Питър Мей
Черната къща (5)

Четвърта глава

До нощта на Гай Фокс^[1] оставаха само три дни и бяхме събрали огромно количество стари автомобилни гуми, с които да запалим най-голямата клада в цял Нес. Всяко село палеше своя и всяко искаше неговата да бъде най-хубавата. В онези дни приемахме съревнованието много сериозно. Аз бях на тринайсет, шестокласник в училището в Кробост. Изпитите, които предстоеше да положа в края на годината, щяха до голяма степен да определят бъдещето ми. Да държиш целия си последващ живот в ръце, когато си само на тринайсет, е голяма отговорност.

Ако се справех добре, щях да постъпя в гимназията „Никълсън“ в Сторноуей, а оттам, ако изкарах достатъчно високи оценки, да получа шанса да постъпя в университет, да избягам от острова. Ако обаче се справех зле, ме очакваше училището в Люс, което по онова време се помещаваше в самия замък. Но там идеята бе да ти дадат занаят в ръцете. Училището имаше гордата традиция да подготвя първокласни моряци, но мен не ме блазнеше перспективата да плавам, нито да работя в някоя фабрика, както стори баща ми, след като риболовът спря да му дава прехрана.

Бедата бе, че аз не бях сред отличниците. Животът на едно момче е пълен с различни изкушения. Като например огънят в нощта на Гай Фокс. Също така вече от пет години живеех с леля ми, а тя постоянно ми намираше задачи — да работя в градината, да режа торф, да събирам сено, да се грижа за овцете покрай доене, чифтосване, агнене и какво ли още не. Хич не я беше грижа как се представям в училище, а на тази възраст не е лесно да се мотивираш сам да си бодеш очите до среднощ над някой скучен урок по история или над математическо уравнение.

Тъкмо тогава бащата на Артър за пръв път посетил леля ми и предложил да се залови с моята подготовка. Тя му отвърнала, че не е с всичкия си и че изобщо не може да си позволи да плаща на частен учител. Той й казал, че не е и нужно, защото бездруго вече подготвя сина си, и аз няма да му бъда в допълнителна тежест. Също така добавил (знам го, защото тя после ми го предаде дума по дума, със солидна доза скептицизъм в тона), че според него съм схватливо момче, което не използва докрай потенциала си. И че с малко побутване в правилната посока вероятно ще издържа изпитите в края на годината и ще вляза в „Никълсън“. А после, кой знае, защо не и в университета.

Ето как се озовах в малката задна стая на къщата на Артър, която баща му обичаше да нарича свой кабинет. Една цяла стена бе заета от рафтове, огъващи се под тежестта на наредените по тях книги. Стотици книги. Помня, че се чудех как е възможно човек да ги прочете всичките в рамките на един живот. Господин Макинес имаше махагоново бюро с тапициран в зелена кожа плот и стол със същата изработка. Той обаче предпочиташе да седи в голямото удобно кресло, от което, ако си направеше труда да погледне през прозореца, разполагаше с гледка към морето. Артър и аз бивахме настанявани пред сгъваема масичка за карти в средата на стаята. Върху твърди столове, с гръб към прозореца, за да не се разсейваме от света навън. Понякога заедно, най-често за решаване на задачи по математика, но по-често поотделно. Според господин Макинес момчетата имаха свойството взаимно да пречат на концентрацията си.

От тези дълги уроци, провеждани в мрачните зимни вечери и ранните пролетни утрини, не си спомням много, освен че не ми доставяха удоволствие. Странно какви други неща са се запечатали в паметта ми. Като шоколадовокафявото сукно на масичката и избледнялото, но все още отчетливо петно от кафе върху него с очертания, наподобяващи картата на Кипър. И петното от влага на тавана в ъгъла на стаята. То ми приличаше на чайка в полет, а пукнатината в мазилката, която го пресичаше, продължаваше нататък към корниза, преди да се скрие под кремавите релефни тапети. А също пукнатината в стъклото на прозореца, която забелязвах, хвърляйки крадешком по някой поглед навън, и застоялият мирис на тютюн за лула, който сякаш вечно обгръщаше бащата на Артър. Макар че никога не го бях виждал да пуши.

Господин Макинес беше висок слаб мъж, поне с десет години по-възрастен от баща ми. Предполагам, някъде през седемдесетте най-сетне си даде сметка, че вече не е млад, но дори и през осемдесетте продължи да носи косата си дълга, което отдавна не беше на мода. Странно как хората попадат в нещо като капан на времето. В живота им има даден момент, който ги дефинира, и те се държат за него през всички последващи десетилетия: същата прическа, същото облекло, същата музика, макар светът около тях да се е променил до неузнаваемост. Леля ми например бе заседнала в шейсетте. Мебели от тиково дърво, лилави килими, оранжева боя, „Бийтълс“. Господин Макинес слушаше „Ийгълс“. Помня „Tequila sunrise“, „New kids in town“ и „Life in the fast lane“.

Но той не беше някакъв мекушав книжен плъх, напротив. Поддържаше се във форма, обичаше да плава по море и бе редовен участник в ежегодните експедиции до Скер за лов на гуга. Онази вечер бе недоволен от мен, защото умът ми беше другаде. Още с пристигането ми Артър умираше от желание да сподели нещо с мен, но баща му ме бутна в стаята и го отпрати с думите, че каквото и да е, може да почака. Но дори през вратата аз усещах нетърпението на своя приятел и в крайна сметка господин Макинес, осъзнавайки, че води безнадеждна битка, ме пусна да си вървя.

Отвън нервно подскачащият Артър веднага ме поведе през мрака към портата. Беше мразовита нощ, а черното като мастило небе бе осеяно с ярки неподвижни звезди. Вятър нямаше и по полето вече се образуваше дебел слой слана, която с издигането на луната над рядко спокойното море започна да проблясва като сребро. Над Хебридите имаше зона на високо атмосферно налягане, която според прогнозата щеше да се задържи няколко дни. Идеално време за клада на открито. Дъхът на Артър излизаше с възбудено свистене. Той бе пораснал едър и силен, по-висок от мен, но все още преследван от бремето на астмата, която на моменти заплашваше да блокира дихателните му пътища.

— Момчетата от Суейнбост са намерили стара гума от трактор — каза ми, след като всмукна продължително от инхалатора. — Почти два метра в диаметър!

— Мамка му — отвърнах. Такава гума щеше да гори по-добре от всичко, с което ние разполагахме — обикновени гуми от автомобили и велосипеди, с каквито те безспорно също се бяха запасили. — И откъде са я докопали?

— Какво значение има? Важното е, че е у тях и че огънят им ще удари нашия в земята. — Той млъкна за момент, наблюдавайки със загадъчна усмивка разочарованието ми. — Може би.

— Как така може би? — смръщих вежди.

Той се приведе съзаклятнически към мен.

— Те не знаят, че ние знаем за нея. Скътали са я някъде и ще я изтъркалят чак в последния момент.

Дали заради часа, прекаран в кабинета на господин Макинес, или заради нещо друго, аз продължавах да не схващам идеята.

— Е, и?

— Опасяват се, че ако разберем, ще им завидим и ще ги прецакаме.

— Добре де, вече сме разбрали — потърках ръце заради студа аз. — Но не виждам как, по дяволите, ще прецакаме гума от трактор.

— Тъкмо там е работата. — Очите на Артър святкаха от вълнение. — Няма да я прецакваме, а ще я откраднем.

Това ме свари напълно неподготвен.

— И кой го казва?

— Доналд Мъри. Той има план.

 

 

На другата сутрин, когато излязохме да играем, навън бе заледено. Всички бяха на площадката, където имаше поне половин дузина пързалки. Най-дългата се намираше в далечния край, където асфалтът се спускаше полегато към един отточен канал. Кратка засилка и гравитацията свършваше останалото. Но в самия край трябваше да скочиш, ако не искаш да свършиш в канавката.

Нямах търпение да се наредя на опашката и също да се спусна, но Доналд Мъри бе свикал момчетата от Кробост край люлките, тъй че можех само завистливо да гледам отдалеч.

Доналд бе високо симпатично момче, с ъгловати рамене и пясъчноруса коса, падаща над челото. Всички момичета си падаха по него, но той се отнасяше с пренебрежение към тях. Както се полага на признат водач, предпочиташе мъжката компания и ако човек се държеше за него, се чувстваше в безопасност от братята Макричи. По това време Ейнджъл вече бе завършил начално училище и продължаваше професионалното си образование в замъка Люс, но Мърдо Руад си оставаше близка и реална заплаха.

Първоначално Доналд черпеше авторитет от факта, че всички се бояха от баща му. Тоест всички освен самия Доналд. Свещеникът тогава бе фигура с голяма власт в общността, а и самият Койнах Мъри бе страховит мъж. Койнах е келтският вариант на Кенет и макар официално начело на паството да стоеше Кенет Мъри, всички го наричаха Койнах. Но не и в негово присъствие. Тогава се ползваше само „Сър“ или „Преподобни“. Винаги си представяхме, че жена му също се обръща към него по този начин. Дори и в леглото.

Доналд обаче го наричаше просто „дъртото копеле“. Предизвикваше го на всяка крачка, отказваше да ходи на църква и в резултат по време на Сабат редовно се оказваше заключен у дома.

Веднъж, в събота вечер, гостувахме у свой приятел, чиито родители бяха на сватба в Сторноуей, и решихме да пренощуваме у тях, вместо да шофираме подпийнали към къщи. Не беше кой знае колко късно, може би към десет и половина, когато вратата се разтвори с трясък и на прага изникна Койнах Мъри като ангел отмъстител, изпратен да ни накаже за нашите грехове. Разбира се, половината от нас пиеха и пушеха, имаше и момичета. Койнах гръмко изказа неодобрението си и се зарече, че ще разговаря с родителите на всеки поотделно. Попита дали не сме забравили, че е навечерието на Божия ден и че деца на нашата възраст трябва отдавна да са в леглата. Всички бяхме ужасени. Всички освен Доналд, който продължаваше да се изтяга на един диван с кутийка бира в ръка. А разбира се, основната цел на посещението бе именно той. Койнах насочи разтреперан от гняв показалец към отрочето си и му заповяда да излиза навън. Доналд само го изгледа с мрачна решимост и за наш потрес му каза да ходи да се шиба. Настъпи такава тишина, че можеше да се чуе, ако някъде в Сторноуей падне карфица.

Почервенял от ярост и негодувание, Койнах Мъри влезе с едри крачки в стаята и изби кутийката от ръката на Доналд. Бирата се разплиска навсякъде, но никой не помръдна. И никой не проговори. Нито дори Койнах. Освен с духовния сан той вдъхваше респект и с огромната си физическа сила. Бе просто един едър, як мъж, който сега сграбчи Доналд за яката, вдигна го от дивана и го повлече навън в нощта. Бе впечатляваща демонстрация на мощ, смазваща всяко предизвикателство, и никой от нас не искаше да се озове на мястото на Доналд, щом двамата се приберат вкъщи.

Верен на думата си, преподобният Койнах Мъри посети семейството на всяко момче или момиче от компанията ни и онази нощ излезе през носа на всички, с изключение на мен. Леля ми бе ексцентричка до мозъка на костите и в една богобоязлива общност за нея бе напълно естествено да бъде заклет атеист. Не чак толкова цветисто като Доналд, но и без да се стеснява в изказа, тя посъветва свещеника къде точно може да завре праведния си гняв. Той й каза, че положително ще свърши в ада, на което тя отвърна: „Ще се видим там, тогава“, и тръшна вратата в лицето му. Предполагам, от нея съм усвоил неуважението си към църквата.

Така Доналд по собствени заслуги придоби нещо като легендарен ореол. Не заради това кой бе баща му, а заради начина, по който се противопоставяше на него и на всичко, което той представляваше. Доналд беше първият сред връстниците ми, който пропуши. Първият, който пропи и когото видях пиян. Но имаше и положителни качества. Беше добър в спорта и втори по успех в класа. Нямаше как да се мери физически с Мърдо Руад, но интелектуално можеше да го върти на малкия си пръст. Мърдо знаеше това и като цяло гледаше да няма вземане-даване с него.

В онзи ден край люлките се бяхме събрали общо шестима. Доналд, аз, Артър, две момчета от долния край на селото — Иън и Шоуни, както и Калъм Макдоналд. На мен винаги ми бе жал за Калъм. Той беше по-дребен от нас и в него имаше нещо меко и уязвимо. Беше добър в рисуването, обичаше келтската музика и свиреше на кларсах — малка келтска арфа — в училищния оркестър. Също така бе безмилостно тормозен от Мърдо Руад и неговата банда. Той никога не ги издаваше, нито се жалваше, но все си представях как плаче нощем, преди да заспи.

Наложих си да откъсна очи от пързалката в другия край на площадката и да се съсредоточа върху плана за вечерния набег над Суейнбост.

— И така — казваше Доналд, — ще се срещнем в един часа сутринта край Суейнбост, на пътя за гробището.

— Как ще се измъкнем от къщи, без да ни хванат? — попита Калъм с широко отворени очи и трепет в гласа.

— Това си е твой проблем — отсече без капка съчувствие Доналд. — Ако някой не иска да идва, да си каже отсега. — Той направи пауза, за да даде възможност на желаещите да се оттеглят. Никой не го стори. — Добре. На стотина метра надолу по пътя към гробището има една съборетина с тенекиен покрив. Използва се за съхранение на земеделска техника и вратата е заключена с катинар. Вътре са скрили гумата.

— Откъде знаеш всичко това? — учуди се Шоуни.

— Познавам едно момиче от Суейнбост — подсмихна се Доналд. — Тя и брат й не се разбират много добре.

Всички закимахме. Изглеждаше ни напълно нормално Доналд да познава момиче от Суейнбост и всеки от нас подозираше, че не е изключено да я е „познал“ и в библейския смисъл.

— Какво, по дяволите, става тук? — Мърдо Руад си проправи с лакти път сред групата ни, следван от същите две момчета, които се бяха присъединили към него още в онзи първи учебен ден преди години. Едното от тях бе развило ужасно акне и погледът неволно биваше привлечен към жълтеникавите гнойни пъпки, гъсто осеяли пространството около носа и устата му. Всички отстъпихме назад и кръгът се разшири.

— Нищо, което да те засяга — отвърна Доналд.

— О, мисля, че ме засяга, и още как. — Мърдо изглеждаше необичайно самоуверен в присъствието на Доналд. — Защото сте тръгнали да крадете гумата, която са скатали момчетата от Суейнбост, нали?

Всички останахме поразени, че той знае. Сетне първоначалният шок отстъпи на осъзнаването, че някой от нас трябва да ни е издал. Очите се обърнаха към Калъм, който се загърчи неловко.

— Нищо не съм казвал, честна дума.

— Няма значение откъде сме научили — изръмжа Мърдо Руад. — Знаем и толкова. И също искаме да участваме. Аз, Ейнджъл и приятелите ни. В крайна сметка всички сме от Кробост.

— Не става — отсече Доналд. — И без вас сме достатъчно.

— Хайде, стига. — Мърдо бе съвсем спокоен. — Гумата е голяма, сигурно ще тежи цял тон. Ще има нужда от доста хора да я носят.

— Ние няма да я носим.

— А какво ще я правите тогава? — озадачи се Мърдо.

— Ще я търкаляме, глупако.

— Ааа. — Мърдо явно не бе съобразил тази възможност. — Е, все едно, пак ще трябва да се изправи, а после да се крепи, за да не падне.

— Казах ти вече — не отстъпваше Доналд. — Не ни трябвате.

— Виж — бучна го с пръст в гърдите Мърдо. — Изобщо не ме е еня какво си казал. Или ни вземате с вас, или ще разтръбим на всички. — Изиграл най-силния си коз, той направи триумфална пауза. — Е, кое избирате?

По провисналите рамене на Доналд можех да отгатна, че този път си е намерил майстора. Никой от нас не искаше братята Макричи наоколо, но от друга страна, не искахме и Суейнбост да има най-хубавия огън в нощта на Гай Фокс.

— Добре — въздъхна Доналд и физиономията на Мърдо Руад цъфна в доволна усмивка.

 

 

Тази нощ нямаше да мога да заспя, дори и да исках. Седях до късно и пишех домашните за следващата седмица, които господин Макинес ми беше дал. В стаята ми имаше малка електрическа печка с два реотана, но тя не оказваше никакво влияние върху студа, освен ако не се доближиш на педя от нея, а тогава те изгаряше. Под кожените си ботуши бях надянал два чифта чорапи. Носех дънки, тениска, риза, дебел вълнен пуловер и яке отгоре. И все пак зъзнех от студ. Къщата беше голяма и неприветлива, строена през двайсетте, и при всеки порив на вятъра откъм морето вратите и прозорците дрънчаха, като го пускаха вътре да вилнее както си ще. Тази вечер вятър нямаше, но температурата бе паднала до седем градуса под нулата и тлеещият торф в огнището във всекидневната изглеждаше безкрайно далеч. Поне ако леля ми решеше да ме навести, преди да си легне, щях да имам някакво оправдание, задето съм облечен. Но тя, разбира се, нямаше да го стори. Никога не го правеше.

Към десет и половина я чух да се качва в спалнята си. По принцип обичаше да стои до късно, но студът явно й бе дошъл в повече, а леглото и пълната с гореща вода грейка представляваха единственият шанс да се сгрее. Работих на светлината на нощната лампа още час и половина, преди най-сетне да затворя учебниците и да се ослушам пред вратата за някакви признаци на живот. Не се чуваше нищо и аз излязох на пръсти в тъмното антре. За мой ужас изпод вратата на леля ми се процеждаше жълтеникава ивица. Тя навярно четеше в леглото. Бързо се вмъкнах обратно в стаята си. Дървеното стълбище бе старо и скърцащо. Нямаше начин да го преодолея, без да ме чуе. Единствената алтернатива бе да изляза през прозореца и да се спусна по водосточната тръба. Бях го правил и преди, но сега хлъзгавите заледени керемиди правеха начинанието особено опасно.

Освободих ръждивото резе и рязко отворих прозореца. Пантите изскърцаха пронизително и аз замръзнах, очаквайки от съседната стая да се разнесе гласът на леля ми. Но единственото, което се чуваше, бе шумът на прибоя върху чакълестия плаж на петнайсет метра под мен. Държах се за черчевето, докато изпълзявах на покрива, а мразовитият въздух щипеше лицето и сковаваше пръстите ми. Керемидите се спускаха стръмно надолу от прозореца. Успях да напипам корниза с подметката си и се придвижих странично, за да стигна улука. Вкопчих се в студената метална тръба и се плъзнах по нея, докато накрая с огромно облекчение не стъпих на твърда земя. Вече бях навън.

Носеше се миризма на зима и торфен пушек. Таратайката на леля ми бе паркирана върху асфалтираната площадка отпред. Един поглед нагоре към светещия й прозорец ме увери, че тя още не е заспала. Пред мен, отвъд сянката, хвърляна от руините на стара съборена къща, плажът бе ярко огрян от пълната луна. Стигнах бързешком до циментовата пристройка, където стоеше колелото ми, яхнах го и завъртях педалите по посока на Кробост. Тъмното заскрежено поле проблясваше от лявата страна на пътя, а от дясната се носеше равномерното дихание на океана. Часът бе малко след дванайсет и половина.

Домът на леля ми се намираше на километър-два южно от Кробост, кацнал уединено върху скалите, обграждащи малкото пристанище на селото. Покрих разстоянието за броени минути, минавайки и покрай къщата на своите родители. Винаги се стараех да не я поглеждам. Тъмна, празна и затворена, тя постепенно изпадаше в тъжна разруха. Мисълта за това какъв е бил животът ми преди и какъв е можел все още да бъде, бе почти непоносима.

Спрях пред портата на Артър, пред която на лунната светлина се открояваше купчина торф за горене, акуратно подредена под формата на рибешка кост, и се взрях в сенките, обгърнали къщата. Приятелят ми отдавна се бе сдобил с прякора Свирчото заради звука, издаван от астматичните му гърди, но аз така и не се научих да го употребявам.

— Артър! — подвикнах приглушено, но от него нямаше и следа.

Обзет от нарастващо безпокойство, изчаках още пет минути, като постоянно поглеждах часовника си, сякаш това можеше да забави хода на времето. Щяхме да закъснеем. Вече бях на път да се откажа, когато иззад купчината торф се разнесе тропот и Артър изскочи запъхтян от мрака, изритвайки встрани пластмасова кофа, чиято дръжка по някакъв начин бе успяла да се закачи около глезена му. Той притича през моравата и почти със салто прелетя над оградата, след като се заплете в най-горната й тел. Приземи се по задник в краката ми и се ухили широко на лунната светлина.

— Много елегантно — изкоментирах. — Къде се губиш досега?

— Баща ми си легна едва преди половин час. А слухът му е като на копой и трябваше да го изчакам да захърка, преди да изляза. — Той се изправи на крака и тихо изруга. — Мамка му, целият съм се овъргалял в овчи фъшкии.

— Хайде, качвай се — рекох със свито сърце. — Щях да го возя на багажника, което означаваше, че ще омаже както колелото, така и мен с лайняните си дрехи и ръце, от които вече се носеше осезаема миризма. — И гледай да не ме изцапаш.

— Нали затова са приятелите, да споделят всичко — продължи да се хили идиотски той, като седна и ме обгърна през кръста.

Стиснах зъби и подкарах надолу към главния път, а Артър разпери широко крака встрани, за да пази равновесие.

Преди да стигнем Суейнбост, на двеста метра от пътя за гробището, скрихме колелото в една канавка и изминахме останалото разстояние тичешком. Групата вече ни чакаше нетърпеливо край сградата на стария кооператив, заета сега от местна строителна компания.

— Къде се бавите, за бога? — прошепна Доналд.

Ейнджъл Макричи изплува от мрака и залепи гърба ми в стената.

— Пикльо загубен! Не знаеш ли, че колкото повече стоим тук, толкова по-вероятно е да ни хванат?

— Мамка му — изсумтя някъде отстрани брат му Мърдо. — Каква е тая воня?

Извъртях очи към Артър, но Доналд се намеси:

— Хайде, стига разправии. Да вървим!

Едрата ръка на Ейнджъл ме пусна и ние последвахме останалите през голото, обляно в лунна светлина поле. Извън сянката на постройката местността изглеждаше ужасяващо открита. Разкривени колове на огради очертаваха пътя надолу към гробището, където смътно белееха паметниците. Отляво се редяха къщи и дворове и пукането на тънката замръзнала коричка под стъпките ни се струваше оглушително. Дъхът ни кондензираше във въздуха и обгръщаше главите ни подобно на дим.

Доналд спря пред стара черна къща с покрив от гофрирана ламарина. Двойната дървена врата бе масивна и залостена с голям катинар, промушен през здрави железни халки. Над вратата бе издигната триъгълна козирка, достатъчно висока, за да пропуска по-обемистата селскостопанска техника.

— Ето, това е.

Мърдо Руад пристъпи напред и извади изпод палтото си ножица за арматура.

— За какво си помъкнал това? — просъска Доналд.

— Нали каза, че имало катинар?

— Тук сме да крадем гума, Мърдо, не да рушим хорското имущество.

— И как ще влезем тогава?

— С ключ, както се влиза обикновено. — Доналд разклати пред лицето му голям ключ на кожена каишка.

— Откъде, по дяволите, го взе? — Беше онзи с акнето, чиито пъпки сякаш сияеха на лунната светлина.

— Той познава едно момиче — подметна Калъм, сякаш това обясняваше всичко.

Катинарът щракна и Доналд бутна едното крило на вратата, което със скърцане се отвори. Той извади от джоба си фенерче и всички се скупчихме зад него, докато лъчът обхождаше необятните купища вехтории. Вътре имаше ръждив скелет на трактор, стар плуг, разбита балираща машина, гребла, мотики, вили, лопати, въжета, окачена на гредите рибарска мрежа, оранжеви и жълти пластмасови буйове, висящи точно над главите ни, продънена задна седалка от автомобил. А също заветната гума, облегната на стената в дъното. Тя бе по-висока от всеки от нас, с грайфер, в който можеше да пъхнеш юмрук. На едната й страна имаше двайсет и пет сантиметров срез, причинен от някой невнимателен тракторист. Застраховката навярно бе покрила подмяната, но самата гума вече не ставаше за нищо. Просто идеално гориво за празнична клада. Стояхме вторачени с благоговение в нея.

— Прекрасна е — прошепна Артър.

— Има да гори цяла седмица — додаде Ейнджъл.

— Хайде да я изкарваме оттук. — Гласът на Доналд прозвуча триумфално.

Точно както Мърдо бе предрекъл, гумата сякаш тежеше цял тон. С общи усилия едва я дотъркаляхме до пътя, крепейки я да не падне. Доналд се върна да затвори вратата и да постави катинара обратно на мястото му.

— Представям си само как ще зяпнат, щом видят, че я няма — рече, потривайки ръце. — Все едно се е разтворила във въздуха.

— За да се превърне в дима от нашия огън — додаде ликуващо Мърдо.

Костваше ни доста труд да изтикаме гумата по наклона до главния път, а той дори не беше стръмен. Донякъде ни стана ясно какво ни чака, щом стигнем хълма преди Кробост. Очертаваше се дълга нощ.

Пред сградата на бившия кооператив спряхме да починем, потни и запъхтени. Бяхме генерирали достатъчно собствена топлина, за да не ни е грижа вече за студа. Няколко цигари се предаваха от ръка на ръка в дух на мълчаливо самодоволство.

— Оттук нататък ще видим зор — каза Доналд, прикривайки огънчето на цигарата в шепа.

— Глупости — изсумтя Мърдо. — Сега пътят е все надолу, чак до отбивката за Кробост.

— Тъкмо това имам предвид. Гравитацията ще увеличи теглото на това чудо и ще трябва да го държим да не избяга. Затова най-едните и силни от нас трябва да застанат отпред.

В крайна сметка братята Макричи и двамата им приятели, включително онзи с акнето, се озоваха пред гумата, крачейки заднишком. Артър и аз я крепяхме от едната страна, а Иън и Шоуни — от другата, докато Доналд и Калъм държаха двата ръба отзад.

Тъкмо излязохме на главния път, когато иззад билото на хълма внезапно изникнаха фарове на кола. Никой от нас не бе дочул приближаването й и настана паника. Нямаше време да скрием гумата обратно в сянката на сградата, затова Доналд просто я бутна с рамо и я прекатури в канавката, а заедно с нея и по-малкия брат Макричи. Разнесе се пукот на тънък лед, съпроводен от ругатнята на Мърдо Руад:

— Ах, ти, шибано копеле!

Колата прелетя покрай нас и скоро стоповете й се изгубиха зад далечния завой към Файвпени и Бът ъв Луис. Мърдо се измъкна с олюляване от канавката, мокър и омазан с кал и бог знае още какво, като продължаваше да ругае през тракащите си от студ зъби. Естествено, всички се запревивахме от смях, а той прекоси гневно платното и ме халоса по главата така, че ушите ми зазвъняха. Открай време не ме харесваше особено.

— Смяташ, че е забавно, а, лайно такова? — Сетне обходи с кръвнишки взор останалите, които отчаяно се мъчеха да запазят сериозни физиономии. — Някой друг да смята, че е забавно?

Никой не си призна и Доналд ни подкани да се хващаме за работа.

Отне ни поне пет минути да извадим гумата от канавката и да я изправим отново на пътя. През цялото време усещах пареща болка в лицето и не се съмнявах, че ще осъмна с ярка синина. Заехме отново позициите си и започнахме бавно и внимателно да търкаляме гумата към отбивката за Кробост. Отначало изглеждаше по-лесно, отколкото да я тикаме нагоре по баира, но после наклонът взе да става стръмен и нейното тегло и инерция от минута на минута нарастваха.

— Забавете малко, дявол го взел! — рече Доналд.

— А ти какво мислиш, че се опитваме да правим? — озъби се Ейнджъл, но в тона му се долавяха наченки на паника.

Гумата се търкаляше все по-бързо и дланите ни горяха от триенето, докато се мъчехме да я удържим. Скоро вече подтичвахме край нея. В един момент онзи с акнето падна и тя мина през крака му. Калъм пък се препъна в него и се просна върху асфалта.

— Изпускаме я, изпускаме я! — почти извика Мърдо Руад.

— По-тихо, за бога! — изсъска му Доналд, защото от двете страни на пътя имаше къщи.

Но всъщност шумът бе най-малкият ни проблем. Гумата вече беше изцяло извън контрол. Ейнджъл и Мърдо отскочиха встрани, за да не ги смаже. Доналд, въпреки отчаяните си усилия, също я изтърва и тя се понесе, добила собствена воля и посока. Завтекохме се в безпорядък подир нея, но тя бе твърде бърза и постоянно увеличаваше дистанцията.

— О, не… — чух Доналд да простенва и в следващия миг осъзнах причината.

Гумата се носеше право срещу кробосткия магазин, разположен на ъгъла в подножието на хълма. Имайки предвид теглото и скоростта й, пораженията щяха да бъдат сериозни, а ние не можехме да сторим нищо, за да ги предотвратим.

Звукът на трошащо се стъкло отекна като експлозия в нощния въздух. Ударът попадна във витрината вляво от вратата и можех да се закълна, че видях как цялата постройка се разтриса. Гумата остана права, забита във фасадата на магазина като някаква странна модернистична скулптура. Около половин минута по-късно пристигнахме и ние, запъхтени и вторачени в безмълвен ужас. Прозорците на най-близките къщи, намиращи се на стотина метра разстояние, започнаха един след друг да светват.

— Не мога да повярвам — клатеше глава Доналд. — Не мога да повярвам.

— Да се омитаме час по-скоро — рече Мърдо Руад.

— Не. — Ейнджъл сложи ръка върху рамото на брат си, за да го спре. — Ако просто избягаме, никога няма да се откажат, докато не разберат кой го е сторил.

— Какви ги говориш? — Мърдо го изгледа така, сякаш смяташе, че е изгубил ума си.

— Говоря за изкупителна жертва. Някой, който да поеме вината и да не ни натопи. Само така ще мирясат.

— Това е пълна дивотия — отвърна Доналд. — Хайде да се махаме.

В далечината вече се чуваха гласове. Подвикващи един на друг, чудещи се какво е станало.

Но Ейнджъл не отстъпваше.

— Прав съм, повярвай ми. Трябва ни доброволец. Погледът му обходи всички ни подред. И се спря върху мен.

— Ти, сиракът. Ти имаш най-малко за губене.

Преди да успея да възразя, един огромен юмрук ме удари в лицето и краката ми се подкосиха. Стоварих се на земята с такава сила, че въздухът излезе от гърдите ми. После в корема ми се заби ботуш, карайки ме да се сгъна на кравай и да повърна върху паважа.

— Престани! Какво правиш!

Това беше викът на Доналд. А след него и тихият заплашителен глас на Ейнджъл:

— Ти ли ще ме спреш, набожно копеленце? Или искаш да те просна до него? Двама ще са по-добре от един.

Настъпи моментна тишина, нарушена от хленча на Калъм:

— Бягайте, идват!

Разнесе се тропот на отдалечаващи се стъпки, а после над мен се спусна странен покой. Не можех да помръдна, нямах сили дори да се претърколя встрани. Съзнанието ми смътно регистрираше още и още светнали прозорци в околните къщи, лъчи от фенери, шарещи из мрака.

— Магазинът! Разбили са магазина! — извика някой. После нечии ръце грубо ме изправиха на крака и ме уловиха под мишниците, за да не падна.

— Държиш ли го?

Чух гласа на Доналд. И познатото хриптене на Артър:

— Давай, държа го.

И те ме завлякоха тичешком през платното в канавката.

Не знам колко време сме лежали там в леда и калта, но ми се стори цяла вечност. Местните взеха да пристигат, наметнали набързо палта върху пижамите си, да осветяват с фенерчета магазина и пътя пред него. Смайването им бе очевидно — във витрината стоеше забита почти двуметрова гума, а наоколо нямаше жива душа. Накрая решиха, че не става дума за взлом, но че все пак е най-добре да повикат полицията, и се запътиха обратно по домове. Доналд и Артър ме уловиха наново и ние с препъване поехме през омръзналото поле. После синът на свещеника остана да чака с мен край една ограда в сянката на хълма, докато Артър отиде да докара колелото ми. Аз се чувствах ни жив, ни умрял, но знаех, че двамата са се изложили на огромен риск заради мен.

— Защо се върнахте? — попитах.

— Идеята поначало беше глупава — махна с ръка Доналд. — Никога нямаше да те оставя да го отнесеш заради нас. — Не виждах лицето му, но и гласът издаваше достатъчно ясно цялото му негодувание и гняв. — Все някой ден ще откъсна крилцата на тоя Ейнджъл Макричи!

Така и не се разбра кой е забил гумата на момчетата от Суейнбост в магазина на Кробост, но те не си я върнаха. Полицията я конфискува и нашият огън в нощта на Гай Фокс пак беше най-хубавият в цял Нес.