Питър Мей
Черната къща (3)

Втора глава

Чувал съм хора, родени през петдесетте, да описват света на детството си в отсенки на кафявото. В цвят сепия. Аз съм отрасъл през шейсетте и седемдесетте и моето детство беше лилаво.

Живеехме в една от тъй наречените бели къщи, на километър от градчето Кробост. Мястото се наричаше Нес, разположено в северния край на остров Луис, най-северния от всички острови на шотландския архипелаг Външни Хебриди. Белите къщи бяха строени през двайсетте от камък, варовик или бетонни тухли и бяха покрити с шистови керемиди, гофрирана ламарина или битумни плоскости. Идеята им била да заменят черните къщи. Черните къщи имали суха каменна зидария, сламени покриви и служели за подслон както на хора, така и на добитък. В центъра на основното помещение ден и нощ горял огън от торф. Наричала се стаята с огнището. Комини нямало, а само дупка в тавана, през която се предполагало, че трябва да излиза пушекът. Разбира се, това невинаги ставало и къщите били вечно задимени. Нищо чудно, че средната продължителност на живота била къса.

Останките от черната къща, в която живеели баба ми и дядо ми по бащина линия, още стояха в двора, на един хвърлей от прага ни. Покрив нямаше, стените също се рушаха, но пък бе чудесно място за игра на криеница.

Баща ми беше практичен човек, с гъст черен перчем и проницателни сини очи. Кожата му бе като издъбена и през лятото, когато прекарваше повечето време на открито, ставаше съвсем тъмна. Когато бях малък, още преди да тръгна на училище, често ме вземаше със себе си да събираме неща, изхвърлени от морето. Тогава още не разбирах, но по-късно научих, че по онова време е бил безработен. В рибарската индустрия настъпил спад и корабчето, на което бил шкипер, било продадено за скрап. Затова разполагаше с много свободно време и още призори двамата тръгвахме да бродим по плажовете. Често намирахме дървен материал. Всевъзможни дъски и греди. Бях чувал от него, че имало човек, който построил цялата си къща от дърво, намерено край брега. Той самият бе събрал оттук повечето материал за таванските ни стаи. Морето ни даваше много, но и много вземаше. Рядко минаваше месец, без да се чуе за поредния удавник. Инцидент по време на риболов. Някой влязъл да плува и течението го отнесло. Друг пък паднал от скалите.

От плажните си разходки довличахме вкъщи какви ли не вехтории. Въжета, рибарски мрежи, алуминиеви буйове, които баща ми продаваше на калайджиите. Но най-добър бе урожаят след буря. Именно след една такава се натъкнахме на големия двесталитров варел. Вятърът вече бе постихнал, но морето все още се гневеше и в брега се разбиваха яростни талази, а високо над главите ни вихрено се носеха парцаливи облаци. Между тях слънцето оцветяваше земята в ярки движещи се петна от зелено, пурпурно и кафяво.

Макар да нямаше никакви надписи, варелът явно бе пълен и баща ми се развълнува от находката. Но беше прекалено тежък, за да го поместим сами, при това наполовина зарит в пясъка. В крайна сметка той докара трактор с ремарке и няколко мъже за помощници и още същия следобед варелът благополучно се озова изправен насред двора ни. Не му беше нужно много време, за да го отвори и да открие, че е пълен догоре с боя. Гланцова, ярколилава боя. Ето как се получи така, че всяка врата, лавица и шкаф в къщата ни бяха боядисани в лилаво. За всичките години, през които живях там.

Майка ми беше красива жена с вълниста руса коса, която събираше на конска опашка. Имаше бледа кожа с лунички и големи влажни кафяви очи. Никога не съм я виждал да се гримира. Нежна и слънчева по характер, но същинска фурия, ако я ядосаш. Тя обработваше имота ни — двайсетина декара, проточили се на дълга тясна ивица от къщата надолу към брега. Влажната почва даваше добра паша за овцете и по-голямата част от доходите ни идваха от държавните субсидии за тях. Отглеждаше също картофи, ряпа, овес, както и трева за сено и силаж. Запомнил съм я седнала на трактора, със син гащеризон и черни гумени ботуши, свенливо усмихната за фотографа от местния вестник, дошъл да я снима, защото беше спечелила някаква награда на регионално изложение.

Когато тръгнах на училище, баща ми вече си беше намерил работа на новата нефтена база в Арниш Пойнт, в Сторноуей. Рано всяка сутрин той и още неколцина мъже от селото се качваха на бял бус и поемаха дългия път към града. Ето защо майка ми бе онази, която ме откара на първия учебен ден със стария ни ръждив форд „Англия“. Аз страшно се вълнувах, също както и Артър Макинес, моят най-добър приятел. Двамата бяхме родени само през един месец, а къщата на родителите му беше най-близката до нашата. Макар постоянно да играехме заедно, семействата ни не дружаха. Предполагам, че ставаше дума за нещо като класова разлика. Бащата на Артър преподаваше английски и математика в училището в Кробост, при това в гимназиалните класове.

Помня, че беше особено ветровит септемврийски ден, с ниски, стелещи се над земята облаци. Във въздуха отчетливо се усещаше мирис на дъжд. Аз носех кафяв анорак с качулка и къс панталон, за който знаех, че ще протрие краката ми, ако се намокри. Нахлузил гумени ботуши и с нова ученическа чанта на гръб, в която бяха гуменките и обядът ми, изгарях от нетърпение да потеглим.

Майка ми тъкмо изкарваше на заден ход колата изпод дървения навес, служещ за гараж, когато през вятъра долетя звук от клаксон. Обърнах се и видях Артър и баща му в техния яркооранжев хилман авенджър. Той бе купен на старо, но изглеждаше почти като нов на фона на нашата таратайка. Господин Макинес остави двигателя да работи, слезе от колата и отиде да поговори с майка ми. След минутка приближи до мен и сложи ръка върху рамото ми с вестта, че ще се возя с него и с Артър. Едва когато колата потегли и се обърнах да видя майка си, махаща с ръка подир нас, се сетих, че не съм й казал довиждане.

Сега вече знам какво изпитва родителят, пращащ за пръв път детето си на училище — странно чувство на загуба, на безвъзвратна промяна. И връщайки се назад в спомените, знам, че то присъстваше в лицето на майка ми заедно със съжалението, че някак си е пропуснала този момент.

Училището на Кробост бе разположено в низина под селото, в сянката на църквата, издигаща се върху хълма, а фасадата му гледаше на север, към Порт ъв Нес. Беше заобиколено от зелени пасища, а в далечината смътно се забелязваше кулата на фара в края на острова. В ясни дни през пролива Минч се очертаваше дори материкът — едва доловима планинска верига на хоризонта. Казваха, че ако той се вижда, значи времето ще се развали. И винаги познаваха.

 

 

Училището в Кробост имаше сто и трима питомци в началния курс и осемдесет и осем — в гимназиалния. В този ден заедно с мен постъпиха още единайсет нови малчугани. Седнахме в класната стая на два реда от по шест единични чина, наредени един зад друг.

Учителката ни, госпожа Макей, бе слаба сивокоса жена, навярно далеч по-млада, отколкото изглеждаше. На мен ми се струваше древна като света. Всъщност бе мила, но строга и на моменти имаше остър език. Първото, което ни попита, бе дали сред нас има някой, който не говори английски. Аз, естествено, бях чувал този език, но у дома използвахме само келтски, а баща ми не желаеше телевизор в къщата, затова дори не я разбрах. Артър обаче вдигна ръка с хитра усмивка на лице и произнесе нещо, свързано с моето име. Не беше нужно да съм гений, за да се досетя какво е казал, особено след като всички очи се извърнаха към мен. Усетих как бузите ми пламват.

— Е, Фионлах — рече госпожа Макей на келтски, — изглежда, родителите ти не са били достатъчно съобразителни да те научат на английски, преди да тръгнеш на училище. — Незабавната ми реакция бе на гняв към майка ми и баща ми. Защо не можех да говоря като другите деца? Нима не знаеха колко унизително е това? — За твое сведение в този клас ще говорим само на английски. Не че има нещо лошо в келтския, но просто така стоят нещата. И скоро ще разберем колко бързо усвояваш. — Не смеех да отлепя очи от чина. — Ще започнем с името ти. Знаеш ли как е то на английски?

— Финли — вдигнах глава с известна предизвикателност, защото бях чувал родителите на Артър да ме наричат така.

— Добре. И понеже първото, което ще направя днес, е да ви проверя в дневника, може да ми кажеш и фамилията си.

— Маклойд — използвах келтското произношение, което за английското ухо звучи нещо като „Маклодж“.

— Маклауд — поправи ме тя. — Финли Маклауд. — Сетне премина на английски и се зае да изброява останалите имена. Макдоналд, Макинес, Маклийн, Макричи, Мъри, Пикфорд…

Всички погледи се насочиха към момчето, наречено Пикфорд, и госпожа Макей каза нещо, което накара класа да се разкикоти. Момчето се изчерви и измърмори някакъв несвързан отговор.

— Той е англичанин — прошепна ми тих келтски гласец от съседния чин. Обърнах се и с учудване съзрях красиво момиченце с руса коса, оформена на две плитки със сини панделки. — Щом е единственият, чието име не започва с „м“, трябва да е англичанин. Госпожа Макей тъкмо го пита дали не е синът на пазача на фара. Те винаги са англичани.

— Какво си шепнете там? — тонът на учителката бе остър, но още по-стряскащо за мен бе това, че говореше на келтски и можех да я разбирам.

— Извинете, госпожо — рече невъзмутимо девойчето, — просто превеждах на Финли.

— О, превеждаш, така ли? Виж ти, каква голяма дума за такова малко момиче. — Тя направи пауза и се консултира с дневника. — Възнамерявах да ви подредя по азбучен ред, но щом си такава лингвистка, Марджъри, най-добре да продължиш да седиш до Финли и… да му превеждаш.

Марджъри се усмихна доволно, пропуснала иронията в похвалата. Аз от своя страна нямах нищо против да стоя до симпатично момиче с плитчици. Забелязах, че Артър се муси в другия край на стаята. Тогава реших, че е искал да седим заедно. Сега знам, че е ревнувал.

През междучасието му поисках сметка защо ме е изпортил, че не умея да говоря английски. Той само махна небрежно с ръка:

— Рано или късно щяха да разберат, нали?

После извади малък син инхалатор от джоба си, пъхна го в уста и вдиша, натискайки патрончето. Аз не намирах в това нищо странно, тъй като го правеше, откакто го познавах. Нашите ми бяха обяснили, че е астматик, което не ми говореше кой знае колко, но знаех, че понякога му е трудно да диша, а щом смукне от инхалатора, се оправя.

— Какво е това? — грабна го от ръката му едно едро червенокосо момче, като го вдигна срещу слънцето, сякаш да види тайното му съдържание.

Това бе първата ми среща с Мърдо Макричи. Той бе по-едър и набит от останалите момчета и имаше щръкнала коса с характерен морковеночервен цвят. По-късно узнах, че го наричат Мърдо Руад. „Руад“ е келтската дума за „червено“. Буквално Червения Мърдо. Това бе, за да го различават от баща му, който също се казваше Мърдо Макричи. Той имаше черна коса и съответно се казваше Мърдо Дуув. Често собствените и фамилните имена съвпадаха, затова всеки се сдобиваше с някакъв прякор. Мърдо Руад имаше брат, Ангъс, две години по-голям от нас. Наричаха го Ейнджъл^[1], защото беше най-големият побойник в класа си. Мърдо Руад явно се канеше да поеме по неговите стъпки.

— Върни ми го — Артър опита да си вземе инхалатора, но Мърдо Руад го държеше надалеч от него.

Артър също бе як, но не можеше да се мери с едрия Мърдо, който метна шишенцето на друго момче, то — на трето, а третото — обратно на Мърдо. Както всеки хулиган, Мърдо Руад вече се бе сдобил с последователи, лепящи се по него като мухи на лайно. Момчета, не особено умни, но все пак достатъчно, за да избегнат ролята на жертви.

— Ела си го вземи, хрипльо — взе да го дразни Мърдо Руад.

Артър посегна отново, но той бързо го подхвърли към друг от свитата си.

Чувах характерното свистене в гърдите на Артър, докато го разиграваха. Паниката и унижението се допълваха, блокирайки дихателните му пътища. Затова улових един от участниците в забавата и изтръгнах инхалатора от ръката му.

— Ето — подадох го на приятеля си.

Той всмукна бързо няколко пъти. В следващия миг усетих как ме хващат за яката и непреодолима сила ме притиска в стената. Грапавата мазилка охлузи тила ми до кръв.

— Защо се вреш там, където не ти е работата, келтски келеш? — Лицето на Мърдо Руад бе на сантиметри от моето и можех да подуша вонящия му дъх. — Английски не знаел. Какво знаеш тогава?

В онзи момент не ми направи впечатление, но самото заяждане беше на келтски. Това бе езикът, на който общувахме навсякъде освен в клас.

— Остави го на мира!

Гласът, макар и детински, бе пропит от такава властност, че глъчката на зяпачите, събрали се да гледат как ще отнеса пердаха от Мърдо, стихна начаса. Широкото грозно лице на нападателя ми се сбърчи озадачено. Цели две предизвикателства в рамките на една минута. Трябваше да сложи край на това. Той пусна яката ми и се обърна. Момчето, отправило репликата, бе не по-едро от мен, но нещо в държанието му сякаш парализираше побойника. Долавяха се единствено звукът на вятъра и кикотенето на момичетата, скачащи на въже в другия край на площадката. Всички гледаха Мърдо и той знаеше, че репутацията му виси на косъм.

— Ако ще създаваш проблеми… ще викна големия си брат — рече накрая.

Идеше ми да се изсмея.

Опонентът му не снемаше очи от него и си личеше, че това изнервя Мърдо Руад.

— Ако ще тичаш да викаш големия си брат… — произнесе натъртено и с презрение момчето, — ще се наложи да кажа на баща си.

Мърдо пребледня под кичурите сплъстена рижа коса.

— Тогава просто… не ми се пречкай.

Това бе жалко измъкване и всички го знаеха. Той разбута с лакти групата и пое през площадката, а привържениците му заприпкаха след него, чудейки се дали не са заложили на погрешния кон.

— Благодаря — казах на спасителя си, когато групата се разпръсна, но той само сви рамене, сякаш не бе сторил нищо особено.

— Не мога да понасям шибани досадници.

За пръв път чувах някой да ругае. После той пъхна ръце в джобовете си и се отдалечи по посока на сградата.

— Кой е този? — попитах Артър.

— Не знаеш ли? — вдигна удивено вежди той. Поклатих отрицателно глава. — Това е Доналд Мъри. — Тонът му бе приглушен и изпълнен със страхопочитание. — Синът на свещеника.

В този момент удари звънецът и всички влязохме в училище. По някаква случайност тъкмо когато минавах покрай директорската врата, тя се отвори и директорът се показа навън, оглеждайки потока от деца в коридора за подходящ кандидат.

— Ти, момче — посочи ме с пръст.

Спрях като закован и той пъхна в ръката ми някакъв плик. Нямах идея какво каза после, просто стоях и го гледах с нарастваща паника.

— Той не говори английски и госпожа Макей ми заръча да му превеждам.

Марджъри пърхаше край рамото ми като ангел хранител. Обърнах се към нея и тя ме дари с подкупваща усмивка.

— Заръчала ти, значи, а? Да му превеждаш? — рече с престорена строгост директорът, оглеждайки ни с интерес. Беше висок плешив мъж с очила с телени рамки и винаги носеше костюми от сив туид, един размер по-големи от неговия. — Тогава най-добре да го придружиш, млада госпожице.

— Да, господин Маколи. — Беше удивително как знае имената на всички. — Хайде, Финли, да вървим. — Тя ме улови подръка и ме поведе обратно към изхода.

— Къде отиваме?

— В плика, който ти дадоха, има поръчка за магазина в Кробост. За зареждане на лавката.

— Лавката? — нямах понятие за какво иде реч.

— От нищо ли не разбираш, глупчо? Лавката е мястото, откъдето си купуваме сандвичи, чипс и лимонада през междучасията. За да не се шляем из улиците и да рискуваме да ни блъсне някоя кола.

— Аха — кимнах аз, дивейки се за сетен път на нейната осведоменост. Едва доста по-късно узнах, че имала сестра в шести клас. — Значи, мен може да ме блъскат коли, така ли?

Тя се изкиска.

— Старият Маколи явно е решил, че умееш да се справяш с опасности.

— Значи е сбъркал — отвърнах при спомена за случката с Мърдо Руад. Тя се изкиска отново.

Магазинът на Кробост се помещаваше в стар каменен хамбар на няколкостотин метра разстояние, на ъгъла с главната улица. Имаше две малки витрини, на които никога не се излагаха стоки, и тесен вход между тях. Виждаше се в далечината, до един склад с покрив от ръждивочервена гофрирана ламарина. Пътят дотам беше еднолентов, дълъг и прав, без тротоари, опасан от двете страни от телена ограда, окачена върху гнили килнати дървени колове, която невинаги успяваше да удържи овцете да не излизат на платното. Високата трева покрай канавката бе изгоряла от слънцето и превита от вятъра, а пиренът почти бе изсъхнал. Къщите наоколо бяха нанизани като квадратни мъниста на връв, без дървета или храсти, които да омекотяват острите им ъгли. Само вехти телени мрежи и въргалящи се из дворовете ръждиви шасита на счупени коли и трактори.

— Къде точно в Кробост живееш? — попитах Марджъри.

— Не живея в града, а във фермата Милънейс. Това е на около три километра от Кробост. — Тук тя понижи глас така, че едва го чувах през свистенето на вятъра. — Майка ми е англичанка. — Все едно споделяше някаква тайна. — Затова говоря английски без келтски акцент.

— Така или иначе нямаше да разбера — свих рамене.

— Да, вярно — засмя се тя.

Беше студено и започна да вали, затова нахлупих качулката и погледнах крадешком своята спътница. Плитките се развяваха зад гърба й и тя, изглежда, се наслаждаваше на вятъра в лицето си. Бузите й бяха станали яркочервени.

— Марджъри — казах. — Хубаво име.

— Аз пък го мразя — намръщи се тя. — Това е английското ми име, но никой не ме нарича така. Истинското ми име Маршели.

По подобие на „Марджъри“ тя постави ударението върху първата сричка, а „дж“-то се превърна в меко „ш“, както става винаги в келтския след „р“ — северно влияние, наследено от двувековното викингско владичество на островите.

— Маршели — произнесох подир нея, за да видя как ще ми допадне, и открих, че звучи чудесно. — Така е още по-добре.

Тя ме стрелна кокетно за миг със сините си очи, преди да отвърне отново поглед.

— Ами ти? Харесваш ли английското си име?

— Финли? Не.

— Тогава ще ти викам Фин. Как ти се струва?

— Фин — изрекох за проба. Звучеше кратко и по същество. — Добре, става.

— Значи, разбрахме се — усмихна се Маршели.

Така Маршели Морисън ми даде името, което прилепна и остана за целия ми по-нататъшен живот.

 

 

В онези дни първокласниците отначало стояха в училище само до обяд. Хапвахме донесената от къщи храна и после си тръгвахме. Макар сутринта бащата на Артър да ни беше докарал с кола, от нас се очакваше да се приберем пеша. Разстоянието бе едва към километър и половина. Артър ме изчака пред входа, защото госпожа Макей ме задържа, докато напише бележка за родителите ми. На излизане видях Маршели да крачи сама нагоре по пътя. Ходенето до магазина ни беше измокрило и двамата бяхме прекарали остатъка от сутринта седнали редом до радиатора, за да се изсушим.

— Хайде, докога ще вися тук — рече нетърпеливо Артър.

Дъждът за момента беше престанал и той искаше да ходим да ловим раци между скалите под тяхната къща.

— Аз ще се прибера през фермата Милънейс — отвърнах. — Оттам е по-пряко.

— Какво? — изгледа ме той, сякаш се бях побъркал. — Ще ти отнеме часове!

— Нищо подобно. Ще мина по пътя Крос — Скигерста.

Нямах представа къде се намира, но Маршели ми беше казала, че по него се стига най-бързо от Милънейс до Кробост.

Дори не го изчаках да възрази, а хукнах подир Маршели. Докато я настигна, бях останал почти без дъх.

— Мислех, че ще се прибираш с Артър — усмихна се многозначително тя.

— Реших да мина с теб през Милънейс — рекох небрежно. — Да хвана прекия път.

Тя не изглеждаше съвсем убедена.

— Малко е дългичък за пряк. — После сви леко рамене. — Но не мога да ти забраня да вървиш с мен, щом искаш.

Усмихнах се вътрешно и едва се сдържах да не подскоча от радост, докато Артър гледаше кръвнишки подире ни.

Пътят за фермата се отбиваше преди завоя за Кробост, откъм противоположната страна на шосето. Пресичан тук-там от редки пътеки, той се виеше на югоизток през торфени равнини, простиращи се до самия хоризонт. Мястото тук бе по-високо и ако човек се обърнеше назад, можеше да хвърли поглед чак до Суейнбост и Крос. Зад тях на фона на небето мрачно се очертаваше гората от надгробни камъни на кробосткото гробище, а отвъд него бе единствено морето, разбиващо бялата си пяна в западния бряг. Северната част на остров Луис бе плоска като тепсия, без каквито и да било хълмове или възвишения, и ветровете се гонеха на воля през нея от Атлантика чак до пролива Минч. Времето тук постоянно се менеше — редуваха се като в калейдоскоп светлина и здрач, слънце и дъжд, черни небеса и сини небеса. А също и дъги. Детството ми бе пълно с тях. Почти винаги двойни. Този ден също наблюдавахме една, която се образува бързо над мочурищата, приказно ярка на фона на мрачното небе. Думите бяха безсилни да я опишат.

Шосето пое по лек наклон, водещ до няколко селскостопански сгради, скупчени в ниското. Оградите тук бяха в по-добро състояние, а из пасбищата се виждаха овце и друг добитък. Имаше висока плевня с червен покрив, както и голяма бяла къща с няколко по-малки каменни постройки край нея. Спряхме пред боядисана в бяло порта, откъдето започваше черен път до къщата.

— Искаш ли да се отбиеш за по една лимонада? — попита Маршели.

Но аз вече почти се бях поболял от притеснение. Нямах представа къде се намирам, нито как да стигна до къщи. Вече предчувствах колко ще ми се карат, щом се прибера.

— По-добре не — погледнах часовника си, мъчейки се да изглеждам спокоен. — Малко закъснях.

— Така става с преките пътища — кимна Маршели. — Винаги те карат да закъсняваш. — После се усмихна лъчезарно. — Тогава можеш да дойдеш в събота сутрин да си поиграем.

— Ще си помисля — казах важно, като побутнах буца торф с върха на гумения си ботуш.

— Е, твоя воля. — Тя се обърна и изприпка към голямата бяла къща насред фермата.

 

 

Не знам как съм успял да налучкам посоката към дома в онзи първи ден. След Милънейс шосето преминаваше в обрасли чакълести коловози. Вървях известно време по тях с чувство на нарастващо отчаяние, когато изведнъж видях в далечината да проблясва покрив на автомобил. Затичах се нататък и попаднах на нещо, което трябваше да е споменатият от Маршели път Крос — Скигерста. Озърнах се наляво и надясно, но и в двете посоки той се губеше в безкрайни мочурища. Някаква ръка свише трябва да ме е подтикнала да тръгна наляво, защото, ако бях сторил обратното, никога нямаше да се прибера.

Дори и така ми бе нужен близо половин час, докато стигна първата отбивка. На нея килнат черно-бял знак неуверено сочеше към Кробост. Вече тичах, по бузите ми се ронеха сълзи, а ръбовете на гумените ботуши протриваха прасците ми. Подуших морето още преди да го видя, и ето че щом превалих баира, пред мен се разгърна позната гледка — силуетът на Свободната църква на Кробост, издигащ се над пръснатите в безредие наоколо парцели и къщи.

Когато стигнах нашия двор, майка ми тъкмо спираше пред него с колата. Артър беше на задната седалка. Тя отвори вратата, завтече се към мен и ме улови така, сякаш се боеше, че вятърът ще ме отнесе. Но облекчението й бързо се смени с гняв.

— За бога, Фионлах, къде се губиш? Два пъти ходих до училището и обратно да те търся. Едва не откачих от тревога. — Тя изтри сълзите от лицето ми, но на тяхно място веднага рукнаха нови. Артър, вече също слязъл от автомобила, наблюдаваше с интерес ставащото. Майка ми погледна към него. — Ето, Артър също дойде да те търси след училище и нямаше представа къде си.

Подсмръкнах, отбелязвайки си наум, че стане ли въпрос за момичета, човек не бива да му има доверие.

— Изпратих една съученичка до фермата Милънейс. Не знаех, че ще отнеме толкова време.

Челюстта на майка ми увисна.

— Милънейс? Фионлах, къде ти беше акълът? Никога вече не го прави!

— Но Маршели ме покани да отида в събота сутрин да си играем.

— Е, аз пък ти забранявам — отсече тя. — Прекалено е далече и нито баща ти, нито аз имаме време да те караме дотам и обратно. Разбра ли?

Кимнах, мъчейки се да престана да плача, и тя изведнъж се съжали над мен. Прегърна ме горещо, докосвайки с топли устни пламналите ми бузи. Чак тогава се сетих за бележката, дадена ми от госпожа Макей. Порових в джоба си и я извадих.

— Какво е това?

— Бележка от учителката.

Тя смръщи вежди, разгъна листчето и го прочете. Видях как лицето й се изчерви, после го сгъна отново и го пъхна в джоба на гащеризона си. Така и не разбрах какво е пишело вътре, но от този ден нататък в къщата ни се говореше само на английски.

 

 

На следващата сутрин Артър и аз отидохме на училище пеша. Неговият баща беше на някакво образователно съвещание в Сторноуей, а майка ми имаше проблем с една от овцете майки. Изминахме по-голямата част от пътя в мълчание, ту брулени от вятъра, ту сгрявани за кратко от пробиващото облаците слънце. В залива под нас морето хвърляше пръски от бяла пяна по плажа. Почти бяхме стигнали подножието на хълма, когато аз попитах:

— Защо си се направил пред майка ми, че не знаеш, че съм отишъл в Милънейс?

Той изсумтя негодуващо.

— Нали съм по-голям от двама ни. Щяха да обвинят мен, че съм те пуснал.

— По-голям? Само с един месец!

Артър поклати важно глава, досущ като старците, които се събираха пред магазина в Кробост в неделя сутрин.

— Това не е никак малко.

Не бях убеден, но реших да сменя темата.

— Е, за днес съм й казал, че след училище ще дойда у вас да си играем. Затова ще е най-добре да ме покриеш.

— Искаш да кажеш, че няма да идваш? — изгледа ме изненадано той.

Кимнах.

— Къде ще ходиш тогава?

— Пак ще изпращам Маршели — хвърлих му поглед, който не допускаше възражения.

Вървяхме мълчаливо още известно време, докато не стигнахме шосето. Личеше си обаче, че Артър не е доволен.

— Не знам защо ти е притрябвало да изпращаш момичета. Това е лигава работа.

Не отвърнах нищо. Прекосихме шосето и скоро покрай нас вече вървяха и други деца на групички по две-три, стичащи се от всички посоки. Изведнъж Артър произнесе:

— Добре тогава.

— Какво добре?

— Ако майка ти пита, ще й кажа, че сме си играли у нас.

— Благодаря — отвърнах, но забелязах, че избягва погледа ми.

— Но при едно условие.

— И какво е то?

— Аз също да изпращам Маршели заедно с теб.

Спрях и се обърнах към него в недоумение, но той продължаваше да гледа встрани. Защо, питах се, ще иска да изпраща Маршели, след като смята, че това е лигава работа?

Разбира се, след всички тези години вече знам отговора. Но тогава нямах представа, че разговорът ни от онази сутрин ще постави началото на съперничество за вниманието на Маршели, което ще трае не само през всичките училищни дни, но и дълго след тях.