Питър Мей
Черната къща (13)

I

Планините на остров Харис се издигаха пред тях, пронизваха ниските черни облаци и през пролуките изненадващо прозираха разпокъсани синкави и бели петна. Слънчевите лъчи осветяваха проблясващо езеро, врязало се дълбоко в гънките между склоновете. На завоя, в подножието на хълма, колата подмина изоставена овчарска постройка. Изглеждаше толкова древна, колкото и самият остров.

— И само като си помисля, че някои хора предпочитат да се влачат по два часа на ден по околовръстните шосета — рече Джордж Гън. — Направо им се чудя на такива глупци.

Фин кимна с мисълта, че и той самият е един от глупците. Колко ли часа от живота си бе пропилял, чакайки из задръстванията на Единбург? Пътят към Уиг, минаващ през един от най-суровите и прекрасни пейзажи на света, бе нагледно свидетелство, че не е нужно битието да бъде такова. Но с приближаването на обгърнатите в облаци и мъгла планини, преливащи в оттенъци на синьо, пурпурно и тъмнозелено, той постепенно се поддаде на мрачното им навъсено великолепие и депресията, от която се бе отърсил, го обхвана наново.

След завръщането си в Сторноуей бе стоял дълго под горещия душ, мъчейки се да отмие спомените от предишната нощ. Но те го преследваха упорито, особено образът на младия Фионлах, който също като него самия навремето се терзаеше от предстоящото пътуване до Скер. Промяната в Артър, най-стария му приятел, също бе тягостна. Някогашното ведро, винаги готово за лудории момче сега бе затлъстял мъж, пиещ и псуващ, попаднал в клопката на брак без любов, със саката майка и син, който не беше негов. А също и Маршели. Бедната Маршели, съсипана и изнурена от годините.

Все пак през онези кратки минути насаме в кухнята той отново я бе видял същата като преди. В блясъка на очите, в усмивката, в докосването на пръстите по лицето си. И в насмешливото остроумие, което някога бе обожавал.

— Какво се оклюма такъв? — попита Гън, доловил настроението му.

— Нищо особено, спомени — отърси се от унеса Фин.

Свиха през дълга клисура, която водата със своята неумолима сила бе прорязала през скалите в течение на милиони години. Сега някогашната буйна река бе пресъхнала до ручей, лъкатушещ сред камъните край пътя. Щом излязоха отново на открито, пред тях се разпростря плажът на Уиг — безкрайни пространства бял пясък, зад които дори не се виждаше океанът.

Гън свърна покрай брега и хвана тесен път нагоре към хълмовете. Подминаха оградени пасбища и поеха покрай плитък пенлив поток.

— Намира ли се дива сьомга в Единбург? — попита Гън.

— Вече не. Всичката идва от фермите.

— Ужас. Като си представя само с какви химикали и антибиотици ги тъпчат. Накрая съвсем се побъркват и започват да плуват в кръг, а месото им е толкова меко, че можеш да го промушиш с пръст. — Той хвърли поглед встрани, към потока. — Затова някои хора плащат луди пари да идват тук и да ловят истинска риба.

— А други пък си рискуват кожата да я бракониерстват — додаде Фин. — Ти опитвал ли си истинска риба наскоро, Джордж?

— Е, случвало се е — сви рамене Гън. — Жена ми познава един, който ни доставя от време на време.

— Жена ти?

— Аха. — Мъжът се подсмихна бегло. — Онова, което не знаеш, не може да те нарани, нали така?

— Незнанието не е оправдание в очите на закона.

— Вярно, но понякога законът е същински трън в задника. Бог не е напълнил реките ни с най-хубавата сьомга на света само за да може някакъв англичанин да дойде тук и да пуска други англичани да я ловят срещу заплащане.

— Ами ако познаваше някой, който бракониерства?

— О, веднага щях да го арестувам. Нали това ми е работата. — Очите на Гън не се отделяха от пътя. — Слушай, защо не се отбиеш довечера вкъщи на вечеря? Нищо чудно жена ми да успее да докопа две-три рибки.

— Съблазнително предложение, Джордж. Може и да се възползвам, но нека първо видим как ще потръгне денят. Знае ли човек, нищо чудно да ме качат обратно на самолета още днес следобед.

Превалиха поредния хълм и пред тях, сгушено край брега на малко езеро и обкръжено от бели борове, се разкри имението Суейнавал Лодж. То бе изградено върху стара фермерска къща, надстроена и разширена встрани. Имотът бе впечатляващ, прясно боядисан в искрящо бяло, изпъкващо на фона на околния мрачен пейзаж. Асфалтиран път стигаше до паркинг близо до къщата и до пристан, където няколко лодки се поклащаха върху вълните на езерото. Виждаше се само един автомобил — стар очукан ленд роувър. Гън спря до него и двамата слязоха от колата. Насреща им забързано излезе едър мъж със син комбинезон, сако от туид и вълнен каскет, нахлупен над кръглата и червендалеста физиономия.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита.

Изглеждаше към четирийсетгодишен, но възрастта бе трудно да се определи по обветреното му, осеяно с пукнати капиляри лице. Кичурите коса, подаващи се изпод каскета, бяха рижави, прошарени със сиво.

— Полиция — каза Гън. — От Сторноуей.

— О, слава богу — въздъхна облекчено мъжът. — Помислих, че сте от министерството и сте дошли ден по-рано.

— Кое министерство? — поинтересува се Фин.

— На земеделието. В момента обикалят да броят овцете за изчисляване на субсидията. Вчера бяха при Койнах Иън, а аз още не съм успял да докарам стадото му при мен. — Той кимна към малка ферма на отсрещния бряг, където на фона на зеления хълм се забелязваха белите точки на овцете.

— И защо ви е да го докарвате? — смръщи вежди Фин.

— Как защо, за да ми отпуснат субсидия и за него, естествено.

— Искате да кажете, че едни и същи овце се броят два пъти?

— Аха. — Мъжът изглеждаше изненадан от невежеството му.

— И ни го казвате просто ей така?

— Че то не е някаква тайна — махна с ръка другият. — И ония от министерството знаят. Ако овцете са тук, щом дойдат, броят ги и толкова. Инак човек трудно може да върже двата края. Нали затова подхванах работа и в имението.

— Като какъв?

— Надзирател. Грижа се за мястото, докато сър Джон го няма.

— Сър Джон чий?

— Улдридж. — Мъжът се подсмихна. — Иска да го наричам просто Джони, но някак не върви, нали е благородник и тъй нататък. Аз съм Кени, между другото. Също Койнах, но приятелите ми викат Кени. Големия Кени. — И той протегна огромна лапа, за да се здрависа.

— Е, Големи Кени — рече Фин, докато разтъркваше пръстите си, сплескани от ръкостискането, — тук ли е Джони в момента?

— О, не. Той никога не идва през лятото. Появява се с компанията си чак през есента, щом започне ловният сезон.

— Ами… Джеймс Минто? — намеси се в разговора Гън, след като погледна в тефтерчето си.

Лицето на Големия Кени се помрачи, а пукнатите капиляри покрай носа му станаха морави.

— А, той ли? Тук е, къде ще ходи. Той винаги си е тук.

— Не звучите, сякаш сте твърде доволен от присъствието му — отбеляза Фин.

— Аз лично нямам проблем с него. Но инак никой не го харесва особено. Вярно, имението трябва да се пази от бракониери и той се справя добре, предполагам. Но за всяко нещо си има начин и начин. Ако ме разбирате какво имам предвид, де.

— Значи, не харесвате неговите начини?

— Именно.

— И къде можем да го намерим?

— В старата къща при дюните, в южния край на плажа. — Той внезапно спря, сякаш внезапно осъзнал с кого разговаря. — Какво е направил, да не е убил някого?

— Щяхте ли да се учудите, ако беше? — попита Фин.

— Право да ви кажа, не. Хич даже не бих се учудил.

Домът на Минто се оказа доста луксозна ловна хижа, разположена в края на пътя, край самия бряг. От нея се откриваше изглед към целия плаж, от далечния океан на запад до имението Уиг Лодж на изток. Отзад се издигаха планините като изрязани от хартия вълнообразни пластове в пастелно пурпурно и синьо.

В отсрещния край на плажа се виждаха струпаните бели къщи на Бале-на-Кил, родното място на шотландския пророк Кенет Макензи. Фин си спомняше ясно като бял ден как баща му, докато веднъж сглобяваха хвърчилото, му бе разказал историята за призрака на жена, която една нощ се връщала в гроба си и срещнала майката на Койнах. Заръчала й да потърси малък кръгъл син камък в близкото езеро. Казала й, че ако го даде на своя син и той го постави пред окото си, ще може да вижда бъдещето.

— Разбира се — бе добавил баща му, — ние го знаем на келтски като Койнах Одар, а останалият свят го знае като Браханския пророк.

— И тя намерила ли камъка? — бе попитал Фин.

— Да, сине, намерила го.

— И той успял ли е да види бъдещето?

— Предсказал е много неща, които са се сбъднали, Фионлах.

И баща му бе изредил цяла върволица пророчества, които навремето, като дете, не му говореха нищо. Но сега, като възрастен, докато стоеше с поглед, зареян към камъните на далечното гробище, си спомни едно от тях, което баща му така и не бе доживял да види осъществено. Браханският пророк бе написал: „Когато хората в карети без коне потеглят под морето към Франция, тогава Скотия ще надигне отново глава, свободна от всяко потисничество“. Мисълта за тунела под Ламанша навярно тепърва е възниквала в главата на Маргарет Тачър по времето, когато двамата са пускали хвърчила, а и най-върлият националист едва ли е допускал, че преди края на века в Единбург отново ще заседава шотландски парламент. Докато самият Койнах Одар бил изгорен за вещерство цели три века по-рано.

— Магично място е това — надигна глас Гън, за да надвика вятъра, свистящ сред високите изсъхнали треви.

— Така си е — отвърна Фин, мислейки за онзи земеделец, който открил в пясъците на същия този плаж шахматните фигури от бивни на морж, издялани през дванайсети век от норвежците. И легендата около случката му се струваше напълно вероятна — че земеделецът, вземайки фигурките за елфи и гноми, малките духове от келтския фолклор, си плюл на петите и хукнал да спасява живота си.

Щом захлопнаха вратите на колата, от хижата излезе мъж с торбест панталон, затъкнат във високи черни ботуши, дебел вълнен пуловер и сако с кожени кръпки на лактите и раменете. Носеше отворена ловна пушка, а от рамото му висеше брезентова чанта. Изглеждаше приблизително на възрастта на Фин, с черна, ниско остригана коса и изпито лице със силен летен загар, който не успяваше да скрие избледняващите синини. Устните му бяха цепнати зле на няколко места и още заздравяваха. Очите му имаха особен, бледозелен цвят. Той поспря за миг, сетне затвори вратата зад себе си и ги приближи с леко накуцваща походка.

— Мога ли да бъда полезен с нещо, господа? — говореше тихо, с лек лондонски акцент, едва доловим през свистенето на вятъра. Но мекият тембър се разминаваше с израза на зелените очи, които бяха нащрек, както и с цялата му стойка, напрегната като на хищник, готвещ се за скок.

— Джеймс Минто? — попита Фин.

— Кой иска да знае?

— Полицейски инспектор Финли Маклауд. — Фин кимна към своя спътник. — И сержант Джордж Гън.

— Бихте ли се легитимирали? — Минто все още ги наблюдаваше подозрително.

Те му показаха служебните си карти, той ги огледа и сетне кимна.

— Е, намерихте го. Какво искате?

— Предполагам, имате разрешително за това? — Фин посочи към пушката.

— А вие как мислите? — предпазливостта започваше да клони към враждебност.

— Мисля, че зададох въпрос, на който не ми отговорихте.

— Да, имам разрешително.

— И по какво смятате да стреляте?

— По зайци, щом ви влиза в работата, господин инспектор.

Поведението му носеше всички белези на стар войник, показващ презрение към началството.

— А не по бракониери?

— Аз не стрелям по бракониери. Само ги залавям и ги предавам на вашите колеги.

— Къде бяхте в събота между осем и дванайсет вечерта?

За пръв път увереността на Минто сякаш се разколеба.

— Защо?

— Тук аз задавам въпросите.

— А аз не им отговарям, без да знам защо.

— Ако отказвате да отговаряте, ще ви вкарам с белезници на задната седалка на онази кола и ще ви откарам в Сторноуей, където ще бъдете обвинен във възпрепятстване на полицейско разследване.

— Само опитай, приятел, и ще свършиш с две счупени ръце.

Фин бе чел справката за Минто, изготвена от Гън. Бивш десантчик, служил в Персийския залив и Афганистан. И нещо му подсказваше, че заплахата не е шега. Той запази спокоен тон.

— Заплахата срещу полицейски служител също е наказуема, господин Минто.

— Тогава вади белезниците и ме вкарвай в колата.

Фин с удивление чу хладния глас на Гън, който се разнесе над рамото му:

— Най-добре ще е да отговаряте на въпросите на инспектор Маклауд, господин Минто, иначе вие ще свършите с две счупени ръце, а аз съм този, който ще ги счупи, докато ви поставя белезниците.

Минто, който до момента не му бе обръщал внимание, вземайки го за незначителен младши служител, сега му хвърли бърз оценяващ поглед и размисли за секунда. Накрая взе решение.

— В събота вечер си бях у дома. Гледах телевизия. Не че тук се хваща много добър сигнал. — Той отмести очи от Гън обратно към Фин.

— Може ли някой да го потвърди? — попита последният.

— Да, бе, сякаш тоя пущинак е пълен с приятели, които постоянно се отбиват за по чаша бира.

— Значи сте били сам?

— Бързо схващаш за ченге.

— И кои програми гледахте? — намеси се Гън с авторитета на човек, който лично е прекарал съботната вечер пред телевизора.

— Откъде, по дяволите, да знам? Постоянно дават една и съща боза. — Изражението му оставаше все така предпазливо. — Вижте, колкото по-скоро ми кажете какво точно искате, толкова по-скоро можем да приключим с тази игричка.

— Може би е по-добре да влезем вътре, а вие да ни направите по чаша чай — рече Фин.

Това му се стори добър начин да разсее враждебността.

Минто помисли за момент.

— Защо пък не. Става.

Като за човек, живеещ сам, той поддържаше доста спретнато домакинство. Малката всекидневна бе чиста и спартански подредена, без никакви картини или украшения, като се изключи шахматната дъска на масата край прозореца, върху чиито черни и кремави квадрати фигурите се намираха в напреднала фаза на конфликт помежду си. Докато чакаха чая, Фин надзърна през вратата на кухнята. Там нямаше нито една неизмита чиния, от акуратна стойка на стената висяха прибори за готвене, а върху радиатора имаше внимателно сгънати кърпи за подсушаване. След малко Минто се появи с поднос, върху който имаше чайник, три чаши с чинийки, каничка мляко и захарница с кубчета захар. Преди да влезе, Фин бе очаквал по-скоро тенекиени канчета. В подредеността на този човек имаше нещо леко маниакално, може би резултат на дисциплината, придобита от дългите години в армията. Той се зачуди кое ли го бе накарало да дойде в уединено място като това. Самото естество на работата му не предполагаше да има много приятели, но той сякаш полагаше съзнателни усилия, за да си създава врагове. Както бе казал Големия Кени, никой не го харесваше особено. Сега Фин разбираше защо.

— Не е лесно да играеш шах сам със себе си — отбеляза, докато Минто наливаше чая.

— Всъщност играя по телефона. С бившия си командващ офицер.

— Виждам, че притежавате викингските фигури.

— Не истинските, за съжаление — ухили се Минто. — Още не съм измислил как да ограбя Британския музей. — Той направи пауза. — Прекрасни са, нали?

„Прекрасни“ не бе дума, която Фин бе очаквал да чуе от неговата уста. Дори за миг не бе заподозрял, че този мъж изобщо съзнава естетиката в живота, камо ли да е способен да я оцени. Но ако бе научил нещо от годините си работа в полицията, то бе, че колкото и добре да смяташ, че си опознал хората, те винаги намират начин да те изненадат.

— Виждали ли сте някога оригиналните? Част от тях се намират и в Шотландския национален музей в Единбург.

— Не съм ходил в Единбург — отвърна Минто. — Всъщност не съм бил никъде в Шотландия освен тук. И откакто пристигнах преди петнайсет месеца, не съм напускал остров Луис. — Фин кимна. Ако бе вярно, това поне изключваше всяка връзка на Минто с убийството от Лийт Уок. — Отначало помислих, че сте дошли да ми кажете кои са копелетата, дето сториха това с лицето ми.

— Боя се, че не — вметна Гън.

— Не се и учудвам — провлече Минто. — Вие всички тук сте навързани като свински черва, нали? — Той седна, пусна две бучки захар в чая си и добави малко мляко.

— Напоследък някои бракониери също пострадаха зле — отбеляза Гън.

— Кой ги кара да се противят, като ги хващам.

— Сам ли работите? — попита Фин.

— Не, сър Джон държи на заплата още двама. Местни момчета, сигурно и сами бракониерстват, когато не гледам.

— Трябва да му излиза доста скъпо. Трима души само за да гонят бракониерите?

— Бълха го ухапала — засмя се Минто. — Тук идват цели тайфи рибари, плащат по десет бона само за седмица. За целия сезон това са доста мангизи, ако се сещате. И никак не им е приятно да се изръсват, ако в реката няма сьомга за хващане. Миналия век в имението Гримерста са се ловели по две хиляди парчета на година. За тогавашния му собственик се говори, че хванал петдесет и седем бройки само за ден, с една и съща въдица. Днес се имаме за късметлии, ако извадим по няколкостотин на сезон. Дивата сьомга е отмиращ вид, инспекторе. И моята работа е да се грижа да не изчезне съвсем.

— Като спуквате от бой онези, които я ловят нелегално?

— Вие го казахте, не аз.

Фин отпи замислено от чая, сепвайки се от неочаквания аромат на „Ърл Грей“. Хвърли кратък поглед към Гън и забеляза, че той дори не е докоснал своя.

— Спомняте ли си един човек на име Макричи? Преди около шест месеца сте го хванали да бракониерства тук и сте го предали на полицията в доста поочукан вид.

— Много хора съм хванал през последните шест месеца — сви рамене Минто. — И всичките се казват Мак еди-кой си.

— Този е бил убит в Порт ъв Нес в събота вечер.

За момент естествената напереност на Минто го напусна.

— Да не е същият, за когото писаха във вестника оня ден?

Фин кимна.

— Мили боже, и да не мислите, че аз имам нещо общо с това?

— Преди няколко седмици сте понесли тежък побой. От нападател или нападатели, които до момента са неизвестни.

— Да, неизвестни, защото вашите проклети колеги още не са ги заловили.

— Значи, не са били просто поредните бракониери?

— Не, бяха дошли нарочно, за да ме подредят така. Чакаха ме в засада.

— И вие не сте могли да ги идентифицирате? — попита Гън.

— Как да ги идентифицирам, като носеха маски? Не искаха да видя лицата им.

— Което означава, че вероятно сте познавали тези лица — рече Фин.

— Каква проницателност само! Направо ме гръмнахте.

Минто отпи голяма глътка чай, сякаш да отмие лошия вкус на сарказма от устата си.

— Наоколо сигурно ще се намерят не един и двама души, които не ви харесват — продължи с намеците Фин и Минто най-сетне прозря.

Зелените му очи се отвориха широко.

— Вие мислите, че е бил онзи Макричи, а? И че аз съм се досетил и съм го убил, за да си отмъстя?

— А така ли е?

Смехът на Минто беше безрадостен.

— Нека ви кажа нещо. Ако знаех кой ми е причинил това — той посочи към лицето си, — щях да го оправя бързо и чисто. И нямаше да оставя никакви следи.

 

 

Отвън вятърът все така превиваше високите треви, а сенките на облаците се носеха по километрите гладък утъпкан пясък. Беше настъпил прилив и водата напредваше по равната повърхност с удивителна бързина.

— Ще ми се да прескоча до Нес, да поговоря с този-онзи — рече Фин, щом стигнаха до автомобила.

— Аз ще трябва да се прибера в участъка — поклати глава Гън. — Старши инспектор Смит ни държи изкъсо.

— В такъв случай ще се наложи да му поискам кола.

— На твое място не бих го правил. Най-вероятно просто ще ти откаже. — Гън се поколеба. — Знаеш ли какво… Нека отидем до Сторноуей, а после може да вземеш моята.

Фин се усмихна.

— Благодаря, Джордж. Впрочем какво мислиш за Минто? Според мен, ако не се брои красивият пейзаж, идването дотук си беше чиста загуба на време. — Гън кимна, но като че ли по-скоро от учтивост, отколкото в знак на съгласие. — Не си ли съгласен с мен?

— Не знам, вероятно си прав. И все пак от този тип ме побиват тръпки. С обучение като неговото положително ще знае как да си служи с нож, а и не вярвам да се поколебае да го използва.

Фин прокара пръсти през гъстите си руси къдрици.

— Да, в специалните части ги учат на какво ли не. Ти наистина ли смяташе, че можеш да му счупиш ръцете?

Гън се изчерви, а по устните му плъзна лека усмивка.

— Той сигурно щеше да ми потроши всяка костица още преди да успея да го доближа. Но нямаше как да знае, нали?

II

Грънчарницата стоеше все на същото място в подножието на хълма още откакто Фин се помнеше. Когато стана неин собственик, Екън Стюарт бе дългокос трийсетгодишен мъж с леко безумен поглед, който за децата от Кробост изглеждаше същински старец. Фин и останалите момчета от селото го смятаха за магьосник и за разлика от обикновено се подчиняваха на заръката на родителите си да стоят по-далеч от грънчарницата, защото се плашеха, че може да ги урочаса. Той не беше същински жител на острова, макар че за дядо му се говореше, че е от Карлоуей, което за остров Луис бе своего рода еквивалент на Дивия запад. Роден някъде в Северна Англия, той бе кръстен Хектор, но със завръщането към корените си бе заменил това име с келтския му вариант, Екън.

Докато паркираше колата на Гън край тревистия банкет, Фин го видя да седи пред прага на къщата си. Вече бе прехвърлил шейсетте, дългата му коса бе побеляла, а очите — замъглени, също както и мозъкът от десетилетията пушене на трева. Над вратата още личеше олющеният надпис „Грънчарницата“, направен собственоръчно от него с червена боя преди трийсет години. Неподреденият двор бе претъпкан с всевъзможни отпадъци, събирани по плажовете, а между гнилите колове на оградата бяха окачени като гирлянди зеленикави рибарски мрежи. Сред тях висяха буйове в различни цветове — оранжеви, жълти, розови, бели, — които се вееха и потракваха на вятъра. Посърнал прашен жив плет впиваше упорито корени в тънката торфена почва.

Навремето една от големите атракции за децата, когато отиваха на училище, бяха тайнствените разкопки, предприети от Екън Стюарт наскоро след пристигането му. В продължение на близо две години той сновеше сред мочурливата, обрасла с тръстики земя около къщата си и мъкнеше колички с пръст, която струпваше на камари, подобни на гигантски къртичини, през десетина метра разстояние. Общо шест на брой. Хлапетата седяха на близкия хълм, на безопасно разстояние, и го наблюдаваха как ги изравнява, а след това ги засажда с трева, постепенно осъзнавайки, че той всъщност строи миниигрище за голф с всички атрибути като колчета, препятствия и флагчета в дупките. Всички зяпнаха от изумление, когато на следващия ден той се появи с кариран пуловер, шапка с козирка и торба със стикове, преметната през рамо, за да открие първата игра. Тя му отне само петнайсет минути, но от този момент нататък се превърна в ритуал, следван с религиозен плам всяка сутрин в пек и дъжд. Скоро това вече не представляваше особена новост и хлапетата намериха други неща, към които да насочат вниманието си. Екън Стюарт, ексцентричният грънчар, се бе вписал в тъканта на местния живот и вече със същия успех можеше да бъде и невидим.

Сега голф игрището, изградено с толкова труд преди три десетилетия, тънеше в забрава, изгубено сред избуялите диви треви. Екън се сепна при звука на стържещата порта на двора и изгледа приближаващия Фин с любопитно присвити очи. В момента нанизваше на връвчица керамични вятърни камбанки, които щяха да се присъединят към двете дузини, вече висящи пред къщата. Въздухът наоколо бе изпълнен от дрънченето на шарените тръбички от изпечена глина. Мъжът вдигна глава и изгледа Фин от глава до пети.

— Съдейки по вида на обувките ти, момче, трябва да си полицай. Или греша?

— Не грешиш, Екън.

— Да не би да се познаваме?

— Познавахме се навремето. Дали ще се сетиш за мен, е друг въпрос.

Екън се взря внимателно в лицето му. Почти можеше да се чуе как ръждивите колелца на паметта му превъртат и скрибуцат. Накрая поклати глава.

— Ще трябва малко да ми подскажеш.

— Леля ми купуваше някои от твоите… по-необичайни изделия.

В очите на стареца се появи проблясък.

— Ишебал Мар! Онази, дето ми поръчваше големи вази в трите основни цвята за сушените си цветя. Също и единствената от местните, която веднъж си купи от моите чифтосващи се прасенца. Ексцентрична жена беше, мир на праха й. — На Фин се стори забавно, че един луд грънчар нарича леля му ексцентрична. — А ти трябва да си Фин Маклауд. Дявол го взел, момче, за последно те видях, когато те пренасяхме от „Пърпъл Айл“ в годината, когато старият Макинес се преби на Скалата.

Фин усети как се изчервява, сякаш му бяха зашлевили шамар. Нямаше представа, че Екън е бил сред онези, които са го сваляли от траулера. Не помнеше нищо от пътуването, нито от линейката, откарала го до Сторноуей. Първият му спомен бе от колосаните бели чаршафи в болничното легло и угриженото лице на младичката сестра, пърхаща над него като ангел. В първия момент дори реши, че е умрял и е попаднал в рая.

Екън се изправи и стисна ръката му.

— Е, радвам се да те видя, момко. Как я караш?

— Не се оплаквам.

— И какво те води обратно в Кробост?

— Убийството на Ейнджъл Макричи.

Радушието на Екън отведнъж се изпари.

— Вече казах на ченгетата всичко, което знам за Макричи.

Той рязко се обърна и влезе в къщата — тромава прегърбена фигура с провиснали дънки и разпасана блуза с дълги ръкави. Фин го последва вътре в единствената голяма стая, която служеше едновременно за работилница, магазин, всекидневна, кухня и трапезария. Тук Екън живееше, работеше и продаваше стоката си. Всяко свободно място по рафтове, маси и столове бе заето от грънци и фигурки. Там, където нямаше керамични изделия, се издигаха купчини мръсни съдове и дрехи. От гредите на тавана висяха безчет вятърни камбанки. Пещта се намираше отвън, в пристройка зад къщата, редом до нея бяха тоалетната и една разнебитена барака. Върху дивана, който явно служеше и за креват, дремеше куче. В малката чугунена печка тлееше торф, задимявайки допълнително оскъдната светлина, успяла да проникне през немитите прозорци.

— Тук съм неофициално — каза Фин. — Разговорът ще си остане между нас. Интересува ме единствено истината.

Екън взе почти празна бутилка уиски от етажерката над мивката, лисна чая, останал на дъното на пукната порцеланова чаша, и си наля един пръст.

— Истината е много субективно нещо. Да капна ли и на теб? — Фин поклати глава и Екън изпразни наведнъж чашата. — Е, какво по-точно те интересува?

— Макричи те е снабдявал с дрога, нали?

Очите на другия се разшириха от удивление.

— Откъде разбра?

— Полицията в Сторноуей отдавна го е подозирала, че е пласьор. А тук дори децата са наясно, че пушиш трева.

— Така ли? А ченгетата знаят ли? Имам предвид за мен.

— Естествено, че знаят.

— И как така не са ме арестували?

— Просто не им се занимава с дребни риби като теб, Екън.

— Божичко.

Той се срина върху една табуретка, сякаш фактът, че всички знаят и винаги са знаели за неговата пристрастеност, отнемаше цялото удоволствие от нарушаването на закона. После се обърна към Фин с внезапна тревога в погледа.

— Да не би да смяташ, че това ми дава мотив да го убия?

— Не, Екън — едва не се изсмя Фин. — Смятам, че ти дава мотив да лъжеш заради него.

— Какво имаш предвид? — смръщи се старецът.

— Изнасилването на Дона Мъри. Както и онзи защитник на правата на животните, когото е пребил точно пред твоя праг.

— А, чакай малко! — вдигна ръка Екън. — За онова момче, вярно. Признавам. Ейнджъл го спука от бой, както ти казваш, точно пред прага ми. Аз го видях, но и един куп други хора също го видяха. Може да ми е дожаляло за него, но той сам си го търсеше. Никой в Кробост не би натопил Ейнджъл за това. Но малката пикла Дона Мъри просто разправя лъжи.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото онази вечер се отбих до клуба за една бира, малко преди да затворят. Видях я да пресича паркинга и да тръгва нагоре по пътя. — Екън си наля и последните останки от уискито и глътна и тях.

— А тя видя ли те?

— Надали. Изглеждаше бясна за нещо и вървеше, без да се обръща. А и аз бях на отсрещната страна на улицата, под оная лампа, дето не свети от месеци.

— И после?

— После Ейнджъл също излезе. Беше се налял като свиня и едва се крепеше на крака. Дори да е имал някакви мераци, е нямало как да ги осъществи. Студеният въздух го блъсна в главата и той се избълва още там, на тротоара. Аз не му се обадих, защото го знам какъв агресивен става, като се накваси. Стоях си в тъмното и го наблюдавах минута-две. Той се облегна на стената, докато се посъвземе, а после се заклатушка към къщата си. Точно в обратната посока на Дона Мъри. Чак тогава влязох и си поръчах бирата.

— Имаше ли други хора навън?

— Не, не се мяркаше жива душа.

Фин се замисли.

— Тогава защо според теб ще го обвинява в изнасилване?

— Откъде да я знам? Пък и какво значение има сега, след като той вече е мъртъв?

— Благодаря ти, Екън — рече все така замислено Фин, като се упъти към вратата. — Оценявам откровеността ти.

— Какво всъщност се случи на Скер онази година? — попита неочаквано Екън. Гласът му бе тих, но надали щеше да постигне по-силен ефект дори ако бе извикал.

Фин спря като закован.

— В смисъл?

— В смисъл, всички казаха, че било злополука, но никой не искаше да говори за нея. Дори и след години. Дори и Ейнджъл, който не може пет минути да пази тайна.

— Защото просто няма никаква тайна за пазене. Аз паднах от скалата. Господин Макинес ми спаси живота и докато го правеше, изгуби своя.

Но Екън поклати глава.

— Не. Имало е и друго. Не забравяй, че аз бях там, когато траулерът се върна. Никога не съм виждал толкова много хора да казват толкова малко за нещо толкова голямо. — Той присви очи в сумрака и направи няколко нестабилни стъпки към Фин. — Хайде, на мен можеш да кажеш. Разговорът си остава между нас, нали така? — В подкупващата му усмивка имаше нещо противно.

— Знаеш ли къде живее Калъм Макдоналд? — попита Фин.

Екън се намръщи, объркан от внезапната смяна на темата.

— Калъм Макдоналд?

— Да, на моята възраст е. Навремето бяхме съученици. Мисля, че сега работи като тъкач.

— А, онзи сакатият?

— Същият — Катерицата, така му викат.

— Така ли? И защо?

— Нямам представа. Живее на върха на хълма, в една къща с грапава мазилка. Последната вдясно на пътя. — Екън замълча за секунда. — Какво общо има той със случилото се на Скер?

— Нищо — отвърна Фин. — Просто стар приятел, когото искам да видя.

После се обърна и се промъкна между керамичните камбанки навън, към освежаващия северен вятър.

III

Къщата на Калъм Макдоналд се намираше сред още две-три други, малко след билото на хълма. Фин я помнеше порутена едноетажна постройка с покрив от гофрирана ламарина. Оттогава някой бе изразходвал за нея много усилия и пари. Нов покрив, нова дограма, разширение за кухня от едната страна. Дворът също беше облагороден, с равно окосена трева и цветни лехи. Той знаеше, че навремето на Калъм бе изплатено обезщетение, макар че никаква сума не можеше да компенсира живот в инвалидна количка. Най-вероятно го бе похарчил цялото или поне част от него за този дом.

Баща му бе загинал още преди да се роди — жертва на поредния инцидент в морето, — и като дете Калъм живееше с овдовялата си майка в общинско жилище близо до училището. Той никога не сподели с нея за понасяния тормоз, нито за нощта, в която бе счупил гръбнака си. Всички момчета тръпнеха от ужас какво ще стане, когато цялата история се разчуе. Калъм обаче я запази за себе си, както правеше с всички свои мечти, страхове и тайни въжделения, и бурята така и не се разрази.

Фин паркира пред портата и се отправи по пътеката към кухненския вход. Пред прага вместо стъпало бе изградена рампа. Той почука и зачака. Съседната къща имаше голям гараж с ръждивочервени врати, изграден от неизмазани бетонни тухли, а дворът бе заринат от останките на разглобени трактори и ремаркета — рязък контраст със спретнатата подредена градина от другата страна на стената. Вратата се отвори и той зърна пред себе си възрастна жена с вълнен пуловер и пола от туид, с препасана върху нея щампована престилка. Когато за последен път бе видял майката на Калъм, косата й бе смолисточерна. Сега тя бе бяла като сняг, но внимателно вчесана на плавни вълни около почти също толкова бледо лице — лице, пресечено от безброй фини бръчици. Воднисто сините й очи се взираха в него без никакъв признак, че го разпознават. Фин почти се стресна от появата й. Все не можеше да свикне с факта, че много хора на неговата възраст имат още живи родители.

— Госпожа Макдоналд?

— Да? — смръщи леко вежди тя.

— Аз съм Маклауд. Навремето живеех с леля си близо до пристанището. С Калъм бяхме съученици.

— Аха.

Намръщването изчезна, но на негово място не се появи усмивка. Устните се присвиха в тънка права линия.

Фин пристъпи неловко от крак на крак.

— Чудех се дали ще е удобно да го видя.

— Е, доста време ти трябваше, за да се наканиш. — Дрезгавият глас на заклета пушачка звучеше още по-рязко заради келтския акцент. — Минаха почти двайсет години, откак Калъм осакатя, и никой от вас дори не се сети да го посети. Освен бедния Ейнджъл, разбира се.

— Ейнджъл е посещавал Калъм? — попита Фин, разкъсван между чувството за вина и любопитството.

— Да, всяка седмица. Редовно като по часовник. — Тя направи пауза и си пое хрипливо дъх. — Но вече няма да дойде, нали така?

Фин замълча в нерешителност. Накрая установи, че няма подходящ отговор, който да даде, затова просто надзърна над рамото й и попита:

— Калъм тук ли е?

— Не, в момента работи.

— И къде мога да го намеря?

— В пристройката, отзад. Ейнджъл я направи, за да поставим там стана. — Тя извади пакет цигари от джоба на престилката си и запали една. — Ще го чуеш да тъче вътре. Просто почукай. — И като издуха гъст облак дим, захлопна вратата в лицето му.

Фин тръгна по пътеката, заобикаляща къщата. Плочите бяха внимателно подредени, а фугите — гладко циментирани, за да улеснят преминаването на инвалидната количка. Той се зачуди дали и това също е дело на Ейнджъл. На ъгъла трябваше да се приведе под простора, отрупан с развяващо се на вятъра пране. Пристройката бе изградена от бетонни тухли, измазана и със стръмен ламаринен покрив. От двете страни на вратата имаше прозорци, гледащи към купчината торф за горене и мочурливото поле отвъд. Из него бяха пръснати локви застояла вода, проблясващи под слънчевите лъчи.

Щом приближи, до слуха му достигна равномерното потропване на кросното, набиващо вълнените нишки след всяко прелитане на совалката. Като момче бе почти невъзможно да премине по която и да е улица в Нес, без да чуе този звук, долитащ от нечия къща или гараж. Той винаги се бе чудил защо на туида, тъкан на остров Луис, се казва „Харис туид“. Независимо от името му тъкачите никога не бяха изкарвали много пари от него. За да бъде истински, той трябваше да бъде тъкан единствено на ръка и навремето хиляди островитяни го бяха произвеждали в своите домове. После складовете в Сторноуей го изкупуваха от тях на безценица и го препродаваха в Европа и Америка срещу солидна печалба. Но впоследствие той бе изместен от пазара от по-модерни тъкани и само шепа хора продължаваха още да го произвеждат — пак срещу мизерно заплащане.

Фин вдигна ръка да почука, но се поколеба и затвори очи, обзет от същото чувство на вина, което го бе преследвало през всичките години от случката насам. За миг се зачуди дали Калъм изобщо ще го помни, но сетне прогони нелепата мисъл. Разбира се, че щеше го помни. Как би могъл да го забрави?