Питър Мей
Черната къща (15)

I

Фин почука на вратата, но тракането на стана отвътре продължи в същия ритъм. Той си пое дълбоко дъх и изчака, после почука отново. Настъпи кратка тишина и един глас му каза да влезе.

Вътрешността на пристройката приличаше на сметище, задръстено от всевъзможни вехтории — стар велосипед, косачка, тример, градински инструменти, рибарска мрежа, електрически кабели. Станът стоеше в единия ъгъл, а стените зад него бяха опасани от рафтове с инструменти и макари с разноцветна предена вълна, които тъкачът лесно да може да достига с ръка. Имаше оставен свободен проход за инвалидния стол. Калъм седеше в него, а от двете му страни стърчаха големи метални ръчки, с които управляваше механизмите.

Фин остана шокиран от вида му. Някогашното крехко момче сега бе силно затлъстял мъж, със заоблени рамене и двойна гуша, подпираща брадичката. Косата му бе почти напълно опадала, но останките от нея, макар и късо подстригани, бяха запазили рижия си цвят. Бледата, никога невиждаща слънце кожа, бе синкавобяла, а някога ярките лунички едва си личаха по нея. При появата на посетителя в ярко осветената рамка на вратата зелените му очи подозрително се присвиха.

— Кой е там?

Фин се отмести встрани, за да може другият да го види по-добре.

— Здравей, Калъм.

Минаха няколко секунди, преди по лицето на инвалида да се появи изненада, но тя бързо се замени с мрачно изражение.

— Здравей. Доста се забави. От двайсет години те чакам.

— Съжалявам.

— За какво? Ти не беше виновен. Глупавата идея си беше моя. Ти сам каза, че няма начин да сляза долу, освен ако не са ми поникнали криле.

Фин кимна.

— Как я караш? — Още докато го произнасяше, си даде сметка, че звучи глупаво, но нищо друго не му идваше наум.

— Как я карам според теб?

— Не мога дори да си представя.

— Бас държа, че не можеш. Освен ако не се случи на теб, няма как да си представиш какво е да нямаш контрол върху голямата и малката си нужда. Да ти сменят памперсите като на бебе, щом се нацапаш. Да ти излизат язви на задника от седене по цял ден. А сексът? — Калъм се усмихна горчиво. — Естествено, още съм девствен. Няма как дори да мастурбирам, оная ми работа е безчувствена. Като си помисля само, че всичко беше заради него. Заради секса. — Той замлъкна, потънал в някакъв далечен спомен. — Тя умря, знаеш ли?

— Коя? — смръщи вежди Фин.

— Камериерката Ана. Загина в мотоциклетна катастрофа преди години. А аз продължавам да си живея като буца сланина, пъхната в тоя инвалиден стол. Не изглежда много справедливо, а? — Той отмести поглед към стана и се зае да вдява нова нишка в совалката. — Защо всъщност си тук?

— Сега съм ченге, Калъм.

— Да, и аз така чух.

— Разследвам смъртта на Ейнджъл Макричи.

— Значи, не си се отбил само заради удоволствието да ме видиш?

— Изпратиха ме на острова заради убийството. А дойдох при теб, защото отдавна трябваше да го сторя.

— Погребваме старите призраци, а? Слагаме балсам на съвестта си?

— Може би.

Калъм се облегна назад и погледна Фин право в очите.

— Знаеш ли, най-голямата ирония е, че единственият истински приятел, когото имах през всичките тези години, бе именно Ейнджъл Макричи. Как само се обръщат нещата.

— Майка ти каза, че той е издигнал пристройката за стана.

— О, и много повече от това. Преоборудва цялата къща, така че да мога да влизам със стола във всяка стая. Направи градината отвън с настлана пътека, за да излизам, ако ми се прииска. — Той сви рамене. — Не че някога ми се е приисквало. Добави ей тези ръчки — той ги улови и разклати, при което сложна система от колела и предавки задвижи механизма на стана, — за да мога да работя без педали. Умен човек. Много по-умен, отколкото го смятахме. Разбира се, не печеля бог знае какво като тъкач. Ако не бяха пенсията на майка ми и малкото останали пари от обезщетението, едва ли щяхме да свързваме двата края. Ейнджъл имаше грижата да не се нуждаем от нищо. Никога не идваше с празни ръце — кога ще донесе сьомга, кога заек или сърнешко… И редовната половин дузина гуги всяка година. Дори сам ни ги готвеше. — Калъм взе друга совалка от кошчето, окачено на страничната облегалка на стола му, и я завъртя разсеяно в ръце. — Отначало, щом започна да идва, мислех, че просто е гузен и ще очаква да го обвинявам.

— Ти обвини ли го?

— Защо да го правя? Той не ме е карал насила да се качвам на покрива. Скрои ми номер, но аз сам се вкарах в капана. Вярно, че махна стълбата, но не ме е блъснал, за да падна. Аз се паникьосах и сглупих. Никой друг не е виновен. — Калъм стисна совалката така, че кокалчетата му побеляха, преди да я пусне обратно в кошчето. — После, когато разбра, че не му се сърдя, спокойно можеше да реши, че съвестта му вече е чиста, и да спре да идва. Но не го стори. Ако някой ми беше казал навремето, че един ден ще се сприятеля с Ейнджъл Макричи, щях да реша, че се е побъркал. — Той поклати глава, сякаш и сам не можеше да повярва. — Но именно това стана. Посещаваше ме всяка седмица, работеше в градината, а после седяхме заедно с часове и си говорехме. За какво ли не.

Гласът му секна и очите му внезапно се наляха със сълзи. Той ги избърса с ръка и погледна стария си съученик.

— Ейнджъл не беше лош човек, Фин. Обичаше хората да го мислят за корав, но всъщност просто се отнасяше към тях така, както животът се бе отнесъл към него. Един вид възстановяваше равновесието. Аз видях в него друга страна — страна, която навярно никой друг не е виждал, дори собственият му брат. Страна, която той старателно криеше, но която показваше какъв е можел да бъде при други обстоятелства, при друг живот. Наистина не знам какво ще правя без него. — Още сълзи избиха върху клепачите му и се стекоха надолу по бузите. Едри, бавни, мълчаливи сълзи. Калъм направи усилие да ги спре и извади кърпичка, за да подсуши лицето си. Опита да се усмихне, но се получи по-скоро горчива гримаса. — Както и да е… Много мило от твоя страна да ме посетиш. Ако минаваш пак оттук, отбивай се.

— Калъм…

— Сега просто си върви. Моля те.

Фин се запъти неохотно към вратата и тихо я притвори след себе си. Отвътре станът отново заработи. Трака-трак, трака-трак. Полето отвъд купчината торф за горене бе огряно от слънце — подигравателно, ярко слънце, което само усилваше неговата потиснатост. Трудно му бе да си представи за какво са си говорили Ейнджъл и Калъм през всичките тези години. Но поне едно бе сигурно. Който и да бе убил Ейнджъл Макричи, това не беше Калъм. Бедният сакат тъкач вероятно бе единственият човек на земята, пролял сълза заради смъртта му.

II

Докато шофираше надолу по хълма, облаците, прииждащи откъм Атлантика, все повече се разкъсваха, отстъпвайки място на синева. Земята, която се простираше пред него, бе изпъстрена от светлини и сенки, гонещи се през полето, осеяно с къщи и ниви, огради и овце. Океанът от дясната му страна бе като твърдо проблясващо стоманено отражение на небето.

Докато подминаваше родния си дом, стомахът му се сви при вида на пропадналия покрив. Само няколко обрасли с мъх керемиди още се крепяха върху гредите. Мазилката на някога белите стени се бе изронила, прозорците липсваха, а входната врата стоеше отворена, разкривайки зад себе си тъмната празна черупка на къщата. Дори дъските на дюшемето бяха изкъртени. Само върху касата още личаха олющени останки от някогашната лилава боя.

Той отмести очи обратно към пътя и натисна газта. Дори да не знае накъде се е запътил, човек няма смисъл да гледа назад. В двора зад дома на Артър се мяркаше нечия фигура, приведена под вдигнатия капак на стар Мини Купър. Фин плъзна крак към педала на спирачката и сви по отбивката нататък. При звука от гумите върху чакъла фигурата се изправи. Беше облечена в работен комбинезон и той отначало я взе за Маршели, но после не без удоволствие видя, че всъщност е Фионлах. Угаси двигателя и слезе от колата. Нито предишната вечер, нито сутринта в бързината бе забелязал, че дворът зад къщата е пълен със стари возила — цели пет на брой, ръждиви и разглобени, с части, пръснати по тревата като кости на отдавна умрели животни. На земята до Фионлах стоеше отворена кутия с инструменти.

— Привет — поздрави той, като махна с омазаната си в масло ръка. В другата държеше гаечен ключ, а по лицето му също имаше черни следи.

— Как е, ще запали ли? — кимна към отворения капак Фин.

— Трудна работа. Предала е богу дух, сега се мъча да я съживя с изкуствено дишане.

— Е, дано скоро пак да излезе на пътя.

— Цяло чудо ще е, ако стане.

— Това е мини купър, нали? Навремето бяха много на мода.

— Да, и то оригиналът. Взех го за пет паунда от една автоморга в Сторноуей. Струваше ми повече да го докарам дотук, отколкото да го купя. Мама каза, че ако успея да го поправя, ще ми плати шофьорските курсове.

Докато говореха, Фин се възползва от възможността да разгледа по-добре младежа. Беше със слабо телосложение като майка си, със същите проницателни и леко дяволити очи.

— Е, хвана ли убиеца?

— Боя се, че още не. Майка ти вкъщи ли е?

— Отиде до магазина.

— Аха — кимна Фин.

Настъпи неловко мълчание и той попита:

— Ходи ли вече да дадеш ДНК проба?

— Да. — През лицето на събеседника му премина навъсена сянка. — Нямаше начин да се измъкна.

— А компютърът върви ли?

Сянката изчезна и лицето му се озари отново.

— Като пушка. Благодаря, Фин. Новата операционна система е супер. Цяла сутрин копирах дисковете си с музика в Айтюнс.

— Значи, сега ще ти трябва айпад, за да ги сваляш.

— Виждал ли си им цените? — усмихна се печално момчето.

— Да, вярно — засмя се Фин. — Но пък iPod Shuffle не е чак толкова скъп. — Разговорът отново замря и той пръв наруши тишината: — Майка ти скоро ли ще се върне?

— Не знам. Може би до половин час.

— Е, тогава ще я изчакам. — Фин се поколеба. — Разхожда ли ти се до плажа? На мен ще ми дойде добре да си проветря главата с малко солен морски въздух.

— Разбира се. И без това тук няма изгледи скоро да приключа. Дай ми само две минутки да се измия и преоблека. Ще трябва да кажа и на баба си, че излизам.

Младежът събра инструментите в кутията и влезе в къщата. Докато го чакаше, Фин се запита защо е нужно да се изтезава така. Дори да беше негов биологичен син, Фионлах пак си оставаше момчето на Артър. Той сам му го бе казал сутринта: „Ако не е имало значение цели седемнайсет години, защо, по дяволите, трябва да има значение сега?“. И беше прав. Какъв смисъл имаше да рови в миналото? Фин подритна с върха на обувката си един изсъхнал чим трева. И все пак нещо продължаваше да го гложди.

Фионлах се появи отново, облечен в дънки, маратонки и бял суитшърт.

— По-добре да не се бавим много. Баба не обича да остава сама.

Фин кимна и двамата се отправиха покрай скалистия бряг към пътеката, която Артър и той бяха ползвали като момчета, за да стигат до плажа. Младежът се спусна по нея с лекота, без дори да изважда ръце от джобовете си. Накрая скочи от около метър височина точно върху плоската ъгловата плоча от гнайс, където Фин някога бе правил любов с Маршели, и спря, за да го изчака.

— Мама каза, че двамата навремето сте излизали заедно.

— Беше много отдавна.

Стигнаха до ръба на водата и бавно закрачиха по посока на пристанището.

— И защо скъсахте?

Прямотата на момчето бе леко смущаваща.

— Нали знаеш, хората просто се разделят понякога. — Той се засмя на внезапно изплувалия спомен. — Всъщност с нея късахме два пъти. Първия бяхме само на осем.

— Наистина? — изгледа го Фионлах. — Били сте гаджета като осемгодишни?

— Е, гаджета е силно казано. Но имаше нещо помежду ни още от първия учебен ден. Аз все я изпращах до фермата. Родителите й още ли живеят там?

— О, да, макар че напоследък рядко ги виждаме. — Фин изчака разяснение, но такова не последва. — Та кажи, защо скъсахте, когато бяхте малки?

— Вината беше изцяло моя. Един ден майка ти се появи на училище, издокарана с очила. Едни такива ужасни, със сини рамки и толкова дебели стъкла, че очите й изглеждаха като топки за голф.

Фионлах се засмя на образа, изрисуван от Фин.

— Трябва да е изглеждала адски привлекателна.

— Именно. Разбира се, всички в класа веднага започнаха да й се подиграват. „Очиларка“, „очилато магаре“ и всякакви от този род. Знаеш колко жестоки могат да бъдат децата. За съжаление, и аз не бях по-добър. Притеснявах се да ме виждат с нея, избягвах я на площадката, спрях да я изпращам до къщи. Тя трябва да го е изживяла много тежко, защото иначе беше хубаво момиче, с високо самочувствие. Преди това много момчета я ревнуваха от мен. Но всичко свърши, щом сложи очилата. — Дори докато го разказваше, той усети убождане на меланхолия и вина. — Но какво да се прави, децата не си дават сметка каква болка причиняват понякога.

— Значи, просто се разделихте?

— В общи линии. Майка ти ме преследваше известно време, но аз, щом я видех да приближава през междучасията, веднага се лепвах за някоя групичка или се включвах в играта на футбол. След часовете пък бързах да се измъкна преди нея, за да не вървим заедно по пътя. Понякога в клас се обръщах и я хващах да ме гледа с големи тъжни очи, поставила очилата пред себе си върху чина. Но винаги се преструвах, че не съм забелязал. А веднъж… — Той внезапно замлъкна, осенен от спомен, който не го беше спохождал близо трийсет години. — Да, онзи случай в църквата!

— Какво? Какво е станало в църквата? — попита заинтригувано Фионлах.

— О, боже… — Фин поклати глава с виновна усмивка. — Макар че всъщност Бог нямаше много общо с цялата работа. — Настъпващият прилив ги накара да отстъпят по-нагоре по плажа, за да не измокрят краката си. — В онези дни родителите ми бяха още живи и всяка неделя ходехме на църква. По два пъти. Аз винаги си вземах нещо сладко — например от онези ролки с плодови дражета. Беше един вид игра, за да убия скуката. Да видя дали ще мога да ги измъквам от джоба си и да ги пъхам в уста, докато свършат, без някой да ме забележи. Смучех ги, докато се стопят напълно, и така празнувах своята малка победа над религиозното потисничество.

— Надали ще да е било от полза за зъбите ти — ухили се Фионлах.

— Не беше. — Фин скръбно прокара език по пломбите в устата си. — Сигурен съм, че отчето усещаше какво правя, но все не можеше да ме хване. На моменти ме фиксираше с леден поглед, а аз събирах слюнка в устата си и се боях да преглътна. Както и да е, въпросната неделя отново се мъчех да лапна бонбон по време на молитвата. Беше една от онези дълги дуднещи молитви, които всички старейшини четат в хор. И взех, че изтървах цялата ролка на пода. Тя изтрака върху дюшемето, изтърколи се и спря точно по средата на прохода. Разбира се, всички в църквата чуха, включително и горе в галерията, която по онова време се пълнеше докрай. И както дремеха, изведнъж ококориха очи и видяха шарената ролка с „Поло Фрутс“. Старейшините, свещеникът, всички. Молитвата секна насред изречението и във въздуха увисна огромен въпросителен знак. Никога, откакто се помня, тишината не ми се е струвала толкова дълга. Не виждах никакъв начин да се измъкна, докато една фигурка внезапно не се стрелна иззад скамейките от другата страна на прохода и не прибра бонбоните.

— Майка ми?

— Да, майка ти. Малката Маршели пое вината вместо мен пред очите на цялото паство. Трябва да е била напълно наясно какви неприятности ще си навлече. Десетина минути по-късно улових погледа й. Все същите очи, бялнали се като топки за голф иззад ужасните дебели стъкла, очакващи някакъв намек на благодарност, на признание от моя страна за стореното. Но аз бях толкова облекчен, задето съм отървал пердаха у дома, че само побързах да извърна глава. Не исках да заподозрат, че имам нещо общо с нея.

— Ама че копеле — произнесе Фионлах полу на шега, полусериозно.

— Предполагам, че си прав. Срам ме е да го призная, но не мога да го отрека. Нито да се върна назад и да го променя. Просто така стана. Бедната Маршели. Трябва наистина да е била влюбена в мен.

Напълно неочаквано и за негово най-голямо смущение светът отведнъж се замъгли. Той устреми взор към залива и усърдно замига с клепки, за да спре напиращите сълзи.

— Доста тъжна история.

Фин изчака секунда-две, докато се окопити. Чувстваше се изгубен в един свят на детството, който бе смятал за отдавна погребан.

— През следващите четири години повече или по-малко продължих да я игнорирам. Докато почти не забравих, че помежду ни някога е имало нещо. И тогава дойде танцовата забава в края на началното училище. На онази възраст не се интересувах особено от момичета, но трябваше да имам партньорка, затова поканих едно момиче на име Айрийн Дейвис, което живееше близо до фара. Дори не се бях сетил за майка ти, докато не получих писмо от нея. То пристигна два дни преди забавата. — В съзнанието му ясно изникнаха тъжните редове, едро изписани с тъмносиньо мастило върху светлосиня хартия. — Тя не можеше да разбере защо съм поканил Айрийн вместо нея и предлагаше да променя решението си. Колкото до Айрийн, твоят баща можел да й бъде кавалер. Беше подписала писмото „Момичето от фермата“. Но разбира се, бе твърде късно. Не можех да отменя уговорката с Айрийн, дори и да исках. В крайна сметка стана така, че баща ти и майка ти отидоха заедно. — Двамата стигнаха края на плажа и спряха недалеч от навеса за лодки, където бе убит Ейнджъл. — Което само иде да покаже колко малко неща разбираш, когато си на единайсет. Само пет години по-късно с майка ти бяхме лудо влюбени и решени да прекараме живота си заедно.

— И какво се случи този път?

Фин се усмихна и поклати глава.

— Стига ти толкова. Трябва да ни оставиш поне някоя тайна.

— Хайде де! Не можеш да спреш дотук.

— Мога и още как. — Фин се обърна и пое по пясъка обратно към скалите, следвайки стъпките, които бяха оставили на идване. Младежът побърза да го настигне и тръгна успоредно с него. — Е, какви са ти плановете оттук нататък? Имаш ли намерение да следваш?

Фионлах навъси чело и подритна една мидена черупка.

— Баща ми се мъчи да ми намери работа във фабриката.

— Не звучиш много възторжен.

— Защото не съм.

— А какво искаш да правиш?

— Да се махна от този проклет остров.

— И какво ти пречи?

— Къде да отида, като не познавам никого навън?

— Познаваш мен.

Фионлах го изгледа.

— Да, бе, от вчера.

— Виж… Сега може и да не мислиш така, но това е магично място. Въпросът е, че го разбираш чак когато си прекарал известно време далеч оттук. — Самият Фин едва сега започваше да го осъзнава. — И ако не го напуснеш, ако прекараш цял живот тук, понякога начинът, по който възприемаш света, се изкривява. Наблюдавал съм го при много хора.

— Такива като баща ми? — попита Фионлах, устремил взор напред по протежение на плажа.

— Някои просто нямат шанса да заминат. Или не се възползват от него, когато се появи.

— Но ти си го направил.

— О, аз нямах търпение да се махна. И няма да отрека, че се почувствах чудесно. Но и сега е чудесно да се върна.

— Значи си решил да останеш?

— Най-вероятно не. Но това не значи, че не би ми се искало.

— И какво ще правя, ако замина?

— Можеш да постъпиш в колеж. А после в университет, ако получиш достатъчно високи оценки.

— Ами ако реша да постъпя в полицията?

Фин не отговори веднага.

— Това е добра професия, но не е за всеки. Виждаш всякакви неща — най-лошите страни от човешката натура. И последиците от тях. Неща, които си безсилен да промениш, но все пак си длъжен да опитваш.

— Като препоръка ли да го разбирам?

Фин се засмя.

— По-скоро не. Но нали някой трябва да върши и тази работа. А и сред ченгетата има доста добри хора.

— Затова ли напускаш?

— Кое те накара да решиш, че напускам?

— Спомена, че учиш задочно за програмист.

— Доста си проницателен, а? — Фин се усмихна замислено. — Да речем, че се оглеждам за алтернативи.

Почти бяха стигнали скалите, когато Фионлах го попита:

— Женен ли си? Имаш ли деца?

Този път отговорът му отне дълго време. Прекалено дълго. Отрицанието не искаше да се откъсне от езика му така лесно, както при Артър. Накрая отговори кратко:

— Не.

Младежът стъпи преди него върху първата скала и му подаде ръка. Той я пое и се издърпа нагоре.

— Защо би премълчал подобно нещо?

Отново Фин остана леко стъписан от прямотата му. Характерна черта, наследена от Маршели.

— Нима премълчавам?

— А нима казваш истината?

Фин го погледна право в очите.

— Понякога има неща, за които не ти се говори.

— Но защо?

— Защото говоренето те кара да мислиш за тях, а от мисленето те боли. — Репликата прозвуча остро и виждайки засегнатия израз на младежа, той отведнъж омекна. — Имах син. Беше осемгодишен. Но сега е мъртъв.

— Какво се случи?

Цялата му воля да удържи всичко в себе си се пропукваше под серията от безмилостни въпроси. Той клекна край едно езерце в скалите, проблясващо под слънчевите лъчи, и прокара пръсти през топлата му солена вода. От допира по лъскавата повърхност пробягаха вълнички светлина, разбивайки се в миниатюрните брегове.

— Блъсна го кола. Жена ми и Роби пресичали улицата. Нямало никакво движение, когато колата изневиделица връхлетяла иззад ъгъла и ги ударила и двамата. Жена ми полетяла във въздуха и паднала върху предния капак. Вероятно това я е спасило. А Роби отишъл право под гумите. Шофьорът спрял само за миг, а после дал газ и избягал. Навярно е бил пиян. Не разполагахме с номера му, нито със свидетели, с нищо. Така и не успяхме да го хванем.

— Господи — рече тихо Фионлах. — Кога стана това?

— Преди малко повече от месец.

Младежът приклекна до него.

— Толкова съжалявам. Също и затова, че те накарах да изживееш цялата болка наново.

Фин махна с ръка.

— Не ставай глупав, синко. Откъде можеше да знаеш? — И усети как при произнасянето на думата „синко“ сърцето му прескочи. Погледна крадешком към младежа, но той сякаш бе потънал в размисъл. В този момент под гладката водна повърхност пред тях, отразяваща синевата на небето, нещо едва доловимо помръдна. — Виж, там има рак. С баща ти ги ловяхме по цели дузини навремето.

— Да, той често водеше и мен, когато бях малък. — Фионлах запретна ръкави, готвейки се да хване рака. Фин остана потресен при вида на ръцете му — и двете бяха покрити с морави синини чак до сгъвките на лактите. Той се пресегна и го сграбчи за едната.

— Как, по дяволите, се подреди така?

Момчето примигна и се отдръпна.

— По-полека, боли! — Сетне спусна ръкави, за да прикрие синините, и се изправи.

— Извинявай — рече смутено Фин. — Но изглеждаше ужасно. Какво ти се е случило?

— Нищо особено. Малко се поохлузих, докато вкарвах новия двигател на минито. Не биваше да опитвам да го правя сам.

— Вярно, не е бивало. — Той също стана на крака. — За такива неща ти трябва помощ и подходящо оборудване.

— Е, предполагам, че вече го знам. — Фионлах прескочи леко оставащите скали и се заизкачва по пътеката. Фин го последва, като се опасяваше, че е развалил отношенията им. Но когато се озоваха горе, всичко отново беше наред. Младежът посочи едно сребристо рено, пъплещо нагоре по хълма. — Това е госпожа Макълви. Тя откара мама до магазина, значи вече се прибират. На бас, че ще те изпреваря до къщи.

— Какво, да се надбягваме? Та аз съм два пъти по-стар от теб.

— Добре де, ще ти дам шейсет секунди преднина.

Фин го изгледа за миг, сетне кимна.

— Дадено.

И хукна с всички сили покрай брега, а после сви по пътя нагоре към къщата. Тук бягането стана по-трудно. Нозете му сякаш се наляха с олово, а дробовете му хъхреха, мъчейки се да поемат достатъчно кислород. Скоро вече можеше да види купчината торф и да чуе бръмченето на колата, спряла пред портата. Почти беше стигнал целта. Маршели слезе с покупките си и влезе в двора, а сребристото рено продължи по хълма. Изведнъж тя го забеляза и зяпна от изумление, а той й се ухили в отговор. Щеше да надбяга момчето, да стигне пръв до къщата. Но през последните метри Фионлах профуча, смеейки се, покрай него. Дори не беше запъхтян, а Фин трябваше да се превие надве и да опре длани върху бедрата си, докато си поеме дъх.

— Хайде, старче, какво ти става?

Фин само го изгледа изпод вежди.

Маршели също се усмихна закачливо.

— Да, старче, какво ти става?

— Нищо, само малко ми пречат годинките — изправи кръст Фин.

В къщата зазвъня телефон и Маршели неспокойно се озърна натам.

— Аз ще го вдигна — рече Фионлах и се завтече към кухненската врата.

Взе с един скок стъпалата пред нея и се изгуби в антрето. След секунда звъненето секна.

— Е, какво правиш тук? — попита Маршели.

Фин, все още задъхан, сви рамене.

— Просто минавах. Отбих се да посетя Калъм.

Тя кимна, сякаш това обясняваше всичко.

— Няма ли да влезеш?

Той я последва по пътеката и двамата се озоваха в кухнята. Тя остави торбите с покупки на масата. От всекидневната се чуваше гласът на говорещия по телефона Фионлах. Маршели наля вода в електрическия чайник.

— Чаша чай?

— С удоволствие.

Той стоеше неловко, наблюдавайки я как включва чайника и взема две чаши от шкафа на стената. Вече дишаше почти нормално.

— Май ни се намира само пакетиран.

— Няма проблем.

Тя пусна по една торбичка с чай в чашите и се обърна към него, приседнала върху кухненския плот. Фионлах свърши с разговора и стъпките му се отдалечиха нагоре по стълбите към мансардата. А сините очи на Маршели си оставаха все така впити във Фин — търсещи, дълбаещи. Водата в чайника започна тихо да къкри. Външната врата не бе добре затворена и вятърът свистеше през пролуката.

— Защо не си ми казала, че си бременна? — промълви накрая той.

Тя затвори клепачи и Фин за миг се почувства освободен от оковите на взора й.

— Артър спомена, че ти е казал. А не е трябвало.

— Но аз имам право да знам.

— Нямаш право на нищо. Не и след… — Тя замлъкна, за да възвърне самообладанието си, да се загърне в него като в защитна обвивка. — Теб те нямаше. А Артър беше тук. — Очите й отново се впиха в него и той се почувства гол, прикован от тях. — Аз те обичах, Фин Маклауд. Обичах те още от първия ден, когато седнахме заедно в училище. Обичах те и когато се държеше като копеле. Също през всичките години, докато отсъстваше. И ще продължавам да те обичам дори след като отново си заминеш.

Той поклати глава, неспособен да намери думи. Накрая плахо попита:

— И кое се обърка?

— Ти не ме обичаше достатъчно. Не съм сигурна, че изобщо някога си ме обичал.

— За разлика от Артър, така ли?

Очите й се наляха със сълзи.

— Недей, Фин. Дори не отваряй тази тема.

Той прекоси с две крачки кухнята и постави ръце върху раменете й.

— Маршели…

— Моля те — извърна се настрани тя, сякаш очакваше да й каже, че той също винаги я е обичал. — Не искам да го чувам. Не и сега, след всички тези пропилени години. Няма да го понеса.

Лицата им бяха само на сантиметри разстояние и те се целунаха, преди някой от двамата да разбере какво става. Това не бе преднамерено действие, а просто несъзнателен импулс. Кратко докосване, преди устните им да се разделят и да се впият отново едни в други, много по-дълбоко и страстно. Кипналият чайник се тресеше протестиращо в поставката си.

Звукът на слизащия по стълбите Фионлах ги накара да отскочат назад като опарени. Маршели, изчервена и смутена, грабна чайника и се залови да пълни чашите. Фин пъхна ръце в джобовете на панталона си и зарея невиждащ взор през прозореца. Фионлах се появи откъм всекидневната, понесъл голям сак. Беше навлякъл дебел вълнен пуловер, а над него — непромокаема връхна дреха. Дори да бяха гузни от постъпката си, Фин и Маршели нямаше нужда да се притесняват, че младежът ще забележи. Той бе твърде погълнат от собствената си мрачна възбуда.

— Довечера отплаваме.

— За Скер? — попита Фин.

Фионлах кимна.

— Но защо толкова скоро? — Смущението на Маршели в миг се изпари, заменено от майчинска тревога.

— Гигс казва, че се задава лошо време. Не тръгнем ли днес, ще трябва да чакаме още цяла седмица. Астерикс ще ме вземе от отбивката край пътя. Отиваме в Сторноуей да товарим траулера, а после ще потеглим оттам.

Той отвори външната врата, а Маршели бързо прекоси кухнята и го улови за ръката.

— Фионлах, не си длъжен да ходиш. Знаеш го.

Той й отправи поглед, натежал от смисъл, който само майка му можеше да разтълкува.

— Напротив, длъжен съм.

И като се освободи от хватката й, излезе, без да се сбогува. Фин го наблюдаваше през прозореца как се отдалечава по пътеката, преметнал сака през рамо. Маршели остана пред вратата, забила очи в пода. Мина дълго време, преди да се отърси от вцепенението и да се обърне към Фин.

— Какво се случи онази година, когато ти и Артър отидохте на Скалата?

Той се намръщи. За един ден вече два пъти му задаваха същия въпрос.

— Знаеш какво се случи, Маршели.

Тя едва доловимо поклати глава.

— Знам само какво казвахте всички. Но трябва да е имало и друго. И двамата с Артър се върнахте променени. Нещата никога вече не бяха същите.

Фин въздъхна шумно.

— Маршели, не е имало нищо друго. За бога, не е ли достатъчно, че бащата на Артър умря? И че аз също едва не се простих с живота си?

Тя наклони глава настрани и го изгледа така, сякаш го обвиняваше, задето не й казва цялата истина.

— Не само бащата на Артър умря. Ние с теб умряхме. Вие с Артър умряхте. Сякаш всичко, което представлявахме преди, умря в онова лято.

— Значи, смяташ, че те лъжа?

Тя затвори за секунда клепачи.

— Не знам. Наистина не знам.

— А какво казва Артър?

— Не казва нищо. Вече от години не е казвал нищо.

Някъде от дълбините на къщата долетя глас. Слаб и треперлив, но все пак властен.

— Маршели! Маршели! — Беше майката на Артър.

Маршели извъртя очи към тавана и стисна зъби.

— Ей сега идвам — извика.

— Аз най-добре да вървя. — Фин посегна към вратата.

— Ами чаят ти?

Той спря и се обърна. Очите му отново срещнаха нейните и трябваше да потисне желанието си да прокара длан по меката извивка на бузата й.

— Някой друг път.

Сетне се спусна бързешком по пътеката към колата на Гън, която бе паркирал край оградата.

III

Чувството, че всички те са пропилели живота си, че поради глупост или небрежност са пропуснали своите шансове, продължаваше да тегне върху раменете му, хвърляйки го в дълбоко униние. Черните облаци, събиращи се над пролива Минч, и мразовитият арктически дъх, носен от вятъра, също не помагаха настроението му да се подобри. Той превали хълма, излезе от Кробост и хвана отбивката, водеща към пристанището. Там спря пред старата бяла къща, където бе живял с леля си близо десет години. Слезе от колата и застана с лице към вятъра, дишайки дълбоко, заслушан в звука на вълните, които се разбиваха в чакълестия плаж отдолу.

Къщата бе затворена и запустяла. Тя бе завещана на благотворителна организация, която развиваше дейност в полза на котките, но не беше успяла нито да я продаде, нито да се грижи за нея и я бе занемарила. Фин очакваше мястото да предизвика някакъв емоционален отклик у него, но изпита единствено студена празнота. Леля му никога не се бе държала зле с него и все пак спомените му от онова време бяха покрити от плътна пелена на униние и печал, които и сам не можеше да си обясни. Той зарея поглед към залива, където някога лодките бяха стоварвали своя улов. Рибата после биваше осолявана в специални постройки върху хълма над брега. Сега единствено останките от каменните им основи напомняха, че те някога са съществували. В края на носа пък имаше три високи каменни пирамиди. Като момче Фин бе запленен от тях и често ги посещаваше, за да поправя камъните, разместени от някоя по-силна буря. По думите на леля му те били издигнати от трима мъже, завърнали се от Втората световна война. Никой не знаеше защо, а и мъжете отдавна бяха умрели. Сега надали някой си правеше труда да ги поправя.

Той се спусна пеша до малкото пристанище на Кробост, където навремето двамата с Артър обичаха да хвърлят камъни в дълбоката спокойна вода. От моторната лебедка, монтирана над залива, се виеше дебело стоманено въже с кука накрая. Самата лебедка се помещаваше в ниска каменна постройка с два четвъртити отвора отпред и врата отстрани. Фин бутна вратата и влезе. Големият, боядисан в зелено дизелов мотор седеше вътре като мълчалив свидетел за хилядите лодки, които бе спускал във водата или изтеглял от нея. Ключът за запалване стърчеше на мястото си и той импулсивно го завъртя. Машината се закашля, но не запали. Опита втори път и сега, след като се поколеба и избълва кълбо черен дим, моторът заработи. Значи, все още го поддържаха и зареждаха с гориво. Фин го изключи и настъпилата след ритмичното боботене тишина му се стори оглушителна.

Долу, в подножието на скалата, около половин дузина малки лодки бяха издърпани редом на брега. Фин разпозна сред тях избледнелия небесносин цвят на „Мейфлауър“. Трудно му бе да повярва, че още е в употреба след всички тези години. Над постройката с лебедката лежеше разпадащият се скелет на още една лодка, обърната с кила нагоре. По него се забелязваха редки люспици лилава боя. Фин се наведе и избърса засъхналата тиня, покрила гнилите дъски на обшивката. Там още личеше името на майка му — „Ейли“, което баща му старателно бе изписал с бели букви, преди да я пусне на вода. Цялата скръб на живота му отведнъж се отприщи като извор у него. Той коленичи край лодката и заплака.

 

 

Кробосткото гробище, където селото от стотици години насам погребваше своите мъртви в песъчливата почва, се намираше на западния бряг, отвъд училището. Хиляди паметници осейваха билото на хълма гъсто като бодли на таралеж. Поколения жители на Нес разполагаха оттук с последна, вечна гледка към морето, даващо и отнемащо живот. Безброй имена като Маклауд и Макензи, Макдоналд и Мъри, Доналд и Мораг, Кенет и Маргарет. Докато Фин си проправяше път сред тях, вълните неуморно се разбиваха на бяла пяна в подножието. Тук брегът бе изложен на пълната ярост на атлантическите ветрове и гонените от тях талази малко по малко го подяждаха, докато накрая местните жители не се принудиха да го укрепят, за да не бъдат костите на предците им отнесени заедно с почвата.

Най-сетне успя да открие гробовете на своите родители. Джон Ангъс Маклауд, трийсет и осем годишен, любящ съпруг на Ейли, трийсет и пет годишна. Два плоски камъка, положени редом в тревата. Не бе идвал тук от деня на погребението, когато бе стоял отстрани, наблюдавайки как първите лопати пръст с трополене се изсипват върху капаците на ковчезите. Сега, докато вятърът брулеше лицето му, си мислеше за огромната загуба, причинена от тяхната смърт. Толкова много животи са били засегнати, променени от нея. А всичко е могло да бъде толкова различно.