Брандън Сандърсън
Легион (4)

— „Господин Балубал Разон“ — прочете на глас Тобиас от листа информация, докато слизахме по стълбите.

Бях го прегледал набързо, докато пътувахме в колата, но умът ми бе зает с друго и не успях да му обърна особено внимание.

— По произход е филипинец, но с американска националност, второ поколение. Доктор на науките, специалност — физика, завършил Университета в Мейн. Без почести. Живее сам.

Пристигнахме на седмия етаж на блока. Моника се беше задъхала. Вървеше прекалено близо до Джей Си, който бе свъсил вежди недоволно.

— Трябва да добавя — продължи Тобиас, като прибра листа, — че, според Стан, дъждът е спрял, преди да стигне дотук. Предстоят само слънчеви дни.

— Слава Богу — отговорих аз и се обърнах към вратата, пред която бяха застанали на пост двама мъже в черни костюми.

— Ваши? — попитах Моника, като кимнах към тях.

— Да — отговори тя.

Бе прекарала целия път дотук в разговори с висшестоящите си по телефона.

Извади ключа за апартамента и го превъртя в ключалката. Вътре бе същинско бедствие. На перваза на прозореца бяха наредени стари кутии от китайска храна, сякаш някой беше посял реколта от пролетни ролца и я чакаше да поникне. Навсякъде имаше купчини книги, а стените бяха целите покрити със снимки. Не снимки на миналото, а напълно обикновени — такива, каквито би направил някой запален фотограф.

Наложи се да си проправяме път с прескачане и блъскане, за да минем през прага и да заобиколим книгите. Когато влязохме всички, в стаята почти не остана място.

— Излез и изчакай отвън, ако обичаш, Моника — помолих аз. — Доста е претъпкано.

— Претъпкано? — намръщи се тя озадачено.

— Непрекъснато минаваш през Джей Си — обясних й. — Което е доста неприятно за него. Не обича да му се напомня, че е халюцинация.

— Не съм халюцинация — озъби се той. — Просто разполагам със свръхмодерна екипировка за укриване.

Моника остана загледана в мен за секунда, след което излезе в коридора, застана между двамата охранителя и опря ръце на кръста си, без да ни изпуска от очи.

— Хайде, народе — казах аз. — Да започваме.

— Хубави ключалки — отбеляза Джей Си, като издрънка с една от веригите на вратата. — Дебело дърво, три секретни ключалки. И ако не греша…

Той посочи към нещо като пощенска кутия, монтирана на стената до вратата. Отворих я. Вътре имаше излъскан до блясък пистолет.

— „Ръгър Бисли“, модифициран на едрокалибрен — изръмжа той.

Отворих кръглото, въртящо се нещо с патроните и извадих един.

— С 50-калибров пълнител на „Линебау“ — продължи Джей Си. — Оръжие за мъж, който разбира от такива неща.

— Но го е оставил — отбеляза Айви. — Сигурно е бързал.

— Не — каза Джей Си. — Това е бил пистолетът за до вратата. Имал е друго оръжие, което е носел със себе си.

— „Пистолет за до вратата“ — повтори Айви. — Това обичайна практика ли е в твоите среди?

— На човек му трябва нещо силно, което да може да пробие дървото на вратата, ако някой се опитва да разбие ключалката и да влезе. Но откатът е прекалено силен, за да се използва за повече от няколко изстрела. Затова е носел нещо по-малокалибрено у себе си.

Джей Си разгледа пистолета по-обстойно.

— Но никога не е стрелял с този. Хмм… Има вероятност някой да му го е дал. Може да е отишъл при някой приятел и да го е попитал как да се защити в случай на нападение. Един истински боец опознава всяко оръжие, което притежава, като се упражнява да стреля с него. Нито един пистолет не цели идеално точно. Всеки си има характер.

— Явно е учен — обади се Тобиас, който бе коленичил до няколко купчини книги. — Историк.

— Звучиш ми изненадан — казах. — Доктор на науките е, все пак. Очаква се да бъде начетен.

— Степента му е в областта на теоретичната физика, Стивън — обясни Тобиас. — А тези книги са на историческа и теологическа тематика, и то — на много задълбочено ниво. Сложна материя. Трудно е да бъдеш наистина ерудиран в повече от една област. Нищо чудно, че води самотен живот.

— Броеници — обади се Айви и вдигна една от върха на близката купчина учебници, за да я разгледа. — Мънистата са протрити, явно често е било броено на тях. Отвори една от онези книги.

Вдигнах един том от пода.

— Не, по-добре онази. „Делюзията Бог“.

— Ричард Докинс? — казах аз и прелистих няколко страници.

— Бележит атеист — отбеляза тя и се наведе да погледне над рамото ми. — В това издание са включени и анотации, които излагат контрааргументи против теориите му.

— Набожен католик сред море от хора на науката — каза Тобиас. — Да… Много от тези книги са религиозни като тематика — пряко или косвено. Тома Аквински, Даниъл Уейн Харди, Франсис Шефър, Пиетро Алагона…

— Ето картата, която е използвал на работа — кимна Айви към пластмасовата идентификационна карта, окачена на стената.

Надписът оповестяваше с едри букви: „Лаборатории Азари“. Дружеството, за което работеше Моника.

— Повикай Моника — заръча ми Айви. — И повтаряй, каквото ти кажа.

— Хей, Моника — обърнах се аз към вратата.

— Мога ли да вляза вече?

— Зависи — отговорих аз, като повтарях думите, които Айви ми шепнеше. — Ще ми кажеш ли истината?

— За какво?

— За това как Разон е изобретил фотоапарата сам и е намесил „Азари“ едва след като вече бил разработил функциониращ прототип.

Моника присви очи.

— Картата е прекалено нова — не е нито износена, нито надраскана от употреба или носене в джоба. Снимката на нея също е на най-много два месеца, ако се съди по брадата, която е пуснал на нея — за разлика от снимката на перваза на камината, където е застанал пред Маунт Върнън и е чисто обръснат. Освен това, този апартамент не може да принадлежи на един високоплатен инженер. С повреден асансьор? И в крайния североизточен квартал на града? Не само, че е в доста съмнителна област, но и се намира прекалено далеч от офиса на компанията. Не е откраднал фотоапарата, Моника — по-скоро се изкушавам да предположа, че вие се опитвате да го откраднете от него. Затова ли е избягал?

— Не беше разработил прототип — отговори Моника. — Или поне не и функциониращ такъв. Дойде при нас с една снимка — онази на Вашингтон — и куп обещания. Имаше нужда от пари, за да сглоби работещ уред — ако се вярва на думите му, предишният работел в продължение на няколко дни, след което спрял. Отпускахме му средства в продължение на осемнайсет месеца, с ограничен достъп до лабораториите. Получи идентификационна карта, когато най-после успя да накара проклетото нещо да проработи. И да, открадна го от нас. Договорът постановяваше, че нищо от оборудването не може да се изнася от лабораторията. Използва ни като удобен източник на пари, след което изчезна яко дим заедно с крайния резултат — като преди това изтри всички данни и унищожи всички други прототипи.

— Вярно ли е? — попитах Айви.

— Не мога да определя със сигурност — отговори тя. — Извинявай. Би помогнало, ако преслушах пулса й… Можеш ли да опреш ухо в гърдите й?

— О, да. На бас, че много ще й хареса — отговорих.

— Е, на мен поне със сигурност ще ми хареса — ухили се Джей Си.

— О, моля ти се — изпръхтя Айви. — Ти би го направил, само за да хвърлиш поглед под палтото й и да видиш какъв пистолет носи.

— „Берета“ M9 — отвърна Джей Си. — Вече погледнах.

Айви се втренчи в мен настоятелно.

— Какво? — попитах аз с невинно изражение. — Той го каза, не аз.

— Виж, кльощав — намеси се Джей Си, — M9-ката е скучен, но ефикасен пистолет. По маниерите й личи, че разбира от оръжие. Помниш ли как се задъха, като се качвахме по стълбите? Преструвка. В много по-добра форма е, отколкото иска да си мислим. Опитва се да се престори на някакъв управител или подобен бюрократ, който само си седи на бюрото и пише отчети по цял ден, но е явно, че всъщност е от охраната.

— Благодаря — казах аз.

— Вие — обади се Моника от вратата, — сте един много странен мъж.

Насочих вниманието си към нея. Бе чула само моите реплики, разбира се.

— Мислех, че вече си прочела интервютата ми.

— Така е. Но се оказва, че дават само бледа представа за истината. Представях си ви като някаква зашеметяваща поредица от различни, редуващи се личности.

— Това е дисоциативно разстройство — поправих я аз. — Различно е.

— Много добре! — обади се одобрително Айви, която се бе заела да ме просвещава в областта на психичните разстройства.

— Независимо от това… — отговори Моника. — Мисля, че просто съм изненадана да видя какво всъщност представлявате.

— А именно? — попитах аз.

— Управител на средно равнище — отвърна тя с напрегнато изражение. — Така или иначе, въпросът остава неразрешен. Къде е Разон?

— Зависи — казах. — Необходимо ли е да бъде на някое точно определено място, за да използва фотоапарата? Тоест, задължително ли е било да отиде на Маунт Върнън, за да заснеме миналото му — или е възможно да настрои машината така, че да го снима от друго местоположение?

— Трябвало е да отиде — отговори Моника. — Фотоапаратът снима само миналото на мястото, към което си го насочил.

Това обяснение ме съмняваше по няколко причини, но за момента ги оставих настрана. Разон. Къде би отишъл? Хвърлих поглед на Джей Си, който сви рамене.

— Първо към него поглеждаш, значи? — обади се Айви с равен тон. — Наистина?

Обърнах се към нея и тя се изчерви.

— Всъщност… и аз нямам идеи.

Джей Си се изкикоти.

Тобиас се изправи бавно и замислено. Силуетът му напомняше на далечни облаци, които се събират на хоризонта.

— Йерусалим — произнесе той меко, положил длан на една от книгите. — Отишъл е в Йерусалим.

Всички насочихме погледи към него. Е — поне онези от нас, които можеха.

— Къде иначе би отишъл един вярващ, Стивън? — попита Тобиас. — След години спорове с колеги и подигравки от околните, задето е религиозен? Това го е тласнало към откритието от самото начало. Именно това е била причината да разработи апарата. Заел се е да отговори на един важен въпрос. Заради нас. Заради себе си. Един въпрос, който хората задават от две хилядолетия насам. Отишъл е да направи снимка на Исус от Назарет — наречен „Христос“ от неговите последователи — след възкресението му.