Брандън Сандърсън
Легион (3)

— Имате позволение да се обърнете към Негово Величество — заяви Армандо.

Бе застанал пред прозореца си — триъгълен, тъй като обитаваше една от стаите на последния етаж на имението. Бе настоял изрично за това.

— Може ли да го застрелям? — попита Джей Си с кротък тон. — В някоя не толкова важна част от анатомията? Крака, може би?

— Негово Величество ви чу — произнесе Армандо с мекия си испански акцент и се обърна към нас със сериозно изражение. — Стивън Лийдс. Изпълнихте ли обещанието, което ми дадохте? Крайно време е да се възкача отново на трона.

— Работя по въпроса, Армандо — казах аз и му подадох снимката. — Пристигна още една.

Армандо въздъхна и я взе от ръката ми. Бе слаб мъж с черна коса, която приглаждаше назад с помада.

— Армандо великодушно снизходява да удовлетвори молбата ви.

— Трябва да ти кажа, Стив — обади се Айви, като надникна в стаята, — че ако ще създаваш още халюцинации, би било добре да се постараеш да не са толкова досадни.

— Тишина, жено — заяви Армандо. — Обмисли ли предложението, което Негово Величество ти отправи?

— Няма да се омъжа за теб, Армандо.

— Но това би те направило кралица!

— Ти нямаш титла. И според последна информация, в Мексико има президент, а не император.

— Наркобароните държат народа ми в постоянен страх — заяви Армандо, докато изучаваше снимката внимателно. — Хората умират от глад и се виждат принудени да сведат глава пред натрапниците. Същински позор. Тази снимка е автентична — завърши той и ми я връчи обратно.

— Това ли беше? — попитах. — Няма ли да й направиш онези компютърни тестове?

— Нима не съм експертът по фотография тук? — отвърна той. — Нима не се обърна към мен с молба за помощ? Истинска е. Няма измама. Но фотографът е напълно бездарен. Не разбира нищичко от изкуството на отразения образ. Липсата на вдъхновение в произведенията му ме отвращава до дъното на душата.

След което ни обърна гръб и отново зарея поглед през прозореца.

— А сега може ли да го застрелям? — попита Джей Си.

— Изкушавам се да ти позволя — отговорих аз и обърнах снимката.

Одри бе разгледала почерка на цифрите на гърба и не бе успяла да го свърже с никой от професорите, психолозите или останалите желаещи да пишат научни разработки относно моя случай.

Свих рамена и извадих телефона си. Номерът беше местен. Отговориха на второто позвъняване.

— Ало? — казах аз.

— Ще се съгласите ли да ви посетя, господин Лийдс?

Женски глас с лек южняшки акцент.

— Коя сте вие?

— Аз съм човекът, който ви изпрати писмата със загадките.

— Е, за това се досетих и сам.

— Мога ли да дойда да поговоря с вас?

— Ами… да, предполагам. Къде сте сега?

— Пред вратата на имението ви.

Телефонът щракна. Миг по-късно се разнесе звънецът на входната врата.

Погледнах към останалите. Джей Си си проправи път към прозореца и надникна към пътеката пред входната врата. Армандо му се намръщи.

Айви и аз излязохме от стаята и се отправихме към стълбите.

— Въоръжен ли си? — попита Джей Си, след като ни настигна с леко подтичване.

— Обикновените хора не се разхождат из собствените си домове, препасали кобури с пистолети, Джей Си.

— Освен ако не искат да оцелеят. Иди си вземи твоя.

Поколебах се, но накрая въздъхнах примирено.

— Пусни я да влезе, Уилсън! — извиках, но се насочих към собствения ми кабинет — най-големия в имението — и извадих пистолета си от чекмеджето на нощното шкафче.

Свалих якето, закопчах кобура под едната си ръка и пак го облякох. Наличието на оръжие наистина ме успокояваше донякъде, но аз съм ужасен стрелец.

Когато се отправих надолу по стълбището към главното фоайе, Уилсън вече беше отворил вратата. На прага бе застанала тъмнокожа жена в средата на тридесетте си години, облечена в черно връхно палто и делови костюм, и с къси расти. Тя свали слънчевите очила, които носеше, и ми кимна.

— В хола, Уилсън — казах аз, когато стъпих в подножието на стълбището.

Той я поведе през вратата на помещението, а аз влязох след тях, като пуснах Джей Си и Айви да минат първи. Тобиас вече седеше вътре и четеше една историческа книга.

— Лимонада? — предложи ни Уилсън.

— Не, благодаря — отговорих и затворих вратата, като го оставих отвън.

Жената започна да се разхожда бавно из стаята и да разглежда мебелите и украшенията.

— Доста засукано място — отбеляза. — Платили сте за всичко това с парите, които ви дават хората, на които помагате, така ли?

— Всъщност, повечето дойде от правителството.

— Ако се вярва на слуховете, не работите за тях.

— Вече не, но преди работех. Така или иначе, голяма част от парите идваха от научните стипендии на професорите, които искаха да проучат случая ми. Започнах да им взимам огромни суми, като се надявах, че това ще ги откаже.

— Но не ги отказа.

— Нищо не може да ги откаже — направих физиономия аз. — Заповядайте на някой от столовете.

— Предпочитам да остана права — отговори тя, докато разглеждаше картината на Ван Гог, окачена на стената. — Казвам се Моника, между другото.

— Моника — повторих аз и извадих двете снимки. — Трябва да отбележа — намирам за забележително, че според теб бих повярвал на такава нелепица.

— Още не съм ви разказала за какво става въпрос.

— Но ще го направиш — казах аз и подхвърлих снимките на масата. — История, в която се разказва за пътуване във времето и за фотограф, който явно не умее да използва светкавицата както трябва.

— Вие сте гений, господин Лийдс — отбеляза тя, без да се обръща. — Според някои изследвания сте най-интелигентният мъж на цялата планета. Ако снимките имаха някакво очевидно — или не толкова очевидно — слабо място, вече щяхте да сте ги изхвърлил. И със сигурност нямаше да ми се обадите.

— Грешат.

— Кои грешат?

— Хората, които ме наричат гений — поясних аз и седнах на стола до Тобиас. — Не съм никакъв гений. Бих казал, че интелигентността ми е на средно ниво.

— Много ми е трудно да го повярвам.

— Ако щете, вярвайте — казах аз. — Но не съм гениален. Халюцинациите ми, обаче, са.

— Благодаря — обади се Джей Си.

— Някои от халюцинациите ми — поправих се.

— Приемате ли факта, че нещата, които виждате, не са истински? — попита ме Моника, като се обърна към мен.

— Да.

— И все пак разговаряте с тях.

— Не искам да ги обиждам. Освен това, понякога са ми от полза.

— Благодаря — обади се пак Джей Си.

— Някои от тях са ми от полза — поправих се отново. — Но във всеки случай, те са причината, поради която сте тук сега. Искате да разберете какво мислят те. А сега, Моника, ако обичаш — или ми разкажи за какво става въпрос, или спри да ми губиш времето.

Тя се усмихна и най-после се приближи, за да седне срещу мен.

— Не е каквото си мислите. Няма никаква машина на времето.

— Нима?

— Не звучите изненадан.

— Пътуването към миналото е нещо много, много малко вероятно — отговорих. — А и дори да се беше случило, нямаше да съм разбрал, понеже щеше да е създало паралелно съществуваща реалност, в която мен нямаше да ме има.

— Освен ако именно тази реалност не е паралелната.

— В който случай — казах аз, — пътуването към миналото е все пак нещо, което не ме касае на практика, понеже пътуващият назад във времето пак щеше да създаде паралелна реалност, в която ме няма.

— Да, или поне така гласи една от теориите. Но няма смисъл да се занимаваме с това — както вече казах, няма никаква машина на времето. Или поне не в общоприетия смисъл на понятието.

— Значи тези снимки са фалшиви? — попитах я. — Губя интерес все по-бързо, Моника.

Тя плъзна три нови снимки по повърхността на масата.

— Шекспир — каза Тобиас, когато започнах да ги вдигам една по една. — Родоския колос. О… това вече е наистина хитра приумица.

— Елвис?

— Явно в момента преди смъртта му — отбеляза Тобиас и посочи към образа на повехналия попидол, седнал в банята и обронил глава.

Джей Си изсумтя.

— Сякаш няма толкова много негови имитатори, че с лопата да ги ринеш.

— Снимани са с фотоапарат — започна Моника, като се наведе напред, — който прави снимки на миналото.

След това направи пауза за драматичен ефект. Джей Си се прозина.

— Проблемът с всяка от тях — отговорих аз, като подхвърлих снимките обратно на масата, — е че автентичността им няма как да се докаже отвъд всякакво съмнение. Показват неща, които не могат да бъдат сравнени с друг, надежден източник, понеже такъв не съществува. Затова и няма как да се открият дребните разлики, които иначе биха могли да ги изобличат като фалшификати.

— Наблюдавала съм лично как работи устройството — отговори Моника. — Бе изследвано в строго научни условия. Влязохме в една предварително почистена и подготвена стая, взехме по един лист хартия, нарисувахме по нещо на гърба и вдигнахме листата високо. След това ги изгорихме. Изобретателят на устройството влезе в стаята и направи няколко снимки. На тях се виждаше ясно как стоим в помещението, вдигнали листовете, на които личаха същите рисунки.

— Прекрасно — отвърнах аз. — Сега остава и да ми дадете някаква обективна причина да повярвам на думите ви.

— Можете да го изпробвате лично — каза тя. — Да го използвате, за да отговорите на който исторически въпрос пожелаете.

— Или по-точно можеше да го направим — обади се Айви, — ако не беше откраднато.

— Бих могъл да го направя — повторих аз, като се доверих на думите й. Инстинктите й по време на разпит бяха много изострени, затова понякога ми подсказваше какво да кажа. — Само че устройството е било откраднато, нали?

Моника се облегна назад на стола си и смръщи вежди.

— Не е трудно да се досети човек, Стив — обясни Айви. — Ако всичко бе минало по план, тя изобщо нямаше да бъде тук сега. А ако наистина искаше да ти докаже, че казва истината, щеше да е донесла фотоапарата, за да ти го демонстрира. Бих била склонна да повярвам, че е оставен на съхранение в някоя лаборатория, понеже е прекалено ценен да се изнася навън… Само че в този случай тя щеше да ни покани на своя територия, вместо да дойде при нас. Придава си хладнокръвен вид, но всъщност е отчаяна. Виждаш ли как потупва с пръсти по облегалката на креслото? И как предпочете да остане права през първата част от разговора — сякаш за да изглежда по-внушително? Седна, само защото се почувства неудобно на фона на твоето спокойно, отпуснато поведение.

Тобиас кимна.

— „Никога не прави прав онова, което можеш да направиш седнал, и седнал — онова, което можеш да направиш легнал“. Китайска пословица, чието авторство обикновено се приписва на Конфуций. Поради липсата на съхранени оригинали от неговите текстове, разбира се, почти всичко, което приемаме за негово, е в по-голяма или по-малка степен догадка. По ирония на съдбата, едно от малкото неща, за които сме сигурни, че наистина е проповядвал, така нареченото „Златно правило“ — а заслугата за него често се приписва на Исус от Назарет, който всъщност е перифразирал същата идея…

Оставих го да говори, заслушан в интонацията на спокойния му глас, която ту се издигаше, ту спадаше, като морски вълни. Онова, което казваше, не беше важно.

— Да — продума най-после Моника. — Устройството беше откраднато. Затова и съм тук.

— Значи имаме проблем — казах. — Единственият начин да се уверя в автентичността на тези снимки е да изпробвам устройството. Но ще получа тази възможност само ако изпълня задачата, която ми поставяте. Което означава, че има голяма вероятност да направя онова, което искате от мен, и в края на краищата да се окаже, че сте ми изиграли номер.

Тя постави нова снимка на масата — жена със слънчеви очила и дълго манто, застанала на една гара. Фотографът я беше снимал отстрани, докато тя изучаваше таблото горе.

Сандра.

— Опа — обади се Джей Си.

— Откъде взехте тази снимка? — попитах настойчиво и се изправих от стола.

— Казах ви…

— Достатъчно с измислиците! — стоварих аз дланите си на масичката за кафе. — Къде е тя? Какво знаете за нея?

Моника се отдръпна. Очите й се разшириха. Хората не знаят как да се държат с шизофрениците. Чели са истории за тях, гледали са филми. Боят се от нас, макар че статистиката доказва, че не сме по-склонни на насилие от един обикновен човек.

Разбира се, някои от изследователите, които написаха научни трудове за мен, твърдят, че не съм шизофреник. Половината смятат, че просто си измислям. Другата половина — че състоянието ми е нещо различно, нещо ново. Но за каквото и да става въпрос, и както и да работи мозъкът ми, досега съм се натъквал само на един човек, който сякаш наистина ме разбираше. И това беше жената на снимката, която Моника току-що остави на масата.

Сандра. В известен смисъл, тя бе сложила началото на всичко това.

— Не беше трудно да се сдобия със снимката — обясни Моника. — Когато още давахте интервюта, я споменавахте често. Явно сте се надявал, че някой ще ги прочете и ще ви донесе някаква информация за нея. А може и да сте хранел надежда, че самата тя ще види какво сте казал и ще се върне при вас…

Насилих се да седна обратно на стола.

— Знаел сте, че е отишла на гарата — продължи Моника. — И по какво време е била там. Но не сте знаел на кой влак се е качила. Започнахме да снимаме мястото, докато не я открихме.

— На онази гара сигурно е имало десетина жени с руса коса и подобен външен вид — казах аз.

Никой не знаеше коя е тя в действителност. Дори аз.

Моника извади сноп снимки — поне двадесетина. На всяка се виждаше по някоя жена.

— Решихме, че е най-вероятно да е онази, която носи слънчеви очила на закрито, но снимахме всяка жена на такава възраст, която бе влизала в гарата през онзи ден. За всеки случай.

Айви положи ръка на рамото ми.

— Успокой се, Стивън — каза Тобиас. — Силният капитан успява да преведе кораба невредим дори през буря.

Поех си въздух и издишах.

— А нея може ли да застрелям? — обади се Джей Си.

Айви подбели очи.

— Припомни ми защо изобщо го търпим наоколо, ако обичаш?

— Заради мъжествения ми чар.

— Слушай — обърна се Айви към мен. — Моника си противоречи. Твърди, че е дошла при теб, защото фотоапаратът е бил откраднат. Как тогава е успяла да направи снимките на Сандра?

Кимнах и прочистих ума си — с големи усилия, — след което повторих думите й пред Моника.

Тя се усмихна лукаво.

— Имахме намерения да се обърнем към теб и относно един друг проект. Решихме, че снимките… биха ни били от полза.

— По дяволите — изруга Айви, стана и се втренчи в лицето на Моника от няколко сантиметра разстояние, за да види зениците й по-добре. — Мисля, че сега казва истината.

Погледът ми се прикова в снимката. Сандра. Вече бяха минали почти десет години. И още ме болеше, като си спомнех как ме напусна. Напусна ме — след като ми показа как да управлявам способностите, заложени в ума ми. Прокарах пръсти по гланцираната повърхност.

— Трябва да го направим — каза Джей Си. — Трябва да проучим за какво става въпрос тук, кльощав.

— Ако има някаква вероятност да говори истината… — присъедини се към него Тобиас, като кимна.

— Фотоапаратът вероятно е бил откраднат от някой от самия екип, който е работил върху него — предположи Айви. — В случаи като този често се оказва така.

— Взел го е един от вашите хора, нали? — попитах аз.

— Да — отговори Моника. — Но нямаме представа къде е отишъл. Пръснахме десетки хиляди долара през последните четири дни в опити да го открием. Винаги съм била на мнение, че ти би могъл да ни помогнеш. Други от… членовете на дружеството ни бяха против намесата на страничен човек, чиято реакция би била доста непредвидима.

— Ще се заема със случая — казах.

— Отлично. Искате ли да ви заведа в лабораторията ни?

— Не — отговорих. — Заведете ме в къщата на крадеца.