Питър Мей
Черната къща (17)

I

Гумите на колата изтрополиха през решетката за овце, докато Фин я вкарваше в паркинга. После паркира пред дома на свещеника. Навъсените облаци, събирали се над океана цял следобед, вече бяха задушили и последните останки светлина в небето. Сега настъпваха заплашително от северозапад и постепенно потапяха острова в дълбока сянка.

Изкачвайки стъпалата пред входа, той усети върху лицето си първите пръски дъжд, а от вятъра дрехите му прилепваха към тялото.

Прозорците на предната стая светеха. Той натисна звънеца и не след дълго на вратата се появи сравнително млада жена, около една глава по-ниска от Фин, с късо подстригана тъмна коса. Носеше бяла тениска, запасана в широк панталон в маскировъчен цвят, и бели маратонки. Някак не се вписваше в представите му за съпруга на преподобния Доналд Мъри. Лицето й му се стори смътно познато. Той примигна насреща й и тя наклони глава.

— Не ме помниш, нали? — Във въпроса й нямаше топлота.

— А трябва ли?

— Учехме заедно в „Никълсън“. Но аз бях две години по-малка, така че надали си ме забелязал. А ние, девойчетата, до едно си падахме по теб.

Фин усети как се изчервява. Значи, тя бе трийсет и три-трийсет и четири годишна, което означаваше, че е родила Дона едва на седемнайсет.

— Явно няма да се сетиш. — В гласа й се долавяше нотка сарказъм. — Доналд и аз излизахме за кратко още в гимназията. После отново се събрахме в Глазгоу и аз заминах с него за Лондон. В онези дни той още не бе открил Бог, така че женитбата не стоеше на преден план. Докато не забременях, разбира се.

— Катриона — рече в миг на проблясък Фин.

— Браво — повдигна в престорена изненада вежди тя.

— Макфарлън.

— Наистина имаш добра памет. Е, Доналд ли търсиш?

— Всъщност исках да видя Дона.

В очите на жената се спусна невидима преграда.

— По-добре все пак Доналд — рече натъртено. — Ще отида да го повикам.

Докато Фин чакаше, дъждът се усили и скоро го измокри напълно. Преподобният най-сетне се появи и го изгледа безстрастно.

— Не знаех, че има какво повече да си кажем.

— Прав си, нямаме. Дъщеря ти е тази, с която искам да говоря.

— Тя не иска да говори с теб.

— Виж, може ли да вляза? — Фин вирна лице нагоре и се смръщи от дъжда. — Тук ще прогизна съвсем.

— Не. Ако искаш да разпитваш Дона, ще трябва да го направиш официално. Да я арестуваш или какъвто ви е там редът. Иначе те моля просто да ни оставиш на мира. — И той затвори вратата.

Фин остана още малко на стълбите, преглъщайки гнева си, преди да вдигне яка и да притича до колата. Запали двигателя и усили парното, след което съблече мокрото си сако и го хвърли на задната седалка. Включи на скорост и вече се канеше да потегли, когато пътническата врата изведнъж се отвори. Катриона Макфарлън влезе в купето и я захлопна след себе си. От дъжда косата й бе залепнала на кичури, а тениската бе станала почти прозрачна, разкривайки черен дантелен сутиен. Фин неволно отбеляза наум, че Бог явно не е успял да промени особено предпочитанията на Доналд през годините.

Тя седеше, вперила взор право пред себе си, с преплетени в скута пръсти. И не казваше нищо.

— Е, ти също ли го откри? — наруши мълчанието Фин.

— Да открия кого? — Веждите й се смръщиха.

— Господ. Или идеята беше само на Доналд?

— Виж, не го познаваш такъв, какъвто го познаваме ние. Ядосан и с всевишния зад гърба си. Изливащ гръмогласно праведния си гняв.

— Боиш ли се от него?

— Боя се какво ще направи, щом узнае истината.

— А каква е истината?

Колебанието й не трая дълго. Тя избърса част от запотеното странично стъкло и надзърна към къщата.

— Дона излъга, че е била изнасилена от Макричи.

— Това вече го разбрах — изсумтя Фин. — Няма да съм изненадан, ако и Доналд го е разбрал.

— Може и да е. — Нов бегъл поглед към къщата. — Но не знае причината.

Фин зачака продължение, но такова не последва.

— Е, ще ми кажеш ли, или не?

Катриона взе да кърши ръце.

— И аз самата нямаше да знам, ако не бях открила отвореното пакетче в стаята й и не я бях притиснала да ми обясни. — Тя се запъна смутено. — Беше тест за бременност.

— Колко напреднала?

— По онова време само на няколко седмици. Но вече е на три месеца и започва да личи. Тя беше в истински ужас баща й да не разбере.

— И затова е съчинила историята за Макричи? — попита невярващо Фин. Катриона кимна. — Мили боже! Та бащинството се установява с един прост ДНК тест.

— Знам, знам. Беше глупаво. Направила го е от паника, а и беше пийнала онази вечер.

Фин се взря внимателно в нея.

— Защо ми казваш всичко това, Катриона?

— За да ни оставиш на мира. Обвинението в изнасилване и без това вече няма значение. Бедният Ейнджъл е мъртъв. Искам да спреш да ни притесняваш, за да намерим изход сами.

— Не мога да ти дам никакво обещание.

Тя го изгледа със смесица на омраза и страх и се обърна да отвори вратата. Вече бе излязла отвън, когато Фин я попита:

— А кой е бащата?

Тя спря и се наведе под дъжда, който се стичаше на вадички по лицето й, капейки от носа и брадичката.

— Синът на твоето приятелче — просъска. — Фионлах Макинес.

II

Той почти не помнеше как е стигнал обратно до града, разкъсван от объркване и несигурност. Мрачното небе го притискаше, планините на остров Харис изглеждаха като сивкаво петно в далечината, а дъждът се лееше по предното стъкло. Поривистият вятър духаше странично през полето откъм Барвас и той трябваше да съсредоточи цялото си внимание върху пътя, докато не прехвърли хълма след малкото езерце Лох Дуув и не зърна пред себе си светлините на Сторноуей, скътани в низината в закрилническата прегръдка на залива.

Пиковият час бе отминал и Бейхед Стрийт пустееше под дъжда, но щом свърна към пристанищния паркинг, с изненада видя голяма тълпа, събрана под ярките лъчи на издигнати прожектори. Наоколо сновяха операторски екипи и зяпачите явно се бяха събрали въпреки лошото време с надежда да ги покажат по телевизията. По средата имаше към дузина транспаранти, размахвани от протестиращи с жълти и червени мушами, с лозунги като „Спасете гугите“, „Касапи“, „Удушвачи и главорези“, „Убийци на птици“. Бяха ръчно изработени и боята се разтичаше от дъжда. Всичко изглеждаше евтино и крещящо и както се стори на Фин, не особено оригинално. Той се запита кой ли финансира тези хора.

Щом слезе от колата, ги чу да скандират: „У-бий-ци. У-бий-ци“. В периферията на тълпата се мяркаха лицата на един-двама популярни репортери от националните медии. Няколко навъсени униформени полицаи наблюдаваха ставащото от дискретно разстояние, а дъждът се стичаше от козирките на фуражките им.

На кея, сред купчините рибарски мрежи и кошове за раци бе паркиран камионът, който същата сутрин бяха товарили в Порт ъв Нес. Съдържанието му вече бе прехвърлено в трюма на „Пърпъл Айл“ — същия траулер, който преди седемнайсет години бе откарал и Фин до Скалата. Край него сновяха неколцина мъже в непромокаеми дрехи и шапки. Върху ръждивите перила и вехтата обшивка бяха положени дебели пластове прясна боя. Палубата бе синя, а рубката — с цвят на лакиран махагон. Изглеждаше като стара натруфена курва, мъчеща се да скрие възрастта си.

Фин наведе глава и започна да си проправя път през навалицата. Зърна Крис Адамс начело на една група протестиращи, но тъкмо сега нямаше време да се занимава с него. Накрая успя да открие Фионлах край траулера и го сграбчи за лакътя. Момчето се обърна и той му каза:

— Трябва да поговорим.

— Ей, човече! — шляпна го някой по гърба. Беше Артър, грейнал в широка дружеска усмивка. — Идваш тъкмо навреме за почерпката. Навит ли си да пийнем по едно на изпроводяк? Майко мила, погледни се само. Приличаш на мокра кокошка. Толкова ли няма какво да облечеш? Ето, вземи… — Той скочи в кабината на камиона, измъкна оттам една жълта мушама и му я подхвърли. — Хайде, ела да се наквасим. Трябва да сипя нещо в стомаха, че ни чака тежка нощ.

 

 

Кръчмата „Макнийл“ бе душна и претъпкана, изпълнена със застоял дъх на алкохол и с гласовете на подпийнали мъже. Никъде нямаше свободна маса, а пред бара се блъскаше цяла тълпа. Прозорците бяха запотени, както и повечето от клиентите, прекарали тук вече час или два. При появата на дванайсетте ловци на гуга и Фин отвсякъде се надигнаха шумни възгласи и наздравици. Екипажът на траулера бе останал на борда да се подготвя. Очертаваше се бурно плаване и за него щяха да са нужни трезви глави.

Фин скоро се оказа с халба бира в едната ръка и чаша уиски в другата.

— Гориво и разредител — ухили се налудничаво Артър. — Точно каквото ти трябва, за да си стъпиш на краката.

Това бе най-бързият начин да се напиеш. След като приятелят му се обърна към бара, Фин затвори очи и гаврътна наведнъж уискито, след което го поля с дълга глътка бира. Може би идеята в крайна сметка не беше чак толкова лоша. Но в този момент зърна с периферното си зрение Фионлах, който си пробиваше път към тоалетната. Остави двете чаши на тезгяха и също се запъти натам.

Докато стигне, момчето вече миеше ръцете си на мивката. На писоарите двама мъже вдигаха циповете на панталоните си и той ги изчака да излязат. Фионлах го наблюдаваше напрегнато в огледалото. По изражението му личеше, че знае, че нещо не е наред.

— Е — заговори Фин, след като останаха сами. — Ще ми кажеш ли за синините по ръцете си?

— Вече ти казах днес — отвърна тийнейджърът, пребледнял.

— Защо би премълчал подобно нещо?

При звука на собствените си думи от плажа Фионлах се обърна рязко.

— Защото не е твоя работа, ето защо. — И се опита да мине покрай него, но Фин го сграбчи, завъртя го и вдигна пуловера му под импрегнираната мушама.

— Господи! — промълви при вида на гърдите му, покрити с жълтеникаво-сини натъртвания. После го блъсна с лице към стената, за да огледа гърба му. И там бледата като слонова кост кожа бе осеяна с уродливи петна. — Добре са те подредили, момче.

Фионлах с усилие се отскубна и застана с лице към него.

— Вече ти казах, не е твоя работа!

Фин дишаше тежко, мъчейки се да овладее емоциите, които заплашваха да го задушат.

— Аз сам ще преценя това.

— Нищо няма да преценяваш. Справяхме се и без теб цели осемнайсет години. А сега се появяваш и само разстройваш майка ми, баща ми, мен. Защо просто не се върнеш там, откъдето си дошъл?

Вратата към заведението се отвори и Фионлах стрелна очи над рамото на Фин, за да провери кой е. Лицето му възвърна част от цвета си и той побърза да излезе навън. Фин се обърна и видя пред себе си объркано усмихващия се Артър.

— Какво става тук?

— Нищо. — Фин въздъхна и понечи да тръгне подир младежа, но месестата длан на Артър го спря.

— Да не си му казал нещо? — В гласа му имаше истинска заплаха, а цялата топлина се бе изпарила от погледа му.

За Фин бе трудно да повярва, че това е същото малко момче, което някога го бе държало за ръка при погребението на родителите му.

— Не се притеснявай, тайната ти е в безопасност. — И той сведе очи към ръката на стария си приятел, още опряна в гърдите му.

Артър бавно я свали и отново се усмихна, но вече не така дружелюбно.

— Е, всичко е наред тогава. Не бих искал твоето синче да застава помежду ни.

Фин го подмина и се върна в бара, озъртайки се за Фионлах. Ловците на гуга се бяха скупчили и сред тях забеляза Гигс, който го наблюдаваше с тъмните си замислени очи. Но от младежа нямаше и следа. Нечие тупване по гърба едва не изкара въздуха от дробовете му.

— Виж ти, и това ако не е нашето шибано сираче.

Фин се извъртя. За един безумен сюрреалистичен миг почти очакваше да види Ейнджъл Макричи. Или призрака му. Но вместо това над него се извисяваше червендалестото подигравателно лице на неговия брат. И сега Мърдо Руад му се стори също така огромен, както и в първия учебен ден. С единствената разлика, че бе надебелял, а рижавата му коса бе станала по-тъмна, зализана назад над широкото плоско теме. Носеше дебело яке върху мръсна бяла тениска и широки дънки, чието дъно висеше някъде около средата на бедрата му. Едрите му мазолести ръце изглеждаха така, сякаш могат да строшат кокосов орех.

— За какво си се върнал тук да цапаш въздуха?

— Опитвам се да открия убиеца на брат ти.

— Да, бе, сякаш те е грижа.

Фин усети как му прекипява.

— Знаеш ли какво, Мърдо? Може и да не ме е грижа. Но работата ми е да хващам убийците и да ги пъхам зад решетките. Дори ако са очистили такива боклуци като твоя брат. Ясно ли ти е?

— Не, копеленце такова, не ми е ясно! — Другият бе почервенял от гняв, тлъстите му бузи се тресяха. — Сега ще видиш ти кой е боклук.

И се хвърли напред, но Фин бързо отстъпи встрани, наблюдавайки как инерцията стоварва противника му право върху една отрупана с чаши маса, която се срина под тежестта му. От нея наскачаха стреснати, залети с питиета мъже, които започнаха гневно да го псуват. Мърдо се озова на колене на пода, в своеобразно бирено кръщене. Нададе яростен рев, изправи се отново и с вид на разярена мечка се заозърта наоколо. Фин стоеше леко запъхтян, заобиколен от кръг жадни за кръв посетители, които надаваха насърчителни викове. Усети нечия желязна хватка върху лакътя си, обърна се и видя сериозното напрегнато лице на Гигс.

— Хайде, Фин, ела да те изведем оттук.

Но Мърдо вече атакуваше, масивният му юмрук пореше въздуха. В последния момент Гигс дръпна Фин назад и юмрукът срещна физиономията на едър плешив мъж с побойнически вид и бухнали мустаци. Носът на мъжа сякаш се пръсна подобно на презрял плод. Краката му се подгънаха и той рухна на пода като чувал с картофи.

В заведението настана суматоха, над която се извиси един-единствен пронизителен глас, остър и властен. Женски глас.

— Вън! Марш навън! Всички, преди да съм извикала полицията.

— Ами че тя вече е тук — обади се някой шегаджия и онези, които познаваха Фин, се разсмяха.

Съдържателката бе дама на средна възраст, нелишена от привлекателност, с руси къдрици, обрамчващи изящното й личице. Но беше в бизнеса от години и знаеше добре как да се справя с подпийнали клиенти.

— Вън! — извика отново, като удари с дебела дървена палка по тезгяха на бара.

И никой не се реши да спори с нея. Няколко дузини мъже се изсипаха на пустата допреди миг улица. Дъждовните локви блестяха под светлината на лампите, които едва смогваха да разпръсват сумрака. Гигс още държеше Фин за лакътя и ловците на гуга се скупчиха край тях, за да го отведат по посока на кея. Гласът на Мърдо се разнесе през воя на вятъра.

— Бягай, копеленце пикливо! Бягай заедно с шибаните си приятелчета, както си правил винаги!

Фин спря и отскубна ръката си.

— Зарежи го — каза Гигс.

Но той се обърна и застана лице в лице с яростта на брата на убития, а тълпата ги заобиколи в мълчаливо очакване.

— Хайде идвай, жалък страхливец такъв. Какво чакаш?

Фин го погледна. Цялата омраза, трупана в продължение на трийсет години, изгаряше гърдите му. Знаеше, че това не е в негова полза. Трябваше да се освободи от напрежението. Въздъхна дълбоко.

— Защо не се помирим, Мърдо? И двамата знаем, че боят никога не е решавал нищо. — И пристъпи предпазливо към огромния мъж с протегната напред десница.

Мърдо го зяпна невярващо.

— Ти сериозно ли говориш?

— Не — каза Фин. — Не говоря сериозно. Просто исках да се приближа достатъчно, за да съм сигурен, че ще улуча.

И с всичка сила заби крак право в слабините на Мърдо, хващайки го напълно неподготвен. Изуменият израз на другия почти незабавно се замени с гримаса на непоносима болка. Докато той се превиваше надве, Фин го пресрещна с коляно в лицето и видя как кръвта бликва от носа и устата му. Мърдо залитна назад към тълпата от зяпачи, която се раздели подобно на Червено море, за да го пропусне. Фин го последва, а стиснатите му юмруци работеха като бутала, стоварваха удар подир удар в големия мек търбух, изкарвайки пъшкания и стонове измежду окървавените устни. Всеки удар беше разплата. За онзи първи ден в училищния двор, когато бе блъснат в стената и спасен единствено благодарение на намесата на Доналд Мъри. За нощта, в която бяха откраднали тракторната гума. За бедния Калъм, обречен на живот в инвалиден стол. За цялата бруталност, раздавана от този безмозъчен насилник през годините. Фин си даде сметка, че губи бройката на ударите, а с тях губи и разсъдъка си, обзет от неконтролируема ярост. Но продължаваше да ги нанася отново и отново. Мърдо бе паднал на колене, с бялнати очи, а кръвта излизаше на мехури от устата му, лееше се от ноздрите му. Ревът на тълпата бе оглушителен.

Нечии корави ръце уловиха отзад лактите на Фин, притиснаха ги в хълбоците му и почти го отлепиха от земята.

— За бога, човече, спри, ще го убиеш! — Той обърна глава и видя пред себе си разтревожената физиономия на Джордж Гън. — Да се махаме оттук, преди да е дошла полицията.

— Нали ти си полицията.

— Униформената полиция — процеди през стиснати зъби Гън. — Ако си още тук, когато се появят, с кариерата ти е свършено.

Фин омекна и остави Гън да го отведе през подвикващата тълпа. Сред лицата смътно мярна това на Фионлах. Младежът изглеждаше шокиран. Артър пък се смееше, явно във възторг, че Мърдо Руад най-сетне си е получил заслуженото.

Докато вървяха бързешком към хотел „Краун“, чуха вой на полицейска сирена. Това бе сигнал за тълпата да се разпръсне. Двама от приятелите на Мърдо го уловиха под мишниците и го повлякоха по-надалеч. Всичко беше приключило.

Когато седнаха в бара, Фин все още се намираше в състояние на силна възбуда и постави ръце върху плота пред себе си, за да спре треперенето им. По тях почти нямаше охлузвания. Той знаеше, че стълкновението с кости лесно може да нарани и него самия, затова бе съсредоточил усилията си в меките затлъстели части — стомаха и ребрата, които причиняваха болка и сломяваха съпротивата на противника. Истинските поражения бяха нанесени от първите два удара — в слабините и в лицето, в които се съдържаха цялата му ярост и унижение, трупани в продължение на трийсет години. И той се питаше защо от това не му е станало по-добре, защо се чувства отвратен, потиснат, победен.

Лоби барът на хотел „Краун“ бе празен, като се изключи една млада двойка, потънала в интимен разговор в далечния ъгъл. Гън седна на стола до Фин и плъзна банкнота към барманката за поръчаните питиета. После попита с тих овладян глас.

— Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш?

— Не знам, Джордж. Правех се на пълен идиот, предполагам. — Той сведе поглед към сакото и панталона си, изцапани с кръвта на Мърдо Руад.

— Старши инспекторът бездруго ти е бесен, задето не се яви да му докладваш след ходенето до Уиг. Може наистина здравата да загазиш.

— Знам. — Фин кимна и надигна продължително халбата с бира, докато мехурчетата не започнаха да щипят на гърлото му и не го накараха да стисне клепачи. — Струва ми се, че знам кой е убил Макричи.

— Кой? — попита след дълга пауза Гън.

— Не казвам, че го е направил, а само че е имал адски добър мотив. И доста синини по тялото за капак. — Той отново отпи от бирата си. Гън го чакаше да продължи. — Дона Мъри си е съчинила историята с изнасилването.

— Това го знаехме и преди, нали?

— Но не знаехме, че е бременна. Затова го е сторила, Джордж. Защото се е бояла да поднесе истината на баща си и е търсела виновник.

— Но щом баща й е повярвал, това не е ли мотив да извърши убийството?

— Не става въпрос за бащата, а за приятеля й. Онзи, от когото е забременяла. Ако той е смятал, че е изнасилена, това е било силен мотив и за него.

— И кой е този приятел?

Фин се поколеба. Кажеше ли го веднъж, означаваше да пусне духа от бутилката. И повече да не е в състояние да го върне обратно.

— Фионлах Макинес. Синът на моя приятел Артър. Той целият е покрит в синини, Джордж. Отнесъл е страхотен пердах.

Гън доста време запази мълчание.

— Май не ми казваш всичко — рече накрая.

— Кое те кара да мислиш така?

— Струваше ти огромно усилие да изплюеш камъчето. Това прави нещата лични. А щом са лични, значи нещо е останало скрито.

Фин се усмихна мрачно.

— Знаеш ли, от теб би станал добър следовател. Мислил ли си за кариера в тази насока?

— Не, чувам, че работното им време било ужасно. Жена ми няма да го понесе.

Усмивката на Фин се стопи.

— Фионлах е мой син, Джордж. Едва снощи го разбрах. — Той обори глава върху дланите си. — Което означава, че детето на Дона Мъри ще ми бъде внуче. Ама че шибана бъркотия!

Гън смръщи вежди и отпи от бирата си.

— Виж, няма как да ти помогна в личния живот, но може би ще успея да те успокоя относно момчето.

Фин се извърна рязко към него.

— Какво имаш предвид?

— Никога не съм харесвал особено преподобния Мъри. Вярно, жена му твърди, че си е бил у дома в събота вечер, но съпругите често лъжат, за да защитят мъжете си.

— Остави това. Не е бил Доналд.

— Не бързай, изслушай ме. — Гън въздъхна. — Днес направих някои проверки. Както знаеш, тук, на острова, имаме различни религиозни общности. Мъри спада към Свободната църква на Шотландия. Те провеждат ежегодния си събор в църквата „Свети Колумб“ в Единбург. Както се оказва, тази година той се е състоял през май, същата седмица, в която е станало и твоето убийство от Пийт Уок. Което означава, че преподобният Мъри се е намирал в близост и до двете местопрестъпления. Според теб трябва ли опитни ченгета като нас да приемат това за обикновено съвпадение?

— Господи — изгледа го Фин.

— Преди около час старши инспекторът изпрати двама униформени в Нес да го доведат за разпит.

Фин се смъкна от стола.

— Тогава и аз отивам в участъка.

Гън го улови за лакътя.

— Разбирам чувствата ти, но по-добре недей. Ако Смит надуши, че си пил, ще загазиш още повече.

От кея до слуха им долетяха далечните скандирания на протестиращите. „У-бий-ци. У-бий-ци.“

— Вероятно „Пърпъл Айл“ вече вдига котва — рече Фин и отиде до прозореца, но кеят не се виждаше.

— Днес ли отплават за Скалата?

— Да. И Фионлах също е с тях.

— Е, значи, няма къде да избяга през следващите две седмици, нали? А ти ще можеш да поговориш с Доналд Мъри и утре сутрин. Той също няма изгледи да се изгуби в скоро време.

— Благодаря ти, Джордж — каза Фин, щом излязоха отвън на улицата. — Задължен съм ти.

Другият сви рамене.

— Всъщност причината да дойда да те търся беше, че жена ми все пак успя да се сдобие с малко дива сьомга. Достатъчно, за да стигне и за трима ни.

Но съзнанието на Фин беше другаде.

— Може би друг път, Джордж. Но непременно й благодари от мое име. — Той му подаде ключовете от колата. — Оставих я на паркинга на Кромуел Стрийт.

Двамата стигнаха до Норт Бийч, където се ръкуваха и се разделиха. Фин огледа залива, но „Пърпъл Айл“ явно вече бе подминал Къди Пойнт откъм южната му страна и не се виждаше оттук. Той се върна по Касъл Стрийт и надолу по крайбрежната улица до Саут Бийч. Отново валеше и уличните лампи проблясваха тъжно и самотно чак до пустеещата автогара и новия фериботен терминал в далечината. Старият пристан наблизо тънеше в мрак.

Фин пъхна дълбоко ръце в джобовете си, приведе чело срещу вятъра и дъжда и се спусна към пристана. Наоколо не се мяркаше жива душа, само един танкер бе закотвен в източния му край. Оттук вече видя светлините на „Пърпъл Айл“. Траулерът си проправяше път през вълните по посока на Гоут Айлънд. Забелязваха се дори фигурите, ходещи по палубата, като дребни жълти и оранжеви петънца.

Вече не знаеше какво да чувства, какво да мисли и в какво да вярва. Знаеше само, че момчето, което бе негов син, отнася със себе си някаква тайна през коварните води до същата онази скала, захвърлена насред Северния Атлантик, където осемнайсет години по-рано той самият едва не бе умрял.

Каквато и да бе тази тайна, мисълта за момчето на скалата — сред всички онези кръвопролития, огнени ангели и колела от мъртво месо — не спираше да го гложди.