаде — прошепна тя.

В очите й се четяха чувства, които далеч не бяха топли. Хрумна ми, че ако успеем да открием господин Разон, би било по-добра идея да оставя Джей Си да се разправи с него пръв. Той сигурно би поискал да го застреля — но пък Моника явно искаше да го разкъса на парчета с голи ръце.