Питър Мей
Черната къща (20)

I

Маршели беше излязла да напълни кофа с торф за горене от купчината пред къщата. Носеше дънки, гумени ботуши и дебел вълнен пуловер. Косата й за разлика от обикновено бе пусната да се развява свободно край лицето. Силният северен вятър й попречи да чуе колата на Фин, приближаваща къщата — миниатюрно деу с цвят на повръщано, което бе наел евтино в града. По цялото крайбрежие морето надигаше редици от гневни бели гребени като вражеска армия, готвеща се за щурм.

— Маршели.

Тя се изправи, сепната от гласа му, разнесъл се зад гърба й, а миг по-късно и от неговото изражение.

— Фин, какво има?

— Трябва да си знаела, че той бие момчето.

Маршели стисна клепачи и пусна кофата. Парчетата торф се разпиляха по земята.

— Опитах се да го спра. Наистина се опитах.

— Трябвало е да се постараеш повече. — Тонът му бе рязък, обвиняващ.

Тя отвори очи, в които сълзите напираха, готови да бликнат навън.

— Нямаш представа на какво е способен той. Отначало, когато Фионлах бе още малък и видях синините, не можах да повярвам. Реших, че е било злополука. Но злополуките не се повтарят до безкрай.

— Защо просто не напусна Артър заедно с детето?

— Исках, повярвай ми. Но той ме заплаши, че ако си тръгнем, ще ни последва навсякъде. Ще ни намери и ще убие Фионлах. — Погледът й отчаяно търсеше разбиране от Фин, но той стоеше като камък.

— Все нещо си можела да направиш!

— Да, направих. Останах тук и се постарах да прекратя побоите. Той никога не му посягаше, ако бях наоколо, затова гледах постоянно да съм наблизо. Да го защитя, да бъде в безопасност. Но това невинаги беше възможно. Бедният Фионлах! — Сълзите вече свободно се стичаха по лицето й. — Той се държеше толкова смело. Никога не плачеше, не се жалваше. Просто търпеше.

Фин откри, че целият се тресе от болка и ярост.

— Господи, Маршели, но защо?

— Нямам представа! — почти му кресна тя. — Сякаш го правеше, за да ми отмъсти за нещо. Каквото и да се е случило на оная проклета скала, то е причината. И двамата не го казвате, но то ви промени до неузнаваемост.

— Ти знаеш какво се случи, Маршели! — Фин вдигна ръце в раздразнен жест, сетне ги остави да паднат отново безпомощно.

— Не, не знам. — Тя поклати глава, сякаш дивейки се на упорството му. — То промени всички ни, Фин, но най-вече Артър. Отначало не му личеше толкова, вероятно го е криел от мен. Но после, след като Фионлах се роди, то започна да излиза от него като отрова.

Телефонът на Фин зазвъня в джоба му с мелодията на „Храбрата Шотландия“. Весела и жизнерадостна, напълно неуместна в дадената ситуация.

— Няма ли да вдигнеш проклетото нещо? — попита Маршели.

— Не.

Никой на острова не знаеше номера му, значи навярно беше някой от Единбург. Той изчака да се включи гласовата поща и изпита облекчение, когато звъненето най-сетне престана.

— И сега какво? — Тя избърса сълзите с опакото на ръката си, оставяйки тъмна следа от торф върху бузата си. Очите й бяха морни, изцедени от живот от годините, прекарани с Артър, от вината заради побоите, които синът й е бил принуден да търпи, побои, които не е могла да предотврати.

— Не знам — отвърна Фин. Телефонът му изписука отново. — Мамка ти — изруга и го извади от джоба си.

Операторът го известяваше, че има ново гласово съобщение. Той натисна нетърпеливо бутона и го долепи до ухото си. Разнесе се глас, толкова отдалечен от събитията, които го занимаваха в момента, че му трябваха няколко секунди да го разпознае.

— Прекалено сме заети, за да си вдигаме телефона, а? Препускаме по дирите на убиеца, предполагам. — Беше патологът, професор Ангъс Уилсън. — Слушай сега, открих нещо, което може да ти помогне. Ще го включа в доклада, естествено, но реших да ти дам малко преднина. Помниш ли онази малка обвивка от таблетка, която открихме в повръщаното по трупа? Е, тя е съдържала форма на стероида кортизон. Нарича се преднизон и се приема през устата. Обикновено се ползва за лечение на болезнени кожни алергии, но е ефективен и при раздразнения на дихателните пътища, затова често го предписват на страдащи от астма. Така че предлагам ти да си отваряш очите на четири за хора с гадни обриви по тялото или за хронични астматици. Наслука, амиго!

Повече съобщения нямаше. Фин изпита определеното усещане, че светът около него се разпада, и се зачуди защо земята още не го е погълнала. Ръката му несъзнателно пъхна телефона обратно в джоба.

— Какво има? — попита Маршели с уплаха в гласа. — Изглеждаш така, сякаш си видял призрак.

Той обаче не я чуваше. Дори не се намираше тук, а в навеса за лодки в Порт ъв Нес. Беше събота вечер и наоколо цареше мрак. Вътре имаше двама мъже. Единият бе Ейнджъл Макричи. Силуетът на другия се придвижи под лунната светлина, падаща през малкото прозорче. Беше Артър. Фин нямаше представа защо са там, но щом Макричи се обърна с гръб, Артър замахна и стовари нещо върху тила му — палка или метална тръба. Едрият мъж се свлече на колене, а после падна по лице. Артър дишаше учестено, възбудено. Приведе се над тялото, за да го обърне по гръб, но то се оказа по-тежко, отколкото бе очаквал. Откъм селото долетяха някакви звуци. Дали не бяха гласове? В гърдите му се надигна паника, стана му трудно да си поема дъх. Стомахът му реагира, сви се конвулсивно и изхвърли съдържанието си през устата. Право върху проснатия на пода Макричи. Артър изрови хапчетата от джоба си, глътна едно и всмукна от инхалатора. Докато чакаше ефектът да настъпи, клечеше облегнат до стената. Дишането му постепенно се нормализира и той се ослуша за звуците, предизвикали пристъпа, но не чу нищо и се върна към задачата си. Обви дебели пръсти около гърлото на жертвата и започна да стиска. Всичко трябваше да приключи час по-скоро.

Фин примижа, за да прогони образите. Когато отвори отново очи, видя пред себе си слисаната Маршели.

— Фин, за бога, кажи нещо!

— Как е напоследък астмата на Артър? — собственият му глас прозвуча немощно и прегракнало в ушите му.

Тя се намръщи.

— В смисъл?

— Просто искам да знам. — Гласът му постепенно укрепваше. — По-зле ли е отпреди?

— Да, по-зле е — отвърна троснато тя, чудейки се защо я занимава с подобни глупави въпроси. — Пристъпите ставаха все по-тежки, докато не му предписаха новото лекарство.

— Преднизон?

Тя наклони учудено глава и нещо помрачи синевата на очите й. Вероятно предчувствие.

— Откъде знаеш?

Той я улови за ръка и я задърпа към къщата.

— Покажи ми.

— Фин, за какво става дума?

— Просто ми покажи, Маршели.

Влязоха в банята и тя отвори огледалния шкаф над мивката. Шишенцето беше на най-горния рафт. Той го грабна и го отвори. Беше почти пълно.

— Защо не го е взел със себе си?

— Не знам, може да има друго.

Фин не искаше дори да мисли за възможния отговор.

— Има ли място, където държи личните си книжа? Такова, до което ти нямаш достъп?

Маршели сбърчи напрегнато чело. Беше й трудно да се концентрира.

— Има едно чекмедже в старото бюро на баща му. Винаги го държи заключено.

— Да вървим.

Бюрото се оказа тикнато под прозореца в бившия кабинет на господин Макинес, заринато със стари вестници и списания, както и с купища платени и неплатени сметки. Фин бе спал тук по-предишната нощ, но дори не го бе забелязал. Тапицираното кресло, което вървеше в комплект с него, не се мяркаше никъде, заменено от обикновен кухненски стол. Той седна на него и отвори лявото чекмедже. В него имаше папка с разделители, пълна с домашни книжа. Пръстите му ги преровиха набързо, но не откриха нищо интересно. След това дръпна дясното чекмедже. То се оказа заключено.

— Имаш ли ключ?

— Не.

— Донеси ми тогава някоя здрава отвертка. Или длето.

Маршели излезе мълчаливо от стаята, за да се върне минута по-късно с масивна отвертка в ръка. Фин я взе, пъхна острието в процепа над ключалката и натисна като с лост, докато дървото не изпука. Езичето изскочи от жлеба и чекмеджето се плъзна назад. Вътре имаше картотека с окачени разноцветни папки — жълти, розови, сини. Той ги прегледа една по една. Удостоверения, инвестиции, писма. Разпечатани статии, свалени от интернет. Фин спря и задиша учестено. Статиите бяха от „Хералд“, „Скотсман“, „Дейли Рекърд“, „Единбург Ивнинг Нюз“, „Глазгоу Ивнинг Таймс“. Всичките с дати от края на май и началото на юни. „Изкормен труп открит на Пийт Уок“. „Единбургският изкормвач“. „Удушен и обезобразен“. „Смърт в сянката на кръста“. „Полицията търси съдействие за убийството от Пийт Уок“. Над две дузини разпечатки, обхващащи триседмичния период на най-бурно отразяване на престъплението, преди новите повишения на местните данъци да превземат заглавията.

Фин стовари юмрук върху плота, при което купчина списания се свлече на пода.

— Няма ли най-сетне да ми кажеш какво става? — В гласа на Маршели се прокрадваше нотка на истерия.

Той отпусна чело върху дланите си и стисна клепачи.

— Артър е убил Ейнджъл Макричи.

В стаята се възцари продължителна тягостна тишина.

— Но защо? — наруши я най-сетне плахо Маршели.

— Това е бил единственият начин да ме върне на острова. — Той перна с длан статиите върху бюрото, разпилявайки листовете във въздуха. — Вестниците бълваха всички подробности около убийството в Единбург, включително факта, че аз водя разследването. Така че ако тук е било извършено престъпление със същия налудничав почерк, близко е било до ума, че на даден етап ще ме призоват. Особено след като жертвата е мой бивш съученик. Вярно, имало е риск и да не стане, но ето че в крайна сметка дойдох.

— О, Фин, направо не мога да повярвам, че те чувам да говориш подобни неща. С каква цел ще иска да те докара тук?

— Искал е да ми каже за Фионлах. Да знам, че той е мой син. — В съзнанието му изникнаха думите на Дона Мъри. Сякаш караше него да плаща за бащините си грехове.

Маршели се отпусна тежко на ръба на леглото.

— И все пак не разбирам.

— Ти каза, че е биел Фионлах, за да си отмъсти на теб, но не е така. През всичките тези години, докато е тормозел бедното момче, той си е представял, че удря и рита мен. И е било важно да узная истината, преди да… — Той замлъкна, твърде уплашен, за да изрече мисълта на глас.

— Преди да какво?

Фин бавно се извърна към нея.

— Артър не се притесняваше да даде ДНК проба на полицията. Знаел е, че докато стане ясно кой е извършителят, вече ще бъде на Скалата. Ще е твърде късно да го спрат.

Маршели се изправи рязко, внезапно осъзнала насоката на думите му.

— Престани, Фин! Престани!

Той поклати глава.

— Затова и не е взел хапчетата си. В крайна сметка за какво са му, след като вече не планира да се лекува?

Отвън вятърът се усилваше. През прозореца се виждаха вълните, стоварващи се с ярост върху скалистия бряг и отстъпващи на талази от бяла пяна. Той погледна часовника си и стана от бюрото. Събра разпечатките обратно в папката и се упъти към вратата.

— Къде отиваш? — улови го за лакътя Маршели.

— Да му попреча да убие нашия син.

Тя прехапа устна и се опита да сподави риданията, заплашващи да я задушат.

— Но защо, Фин? Защо би сторил това?

— Защото по някаква причина иска да ме нарани, Маршели. Да ми причини повече болка, отколкото мога да понеса. Трябва да е знаел, че вече съм загубил един син. — По изражението в очите й си пролича, че тя не знае. — Какъв по-добър начин да ме пречупи от това да убие и другия? — Той се помъчи да се освободи от хватката й, но тя не го пусна.

— Фин, погледни ме. — Той се обърна, прикован от напрежението в гласа й. — Преди да тръгнеш… има нещо, което трябва да знаеш.

II

Дъждът блъскаше по прозорците на оперативната стая, размивайки гледката към покривите над пристанището и замъка Люс, издигащ се на отсрещната страна на залива. В помещението имаше повече от двайсет души и всички, с изключение на Гън и още един-двама, които продължаваха да говорят по телефоните, гледаха към Фин. Старши инспектор Смит бе нервен и зачервен. Беше успял да се изкъпе и преоблече. Косата му отново бе гладко зализана назад с помощта на гел, а от бузите му лъхаше аромат на „Брут“. Централното място в тази стая по право се полагаше на него, но ето че се бе оказал изместен, изтикан в ъгъла. Това не го правеше щастлив човек.

— Добре, да приемем, че този Артър Макинес вероятно е нашият убиец — каза той.

— ДНК анализът ще го потвърди — отвърна Фин.

Смит хвърли неприязнен поглед към разпечатките от статии, пръснати върху най-близкото бюро.

— Значи, смяташ, че е копирал убийството от Пийт Уок с цел да те примами на острова?

— Да.

— И да ти каже, че неговият син всъщност е твой син.

— Да.

— А после да го убие. — Фин кимна и Смит остави фразата да увисне във въздуха, преди да зададе въпроса: — И защо?

— Вече ви казах какво се случи на Скер.

— Баща му е загинал, спасявайки те след падане от скалите. Наистина ли смяташ, че това е достатъчна мотивация, за да извърши две убийства цели осемнайсет години по-късно?

— Не мога да го обясня. — Безсилието на Фин започваше да прелива в гняв. — Знам само, че е тормозел момчето още от малко, а сега, след като ми е казал, че аз съм баща му, ще го убие. Вече веднъж е убил, за да ме докара тук. Пред лицето на доказателствата никой не може да го отрече.

Смит въздъхна и поклати глава.

— Не мога да рискувам живота на служителите си, като ги пратя на някакъв остров на сто километра навътре в Атлантика посред буря.

Гън остави слушалката и се обърна на въртящия се стол.

— Последни данни от бреговата охрана за времето в района на Скер, сър. Вятърът и вълнението продължават да се усилват. — Той хвърли почти извинителен поглед към Фин. — Според тях няма начин да приземим там хеликоптер.

— Ето, сами виждате — рече с видимо облекчение Смит. — Ще трябва да изчакаме, докато бурята отмине.

— Потвърдиха също, че „Пърпъл Айл“ вече се е върнал от Скалата — добави Гън. — Влязъл е в пристанището преди около час.

— Няма да карам хората да тръгнат и по море при тези условия!

Един униформен сержант влезе в стаята.

— Сър. — Лицето му бе като издялано от твърда сурова скала. — Не можем да се свържем с ловците на гуга по радиостанцията.

— Значи, нещо не е наред — намеси се Фин. — Гигс винаги държи открит канал за връзка. Винаги.

Смит погледна към сержанта за потвърждение и той кимна. Водещият разследването въздъхна и сви рамене.

— Дори и така да е, няма как да сторим нищо до утре.

— До утре момчето може да е мъртво! — извиси глас Фин и веднага усети как в стаята се възцарява тишина.

Смит вдигна показалец и докосна с него върха на носа си. Странен, заплашителен жест. Гласът му наподобяваше тихо ръмжене.

— Мисля, че сериозно рискуваш да прекрачиш границата, Маклауд. Или забрави, че вече не си част от случая?

— Разбира се, че съм част от него. Аз съм в самия му шибан център! — И като се обърна, блъсна люлеещите се врати и излезе в коридора.

 

 

Докато стигне края на Чърч Стрийт и свие наляво по Кромуел Стрийт, вече бе напълно подгизнал. Якето с качулка предпазваше главата и горната част на тялото му, но панталонът му беше залепнал за бедрата, а лицето му се вкочанясваше под напора на ледения дъжд. Той потърси заслон пред входа на боядисано в зелено магазинче за сувенири. От витрината, сякаш в израз съчувствие, любопитно го наблюдаваха трийсетсантиметрови копия на шахматните фигури от остров Луис. Фин извади мобилния си телефон и набра номера на участъка, намиращ се на две преки разстояние.

— Искам да говоря с Джордж Гън — каза, когато отсреща вдигнаха.

— За кого да му предам?

— Просто ме свържете.

Кратка пауза.

— Един момент.

— Сержант Гън — чу се в слушалката след малко.

— Джордж, аз съм. Удобно ли е да говориш?

Секунда тишина.

— Не особено.

— Добре тогава, само слушай. Искам да те помоля за една услуга. Голяма услуга.

III

Траулерът се издигаше и спадаше заедно с вълните във вътрешното пристанище. Въжетата, с които бе привързан, скърцаха жалостиво, а по предната му палуба с трополене се търкаляше червена пластмасова кофа. Котвената верига стържеше и дрънчеше, а всяка част от такелажа вибрираше и свистеше на вятъра. Дъждът шибаше прозорците на рубката, а Падриг Макбийн седеше на шкиперското място. Седалката бе толкова протрита от годините употреба, че тапицерията й се бе разкъсала на няколко места и ленти тиксо с мъка удържаха дебелия дунапренен пълнеж, явно твърдо решен да излезе навън. Падриг бе поставил единия си крак върху щурвала и замислено пушеше фас от саморъчно свита цигара. Беше млад за шкипер, едва прехвърлил трийсетте. „Пърпъл Айл“ бе принадлежал на баща му — именно той навремето бе откарал Фин до Скалата. В продължение на три десетилетия старият Макбийн бе превозвал ловците на гуга, а след неговата смърт синовете му бяха продължили традицията. По-малкият, Дънкан, служеше като първи помощник на борда. Имаше само още един член на екипажа, млад момък на име Арчи. Останал без работа, той бе постъпил на траулера за шестмесечен стаж. Оттогава бяха изминали две години, а той още стажуваше.

— Страховита история ми разказвате, господин Маклауд — рече Падриг с бавния, провлачен говор на човек, роден и отрасъл в Нес. — Трябва да призная, че никога не съм харесвал особено тоя Артър Макинес. А синът му е кротко момче. — Той дръпна за пореден път от фаса. — Но по пътя натам не видях нищо нередно помежду им.

— Ще ме откарате ли? — попита търпеливо Фин. Знаеше, че иска твърде много.

Падриг сведе глава и погледна навън през прозореца на рубката.

— Бурята здраво се е развилняла, сър.

— Плавал си и в по-лошо време.

— Да, вярно е. Но никога по свой избор.

— Говорим за живота на момчето, Падриг.

— А аз трябва да мисля за траулера и за животите, които ще рискувам, ако тръгна.

Фин не каза нищо. Даваше си сметка, че решението е на кантар. Вече бе помолил, нямаше какво повече да стори. Падриг смукна последния сантиметър от цигарата, но тя вече беше угаснала.

— Не мога да накарам момчетата да тръгнат. — Фин усети как сетното пламъче на надеждата му помръква. — Но ще им поставя въпроса. Ако те кажат „да“, ще ви откарам.

Надеждата в сърцето му отново плахо припламна.

Той последва младия шкипер през камбуза. От закачалка на стената висяха жълти мушами. В мивката бяха струпани немити съдове, плаващи в мазна вода, която отразяваше ярката светлина на голата електрическа крушка. Върху газовия котлон имаше чайник, къкрещ под редица нащърбени порцеланови чаши, окачени на кукички. По тясна стълбичка се спуснаха към жилищното помещение на кърмата. Тук имаше шест койки и триъгълна маса с пейки от всяка страна, заемащи почти цялото налично пространство. Дънкан и Арчи седяха пред чаши чай, пушеха и гледаха размазаната картина на малкия телевизор, монтиран високо върху стената в единия ъгъл. Вървеше някакво риалити шоу и жена на средна възраст тъкмо напускаше гневно студиото, отпаднала от играта. Падриг изключи телевизора и с един поглед спря протестите на присъстващите. Въпреки крехката му възраст в държанието му имаше нещо, вдъхващо респект. Със спокоен и тих глас в поклащащите се ръждиви недра на стария траулер той им предаде молбата на Фин. Двамата членове на екипажа го слушаха мълчаливо в своите раздърпани пуловери и скъсани дънки. Ръцете им бяха напукани и почернели от машинно масло, а бледите изнурени лица, запечатали в себе си поколения бедност и мизерия на острова, час по час поглеждаха към Фин. Тези момчета едва свързваха двата края. Целият им живот — хранене, спане, ходене по нужда — протичаше на подобния на гримирана стара проститутка съд. Двайсет и четири часа на ден, по пет, а понякога и шест дни в седмицата. Постоянно рискуваха кожите си, за да могат да водят това жалко съществуване. Щом Падриг свърши, настана кратка тишина, сетне Арчи се обади:

— Е, поне няма да харчим пари за кръчма, нали?

IV

Вече минаваше седем, когато напуснаха пристанището, заобиколиха Къди Пойнт и излязоха в залива, пресрещнати от бурния вятър, нахлуващ откъм пролива Минч. Докато подминат Гоут Айлънд и навлязат в дълбоки води, вълните вече се надигаха заплашително около тях. Падриг държеше щурвала, а смръщеното му съсредоточено лице бе обагрено в зелено от флуоресцентната светлина на очуканите радарни екрани, които трептяха и бипкаха по арматурното табло. Още не се бе смрачило напълно, но видимостта беше практически нулева и той трябваше да управлява, осланяйки се изцяло на приборите и инстинкта си.

— Да, временцето си го бива. Тук сме още в подветрената страна на острова. Оставим ли веднъж зад гърба си Бът ъв Луис, ще стане по-лошо.

Фин не можеше да си представи нищо по-лошо от това. Вече на два пъти бе успял да повърне и учтиво отказа пържените яйца с наденица, които Арчи по някакъв начин бе успял да забърка в неудържимо люлеещия се камбуз.

— За колко време ще стигнем? — обърна се към Падриг.

Шкиперът сви рамене.

— Снощи пътувахме осем часа. Сега може да отнеме девет или повече. Трябва да минем право през бурята, но се надявам призори да сме там.

Фин си припомни как преди осемнайсет години също бяха заобиколили Бът ъв Луис и светещата точка на фара се бе изгубила в далечината. Как, оставили зад себе си сигурността на сушата, бяха навлезли в безбрежната пустош на Северния Атлантик, предпазвани само от няколкото тона ръждиво желязо на траулера и от уменията на неговия шкипер. Тогава се бе почувствал уплашен, самотен, невероятно уязвим. Но никое от тези чувства не го бе подготвило за яростта, с която предстоеше океанът да се нахвърли срещу тях, щом заобиколяха най-северния връх на острова. И сега отново дизеловият двигател боботеше в мрака, а те водеха наглед непосилна битка с водните стени, надигащи се от всички страни като черни, увенчани със сняг планини, за да се стоварят с грохот върху палубата и носа. Фин се държеше за каквото му попадне и се чудеше как Падриг успява да запазва спокойствие. А също и как е възможно да издържат още седем или осем часа в този ад, без да загубят разсъдъка си.

— Малко преди баща ми да умре — повиши глас Падриг, за да надвика шума на моторите и воя на бурята, — купи друг траулер, за да смени „Пърпъл Айл“. — Той кимна и се усмихна сам на себе си, приковал поглед в приборите на таблото и тъмнината отвъд предното стъкло. — Нарече го „Желязната лейди“ и похарчи куп време и пари, за да го направи точно такъв, какъвто искаше. Де да беше и с лодките толкова лесно, колкото с жените. — Усмивката му помръкна. — Канеше се да продаде тази стара хубавица, щом му се удаде възможност, но така и не успя. Рак на черния дроб. Отиде си за няколко седмици и аз трябваше да поема всичко след него. — Той извади с една ръка смачкана цигара от тенекиена кутийка с надпис „Вирджински тютюн“ и я запали. — Изгубих „Желязната лейди“ още първия път, щом я изкарах в открито море. Пробойна в машинното отделение. Докато я открием, в трюма вече влизаше повече вода, отколкото можехме да изпомпаме. Казах на останалите да пускат спасителната лодка, а аз направих всичко по силите си да я спася. Бях затънал до шията, преди да се откажа, и едва не отидох на дъното заедно с нея. — Той изпусна дим от ноздрите си и течението в рубката бързо го отнесе. — Все пак извадихме късмет. Времето беше хубаво, а наблизо имаше друг кораб, който да ни спаси. Гледах с очите си как траулерът потъва. Заедно с всички надежди и мечти, които баща ми бе вложил в него. И единственото, което си мислех, бе как ще кажа на чичовците си. Но се оказа, че напразно съм се тревожил. Те само се радваха, че съм се отървал жив и здрав. „Лодката е просто куп желязо и дърво, синко — рече един от тях. — Няма друга душа освен душата на онзи, който я кара.“ — Падриг дръпна силно от цигарата. — И все пак всеки път, щом мина през мястото, където тя потъна, ме побиват тръпки. Знам, че е там и лежи на дъното. Заедно с всички мечти на баща ми, погребани завинаги като него самия.

— Току-що минахме през него, нали? — попита Фин, доловил напрежението у младия шкипер.

— Да, господин Маклауд, тъкмо това направихме. — Той го погледна крадешком. — Между другото, препоръчвам ви да слезете долу и да полегнете. Знае ли човек, може и да успеете да дремнете някой и друг час.

 

 

Дънкан влезе при брат си в рубката, а Фин отиде да легне на същата койка, която бе заемал при първото си пътуване осемнайсет години по-рано. Не очакваше да заспи, знаеше само, че ще разполага с достатъчно време да прехвърля отново и отново в съзнанието си всички онези въпроси, които го терзаеха. Въпроси, които щяха да намерят своя отговор едва на Скер. Всъщност дори и за това нямаше гаранция. Артър и Фионлах можеше вече да са мъртви, а той дори да не подозира. Тогава щеше да му остане единствено вината, че не е прозрял истината по-рано. Ето защо се учуди, когато Арчи го разтърси за рамото.

— Почти стигнахме, господин Маклауд.

Фин се измъкна изпод завивките сепнат и объркан и започна да трие очите си с длани. Глухото равномерно боботене на двигателите сякаш се бе превърнало в част от самия него, пулсиращо в главата му, разтърсващо всяка частица от тялото му. Траулерът се мяташе бясно върху вълните и той едва успя да изкачи стълбичката до камбуза, без да падне. Дънкан беше уловил съсредоточено щурвала, а Падриг седеше до него и се взираше мрачно напред в тъмнината. Щом видя отражението на Фин в стъклото, се обърна с думите:

— От час насам се мъча да се свържа с тях по радиостанцията, господин Маклауд, но се чуват само статичен шум и пращене. Това никак не ми харесва. Не е в стила на Гигс.

— Още колко време остава?

— Десетина минути, може и по-малко.

Фин се взря през илюминатора, но не видя нищо.

— Къде е проклетият фар? — Падриг щракна някакъв ключ и всички прожектори на „Пърпъл Айл“ пронизаха едновременно нощта. Стометровата скала, на която Фин едва не бе изгубил живота си, изникна почти мигновено пред тях, черна и лъскава, нашарена с бели ивици гуано. — Ляво на борд, по дяволите! — кресна той на брат си. Дънкан завъртя рязко щурвала и „Пърпъл Айл“ се наклони застрашително, посрещайки странично вълните, които блъскаха корпуса му. — Как може фарът да не свети!

— Мили боже! — възкликна неволно Фин, улавяйки рамката на вратата, за да се удържи на крака. — Снощи светеше ли?

— Разбира се! Можеше да го видиш от километри.

Дънкан овладя траулера, насочвайки отново носа срещу вятъра, и те започнаха да порят вълните към южния край на Скалата, докато не се озоваха в заслона на пролива между двата полуострова. Тук вятърът бе осезаемо по-тих, но вълните продължаваха да издигат и спускат триметровите си гърбици, разбивайки се на бяла пяна пред входовете на пещерите, на мястото, където обикновено се разтоварваха запасите.

Падриг поклати глава.

— Няма начин да стигнете с лодка дотам, господин Маклауд.

— Не съм дошъл чак дотук — викна Фин през рева на двигателите, — за да стоя в проклетия траулер, докато онзи човек убива сина ми!

— Ако доближа достатъчно, за да спуснем лодката, имаме реални шансове да се разбием в скалите.

— Видях веднъж как по време на буря баща ти вкара „Пърпъл Айл“ на заден ход до кея в Порт ъв Нес. В дните, когато ловците на гуга още акостираха там.

— Значи, помните случая, а? — очите на Падриг заблестяха.

— Всеки го помни. Тогава бях още момче, но хората продължиха да говорят за него с години.

— Нямаше страх този човек. Наумеше ли си, че може да направи нещо, правеше го и толкоз. Разправяха, че имал нерви от стомана, но според мен изобщо нямаше нерви.

— Но как е успял?

— Първо пуснал котва, а после обърнал кърмата към брега. Преценил, че ако стане напечено, ще превключи предавките, ще започне да обира котвената верига и тя ще го придърпа обратно в морето.

— Е, колко от куража на своя баща си наследил, Падриг?

Другият го изгледа напрегнато и продължително.

— Добре тогава. Но влезете ли веднъж в проклетата лодка, ще разчитате само на себе си, господин Маклауд. Повече нищо няма да мога да сторя за вас.

 

 

Фин не помнеше някога да е изпитвал по-голям страх. Насред чудовищното море, стоварващо се с грохот върху скалите навред около тях, те изглеждаха незначителни като прашинка. Суров сблъсък с бушуващите стихии, над които нямаха никакъв контрол. И все пак се бяха добрали до това късче земя, изгубено сред океана. Оставаха само още стотина метра, с които да се справят. Дънкан спусна привързаната с въже лодка плътно зад кърмата, докато Падриг малко по малко освобождаваше веригата на спуснатата котва. Проливът бавно се стесняваше от двете им страни, бреговете вече изглеждаха опасно близо. Траулерът се мяташе ту на една, ту на друга страна, издигаше се и спадаше, а до слуха им достигаха плясъкът и гъргоренето на водата в пещерите, чиито гърла зееха, сякаш се канеха да ги погълнат.

Падриг даде знак, че не смее да доближи повече, и Дънкан кимна на Фин. Часът бе настъпил. Дъждът шибаше почти хоризонтално в лицето му, докато се спускаше с вкочанени от студа пръсти по металната стълба. Импрегнираните дрехи все още пазеха тялото му сухо, но той знаеше, че това няма да продължи много. Спасителната жилетка му изглеждаше смехотворно жалка. Паднеше ли във водата, тя вероятно щеше да го удържи на повърхността точно толкова дълго, колкото морето да успее да го разбие в скалите. Надуваемата лодка под него подскачаше като обезумяла. Фин си пое дъх, сякаш се канеше да се гмурне, и се пусна от „Пърпъл Айл“. Дъното на лодката поддаде под тежестта му и той трескаво затърси с ръце въжето, опасващо бордовете, за да се залови за него, но не напипа нищо освен гладка и мокра напомпана гума. Усети, че се плъзва встрани, пропада в бездната, и стисна зъби, готвейки се за сблъсъка с водата. Но в последния момент триенето на грапавото найлоново въже опари дланта на дясната му ръка и той обви пръсти около него. Лодката отново се озова отдолу и този път, вкопчен здраво за двата й борда, той започна да се издига и спуска заедно с нея.

Някъде високо над себе си видя пребледнялото лице на Дънкан. Той викаше нещо, но вятърът отнасяше думите му. Фин припълзя към кърмата и спусна извънбордовия мотор. Отвори дросела и дръпна въжето на стартера. Един, два, три, четири пъти. Нищо. Едва на петия път се разнесе сподавен звук и неохотно боботене. Той бясно даде газ, за да не угасне отново. Това бе мигът на истината. Прикрепен само с тънка пъпна връв за кораба-майка, трябваше да се впусне напред в неизвестното.

Фин завъртя носа напряко на вълните, по посока на брега, и малкият оранжев съд се понесе с удивителна скорост. В светлините на прожекторите от траулера можеше да види зейналото черно устие на пещерата пред себе си и да чуе катедралните звуци, носещи се дълбоко от недрата на острова. Белият прибой кипеше навред около него и лодката, грабната от поредната вълна, се понесе към фатален сблъсък. Фин зави и даде на заден ход, стисвайки в ужас очи, преди да усети, че морето го засмуква обратно навътре. Дори не смееше да погледне към траулера. Ревът в ушите му бе оглушителен.

За пореден път се извърна с лице към скалите, които ту се издигаха над нивото на борда, ту се спускаха отново, сякаш го преценяваха, чакаха го стаени в засада. Стоя така близо минута, събирайки разпилените останки от куража си. Всичко опираше до избора на точния момент. Не можеше да си позволи още веднъж да бъде запокитен напред. Силата на водата бе далеч по-голяма от тази на крехкия му извънбордов мотор, значи, трябваше да изчака, докато тя започне да отстъпва, и тогава между две вълни да достигне целта. Какво по-лесно от това! Той почти се изсмя на опитите си да разсъждава рационално. Истината бе, че ако имаше Бог, то животът му сега бе напълно и изцяло в негови ръце. Пое си няколко пъти дълбоко дъх, докато чакаше, и щом бушуващата пяна започна да отстъпва към него, даде пълен напред. Отворът на пещерата отново се разкри над него и за известно време му се струваше, че не се движи изобщо, а само виси сред мъглата от солени пръски. После внезапно плавателният съд се стрелна с главоломна скорост напред. Фин се опита да завърти руля, но перките на мотора бяха извън водата, порейки с писък въздуха, който не им оказваше никаква съпротива. Целият остров Скер сякаш се хвърли насреща му. Той нададе вик на отчаяно предизвикателство и ето че морето, уловило лодката в своята длан, изведнъж го изтръгна от нея и го запокити срещу скалите със сила, от която въздухът напусна дробовете му. Устата му се изпълни с кръв, а острите назъбени ръбове се впиха в плътта му. Лодката бе изчезнала и той се озова залепен върху гранита от напора на водата. После почти незабавно налягането, което го поддържаше, изчезна и морето започна да го завлича назад по гладката повърхност, полирана в продължение на милиони години. Фин затърси нещо, за което да се улови, но зеленият пояс от водорасли, облепил подножието на Скер, се изплъзваше като тиня между пръстите му. Отзад бе единствено студената тъмна бездна, откъдето той знаеше, че връщане няма.

И тогава го усети — студения допир на метал, помръдването на вградената в камъка халка. Вкопчи се в нея със силата на отчаянието, почти изваждайки рамото си от ставата. Морето продължи да го тегли и подмята, докато накрая, макар и неохотно, го пусна. Няколко секунди той лежа неподвижно като странно създание от дълбините, изхвърлено на брега. Най-сетне, придържайки се за халката на пристана, успя на четири крака да се придвижи напред. Следващата вълна се устреми хищно подире му, но преди да го достигне, той вече бе стъпил на първия перваз — същия, върху който Ейнджъл им бе сварил чай в деня на пристигането преди осемнайсет години. Беше успял. Намираше се на твърда земя, в безопасност от морето. И единственото, което то можеше да стори, бе да плюе гневно в лицето му.

Едва сега си даде сметка, че дъждът е спрял. В облачната пелена, забулила черното небе, се бяха разтворили огромни пролуки, през които над острова се лееха ярки и неочаквани ивици лунна светлина. Сред пътека от разтопено сребро „Пърпъл Айл“ се отдалечаваше към безопасността на залива, подмятан от гневящите се заради изпуснатата жертва вълни.

Фин откачи прикрепеното към колана си фенерче с надеждата, че то все още работи. Лъчът блесна в лицето му и той го размаха по посока на траулера, за да извести екипажа, че е оцелял. После опря гръб в скалата и като придърпа колене към гърдите си, остана така няколко минути, докато възвърне дишането и самообладанието си. Трябваше да събере цялата си воля за изкачването до върха. Часовникът на ръката му показваше четири сутринта. След по-малко от два часа щеше да започне да се развиделява. Той се боеше да мисли какво ще му донесе новият ден.

Изправи се с олюляване на крака и насочи фенерчето нагоре по склона. Там, осветен от разпокъсаната лунна светлина, личеше дъсченият улей, по който ловците на гуга изтегляха припасите до върха. Значи, все още съществуваше след всички тези години. Фин проследи с лъча начупените му очертания и видя въжето, ползвано от тях, да се вие сред хаоса от скали. Изкатери се до него и го дръпна силно с ръка. Беше закрепено здраво в другия край. Уви го около кръста си и воден от него, започна дългото изкачване, като на най-стръмните места се придърпваше нагоре с него. Периодично спираше, обираше хлабината и отново го омотаваше около кръста си като предпазна мярка в случай на падане.

Отне му повече от двайсет минути да достигне билото. Там се освободи от въжето и запъхтяно погледна надолу, блъскан от вилнеещия вятър. Далеч под него в залива се виждаха примигващите светлини на „Пърпъл Айл“. Когато се обърна, почти пълната луна изплува иззад облаците и разля сиянието си над целия Скер. В най-високата точка на острова се виждаше ниският квадратен силует на фара, а на стотина метра от него, отвъд безпорядъка от разпръснати камъни и птичи гнезда, се гушеха тъмните очертания на старата черна къща. В нея не се забелязваше нито светлина, нито друг признак на живот, но мирисът на торфен дим, достигащ до ноздрите му, ясно говореше, че вътре има някой.

V

Малките на буревестниците повръщаха върху обувките му, докато с препъване си проправяше път сред скалите, преобръщайки гнезда и пръскайки пищящи разтревожени птици в нощта. Платнището, провесено пред входа на къщата, бе затиснато с едри камъни. Той го дръпна рязко встрани и влезе вътре.

В средата на помещението можеше да види още тлеещата жар от догарящия торф, а също да подуши възкиселия дъх на човешка пот, надделяващ над мириса на дима. Той обходи стените с фенерчето. По каменните пейки лежаха спящи фигури, някои от които вече се размърдваха. Лъчът му попадна върху бледо сънено лице. Беше Гигс. Мъжът заслони очите си с ръка срещу светлината.

— Артър? Ти ли си? Къде се губиш, по дяволите?

— Не е Артър. — Фин пусна платнището да падне отново зад гърба му. — Аз съм Фин Маклауд.

— Господи — обади се друг. — Как попадна тук?

Вече всички бяха будни. Неколцина се надигнаха и спуснаха нозе на пода. Не беше трудно да ги преброи — бяха общо десетима.

— Къде са Артър и Фионлах?

Някой запали газена лампа и на нейната призрачна светлина лицата се откроиха малко по-ясно в задимения въздух. Всички го гледаха така, сякаш бе изскочил от отвъдното.

— Не знаем — каза Гигс. — Светна втора лампа, а към жаравата в огнището бяха добавени нови чимове торф. — Снощи работихме до тъмно, опъвахме въжетата и макарите. Артър и Фионлах се отделиха от групата и всички решихме, че са се прибрали тук. Но когато се върнахме, от тях нямаше и следа, а радиостанцията беше разбита.

— И не знаете къде са? — попита недоверчиво Фин. — На острова не е пълно с места, където да се скрият, а и не биха издържали дълго навън в това време.

— Допуснахме, че са слезли в пещерите — рече един от мъжете. — Но нямаме понятие защо. Може би ти ще ни кажеш?

— Как успя да се добереш дотук, Фин? — намеси се Астерикс. — Последно като те видях вчера, нямаше крила.

— Падриг ме докара.

— В това време? — Плуто се взря във Фин през сумрака. Той бе участвал и в онзи лов, преди осемнайсет години. — Вие да не сте се побъркали?

Нетърпението на Фин започваше да прераства в паника.

— Мисля, че Артър ще убие Фионлах. Трябва да ги открия.

Той дръпна платнището и подаде глава навън в бурята. Гигс прекоси помещението с три крачки и го сграбчи за ръката.

— Не ставай глупак, човече! Навън е тъмно като в рог. Ще се пребиеш, преди да си ги открил. Никой няма да ходи никъде, докато не се развидели. Защо не седнеш и не ни разправиш какво става?

Огънят вече се беше разгорял и ловците насядаха около него, а Астерикс напълни чайника и го постави над пламъците. Някои бяха метнали одеяла върху раменете си, други нахлупиха изпомачкани шапки. Запалиха се цигари, насищайки с дим бездруго спарения въздух. Настана особена, напрегната тишина. Тяхното търпеливо мълчание вдъхна известна увереност на Фин и той се опита да разхлаби мускулите си, вдървени от събитията през изминалата нощ. Струваше му се леко нереално, че изобщо е тук.

Чайникът кипна и Астерикс напълни чашите. Тенекиените кутии със захар и мляко на прах преминаха от ръка на ръка. Фин направи чая си гъст и сладък и отпи на големи глътки белезникавата, подобна на сироп течност. Вкусът й не бе нищо особено, но топлината и захарта го посъживиха. Виждайки, че всички го гледат в очакване, изпита странното усещане за дежа вю. Естествено, като младеж бе седял около огъня в същия този заслон в продължение на две седмици, но в случая ставаше дума за друго, за нещо, подобно на сън. Облак на мрачно предчувствие започна да забулва мислите му. Да, беше седял тук и преди, но не по начина, по който си спомняше.

— И така — наруши тишината Гигс, — защо Артър ще убива сина си?

— Преди две вечери той ми каза, че Фионлах всъщност е мой син. — Звукът на вятъра навън наподобяваше далечно стенание. Въздухът в черната къща бе мъртвешки застинал, дори пушекът в него висеше неподвижно. — И по някаква причина — Фин поклати глава, — нямам представа каква, явно ме мрази безгранично. — Той си пое дълбоко дъх и продължи: — Артър е убил Ейнджъл. Направил го е като имитация на друго убийство, което разследвах в Единбург, за да ме докара на острова. Сигурен съм, че е искал да узная, че Фионлах е мой син, а после да го убие, за да ме накара да страдам.

Мъжете наоколо се размърдаха неспокойно. Направи му впечатление, че неколцина от тях си размениха многозначителни погледи.

— Значи, не можеш да се сетиш за никаква причина Артър да те мрази толкова много? — попита Гигс.

— Не, освен че вероятно ме вини за смъртта на баща си. — Внезапно му мина през ум, че може би и други от присъстващите мислят същото. — Но вие знаете, че аз не бях виновен. Беше просто злополука.

Гигс обаче продължаваше да го гледа втренчено и неразбиращо.

— Значи, наистина не помниш, така ли?

Фин усети, че започва да диша плитко и учестено. Страхът обвиваше сърцето му с дълги студени пръсти.

— Какво да помня?

— Знаеш ли, тогава така и не разбрах дали се дължи на удара по главата — сътресението и тъй нататък, или на нещо по-дълбоко. Нещо в мозъка ти. Психически механизъм, заключил спомена. — Страхът вече изпълваше всяко кътче от съзнанието на Фин. Като че ли някой бе отворил стара рана, за да измъкне отвътре късче от шрапнел, причинявайки му непоносима болка. Идваше му да изкрещи на Гигс да спре. За каквото и да ставаше дума, той не искаше да го знае. Гигс потърка небръснатата си челюст. — Отначало, като дойдох да те видя в болницата, помислих, че се преструваш. Но сега вече съм сигурен, че не е било така. Че наистина си забравил. Което може би е добре, а може би не. В крайна сметка само ти си знаеш.

— За бога, Гигс, за какво говориш? — Чашата се тресеше в ръката на Фин. Нещо неописуемо витаеше в задимения въздух над главите им.

— Помниш ли вечерта, когато те намерих пиян край пътя? И бръщолевеше, че не искаш да идваш на Скалата?

— Просто бях уплашен.

— Уплашен, да, но от какво? Щом те заведох у нас да се изсушиш, ти ми разказа нещо, което ти причиняваше ужасна болка. Седеше на стола пред камината и плачеше като бебе. Със сълзи на страх и унижение, каквито никога не съм виждал мъж да пролива.

Фин го гледаше със зяпнала уста. Гигс явно говореше за някой друг. Не за него. Той не бе плакал в онази нощ. Беше само пиян и толкова.

Гигс мрачно обходи с взор лицата край огъня.

— Някои от вас бяха на Скалата онази година и знаят за какво говоря. Но други не бяха и заради тях ще повторя същото, което казах тогава. Каквото и да се случи тук, каквото и да стане между нас, си остава тук. На острова. Може да бъде в главите ни, но никога да не излиза от устата. И ако някой от вас дори го намекне пред друга жива душа, ще отговаря първо пред мен, а после пред създателя си.

Нито един от седящите наоколо не се усъмни в думите му.

Пламъците поглъщаха торфените чимове и сенките на събраните мъже танцуваха по стените като мълчаливи свидетели на клетвата за мълчание. Тъмнината отвън сякаш притискаше стените на черната къща плътно около тях. Очите, обърнати към Фин, виждаха едно същество, изгубено в транс, треперещо в сумрака, с безкръвно, пребледняло като платно лице.

— Този човек беше самият дявол — рече Гигс.

— Кой? — смръщи чело Фин.

— Макинес. Бащата на Артър. Извършвал е невъобразими неща с вас двамата като момчета. В своя кабинет. През всичките онези години на преподаване зад заключената врата. Първо с Артър, а после и с теб. Тормоз, какъвто никое дете не бива да преживява. — Той спря да си поеме дъх, почти задушен от тишината. — За това ми разправи ти онази нощ, Фин. Двамата с Артър не сте си признавали, нито сте говорили за него. Но всеки от вас е знаел какво се случва, на какво е подложен другият. Помежду ви е имало негласен обет да го пазите в тайна. Затова си бил толкова щастлив онова лято. Защото всичко е щяло да приключи. Ти си щял да напуснеш острова и никога повече да не видиш Макинес. Да сложиш край веднъж и завинаги. Дотогава си мълчал, неспособен да понесеш срама и унижението да споделиш пред някого стореното с теб. Но вече всичко е щяло да остане зад гърба ти. Можел си да го забравиш и да продължиш напред.

— И тогава той ни е съобщил, че отиваме на Скер. — Гласът на Фин бе едва доловим шепот.

Чертите на Гигс останаха сурови, изсечени в сенките.

— Изведнъж насред облекчението си узнал, че те чакат две седмици тук заедно с него. Под един покрив с човека, съсипал младостта ти. А Бог знае, че тук бягане няма. Живеем натъпкани един до друг, като сардели. Дори да не е можел да те докосне с пръст, пак е трябвало да го търпиш по двайсет и четири часа на ден. За теб това е било немислимо. Не те винях тогава за чувствата ти, не те виня и сега.

Макар очите на Фин да бяха затворени, той проглеждаше за първи път от осемнайсет години насам. Чувството, че нещо му убягва, че се крие точно отвъд ръба на периферното зрение, което го бе преследвало през целия му съзнателен живот, бе изчезнало. Шокът на откровението причиняваше физическа божа. Тялото му бе вдървено от напрежение. Как изобщо е могъл да забрави? Цялото му съзнание сега бе изпълнено с отприщилите се спомени, подобни на ярки картини от кошмар в мига след събуждането. Те преминаваха зад ретините му като накъсани кадри от старо семейно видео, изпълваха празнотата в него с горчива жлъч. Можеше да подуши мириса на прах от книгите в кабинета на господин Макинес, застоялата воня на тютюн и алкохол в горещия му дъх върху лицето си. Да усети допира на сухите му студени ръце, каращ го да потреперва дори и сега. Пред него отново изникна образът на странния, невероятно висок мъж, преследвал сънищата му след смъртта на Роби, като предвестник на завръщащ се спомен. Мълчаливата фигура, стояща в ъгъла на стаята с приведена под тавана глава и дълги висящи от ръкавите ръце. Сега най-сетне можеше да го разпознае. Това беше господин Макинес. С неговата дълга разчорлена над ушите коса и кухи мъртвешки очи. Как не се бе досетил по-рано?

Той отвори клепачи и усети как по бузите му се стичат едри парещи сълзи. Изправи се с олюляване, отиде до вратата и дръпна платнището встрани. Там падна на колене и повърна под дъжда. Нови и нови конвулсии сгърчваха стомаха му, докато накрая вече не можеше да си поеме дъх.

Грижовни ръце го изправиха на крака и го вкараха в топлото помещение. Загърнаха го с одеяло и го сложиха да седне, хлипащ, обратно на мястото си край огъня. Треперенето му беше неудържимо, като в треска, а челото му лъщеше от пот.

— Не знам колко си спомняш сега, Фин — разнесе се гласът на Гигс, — но в онази нощ, след като ми разказа, отначало бях толкова гневен, че исках да го убия. Като си помисля само, че е могъл да причини нещо подобно на деца! На собствения си син! — Той изпусна хриплива въздишка. — После реших да отида в полицията. Да повдигна обвинение. Но ти ме умоляваше да не го правя. Не искаше никой да узнава. Никога. И тогава си дадох сметка, че единственият начин да се справим с това, е тук. На Скалата. Помежду си. Така, че никой друг да не разбере.

Фин кимна. Нямаше нужда да му разправят останалото. Мъглата се бе вдигнала от всички години, изминали оттогава, и той си спомняше случилото се ясно като бял ден. Как мъжете се бяха събрали около огъня първата вечер и как Гигс, оставяйки своята Библия на масата след молитвата, бе потресъл всички, отправяйки на бащата на Артър обвинение за неговите грехове. Зловещата тишина, отрицанието. И Гигс, произнасящ своята пледоария като адвокат от Върховния съд, заплашващ, тресящ юмрук, призоваващ божия гняв, хвърлящ в лицето му фактите, разкрити от Фин, докато накрая обвиняемият не се бе пропукал. Тогава всичко бе изтекло от него като отрова, тласкана от страха и срама. Той не можел да обясни защо го е сторил. Не искал да се получава така. Страшно съжалявал. Щял да се реваншира на момчетата, и на двете. Старият Макинес направо се бе разпаднал пред тях.

Фин помнеше също погледа, отправен му от Артър над огнището. Болката, че приятелят му го е предал, престъпил е обета за мълчание. Сринал е единственото, позволяващо на семейство Макинес да продължи да съществува. Отрицанието. Ако отричаш нещо, то все едно не съществува. Едва сега той за първи път разбираше, че майката на Артър също трябва да е знаела. И е живеела в отрицание. Но след изповедта на Фин това вече е било невъзможно. А всяка алтернатива е била немислима.

Гигс обходи с очи ужасените лица наоколо, озарени от отблясъците на огъня.

— В онази нощ — продължи — ние извършихме своя съд над него. Съд на равни. И го намерихме виновен. Прогонихме го от черната къща. Наказанието му бе да живее вън, на скалата, през двете седмици, докато сме тук. Щяхме да му оставяме храна край каменните пирамиди и да го вземем обратно с нас, щом ловът приключи. И той никога повече нямаше да посегне на момчетата.

Това обясняваше защо господин Макинес отсъстваше от спомените на Фин за престоя на Скалата. Сега в паметта му изникнаха мимолетни образи на призрачната, прегърбена от тежестта на позора фигура, изскачаща от подземните пещери, за да прибере оставената й храна. Гигс навярно бе усетил враждебността на Артър след разкритията за баща му, затова нарочно бе разпределил младежите в различни групи.

— Господин Макинес наистина ли падна от скалата? — попита Фин. — В деня на злополуката, след като ме върза с въжето?

Гигс поклати тъжно глава.

— Не знам, Фин. Наистина не знам. Тъкмо се чудехме как да стигнем до теб, когато някой го забеляза да се катери отдолу. Вероятно е дочул суматохата от пещерите, където се е криел, и е решил да подири изкупление. И в известен смисъл наистина успя. Спаси ти живота. Но дали е паднал, или сам е скочил, можем само да предполагаме.

— Значи не е бил бутнат?

Гигс наклони съвсем леко глава встрани.

— От кого?

— От мен.

Навън бурята бе поотслабнала, но вятърът още се носеше с писък и вой през всички скални проломи и пукнатини, клисури и пещери, през всички каменни пирамиди, оставени от поколенията ловци на гуга, идвали тук преди.

— Ти беше поне на петнайсет метра във въздуха, когато той полетя, Фин — рече Гигс. — Ако някой го е бутнал, може да е била само божията десница.